Street Fighter е една от любимите ми видеоигри, но опитите за екранизирането ѝ досега ме изпълваха със скептицизъм. Рекламните материали на новата версия от тази година, дело на режисьора Китао Сакурай, също не изглеждаха особено обещаващо. Струваше ми се, че продукцията отново се насочва към стила на нелепия хумор, обсебил съвременното кино след успеха на „Пазителите на галактиката“. Влиянието на хита на „Марвел“ наистина се усеща, но това е един от първите филми, които действително успяват да уловят какво работеше в него. Същевременно продукцията представлява любовен поклон към екшъните за бойни турнири, с които израснахме някога.
Рию е смятан за най-добрия боец в света, след като през 1987 година печели световна титла в уличния бой. Малко след това обаче учителят му е намерен убит, а самият Рию се скрива от публичното пространство. Кен Мастърс, който му е близък почти като брат, се отдава на комерсиалния кеч и се превръща в посмешище — далеч от воина, който някога е бил. Сега обаче злият генерал Байсън, който иска да отключи мощта на психосилата, организира нов турнир, за да събере най-силните воини на света. Кен се съгласява да участва, а това принуждава и Рию да се включи, защото знае, че на турнира ще се появи Акума — демон, призован от мрака в самия него. За да победят силите на злото, героите първо ще трябва да надвият тъмнината в себе си…
Може би щях да гледам на филма по-спокойно, ако знаех предварително, че сред сценаристите е Гари Доберман — човекът, създал невероятно щурия „Анабел си идва у дома“, а в момента работещ по третата част на Five Nights at Freddy’s. Опитът му в хоръра се усеща съвсем естествено в сцените с Акума и тъмната страна на Рию. По-важното обаче е, че драматургично историята е добре изпипана, развива се динамично и увлекателно, а музикалните цитати са точно на мястото си.
Най-голямото постижение на филма е, че успява да представи всичките си герои по начин, който не разочарова феновете — дори когато те губят. Това е почти невъзможно за екранизация по бойна игра и изисква изключително внимание към детайла, каквото малцина биха вложили в екшън по видеоигра. Екипът на „Парамаунт“ обаче се е справил.
Не е без значение и фактът, че актьорите се представят отлично. Дейвид Дастмалчиан, който преди три години ни смрази с ролята си в Late Night with the Devil, тук изгражда чудесен образ на лорд Байсън. В първата си сцена злодеят изглежда почти комичен, но само няколко кадъра по-късно вече усещаме, че зад тази фасада се крие нещо гадно и коварно. Заплахата му нараства с развитието на филма.
Роман Рейнс е негова антитеза в ролята на жестокия Акума, а лично аз останах очарован и от изпълнението на Орвил Пек като Вега. Любимият ми персонаж от поредицата няма чак толкова голяма роля, но Пек го изиграва с чара и харизмата, които заслужава.
Честно казано, Ноа Сентинео ми се струва донякъде слабата брънка с идиотския си Кен. Това обаче може би се дължи на факта, че по принцип не си падам по този тип герои. Андрю Коджи е страхотен Рию — точно такъв, какъвто трябва да бъде един японски майстор на бойните изкуства. Освен това образът му има много интересна драматургична развръзка малко преди края, която обръща стоицизма му с главата надолу.
Калина Лианг прави великолепна интерпретация на Чън-Ли. Героинята изглежда всесилна до момента, в който се оказва безпомощна, а именно това я прави по-балансиран образ, към който зрителят може да изпита истинска емпатия. Сред женските персонажи много добре се е получила и Ками на Мел Джарнсън — точно това, което Харли Куин трябваше да бъде във филмите на „Ди Си“, ако се придържахме към канона.
Филмът е особено добър в детайлите, които ни връщат към 90-те години — от кичозните реклами до захабените декори. И въпреки тази ретро атмосфера пари за ефекти не са пестени. Това може да се окаже и проблемът на продукцията, тъй като бюджетът трудно ще бъде избит от продажбата на билети. Поне обаче феновете получават истински празник.
Финалът е отворен и може да послужи като удобна основа за продължение. Ако такова не се появи или се забави, филмът поне приканва зрителите да си свалят някоя от игрите и да продължат приключението с любимия си герой — докъдето им позволяват собствените умения.
Street Fighter от 2026 година ме върна към едно много хубаво усещане: да гледаш филм, който предварително си отписал, а той постепенно да те убеди в качествата си. Поздравления!
Ревю на д-р Александър Драганов
Погледнах и филмът от 1994 по “Нетфликс”, а след това мнението ми за този от тази година се повиши допълнително. Далеч по-добро изпълнение от оригинала, по-близко до игрите и с много по-стилни актьори. Старият е военен екшън с ван Дам, в който кен и рию не приличат на себе си, а любимецът ми Вега е лишен от блясъка си. Само старият Байсън е добре направен заради отличната игра на Раул Хулия.