Магьосникът (Тъмната кула #4)

wizard and glass

И мечка, и рибка, и зайче, и птичка…

Знаете ли, интересното, когато започнах “Тъмната кула” е, че почти всичките ми приятели казаха, че каквото ще да правя, да струвам, трябва да стигна до четвъртата книга от поредицата, понеже тя непременно ще ми хареса най-много. Накрая не стана така, макар да разбирам защо “Магьосникът” е любима на мнозина. Тя е наистина голяма книга, във всеки смисъл на думата, като се започне от обема (584 страници) и се стигне до емоцията, която обхваща, а именно първата любов. Преди много години Дейвид Едингс беше казал, че би определил фентъзи епосите си като любовни романи, стига да успее да убеди Барбара Картланд да нарече нейните книги нещо друго. Сетих се затова, докато четох “Магьосникът”, защото тя наистина е книга за любовта, а не за секса, както са така наречените розови книги. Освен това завършва така, както приключват истински великите любовни истории още от древни времена… но нека не изпреварвам събитията.

Началото на “Магьосникът” пренася Роланд и неговият ка-тет на борда на разумен свръхскоростен влак, който заплашва да ги убие, ако не отговорят на гатанките му. Препятствие, което изглежда непреодолимо предвид факта, че въпросният влак без затруднение отговаря на всяка гатанка, а изглежда, че най-неочаквано само Еди може да го победи. Силен момент в поредицата, лично за мен елегантно взаимстван от Толкин, без да го копира.

Това обаче е само в началото на книгата, която не е за настоящето на героите си, а за миналото на Стрелеца, което той разказва на останалите в една безкрайна нощ. Тогава Роланд се връща в дните на своята младост, когато бива изпратен заедно с приятелите си Кътбърт и Алан в на пръв поглед мирно място, където трябва да отбият номера за изкарано наказание. Но светът на Роланд е умирал дори тогава, а пипалата на виновника за това – Джон Фарсън, наричан Добрия, са стигнали и до това място. И тъкмо когато Стрелеца трябва да реши този проблем, проклетата съдба – ка – го среща със Сюзан, любовта на живота му, красиво невинно момиче, обещано за държанка на стария кмет. За лелята на Сюзан, която веднага забелязва искрите, които прехвърчат между нея и младежа, това е заплаха за добре изчисленото бъдеще на старчески комфорт. За приятелите на Роланд, ненужно разсейване в момент, в койо той трябва да е максимално концентриран. Обаче кога такива неща са имали значение за двама тийнейджъри, запленени един от друг?

“Магьосникът” е красива и драматична книга. Последното нещо, което очаквах от история на Кинг е младежка романтика, а самият автор споделя в послеслова на романа, че не е бил сигурен дали ще се справи с такава тематика. Когато е писал книгата, вече е бил семеен човек, женен, с деца… какво помни от юношеските пориви? Достатъчно, за да напише една омагьосваща история, като в същото време тя не му пречи да разгърне за пореден път палитра от правдоподобни персонажи, които ка среща един с друг, за да им донесе трагедия. Какво друго би могла да донесе, щом се е стигнало до света, познат ни от първите три книги?

В “Магьосникът” Кинг също започва да изгражда открито и връзката на тази поредица с останалите си книги, като тук най-видими са паралелите със “Сблъсък“, през чиито опустошен свят героите минават. Това увеличава усещането за мащаб, което “Тъмната кула” носи на читателя и прави непредвидими събитията за следващите части, като в същото време превръща сагата във фундаментално четиво за всеки фен на Краля. Наред с всичко това, на моменти ми се струва, че Краля отново изпадаше в безизходицата, която маркираше началото на втората половина от “Сблъсък” – добре написан текст, който се точи десетки страници, без да развива сюжета наникъде. Кинг наистина е от писателите, които обичат да си слушат гласа, образно казано и определено има за какво, но при цялата деликатност на положението автор на малотиражки като мен да оценява творец като Краля ми се струва, че “Магьосникът” щеше да спечели ако от една страна бе по-малка книга и, от друга, ако финалната конфронтация на Роланд с основния антагонист, разигран като възможно негово провалено бъдеще, бе по-напрегнат.

Като цяло няма какво да се обсъжда като оценка, “Магьосникът” наистина е значима творба на Кинг, но просто се оказа, че не е съвсем моята чаша чай. Другият вариант е просто да съм прекалил с бързото изчитане на книги, които Краля е писал в дълъг период от време, затова на този етап ще си направя почивка от “Тъмната кула”, преди да се насоча към последните три части от поредицата.

Оставете отговор