Още преди да ви почерпя тазседмичната чаша леймънада искам да вмъкна две неща.
Първо, когато попитали Леймън защо е избрал точно това заглавие, той отговаря, ще цитирам свободно:
„Защото хората винаги сме в мрака, не сме на ясно с мотивите си, защо правим нещо. Всички се лутаме в мрака на живота и налучкваме пътя.“
Предполагам заради това му виждане поне половината му книги имат мрак и нощ в заглавията си.
Второ, книгата започва с изключително топло и приятелско въведение от Дийн Кунц. Двамата са дългогодишни приятели и се прескачат десетилетия на председателското място на HWA. Кунц също сравнява мрака с живота и отбелязва, че първите две десетилетия и половина от неговия са били лутане в тъмното. Аз да кажа, че явно наистина гениалните хора мислят еднакво.
Сега, книгата:
In the Dark е един по-скоро нетипичен роман на Леймън, в който имаме сюжет достоен за напрегнат трилър. Не липсват чисто леймънови моменти, но те влизат някак встрани от главната сюжетна линия, чисто епизодично – прийом, който автора разработва до съвършенство в по-късните си произведения.
Джейн е млада библиотекарка, която един ден намира плик с петдесет долара и инструкции. Те я водят до следващ плик със 100, а той до такъв с двеста. Задачите стават все по-трудни и плашещи, парите се покачват експоненциално, а Джейн бива обсебена от “Играта” и човекът, който стои зад нея.
Разравяне на гробища, посещение на адрес, за да изпълни каквото и да е желание на домакина, кражба от порутена, но не и изоставена къща, убийство на… схващате идеята.
До къде ще стигнеш и за каква сума? И най-вече, ако пожелаеш, дали ще можеш да се откажеш?
Имаше и доста препратки към по-ранни произведения на автора, както и покълнали идеи за по-късни. Отново (и този път, защото героинята беше четящ човек) имаше прикрити и явни доста препратки към класическата литература, но без отявленото перчене на други автори, които го правят (Симънс примерно).
Искам да добавя и една сцена в която Джейн по погрешка се оказа в определена къща, където група психопати държаха завързани жени за забавление и ги хранеха с части от собствените им тела. – БРУ-ТА-ЛИ-Я!
За финал да добавя, че паралелите с филма „Убийствен пъзел“ бяха прекалено много, за да отдам дан на случайността. Образът на ГНИ (Господарят на игрите) беше едно към едно с пъзела, чак до шеметното му появяване в края, червената херинга около личността му и самата му визия. Естествено, романът е много, много по-различен от филма, който се стреми да фрустрира с визуално насилие, много повече, от с каквото и да е друго. Не че при чичо Дик го няма (за справка два абзаца по-нагоре), но съвсем друго нещо движи читателския интерес.
Искрено препоръчвам да се полутате на сляпо в мрака на Леймън. Определено човек се замисля до колко движещите го във всекидневието мотиви са негови лични и до колко се усеща невидимата ръка на някой кукловод.
Ревю на Иван Величков
Последни коментари