Където кошмарите имат полски привкус: Нашите впечатления от хорър сензацията Hellhole

Hellhole е един от филмите на ужасите, предизвикали най-много полемики през последните години. При излизането му в Полша множество консервативни коментатори го обвиниха в богохулство, а продуцентите от Netflix бяха упрекнати, че директно финансират сатанизъм. В навечерието на Хелоуин реших да проверя за какво става въпрос и дали лентата наистина е толкова скандална, колкото се говори — цялата тази аура звучеше досущ като измислената пиеса „Кралят в жълто“, за която е писал преди век и половина Робърт Чеймбърс.

Hellhole разказва историята на таен агент на полската държавна сигурност, който се инфилтрира в мистериозен и изолиран от околния свят манастир, където се говори, че безследно изчезват хора. Дегизиран като свещеник, мъжът става свидетел на зрелищни ритуали по пропъждане на демони, за които обаче започва да се съмнява, че са обикновена инсценировка. Не така стоят нещата със странните и отблъскващи обичаи в обителта, като консумацията на месо с неясен произход и атмосферата на потайност и поквара, проникнала навсякъде. Колкото повече опитва да разплете загадката, толкова повече агентът се оплита в капан, подобен на паяжина и изплетен преди векове от злокобни сили…

Самият филм напомня повече на клипове с хорър амбианс, каквито намираме в социалните мрежи за видеосподеляне, нежели на класически остросюжетен хорър. Въпреки това ужасът се усеща отвсякъде, а атмосферата на богохулна нечестивост, възмутила толкова много хора, е ясно доловима — макар и повече като скверен шепот, отколкото като пронизителен крясък, какъвто срещаме например във филмите от поредицата „Терифайър“. Актьорите са отлично подбрани и играят автентично, работата с осветлението е ювелирна, а филмът е уплътнен от звуци и музика, създаващи дълбоко усещане за древност и обреченост.

Действително скандалните сцени са запазени за последните петнайсетина минути, където най-сетне пъкленият план на злодеите дава плод и се развихри нещо невъобразимо, напомнящо трансформацията на Грифит от аниметата за „Берзерк“. Точно този етап от филма е и коренът на бурята и възмущението сред религиозните консерватори. За мен обаче това по-скоро е една плашеща, сюрреалистична метафора като от платно на Николай Рьорих, Едвард Мунк или Йеронимус Бош, която правдиво показва какво се случва с онези, отдалечили се от светлината в служба на злото — освен света, те обричат на погибел и самите себе си. Това е стара като света поука, но незагубила своята мрачна актуалност, а Hellhole я предава майсторски.

Вълнуващо е, че в тази част от Европа, носеща белезите на някогашния съветски ботуш, днес се ражда хорър кино на такова високо ниво, способно да разпали толкова разгорещени дебати. Лесно могат да се намерят видеа от Варшава, които показват докъде е стигнала Полша в развитието си и колко смели са мечтите ѝ. С Hellhole обаче виждаме колко тъмни могат да бъдат и нейните кошмари. А като първата държава от бившия социалистически блок, издала Греъм Мастертън, аз не съм изненадан от майсторството на предложеното. Поздравления!

Ревю на д-р Александър Драганов