Логично е да се предположи, че понеже съм прекалил с четенето на книги от поредицата Five Nights at Freddy’s, те са започнали да ми харесват по-малко. Така се случи навремето и с Разширената вселена на “Междузвездни войни”, а по-късно и с романите за Warhammer, от които минах толкова много, че и до ден днешен не мога да се върна към световете на безкрайната война. Според мен обаче проблемът с Tales from the Pizzaplex и конкретно с третия том Somniphobia е друг, конкретен, но затова ще пиша по-долу.
Доказателство за това е, че първата повест, дала наименованието на антологията, не дава никакви признаци, че изпитвам умора от сагата. Напротив, историята за момчето, изгубило баща си и поради това лесно потънало в хипнотичния транс на пумпал от “Пицаплекса на Фреди Фазбеър”, ме грабна и омая, намирам я за една от най-хубавите и тъжни, разказвани досега. Майсторски написана от Кели Пара, вълнуваща, красива и с онзи характерен чар на хоръра, че героят прави нещо забранено, което в крайна сметка го обрича и имаш чувството, че и ти на негово място би постъпил по същия начин.
За сметка на това следващите две повести, Pressure и Cleipthrophibia, удрят гредата. Те са и почти еднакви като усещане, нищо, че в едната става дума за ролева игра, в която момчето в ролята на Спрингтрап става пленник на костюма му, а в другата мъж бива заклещен в тръби, служещи за фитнес увеселение с Балора балерината. Едната поне има някакъв смисъл на финала, другата никакъв, самоцелно гадна. И двете са разтеглени до безумие, героите са симпатични, но им се случват все по-лоши неща и така до края. Ключовото обаче е друго – и двете са написани от Андреа Уогънър, а откакто тя стана водещ автор, книгите за FNAF тръгнаха надолу. Не е като да няма попадения, но стане ли издънка, обикновено тя е отговорна. Не обичам да соча хора с пръст, но и не обичам да си губя времето със зле написани текстове.
Накрая има и епилог, който придвижва с малко общата история на втори план, за група тийнейджъри, изгубени в строежа на бъдещия Пицаплекс и преследвани от аниматронен робот убиец. Тя не е нищо особено, но поне предлага брутално кървави убийства и се усеща като филм за Джейсън от “Петък 13”. Това не е най-високата оценка за един сюжет, още по-малко от Нощна смяна във “Фреди”, поредица, която може много повече, но за целта има нужда или от Ели Купър, или най-добре от Кира Брийд-Райсли, чиито издадени и на български романи за Сребърните очи са шедьоври. Коутън, който вездесъщо се пише като съавтор навсякъде, трябва да си оправи селекцията. Или поне да се намесва по-съвестно в писателската част.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари