Стрелецът (Тъмната кула #1)

Gunslinger BG

Преди време се бях зарекъл, че повече няма да започвам нови дълги фентъзи серии, понеже ми е омръзнало от тях. Сега обаче ми дойде друг акъл и след дълго чудене най-после реших да захвана “Тъмната кула”, големият епос в кариерата на Стивън Кинг. Началото е дадено от “Стрелецът”, малка книжка, която излиза в Щатите през далечната 1982-ра година, след като Кинг успява да сглоби в нея няколко свои разказа, излизали преди това в периодика.

Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше.

Това изречение дава началото на книгата, като пренася читателя в мрачен свят, който звучи като възможно постапокалиптично бъдеще, паралелна реалност или просто кошмар. Главен герой е Стрелецът – първоначално безименен образ, напомнящ Човекът с Хармониката от “Имало едно време на запад”, суров и безмилостен, преследващ плячката си като ловна хрътка. Човекът в черно пък е енигма, повече концепция, отколкото реален образ, чудотворец, който се представя за Господ, но е по-скоро дявол. Двамата се гонят из град, излязъл като от Дивия запад, но поразен от ентропия, а после през безкрайна пустиня, където Стрелецът среща Джейк Чеймбърс, момче, което не помни или поне не иска да си спомня за миналото и това как е попаднало в света, в който (Уолтър) Човекът в черно бяга, а (Роланд) Стрелецът го преследва.

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Стрелецът, докато домакинът му слагаше три горещи царевици в чинията си. Браун кимна.

— Мисля, че това е задгробният живот.

80-те по принцип е златен период на фентъзито, в който мнозина автори, вдъхновени от Толкин, вадят някои от най-силните си произведения. “Камъните на елфите” от Брукс. “Белгариад” на Едингс. “Сага за войната на разлома” от Фийст. Макар да излиза кажи речи едновременно с тях обаче, “Стрелецът” на Кинг звучи доста по-архаично, като нещо, написано от Муркок или Зелазни през 60-те, като връща първоначалния замисъл на думата “фентъзи”, а именно фантазията за нещо ново и все пак преплита жанра с други направления като уестърна и (естествено) ужаса. Резултатът е странна за четене, но почти омаителна книга, с наистина антипатичен протагонист и злодей, който го води през излезлия като от фрагмент прокълнат свят така, както Вергилий е превел Данте през Ада в “Божествената комедия”. Кулминацията на книгата не е битка, а разговор за вселената, в която живеем.

Най-голямата загадка на Вселената не е животът, а Мащабът на пространството. Мащабът определя живота, а Кулата определя Мащаба. Детето, което възприема чудесата като нещо обикновено, пита: „Тате, какво има над небето?“ А бащата отговаря: „Космически мрак.“ Детето: „А какво има отвъд космоса?“ Бащата: „Галактиката.“ Детето: „А оттатък галактиката?“ Бащата: „Друга галактика.“ Детето: „А отвъд всички други галактики?“ Бащата: „Никой не знае.“

“Стрелецът” е едва началото на “Тъмната кула” и Кинг споделя в послеслова към книгата, че самият той не знае нищо нито за това какво следва след нея, нито какво е било преди това, сякаш навлиза в дълбока пещера, въоръжен само със слабо фенерче. Мисля да го последвам в мрака, като прочета и следващите книги, водещи към Тъмната кула.

Оставете отговор