Тъмната кула (#7)

dark tower VII

Комала-ела-ела, Стрелецо, ти при мен ела.

Комала-ела-ела, краят вижда се сега.

“Тъмната кула” е финалът на огромната едноименна поредица на Стивън Кинг, около която е изградено цялото му творчество. Това е могъщ и мащабен епос, една истинска Одисея, достигнала своя финал с тази грамадна книга, напълно обяснимо разделена на две части у нас. Преводът е дело на Адриан Лазаровски и е великолепен, както се полага за завършека на такава сага.

Мордред Дисчейн, дете на две майки и две бащи, се е появил на бял свят, а това според древните пророчества трябва да отбележи края на света. Страховитото дете започва да убива веднага след раждането си, а крайната му цел е да отнеме живота на смъртния си баща Роланд. В същото време Стрелецът отново събира своя ка-тет на смъртоносния мисия, в която трябва да спре Разрушителите, ужасните хора, които използват свръхестествените си способности, за да сринат Лъчите, крепящи Тъмната кула. Дори да успее в тази си задача, Роланд е решен да продължи пътя си до самата Кула, а пред нея е Пурпурния крал, господарят на абсолютното зло, за който вече се говори, че е напълно полудял, ала това го прави само още по-опасен. Ще успее ли Стрелецът да достигне Тъмната кула, каква цена ще плати за това и какво ще намери вътре?

Това е много сбито резюме на толкова мащабен роман, ала да разкажа повече би означавало да разкрия още повече спойлъри. При ревюто на финална книга неизбежно се прави оценка и на цялата поредица, а тук тя трябва да е много висока. Условно казано, “Тъмната кула” може да се раздели на три големи фази, тази на първите три книги – “Стрелецът“, “Трите карти” и “Пустош“, която ни въвежда в света на Краля и ни потапя в приключение, каквото не сме чели досега; втора, на “Магьосникът“, “Вълците от Кала” и “Песента на Сузана“, които разкриват повече за мрачните реалности, през които Роланд пътува, като навлизат дълбоко в психологията на героите му и накрая трета, на самата финална книга, която от своя страна също има две големи половини. В първата Кинг ни изправя срещу баналността на злото, като според мен е вдъхновен от творбите на сериозни философи и учени, вниквайки в психологията на хората, които вършат нещо чудовищно така, както други ходят на работа. Във втората Краля се връща към апокалиптичния дух на първите книги и написва според мен най-силните страници в цялата сага, като няма никакъв сантимент при достигане на неизбежната развръзка или по-скоро го има, но не позволява той да му повлияе за драматургичните решения.

Както самият Кинг казва в послеслова на “Тъмната кула”, нито финалната книга, нито самата поредица са безгрешни. Известен с това, че не следва предварителен план, Краля на моменти се губи в своето повествование, отдава се на безкрайни обяснения, описания и пояснения за персонажи и събития, които нямат чак такова отношение към сюжета, на моменти дори изглежда, че не знае какво търси или иска от произведението си. При друг автор тия недостатъци биха били фатални, но при Стивън Кинг те придават очарование на текста, който понася читателя подобно на бурна река и така докато не стигне страховития, но и красив водопад – говоря образно, а не буквално – очакващ го на финала. Така “Тъмната кула”, която представлява един дързък литературен експеримент, успява да се оформи като наистина блестящ фентъзи епос, по-добър както от сходната като идея, макар и различна като усещане “Колелото на времето” на Робърт Джордан, така и от нашумялата и заради ТВ адаптацията си “Песен за Огън и Лед” на Джордж Р.Р. Мартин, където авторът отново сякаш се е загубил в произведението си, но остава под въпрос има ли огненото въображение на словострелеца Кинг, за да се измъкне от собствените си думи.

Това е – официалният край на едно голямо приключение, което извървях с удоволствие, щастлив от това, че макар и вече отдалечен от детството и юношенските си години, продължавам да откривам пътеки във фентъзито, по които да вървя. А що се отнася до Стивън Кинг – в никой случай няма да го оставя след като свърших големия му епос, а напротив – ще продължа да търся негови книги, с които да се потапям в мрачното му, но по хипнотичен начин очарователно творчество.

dark tower finale us cover

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор