Училище за герои и вълшебници

 

Училище за герои и вълшебници

 

Author: Darth SparhawkDate: 25.01.2010Скъпи приятели,
както знаете в последно време се бях отдал да пиша някои мрачни работи. Това несъмнено има своите плюсове, но тези дни ми се дописа нещо ново и весело, нещо подобно на “Хрониките на Ралмия”, които преди няколко години пожънаха такъв успех във форума, че първата от тях излезе и на книжка. Както и Ралмия, новото ми произведение, което носи работното заглавие “Училище за герои и вълшебници”, е малък реверанс към любими мои фентъзита, но този път към по-актуални заглавия. В него несъмнено ще видите податки към любими ваши книги като “Хари Потър”, “Пърси Джаксън” (тя може би още не ви е любима, но съм убеден, че ще стане) и дори “Здрач”. Новото в нея обаче е, че действието се развива в България, а някои от случките са вдъхновени от истински мои преживявания с моите скъпи приятели от Националния клуб за фентъзи и хорър. И макар в крайна сметка всичко в тази творба да е фикция, в тази фикция влагам цялата си съвсем истинска любов към фентъзито и неговите истински почитатели.
Надявам се комбинацията да ви допадне. Приятно четене!

Училище за герои и вълшебници

Съдържание

1. Автогарата
2. Първи учебен ден
3. Войнски упражнения и бойни магии
4. Размисли, любов и златни ябълки
5. Уроците продължават
6. Провалена среща
7. Скорости
8. Новостите продължават
9. Нощта на Вси светии
10. Разпит
11. Живот като на кино
12. Овалът
13. Преди ваканцията
14. Мрачно довиждане
15. У дома
16. Коледа
17. Съученици
18. Премеждие във влака
19. Вълшебград
20. Инцидент по време на снимки
21. Превъплъщението
22. Ужас на Свети Валентин
23. Битка за титлата
24. Дъжд
25. Катастрофа
26. Пробуждане
27. Древният
28. Завършване

Глава първа
Автогарата

Димитър се чувстваше едновременно развълнуван и уплашен. Беше вечерта на 14 септември и след по-малко от 24 часа той щеше да бъде в Училището за Герои и Вълшебници в скрития град Магиполис, намиращ се някъде около Варна, ала неясно къде точно – тъкмо за което и бе известен като вълшебно училище. Единственото, което бе ясно за момента бе автобусът, който водеше за него – официално той бе превоз до “Морско училище за стари езици и култури” (МУСЕК) и трябваше се да се намира някъде наоколо, чакайки Димитър и неговата сестра, Моника, които се озъртаха наляво-надясно, докато баба им Мина ги зареждаше с последни наставления какво и как да правят.
На Митко това му бе досадно, макар, че баба му бе отгледала дъщеря от училището и бе имала за зет друг негов възпитаник. За нещастие, те бяха погинали след схватка с химера, оставайки братът и сестрата близнаци да живеят сами с баба им. Понякога Митко се чудеше какво ли наистина мислеше възрастната, пълна жена затова, че изпраща двете си внучета в мястото, което косвено бе отнело живота на щерка й, макар, че външно баба Мина бе във възторг от новината. Самата тя бе знахарка, макар и без да е завършвала каквото и да е било официално и постоянно бе образовала Моника в различни лековити заклинания. С помощта спрямо Митко нещата стояха по-сложно, тъй като той бе герой и нямаше кой да го наставлява – затова и младежът се бе фокусирал върху различни спортни тренировки и бе придобил прилично футболно ниво. Според сестра му за сметка на всякакви други интелектуални качества, тъй като докато тя бе отличничка в обикновеното училище, където ходеха, Димитър бе, да кажем посредствен.
Но баба Мина никога не го бе правила на въпрос, тя бе дълбоко убедена в качествата на внуците си и ги бе предупредила от малки, че ще дойде денят, в който Училището ще ги извика. Както и стана – с едно обикновено обаждане по телефона.
– Здравей, бабе! – откъсна го от размисъла му един бодър глас, който принадлежеше на възпълен човек с дълго палто, кръгло лице и катинарче – да не си за МУСЕК-а?
– Аз не – каза хладно възрастната жена, която мразеше да й викат “лелче”, “бабе” и прочее изрази, които намираше за селски и оскърбителни – внуците са.
– Ама ние може и тебе да вземеме, хаха – каза пълният човек, сетне стисна ръката й – Огнян Йорданов съм, водя се един от директорите на училището. Юнакът и красавицата за там ли са?
Моника, стройно момиче с дълга кестенява коса и изящни мигли се поизчерви от комплимента, но успя да мигне, докато Димитър изпъчи широките си рамене и каза:
– Да, господине.
– Чудесно, нека ви заведа тогава до рейсчето.
И шишкото се втурна през различните автобуси докато ги заведе до голям лилав рейс, на чието предно стъкло имаше надпис МУСЕК. Двамата тийнейджъри и шокираната от вида на директора баба ги последваха.
– Значи оставете си багажа в багажното и се качвайте в автобуса, да можем да се преброиме, нали? – наполовина попита, наполовина нареди Йорданов, сетне се засмя към баба Мина.
– Бабе, сигурна ли си, че не искаш и тебе да вземеме? – намигна й той.
Баба Мина се засмя малко пресилено, докато внуците й слагаха саковете си в автобуса, сетне ги прегърна силно.
– На добър час – каза им тя – и се пазете.
– Нищо лошо няма да им се случи – обади се Йорданов съчувствено – а и момъкът е юнак, а!
Димитър отново се изпъчи и приглади както винаги несресаната си черна коса, при което Моника вдигна очи нагоре. Двамата се сбогуваха с баба си, като момичето се просълзи, а брат й се прокашля няколко пъти, за да избегне подобен ефект. Сетне двамата се отправиха към рейса, като Митко пусна сестра си пред него, по джентълменски. Когато и той тръгна да се катери, чу бодрият глас на директора зад себе си:
– Айде българско момче, айде кебапче!
Това до известна степен го шокира, но той преодоля смущението си и заедно със сестра си седнаха в рейса на две от малкото останали свободни места – повечето бяха заети и погледите им попаднаха на любопитни лица на младежи и девойки, дошли като тях за обучение в училището. Йорданов също се покатери и зае мястото на шофьора, след което се обърна към учениците.
– Чакаме още малко, който дошъл-дошъл – рече той и се ухили.
– Добре, че дойдохме навреме – прошепна Митко на сестра си.
– Добре, че баба ни изкара навреме – отвърна му тя – ти гледаше някакъв тъп мач.
– Въобще не беше тъп – намуси се Митко и се обърна назад – някой да знае как завършиха “дяволите”?
Но останалите ученици също поклатиха глави, макар в погледите на някои от тях да проблесна интерес. Димитър и Моника погледнаха през прозореца на автобуса и помахаха за последно на баба си – която явно тръгваше по-рано, за да не се разплаче пред останалите чакащи или изпращащи на автогарата.
В рейса се качиха още няколко ученика, които директорът посрещна с кимване и някой майтап. Лафовете явно му бяха специалност и той постоянно ги пускаше. Внезапно обаче усмивката му угасна и той каза с малко студена любезност:
– Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
– Ами аз съм за тук – долетя в отговор мек, донякъде мелодичен глас и по стълбите в рейса се качи високо, много бледо момче с дълга, тъмноруса коса и черно палто. Моника ахна като го видя и Димитър едвам се сдържа да не изсумти. Новодошлият беше идиотски красив, точно от тоя тип, който караше сестра му да губи ума и дума. Той имаше правилни черти и стройно, макар и слабо тяло.
– Не бихте могли да сте за нас – отвърна Йорданов любезно, но твърдо – вашата школа е съвсем различна. Нещо не сте разбрал.
– Не, не – поклати глава русото момче – точно за вас съм – и подаде на директора някакъв документ.
Пълният човек се зачете и се намръщи, след което извади от джоба си огромен мобилен телефон, който вероятно бе излязъл от мода средата на деветдесетте години и набра някакъв номер.
Димитър наостри уши, любопитен да разбере какво става, докато Моника продължаваше да зяпа новодошлия. Приличаше на идиотка, реши Митко.
– Ало, Ленче – гръмна гласа на Йорданов, който очевидно се бе свързал с желания човек. Следващите му думи накараха целия рейс да притихне.
– Абе тука има некакъв вампир, Даниел не-знам-си-кой и твърди, че е записан за даскалото. Верно ли е тва?
Всички пътуващи в автобуса се спогледаха нервно, а новодошлият наведе глава, сякаш искаше земята да се отвори и да го погълне.
Димитър преглътна. Вампирите бяха отколешни врагове на героите и вълшебниците, антитеза на всичко, за което последните се бореха. Възпитаниците на училището пазеха хората от свръхестествените сили, а вампирите, ами, се хранеха с хора. Това в миналото бе създавало остро напрежение между двете свръхестествени фракции и в момента се крепеше на деликатен мир, който повеляваше, че кръвосмучещите няма да нападат човеци извън криминалния контингент, а вълшебниците няма да им се месят.
Въпросът бе какво търси този вампир тук? Те имаха отделна школа, както бе намекнал Йорданов, и според всички слухове тя нямаше нищо общо с тази на героите и вълшебниците.
– Е, добре – каза директорът – мен защо никой нищо не ми е казвал за това?
Даниел, както явно се казваше новодошлия, се огледа неловко наляво и надясно. Учениците рязко отклоняваха погледи от него освен някои очевидно глупави момичета.
Димитър с неудоволствие забеляза, че Моника е сред тях.
– Чудовище – прошепна той.
– Красиво чудовище – отвърна сестра му.
Митко изсумтя. В това време Йорданов продължи разговора.
– Кой ти е гарантирал за него? – и след малко – значи те го гонят от тяхната школа и ние го взимаме, така ли – сетне се изсмя. А после – да бе, приятелко, сигурно е много добро момче. Добре де, добре, ще го взема.
Сетне се обърна към все по-сконфузения вампир.
– Братинко, сега звъннах на Мадлен Петрова и тя ми каза бая хубави работи за тебе. Надявам се да са верни и наистина да не обичаш човешка кръв, защото иначе лично ще ти изтръгна двата зъба.
Димитър потръпна от заплахата в гласа на досега забавния шишко и тя му се стори съвсем реална. Даниел остана с наведен поглед надолу.
– Няма да има никакъв проблем, господин директор – каза той.
– Добре приятелю, сядай някъде назад – каза тогава Йорданов все едно нищо не се е случило. Вампирът профуча покрай всички, насочвайки се към най-задните седалки.
– Тоя е супер нетактичен – прошепна Моника по адрес на директора – супер го изложи.
– Въобще се чудя как го взе – отвърна Митко – тия са страшно гадни чудовища.
Моника не отговори, тъй като гласът на директора отново гръмна:
– Значи вече няма никой, готови сме за тръгване – и в този момент в автобуса влетя длъгнесто момче, което в първият миг напомни на Димитър за някакво възголямо пиле. То бе високо, слабо и с рядка коса, за която отсега се знаеше, че ще падне в твърде ранна възраст. На очите си имаше дебели очила в пенсионерски стил и носеше удивителната комбинация от сив балтон и раница отгоре.
– Прощавайте, прощавайте – започна да бъбри момчето – аз съм Мирослав Григоров, за Морското училище… – и докато бъбреше подаде на Йорданов измачкана диплома. Директорът я пое, докато гледаше към новодошлия с пълен със съжаление поглед и огледа документа му, който приличаше на баница.
– Добре братинко – накрая каза той – но гледай да не ти става навик на закъсняваш. Преди години един така закъсня на едно наше мероприятие и тръгнахме без него. После открихме главата му. Продължаваме да издирваме тялото, но без особен успех.
Мирослав преглътна, очевидно не особено щастлив от студеното посрещане.
– Сядай сега някъде – завърши зловещият си разказ директорът.
Подобното на пиле момче се насочи назад. За жалост единственото свободно място се оказа това до вампирът Даниел, който посрещна новият ученик със същия пълен със съжаление поглед.
– Хайде, тръгваме вече – отново привлече вниманието на всички Йорданов, затвори вратите на автобуса и скоро огромната машина излезе от автогарата.
– Имам няколко изисквания към вас – започна шишкото, който очевидно щеше да изпълнява функцията и на шофьор – на първо място, можете и дори е желателно да си приказвате докато пътуваме, за да не заспя – и Йорданов се засмя сам на дебелашката си шега.
– На второ място, в рейса има тоалетна, но ако разбера, че някой е пушил в нея, лично ще го удавя там – и пак се засмя.
– На трето място, въздържайте се от това да щъкате насам-натам из автобуса. Пътуваме седем часа с три почивки, все ще издържите. Някои от вас имат умения за герои, други на магьосници… – Йорданов се спря за момент – … а днес научих, че си имаме и вампир. Няма лошо, но запомнете, че училището е местото да покажете какво умеете, а не автобуса. По шосетата има нормални хора и на тях ще им направи впечатление, ако пръскаме светкавици през прозорците, нали? – и се засмя – това е засега, приятно пътуване.
И с това започна старта на голямото бъбрене. Димитър веднага се запозна с още няколко момчета, които следяха футболната лига на Англия и започна разгорещен дебат за това дали “дяволите” или “докерите” ще спечелят титлата. Моника се събра с момичешка компания, която започна да обсъжда как се е подготвила за училището, а единственият, който остана самотен бе Мирослав. Той се опита да завърже контакт с Даниел, но вампирът явно не бе от разговорливите, тъй като отвърна на бъбренето му с неприятна, разкриваща великолепните му кучешки зъби усмивка, след което сякаш се сви в черното си палто и притвори очи – пълен цирк, тъй като всички знаеха, че вампирите не спят, още по-малко пък нощем.
Огнян спря рейса на три пъти, както обеща, а на третия път приближи Даниел. Вампирът го посрещна с известно безпокойство, но дебелият директор бе по-скоро загрижен:
– Братинко, ти как си със слънчевата защита? Едва ли си дошъл с кремче.
– Аз си имам огърлица – каза вампирът и наистина на шията му блестеше сребристо украшение – това ми дадоха от моята школа за едната година, която бях там. Пази от слънчевата светлина, макар да не съм в най-добра форма денем.
– Ние имаме и вечерни занятия – успокои го Огнян – все ще вържеш тройката.
След тези окуражителни слова шишкото се насочи към Димитър, който бе потънал в екзистенциален спор за титлата в Англия с момче на име Калоян.
– Братинко, един съвет да ти дам – каза му той, прекъсвайки достигащия шеметни висоти разговор – ако викаш по-силно, не значи, че водиш в спора, нали се разбрахме.
Схванал намека, разгорещилия се Митко се поизчерви и млъкна.
– Виждаш ли – нахока го Моника, която се бе качила в автобуса по-рано от другите.
– Пак се изложи с тоя футбол.
– Абе глупости! – възрази Димитър.
След третото спиране автобусът продължи по пътя си и когато приближи Варна, шофьорът промърмори няколко думи. Пътят пред тях потъна в мъгла и рейсът зави по пресечка, която никой не бе виждал. Малко след това мъглата се разсея и автобусът пристигва в двора на високо бяло здание, намиращо се на брега на морето. То бе огрявано от слънчевите лъчи и всички ученици ахнаха.
– Това е училището – каза Йорданов – сега го харесвате, но към края на първия учебен срок едва ли ще изпитвате толкова топли чувства.

Глава втора
Първи учебен ден

Йорданов отиде да закусва още с пристигането си, а след това директно отиде да спи. Така той остави учениците сами да се съберат в училището, където ги чакаше достолепна възрастна жена, която им се представи за Мадлен Петрова, директорка на Училището и преподавателка по основи на магията.
– Много ми е приятно да видя такива млади, усмихнати и интелигентни физиономии – каза тя – надявам се, че ще ми помогнете да ви поведа из висините на свръхестественото.
Тези помпозни слова бяха едва началото на безкрайно, прочувствено слово, в което Петрова използваше изрази, които Димитър разбираше трудно и когато го стореше, вече бе изгубил смисъла на всичко. Долови само думи като “усилия”, “старание”, “трудности” и други такива, които го изпълниха с мрачни предчувствия и му пречеха да си продължи футболния лаф с Калоян. Директорката завърши с пожелание за скромност:
– Както героят, така и вълшебникът трябва да се задоволява с малко. Например аз за вечеря хапвам едно доматче, малко сиренце, това ми стига!
След това откровение Петрова представи на новодошлите останалите учители, освен нея и спящия Йорданов. Първият и най-впечатляващ от тях бе Конникът, според Петрова “дух от славното тракийско минало”, дошъл да напътства новото поколение герои. Той бе красив мъж в старинна сребърна броня, излязла като от филм за Троянската война и влезе в училищната зала яхнал снежнобял красив еднорог. Всички момичета спряха погледите си на него, освен – за безпокойство на Митко – сестра му, която продължаваше да търси с очи проклетия вампир. Момчетата пък зацъкаха при вида на оръжията му – дълго копие с широк връх от същия сребрист метал, кръгъл щит и меч, който висеше на кръста му.
Следващия учител се казваше Юрий Йосифов, но бе също тъй необикновен. Този човек бе забулен целия в черно – носеше въздълго тъмно палто с високо вдигната яка и дълги, дълги ръкави, а на главата си бе нахлупил тъмно тъмно бомбе. В резултат от цялата му фигура се виждаха само две воднисти очи с мътен цвят. С глас на заклет пушач той съобщи, че ще преподава предмет по предмет с гръмотевичното заглавие “Теоретични постулати на заклинателната магия”. Само при името на дисциплината Митко се зарадва, че е герой, а не вълшебник.
Последва представянето на най-шеметната от всички преподаватели, ламята Любка. Когато чуха името й, повечето ученици прихнаха, в това число и Митко, но смехът им утихна когато в залата нахлу истинска троеглава ламя. Звярът беше учудващо нисък, с масивно туловище, което се придвижваше на четири къси крачета, завършващи със сръчни пръсти, поради което напомняха на крадливи ръчички, а самата ламя напомняше на възголям дакел, докато тичаше и крещеше сама на себе си благодарение на някакъв дълбок спор между трите глави. Едната глава все пак намери сили да се представи и каза, че ще води курсът по борба с чудовища. След това продължи спора с другите две.
След запознанството с преподавателите, Конникът изведе учениците от училището и им разказа околният кампус, в който щяха да живеят следващите най-малко 12 месеца – след това се предполагаше, че героят трябва да тръгне да изпълнява различни мисии. До училището имаше голям двор, на който тракийският герой обеща, че учениците ще тренират с различни хладни – той дебело подчерта думата – оръжия. Също така на двора те щяха да тренират силата си. Отвъд него имаше скали, които гледаха към морето и според Конникът щяха да стават за гмуркане.
Това се стори прекалено на Димитър, тъй като височината на скалите дори оттук изглеждаше внушителна.
От другата си страна дворът имаше горичка, за която Конникът предупреди, че е опасна и не бива да се посещава извън занятията при триглавата ламя. Любка живеела там и поради това горичката се наричаше тилилейски лес. Ламята била недружелюбна и била напълнила и без това неголямата дъбрава с хали – нейни по-дребни, но също тъй враждебни хищни роднини.
Обикаляйки училището учениците бяха изненадани да видят малка състезателна писта, около която имаше импровизирани трибуни и дори малък киноекран (или гигантски телевизионен, зависи от гледната точка). Когато я видя, облеченият в сребърни доспехи конник тъжно каза:
– Някога тук имаше хиподрум, но Огнян Йорданов е фен на съвременните версии на този спорт и успя да ги вкара дори в нашата школа. Срамота.
Митко, заедно с още няколко момчета, обаче бе много развълнуван от пистата и попита:
– Ще се състезаваме ли?
Конникът сърдито каза:
– Говорете с Йорданов затова. Не мисля, че това е най-важната част от училищната програма!
След като минаха покрай пистата учениците минаха от другата страна на училището и видяха още една поляна, на която бяха наредени красиви дървени бунгала.
– Ще живеете тук – обади Конникът – бунгалата са хубави, уютни и затоплени с несравнимото вълшебство на директорката Петрова. Няма да ви липсва нищо. Разпределени сте по двойки – както сте пътували в автобуса.
Така Димитър остана със сестра си, което го изпълни с малко смесени чувства – хем бе доволен, че няма да ги разделят, хем не бе щастлив от това, че сутрин банята пак щеше да е окупирана за сресване някъде половин час.
Минимум.
За сметка на това Мирослав изтегли късата клечка, оставяйки с вампирът Даниел, който прибра ключа от Конника намръщен като буреносен облак. Миро отново се опита да осъществи някакъв контакт с него, но понеже явно страдаше от висока природна интелигентност, попита:
– Вярно ли е, че вие вампирите се страхувате от върколаци?
Даниел му хвърли поглед, който вероятно бе заквасил цялото прясно мляко в радиус от пет километра и Димитър, който го видя, прихна да се смее.
– Тоя изтегли късата клечка – каза Митко на сестра си.
– Да, да го зазидат с тоя идиот – каза Моника, която превратно разбра въпроса и помисли, че брат й е загрижен за Даниел.
Двамата обаче не заформиха спор, тъй като влязоха в бунгалото си. То ги удиви с това, че отвътре се оказа много по-голямо, отколкото отвън – хитър магически прийом, който много зарадва Митко. Оказа се, че в бунгалото има отделни стаи, баня, тоалетна, гардероб, хладилник, странен на вид телевизор, който приличаше на синя кутия и дори кухня, при все, че в училището имаше стол. Ентусиазма на Митко охладня когато видя някакви листа на леглото си. Едното бе брой от вестник “Магьосническо дело”, който посрещаше читателите си с някакви клюки относно споровете дали вещиците могат да бъдат причислени към вълшебниците или не. Кратък преглед на странното издание, което Димитър никога не бе виждал у дома си, сблъска момчето с патриотичен спор дали героите не трябва да се прекръстят на юнаци, за да е по-българско. Единият от интервюираните вълшебници, мъж с огромни мустаци и гъсти бакенбарди, твърдеше, че трябва да има връщане към българщината и да се върнат старите имена като юнаци и чародейци, а неговият опонент, достолепна магьосница с вид на взискателна учителка по история, твърдеше, че думата герой е по произход тракийска и следователно най-българска. Последните страници показаха клюките от света на вампирите и те не бяха кой знае колко по-различния от новините за магьосниците. Българският им цар Александър Срацимир бе предизвикал международен скандал с изявлението си, че Дракула е българин и румънските кръвопийци бяха изпратили протестна нота до Вампирската комисия в Рим.
Димитър не се интересуваше от политиката на обикновените хора и откри, че и тази на вълшебниците не го привлича особено, затова остави “Магьосническо дело” и взе другият лист, който бе неговата програма.
Той прочете следното:
Понеделник: (сутрин-обед) Теоретични постулати на заклинателната магия
Д-р Юрий Йосифов
Вторник: (сутрин- обед и късен следобед) Войнски умения
Тракийският конник
Сряда: (следобед) Бойни магии и тяхното контриране
Огнян Йорданов
Четвъртък: (сутрин) Размисли за героическото изкуство – Мадлен Петрова
Петък: (вечер) Обучение за борба с чудовищата – практика
Ламята Любка
Събота: Почивка
Неделя: Картинг
Огнян Йорданов

– Има някаква грешка – каза Митко, докато с ужас гледаше името на предмета, който поради първият учебен ден оставаше за следващата седмица.
– Аз съм герой, не мога да имам теоретични ала-бала…
– И аз не мога, не бива да имам часове при ламята Любка! -изписка Моника, която също дойде със своята програма. Тя бе почти идентична, само дето вторник имаше “магически умения” с Мадлен Петрова. Това подсети Митко за нещо друго:
– Кви са тия размисли в четвъртък? – попита той сестра си.
– О, това ли – каза Моника – не се притеснявай. Чух, че е нещо като нашия час на класния.
Митко изпъшка.
– Представяш ли си тая кви работи ще ни говори? Аз почти нищо не й разбирам.
– Ми това е защото си затъпял от целия тоя футбол – скастри го сестра му.
– Футбол! – ахна Димитър и се завтече към синия телевизор.
– Ъъ – попита той, след като не видя нито дистанционно, нито бутони – това как се пуска.
– Така – каза сестра му и вдигна една магическа пръчка, която й бе оставена, очевидно като подарък, в стаята.
Тя я насочи към телевизора и каза:
– Пусни се!
И телевизорът наистина тръгна. Каналите му обаче бяха съвършено непознати и за Димитър, и за Моника. Те бяха пет на брой:
– Magic TV, в който обсъждаха магическа политика
– Magic Learning, в който някаква лелка обясняваше как да научим по-добре тайните на метаморфозите
– Hero TV – който се стори на Митко нещо като обикновения военен канал, ветерани говореха за подвизите си и спореха за българщината на героизма
– Vampire TV – която беше кодирана
– и някакъв обикновен канал, специализиран в моторния спорт, очевидно заслуга на Йорданов. На Димитър това му се видя единствената що годе интересна програма, но сестра му се курдиса на лелката с нейните метаморфози. Младежът изпухтя отвратено и излезе от къщичката.
Навън нямаше почти никой, повечето ученици или подреждаха, или бяха заспали. Митко се натъкна единствено на Мирослав, който скубеше рядката си косица и се вайкаше:
– Не мога така!
– Какво е станало? – попита Димитър, донякъде развеселен от гледката на пилеподобния му съученик.
– Казах на онзи да закусваме и той призова една мишка и й изпи кръвта! – изписка Миро – според теб това нормално ли е?
– Еми – сви рамене Митко – нали не е изпил твоята. Ако има някакъв проблем, оплачи се на някой.
– На кой – повиши глас Миро – на Йорданов?
Имаше право, помисли си Димитър и се прозя. Возенето в рейс бе уморително нещо, каза си той. Затова той се прибра обратно в бунгалото си, просна се на леглото в стаята, където не бе телевизорът и заспя веднага, щом помириса възглавницата.

***
Димитър се събуди вечерта и отиде да вечеря в стола, където седна до Калоян и приказваха цяла вечер за футбол.
– Тука обаче моторните спортове за по на почит – каза другото момче по едно време.
– Забелязах – отвърна Митко с гримаса – ама аз не ги следя много. Бих покарал обаче.
– И аз – кимна Калоян.
В това време в стола, който бе голяма зала в приземния етаж на училището, влезе Огнян Йорданов. До него стоеше Даниел, който го питаше разни работи и очевидно се стресна от отговорите, след което обаче се ухили и излезе от стола, затичвайки се навън.
– А ключа! – изписука отчаяно подире му Мирослав.
Скоро обаче вниманието на всички бе привлечено от Йорданов, който застана в центъра на залата, извади една магическа пръчка, не много по-елегантна от мобифона му и заговори:
– Така. Петрова сигурно вече ви е посрещнала с добре дошли, но ето едно и от мене – добре дошли.
Когато всички в залата утихнаха, той продължи с неподражаемия си диалект:
– Значи за да си живеем мирно и тихо, ще наложа някои правила в школото, които е хубаво да не ги нарушавате, иначе ще си събирате багажа за София, нали. На първо место е хубаво да си учите уроците, иначе от вашето присъствие тук голяма файда нема. Тука нещата със сигурност са по-интересни от вашите обикновени гимназийки и прогимназийки, затова отнасяйте се с нужната доза сериозност. На второ место, не искам да има побоища и всякакви подобни изпълнения тук. Ако някой на някого много пречи, говорете с мене и ще мъчиме нещо, но в никой случай не се бийте помежду си, било с магии, било с мечове. На трето место, няма да ходите при ламята Любка извън часовете, иначе ще ви връщаме на близките ви на части. И накрая, пак за ламята, не й говорете за политика, щото е комунистка – и Йорданов се закикоти.
– Въпроси? – попита той и понечи да каже “Няма”, когато някой попита.
– Защо господин Йосифов ходи така завит?
– Еми щото не си си мил краката вероятно – отговори Йорданов и цялата зала гръмна от смях. Когато кикотът утихна, дебелият преподавател добави:
– Шегата настрана, д-р Йосифов е бил някога известен магьосник, но е бил обгорен от дракон, поради което не иска да показва истинския си лик, некой да не се уплаши. Няма да му говорите и за това.
– Защо героите имаме при него – обади се Димитър.
– За да понаучите малко с какво си имате работа като геройствате – отговори Йорданов – а не да мушкате нещо и после нищо.
– А магьосниците защо имаме при ламята?- обади се Моника, питане, към което се присъедини и Миро.
– Еми за да покриеме кредитите – невъзмутимо отговори Огнян Йорданов, което скандализира учениците.
– Малко по-сериозно – продължи той – хубаво е и магьосниците да могат да се оправят с непредвидени ситуации, щото ако все на героите разчитате… – и се изкикоти.
– А вие герой ли сте или магьосник? – попита някой.
– Аз съм един геройски магьосник – ухили се Огнян.
– Господине – внезапно попита Димитър – а защо имаме вампир във випуска?
Над залата отново надвисна тишина, в която внезапно се чу гневният глас на Моника:
– Митко! – след което девойката се изчерви като експортна ягода и се сви зад масата.
– Така – каза Йорданов – значи аз го проучих тоя пич, той е много коректен и никога не е пил кръв от човек, така, че нема проблеми. Аз даже не бех съобразил, че той не може да яде като нас, та сега го пратих за риба в морето. Нали разбирате, че някой, който пие кръв от риба…
– И мишки – обади се студено Мирослав.
– …няма да прави проблеми – завърши директора – Ако – вдигна той месест пръст като точилка – има някакви проблеми, елате при мен, аз ще ги оправя, нали. Но също ако някой от вас го атакува просто от злоба, едно, че го прави на своя отговорност, не ви го препоръчвам, второ, каквото остане от него ще го балирам с боклука обратно за София, ясен ли съм?
– Да, да – разнесе се из залата. Моника се изплези на неособено удовлетворения от отговора Митко.
***
В това време Даниел вече плуваше в дълбините на нощното море, тих и смъртоносен, макар и само за рибите, които имаха нещастието да попаднат на пътя му. Вампирът избираше по-големи черноморски акули, които настигаше с ловки движения на стройното си тяло, след което забиваше дългите си зъби в хрилете им и измукваше кръвта и живота им. След като постъпи така с три екземпляра, Даниел прецени, че е нахранен за няколко дни напред и затова се завъртя и заплува обратно към брега.
Нещата не бяха тръгнали по план, Йорданов го бе разкрил веднага. Даниел предпочиташе сам да избере момента, в който да открие какъв е всъщност, а сега почти всички се бояха от него и освен това бе в едно бунгало с магьосник идиот.
Но въпреки това той бе твърдо решен да не допуска втори провал в живота си. Този път щеше да успее.

Глава трета
Войнски упражнения и бойни магии

На следващия ден Димитър трябваше да се раздели със сестра си Моника, тъй като тя отиде в часовете на Мадлен Петрова (за което той искрено й съчувстваше), а самият той се насочи към двора, на който щеше да практикува войнски умения. С неудоволствие установи, че е сред последните, които пристигат за часа – Конникът седеше сред дузини млади герои и няколко героини, които нетърпеливо чакаха да чуят каквото има да им се казва. Митко забеляза с известна доза неприязън, че и вампирът Даниел е дошъл за часовете. Немъртвият (Димитър започна упорито да го нарича така и пред приятели, и в ума си) стоеше малко встрани от останалите и въпреки огърлицата си изглежда не се чувстваше съвсем комфортно на дневна светлина, тъй като бе леко премижал и стоеше така, както би стоял обикновен човек, който е силно изгорял на слънце.
Митко спря да му обръща внимание и погледна Конникът, който бе заговорил.
– Ученици, от днес започва вашето войнско обучение. Преди да ви се дадат основни насоки в боравенето с оръжия и много преди да изберете кое е оръжието, в което най-много бихте искали да се развивате, бих искал да видя какви са вашите основни физически показатели. Ще ви помоля да се затичате и да обиколите училището. Това не звучи особено трудно, нали? Давайте!
И още не напълно събуден Митко трябваше да хукне заедно с останалите ученици да обикаля внезапно сторилото му се огромно училище.
Даниел единствен остана вгледан в останалите, без да помръдне.
– Вие също – каза му Конникът.
– Аз съм вампир – каза простичко русолявото момче.
– Въпреки това – настоя тракийският герой.
Даниел сви рамене и се спусна зад останалите като тъмна сянка. В това време Митко бе използвал опита си от различни тренировки по футбол и по-малко по лека атлетика, за да набере аванс пред останалите. Той тъкмо излезе начело след последния завой на обиколката, когато видя немъртвия да профучава покрай него. Момчето изсумтя ядосано и се напъна, но не успя да направи нищо и завърши на безславното второ място, отворил широко уста, за да си поеме въздух.
Даниел стоеше неподвижен след победата си, все едно нищо не е станало. Като мъртвец, каза си ядно Митко.
Конникът не реагира с нищо, само хвърли раздразнен поглед към някакво тумбесто зелено създание, което бе дошло да наблюдава занятията и трескаво записваше нещо върху восъчни дъсчици.
– Така, – каза накрая той, след като всички се събраха – видях ви как бягате, повечето от вас са добре, макар че има някои хоризонтално неуравновесени, които трябва да се коригират.
Учениците се спогледаха неразбиращо.
– Някои от вас са дебели – раздразнено допълни тракийският герой.
– А други мъртви – не сдържа яда си Димитър.
Вампирът дори не го погледна.
Конникът обаче го погледна остро.
– Имате критики към моите методи?
Митко се изчерви и наведе глава.
– Смятате, че някои от бегачите имат нечестно предимство? Че няма равен старт в надпреварата? – продължи Конникът. – Тогава сигурно бихте споделили, че се чувствате горд с това, че сте надбягали бегачи без никаква спортна подготовка и няколко момичета?
Димитър се изчерви още повече.
– И аз така си помислих – каза Конникът, след което продължи. – А сега да видим колко сте яки. Започнете да правите лицеви опори, ако обичате.
Димитър направи колкото можа и спря само защото силите му свършиха и в един момент просто не можа да се надигне от земята.
След него продължи единствено немъртвият. Той нямаше да спре, ако Конникът не бе наредил.
– Достатъчно – при което вампирът послушно спря. Митко можеше да се закълне, че вижда как на устните му разцъфва зла усмивка. – Сега искам хубаво да си починете, след което ще направим няколко прости упражнения, за да видя колко сте гъвкави.
Митко изпъшка, тъй като бе достатъчно уморен, за да прави каквото и да било повече, но заниманията с Конникът продължиха чак в късния следобед, когато той разтегна питомците си с някакви отвратителни стойки. Те не бяха силната страна на едрия младеж, но за негово огромно раздранение вампирът бе най-добър и в това, като бе по-гъвкав и пъргав дори от момичетата.
“Позьор”, помисли си младежът, но на глас не каза нищо, тъй като го бе страх да не го скастри отново Конникът. Тракийският герой обаче само заяви:
– За днес – достатъчно. Приберете се вкъщи и на всяка цена се изкъпете!
Всички се разсмяха.
– Мога да докладвам, да докладвам – внезапно изписука тумбестото зелено създание.
Конникът го погледна наново и на Митко му се стори, че е леко почервенял.
– Това, което правите е напълно излишно и създава излишно напрежение, таласъме.
– Но е забавно – заяви тумбестото създание – освен това е решение на Оги Йорданов. Ако си недоволен, спори с него.
– А за какво става дума? – обади се някой.
Таласъмът се изпъчи, при което коремът му сякаш нарастна и заяви:
– За мен е гордост да обявя нашия ежегоден геройски интердисциплинарен шампионат. В него награждаваме онзи ученик, който се е представил най-добре в геройските часове, като водим записки за резултатите и развитието ви през цялата година.
– Една безмислена и нищо незначеща забава… – отвори уста Конникът, но вече бе завалял порой от момчешки гласове:
– Кой води, кой води?
Таласъмът се ухили още по-широко и заяви:
– На база резултатите от първия ден лидер в класирането е Даниел Александров с 30 точки от възможни 30, втори е Димитър Георгиев с 18 точки, трети е…
Митко не чу нищо нататък и едвам се сдържа да не изръмжи, въпреки че околните момчета го потупаха по гърба и го поздравиха.
Той беше първи – от истинските герои.
От истинските ученици.
Но лидерството му бе отнето от немъртвия изрод.
Митко се зарече да го победи.
Каквото и да му костваше това.
* * *
Моника също не бе имала лек ден, тъй като Мадлен Петрова още от първия ден бе започнала да ги залива с базисна информация за заклинанията, която включваше тонове теория, с която младите вълшебници трябваше да се запознаят преди да започнат практиката. Затова, когато се прибраха в бунгалото след вечеря, бе уморена и раздразнителна, а най-много от всичко я дразнеше постоянното мрънкане на брат й.
– Не искам да слушам колко е лош и подъл Даниел! Омръзна ми от това! – изкрещя накрая тя, докато преписваше трета страница с магически спрежения.
– Ти пък, като го харесваш, предаваш собствения си брат! – избухна Димитър и излезе от стаята й. – Кокошка!
– Паток! – отвърна тя. – И не го харесвам!
Но брат й вече бе затръшнал вратата.
– И въобще не ти влиза в работата кого харесвам и кого не – изсъска бъдещата магьосница.
В същото време Димитър се опитваше да отвлече вниманието си от това, което считаше за спортен провал, с автомобилния канал. Те даваха някакво монотонно състезание от САЩ, в което автомобили с шарени номера и изкуствени фарове се въртяха в кръг.
На 295-тата от общо 400 обиколки, които Митко бе решил напук да изгледа, умората от физическите упражнения го победи и той заспа.
***
Следващият ден обещаваше нови преживявания и нова среща с Огнян Йорданов. Той посрещна учениците си в широка стая с наредени в полуовал чинове и столове, като самият той се бе разположил на огромен фотьойл върху възголям подиум.
– Здравейте, харесва ли ви училището? – посрещна той гостите.
– Да, да – отговориха всички.
– Бе мен малко дребни са ми хранителните порции, ама кой знае.
Митко се спогледа озадачено с Калоян, с който седеше на един чин. Храната в училището бе достатъчна, за да засити и лъв.
– Както и да е – продължи Йорданов. – За мен е важно да знам, че сте здрави, тъй като почваме от днес пипкавата материя за бойните заклинания и тяхното блокиране. Най-важното нещо е да знаете къде са ви силите, къде са ви и слабостите, като тъкмо затова и Конникът ви кара да тичате и да се потите в някакви абсурдни упражнения. Скоро много от вас ще открият, че имат много по-големи сили от тези на нормалните хора. Що се отнася до магьосниците – на тях съчувствам, тъй като знам какво главоболие са магическите спрежения. Имайте предвид обаче, че удоволствието така да изкривиш материята накрая, че светът да прави каквото ти е на кеф, е неповторимо. Сега, аз ще искам двама от вас да дойдат тука при мене – и Йорданов извади масивната си магическа пръчка, махна с нея и от нищото изникнаха два стола на подиума – и да видиме как стоят нещата. Гочо! – извика той и тантурестият таласъм изникна изпод подиума, подавайки на директора восъчните дъсчици.
– Това са… – Йорданов се зачете, след което каза – да, разбира се. Трима от вас. Пардон – махна и се появи още едно столче.
– Значи, това са първите двама в класирането на героите – Даниел Александров и Димитър Георгиев, а също и Моника Георгиева, която води класирането при вълшебниците. Така…
Тримата се появиха на подиума, като Митко се изуми, че сестра му е първа в класирането при магьосниците.
– Браво, баба ще се гордее с теб – каза й той, но после му стана криво, че не може да каже същото и за себе си. “Заради теб”, едвам се сдържа да не каже, поглеждайки към вампира. “Изрод”, помисли си той.
Даниел изглеждаше все така влудяващо спокоен и не поглеждаше към никого освен към Йорданов.
Когато тримата седнаха, директорът започна:
– Ученици, виждате в момента един класически бъдещ герой, – той посочи Митко – една красива млада вълшебница – усмихна се към Моника – и един малко особен случай, който също ще обсъдим, но, приятелю, поздравления и за теб – той махна на вампира. – Всеки един от тях – продължи Йорданов – e силен в едно и по-кьопав в друго. Това, което е крайно неприятно за вампир, може да е съвсем безвредно за герой – например слънчевата светлина. Това, което може да сбърка героя, не би минало през ума и на най-загубения магьосник. И накрая неща, които един вълшебник не може да направи, биха били фасулски за вампира. И като казах вампир, айде, братинко, да почнеме с тебе.
Даниел се изправи.
– Значи, приятелю, – каза Огнян – мисля, че всички знаят, че твоят вид има малко шашаво здраве, като вие сте далеч по-якички и бързи от обикновен човек, а и може да работите 15 часа на къра без да се уморите. Има го обаче досадното ограничение с дневната светлина, макар че, както виждате – Йорданов се обърна към учениците – и за него има чалъм – той посочи с пръчката си огърлицата на Даниел. – За сметка на това си имате закачка с ликантропите.
– Древен вампир може да победи върколак без никакви усилия – вирна брадичка Даниел.
– Така е, приятелю, но ако беше древен немаше да си тука на даскало, нали? – попита Огнян. Димитър се засмя особено силно.
– Освен това – каза Огнян – бас ловя, че в твоята школа не са ти казали, че върколакът не е най-опасният ликантроп.
Този път Даниел не възрази, а погледна озадачено директора.
– Значи – ухили се Йорданов – да се биеш с върколак е кофти тръпка, но вече глиганолакът е много по-опасно нещо.
– Глиганолак ли – изхили се Митко и дори Даниел се усмихна леко.
– Прасе? – попита невярващо вампирът.
Очите на Огнян проблеснаха.
– Долавям подигравка в гласовете ви, ала ликантроп, който се превръща в дива свиня е много сериозна беля за всеки противник, бил той върколак, вампир или герой. Даже Херкулес, дето всички го знаете, макар и от детски филмчета, едва не загубил живота си в битка с Еримантския глиган, страховит войн, превръщащ се по свое усмотрение в див звяр. Глиганолакът е пъргав, бърз и силен като всеки ликантроп и докопа ли те, ще те изтърбуши като шаран. Освен това четината му го пази много от почти всичко, включително – Огнян погледна Даниел – вампирски зъби. Но за щастие – ухили се директорът – такива създания се срещат страшно рядко. Съгласете се, да те ухапе вълк е по-логично, отколкото да те ухапе свиня, нали?
Всички се засмяха.
– Другото, което е малко тъпо при вампирите, – продължи Огнян – е че те имат някакъв таван на развитие на физическите си способности. Те имат огромни сили, но почти няма как да станат по-силни от първоначалните си възможности. Разбира се, има го и това, че те могат да си развият едни екстри… – Йорданов понечи да каже още нещо, но погледна към Даниел и се спря.
– Какви екстри? – настоя обаче Димитър, повече за да дразни вампира, отколкото за друго.
– Да ставаме невидими в сенките, да се превръщаме в мъгла, да летим, да четем мисли, да влияем на настроението ви – отговори вместо директорът Даниел, но не срещна погледа на Митко.
Когато го направи, не скри озъбването си.
– Но за да го постигнем, трябва да пием човешка кръв. А аз това не бих направил никога, така че няма нужда да трепериш.
– Изобщо не треперя! – скочи на крака Димитър.
– Ехо – обади се тихо Йорданов. Двете момчета останаха вгледани един в друг, на ръба на скандала.
– Хайде малко по-кротко и двамата, става ли? – повтори директорът. – Иначе рейсчето за София е утре.
Димитър си наложи да се успокои, а Даниел скри кучешките си зъби.
– Данчо, – каза Огнян на немъртвия – седни си.
Вампирът слезе от подиума като буреносен облак, а Огнян насочи вниманието си към Димитър.
– Ето ви и един класически герой – каза Йорданов. – Днес той ви прилича на обикновено, добре развито момче, но след обучението тук ще може да извършва неща, за които сте чели по комиксите. Свръхсила, невероятна бързина, умение да борави с различни оръжия, дори, ако е особено надарен, неуязвимост към някои обикновени оръжия. И, за разлика от вампирите, тези сили нарастват бързо, ако идвате в час, ще го видите всички. Така един обикновен младеж може реално да стане достоен противник за почти всяко същество на мрака.
Димитър се усмихна.
– Но има неща, които героят не може да преодолее, поне не и ако му липсват минимум познания или ценни приятели – каза Огнян.
И махна с магическата си пръчка. Около Димитър израстнаха трънаци, дебели и с остри шипове, които изглеждаха готови да разкъсат всеки, който ги докосне.
Митко преглътна. При това движение усети как трънче докосва гърлото му.
– Господине… – каза той – аз…
Моника го гледаше неразбиращо.
– Това е много тъпо, – изпусна нервите си Димитър – веднага ме пуснете!
– Но около теб… – каза Огнян – няма нищо.
Митко се огледа. И наистина тръните ги нямаше. Нямаше и следа от тях.
Той докосна гърлото си.
Нищо.
– Илюзия – каза бавно Йорданов – най-опасната магия, макар мнозина да я подценяват. Някои казват, че самият живот е една илюзия. Но илюзията може да убие… ако повярваш.
Митко обаче вече бе изнервен.
– Явно – изръмжа той. – Е, благодаря, че ме направихте на глупак пред всички.
– Ти и сам се справяш доста добре, приятелю – меко отвърна директорът. Младежът простена от възмущение, скочи от подиума и просто напусна класната стая.
– Гордост – каза Йорданов – тя е това за героя, което е болния стомах за чревоугодника.
Моника, която отчаяно се опитваше да спаси достойнството на брат си, реши да отклони вниманието от него с любознателен въпрос:
– А илюзията само на герой ли може да влияе?
Йорданов сви рамене.
– На всеки човек, но магьосниците са добре тренирани в изкуството на метафизичната промяна на материите (ех, как го казах само, Мадленчето ще е доволна) и на тях тия номера по не им минават. Малцина от героите обаче успяват да съзрат нишките на съзиданието.
– А вампирите? – обади се Даниел.
– Вие си имате естествени защити, щото сте така ни живи, ни умрели, дето се вика – отговори Йорданов – очите ви най-често познават някой като се опитва да ви мине.
– Значи – каза Моника – вампирите и магьосниците са имунни на заклинания за илюзия, така ли?
Огнян я погледна.
– В общи линии, да – накрая кимна той.
– В общи линии? – повдигна вежди девойката.
– Малки сте за некои работи – отговори директорът, след което продължи урокът с общи приказки за слабостите на магьосника спрямо специфични създания и определени техники.
* * *
След урока Моника се прибра раздразнена. Тя се чудеше как точно да се запознае с Даниел, но не стига, че самата мисъл ускоряваше пулсът й, но и Димитър усложняваше нещата максимално. Все пак той й беше брат и не можеше да го остави точно сега, особено след като твърдеше, че е предаден. Моника реши да не прави на въпрос това, че бе оставяна сама всяка вечер, докато момчето бистреше футболните клюки и вместо това отиде да говори с него. Той, предвидимо, стоеше намусен пред телевизора и гледаше някаква надпревара с трактори по моторния канал.
– Здравей – каза тя.
– Здрасти – отвърна той начумерено.
“Тръгна супер”, помисли си тя и седна до него. Загледа се критично в тракторите, след което попита:
– Интересно ли е?
– Не много – ухили се леко брат й. Сетне направи леко объркана физиономия и продължи. – Ъъ, честито за високата оценка при магьосниците. Честно, не знаех, иначе щях да те поздравя още вчера.
– А, няма нищо – поизчерви се Моника. Тя не обичаше да я хвалят.
– И на теб браво за доброто класиране при героите – добави тя.
– Е, то моето не е много високо – помръкна Димитър.
– Второ място. От около тридесет героя, Мите – критично каза сестра му.
– Е, да, – съгласи се той, но не се усмихна – ама можех да съм първи. Ако не бяха приели чудовище във випуска.
Моника притвори очи. Десет пъти мери, веднъж режи, винаги казваше баба й. Затова вместо да отговори с нещо язвително, тя каза:
– Но ти още можеш да спечелиш, братко. Едва началото на годината е!
– Е, да, – кимна Димитър, но не бе особено убеден – но той… той не е човек, Мони. Не се уморява, не се задъхва, като призрак. Не е честно!
Моника тежко въздъхна.
– Дими, – тя го наричаше така много рядко, най-често преди контролно, когато имаше нужда от окуражаване – ако беше слушал Йорданов в часа, щеше да чуеш, че вампирите имат таван на уменията си и почти не се развиват. Ти си още в началото на геройството си…
– Тоест – внезапно се оживи той – не след дълго също ще имам свръхсили!
– Да – кимна тя.
– Вероятно дори по-големи от неговите! – зарадва се Димитър и скочи. – Как не се бях сетил!
Сетне се изпъчи.
– Взели са го, за да имам конкуренция, ха – и после прегърна сестра си – ама мерси, че ми каза! Мислех, че си минала на негова страна, но…
И той отново я прегърна. Моника отвърна на прегръдката му, след което той й съобщи, че отива да се види с Калоян и изхвърча от къщичката.
Тя остана загледана във вратата.
Защо, защо ме караш да избирам, помисли си тя отчаяно.

Глава четвърта
Размисли, любов и златни ябълки

Следващият ден сблъска новия випуск герои с директорката Мадлен Петрова. Вълшебниците вече знаеха какво да очакват, но за героите това бе съвсем ново изживяване. Петрова влезе в стаята, където преподаваше и театрално се закашля.
– Ох, деца, защо не сте проветрили, да ме задушите ли искате? – след което махна с магическата си пръчка и отвори прозорците. После започна да говори за героизма и героическото. Това бе дълга, тежка тема, която представляваше по същество една дълга и безкрайна презентация на достойнството на училището и представяне на негови минали възпитаници, легендарни вълшебници и герои от близкото и по-далечно минало на България, които са минали през “висотите на свръхестественото”, както се изразяваше Петрова. Докато изреждаше имената на известните герои, тя взе един тебешир и изписа цялата черна дъска и когато мястото свърши, погледна към учениците и каза:
– Хайде сега някой да измие дъската, някой от моите питомци, нека това бъде… – и Петрова посочи Миро.
Момчето с олисяваща още в юношеските години коса се изправи и преди достолепната директорка да може да реагира, вдигна магическата си пръчка и извика:
– Вода!
Пръчката реагира мигновено и изхвърли огромна струя, която помете нещастната черна дъска, образува огромна тебеширена локва под нея и рикошира право в лицето на нещастната Петрова.
– Аааа! – извика тя заслепена. – Не виждам, нищо не виждам! Всичко да направите, ама това така да го направите! Няма да имаме повече днес!
И напусна вбесена стаята. Когато вратата се затръшна зад гърба й Митко, който бе наблюдавал невярващ цялата сцена, избухна в кикот.
– Ей, ум – викна той на Мирослав.
– Може ли като пълен идиот да наводниш стаята – обади се Даниел. – Много мило, ако си искал да завъдиш някоя рибка за мен, ама…
Миро гледаше съвсем нещастен и мигаше на парцали.
– Но аз исках… – отвори уста той.
И толкоз за първия час героическо изкуство.
* * *
Следващият ден мина лежерно за учениците, тъй като тренировките им бяха чак вечерта. Митко обаче бе взел присърце съветите на сестра си и излезе да тича на двора, да тренира и да се калява. Тя реши да използва момента и да отиде да се запознае с Даниел, затова излезе с решителна крачка от колибката си и се насочи към бунгалото, където вампирът живееше с Мирослав. Но щом приближи другата къщичка, куражът й изчезна и тя навярно щеше да се върне назад, ако не бе заварила Мирослав да чете задълбочено “Магьосническо дело” на верандата.
– О, колега, – викна му Моника, намеквайки и за неговата принадлежност сред вълшебниците – елате да ви питам нещо.
Заговорен от едно от най-хубавите момичета във випуска, Миро се изпоти целия, но вълнението му скоро спадна, когато приближи Моника и разбра, че предмет на нейното любопитство е съквартиранта му.
– Ами той не е много разговорлив, – каза Мирослав и се опита да привлече вниманието към себе си – обаче аз много обичам да приказвам. Знаеш ли, че…
Но Моника нито знаеше, нито се интересуваше, защото го прекъсна незабавно:
– Не може съвсем нищо да не ти е продумал.
Мирослав разбра, че на този етап битката е изгубена кауза и каза кисело:
– Казва ми редовно “махни се от стаята ми”. Освен това пие кръв от риба и има лош дъх – реши той да злепостави конкурента си (който и не знаеше каква конкуренция има). – Ще му купя паста за зъби!
Но дори грозният донос за лошия дъх не повлия на Моника, която продължи да пита и разпитва.
– Ами нищо не прави – озлоби се Миро. – По цял ден стои и гледа тия тъпи състезания по моторния канал, а нощем излиза и аз не знам къде.
– И той гледа състезания – за пръв път показа някакво охлаждане на ентусиазма Моника, след което пусна най-чаровната си усмивка и каза на Мирослав – Миро, имам една голяяма молба към теб.
– Колко голяма – попита подозрително очилаткото, който усети, че нещата задухват в лоша посока.
– Искам да ми уредиш среща с Даниел – каза тя.
– Ми той е вътре, заповядай, разберете се – отговори Миро и понечи да отвори вратата.
– Неее – прошепна Моника с шепот, който би разбудил и мъртвите. – Не така! Не сега!
– Защо? – замига Мирослав на парцали.
– Така! – отговори Моника. – Ще ми помогнеш ли или не? – и отново направи мили очи.
– Хммм – поглади брадичката си Мирослав.
– Ще ти помогна със спреженията – накрая каза Моника.
– Дадено – автоматично отговори Миро, който се събуждаше нощем облян със студена пот при мисълта как Мадлен Петрова проверява домашните му.
– Златен си! – усмихна се още по-чаровно Моника и се обърна обратно към бунгалото. Внезапно се спря.
– И още нещо! – каза тя – брат ми не бива да разбира!
Мирослав кимна разсеяно, отново потопен в “Магьосническо дело”.
Даниел, който, макар да гледаше автомобилизъм, бе подслушал целия разговор със свръхострия си вампирски слух, се ухили замечтано. Май нещата в училището не тръгваха толкова лошо. В крайна сметка мнението на сестрата бе далеч по-важно от това на нейния умствено контузен брат.
* * *
Но вечерта всички ученици имаха далеч по-належащ проблем, а името ламята Любка, която посрещна всички с гръмовни и груби крясъци. Тя моментално потвърди предупреждението на Огнян за себе си, като упорито наричаше героите “юнаци”, а вълшебниците – “чародейци”, според нея истински, български понятия, които днес били забравени заради “ония мръсници” (никой не разбра кои). Ала най-потърпевш от думите й бе нещастният Даниел.
– Караконджула – екна гласът на една от главите – ти с юнаците ли си, или с чародейците?
– Аз съм вампир – опита се любезно да възрази русото момче.
– Такива буржоазни приказки да си нямаме! – ревна ламята на три гласа. – В другите часове може да сте всякакви, но тук още пазим българското и българщината! Даа, старата ви ламя Любка няма да им се даде! Мръсници, всичко разсипаха, пусти да опустеят!
И трите глави заломотиха проклятия по адрес на незнайни злодеи – повечето ученици бяха или от семейства на вълшебници и герои, които слабо се интересуваха от политиката на “немагичните”, както наричаха обикновените хора, или пък бяха млади и не се интересуваха от митинговите трепети на техните родители.
След като разбра, “че караконджулът” е с “юнаците” и бастиса училището, че приема всякакви, ламята разпредели учениците по двойки вълшебник-герой, вълшебник-герой, като по законът на всеобщата гадост Даниел отново се падна с Миро. Моника пък, колкото и да гледаше крадешком и не толкова крадешком вампира, отново бе с брат си. Митко изглеждаше готов да се доказва и с това умори сестра си безкрайно.
След тази операция ламята връчи на всеки един от героите по една сопа, която щяла да им бъде оръжието.
– Едно време тъй са били юнаците, с по една сопа отиваха на рат, а не сега – мечове, саби-маби, мамини синчета! – ревеше ламята, докато почти целеше героите със сопите, които подхвърляше с дългата си опашка.
След това Любка полетя към дълбините на гората си и се върна захапала с едната си глава златна ябълка. Плодът блестеше като месечина в устата й. Тя го захрупа, глътна и след това изстреля няколко семки от него, които паднаха към земята. Подир това ламята дъхна с втората си глава и навсякъде около двойките герой-вълшебник разцъфтяха дръвчета, на които блестеше една ябълка.
– Очарователно – възкликна Моника.
– Глупости – гракна ламята с първата си глава. – Навремето растяха ябълки като тикви, сега ни внасят някакви глупави персийски сортове, пусти да опустеят дано!
Но третата глава се захили.
– Но халите са си все същите, нали?
– Дума да няма – отвърна втората.
След това Любка проточи шиите и на трите си глави и загъргори толкова омерзително, че неколцина ученици се отдръпнаха от страх да не повърне. И тя наистина го направи, само че от гърлото й захвърчаха грозни черни създания с големи глави и тела, подобни на нескопосано направени хвърчила от черен плат.
– Яжте ябълките, милички! – ревна пак Любка. – Бой по фашистките кратуни!
Халите се спуснаха към ябълките и повечето от тях грабнаха плодът преди сащисаните герои или вълшебници да умеят да реагират. Даниел се справи по-добре, като се издигна пред ябълката като сянка и започна да пъди халата със сопата си, която играеше като дървена гръмотевица в ръката му.
– Не съм правилният противник, миличка – озъби се вампирът и изсъска, при което халата се отдръпна уплашена.
Миро обаче оплеска всичко.
– Е, сега я хванах… – извика той, надигна магическата си пръчка и извика – Локум! – и след това от оръжието му изхвърча гъста желирана маса, която се отправи към халата. Чудовището обаче отскочи, преценило, че няма какво да търси край това дърво и така лепкавият заряд попадна право в Даниел.
Вампирът изпъшка, когато огромното количество локум го заби в дръвчето.
– Извинявай! – извика уплашено Миро, надигна пръчката си и извика – Локум, върни се!
Лепкавият заряд действително се засмука обратно в пръчката, при което обаче привлече нещастния Даниел към магьосника и го стовари право върху очилаткото. Двамата паднаха един върху друг и неприятно хрущене разкри горчивата участ на магическата пръчка на ранно оплешивяващия магьосник.
– Магическата ми пръчка! – извика още по-уплашено Миро, докато халата, озадачена от странния ход на събитията, реши да рискува, втурна се и открадна златната ябълка с триумфално фучене.
Даниел се изправи с поглед на ранен лъв, докато неговият съквартирант се опитваше да махне от дрехите му лепкави следи.
– Извинявай, извинявай! – повтаряше той. Даниел вдигна една ръка, докато с другата се подпираше за главата, сякаш го измъчваше мигрена.
– Млъкни – каза той със страдалчески глас – и не прави нищо повече. Моля те.
В това време почти всички ученици бяха изгубили ябълките си освен Моника и Димитър. Младата вълшебница бе използвала наученото от магическите спрежения за издигането на малък магически щит, а в това време Димитър бе хванал халата като на родео. Чудовището трескаво се опитваше да се освободи от него, но Митко не я пускаше.
– Хванах ли те, хванах ли те! – извика той.
– Глупак! – кресна ламята с първата си глава. – Тя се опитва да избяга!
Объркан, Димитър пусна чудовището. То се спусна към Моника, която изненадана изпищя, скочи настрана и магическият щит падна. Халата грабна златната ябълка и избяга.
– Глупак! – закикотиха се и трите глави на ламята, гледайки падналия на земята Димитър. – Юнак-глупак! Да повярва на ламя! Навремето бяха по-умни юнаците, но всичко развалиха!
– Но… вие… – замънка Димитър.
– Тихо! – кресна отново ламята. – Нито един от вас не запази ябълката!
Сетне затупурка на късите си крачета из импровизираната горичка и почна да дъха на новопоявилите се дръвчета с третата си глава, превръщайки ги в облачета пушек. Спря само пред Миро.
– А ти си най-големият глупак! Счупи си магическата пръчка!
И трите глави се закикотиха.
След като унищожи горичката така, както я бе и създала, Любка спря отново пред юнаците и, естествено, се разкрещя:
– Вие сте срам за това училище! Вие сте позор! Нито една ябълка! И то срещу обикновени хали – пушльовици! Какво ще стане като влезете в Тилилейския лес!
Ламята се задави с едната си глава, но другите две продължиха:
– Едно време други бяха юнаците, другиии… но всичко развалиха!
– Но – обади се някой – ние сме съвсем нови, не сме учили да правим магии на практика…
– Значи ги правите учили-недоучили! – кресна ламята отново на малцината ученици, които бяха успели да произведат нещо с магическите си пръчки. Моника се сви.
– Омръзна ми от вас! – завърши Любка. – Прибирам се!
И след това чудовището се обърна и затупурка с късите си крачета обратно към горите.
Младежите останаха смразени на поляната, докато към тях не се присъедини стар техен познайник, таласъмът Гочо.
– Не й се впрягайте, – каза той – тя си е такава. Не го мисли наистина.
Сетне се усмихна мазно-мазно и добави:
– Да обявим резултатите от днешната тренировка. Първи са екипът Димитър/Моника, които печелят по 10 точки за представянето си. По осем събират Даниел и Мирослав, но Мирослав губи своите заради счупената пръчка. Нататък са…
Като чу името си като победител Митко подскочи във въздуха от радост и извика.
– Да! Да! – сетне прегърна сестра си. – Спечелихме, сестричке!
Сетне хукна към приятелите си, които очакваха своето класиране. Моника се огледа и като се увери, че брат й е зает да се хвали, отиде към Мирослав.
– Говори ли с… – попита тихо тя, докато очилаткото гледаше тъжно счупената си пръчка. Даниел го бе оставил веднага след обявяването на резултатите и се бе насочил към морето, да ловува и да е далеч от съквартиранта си.
– Амиии… – озърна се Миро.
– Глупак! – извика Моника отвратено и се насочи към бунгалото си.
Миро остана сам с пръчката си.

Глава пета
Уроците продължават

Събота мина лежерно, като повечето ученици се възстановяваха, морално и физически, след срещата с ламята Любка. Все пак Митко и приятелите му почиваха активно, като изиграха един футболен мач. Това възмути много Конникът, който излезе по средата на играта и се развика, че е скверно на бойния терен на герои да се играе такава негероична игра. Учениците го изчакаха да си тръгне и продължиха със своето.
Неприятностите за Мирослав не свършиха и вечерта, когато той се опита да си направи шега с Даниел, като наистина му подари паста за зъби, която бе купил от Магиполис – малкото, скрито от очите на обикновени хора градче (според Йорданов, за да не го застроят). Вампирът обаче я изстиска на главата му, след което тя обхвана всички нейни косъмчета, тъй като бе вълшебна и “достигаше всички скрити кътчета”. Митко подхвърли, че Мирослав ще оплешивее дори по-рано от очакваното.
Очилатият магьосник му хвърли студен, враждебен поглед, но ефекта се загуби поради пастата.
В този момент в залата обаче влезе Оги Йорданов.
– Айде български момчета, айде кебапчета! – викна той на учениците. – Кой иска да се пробва утре на картинг?
Оказа се, че желаещите са много. Митко веднага се записа със своя приятел Калоян, още десетина герои, сред които едно момиче и, за огромна неприязън на Димитър, немъртвия, а също и двама магьосници. Миро не беше сред тях, което предизвика задружно облекчение. Йорданов бе много доволен от урожая и на следващия ден викна рано участниците, като ги посрещна на пистата с цял отряд таласъми. Те дойдоха с примамлива оферта – да изработят костюми и оцветяване на картинга според вкуса на всеки от кандидат-състезателите. Димитър страшно се зарадва от това и си поръча червен картинг с изрисувани дяволчета по него, червен спортен екип и червена каска с нарисувани на нея рога. Той освен това поиска картингът му да бъде кръстен “Аленият дявол” и бе неимоверно доволен от себе си. За да му върне жеста, Калоян също си направи чисто червена кола, но я кръсти “Огненият феникс”, символ на един от тимовете, врагове на Дяволите в любимата им футболна лига. Даниел си поиска оцветяване главно в черно, но със сребристи оттенъци и кръсти колата си “Черната сянка”.
Според Митко това бе тъпо име за тъп състезател. Той помисли дали да не предложи на вампира да кръсти своя карт “Ковчегът”, но се въздържа.
След като капризите свършиха, пилотите получиха по един все още обикновен и неоцветен карт и започнаха да въртят опитни обиколки. Митко веднага установи, че карането на малката, но мощна състезателна машина на сантиметри от асфалта е едно от най-великите неща, измисляни някога. Той с удоволствие пилеше гумите на малкия карт, даваше газ по правите, спираше късно и рязко и изобщо се чувстваше великолепно в машината. Видя, че отново, както и в тичането, е по-бърз от приятелите си и единственото, което развали перфектното му впечатление бе слабоватата фигурка на подобния на богомолка немъртъв, който също караше без никакви видими проблеми.
Митко кара доста дълго, като заедно с другите си приятели постепенно установи, че картингът е доста натоварващ, макар на пръв поглед да не изглежда така. След около 40 минути връткане, ръцете на момчето отмаляха от постоянното въртене на волана, а самият той се почувства страшно изцеден. Накрая бе принуден да спре да си почине, но както винаги последен от всички бе немъртвият, който изглеждаше способен да кара нонстоп 24 часа.
Димитър усети в него да припламва гняв, но си припомни думите на сестра си и затаи мислите си за себе си. Никога не се бе чувствал по-добре.
И рано или късно щеше да победи вампчото.
* * *
Не така благоприятно мина следващият ден, когато учениците се сблъскаха с д-р Юрий Йосифов. Още щом влизаше в кабинетът му, Митко усети, че този прeдмет ще е проблематичен, а тези предчувствия рядко го лъжеха. Бе изпитвал такива пред всяка стая, в която има физици, химици или математици. Изпита го и сега, като освен тягостното чувство за отлична подредба, в кабинета имаше и крайно угнетяваща атмосфера поради неговата специфична украса. Около масите и чиновете имаше витрини, в които бяха изложени отвратителни магически артефакти като изсъхнали маймунски ръчички, препарирани тарантули, кристални топки, в които постоянно плуваше мъгла, отливки с отпечатъци от неизвестни зверове, снимки на различни странни и гротескни създания, както и уродливи статуи от някакъв непознат и противен архитектурен стил, който Димитър не успя да определи, но сметна, че е дело на някакъв жесток култ като този на ацтеките в Мексико или на последователите на Кали в Индия.
Димитър забеляза, че дори фукльото Даниел се чувства не особено добре в атмосферата – в действителност в една от витрините имаше чене от вампир, щом го видя, русото момче подскочи назад като ужилено!
Ала още по-неприятен от кабинета бе самият д-р Йосифов. Той отново влезе в класната стая забулен в черните си дрехи, а воднистите му очи изгледаха с открита неприязън дошлите за обучение.
– Значи в оригиналната програма – каза той с грачещия си глас – трябваше да преподавам само на вълшебници, но Оги Йорданов дойде да ми мрънка за някакви кредити и затова взех и героите.
“Да ти имам и кредитите”, помисли си ядосано Митко наум.
– Да знаете – продължи Юрий Йосифов – аз лично съм си направил учебните занятия за вълшебници, така че героите сте ми малко в повече и ще видя какво да ви правя. Най-вероятно ще измисля нещо. Но първо ще поговоря с вълшебниците. Вие как сте с математиката?
Настана зловеща тишина.
– А с физиката? – повиши глас Йосифов.
Още по-зловеща тишина.
– Ясна работата – поклати глава Йосифов. – Значи да знаете, големи ядове ще берете и с мен, и с Петрова, защото в моя предмет изследвам много астрологични формули. Нашата задача през годината е да решим тези формули заедно, на база на астрологичните процеси. Програмата ни в това направление трябва да приключи до средата на април, така че дотогава ще съм оформил оценките на вълшебниците.
Силно обгореният преподавател премести воднистите си, сълзящи очи през кабинета и попадна на Даниел.
– Вие какво правите тук? – попита той.
– Ами и аз това питам – обади се Димитър.
– Да съм ви искал мнението? – рязко го прекъсна Йосифов.
Митко млъкна смутен.
– Попитах нещо, да съм ви искал мнението?
– Не, господине – отговори момчето пламнало.
– Първо се вдига ръка и после се отговаря. Тука не е мегдан – каза Йосифов с влудяващия си грачещ глас.
Сетне отново се обърна към Даниел.
– Какво правите тук?
– Ами аз… – отвори уста вампирът.
– Ръката, момче! – изплющя гласът на Йосифов.
Вампирът стисна зъби и вдигна ръка.
– Говорете – властно каза обгореният.
– Аз съм записан в това училище със специалното разрешение на директорката Мадлен Петрова – каза студено Даниел.
Името на директорката по никакъв начин не впечатли загърнатия в черно мъж.
– Поради каква причина? – попита той.
Вампирът вдигна послушно ръка.
– Веднъж като е започнал разговора няма нужда всеки път да вдигате ръка като идиот – излая Йосифов.
Митко, който меко казано не харесваше немъртвия, го съжали.
– Бе преценено, че не съм адекватен за Школата на Мрака, господине – отговори Даниел, навел поглед към чина.
– Поради каква причина? – продължи Йосифов.
Остави го намира, помисли си Митко и погледна крадешком към сестра си. Моника изгаряше с поглед забуления в черно.
– Не пия човешка кръв, господине – прошепна Даниел.
Йосифов не отговори.
– Кое създание на мрака създава най-силни илюзии? – внезапно попита той.
Даниел го погледна неразбиращо.
– Питам ви, момче? Български не говорите ли? – излая Йосифов отново.
Даниел едвам се сдържа да не изръмжи.
– Архивампирът, господине.
– А знаете ли как архивампирът постига това?
– С пиене на човешка кръв, господине – отговори Даниел още по-тихо.
– И то постоянно, рутинно, в течение на векове – отговори Йосифов. – Между другото, грешен е отговора. Не е архивампирът.
Воднистите очи се втренчиха в Митко.
– Да имате мнение по въпроса? – попита Йосифов.
На Димитър му писна.
– Драконът, господине – рискува той.
Сълзящите очи не мигнаха.
– Много ли ти е забавно? – попита загърнатият в черно и Димитър усети да го обзема ужас. Този не бе като Конникът, не бе като Йорданов или дори като ламята Любка, този бе…
– Не е драконът, – прекъсна размислите му Йосифов – макар че и той владее такова умение.
– Колеги герои, вие не знаете абсолютно нищо – каза той и се изправи – дошли сте ми тук на гости. Никой не си е направил труда да се подготви.
– Извинете, господине! – понечи да се намеси Моника, пламнала от яд от отношението и към брат й, и към Даниел.
– Не сте извинена – сряза я Йосифов. Тя млъкна, зяпнала от грубостта. – Понеже нямам време да се занимавам с вас – продължи злобно Йосифов към героите – вие ще се самоподготвяте. Всеки от вас ще приготви по един доклад за създанията от бестиария за начинаещи магьосници на Лиляна Татянова. Ще потърсите и допълнителна литература, училището има библиотеки, преподаватели като Мадлен Петрова и Огнян Йорданов ще ви помогнат. На края на годината ще дам тест от 10 въпроса, от които 7 са за тройка.
Митко усети как светът около него се завърта като черен водовъртеж.
– Дано се подготвите добре. Вашата задача е много по-лека от тази на колегите ви вълшебници, които имат 18 формули и при тези условия има само две оценки – 2 и 6. Който реши формулите минава, който не – да си ходи.
Учениците останаха смълчани.
– Какво ме гледате? – изграчи Йосифов. – Имам си работа днес. Вървете си!
Всички напуснаха кабинета угнетени.
* * *
Часът при странния доктор Йосифов притесни всички и поради това бунгалата на учениците до края на деня бяха необичайно тихи. Настроението, поне сред героите, се подобри на следващия ден, когато отново имаха с Тракийският конник. След като отново накара учениците да обиколят училището (Митко с неудоволствие отбеляза, че няма никакъв напредък в темпото си спрямо Даниел), той реши да покаже на питомците си изкуството на невъоръжения бой.
– Преди да започна, искам да знам има ли някой, който предварително да е тренирал някакъв боен спорт?
Оказа се, че едно от момичетата героини, Красимира (същата, която се бе записала и за картинг) е тренирала таекуондо, а две момчета се бяха пробвали на бокс.
– Добре, значи вие имате горе-долу някаква представа от това как трябва да се биете – кимна Конникът. – На първо място, което мнозина забравят, е стойката. Трябва да имате коректна стойка, за да запазите равновесие. Защото ако паднете, битката вече става много, много сложна – поклати глава тракийският герой, сетне слезе от своя еднорог и демонстрира как трябва да се застане от гледна точка на неговото изкуство.
Той отвреме-навреме коригираше учениците.
– Не така напрегнато, ще се умориш само от стоенето – скара се той на Митко. – Но пък не бива и да си отпуснат като чувал с картофи – скастри друго момче на име Петър. – Вложи повече старание – посъветва Даниел. – Ясно е, че на този етап няма да си проличи, но имай предвид, че много прекомерно самоуверени вампири са губили битка именно необръщайки внимание на такива детайли.
Русото момче кимна и почна по-внимателно да натаманява бойната си стойка. До обяд Конникът показа на учениците няколко различни удара с ръка и крак, после ги остави да тренират “на сухо”, но не допусна битки помежду им.
– Първо, защото е още доста рано, и второ, за да не може досадният таласъм да записва каквото и да било – изсумтя Конникът.
Гочо, който се бе появил с дъсчиците си, бе много недоволен.
– Ще кажа на Оги Йорданов! – изграчи той.
В това време Моника постигна напредък не само в магическите спрежения. Мирослав дойде при нея със съучастническа усмивка и тихо каза:
– Защо събота не дойдеш, хмм, да ми помогнеш с домашните при Петрова – и й намигна.
Моника бе много доволна от него.
Часът при Оги Йорданов в сряда бе посветен на групови оплаквания от Юрий Йосифов. Учениците негласно бяха решили, че от директорите този е най-вероятно да прояви разбиране и затова избраха да изкажат оплакванията си именно на него, а не на станалата твърде критична след инцидента с Миро Мадлен Петрова или на достолепния и загадъчен Тракийски конник.
– Той има невъзможни изисквания за теста! – извика напрегнато Митко, който бе много притеснен от факта, че от 10 въпроса цели 7 са за тройка.
– И е много груб – обади се и Моника.
– Вижте сега – вдигна ръка Йорданов. – Юрката Йосифов е голям пич, но съгласете се и на вас дракон да ви кихне една топка огън отгоре, нема да сте същите после, нали. Нема да му се плашите много, ще си учите за него, а ако толкова закъсате, ще ви направя поправката аз и ще се види той ли е така по-взискателен или вие просто цяла година сте били ту от едната кълка, ту на другата.
После продължи лекциите си за различните заклинания на вълшебници и ефекта им върху герои и разнообразни други създания. През този час той се сдържа да вика когото и да било на подиума, но пък учениците научиха много за това как да отблъскват хали.
– Значи Любка не напразно ви е дала сопи – обясни Йорданов. – Халата-пушливка и да я мушкате с меча, ефект голям няма, тъй като то е дим с глава. Докато като я халосате със сопа по тиквата, тя няма да се върне при вас, нали.
– Освен ако някой не ви полее с локум – не се сдържа Даниел.
– Това Миро ли го направи – изкикоти се преподавателят.
Самият Миро запази достолепно мълчание, стиснал новата си пръчка, осигурена му от училището. Според него тя имаше много по-ограничени качества от предишната, което обаче зарадва всичките му съученици.
– Голям юнак си, Миро. Българско момче кебапче – намигна му Йорданов.
– Но Любка ни излъга – обади се не по-малко възмутеният Митко.
– Излъгала е теб, братинко – изкикоти се Огнян. – Значи имай предвид, че в това училище редовно ще ти правим такива номера, щото героите сте затова, да ви будалкаме. Не го приемай толкова навътре.
– Е то много майтапи станаха – вирна глава Димитър – тръни, лами, вампири…
Няколко ученика нервно се изкикотиха. Даниел и Моника хвърлиха убийствени погледи към Митко.
– Ма ти много си си го харесал тоя вампир – отвърна ненадейно Йорданов. Лицето на Димитър пламна като факла, а единствено вампирския тен на Даниел предотврати същия ефект и при него.
Нито един от двамата не коментира нищо повече до края на урока.
Следващият ден мина уморително. Мадлен Петрова влезе сковано в стаята, хвърли убийствен поглед на Мирослав, който се сви на часа, прегледа дневниците, закъсненията и отсъствията, говори около час и половина за ролята на героя в магическото общество и това на магьосника в геройското, след което си тръгна и остави изцедени учениците си.
В петък ламята Любка повтори упражнението с халите. Най-добре отново се справиха Димитър и Моника, които успяха да опазят ябълката си, след като вълшебницата я покри с мощен магически щит (който този път бе изпробвала предварително във вторник при Петрова), а Митко халоса халата по главата, така че се разнесе звук като от клепало. От едната глава на Любка дори се изтръгна похвала, че са най-ефективният отбор, но по едно време щели да ги стигнат.
Втори отново останаха Даниел и Миро или по-скоро Даниел въпреки Миро. Вампирът успя да опази ябълката си единствено защото заклинанията на очилаткото бяха твърде немощни, за да му напакостят. Любка ги посъветва да се синхронизират по-добре и вампирът просто се озъби на магьосника, след което отново му се озъби, когато Гочо отбеляза, че дистанцията между първия и втория в шампионата за Герой на годината се топи след повторното упражнение при ламята. Моника за сметка на това водеше при вълшебниците с гигантски аванс – само след две седмици.
Така дойде съботата.
Моника чакаше този ден с нетърпение…

Глава шеста
Провалена среща

И така дойде магичният за Моника съботен ден. Тя стана рано, изми се, прекара около час в банята, където се решеше, гримираше и подготвяше за голямото събитие, след което остави на дълбоко спящия си брат бележка, че отива да се готви с магьосниците за спреженията и излезе навън. Пътят до бунгалото на Даниел и Мирослав й се видя като една малка Голгота и тя неведнъж се замисли дали да не се върне, но все пак с премаляло сърце стигна до къщичката.
Огледа се наоколо като крадец и когато видя, че няма никой, тихо потропа на вратата.
Очакваше да й отвори Мирослав, но на вратата я чакаше самият вампир, красив като… еми колкото той може да бъде красив.
– Заповядай и добре дошла – усмихна се той и дори дългите му кучешки зъби не можаха да попречат на сърцето на момичето да затупка като мотора на картовете на Оги Йорданов.
– А… добре заварил – каза тя и влезе в къщичката. Даниел я въведе в стаята с телевизора. Тя бе идеално подредена, чиста и спретната и на нощната масичка до леглото имаше чаша кола, няколко сладкишчета и една приказно красива раковина. – Тези неща са за теб – каза вампирът – взех ги от запасите на Миро, но той едва ли ще се сърди. Раковината, естествено, си я намерих аз. Знам, че традиционно се подаряват цветя, но традициите не са това, което бяха, нали?
– А… не – отвърна Моника, опитвайки се да свърже в ума си кохерентно изречение. – Раковината е много хубава.
– Радвам се, че ти харесва – усмихна се още по-широко Даниел. – Защо не седнеш?
Моника седна машинателно като робот и отпи от колата. Какво да кажа, питаше се тя и мозъкът й въртеше на празни обороти.
– Мирослав ми каза, че си искала да ме видиш – рече Даниел. – Много се зарадвах да го чуя.
– Наистина ли? – попита Моника, а наум се прокле. “Глупава гъска”.
– Ами да – отговори вампирът и седна до нея на леглото. – Щом се качих в автобуса и минах покрай нашия любящ, възпитан и тактичен директор, видях първо теб и после нищо друго.
– Аа… – отвори уста Моника, а наум си крещеше, че е много тъпа.
– Но за жалост брат ти не ме харесва и трябваше да поотложим запознанството – продължи Даниел. – Сега обаче можем да спокойно се запознаем. Аз съм Дани, ти си…
– Мони – отвърна все така машинателно момичето. – За мен също е чест (това пък откъде го измислих, отчаяно се запита вълшебницата) да се запознаем.
– Чак пък чест – усмихна се вампирът. – Не съм толкова специален.
– Ами – отговори Моника и окончателно потъна в собствената си глупост – досега мисля не е имало случай в училището да има вампир. Ти как стана такъв?
Физиономията на Даниел рязко се смени по такъв начин, че Моника почти отскочи назад. След миг обаче той отново бе усмихнат, макар и малко тъжно.
– Значи си дошла за да чуеш страшна история – каза той.
“Не, не”, искаше да извика тя, но езикът й се оплете и не можа да каже нищо.
– Моята наистина е такава – продължи вампирът – малка страшна история. Е, ще ти я разкажа, щом искаш.
И преди Моника да може да отговори, вампирът започна:
– Дете съм на танцьори на лед, тате е от Украйна, мама от България. Запознали се на състезание, срещнали се и се оженили. Роден съм в Киев, където на младини татко бил голяма звезда. Но в неговия спорт славата е ден до пладне, а парите не са като във футбола. От тази гледна точка брат ти е предвидлив – подсмихна се Даниел, след което продължи: – След като спрели активна спортна дейност, нашите закъсали за пари. Виждаш ли, Украйна не е много богата държава, а тогава имаше нещо като криза. За да храни мен и мама тате натрупал дългове и то към неправилните хора. Накрая избягал тук, в София, като се надявал, че е достатъчно далеч от кредиторите си.
Моника усети как в сърцето й се прокрадва лошо предчувствие, че историята завива към лош обрат.
– Няколко години си живяхме добре, макар че и България не е съвършена като страна – каза Даниел. – Една вечер обаче, когато се връщахме с тате от кино, пред нас спря БМВ, а от него изкочи човек с пистолет. Той стреля по нас и…
Даниел сви рамене.
– В следващия миг се събудих такъв, какъвто ме виждаш, с дълги зъби, неспособен да спя, обкръжен от вампири. Казаха ми, че мафиотите ликвидирали баща ми и ранили смъртоносно мен. Мама викала за помощ и те дошли. Били ме харесали, защото аз също ги харесвах и не го криех – имах си даже блогче по темата. Затова ме и взели със себе си. Обещали на мама, че ще ме дарят с вечен живот, наказали хората стреляли по мен и татко. Но вече не мога да видя майка си, вече съм немъртъв. Не бива да имам връзки със света на живите…
Даниел се изсмя горчиво.
– Като малък винаги много съм харесвал вампирите. Тъмни, силни, за тях няма правила. Но като ме превърнаха, усетих, че не ставам за такъв. Следването ми в тъмната школа, където младите вампири научават повече за себе си и света такъв, какъвто е за тях, бе един грандиозен провал. Оказа се, че не мога да пия човешка кръв, прекалено мекушав съм. Пие ми се, иска ми се, ама не мога да се насиля да нараня човек. И така. Баща ми – вампирският ми баща – бе много разочарован, но понеже бе поел отговорност пред майка ми, ме уреди тук. Сега чакам да видя от това какво ще излезе.
Моника стоеше, смразена от чутото. Не така си бе представяла първата среща с момчето, което харесва. Искаше да му каже колко го обича и да чуе същото от него, но вместо това върху нея се бе изляла ужасна история за убийства, мафиоти и чудовища.
И вината затова бе нейна, бе оставила погрешното впечатление.
– Съжалявам – каза тя.
– А аз се надявах историята да ти хареса – озъби се Даниел.
– Аз не дойдох, защото си вампир – избъбра тя бързо.
Той не отговори.
– Дойдох, защото… – започна тя.
Той остана смълчан, но в очите му проблесна нещо, нещо…
– Добро утро – чу се жизнерадостният глас на Мирослав, който се появи на вратата. – Хубаво ли си приказвате?
Даниел го погледна така, както лъв гледа чакал, приближил се до обяда му.
– Махни се оттук.
– Е, моля, нямаше защо да ми благодариш за срещата – кисело отвърна Миро. – Отивам да купя това-онова – и излезе.
Вампирът отново погледна Моника.
– Исках да кажа, че… – отново каза момичето.
Даниел понечи да отговори, но и той не знаеше какво да каже и затова само продължи да гледа очаквателно.
– Че много съжалявам за поведението на брат си – накрая избъбра девойката. – Аз не мисля като него и според мен е чудесно, че има вампир в Училището за Герои и Вълшебници.
“Гъска, гъска, гъска”, крещеше си наум Моника.
– Е, – въздъхна Даниел – радвам се, че не всички мислят като брат ти.
– Аз ще тръгвам – изправи се Моника, въпреки че продължаваше да се нарича наум с всевъзможни имена, които не би било уместно да напишем в разказа.
– Беше ми приятно – каза Даниел и изпрати момичето до вратата.
Моника излезе и се обърна, за да махне с ръка на вампира, но той вече бе затворил вратата. Когато обаче се обърна обратно към вкъщи, видя гледка, от която сърцето й слезе в петите.
Миро говореше несвързано с брат й за това колко е лош Юрий Йосифов, но Митко вече гледаше само нея и приличаше на героите от онези глупави екшъни, които на забавен кадър виждат ключовите сцени от филма.
– Ти… – каза той – не си с приятелките си.
И звучеше като герой от такъв филм.
Мозъкът на Моника заработи на трескави обороти.
– Ами аз довършвах домашното на Миро – излъга тя.
– Да, да, така е – продължи и очилатият магьосник с олисяваща коса, който инстинктивно застана пред едрия герой. Митко го избута настрани като кегла и каза в същия патетичен стил на герой от глупав екшън.
– Ти… – повтори той – си била при вампира.
– Не, не – повтори отчаяно Моника, но брат й изрече трета реплика с глас, с който сигурно боговете съдят душите на мъртвите.
– Ти… ела в бунгалото – накрая каза той.
Моника, която желаеше най-малко от всичко публичен скандал, последва послушно брат си към дома, а Миро отчаяно гледаше подире им.
Даниел, който наблюдаваше сцената скрит зад завесите на къщата, хванал в ръка тъпата раковина, прокле наум.
Всичко се бе развило ужасно.
Той стисна юмрук и раковината стана на прах.
* * *
– Не мога да повярвам, че ходиш с немъртвия! – извика Митко веднага щом се прибра със сестра си в стаята.
– Не ходя с никого – виновно каза Моника. – Просто исках да се запознаем.
– За какво ти е да се запознаваш с него! Той е вампир, немъртво чудовище, което пие кръвта на хората, за да се храни! Какво друго познание ти трябва?
– Даниел не пие човешка кръв – отговори Моника.
– Значи е просто немъртво чудовище – отвърна момчето. – Не искам сестра ми да излиза с такъв тип.
Вълшебницата го изгледа студено.
– И откога ти решаваш тези неща?
– Един брат трябва да пази сестра си – вдигна пръст Митко с патоса на загрижен родител.
– Ти? – повиши глас Моника. – Да пазиш мен? Че ти себе си не можеш да опазиш да не изтърсиш някоя глупост дори в един-единствен учебен час.
– Но ще опазя теб от чудовището! – извика Митко. – Няма да допусна да ходиш с немъртъв!
Сега вече Моника избухна.
– Ти завиждаш, затова го мразиш! Завиждаш, че е много по-могъщ герой от теб! Може би пък съм говорила с него, за да имам по-добър съотборник при ламята Любка, а не смотльо като теб!
Веднага съжали за думите, още щом ги изрече. Митко отстъпи назад като шибнат с камшик.
– Е, много ти благодаря – каза той, сетне се отправи към вратата.
– Мите – каза съвсем объркана Моника. – Чакай…
Но Димитър излезе и затръшна вратата зад себе си.
Моника се разплака.
* * *
Може би единственият по-нещастен от нея този ден бе Мирослав. Когато се прибра, вампирът го посрещна със съскане:
– Защо не ме предупреди, че иска само да узнае произхода ми, за да изпорти всичко на противния си брат! Аз да не съм циркова маймуна да каниш хората да се забавляват с това какъв съм! Глупак!
Миро, който още от първата си среща с Даниел изпитваше голяма доза боязън от него, най-сетне събра сили и каза:
– Когато ти казах, че иска да те види, ти започна да ме врънкаш да е веднага, без да разбера нищо повече. Но ако наистина мислиш, че е дошла за да търси информация за брат си, от двама ни не аз съм глупакът.
И си излезе.
Ала там отново попадна на Митко, който го заля с ругатни:
– Как можа да заведеш сестра ми при чудовището! Ако пак опиташ нещо такова, ще ти счупя главата!
Миро дори не отвърна, а продължи да се разхожда към морето. Когато видя, че Димитър отива да се разведри с малко футбол, се опита да се свърже с Моника, ала тя не искаше да говори с никой и му извика:
– Как можа да доведеш Митето там! Провали всичко!
Така Миро се оказа най-виновният за всичко, станало в съботния ден. Той тежко въздъхна.

Глава седма
Скорости

На следващият ден Димитър реши да се посвети изцяло на скоростите. Той бе много обиден на сестра си, тя на него също и той сметна, че няма смисъл да се опитва да говори с нея. Още повече, че картингът привличаше цялото му внимание. Огнян Йорданов вече бе докарал специално приготвените за героите машини и Митко се наслади истински на своят красив, червен карт, който сякаш крещеше “победа”. Облечен в новия ален костюм, Димитър се чувстваше като цар и с удоволствие подкара състезателното автомобилче по малката, усукана писта, като смело даваше газ на правите и завиваше в последният момент, пилейки гуми. Другите участници също се наслаждаваха на карането, но Митко бе по-бърз от всички, с изключение на “Ковчегът” (наум той наричаше така карта на Даниел). Въпреки това, опиянението от скоростта бе така голямо, че дори конкуренцията на вампира не го дразнеше чак толкова. След цял ден тестове Йорданов обеща на момчетата (и едното момиче), че първото състезание е следващата неделя и затова през следващите шест дни Митко мислеше само за състезанието, още повече, че уроците започнаха да навлизат в позната монотонност – Конникът все още ги учеше на хватки, които превръщаха часът му в нещо не много ро-различно от физическото, Йорданов все още предаваше само теория, при Петрова бе скучно, а за Йосифов Митко се стараеше да не мисли – изтърпя някакси часът му в понеделник и се постара да го забрави.
Той не благоволи да се извинява на сестра си и тя си стоеше сама и нещастна, тъй като и вампирът явно се правеше на важен. Митко бе много доволен, когато спечели за трети път надпреварата при ламята, като подхвърли на сестра си, че е достатъчно добър съотборник, поне според резултатите.
Тя не отговори, но Миро отново си спечели ядът на Даниел, който явно не приемаше загубите по-добре от своя сърцат опонент Димитър.
И понеже Конникът упорито отказваше да пусне героите в нови състезателни дисциплини, авансът между двамата в импровизирания шампионат на Йорданов започна да се скъсява.
Но Димитър чакаше с нетърпение състезанието по картинг и когато неделният ден най-после настъпи, се чувстваше готов да победи всеки. Първо обаче предстоеше квалификацията, а от това, което бе гледал като автомобилизъм през живота си, Митко бе научил, че понякога тя предрешава цялото състезание.
И за да е по-интересно, Йорданов бе избрал една от най-трудните възможни системи за определяне на стартовата решетка.
Дванадесетте ученика, записали се за участие щяха да излизат един след друг на пистата, като всеки един от тях имаше право на три обиколки – една за излизане от бокса и загряване на гуми, една бърза обиколка за време и една обиколка за прибиране в бокса. Така пилотите щяха да имат предимството от това, че са сами на трасето, но и нямаше да имат никакво право на грешки – такива щяха да ги пратят на опашката.
Редът на тръгване трябваше да подпомага най-добрите ученици, като затова лидерите в класиранията за герои Митко и Даниел тръгваха последни. Определянето на точния ред бе труден, тъй като сред участниците имаше и двама вълшебници, но Огнян Йорданов успя някакси да ги подреди между останалите герои.
Първите момчета, които излязоха на пистата, един герой, а след него и първият магьосник, бяха доста нервни. Затова в бързата си обиколка въпросният герой, младеж на име Тончо, излетя, а вълшебникът Иван пък мина толкова бавно, че Йорданов го похвали.
– Хвала на такива загрижени за природата състезатели! – извика директорът. Когато Иван го погледна неразбиращо, Йорданов поясни:
– Ми аз видях, че по средата на пистата ти видя как едни мравчици минават на пътя ти, спря, изчака ги и чак тогава продължи.
Следващото време, на Красимира Илиева, единственото момиче в надпреварата, обаче бе много добро и спечели аплодисментите на зрителите. Следващите участници не можаха да го подобрят и квалификацията се превърна в процесия на момчета, които излизаха унизени от карта си след като виждаха резултатите си. Йорданов ги подиграваше, че са изпреварени от момиче, докато най-сетне Калоян не успя да подобри времето със своя “Огнен феникс”.
И след това дойде редът на Митко.
Момчето подкара внимателно “Аленият дявол” по пистата, изписвайки всеки завой и опитвайки се да вкара максимална температура в гумите, както бе гледал по състезанията. Той не знаеше дали от това има реална полза, тъй като картовете на Йорданов бяха малко особени – и гумите, и горивото им бяха от някакви несъвсем естествени материали, носени от таласъмите. Младежът обаче направи всичко възможно, за да стане едно с машината, да я почувства като живо същество, да усети как тя се свързва с пистата и да влезе в синхрон със самата предстояща обиколка. Когато излезе на финалната права за старта на бързата си обиколка, Димитър направо полетя. Той бе едновременно воден от състезателният си карт и го водеше по усуканите завои и дългите прави. Знаеше точно кога да ускори и кога да намали. Чувстваше обиколката като уникална, перфектна, като досег с нещо велико.
Когато пресече финиша, видя обърканите погледи на останалите и после прочете времето си на малкият киноекран до пистата (който предаваше естествено с магия случващото се на събралите се край пистата зрители-ученици). Времето на момчето бе с две секунди по-добро от това на Калоян.
– Уау – каза си той и се нахили, слизайки от машината.
Малко след това обаче се намръщи, тъй като черният карт на Даниел също влезе в бърза обиколка. Митко бе наблюдавал немъртвия по време на тестовете и не си правеше илюзии. Даниел, както и във всяка останала дисциплина, разчиташе на невероятни сили, на забързани рефлекси, които му позволяваха много по прецизно да избира посоката си на движение и на всичко отгоре нито се уморяваше, нито напрежението от въртенето на малкият волан се отразяваше на тялото му.
В първата контрола вампирът обаче изостана от Митко, макар и само на 41 хилядни, време, което напомняше на престижните състезания, които момчето гледаше по специализирания телевизионен канал, а не на ученическа надпревара, добавена за цвят в училище за герои и вълшебници.
Димитър затаи дъх.
Вампирът пресече втората контрола и разликата вече бе по-малка: десет хилядни от секундата.
Зрителите – ученици и някои гости от град Магиполис ахнаха, когато видяха резултата.
– Мътните да те вземат – прошепна Митко.
Вампирът продължи с нечовешка прецизност в остатъка от обиколката, изписваше завоите, сякаш рисува пистата.
Но дали защото по някакъв начин бе разбрал за изоставането си или просто не бе преценил скоростта си, в последният завой немъртвият влезе прекалено оптимистично. Картът се заклати и за миг изглеждаше, че ще се завърти.
Но само за миг – после вампирът с неестествена бързина завъртя волана и коригира движението на машината.
Картът се устреми към финиша.
Митко затаи дъх.
Цифрите на телевизионният екран показа:
Позиция 1. Д Георгиев
1.18.143
Д Александров + 0.211 (Позиция 2)

Митко вдигна победно ръце, докато Огнян Йорданов обяви:
– И така, първата позиция за първото картинг състезания в училището за герои и вълшебници за сезона остава за Димитър Георгиев с карт “Аленият дявол”! Втора позиция за вампирът Даниел Александров с карт “Черната сянка”, трета позиция за Калоян Иванов с карт “Огненият феникс”!
Даниел се прибра в бокса и излезе бавно от карта си, без да сваля каската си. Той погледна победилият го Митко и момчето си представи как усеща омразата на немъртвия и зад спуснатия визьор.
Митко му се изплези.
* * *
Но нито Димитър имаше много време да празнува своят пол-позишън, нито Даниел можеше дълго да се окайва. Не мина и един час, когато учениците трябваше да се подреждат за старта на самото състезание. На телевизионният екран се бе изписала стартовата решетка:
1 Д Георгиев
2 Д Александров
3 К Иванов
4 К Илиева
5 Р Митков
6 С Спасов
7 М Младенов
8 А Иванов
9 А Траянов
10 Р Велев
11 И Диманов
12 Т Попов

Пилотите се подреждаха в шест редици от по двама пилоти, като състезателят с по-добро време бе с дължина пред своя съперник. Особената тънкост бе, че пилотът от нечестна стартова позиция бе застанал от чистата страна на пистата, т.е. тази, от която останалите пилоти минават по-често и изчистват асфалта от прах, като същевременно натрупваха каучук – или какъвто там материал използваха таласъмите на Гочо, за да сглобят странните картове. Така на теория Митко усещаше, че трябва да има по-добър старт от Даниел.
Пилотите започнаха загряващата обиколка и завъртяха картовете си по пистата, въртейки се насам-натам. Митко отново се остави на усещането да се слее с автомобилът и с обиколката, да почувства всичко. За миг той усети абсолютно всичко – пистата, колите, морето, което жужеше с вълните си недалеч оттук, зрителите, Огнян Йорданов, който надъхваше атмосферата с викове.
Митко усети и заплаха за себе си – Даниел, немъртвият, който почувства като тъмна сянка, горяща в мрачен пламък.
Картовете се подредиха на старта.
Огнян вдигна зеленият флаг.
И го свали надолу.
Митко даде газ веднага и с това движение остана сам с пистата, всичко друго изчезна. “Аленият дявол” се изстреля напред. Но “Черната сянка”, в която Даниел подаде газ с нечовешката си бързина, тръгна дори още по-добре и се изстреля в първият завой на първа позиция. Митко рязко зави настрана, за да блокира атаката на чудесно стартиралата Красимира Илиева, която имаше предимството да е по-лека от момчетата и заради това имаше наистина чудесен старт. Момичето се опита да мине и Митко, но момчето не й се даде и след като отблъсна атаките и в първите няколко завоя, се откъсна пред нея.
За това време обаче Даниел бе спечелил две дължини аванс и пресече финалът на първата от общо 20 обиколки като убедителен лидер. Димитър даде газ. Втората обиколка усети леко да приближава вампирът.
В третата също. С периферното си зрение видя надписът на телевизионния екран:
Димитър Георгиев НАЙ-БЪРЗА ОБИКОЛКА:
“Аленият дявол” 1.18.433

На третата обиколка Митко вече съвсем се залепи зад Даниел. Вампирът усети това и започна да изписва по особено защитна траектория завоите. Завой след завой той затваряше всеки път на младежът около себе си.
Митко отново се сля изцяло с карта си, с пистата. Виждаше я цялата, като светъл път, като нишка в лабиринт, която да го изведе към победата. Но на пътят му имаше шареща сянка и тя нямаше заобикаляне. Използвайки своята ненормална бързина, Даниел просто имаше – макар и субективно – повече време, през което да избере правилната траектория така, че Димитър да не може да го изпревари.
Мина една обиколка, втора, трета, пета, десета. Зрителите ръкопляската всеки път, когато двамата състезатели минеха пред тях. Митко и Даниел започнаха да застигат останалите с обиколка и да ги изпреварват моментално, безгрешно – Даниел, използвайки реакциите си максимално добре, Димитър, воден от своя усет към пистата.
Окуражен от грешката на вампира в квалификацията, Митко притискаше постоянно немъртвият си съперник, надяваше се да го накара да сбърка, да направи една грешка, да премахне сянката от своя път към победата.
Но Даниел не направи тази грешка. Отново и отново той затваряше всички врати по пътя на своя съперник към победата. Митко плувна в пот, връзката му с пистата се замъгли, светлата линия към победата избледня. Потта започна да капе в очите му, ръцете го заболяха.
За момент той се изкуши да блъсне пред засичащото го чудовище, да го разкара от пътя си, да изкара това същество от надпреварата, в която изобщо нямаше място.
Но това не бе героично и нямаше да му донесе нищо, освен още главоболия с приелите звярът в училището преподаватели и заслепената от хубостта му сестра.
Митко бе запомнил думите й, че ще става по-силен.
“А ти ще си останеш на същото ниво”, каза си наум и върна леко газта. Знаеше, че денят принадлежи на вампира.
Усетил, че съперникът му се е предал, Даниел даде повече газ и в предпоследната обиколка на екранът се изписа:
Даниел Александров НАЙ-ДОБРА ОБИКОЛКА
“Черната сянка” 1.17.911

Това бе по-добро от постижението ми на квалификацията, помисли си Митко и преглътна тази обида, навлизайки в последният тур. Чудовището бе дошло и го бе победило в битката в спорта, който усети като свой любим.
Но това бе само първата битка, обеща си Димитър. Даниел вдигна победно ръка, щом пресече финала и я сви в юмрук, удряйки няколко пъти по въздуха. Митко също помаха на зрителите след като пресече финалната линия, изпод размахвания от Огнян Йорданов кариран флаг. Много, много след тях завърши Красимира Илиева, сияеща от третата си позиция.
Митко излезе от карта си запотен и замислен, след което бе наобиколен от останалите участници, които го тупаха по гърба.
– Евалата, мен, страшна битка направихте!
– Страшен беше – каза завършилата трета Красимира на Димитър.
– Ха – позволи си да се усмихне младежът, незнайно защо зарадван от похвалата на дребното тъмнокосо момиче – мерси. И ти кара страхотно.
В това време Даниел бе свалил тъмната си каска и разтърси като лъвска грива русата си коса, усмихвайки се широко с дългите си вампирски зъби. Огърлицата срещу слънчева светлина проблесна на врата му, докато той стисна ръката на дошлият пръв да го поздрави Мирослав.
Димитър си беше обещал да не се ядосва, но нещо го жегна, когато видя как Моника ръкопляска и поздравява вампира, който, за негово щастие, кимна малко студено.
В този момент Димитър чу нещо странно от своя приятел, Калоян.
– Ей, добре, че сте вие двамата – каза той.
– Моля? – погледна го учуден Митко.
– Еми вие двамате сте първи във всичко. Ако имаше само един от вас, тая игра щеше да е пълна скука.
Митко остана замислен над тези думи.

Глава осма
Новостите продължават

Следващият ден помрачи успехът на Даниел на картинга, тъй като имаха час с Юрий Йосифов. Сам по себе си този факт бе достатъчен за да развали настроението на който и да е било, но забуленият в черно преподавател посрещна момчето вампир с гробовен въпрос:
– Вие нали сте учили в школата на вампирите нощна астрология?
– Д-да – отговори вампирът, обзет от мрачни предчувствия.
– Чудесно – каза Йосифов с невесел глас – значи ще ни помагате в решаването на формулите.
И така премести Даниел от групата на героите към тази на магьосниците. Дори Митко, чиито топли чувства към вампира вече бяха добре известни на всички, изпита съчувствие към него. Той самия изпитваше ужас само като гледа странните и дълги формули, използващи прекомерно големи числа, степени, причудливи геометрични форми и огромен брой гръцки букви. А и това не бе простият ужас на ученика от сложно уравнение – формулите вдъхваха на Митко и някакво чувство за неясно безпокойство и му се струваха заплашителни, някак неправилни.
Но самият той нямаше твърде много време да се вайка – Йосифов реши да вгорчи и животът на героите.
– Я да видя какво сте си избрали да представяте?
Героите започнаха да си разгръщат бестиариите и да казват какво създания смятат да презентират до края на срока. Димитър, който по законът на всеобщата гадост си бе забравил своя сборник с описание на чудовища вкъщи, се огледа паникьосан и имаше късмета Красимира, която вече бе избрала да представя горгоната, да му подаде своят сборник, докато Юрий Йосифов напътстваше някакво момче, което бе избрало химерата.
Мисълта за чудовището, което бе убило родителите му, докара горчив вкус в устата на Митко, но той нямаше време да разсъждава върху това, тъй като Йосифов вече се задаваше към него. Той трескаво отвори бестиария на една от последните страници.
Загърнатият в тъмни дрехи доктор надвисна над него.
– О, много интересна тема – изграчи той – браво.
Митко погледна треперещ какво е отворил и потръпна. На илюстрацията имаше нарисувано гротескно създание, което бе донякъде хуманоидно и донякъде главоного. Действително неговата фигура напомняше тази на човешко същество, макар да бе прекалено изгърбена и закрита с дълга роба, ала главата бе на октопод, чиито пипала се виеха като демонична брада под лицето. Наместо пръсти, на ръцето си създанието също имаше пипала.
Отстрани на картинката пишеше следното:
ДРЕВЕН
Създания, изгубени дори в митовете на вълшебниците, за Древните са говори, че са имали развита цивилизация в дните отпреди развитието на човечеството. Абсолютно зли и лишени от скрупули, Древните продължават да обитават най-потайните кътчета на планетата и според легендите са отговорни за много от злощастните събития, сполетели както света на вълшебствата, така и този на немагичните хора.
– Поздравления за смелостта – злорадо добави Йосифов, който веднага се досети как Митко е избрал темата – но трябва да ви предупредя, че за Древните има много малко материали дори в нашата библиотека. Много ще трябва да се постараете.
След което обгореният се отдалечи, кикотейки се тихо на себе си.
* * *
Ако за Димитър новината, че трябва да пише доклад за същество, което никой не познава, дойде като студен душ, то емоциите за Даниел не свършиха с неговото присламчване към отбора на смятащите, макар, че това, което се случи следобед с него не можеше да бъде определено точно с отрицателен знак. Вампирът тъкмо се бе прибрал, когато видя към него да идва Моника. Вълшебницата бе решила да опита да си изясни нещата с него и дори бе улеснена от това, че е още скарана с брат си. Когато Даниел я видя, се опита да си придаде студено изражение на лицето, но не му се получи много добре. Може би срещата между двамата щеше да мине отлично, ако в този момент из бунгалата не бе изкочил Оги Йорданов.
– Здравей приятелю – каза той на вампирът – може ли да поговорим за минутка?
Даниел нямаше как да откаже на директора, а Моника бе попарена със следната реплика:
– Айде миличка, после ще го сваляш – при което лицето й заприлича на слънцето в ден с изригвания и тя побягна обратно към вкъщи.
Даниел се благодари, че е вампир и не може да се изчервява.
– Братинко, гледай как стоят сега нещата – продължи Огнян, след като влезнаха в къщичката и директорът изгони и нещастният Мирослав, който тъкмо си беше легнал.
След като остана сам с вампира, директорът извади пред него една бутилка, подобна на тази за кола, в която имаше червена, подобна на кръв течност.
– Я опитай това братинко – каза Йорданов. Даниел хвана бутилката, отпи от нея и направи малко особено изражение. След като преглътна, каза.
– Хубаво е. Но какво е то?
– Значи братинко това е заместител на човешка кръв, който правиме с едни руснаци – отговори Йорданов – сетих се за него, понеже те видях, че през ден ходиш за тая риба.
– Е – махна с ръка Даниел – то не ми пречи.
– Бе тебе не ти пречи, ама като й дъхнеш на тая девойка, Малина ли беше… – започна Огнян.
– Моника – отговори автоматично Даниел – и не знам защо трябва да й дъхвам.
– Все тая не е приятно да си в устата като буревестник – пресече го Огнян – а и тая напитка е много хубава.
– От какво е направена? – попита вампирът.
– Ами братинко ползвали сме екстракт от свинска кръв… – започна Йорданов.
– Ъъ – изпъшка изненадан Даниел, който тъкмо бе отпил втора глътка.
– Тя най-прилича на човешката – продължи без да му дава шанс да възрази Огнян – към екстракта сме добавили вода, оцветители, протеини, овкусители и ароматизатори – каза Огнян – пили са я други вампири, не се притеснявай, в Русия е голям хит.
– Ама засища ли? – недоверчиво го погледна вампирът.
– Е тебе сега не те ли засити? – отвърна на въпросът с въпрос директорът.
– Е да – кимна Даниел – ама…
– Дай да ти поръчам една партида, да си имаш закуска с другите ученици, а не да ходиш по морето като герой на Хемингуей – предложи Йорданов.
– Е не знам – поколеба се вампирът – не искам да ви ангажирам…
– Изобщо не ме ангажираш – каза директорът.
– Емии – още се колебаеше Даниел.
Огнян го прегърна бащински.
– Виж сега какъв е проблемът. Едно на ръка, че имам аз бюджет за всеки ученик, с който трябва да купувам ядене, нали така. Иначе трябва да го върна, а в магическото настоятелство се сърдят като има неусвоени парици.
– Аха – каза Даниел, който много не разбираше сложните програми за усвояване на средства – и искате да ги дадете за тая напитка?
– Въпросът е, приятелю – продължи да обяснява Йорданов – че съм поел ангажимент към моите руски приятели да го вкарам пробно у нас, а нещо твоите съученици в старото ти даскало се дърпат.
– Ммда – отговори Даниел – ми те няма да се интересуват от такава кръв, помня ги бая настървени.
– Знам приятелю, затова искам ти да го направиш – настоя Йорданов – айде и като дегустатор ще получиш някоя паричка, знам, че настойникът ти е голяма скръндза.
– Еми то аз не съм му мечтания вампир, нали се сещате – отговори Даниел.
– Сещам се приятелю, но именно затова може да си ми дегустатор на това нещо. Хем аз няма да връщам пари на магическото настоятелство, да ми се сърдят, хем ти ще имаш някое левче да почерпиш тая Малина ли, каква беше…
– Моника – въздъхна Даниел – но тя не ми е никаква.
– … пък ако толкова искаш – не му обърна внимание Огнян – ще си ловиш и риба. Става ли така?
– Еми става – накрая склони вампирът.
– Добре братинко, знаех си, че си пич – стана Йорданов и понечи да се тръгне, но когато отвори вратата, се обърна към Даниел и изтърси:
– Ама недей да бързаш много да я отрязваш Малина.
И затвори вратата.
– Моника – отново въздъхна вампирът и отпи от бутилчицата.
Кръвта наистина не беше лоша.
* * *
В следобеда, в който Даниел стана участник в маркетингово проучване и си заработи “някоя паричка”, Митко тренираше пред къщата си новите хватки и удари, научени от Конникът. Ала на следващият ден тракийският герой отново изненада учениците, като започна тяхното обучение с хладни оръжия.
– Истинският герой използва само хладни оръжия – започна Конникът своята лекция – едно, защото огнестрелните оръжия са недостойни и второ, защото много от създанията са неуязвими за барут…
Красимира Илиева вдигна ръка.
– Кажете? – попита недоволен от прекъсването еднороговият ездач.
– Нали мечовете, за да ранят някои определени противници, се измагьосват?
– И мечовете, и копията, и стрелите, да – кимна Конникът.
– А не може ли да се направи същото и с огнестрелни оръжия – попита момичето.
– Не! – рязко отговори Конникът – или по-точно е забранено. Никой не знае каква катастрофа би произлязло от това. На нас, обитателите на скрити от очите на смъртните пространства, не подхожда да се избиваме като животни.
След това уточнение той показа на учениците най-напред как се стреля с лък. Това изглеждаше лесно на Митко, който после на упражнението лесно опъна лъка, но стрелата отиде някъде из горите тилилейски.
– Внимавай бе простак! – чу се вбесеният глас на ламята Любка иззад дърветата – някои същества спят!
– Много сила, слаба точност – разкритикува го Конникът – трябва да се упражняваш повече.
Втората стрела отиде в морето.
– Хмм, може би лъкът не е твоето оръжие – потърка брадичка героят.
Митко се отчая, че Даниел ще вземе огромен аванс пред него, но вампирът опъна лъка така, че тетивата се скъса, извъртя се и олющи Конникът по ръката.
Явно Миро беше заразен.
За своя чест, героят не издаде нито звук, но и не позволи на вампирът да продължи с упражненията.
– Лъкът, както виждате, не е за всеки – накрая каза той, докато няколко момчета недоволно сумтяха. Красимира бе стреляла най-далеч, поне в права линия.
– Той изисква прецизност и не е надпревара на мускули. Последните са по полезни при мятането на копие – продължи Конникът и извади следващото оръжие.
Митко се справи много по-добре с него и запрати гората достатъчно далеч, че да е първи, но не толкова, че да застраши ламята Любка. Радостта му бе пълна, докато копието на Даниел не тупна малко пред неговото.
Митко изсумтя. Тракийският конник обаче го похвали:
– Няма защо да сте недоволен, имате невероятна сила за герой, който е едва от няколко седмици тук. Всъщност мисля, че от векове не съм виждал тъй впечатляващ талант, макар, че – Конникът погледна Даниел – да обучавам вампир също е интересна привилегия.
– Пак казвам – обади се Калоян – добре, че сте двама, да има някаква интрига.
Но Митко не искаше интрига. Той искаше победа!
* * *
Но следващите дни и седмици не зарадваха особено Димитър, тъй като вампирът взе надмощие и в стрелбата с лък, щом спря да го къса. Все пак Митко печелеше похвали за представянето си, а най-близките му приятели като Калоян и все по-милата Красимира го уверяваха, че скоро ще е номер 1.
– Колко скоро – пъшкаше Митко в отговор след всяко упражнение. Истинската катастрофа обаче дойде на второто състезание по картинг, което бе обратна конфигурация на първото (когато Митко не разбра термина му казаха, че трябва да мине пистата наопаки). Макар да бе много надъхан младежът така и не успя да приближи Даниел нито в квалификациите, нито в състезанието и дори в първите обиколки едвам се справи с Красимира. Той дори й бе ядосан след финала, но тя го прегърна в поздрав и ядът му изчезна.
Скоро обаче вниманието на всички бе привлечено от друго събитие, което щеше да отзнаменува изпращането на есента. То бе обявено от самата Мадлен Петрова в нейните Размисли за Героическото Изкуство.
– С изпращането на есента – каза тя – героите и вълшебниците задължително трябва да отдадат почит на великия ден, в който келтите, тези стари приятели на траките, са отдавали почит на великите духове и създания от горите на Изумруденият остров. Денят, в който са оставяли сладки за джуджетата, коболдите и елфите, денят, в който воалът между свръхестествено и естествено, между магично и рационално, е най-тънък. Ние тук сме България, но няма лошо да почетем и този чудесен празник, който вярвам е добре познат на всички ви.
Петрова загледа учениците.
– Хайде деца, коя дата е другият петък- попита тя.
– 31 октомври – отговори една от магьосничките.
– Именно – кимна Петрова – Самхейн. По-познат ви като Хелоуин.

Глава девета
Нощта на Вси светии

За разлика от немагична България, където на Хелоуин се гледаше с досада и пренебрежение, сред вълшебниците и героите това бе истинско събитие и затова учениците получиха седмица свобода от занятия, за да си подготвят костюми и програма. Единствените недоволни от това развитие на събитията бяха трите глави на ламята Любка, които се възмущаваха от “тия буржоазни работи”. Най-щастливи, разбира се, бяха учениците и ако момичетата и по-съвестните момчета все пак попогледнаха нещо от уроците си, то Митко официално обяви пред приятелите си, че няма да пипне нищо. За сметка на това той се организира с компания да си направят специални костюми и да излязат като отбор за празника. Така Димитър, Калоян и още две момчета, по имена съответно Кирил и Христо, решиха да се маскират като викинги, а пък Красимира, която по някаква причина също искаше да е в екипа, трябваше да е валкирия. Групичката отиде при таласъмите, които отговаряха за дрехите и тумбестите създания им взеха мерки, по които започнаха да приготвят костюми.
Миро бе решил да се маскира като някакво интергалактическо създание с огромна космическа мощ, което бе герой от някакви комикси, докато Даниел взе решението да си купи (първите пари за изкуствената кръв вече пристигнаха) черен плащ с червена подплата и сребриста маска тип домино.
– Ти си вампир и ще се маскираш като вампир – коментира Миро. – Яко.
– По-добре отколкото да се маскирам като Мегалоптимал или там както се казва твоя урод – сряза го вампирът.
Младежите си измислиха и представления, които да направят пред училището, като Митко намери друга групичка, маскирана като рицари, с която щяха да разиграят сражения. Героите взеха предизвикателството насериозно и цяла седмица въртяха гумени мечове и брадви на двора на училището. Техниката им бе такава, че Тракийският конник избухваше в неудържим смях, още щом ги видеше.
Вдъхновен от тяхната идея, Миро реши да се заеме отново със сватосването на Даниел и Моника, която пък си бе поръчала костюм на фея. Той измисли следния брилянтен сюжет – Моника била щастлива фея и по цели дни брала цветя, докато един ден не била отвлечена от ужасния Мегалоптимал, Гълтачът на светове и Ужас на галактиките. Но Мегалоптимал нарушил комфорта на вампирския граф Дракула, който пък, както знаем от цар Александър Срацимир, всъщност бил българин. Графът дошъл и спасил феята, след което се влюбил в нея.
– Ти си идиот – отвърна Даниел, като чу идеята.
– Да не съм пчела, че да бера цветя! – малко по-късно пък отговори Моника.
Миро обаче бе настоятелен и досаден като конска муха и в крайна сметка си постигна своето, макар да си даваше сметка, че и двамата се съгласиха повече заради шанса да се видят отново, макар че никога нямаше да си го признаят. Това обаче бе и идеята на Мирослав – това и възможността да се облече като Мегалоптимал, всесилния властелин на телекинетичните полета!
Четвъртък, във финалния ден преди хелоуинските събития, пристигнаха костюмите. Митко и приятелите му веднага се навлякоха в сбор от ризници и рогати шлемове и размахаха двуостри брадви, които макар и гумени изглеждаха съвсем достоверно. Самият Димитър бе със специален костюм стил “Меч и магия”, с тъмночервен плащ и кожени панталони, със специален огромен (макар и гумен) меч. Когато го вдигна и вятъра развя неговата неподстригвана и издължила се черна коса, Огнян Йорданов, който ръководеше координацията на таласъмите каза:
– Страшен си, братинко, обади се след Хелоуина да направиме една далавера.
Красимира също се зарадва много на варварския вид на младежа и преди той да се усети го целуна бърже по бузата, което го накара да запуфти и да се изчерви под дружния смях на останалите.
Но много ефектен бе и костюмът на Даниел. Черният му плащ с червена подплата беше досущ като копринен (а не беше естествено, пълен изкуственяк), а сребристата маска сякаш залепна над носа му. Когато го видя, Моника зяпна потресена, сетне зяпна още по-широко, когато получи собствения си костюм – бяла рокля, направена сякаш от пера на гугутка, с крила на фея, които се махаха и дори позволяваха на момичето леко да полети.
Ала звездата на деня бе Мирослав. Неговият костюм накара Митко да се смее толкова много, че коремът накрая го заболя. Досущ в духа на оригиналния комикс, той беше боядисан в електриковолилаво и имаше гигантска маска, която трябваше да изобразява огромната глава на Мегалоптимал. Когато Миро навлече всичко това, главата му опасно се залюля и той залитна, докато Митко истеризираше от кикот отстрани.
– Братинко, – каза Огнян Йорданов – навремето имах едни сладка от смокини, дето ми се развалиха. Начи бурканите беха едно към едно с тебе.
И така настъпи уреченият час на Хелоуин. Цяла сутрин и ранния следобед актьорите щъкаха насам-натам, преди в последствие да представят своята роля. Първи минаха вълшебници, които се бяха маскирали като месеците в годината и всеки носеше нещо специално – януари и февруари бяха братя, ръсещи сняг около себе си, март носеше дъжд, април бе маг, около който подскачаха зайци, стиснали яйца, май бе момиче, около което никнеха цветя, юни бе маг, около който се носеше горещина, юли бе подобна, но бе магьосница и то много красива и в лятно облекло, което накара момчетата сред зрителите почти да изплезят езици, август пък създаваше малки морски вълнички около себе си, септември дойде яхнал миниатюрен училищен автобус (“Трябваше по-дебел актьор да изберете” викна Огнян Йорданов), после октомври бе маг с тиква на главата, естествено по случай Хелоуин, ноември бе удивително добре маскирано копие на Юрий Йосифов, което носеше папки с контролни (истинският Йосифов се взря злобно в имитатора си, опитвайки се да открие кой се крие зад бомбето и високовдигнатата яка на шлифера), а декември бе цяла група магьосници, от които един бе дядо Коледа, една бе Снежанка, а наоколо имаше множество джуджета и елени.
После мина представление, в което върколаци теглеха тиква, която накрая се превърна в човек – смесено представление на герои и вълшебници, а след това бе и сблъсъкът между рицари и варвари. Момчетата се биха с истинска и неподозирана стръв, имитирайки чудесно виковете на болка – всъщност не можеше да се прецени дали наистина ги имитират, млатеха се бая здраво като разиграваха историческата атака на нормандците над англичаните. Накрая Митко, който бе Вилхелм Завоевателя, бе останал сам на бойното поле с един рицар и след като го перна по главата с гумения си меч и противникът му падна, тръсна черната си коса и извика:
– Богове, върнете живота на войните ми! – при което на сцената се появи тъмнокосата Красимира, маскирана като валкирия и каза:
– Ще ти върна войните, могъщи военачалнико, но само при едно условие. Ще дръзнеш ли да целунеш Мориган, Валкирията на Смъртта?
Това очевидно не бе в сценария, тъй като Митко почти подскочи, изчерви се като домат и изрече само:
– Ъъъъъ?
Красимира изохка от несъобразителността му, отиде до него и го целуна, при което падналите варвари и рицари (до един наясно със сценария на Краси) се изправиха, заръкопляскаха и го обявиха за английски крал.
Героите се прибраха уморени и изпотени от битката и загледаха последното представление. Моника предизвика аплодисменти и замечтани въздишки от някои момчета, когато се появи на сцената, издигната пред училището, наистина летейки със своите ефирни криле.
Следващата сцена обаче предизвика бурен смях, когато непохватния Мегалоптимал се появи и с пискливия глас на Миро обяви, че отвлича феята, за да създаде интерпланетарен разлом към преизподнята (никой не разбра какво означава това). В този момент се появи Даниел с плаща и маската си и бе ред на момичетата да започнат да въздишат. Той попита тържествено:
– Кой смее да пристъпя във владенията на граф Дракула, изконния български владетел?
Публиката избухна в смях и аплодисменти, след което вампирът отиде до великия Мегалоптимал без да се впечатлява от телекинетичните му умения, взе му маската и разкри озадаченото лице на Миро, който каза:
– Ма нали битката щеше да е дълга?
Даниел властно махна с ръка:
– Махни се, грозно извънземно! – хвърли маската настрани и без да обръща внимание на печално изглеждащия магьосник отиде до освободената фея и по маниера на предишната пиеса се осмели да я целуне.
– Ах, мръсникът – изсъска Митко и вероятно щеше да хукне към сцената, ако Красимира не го бе хванала.
– Остави ги – каза момичето.
– Той целуна сестра ми – изръмжа младежът.
– Да, а аз целунах теб – отвърна Краси.
– Ти не си вампир!
– А ако бях това щеше ли да промени нещо – хитро отговори девойката.
Хлъзнат по тази плоскост Димитър успя само да изсумти и кисело се присъедини към ръкоплясканията.
След края на сцената Йорданов раздаде на всички евтини турски шоколади, които бе уредил с други свои приятели, а за който не е доволен каза, че в Магиполис вълшебниците дават по-хубави на тези, които им отидат на гости за празника.
Така рицарите, варварите, върколаците и годишните времена се спуснаха към града, който бе на около половин час път пеша на юг от училището, а най-уморените се прибраха в къщичките си. И понеже учителите пък се отправиха към стола да хапнат, в един момент Даниел и Моника останаха сами – поне след като вампирът хвърли огнен поглед към имащия претенции по реализацията на великолепния си сценарий Миро.
– Ходи ли ти се за бонбони в селото? – попита Даниел.
– А на теб? – предпазливо отговори Моника.
– Не много – усмихна се вампирът. – Но бих искал да ти покажа морето.
И така двамата отидоха до скалите, които според Конникът щели някога да стават за гмуркане.
– Дори аз не обичам да скачам оттук – каза вампирът. – По-приятно е спокойно да се пусна по течението…
И след това, понеже не знаеше какво да каже, се хвърли да обяснява на Моника за пасажите от риба, за теченията, къде се плува най-добре…
Накрая момичето, което се почувства като в предаване на Жак-Ив Кусто, го прекъсна и каза:
– Добър актьор си.
– За кое? – не разбра вампирът.
Макар да бе пламнала, Моника каза:
– Отлично изигра целувката на Дракула.
Даниел се усмихна притеснено.
– Защото не играех, фейо моя.
– Наистина ли? – попита го Моника.
И след миг двамата се целунаха, а после пак и отново. След това вампирът заведе вълшебницата по извити стъпала към по-ниски скали, надвиснали току до морето и там двамата застанаха, вдишвайки от морския въздух, хванати за ръце, щастливи просто от присъствието си.
– Извинявай за миналия път – накрая каза вампирът. – Не биваше да ти разказвам за моя… човешки живот.
– Спокойно, – успокои го вълшебницата – аз съм свикнала със страшни истории. Мама и тате са били герои, но ги е погубила химера.
– А аз мислех, че моята история е страшна – погледна я стреснат Даниел.
– Е, аз съм била малка, не помня почти нищо от тях. С Митко ни е отгледала баба, златна жена.
– Сигурен съм. Отгледала е прекрасна внучка – обади се вампирът и отново целуна вълшебницата.
До края на вечерта просто се гушнаха, забравили за всичко неприятно и проблемно. Даниел никога не се бе чувствал така щастлив и когато изпрати девойката до къщичката си и се отправи към своята, почти си свирукаше. Тогава пред него се чу смях и той видя връщащия се от щура обиколка Димитър, току-що разделил се с Краси и омацан с шоколад по пръстите и носа.
Вампирът се напрегна.
Героят също.
– Честит Хелоуин – каза предпазливо Даниел.
Митко се намръщи за момент, но бе изял твърде много шоколад, бе прекарал страхотна вечер с приятелите си и както се оказа с гаджето си и бе уморен да се кара. Затова кимна и отвърна:
– Честит Хелоуин, пич! – и продължи по пътя си.
Даниел си отдъхна и се прибра спокоен в бунгалото си, където изпи една бутилка от изкуствената кръв на Огнян и си пусна телевизора.
– И все пак Дракула не може да победи Мегалоптимал! – дочу се от другата стая гласът на Мирослав.
Вампирът се засмя.
* * *
Старият Гроздан отпиваше от ракията си, когато на вратата пак се почука. Вълшебникът погледна към своя стенен часовник.
Беше 23:30, малко късничко за хелоуинска обиколка, но пък днешните младежи си бяха такива. Магьосникът взе кутията си с бонбони и приближи вратата. Усети някакъв хлад в иначе топлата за месеца вечер и погледна през шпионката.
Потръпна, като видя силуетът пред нея. Маскировката бе убедителна и изобразяваше Черната смърт – дълга черна наметка с качулка, сведена така ниско, че от лицето не се виждаше нищо. Маскираният носеше табелка, на която пишеше “Бонбони или номер”.
Гроздан отвори вратата и рече:
– Бонбони, бонбони.
Но черният силует свали табелката надолу и надигна качулката си, разкривайки това, което бе скрито под нея.
Ръцете на вълшебникът премаляха и той изпусна купата. Тя се пръсна на десетки късчета, а бонбоните се затъркаляха по пода. Гроздан се опита да каже нещо, но от устата му не излезе нито звук.
– Номер – прошепна посетителят.

Глава десета
Разпит

Като повечето вампири, Даниел не спеше и за това цяла нощ гледа телевизия, макар реално умът му постоянно да го връщаше към хубавата вечер с Моника. Поради тези причини той не бе сънен, но пък бе изненадан, когато Огнян Йорданов дойде рано-рано на следващата сутрин с угрижена физиономия.
– Братинко, ела с мен ако обичаш.
Даниел го последва объркан към училището, а Йорданов го попита:
– Снощи къде беше, приятелю?
– Тук – отвърна Даниел неопределено.
– Не си слизал до града, така ли? – попита директорът.
– Не – поклати глава Даниел. – Повечето отидоха за бонбони, но аз не ям такива работи, така че…
– А имаш ли свидетел – настоя Йорданов.
– Амии – попита Даниел, нежелаейки да разкрива, че е бил с Моника.
– Приятелю, – спря се директорът – някой е убил човек вчера в Магиполис…
За момент настана мълчание, след което момчето промълви с горчивина:
– Подозират мен, защото съм вампир, нали?
Йорданов кимна.
– Господин директор, – започна той – знаете, че не бих могъл да съм аз…
– Знам, братинко – отвърна Йорданов. – А реално погледнато няма повод да се мисли, че убиецът е вампир, така че нема да се плашиш. Местният комисар обаче е комплексиран и предубеден. Което значи, че ще иска да те арестува. Затова важното е да не му дадем никакъв шанс.
– Ами аз имам свидетел, – кимна Даниел – но не искам да я намесвам.
– А, Малина – ухили се Огнян.
– Моника – механично го коригира вампирът.
– Все тая, браво – рече директорът. – Обаче ако се закучат нещата, ти все пак го кажи. Аз ще съм с тебе и ще гледам да не стигат нещата до там, но ти си имай едно наум.
Даниел кимна благодарно, след което попита:
– А, господин директор, вие защо ми вярвате?
Огнян сви рамене.
– Мога да преценя някой дали ме лъже или не и дали е убиец или не – отговори той, след което му намигна. – А и Мадленчето внимателно те е проучила преди да те приемем.
Даниел не знаеше дали трябва да е доволен от това, но нямаше време да го мисли, тъй като Йорданов го въведе в учителската стая, където бяха още Юрий Йосифов и непознат мъж със злобна физиономия и пепитено сако.
– Казвам се Богомил Ганев и съм районен комисар по магическата защита – представи се мъжът. – Бих искал да ви задам няколко въпроса.
Даниел кимна и седна.
– Моля да остана насаме с ученика – каза комисарят, обръщайки се към учителите.
Забуленият Йосифов понечи да излезе, но Огнян му махна с ръка и заяви:
– Няма начин. Той е наш ученик и ние имаме право да присъстваме.
Лицето на Ганев се изопна, но той не възрази. Вместо това извади изпод сакото си тефтер и молив, извади магическа си пръчка и им махна, при което те се подготвиха за писане, и започна:
– Име?
– Даниел Александров – отвърна вампирът.
– Записан сте под бащиното име на настойника? – вдигна вежди комисарят.
– Така е по-добре – кимна вампирът. – Не искам да вдигам шум около настойника си, а и честно казано бащиното ми име съвпада със смъртното фамилно.
Ганев погледна момчето.
– Вашият смъртен баща е бил престъпник, нали?
Даниел се озъби.
– Беше почтен човек, който…
– Е натрупал дългове – безмилостно каза Ганев.
– Това няма отношение по случая – пресече го Йорданов и хвана вампирът успокоително за рамото.
– Добре – съгласи се Ганев, но на лицето му играеше жестока усмивка. – Къде сте бил снощи между 23:00 и 23:30 часа?
– Тук – отговори вампирът.
– В района на училището? – повдигна вежди комисарят. – Не сте ли слизал за традиционната обиколка по случай Нощта на Вси Светии в града?
– Не, – поклати глава вампирът – аз не ям бонбони.
– Имате ли свидетел? – попита комисарят.
Даниел се поколеба.
– Да – отвърна вместо него Огнян Йорданов. – Става дума за лична връзка.
– Това не ме интересува – каза комисарят. – Коя е тя?
Даниел наведе глава.
– Отговори! – кресна внезапно комисарят.
– Моника Георгиева – вдигна глава вампирът. – С нея бяхме до морето цяла вечер.
– Ще видим това – сряза го комисарят и извади една снимка. – Познавате ли този човек?
На снимката имаше усмихнат старец.
– Не, – поклати глава вампирът – не го познавам.
– Защото е бил намерен към полунощ от съседи така – каза комисарят и извади втора снимка.
Даниел я погледна и макар в старото си училище да бе виждал лоши неща, потръпна.
Възрастният човек бе умрял с изражение на смъртен ужас, толкова страшно, че вампирът дори не искаше да си представя какво е видял.
– Часът на смъртта е определен към 23:30 – продължи комисарят. – Нещо да кажете?
– Съжалявам – каза Даниел.
– За какво? – попита комисарят.
– Че си е отишъл човек – отвърна вампирът.
Ганев внезапно кресна:
– Ако си го убил ти, лошо ти се пише, хлапе! Дори настойникът ти няма да те измъкне!
Даниел погледна беснеещия комисар и се озъби:
– Ако настойникът ми поиска, ще ме измъкне.
Ганев занемя.
– Но не би му се наложило, точно защото не бих могъл да направя това, в което искате да ме обвините. Имате ли други въпроси?
– Много си нахален, пиявицо! – изсъска комисарят.
– Ако не прекратите с личните обиди и безпочвените обвинения, ще ви изгоня – предупреди Йорданов.
Комисарят го погледна.
– Идете и ми доведете тази Моника, – излая той – а също така нейния съквартирант и съквартиранта на вампира.
Огнян сви устни, хванат в капан, след което излезе от стаята.
Ганев се усмихна мазно.
– Аз подразбрах, че настойникът ти не дава пет пари за тебе, – процеди комисарят – затова се моли останалите да потвърдят нелепата ти история. Вампир със смъртно момиче край морето. Каква безмислица!
Сетне показа снимката с трупа на стоящия Йосифов:
– Според вас вампир ли е убил този човек?
Загърнатият в черно преподавател се изсмя:
– Надявам се не искате да ви правя експертиза по снимка.
– Е, за вас се носят легенди, господин Йосифов – излая Ганев. – Очаквах поне мнение на пръв поглед от експерт като вас.
Йосифов сви рамене.
– Хората, които са убити от вампири, най-често биват намирани без капка кръв в тялото си – каза той.
– Най-често или винаги – настоя комисарят.
– Най-често – отговори Йосифов. – Освен ако вампирът не е бил прекъснат. Най-ярките симптоми при смърт от ухапване на вампир са безкръвен труп и следи от самото ухапване. Намерихте ли такова?
Ганев гневно извърна поглед.
– Има легенди за вампири, които изпълват със смъртен ужас жертвите си – вметна комисарят.
– Това са много древни вампири, – обади се Даниел – от векове пили човешка кръв.
– Откъде да знам, че не си пил и ти? – изсъска комисарят.
В този момент влезе Йорданов с останалите ученици – уплашената Моника, сънения Миро и ядосания Димитър.
– Какво е станало? – попита Митко и погледна Даниел. – В какво си се забъркал?
– Въпросите задавам аз – излая Ганев и погледна Моника.
– Вие ли сте Моника Георгиева? – попита той.
– Да – кимна вълшебницата.
– Познавате ли това момче – и той посочи с палец вампира.
– Да – отвърна Моника.
– Кога за последно го видяхте? – попита Ганев.
Момичето се изчерви.
– Отговорете! – кресна комисарят.
– Снощи ме изпрати до вкъщи – отвърна вълшебницата, почти разтреперана. – Бяхме цяла вечер до морето.
– Гаджета ли сте? – попита Ганев.
– Това са лични неща – намеси се Йорданов.
– Няма лични неща, когато е извършено убийство – изкрещя комисарят. – Да или не?
– Да – внезапно отвърна Даниел.
Лицето на Моника светна.
Това на комисарят се изкриви от злоба.
– От кога? – попита той.
– От снощи – отвърнаха и двамата.
– Подигравате ли ми се? – извика Ганев и скочи на крака.
– Моля, овладейте си нервите – обади се Йорданов. – Мента, глог и валериан помагат много. Мога да ви донеса.
Комисарят стана моравочервен.
– След като изпратихте момичето какво направихте? – попита той Даниел.
– Легнах си – отговори вампирът.
– Вие не спите – обвини го комисарят.
– Но гледам телевизия – отвърна вампирът.
Ганев прехапа долната си устна
– Какво гледахте и от колко часа? – попита комисарят.
– Драгстери – отвърна Даниел. – Хванах състезанието от 23:30.
– Кой спечели? – попита Митко.
Ганев го погледна със смразяващ поглед и момчето млъкна. Сетне комисарят отново се обърна към вампира.
– Има ли още някой да ви е видял?
Димитър, който наблюдаваше ставащото с отвращение, отново реши да се обади.
– Да, – каза той – аз се прибирах към вкъщи и го видях. Не приличаше на някой, който е убивал.
– Понеже вие имате богат опит, сигурно – направи гримаса Ганев и подхвърли снимката на трупа. Моника извърна лице, а Митко стисна зъби.
– Този човек ли е починал? – попита момчето с натежало сърце. Спомни си как въпросния дядо бе дал купища бонбони на компанията.
– Да – обнадежди се комисарят. – Така че ако играете някаква игричка да прикриете другарчето си…
– Той не ми е другарче – поклати глава Митко възмутен. – Даже не се понасяме.
Младежът прехапа устни. Не можеше да повярва, че защитава немъртвия, но имаше вътрешно усещане за това какво трябва да направи.
– Той не е вашият убиец, сигурен съм – накрая каза той.
И наистина беше. Противно на предразсъдъците си към вампирското момче, на омразата си към него на спортните състезания и неодобрението си към връзката между него и сестра му. Но той бе сигурен, че не Даниел е убиецът.
– И как може да сте толкова сигурен? – отново избухна Ганев.
– Само да кажа – тогава се намеси и Миро, който също бе загрижен за съквартиранта си. – Той към 12 без 20 вече си бе вкъщи. Знам го, тъй като имах да говоря с него, но той отиде да гледа телевизия.
Ганев приличаше на човек, който ще експлодира.
– Господин комисар, – обади се Йорданов – вие идвате тук с убийство, за което нямате никакви доказателства, че са замесени наши ученици. То е станало след като всички те са били вече в училището. Обвинявате Даниел Александров за убийството просто защото е вампир, без дори да има някаква улика, че убиецът е такъв и въпреки че Даниел има желязно алиби, потвърдено от трима души. От опита ми на разследващ магьосник в Русия…
– Всички знаем вашето невероятно досие и също така защо сте станали учител – излая злобно Богомил.
Очите на Йорданов блеснаха опасно.
– От опита ми на разследващ магьосник в Русия – натърти той – знам, че най-голямата грешка в едно разследване е да не търси обективно улики, а да се опита да нарочи някой за виновник.
Ганев не отговори. Той погледна към Йосифов и запита:
– Вашето мнение по въпроса?
Загърнатият в черно преподавател изграчи:
– На този етап не мога да добавя нищо спрямо казаното вече от колегата.
Ганев стана и затръшна вратата на учителската стая зад гърба си.
Йорданов се ухили:
– Ей, отървахме се леко – каза той.
Но учениците се чувстваха неловко и се споглеждаха един друг.
– Благодаря на всички ви – накрая каза Даниел – и съжалявам, че ви замесих.
Моника го прегърна.
– Е, ако те бяха арестували, нямаше как да те бия на пистата, – реши да се направи на мъж Митко – така че не можех да го допусна.
– Но кой според вас е убил онзи човечец? – разсея щастието от спасението Миро, като зададе въпроса, който измъчваше всички.
– Или какво – обади се Митко.
Йорданов направи свити устни.
– Никаква идея…

Глава единадесета
Живот като на кино

Мълвата за зловещата смърт на магьосника от Магиполис скоро обиколи училището и развали настроението на всички. Съботата и неделята, в които този път нямаше дори картинг, учениците прекараха най-вече по бунгалата си, някои умислени, други натъжени от спомена на раздалия им бонбони вълшебник, трети притеснени от това, че от загадъчния извършител на злодеянието. Хубавото бе, че никой не подозираше Даниел, за което спомагаше и фактът, че Димитър го е подкрепил – това също обиколи училището и спечели похвали на младежът, макар, че той всячески се мъчеше да скрие това, че е ударил рамо на своя заклет съперник на пистата и двора за упражнения. Митко приемаше радушно похвали само от Красимира, но той по принцип я приемаше радушно.
Часът при Йосифов в понеделник мина мъчително, тъй като на никой не му бе нито до формули, нито до доклади, но учителят настоя да си проведе часът нормално и го направи, макар да измъчи с това и героите, и магьосниците.
Вторник нямаше упражнения, тъй като Мадлен Петрова събра всички и изнесе една в интерес на истината истински трогателна лекция за загубата. Тя пожела на учениците повече да нямат поводи за тъга и успокои разтревожените – според нея нищо не би могло да мине през защитите на нейното “школо”.
В природата на младите е обаче да не скърбят много и макар повечето да бяха потресени от това, че някой е способен да убие мил старец като Гроздан (почти всички бяха получили бонбони от него и бяха останали стоплени от неговата доброта), към сряда нещата вече бяха започнали да се уталожват и Огнян Йорданов реши да разведри обстановката.
– Аз познавах стария Грозьо – заяви Йорданов – и знам, че той не би искал да го оплакваме до безкрай. Той беше весел и добър човек. Затова да помълчим, да не е минута, но няколко мига… – и той замлъкна в началото на урока си – след което да продължим.
И се усмихна.
– Трябва да поздравя всички за празненствата по случай Вси Светии – заяви директорът – мина страхотно. Бяхте невероятни, особено тоя Мегалоптимал ли, какъв беше…
В класната стая избухна нервен смях и всички погледнаха Мирослав, който остана гордо изправен на стола си.
– В тая връзка – каза Йорданов – имам една идея.
Учениците го заслушаха с любопиство.
– Както знаете нас магическата управа ни снабдява с парици за вашето образование – каза пълният вълшебник – но има един друг проблем. Както знаете, имаме много разходи по консумативи от немагичния свят, щото колкото и да работят Гочо и таласъмите, тия картове, автобуси и прочее все си искат и някои нормални части, нали.
За да избиеме тия разходи и да спечелим кинти и като излезем от нашите анклави, аз ви предлагам следната идея.
Директорът погледна учениците.
– Да снимаме филм – добави той.
Всички възбудено се разприказваха.
– Филм ли, как филм? – запита едно от момичетата.
– Еми ето как – усмихна се Йорданов – Мите, ти нали беше войн.
Димитър се изпъчи като чу името си:
– Вилхелм Завоевателя и то – каза той.
– Е, тука нема да си точно Вилхелм, ще те измислим да си някой пич, примерно Рагнак, дето да кажем е келт и е дошъл по българските земи да дири приключения. Там ще попаднеш на феи, вълшебници, ала-бала, ама ще има и лош вампир, да кажем Данчо- и Огнян погледна Даниел – дето е дошъл от Румъния да прави пакости. Ще се биете там, ще си имате армии, нали се маскирахте и другите, и аха да се изтепате и ще дойде некое създание дето ще трябва да се обедините заедно да го окепазите.
– А що просто не си се биеме? – попита Митко, не особено удовлетворен от финала.
– Мегалоптимал ли ще е лошия – оживи се Миро.
– Не братинко, щото не ща филма да е хептен комедия – отговори Йорданов и цялата класна стая избухна в смях.
– Готиното е, че като направиме магиите и продадеме филма на запад, всички гледат като утрепани как сме направили такива ефекти – каза директорът – а то нема никви ефекти, само вие квото си правите и ламята Любка като пусне некоя твар. Така с тия филми хем ще направиме купон, хем ще го вържеме към нейният и моят предмет, да си изкарате по-високи оценки, хем и някоя паричка ще припечелим. Навити ли сте? – попита Йорданов.
Учениците бързо се съгласиха, но Митко и Даниел се оказа, че имат въпрос:
– Нали това няма да е за сметка на картинга? – запита вампирът, а Митко кимна бързо.
– Не – отговори твърдо Йорданов – значи до края на астрономическата година ще имаме още едно състезание, което ще е специално. Вие гледали ли сте американците как си правят състезанията?
– Да – отвърнаха в хор те.
Моника въздъхна тежко.
– Значи – каза Йорданов – последният кръг от първия полусезон ще е на овална писта. Таласъмите ще донесат допълните конструкти да модифицираме трасето и ще стане страшен купон.
Очите на Димитър светнаха. Младежът бе сигурен, че може да е по-бърз от вампира.
А на овал изпреварванията бяха далеч, далеч по-лесни.
* * *
Дори и състезанието обаче остана на заден план след като учениците се заеха с подготовката на филма. Костюмите за Хелоуин отново бяха извадени и навлечени, а Огнян Йорданов на бързо дооформи описаният от него сюжет. Митко и Даниел, които бяха в главните роли, щяха да получат истински мечове за финалната сцена.
– Че защо? – попита Димитър.
– Щото Любчето ще ви пусне истински противник за накрая – обясни Йорданов.
Така двамата бяха заведени при Тракийският конник, който дълго се цупи след като му обясниха, че правят промени в учебната му програма с комерсиална цел.
– Нищо добро няма да излезе от това – изръмжа той, но заведе двамата в оръжейна, където те буквално изгубиха ума си. Макар напоследък да се бе запалил по футбола, Димитър от малък обичаше истории за рицари, варвари и битки и мястото, в което го бяха завели бе олицетворение на всичките му фантазии, макар, че се намираше в мазето на училището.
В залата имаше всякакви мечове от всички времена и епохи – къси римски гладиуси (Конникът ги препоръча, но и Митко, и вампирът ги пренебрегнаха, за негово безкрайно раздразнение), извити японски катани, свирепо закривени ятагани, тежки рицарски мечове, дълги кавалерски саби, тънки и смъртоносни шпаги и рапири. Митко започна да опитва оръжията едно по едно, като Конникът му показваше само какво как трябва да хване и каква е техниката.
– Това се учи дълги и дълги часове наред.
– Имаме филм да снимаме! – възрази Митко.
Накрая той си хареса един особено героичен, дълъг двуостър стоманен меч, който му напомняше на любимите му от детството комикси “Меч и магия”. Той го хвана с две ръце и го издигна над главата си.
– Приличаш на обложка на метъл албум – отбеляза Даниел, който стоеше отстрани.
– А ти приличаш на някакво франсе – не му остана длъжен Митко, забелязал, че вампирът е избрал някакво особено оръжие, ни шпага, ни рапира. Острието бе по-широко и масивно, като на меч или сабя, но дръжката бе изключително богата и орнаментирана, повече като на рапира.
– Всъщност това оръжие е испанско, от Толедо – отбеляза Конникът – много елегантно и представлява баланс между леките рапири за дуели и сабите за бой. Практично, но издава благороднически произход. Дръжката – конникът приближи вампира – е удобна за захващане острието на противника и обезоръжаването му. Отличен избор, господин Александров – изръкопляска тракийският герой.
Вампирът се озъби доволен.
Митко се намуси.
– А моят меч? – попита той.
Конникът го погледна.
– Твоят меч е тежко, свирепо оръжие. Неговите носители са така наречените берсеркери – каза той – това са войни, които са подлудени или с алкохол, или със специални билки и опиати. Те нападат противника в дива ярост и с това огромно острие буквално разкъсват неговите предни редици. Страшилище за всеки противник, но малцина се завръщат от войните. За въртенето му се изисква огромна сила.
Митко се изпъчи и стисна оръжието. Той тръсна своята ставаща все по-дълга черна коса и развъртя тежкият меч около себе си, описвайки дъга с него.
Конникът се изцъкли.
– Определено не ти липсва сила, момче!
Димитър се ухили и реши да се пошегува с Даниел. Той внезапно се стрелна напред и замахна с огромното си оръжие. Вампирът обаче не се хвана, отскочи елегантно назад и вдигна своята толедска сабя. Остриетата се срещнаха със звън и по пода се посипаха искри.
– СПРЕТЕ ВЕДНАГА! – изкрещя Конникът.
Момчетата наведоха оръжия и се спогледаха виновно.
– Това не са играчки! – развика се тракийският герой – ако някой от вас бъде цапнат с такова нещо, ще стане на пастърма! И ако вампирът може да се въстанови от такова насипно състояние, точно ти Димитре как смяташ да се оправиш, че нападаш така дръзко!
– Е, аз на шега – наведе глава Митко.
– А и аз не бих го наранил – изненада го Даниел – просто си играехме.
Вампирът погледна Димитър и му намигна.
– Знаете ли израза, да стане от играчка-плачка! – не се успокои Конникът – ако е да си играете, имате си там гумени оръжия горе! Тези са за…
– Хидра – обади се весело Оги Йорданов, който влезе в залата – Любчето каза, че ще приготви хидра за финала на филма.
Димитър погледна директорът, чудейки се дали той е сериозен. Последният час при д-р Йосифов бе точно за хидрите и от чутото момчето не бе въодушевено. Хидрите бяха описани като зли, силни и опасни създания.
– Гледай ги как са се ококорили – присмя се Йорданов. Митко хвърли поглед към вампира и видя, че той също не е очарован от новината за чудовището.
– Спокойно бе, то има бая време докато стигнете до хидрата. То тая сцена я снимаме след коледната ваканция. Тя дотогава Любчето ще ви тренира.
“Любчето” наистина потренира учениците, като им пусна хидра още тази седмица. Димитър бе шокиран от това колко грозно и свирепо е създанието, създавано според ламята след като тя самата измътила яйце от водна змия. Хидрата нападна всички ученици и въпреки това им отне известно време, докато се справят с нея – при което заклинанието, което я поддържаше се разпадна и тя се разля на воняща локва, от която една объркана водна змия се отдалечи бързо.
– Хидрите са опасни, смъртоносни и не чувстват болка – кресна ламята на учениците, след което обърна едната си глава към Митко, а другата към “караконджола”.
– Хич не им завиждам на филмовите звезди – излая третата глава и другите две избухнаха в грозен кикот.
Видели наяве мощта на хидрата, същество бързо, силно и плъзгаво, самите Димитър и Даниел също не си завиждаха.
* * *
Хубавото на последвалите дни, въпреки сянката от неразкритото убийство, бе, че Димитър и Даниел се научиха лека полека да се понасят. Митко се примири с това, че сестра му ходи с немъртъв и всеки пък, когато го обземеше особено силно възмущение, се разтоварваше или с приятели, или с Красимира. Димитър упорито отказваше да каже, че двамата “са гаджета”, тъй като го считаше за унизително и затова твърдеше, че двамата са просто много добри приятели, “като истински герои”, макар, че обикновено приятелите герои не се целуваха и прегръщаха всяка вечер. Краси обаче разбираше идеално характерът на приятеля си и изобщо не го притискаше за официални признания.
Но скоро между вампирът и героят отново се появи известно, макар и не достигащо предишните висини напрежение и това бе напълно нормално, тъй като две седмици след трагичния инцидент със стария Гроздан, първите снимки на филма на Йорданов, които за момента включваха скучното за Митко говорене, бяха прекратени по повод събитието на месеца.
А именно третият кръг от училищната надпревара по картинг, състезанието на овална писта.

Глава дванадесета
Овалът

Димитър така и не разбра точно как таласъмите успяха да превърнат усуканото трасе край училището в подобно на паница съоръжение, но подозираше, че за целта са използвали магия. Така или иначе сега малката състезателна писта представляваше малък овал, досущ като тези, които момчето гледаше по вечерните предавания на канала за моторен спорт, предаващ на живо от САЩ. Той бе видимо по-широк от нормалната писта и представляваше елипса, чиито завои бяха издигнати от земята, при което цялата писта се накланяше, докато не се излезеше отново на права. На Митко му бе любопитно какво ли е усещането да се кара на такова трасе и затова нямаше търпение да тества “Аленият дявол”.
Както и преди първото състезание, една от неделите бе отделена за тестове. За Димитър тя бе много ценна, тъй като му осигуряваше време да свикне със спецификите на трасето. Първото, което му направи впечатление бе, че на него се развива много по-висока скорост и дори в завоите тя не спада значително. Второто бе, че карането на овал е значително по-лесно от това на нормална писта, но затова пък изисква повече концентрация. Митко видя не един и двама от съперниците си да излизат от пистата и да се удрят в предпазните стени. За щастие, за разлика от истинските овали, стената тук бе направена от някакво лепкаво вещество, което поемаше пилотите като памук. Така тяхното здраве бе в безопасност от инциденти.
Освен своите времена, които бяха отлични, Димитър наблюдаваше с интерес и тези на Даниел и веднага забеляза, че пистата пасва на вампира, а монотонният стил на въртене на обиколки също е перфектен за него. Дани бе много по-постоянен, макар като абсолютно време разликите между двамата да бяха нищожни. Другите състезатели, за разлика от предишните писти, този път не бяха толкова назад, но и самото време за обиколка бе значително по-късо.
Следващата седмица мина мъчително за младежът, който едвам изтрая както откровено неприятните часове при д-р Йосифов и Мадлен Петрова, така и веселите упражнения при Тракийският конник и Огнян Йорданов, който бе започнал да показва на вълшебниците някои интересни заклинания, а на героите начини, по които да ги отбиват. Митко бе толкова разсеян, че едвам взе и второто място в упражненията на Конникът по бягане с доспехи, нова и ужасна дисциплина за героите (първи бе Ти-знаеш-кой – новият прякор на Даниел в тези състезания), а в часа за бойни магии сестра му го затъркаля с нападателно заклинание, въпреки че го пусна уж, за да може Митко да го отбие. Така вампирът допълнително увеличи преднината си в класирането при героите, въпреки че за негово изумление Миро успя да го оплете, този път нарочно, с поредната доза локум.
Но Димитър чакаше само състезанието на овалното трасе, този път решен да спечели. Когато неделя най-после дойде, той бе изумен да открие, че освен традиционния екран за зрители от публиката, край овала има и камери, носени от непознати за него таласъми с униформи на Magic TV.
– Уредих да дават шампионата по телевизията на магьосниците – обясни Оги Йорданов. – Некое левче ще припечелиме, а и за вас ще остане по нещичко – намигна му директорът.
Освен да търси нови начини, с които да изсмуче пари отнякъде, Йорданов бе подготвил и гадна система за квалификация, в която пилотите трябваше да навъртят на овала не една, а цели три обиколки и за стартова позиция се взимаше общото време от тях.
Митко излезе пределно съсредоточен и отново почувства характерната свързаност между себе си и трасето. Овалът се изписа в ума му като ярка елипса, която трябваше да опише.
С периферното си зрение, той видя резултатите от първата си обиколка и сърцето му прескочи един удар. Бе първи, с отлично време, далеч пред Краси, която до този момент водеше.
Димитър подаде още малко газ и публиката ахна след като на екрана излезе скоростта му от втората обиколка. Ако продължаваше така, щеше да направи секунда на Красимира.
Но в началото на третия тур Митко, омаян от скоростта си, сбърка и подаде малко повече газ, отколкото бе редно. Лепкавата стена опасно приближи и преди младежът да може да овладее карта си, машината се заби в нея.
Митко усети лепкавата маса около себе си и яростно я отблъсна, докато Оги Йорданов, кацнал като огромен гълъб на импровизирана стена край пистата, махаше червения флаг – знак, че сесията е спряна. Момчето изпълзя от карта си, почервеняло от унижение и дори не свали каската от лицето си, докато се прибираше в бокса. Някакъв журналист се опита да го приближи, но Димитър не му обърна внимание.
Той просто искаше да се скрие – от публиката, от журналистите, от останалите пилоти, от сестра си, от всички. Даниел, предвидимо, направи скучна и клинична обиколка, с която спечели пол-позишън.
Митко остана с каската си, вгледан в пистата. Поне бяха извадили картът му от стената и той щеше да може да стартира.
Но последен.
Последен!
Усети ръка на рамото си и рязко се извърна.
– Остави ме – каза той на Красимира.
Тя обаче го хвана за ръката и го изведе настрани от суматохата, към бунгалата.
– Ще изпуснем старта – каза неуверено той.
– Няма, има още половин час – отвърна му тя.
Когато влязоха в къщата, тя свали каската му и го притисна към себе си. Димитър стисна зъби.
– Просто не мога да го победя – почти изхлипа той. – Просто не мога.
– Не можеш да победиш единствено себе си – отговори Краси, като го милваше по косата. – Толкова си фокусиран върху него, че забравяш всичко останало, бъркаш там, където преди не си имал проблеми. Успокой се и забрави за него. Направи, каквото можеш да направиш, пък каквото стане.
После целуна момчето и го прегърна. Двамата останаха така, докато Митко не се успокои.
– А сега се позабавлявай – посъветва го Красимира. – Все пак това е основният смисъл на тези състезания – да се забавляваме.
Димитър се върна на пистата, изпразнен от всякакви амбиции. Оставаха минути до старта. Той влезе в карта си и загледа останалите ученици пред него, герои и магьосници, които иначе не забелязваше.
Какво ли им бе на тях, запита се той, те дори не се бореха за челни позиции, просто бяха пълнеж.
А може би просто се забавляваха?
Митко нямаше време да мисли за това, тъй като загряващата обиколка започна. Картовете започнаха да загряват гумите си и след нея потеглиха незабавно, от летящ старт, точно както бе в Америка.
Димитър тръгна фантастично и изпревари двама от съперниците си още на старта. След това влезе в колоната. Състезанието на овал бе много различно от това на писта и той го усети, когато за пореден път осъществи характерната си връзка с трасето, която правеше и преди. Нормалната писта имаше една идеална траектория и пилотът просто я следваше. Овалът имаше няколко такива, пилотът можеше да се мести насам-натам, да доближава съперника си и да го изпреварва, след което на свой ред да бъде изпреварван от него. Митко направи точно това, изпреварваше, биваше изпреварван, пак изпреварваше. Постепенно излезе пред повечето си съперници, стигна Калоян, задмина и него и усети, че е станал трети. Бе минала средата на състезанието.
Митко даде газ, останал за момент почти сам на пистата – вампирът и Краси бяха малко напред. След няколко тура той настигна гаджето си. Колкото мила бе девойката с приятелят си извън пистата, толкова твърдо се отбраняваше на самата нея, шареше с карта си така, че превърна многото траектории на овала в една блокирана линия.
Но Митко си бе Митко, просто бе по-добър и накрая профуча покрай нея.
След още няколко обиколки настигна и Даниел и за сетен път го усети като тъмна сянка, която вечно стоеше на пътя му.
Митко се обърка, скоростта му спадна. Вампирът леко дръпна напред, а Красимира отново го приближи.
Отбивайки една нейна атака, момчето се сети за думите й.
“Просто се позабавлявай”.
И разбра.
Даниел не бе никаква черна сянка, той бе едно момче като него, което просто караше и имаше това предимство да не се уморява.
Но Димитър не беше уморен. Той отново полетя напред, счупи рекорда на пистата и настигна вампира. Като на шега се залепи зад карта му и пет обиколки преди финала го изпревари.
– Уоу! – извика Митко.
За пръв път повеждаше в състезание.
Но обиколка по-късно Даниел му приложи същата маневра, с която бе изпреварен и отново излезе начело.
– Добре – каза си Димитър. – Нека играем…
Три обиколки преди финала отново поведе.
Но тур по-късно Даниел си върна лидерството.
Вампирът влезе като лидер в последната обиколка и отчаяно започна да шари пред Митето, опитвайки се да задържи водачеството. Но на овал това бе изгубена кауза.
В предпоследния завой Димитър пое лидерството.
На правата Даниел го изравни. Двамата влязоха във финалната извивка на овалната писта гума до гума, Митко от вътрешната страна, Дани от външната. Останалите бяха далеч, далеч назад.
Двамата пресякоха финала един до друг и за момент никой не разбра кой точно е спечелил. Но после екранът край пистата спря на стоп кадър и всички видяха, че Димитър е бил със сантиметри – 131 хилядни, ако трябва да бъдем прецизни – по-напред.
Публиката изригна, когато младежът излезе от карта си, а самият Митко се чувстваше въздушен, скачаше, викаше, поздравяваше се с приятели и съперници, когато намери Красимира я прегърна така, че ребрата й изпукаха.
– Благодаря ти, благодаря ти – плачеше той през каската.
– Не мога да дишам – изграчи тя в мечешката му прегръдка.
С крайчеца на окото си Митко видя как Даниел излиза от карта с наведена глава и бавно сваля каската си, а на красивото му лице бяха изписани неверие и изумление.
За момент Димитър изпита злорадство от загубата му, от това, че сега вероятно се чувстваше така, както самият той в последните два месеца.
Но нямаше смисъл от това. Той отиде до съперникът си и го потупа по рамото.
– Голяма битка – каза му, нахилен до ушите.
Даниел поклати глава, все още невярващ какво му се е случило. Митко сви рамене и отиде при приятелите си.
Денят му принадлежеше.
Моника, която вече бе поздравила както ликуващия си брат, така и сразения си любим, сви устни. До този момент, заслепена от любовта си, бе преценила, че брат й припира да спечели на всяка цена, докато за Дани това е просто все едно.
Но сега виждаше, че това не е така.
Което предвещаваше проблеми.

Глава тринадесета
Преди ваканцията

След състезанието по картинг времето рязко се влоши. От север дойде леден вятър и понеже край морето няма големи планини, скоро студът стана нетърпим, още повече, че той бе последван бързо и от сняг, и от лед. Занятията на открито се отложиха за по-хубаво време (за огромно неудоволствие на ламята Любка и Конникът), но пък за сметка на това учениците получиха повече часове при д-р Йосифов, който реши, че вълшебниците трябва да решат накуп две големи формули за някакво изчисление и при Мадлен Петрова, която имаше неизчерпаем запас от истории за величието на училището. Може би единствената утеха бяха повечето часове при Оги Йорданов, който се превърна във всеобщ любимец до степен, че при него редовно ходеха разни ученици да се оплакват от различни свои проблеми.
Липсата на спортни надпревари укроти и състезателния дух на Митко и той се занимаваше главно с това да учи, от което имаше нужда – и без това бе изостанал доста при Йосифов, затова започна да чете повече за химерите, драконите, демоните и особено хидрите, които го интересуваха живо.
Учениците започнаха да се подготвят и за Коледната ваканция, когато щяха да се приберат вкъщи. Много от тях бяха софиянци и това помогна на Митко да си изгради мрежа, по която да се вижда с тях – особено с Калоян, с който водеха вечни футболни дебати и разбира се, с Краси.
Моника също се опита да разбере къде ще прекарва зимната ваканция Даниел, но вампирът я изненада.
– Ами аз ще остана тук – каза той.
– В Училището? – зяпна тя.
– Ами да – кимна вампирът – другият вариант е да ходя при настойника си, а не искам. Те вампирите като празнуват не е много празнично и затова ще си остана тук.
– Но тук няма да има никой! – възрази Моника – дори учителите ще си ходят по домовете или по чужбина!
За последното се имаха предвид Огнян Йорданов, който щеше да празнува Коледа и Нова година при свои приятели вълшебници в Москва и д-р Юрий Йосифов, който щеше да направи експедиция до Антарктида. Това бе станало ясно от Мадлен Петрова, разбира се – самият Йосифов не споделяше нищо с никой от учениците. Иначе самата Петрова щеше да бъде в София и да изнася реч по случай новата година по магическата телевизия, а Конникът щеше да празнува някакви тракийски ритуали от други времена и епохи.
Всъщност в училището щеше да остане само Любка.
– Е, тук ще е ламята – спомена точно нея Даниел, свивайки рамене – освен това ще си гледам телевизия. В края на годината моторния канал върти прегледи на различните шампионати и е яко.
Моника кимна, но бе решила да не остави любимия си сам с Любка. Не след дълго тя се прибра в родното си бунгало и когато видя, че Димитър е в добро настроение (т.е. лежеше с тъпа усмивка, свидетелстваща, че скоро е бил с Краси), се усмихна с най-очарователната си усмивка и каза:
– Дими, искам да говоря с теб.
– Говори – отговори Митко, обзет от лоши предчувствия. Когато му казваше “Дими” тя или го успокояваше, или искаше нещо от него и понеже скоро не се задаваха контролни, явно ставаше дума за второто.
– Преди малко бях при Даниел – каза тя и запърха с мигли.
– Браво – отвърна неопределено момчето, което все още имаше проблеми да възприеме тази връзка.
– И си поговорих с него – продължи тя.
– Добре – кимна Димитър, който все още не разбираше накъде върви разговора.
– Знаеш ли, че той смята да остане тук за Коледа – направи театрално физиономия Моника – тъй като не иска да се прибира при настойника си! Вампирите били ужасни по празниците!
– Те и иначе не са яки – вметна Митко.
Моника се направи, че не го е чула.
– Не е ли трагично да останеш сам по Коледа в това училище, с ламята Любка!
– Не е яко, да – съгласи се Димитър, а лошото му предчувствие се засили лавинообразно.
– И си мислех – Моника приличаше на бучка захар в чай, топяща се от сладост.
– Не – поклати глава Митко, разбрал какво иска сестра му.
– Дали да не го поканим да прекара празниците у нас? – завърши с тънък глас момичето.
– Не – повтори Митко.
Моника го погледна с нажаления поглед на ранена сърна.
– Но защо? – попита тя – нали вече не се мразите?
– Но не се и обичаме – рязко каза Димитър – празникът е да прекараш с хората, които обичаш.
– Аз го обичам – нацупи се вълшебницата.
– И аз обичам Краси, но няма да я каня у нас – каза Митко надменно, убеден, че е затапил сестра си.
– Но тя си има семейство, което да я обича, с което ще изкара хубаво – додаде Моника – освен това живее на три спирки с трамвая от нас, така, че ти ще я виждаш и ваканцията.
– А ти ще видиш Даниел след ваканцията – отсече Димитър – не го ща вкъщи.
Моника загледа брат си със сърнешкия поглед.
Митко демонстративно си пусна телевизора.
Сестра му излезе от стаята с походката на мъченица – бавно и с наведена глава.
Димитър се загледа в състезанието, което течеше, но мозъкът му не спираше да се връща на тъпата прищявка на сестра му. Беше абсурдно да взимат вампира със себе си. Първо той не можеше да празнува. Чарът на празника е в яденето, а той в най-добрия случай можеше да смуче онази гнусна напитка на Йорданов. Второ празникът бе семеен, а той не им бе никакъв. Трето, той все пак бе вампир, а Коледа бе свят празник и не за такива уроди. Четвърто, бе противен и Митко не го харесваше. Пето…
И все пак да прекараш сам с ламята Любка е кофти, обади се един предателски глас в съзнанието му.
Вампир и ламя си пасват отлично, възрази си сам Димитър.
Тя е комунистка и дори няма да го празнува, добави вътрешният глас. Освен това празникът е да помогнем на някой, да не обръщаме гръб на самотните, да правим близките си щастливи…
– А моето щастие – каза на висок глас Митко и продължи да гледа състезанието, макар, че ако го питаха, нямаше дори да може да каже кой точно се състезава.
Моника не помогна на ситуацията, тъй като продължи да се разхожда из училището като Богородица след Разпети петък. Не помогна и самият бледен кръвопиец, който по принцип изглеждаше скръбно, а когато Митко си го представи в компанията на ламята Любка, която слуша руски комунистически песни, изглеждаше още по-скръбен.
След два дена Димитър каза на тъжната си сестра:
– Въобще не знам за какво изобщо ме питаше онова нещо – изсумтя той.
– Кое – каза със скръбен глас девойката, поглеждайки брат си с типичния нажален сърнешки поглед.
– За това немъртвият да идва у нас за празниците – раздразнено каза Митко, който разбираше, че сестра му се прави на идиотка – това и без това баба трябва да го реши. Аз нямам никакво отношение. Говори с нея.
Димитър изпуфтя доволен от себе си като Пилат Понтийски.
– Значи си съгласен да питам баба? – внезапно светна сестрата – и не би имал нищо против, ако тя се съгласи?
Митко искаше да се хване с две ръце за главата.
– Аз не одобрявам – каза той твърдо – нито връзката ти, нито това да го каниш.
Моника помръкна.
– Дими, аз не бих искала да ти разваля Коледата – каза тя и отново увеси нос.
Митко искаше да експлодира.
– Хубаво де, добре – изръмжа той – еее, душата ще извадиш на човек. Покани го, като толкова искаш.
– Наистина? – отново светна Моника и преди той да размисли, го прегърна:
– Обичам те братле! – и след това хукна към кабината за телефонни разговори.
– Току що бях изигран – каза си Димитър. Красимира, която тъкмо идваше да го види и бе чула разговора, се изсмя.
* * *
– Да, Мони – чу вълшебницата гласът на баба си по телефона – какво има?
Двете се чуваха отвреме-навреме и Моника споделяше своите преживявания в училище.
– Бабе, искам да те помоля нещо – забърбори Моника.
– Да, мила? – отговори бабата.
– Помниш ли като ти казах, че се влюбих? – попита момичето.
– Да, мила – отговори баба Мина.
– Еми то момчето, Даниел се казва, няма с кой да прекара празниците и искам да те попитам може ли да го поканя у нас.
– О! – каза бабата – ами малко в последният момент ми го казваш, но, ако наистина държиш на него, да, ще може. Мога да го настаня да спи в хола.
– Супер си, бабе! – каза Моника – има обаче една малка подробност да те предупредя…
– Да, мила? – отново попита бабата.
– Ами той е… – заекна Моника.
– Да, мила?
– Вампир, бабе – накрая изстреля истината момичето.
– О! – отново каза баба Мина.
Настъпи оглушително мълчание.
– Бабе? – накрая каза Моника.
– Мони, Мони – тежко рече бабата.
– Но е добър вампир, бабе! – забъбри момичето – не пие човешка кръв, има си някаква изкуствена, директора му я даде, много кротък, мил и красив, няма да прави…
– Мони, Мони – пак каза баба Мина.
– Бабе, няма да има никакъв проблем, обещавам ти, аз… – продължи момичето.
– Знам, че няма да има проблем – каза внезапно бабата и изненада внучката – ти не си глупава, щом му вярваш и си се влюбила в него съм убедена, че не е някакъв убиец.
– Тогава? – не разбра Моника.
– Ще трябва да поговорим малко, като се прибереш – рече бабата.
– Значи не може да дойде – помръкна момичето.
– Не, не, може – отговори бабата – може. Просто с теб ще си поговорим малко после.
Но Моника не чу последното.
– Обичам те, бабе! – извика тя.
* * *
Последен за увещаване остана вампирът, но когато Моника официално го покани, той погледна с подозрение.
– Не мисля, че е добра идея – каза той веднага след като изгони Миро отвън на студа.
– Мразя те! – извика магьосникът, докато излизаше от бунгалото.
– Но защо? – не разбра Моника – вкъщи е много хубаво, ще си изкараме чудесно! Баба много ще те хареса!
– Не мисля – поклати глава Даниел – вие сте си чудесно семейство и нямате нужда от готически елементи за празника.
– Аз имам нужда от теб – пусна в действие сърнешкия поглед Моника.
– Ще се видим след ваканцията – усмихна се вампирът – няма нужда да ви идвам у вас и да ви развалям празника. Митко хич не ме кльопа и няма да се чувства добре да съм му в дома и то точно по Коледа.
Моника възрази, опита се да увърта, да усуче нещата, но Даниел се бе заинатил като магаре на мост.
– Не – каза накрая твърдо той.
Моника излезе от бунгалото, едвам сдържайки сълзите си.
– Идиот!- накрая каза тя, когато се прибра в къщата.
– Какво пак съм направил? – изсумтя Митко.
– Не ти – отвърна почти разхлипана Моника.
– А стига бе – оживи се Димитър – скъсахте ли?
– НЕ! – отвърна момичето, а в гласът й се четеше ужас като да е видяла Юрий Йосифов – просто не иска да идва с нас.
– Кво? – попита Димитър – гот му е с Любка комунистката?! Да му вика “караконджол”?
– Щял да ни развали празника, не искал да ти се пречка и прочее – прехапа устни Моника и се замисли дали да не се скара на брат си за враждата му с любимия й. Митко обаче бе скочил на крака.
– Омръзна ми от вашите тъпотии! – извика той и излезе от бунгалото, затръшвайки вратата. Моника остана озадачена в къщичката, а в това време брат й влетя в бунгалото на Даниел и Мирослав и видя как магьосникът с олисяваща коса влиза по хавлия в банята.
– Хей, преди да влезеш, се чука на вратата! – писна Миро.
– Продължаваш да оплешивяваш – отговори Митко и нахлу в стаята на вампира.
– Мерси – чу се отзад саркастичния глас на вълшебника, но Димитър не му обърна внимание.
– Ей, мухльо неумрял! – кресна Димитър на Даниел, който четеше някаква книга от училищната библиотека, която носеше загадъчното заглавие “Тригонометрия на астрологическите символи”.
– Не си спомням да съм те канил – отвърна ледено вампирът, надигайки поглед от томчето.
Митко не му обърна внимание.
– Цяла седмица моята оглупяла от любов сестра ми врънка на главата да идваш у нас и когато най-сетне склоних на това нейно желание и се примирих с мисълта, че ще ти гледам мъртвешката физиономия по Коледа, научавам, че ти искаш да останеш тук с ламята да те караконджолоства!
Даниел отвори уста да каже нещо, но не намери думи.
– Е, няма да стане – викна Митко – нямам никакво желание да гледам Моника като многострадална Генонева по празниците! Идваш с нас!
– Аз… – опита се да продума Даниел.
– Да, същия! – не спря да крещи Митко – идваш с нас и толкоз.
– Аз съм много трогнат – накрая каза вампирът и прекъсна словесния поток от устата на другото момче – много благодаря за поканата и, че си се съгласил, но все пак не мога да приема.
– Не, миличък – изръмжа Митко – не можеш да откажеш.
– Аз разбирам твоята естествена неприязън към мен – не му обърна внимание Даниел – и дори не се сърдя истински. Напълно нормално е да не харесваш вампири.
– Така е – кимна Димитър – но…
– И точно затова няма да дойда – подчерта вампирът – не бих искал да се натрапвам и няма да го направя, независимо, че благородно ми оставяш възможност за това. В това отношение ти си наистина герой. Ще ми се и аз да можех да кажа същото за себе си, но не мога – аз съм вампир и съм тук по мои си причини. Това е предостатъчно. Няма да ви се натрапвам и по къщите.
Димитър зяпна след цялото това изявление.
– Що се отнася до сестра ти – продължи вампирът – и на мен ще ми е мъчно за нея, но вярвам, че ще оцелеем две седмици един без друг.
И с тези думи отново заби поглед в книгата си.
– Ма ти си некъв много загубен – внезапно каза Димитър.
– Няма ли да ме оставиш да си чета? – раздразнено отвърна вампирът – знам, че четенето ти е органично чуждо, но на някои от нас дори доставя удоволствие.
– Абе я стига глупости – каза Димитър, взе тригонометрията и я изхвърли настрана. Даниел изсъска като раздразнена котка.
Митко не му обърна внимание, седна до него и постави ръка на рамото му.
– Пич, ще ти го обясня просто – започна той.
– Щото си много прост – отвърна хапливо вампирът. Димитър преглътна, за да не наруши правилата на Йорданов за битките и продължи:
– Съгласих се да те поканя у нас, първо, защото не искам да виждам сестра си в скапано настроение, а вярвам, че и ти не би искал любимата ти да е тъжна и то на Коледа. Поне аз съм така с Краси. Надявам се ти искрено да обичаш Мони…
– Обичам я! – изсъска Даниел – не се съмнявай в това!
– Втората причина – натърти Митко, донякъде за да не даде възможност на вампира да заговори помпозните си глупости, донякъде и на себе си – е в това, че не искам да си представя как мой съученик, бил той и немъртъв фрийк влязъл където не му е мястото с връзки, да изкара празника сам с дърта ламя комунистка, която го нарича караконджол. Ясно ли е сега?
Даниел премигна.
– Аз съм бъдещ герой, пич, нали сам го каза? – попита Митко – на героите работата им е да спасяват хората в беда. Според мен някой, който е заточен на Коледа с Любчето е в беда, ясно?
Даниел отново премигна.
– Дори да е вампир – додаде Димитър – отделно от това, че Мони наистина ще е съсипана, ако не дойдеш.
– А баба ти? – попита вампирът.
– Баба ми има егати приятелките, хич нема се стресне от някакъв си вампир – ухили се Митко, усетил, че борбата е спечелена.
– Еми – прехапа устни вампирът – не знам човек. Не искам да преча…
“Дебил!”, изкрещя наум Димитър, но се въздържа да го каже на глас.
– Човек, няма да пречиш – каза той – тъкмо ще има с кой да джиткам футбол на телевизионната игра.
Даниел го погледна критично.
– Или коли, или битки – поправи се бързо Митко – мисълта ми е, че няма да пречиш изобщо.
Вампирът пак прехапа устни.
– Еми хубаво – каза накрая той.
– Ее, разгеле – извика Димитър и стана – а сега си чети тия тригуни на астронезнамкво си.
И си излезе, тъкмо когато загрижената му сестра отново влезе в бунгалото с нажаления си поглед.
– Тук не е хотел! – долетя гласът на Мирослав, който тъкмо смяташе да излиза от банята.
Митко по традиция не му обърна внимание.
– Няма нужда да зяпаш като осветен заек – каза той на сестра си – вече уредих нещата.

Глава четиринадесета
Мрачно довиждане

И така настъпи моментът, в който учениците щяха да се приберат по домовете си за Коледа. Автобусът този път щеше да тръгне рано сутринта на 23 декември и затова всички освен Даниел бяха много сънени, когато се качваха в огромната машина, която пак щеше да бъде карана от Оги Йорданов. Като се изключи ламята Любка, която демонстративно бе окачила червени знамена по дърветата в Тилилейската гора, Йорданов бе последният останал учител. Мадлен Петрова бе тръгнала първа към родния си Пловдив, Тракийският конник се бе отправил към другите времена и епохи, в които щеше да празнува, по собствени думи „с Великата богиня майка” („и Великият бог татко”, както добавяше наум Митко), а посред нощ училището бе напуснал и Юрий Йосифов, свършил работата на будилник със своята шумна, огромна черна волга.
Митко се качи на автобуса и този път седна с Краси, а не със сестра си, която така и така бе с Даниел. Мирослав доказа сбъдването на коледните чудеса като също си намери приятелка, някаква магьосница на име Йонка, с която обсъждаха астрономическата тригонометрия.
– Готови ли сме? – попита Йорданов, когато всички се качилиха. – Айде да тръгваме тогава!
И автобусът се заклати.
– Понеже таласъмите и те отидоха да почиват и немахте закуски ще спрем в Магиполис да си купите нещо за замезване.
Рейсът се отправи по криволичещия път към скрития магьоснически град и след броени минути спря пред някакво магазинче. Митко се целуваше задълбочено с Красимира, когато с крайчеца на окото си забеляза черната волга на Йосифов, а около нея няколко странно оцветени лъскави коли, над които имаше светещи кристални кълбета.
А пред тях стоеше Богомил Ганев. Когато видя автобусът с учениците, той властно вдигна ръка.
Ефектът се развали донякъде от това, че Йорданов така и така спираше, но комисарят реши да компенсира и когато вратите на автобуса се отвориха, влетя в превозното средство.
– Ти! – кресна той без никакво предупреждение към Даниел, който бе настръхнал още при вида му. – Къде си бил тази сутрин?
– Подреждах си багажа – спокойно отговори вампирът.
– Свидетели? – кресна комисарят, който явно не можеше да говори нормално.
– Аз – отговориха едновременно Миро, Митко, Моника и Краси.
Ганев нададе странен, хриптящ звук.
– Боги, – каза му Йорданов – спокойно. Кажи сега какво е станало.
– Пак като на Самхейн – вместо това отговори с провлачения си грачещ глас д-р Йосифов, който също се качи в автобуса.
Това вече накара всички ученици да се наежат.
Йорданов притвори очи.
– Кой? – попита пълният директор.
– Леля Здравка, градската вещица – отговори Йосифов.
Йорданов сви ръката си в юмрук.
– Намерих я сутринта – продължи загърнатият в черно наметало доктор.
– Минавах да си купя нещо за из път като вас – продължи той – и рекох да мина и през нея, че тя има някои любопитни билки. Намерих я паднала на земята, още изстиваща. На лицето й бе изписан същият смъртен ужас, като при стария Гроздан.
– И след това докторът ми се обади – намеси се Ганев. – Случаят е едно към едно като при стария Гроздан.
– И ти пак реши, че някой от моите ученици е виновен – погледна го Йорданов.
– Един конкретно – сви устни комисарят.
– Ашколсун братинко, – отвърна му Йорданов – но ще те разочаровам. Сутринта вампирът действително си затягаше багажа и – той се обърна към русото момче и приятелката му – се мляскаше с ей тая красавица там.
Моника издаде някакъв неясен звук на възмущение и потрес, който почти изимитира гневното хлъцване на Ганев.
– Това, което става не е смешно, Йорданов – излая комисарят. – Втори труп.
– Прав си, не е смешно – кимна директорът. – И би трябвало да търсиш улики за това кой е убиеца, а не да сипеш смехотворни обвинения.
Ганев се заклати възмутено, отваряйки и затваряйки уста.
– Юрка, – не му обърна внимание Йорданов – ти какво мислиш?
– Никакви следи, Оги – отвърна опашкуленият учител. – Ако искаш ела и ти да погледнеш.
– Добре – кимна Йорданов.
– Аз ще поразпитам тук – обнадежди се Ганев.
– Не, братинко, с нас ще дойдеш – хвана го за ръката директорът, сетне се обърна към учениците. – А вие изчакайте тук. Ще ви купя аз закуски.
И след това затвори с магическата си пръчка вратите.
– Егати загубения комисар – вметна Красимира и погледна към Митко. – Нарочил си е Дани по-зле и от тебе.
В рейса се разнесоха нервни смехове.
– Еми аз съм му удобният виновник – отговори вампирът, който бе видимо притеснен от сценката. – Съжалявам, ако ви навличам неприятности.
– Дани, глупости – отговори Моника и няколко ученика се присъединиха към нея.
– И все пак кой ли е убиецът? – попита нервно Мирослав.
– Огито ще го хване и тогава жална му майка – отвърна Димитър, който гледаше замислено как директорът влиза заедно с комисаря и Йосифов в някаква малка къщичка.
* * *
Йорданов влезе в стаята не местопрестъплението и се прекръсти, когато видя мъртвата жена на пода. Тя бе стара и услужлива магьосница, която помагаше с лековити билки и отвреме навреме баеше за късмет и любов.
Сега обаче бе мъртва, а изражението на лицето й изписваше абсолютен ужас, като че бе видяла нещо по-лошо от смъртта.
Наоколо нямаше следи от нищо. Йорданов огледа внимателно апартамента.
– Като че някой я е видял и със самият си вид я е убил – рече вълшебникът. – Няма следа от битка, не долавям и остатъчна енергия от нападателно заклинание.
– Това го установихме и сами, – вметна раздразнено Ганев – но има създания, които минават без никакви следи. Вампирите са едни от тях.
– Те пият кръвта на жертвите си – отвърна Йорданов. – Тук няма такова нещо. Това по-скоро прилича на… горгона.
– Но жертвата не е статуя – възрази Йосифов със сухия си глас. – Това изключва възможността за горгона или базилиск.
– Да, да – кимна Йорданов. – Говоря, че убиецът е действал като горгона. Сваля противника си само с поглед. Юрка, да се сещаш за такова създание?
Загърнатият в палтото си маг се замисли, сетне бавно поклати глава.
– Трябва да проверя. Създания има всякакви. Полтъргайстът може да умори някой от страх – каза Йосифов.
– Но полтъргайстът оставя и много други следи – поклати глава Йорданов.
– Сталкерът отнема живота с докосване – отново направи предположение закачуленият учител.
– Но сталкерът, подобно на банши, предизвиква изражение на страшна печал и безнадеждност, не на открит ужас – поклати глава Йорданов. – А и липсва характерното заскрежаване на околните предмети.
– Не знам защо се занимаваме с такива екзотични същества, когато в околията има вампир – знаеше си своето Ганев.
– Защото търсим истинския убиец, а не изкупителна жертва – сряза го Йорданов. – Или искаш да скъсаме и без това крехкия мир с вампирите, за да можеш да вземеш премийка?
Комисарят прехапа устни.
– Второ убийство, никакви улики – сви рамене Йосифов. – Който и да е, го бива, Оги. Може да е някой много силен магьосник.
– Може – кимна директорът и въздъхна. – Обаче хвана ли го, Господ да му е на помощ.
И нервно си пое въздух.
След което се намръщи.
– Странно… – каза той – усещате ли мириса на море?
– Да, – отговори Ганев нервно – но в това няма нищо странно. Морето е от другия край на къщата.
Йорданов поклати глава.
– Не – каза той. – При баба Здравка ароматът на билки бе винаги тъй силен, че задушаваше морския аромат.
– Забравяш, че вратата стои отворена, Оги – рече Йосифов. – Просто е навяло отвън.
Директорът въздъхна.
– Нямаме улики – завърши подобният на пашкул магьосник.
* * *
Директорът се върна в рейса след около половин час, като бе донесъл един кашон вафли. Той викна Димитър и му каза:
– Раздай на учениците да хапнат – сетне взе една бутилка и я метна към Даниел. – Ето ти и на тебе да си бозаеш.
И автобусът тръгна. Атмосферата бе мрачна заради новото убийство и самият Йорданов не бе в най-доброто настроение, но скоро реши да върне усмивките по лицата на учениците и се обади:
– Погледнете наляво!
Всички ученици го послушаха и Митко пръв изрази това, което вълнуваше всички.
– Какво е това?!
Около пътя имаше нещо, което приличаше на бяла стена, но всъщност представляваше наредени една до друга и една върху друга редици тоалетни чинии.
– Немагичните – каза Йорданов – тука имат завод за клозети и ги изнасят за други немагични из Европа. И понеже скоро ще има камиони, ги оставят тук.
– Колко са странни немагичните – обади се някакво момче.
– Българските немагични, – уточни Йосифов – а и руските такива. Но на запад като съм бил не съм виждал никъде клозети покрай пътя.
Сетне се изсмя.
– А най-забавното е, – каза той – че понякога Гочо минава оттук с приятелите си и ги потребяват по предназначение. Немагичните адски се дразнят.
В автобуса избухнаха смехове и настроението на всички скоро се подобри. След като се поцелува с Краси и я отегчи с разговорите си за футбол, Митко отиде да си довърши приказката с Калоян, докато тя стана да се види със своите си приятелки. Когато се върна на мястото си, Митко видя на мястото на приятелката си да стои вампирът.
– Твоята възлюбена ме изгони и ме командирова тук, за да говори с моята възлюбена.
Димитър погледна лошо Краси и Моника, които му махнаха.
– Еми те сега нещо ще ме одумват и са ми пратили и чудовище. Типично в момичешки стил.
Сетне седна до вампирът, чудейки се как да го заговори.
– Абе пич, как си убил тия хора без никой да те усети? – внезапно изтърси той.
– Димитре! – отговори вампирът обидено. – Как можа да го кажеш?
– Шегувам се, бе, ее, ти па си по-обидчив и от сестра ми – отвърна Митко и вдигна ръце, след което призна. – Ма тя си е тъпа и шегата. Горките хорица.
И момчето се натъжи.
– Особено дядото беше много мил човек – въздъхна той.
– И бабата беше готина, – обади се Йорданов, който ги чу поради факта, че местата им бяха точно зад неговата седалка – но рано или късно ще го пипнем тоя, който ги прави тия неща и лично ще се погрижа бял ден да не види въпросния.
– Дано да е по-скоро – отвърна Митко. – Хем да не ни обвиняват училищния фрийк за всяка гадост.
Даниел го погледна лошо.
– Данчо не е фрийк, – отговори Йорданов – а рекламно лице на нашата напитка, айде да си имаме уважението.
Вампирът погледна Йорданов още по-лошо.
Директорът се изкикоти.
В това време Митко запита:
– Данчо (той хареса прякора на директора), вярно ли е, че и ти гледаш състезания?
– Вярно е – отвърна вампирът, малко хладно, но все пак с интерес.
– И за кой си? – попита Димитър.
Оттам двамата се заприказваха за спортните си пристрастия, а в разговора им се вкслючваше Йорданов със спомени от това какво е било едно време.
Така неусетно пристигнаха в София.

Глава петнадесета
У дома

За времето, с което си побъбри с Даниел, Димитър разбра, че вампирът е приемлив събеседник, макар, че като каза любимите си пилоти, Митко едвам се сдържа да не изохка – харесваше най-големите дървари. Прекарването на празниците с него обаче нямаше да е чак такова мъчение, каза си момчето, когато автобусът спря в София. След кратко сбогуване с директора и бърза целувка с Краси, Митко отиде при Моника и Даниел.
– Не можем да се приберем – каза момичето изнервено.
– Как така? – зяпна Димитър.
– Променили са градския транспорт – отвърна сестра му – пак копаят нещо и трамваят до баба не върви.
– Можем да вземем такси – предложи Даниел.
– НЕЕЕ! – извика Митко ужасен – ако го вземем от гарата, всичките ни спестявания са отишли. Дайте да потърсим, не може да няма резервен транспорт.
И нарамили сакове тримата започнаха да шарят около софийската автогара, мъчейки се да разберат как се очаква да се приберат при баба Мина, която живееше чак Лозенец. По пътя минаха покрай някакъв съмнителен таксиджия с не по-малко от пет златни зъба, който им махна от прозореца на очуканата си лада:
– Ще се возиме ли бате, ще се возиме ли? – попита той Митко, който възприе като лидер на триото.
– Няма да се возиме – направи гримаса момчето. Упоритостта му бе възнаградена, тъй като скоро тримата намериха специална автобусна линия, която заместваше спреният от движения трамвай. За жалост тя се въплъщаваше в един много стар и шумен автобус, в който дори Даниел се почувства неудобно. Така тримата слязоха почти вибриращи на спирката на Кръста, от която поеха към апартамента на баба Мина.
Пътят не бе дълъг и те скоро стигнаха до уютна бяла кооперация с червен покрив, в която бе апартамента на възрастната жена. Тя посрещна внуците си радушно:
– Здравейте, добре сте дошли, хубаво ли пътувахте? – попита баба Мина още щом отвори вратата. Тя най-напред прегърна внучка си, на която каза, че се е разхубавила, а после и внук си.
– Мите, станал си като хайдутин с тая коса. Няма ли да се подстрижеш? – попита бабата.
Димитър тръсна вече наистина доста дългата си черна грива и поклати глава.
– Ами така ми харесва.
– Ми тогава ще трябва да я миеш и решиш, да не ходиш чорлав – отвърна бабата, след което се обърна към не по-късокосия вампир.
– То и за теб моето момче, същото важи – рече тя – ти трябва да си Даниел, нали?
– Да – кимна вампирът, леко притеснен – искам да се извиня, че така се натрапвам…
– Е, не се натрапваш, нали ми се обадиха предварително – усмихна се баба Мина – заповядай де.
И така тримата влязоха в жилището на баба Мина – неголям, но уютен апартамент с хол, две спални, кухня и баня. Възрастната жена веднага ги настани в хола.
– Почерпете се – каза тя на внуците си и се извини на Даниел, че няма как да нагости и него.
– А, моля ви се, няма проблем – отвърна вампирът и извади една от бутилчиците на Йорданов – аз си имам какво да пия.
– Радвам се, макар, че един простак горе много шум вдига, та може и неговата сметка да видиш – пошегува се баба Мина, което шокира вампирът.
Холът на баба Мина бе прекрасно украсен с малка изкуствена елхичка, отделни клонки, фигурки на елени и джуджета, дебели свещи на дядо Коледа. Възрастната жена бе пуснала коледни песни на малък касетофон, а на продълговата маса имаше наредени чинийки със сладки. Митко веднага ги нападна, което му спечели предупредителни погледи от баба му. Той обаче се направи “на канарче” и продължи да нагъва масленки, докато старата жена не се развика:
– Стига се тъпка като гъска, няма да можеш да хапнеш довечера от яденето!
Митко отговори с пълна уста, от която се посипа пудра захар:
– Аз пак ще огладнея дотогава.
Баба му поклати глава. Тя поразпита гостите как минава училището, пита за учителите.
– Тя Петрова е много интелигентна жена, аз я познавам доста добре – рече тя, докато отпиваше от чаша с кафе.
Митко се сдържа да направи гримаса, а Моника кимна учтиво.
– А този Йорданов преподава ли ви? – попита баба Мина критично.
– Да, той е директор – отговори тактично Моника.
– И таз добра – поклати глава бабата.
– Ама той е много готин – възрази Митко, който бе обикнал дебелия учител въпреки несполучливия първи час при него – много забавен.
– Ами ти? – попита баба Мина Даниел, който нищо не казваше – харесва ли ти училището?
– Много е хубаво – отговори малко служебно вампирът, който все още се оглеждаше като да е в небрано лозе.
– Добре – реши да не настоява бабата и погледна часовникът си – мен след малко ми почва сериалът, обаче Мони, искам да поговоря малко с теб. Ела в стаята ми, вие тука се забавлявайте.
– Добре – отговори Митко и изхвърли още пудра захар от напълнената си с масленки уста.
Бабата тежко поклати глава и излезе от стаята, следвана от изглеждащата угрижено Моника. Веднага щом останаха сами с вампира, Димитър скочи, изключи коледната музика и извади от един долап няколко диска.
– Откога не съм се разцъквал – ухили се той, докато пускаше големия телевизор и нагласяше към него малка плоска телевизионна игра.
Даниел го гледаше с любопитство, без да знае какво точно да каже.
– Кво ти се играе? – попита Димитър – футбол, коли, някакви битки?
– Хайде битки – отговори вампирът – какви имаш?
Митко му показа няколко и си избраха една със средновековни персонажи. Играта се зареди бързо и двамата си избраха персонажи – Димитър се спря на един сияен рицар с гигантски меч, а Дани ловко намери единственият вампирски персонаж в играта.
– Въображение на паве – изсумтя Митко и скоро двамата се заблъскаха по телевизионния екран.
* * *
– Седни, Мони – каза баба Мина на внучка си, която я гледаше притеснено. Двете бяха останали сами в спалнята на възрастната жена, над чиито легло имаше снимките на хубава млада жена и не по-малко хубав младеж.
Нейните родители, знаеше Моника.
– Той няма да прави проблеми – бързо каза момичето – видя го, много е кротък.
– Знам, Мони – благо каза бабата – а сега седни.
Вълшебницата послушно седна.
– Правило ли ви е впечатление, че в годините съм ви разказвала много за майка ви и за баща ви, ала никога за дядо ви? – попита баба Мина.
Момичето поклати глава объркано.
– Казвала си, че бил елегантен човек – отвърна Моника – и решихме да не искаме повече подробности, докато ти сама не решиш да ни разкажеш.
– Е, реших го сега – рече баба Мина.
Моника я загледа, без да знае какво я очаква.
– Знаеш, аз съм от семейство на индустриалци – започна възрастната жена – обикновени, немагични, но честни хора, които бяха натрупали малко състояние в годините преди Войната. Но подир нея дойде нов режим, този на комунистите и те ни взеха всичко. Моите не издържаха дълго и се споминаха, а мен преместиха да строя Димитровград, голямата гордост на социализма, градът, който трябвало да настигне по грандиозност построените селища в могъщия Съветски съюз. В действителност се получи едно обикновено градче, но както и да е. За друго ми е мисълта. В ония години аз бях млада и хубава и когато трябваше да ме пращат да строя, при мен дойде елегантен и красив мъж.
– Дядо – каза Моника.
– Точно – кимна баба Мина – той ме плени веднага, едно, че бе красив като картина, второ, че бе елегантен човек, с фрак и бомбе. Тогава много се чудех как комунистите го търпят, ала той излъчваше скрита сила и те не посмяха да го закачат. Той ми предложи да отида с него и да ме отърве завинаги от всякакви проблеми с новата власт.
Баба Мина въздъхна.
– Бях млада и се влюбих веднага в него, а и предложението не бе за подценяване. Рекох му да и той мигом ме отведе със своя стар, красив “Мерцедес” в незнаен палат, скрит нейде из Балкана. И до ден днешен не зная къде се намира той, а тогава се чудех как комунистите не са го направили резиденция на някои от своите влиятелни вождове. В тоя палат той ме посрещна като царица. Видях скъпоценности и красоти, които нийде другаде няма на земята, вкусих храни и напитки, за които не съм и предполагала, че съществуват. А подир това изкарах нощ, която не се забравя… – баба Мина въздъхна – ала когато се събудих, се намерих в студена и влажна пещера, а над мен бе надвиснало огромно чудовище, подобно на дракон създание, чиято люспеста глава бе отпусната на могъщи предни лапи, завършващи с нокти като ятагани. Щом се събудих, създанието отвори очи, а из зъбите му се процеди раздвоен език. Но наместо съсък, от чудовищното гърло излезе човешки глас – гласът на моя любим джентълмен с фрака и бомбето!
Моника усети да я побиват тръпки.
– Тогава създанието -продължи баба Мина – ми разказа, че е змей, обитател на низките небесни селения, който пази България от свръхестествени заплахи. Той ми рече, че ме е избрал за съпруга щото от неговата и моята кръв ще излязат велики чеда. И майка ти и баща ти наистина бяха велики…
Възрастната жена погледна картините над леглото си. На Моника й се прииска да я прегърне, ала в този миг баба Мина продължи.
– Но повече не можехме да останем заедно. Нашият романс трая няколко дни, ала когато излязох от пещерата видях, че са минали десет години. Разбрах, че на мое име се води тоя апартамент, а не ми липсваха и пари. Змеят се бе погрижил за мен.
Мина погледна внучка си.
– Но ме бе оставил. Разказвам ти всичко това, за да знаеш какво да очакваш от любовта на безсмъртен. Ние идваме и си отиваме, те остават. Ние стареем и се променяме, а те не. Мислиш, че с Даниел ще останете завинаги, но…
– Той няма да ме остави – поклати глава Моника – просто го знам.
Баба Мина скръсти ръце.
– Тогава знай, че ще дойде ден, в който ще трябва да избереш дали да се присъединиш към неговия вид или да останеш смъртна.
Моника прехапа устни. Не се бе замисляла за това.
Внезапно баба Мина се усмихна.
– Но не го мисли сега. Още си млада, забавлявай се. Просто исках да те предупредя.
* * *
– Еее – извика Митко – аман.
В началото играта с Даниел му бе тръгнала добре, но за броени минути вампирът “хвана цаката” на играта и вече трети пореден мач отупваше нещастният Димитър на нула.
– Омръзна ми все да ме бият – изсумтя момчето.
Даниел го погледна и се озъби:
– На последният картинг ти ме победи.
– Не това имах предвид – изсумтя отново Димитър.
– Ами? – не разбра Дани.
В този момент в стаята влезе Моника.
– Момчета, какво правите? – попита тя.
– Ще видиш – усмихна се подло Митко и се обърна мазно към сестра си – скъпа, би ли демонстрирала на нашия гост своите умения на играта.
Моника се подсмихна и кимна.
Две минути по-късно Даниел зяпна безпомощно към екрана, където неговият вампир биде разпердушинен от невзрачно момиче с несъразмерно копие.
– Аз никога не играя с нея – вметна съчувствено Димитър – винаги с компютъра. Дори на имба той е по-лесен противник.
– Щото просто цъкаш по бутоните и не влагаш никаква стратегия – подкачи го Моника и погледна към Даниел – ти се опитваш да направиш нещо, но накрая и ти прибягваш до стратегията на Димитър. Трябва да потренираме повече.
– Ъъ, не – отвърна Дани, който нещастно гледаше риплея на последния мач.
– Момчета – вдигна очи Моника, сетне се оживи – утре е Бъдни вечер!
– Дам – светна Митко – ще има много ядене.
Моника го погледна студено.
– Имах предвид – каза тя – че утре ще купуваме подаръци!

Глава шестнадесета
Коледа

Баба Мина постла специални завивки за госта си Даниел, макар, че той няколко пъти да й повтори, че няма нужда, тъй като не спи.
– Нищо де, може да си легнеш – настоя бабата.
Той се опита да възрази с това, че не чувства и студ, за да има нужда от одеяло, но Митко, който стоеше наблизо, му каза:
– Безмислено е да спориш с баба, затова си замълчи.
Скоро след това цялата къща потъна в сън и вампирът остана сам в хола. За момент се замисли дали да не си пусне телевизия или дали да не поиграе на играта на Митко, но вместо това остана, загледан в тъмното, мислещ си за това как се бе озовал на това място. За пръв път от годините, в които бе още човек, бе в домашна атмосфера. Неговият настойник живееше в замък, скрит в подземията на град Видин и този замък може да беше всичко друго, но не и уютен.
Даниел въздъхна. Като човек той много обичаше вампирите и в интерес на истината все още им се възхищаваше. Бе щастлив от придобитите сили, които имаше, не бе недоволен от това, че не страда от всички проблеми, които имаше едно обикновено смъртно момче, не се потеше, не пъпчасваше, не се уморяваше.
Но жаждата на вампирите за човешка кръв си оставаше чужда за него. Той, разбира се, изпитваше копнеж по алената течност, съдържаща живота, но идеята да убие човешко същество заради нея му се струваше отвратителна. Всъщност, той трудно се насилваше да убие и животно и заради това бе много благодарен на Йорданов, който му бе дал акъл да пие кръвта на риби – те поне бяха безизрасни и неми – а после му бе намерил и заместител, който, макар да нямаше вкусовите качества на истинската кръв, не му позволяваше да убива.
Той бе разочарован и от това, че вампирите, макар наистина да бяха грациозни и силни, точно както ги описваха по филмите и книжките, страдаха от много чисто човешки недостатъци – някои бяха суетни, други отмъстителни, едни бяха жестоки, имаше и дребнави такива. Годината му в Школата на Мрака бе един истински ад, съучениците му се подиграваха за нежеланието му да пие човешка кръв, учителите го гледаха неодобрително, а настойникът му бе толкова ужасно разочарован, че го караше да се чувства като отпадък.
Липсваше му майка му, липсваше му нормалният дом, но ето, че тук, с тези хора го бе намерил. Но докога ли щеше да изтрае всичко това?
Унесен в тези мисли, той прекара нощта, а утрото дойде с баба Мина, която пусна коледни песни и се залости в кухнята, където започна да се приготвя за трапезата на Бъдни вечер, а после и на Коледа. Малко по-късно се събуди Митко, който показа някаква игра с формули на Даниел, а накрая дойде и Моника. Тя поздрави брат си, целуна вампира и каза, че излиза.
– Къде бе? – попита брат й.
– Да купувам подаръци, овча главо – отвърна сестра му – не е зле и ти да купиш нещо поне на баба, ако не от друго, то от кумова срама.
– Ей, верно! – възкликна Димитър – ами чакай заедно да отидем.
Моника вдигна очи, все едно разговаря с идиот.
– Нали смисъла е подаръците да са изненада? – и след това излезе.
– Мони, чакай – изправи се Даниел – недей на мен нищо да купуваш. Достатъчно е, че ме покани у вас.
– Абе я не ми казвай какво да купувам и какво да не купувам – скастри го магьосницата и излезе.
– Щом си се гаджосал с нея, свиквай – обади се Димитър – със сестра ми на глава не се излиза. На баба се е метнала.
След като повъртя още няколко обиколки на играта, Митко предложи на вампира да излязат и те да купят подаръци.
Даниел се съгласи, тъй като и без това вече бе получил част от парите за напитката и искаше да вземе нещо на любимата си. Така двамата излязоха в града.
София бе в предпразнично настроение, което значеше, че магазините са претъпкани от народ, който пазаруваше на нервна почва. Двете момчета се натикаха в един мол, където бяха отнесени в различни посоки от тълпата. Докато търсеше какво да вземе на Мони, Даниел се озова в някакъв хранителен магазин. Като вампир, той не само, че не ядеше, но и изпитваше известна неприязън към храната на смъртните, поради което се шокира когато една дебела жена си купи три печени пилета и десет наденици за празника.
– И аз да хапна! – каза тя на своя приятелка, след което си взе и огромна торта за десерт.
Като подмина щандовете за храни, Дани видя малко магазинче със сувенири.
– Това ще е – каза си той и влезе вътре. Това магазинче не бе много посещавано, тъй като стоките в него не бяха кичозни и шарени, а по-скоро уютни. Точно каквото ми трябва, реши вампирът.
– Здравейте, с какво мога да ви бъда полезна – попита го продавачката, възрастна жена с шал и очила.
– Ами – сви устни Даниел – искам да подаря нещо на едно момиче.
Възрастната жена му се усмихна топло и веднага му предложи подарък, метално цветенце със стъклен цвят, оформен да прилича на кристал.
– Супер! – каза вампирът и извади паричките си, за да плати, след което видя и един порцеланов елен и се сети за бабата, която го бе приютила.
– А еленчето там? – попита той.
Жената му даде и него, но в това време Дани се сети и за Митко и му стана гузно да го остави без подарък.
– Ех – каза той – а за един приятел нещо по…рицарско?
Намери се и метално рицарче за подарък. То бе опаковано заедно с цветето и елена и така Даниел щастливо излезе от магазина с плик, пълен с подаръци.
– Ехее, къде се загуби – чу той гласът на Митко, който нагъваше хотдог.
– Здравей – отвърна вампирът – ми купувах това-онова.
– Я да видя – каза героят.
– Не! – дръпна плика вампирът – нека е изненада.
– Хубуу – отговори другото момче – то и аз купих разни работи – и размаха друг плик. После добави.
– Недей казва на баба, че съм ял навън – рече той – тя много се дразни, пък и държи на 24ти да не ядем месо. Ама аз не мога без мръвчица.
Даниел обеща на Димитър, че няма да сподели и дума за хотдога, но все пак го посъветва да си изчисти устата от майонезата и кетчупа.
След покупките двамата отидоха да гледат филм, който беше в 3д и бе екранизация на една от комиксовите глупости на Мирослав, като естествено попаднаха и на самият него.
– Невероятен филм! – бърбореше Миро след края на прожекцията.
– Имаше добри ефекти – хладно отвърнаха Даниел и Димитър, след което му пожелаха весело изкарване на празника и се отправиха обратно към вкъщи. Там Моника се бе затворила с баба си и двете заедно продължаваха да баят на ястията за Бъдни вечер и оставиха двете момчета в хола. В него отново се носеха коледни песни, а също и вечни хитове от младостта на баба Мина, френски и американски песни. Този път Митко не ги спря, за да играе, а се отпусна и се заслуша. Даниел също стори същото. Майка му също обичаше подобна музика, спомни си той и въздъхна. Бе почти като у дома си…
– Добре ли си човек? – попита го внезапно Димитър.
– Да – сепна се Даниел – добре съм, но не, не съм човек – и се ухили.
– Щото ми се видя тъжен нещо.
– А, не – поклати глава вампирът – не се притеснявай.
– Да сменя музиката? – попита Митко.
– Не! – пресече го Дани – музиката е супер.
Димитър кимна.
– Радвам се – каза той – и аз си я харесвам.
Двамата послушаха още малко. На вън вече се бе стъмнило, но градът светеше от коледната украса. Сякаш над целия свят се бе спуснало спокойствие.
В този момент дойде Моника и каза:
– Заповядайте на трапезата!
Митко веднага стана.
– Откога чаках този момент!
Дани се поколеба.
– Да не ви преча с моята бутилчица? – попита той и размаха заместителят на Йорданов.
– Ами тя няма много да ти трябва, но и да я вземеш, няма да пречиш.
Вампирът се озадачи, но отиде в кухнята, където баба Мина бе подготвила наистина невероятна трапеза, от която Митко хлъцна. На масата имаше фасул, сарми, салата от зеле, туршия, гореща питка, ориз, всякакви постни вкусотии. А пред един от столовете, който Даниел прецени, че е предназначен за него, имаше чинийка, в която бе сипан някакъл конфитюр с мек, златист оттенък.
– Мерси много – каза той трогнат – но аз мога да пия само кръв, за съжаление. Човешката храна не ми понася.
– Е, то това не е съвсем човешка – рече баба Мина – опитай, пък ако не ти хареса, си пий своето. Хайде приятен апетит!
На последните думи Димитър реагира по-бързо и отколкото стартираше по картинг. Без да чака покана, той нападна питката, фасула, сармите и ориза, а баба му се засмя.
– Лаком дол, ще ти стане лошо!
В това време Моника си взимаше зелева салата, като хвърли поглед на любимия си.
– Хайде, опитай де – рече тя.
Даниел се поколеба, след което си взе лъжичка и загреба малко от конфитюра. Той го постави в устата си, очаквайки да усети познатият, неприятен вкус на пясък, който имаше нормалната храна за него.
Вместо това обаче усети невероятна сладост, по-вкусна от меда, шоколада и сладката, които бе ял като малък. Златистото нещо бе поне толкова вкусно, макар и по различен начин, колкото бе… кръвта!
Той преглътна и се усмихна щастливо, след което попита:
– Какво е това?
– Това е – отговори доволно баба Мина – конфитюр от златни ябълки. Ходих аз завчера до Драгалевци и там се видях в гората с една позната самодива. Казах й, че ще имам гост вампир, нещо не може ли по-така за ядене да се измисли. И тя ми вика, имаме храна за магични създания, може да му пасне. Давай, викам й. Та ей го конфитюра.
– Е, много благодаря – отговори Даниел – прекрасно е.
– От златни ябълки? – в този момент се намеси Димитър – че тя ламята нас никога не ни дава да ги ядем. Може ли да опитам?
Преди вампирът да може да отговори, героят си загреба юнашки и лапна бързо конфютира.
– Ее, много е хубаво! – каза той.
– Димитре! – развика се баба му – може би да изядеш на момчето хапването?
Митко погледна гузно.
– Е, нищо де – намеси се Даниел – аз имам още.
– То и аз имам – отвърна бабата – но не е там въпроса.
И погледна остро внука си.
– Лаком дол! Не е за хора това ядене!
Димитър се извини и нападна наново яденето за хората, докато накрая не се отпусна безволево на стола си, преял.
Даниел също си изяде конфитюра и след това прегърна Моника, която се отпусна на рамото му, щастлива.
Баба Мина се усмихна.
– Надявам се добре да си хапнахте – каза тя.
– Да – отговориха и тримата.
– Значи е време за подаръци – заключи жената, след което стана и извади от шкафа три плика. Първо даде подарък на Моника, едно красиво колие, от което момичето грейна. На Митко подари суичър с качулка, който младежът облече, макар да пъшкаше от усилието да се изправи след цялото ядене. Баба Мина изненада и вампирът, като подари и на него тъмно поло.
– Нямаше нужда! – каза той, след което извади своите подаръци. Баба Мина се трогна от порцелановия елен, който веднага постави в хола си, а Моника бе във възторг от кристалното цвете.
– Обичам те! – каза тя и целуна вампирът по устата, след което му подари малко мече със сърчице. Брат й получи видеоигра “Отмъщението на Мегалоптимал”, при което той попита:
– Тва не е ли на Миро фрийка?
…а баба Мина получи разкошна ваза. След раздаването на подаръците Митко се пошегува.
– Е, аз ви нося доброто настроение – но след това извади своите подаръци, комплект шампоани и парфюми за баба си и сестра си и тъмни очила за вампира.
– Да не мижиш на упражненията – каза той и потупа Дани по рамото.
Вампирът бе трогнат от подаръка и благодари сърдечно на Митко.
– Всъщност, аз също ти взех нещо. Дано ти хареса – каза той и подаде рицарчето на другото момче.
– Ее, жестоко е! – възкликна Димитър – супер си човек!
В това време часовникът удари дванадесетият час.
– Весела Коледа! – каза баба Мина.

Глава седемнадесета
Съученици

Следващите дни от ваканцията не минаха по-зле. Тримата изкараха Коледа великолепно, въпреки притесненията на баба Мина, че Димитър ще се пукне от ядене. В дните след нея Дани и Мони започнаха да излизат и сами, докато Митко намери приятелите от стария си клас и ходеше да дискотека с тях. Освен това героите и вълшебниците в града се намериха по телефони и скоро започнаха да излизат на групички, като ходеха на кафе или на кънки на лед, на които Даниел взе акъла на всички. Някои туристи, дошли за Коледа и Нова Година в България дори го снимаха, докато той правеше пируети на пързалката, държейки примиращата едновременно от страх и удоволствие Моника да не падне. Съучениците се уговориха да празнуват заедно и Нова Година и го сториха. Това се случи на площада пред Президенството, където някога се бе издигал мавзолей. Държавата бе поканила известни певци и певици от целия свят, които направиха невероятно шоу и повишиха градусите на и без това чудесното въпреки студената зимна нощ настроение. Мони танцуваше с Дани и на двамата им се струваше, че това е най-хубавата Нова Година през живота им. Митко, който бе с Краси, не мислеше по-различно. Накрая вампирът и вълшебницата решиха да се приберат пеш, като Митко ги остави насаме, не толкова от такт, а колкото за да изпрати и своята възлюбена Краси.
Така след празника, в късна нощ и хванати за ръце, Даниел и неговата любима се закатериха по малките улички, водещи до квартал “Лозенец” и им се струваше, че нищо не може да наруши вълшебството на тази вечер.
Те, както често става в такива случаи, бъркаха. На няколко пресечки от дома на баба Мина, на едно кръстовище, където нямаше празнуващи минувачи, от сенките изплуваха две неясни фигури.
Даниел се напрегна и прошепна на Моника:
– Стой зад мен! – докато фигурите излязоха на светлината на уличните лампи. Това бяха момче и момиче, но изглеждаха странно неземни и страшни. Момчето бе хубаво на вид, но с някак див вид, с вдигната с чел абаносово черна коса и кожено яко, наметнато директно върху голото му мускулесто тяло. Панталоните му бяха на ресни, като на индианец, а ухиленото му в усмивка лице издаваше невероятно, нечовешко дълги зъби.
Момичето бе почти същото, с дълга черна коса, половината от която падаше на лицето й, със зла усмивка и дълги зъби, но също така и с неестествени нокти, като на хищник от семейство Котки.
Моника ги разпозна като вампири, но също така по израженията им видя, че те нямат много общо с нейният любим Дани.
– Я, виж ти, принцът въздържател – изсъска момчето – каква изненада.
– Но май вече не е въздържател, а – додаде момичето с неприятен, мяукащ глас – не е ли това среднощна закуска?
Даниел се озъби на свой ред.
– Марто, Клементина, честит ви празник – каза той.
– Човешките празници нямат значение за нас – презрително каза Клементина.
– Сигурно защото не ги схващате – отвърна Даниел – честно казано, изумен съм, че формулирате цели изречения. Обикновено се задоволявате да ръмжите и оставяте мисленето на Наум. Прочее, къде е той?
Вампирът, наречен Мартин изръмжа недоволно, но от мрака зад него се чу лепкав смях и от сенките изпълзя трети силует, от чиито вид Моника почти извика. Това очевидно също бе вампир, но от съвсем друг тип. Той бе съвсем, съвсем слаб, като човек, който не е ял от дни, а кльощавата му фигура бе загърната с парцалив черен плащ. Лицето му бе изпито и съсухрено като на мъртвец, а от безкръвните му устни се подаваха жълти зъби, подобни на изпочупени кости, които излизаха от венци с цвета на сурово месо.
– Тук съм, тук съм, принце наш – каза Наум – не бой се. Не е ли това очарователна среща за Новата година? На празник се предполага, че ще споделиш закуската си с някой. Би ли я споделил с нас, Дани?
– Това не е закуска – отвърна момчето.
– Е, хайде де Дани – престори се на обиден Наум, докато двамата му спътници се подхилкваха – не се прави на света вода ненапита. Из нашето малко, но сплотено общество се чуха подвизите ти край Магиполис. Някои смятат даже, че изпращането ти е мамба от страна на нашия премъдър цар.
– Сигурно са малоумни като теб и приятелите ти – отряза го Даниел – това момиче не е за ядене. А сега се измитайте.
– Колко грубо – каза Наум, без да дава никакъв знак, че ще се измита – щом няма да хапваш тогава, за какво си я взел?
– Но те са гаджета! – отговори му Клементина и избухна в истеричен кикот – Смъртно момиче и вампир! Точно като в някой от тъпите филми, с които ни заливат напоследък!
Мартин също се присъедини към смеха на вампирката и изръмжа:
– Или още по-глупавите книги, които Даниелчо чете още от годините си на смъртен. Направо трогателно. Е, Дани, ние не сме такива, каквито ни описват…
– Стойте настрана! – отвърна русото момче, а Моника долови, че в гласа му се долавя нотка на страх.
– Но спокойно, принце наш – вдигна ръка Наум – ние няма да се натрапваме. Нека девойката избере сама…
След тези думи уродливият вампир се втренчи във вълшебницата, вдигна повелително ръка и прошепна с хипнотичен глас:
– Ела при мен, непредвидена моя…
Моника усети порив да отиде при мъртвешкото създание, но тръсна глава и го отхвърли. В същото време Даниел извика:
– Да не си посмял, мръсник такъв! – и скочи с все сила към урода, така бързо, че очите на вълшебницата почти не можаха да го видят.
Клементина обаче бе още по бърза и го пресрещна с вдигнатият си крак, като го повали на земята от въздуха и притисна гърлото му със високата си от въздългия ток обувка.
– Наистина не пиеш човешка кръв – процеди тя с отвращение към гърчещия се под хватката й Даниел – бавен, тромав и слаб си.
– Пуснете го веднага! – извика Моника.
– Бягай – изхриптя Дани.
– Няма – изсмя се Наум и отново втренчи очи към момичето – ела при мен.
Погледите на магьосницата и грозното създание се кръстосаха и волите им увиснаха във въздуха.
– Малката е силна – отбеляза Мартин, когато измина минута, без да стане нищо. Даниел викаше под хватката на Клементина, но никой не идваше. Момчето предположи, че противният Наум е изрекъл предварително някоя от адските си магии.
– Нека променим баланса в силите – рече Марто и изръмжа гърлено, като звяр, при което и без това огромните му зъби нарастнаха още повече и станаха като на ротвайлер.
В същият момент Димитър връхлетя от нищото, стоварвайки се върху първият от вампирите, който бе видял. Това бе Клементина, която изхвуча като котка, когато мускулестият герой я отблъсна настрана и я отпрати на няколко метра встрани.
Миг по-късно Даниел вече бе на крака и се спусна към съсредоточения в телепатична атака Наум, но Мартин застана на пътя му, щракайки със зъбите си като с кастанети.
– Много бързаш, мухльо – изръмжа той. Даниел обаче не отговори, а го нападна, използвайки ударите и техниките, които му бе показал Тракийският конник. Мартин бе зашеметен от канонадата шамари и юмруци, които обсипаха гърдите и лицето му и гневно изрева, когато опитът му да хване Дани свърши с това, че бе преметнат на земята.
Но за разлика от Даниел, Мартин пиеше човешка кръв редовно и имаше чудовищна издръжливост и сила, които далеч надхвърляха дори бойните умения на русото момче. Сред своите съученици в Школата на Нощта Мартин бе наричан Добермана не само заради впечатляващата си захапка, но заради способността да се превръща в свирепото куче когато пожелае. Затова още докато падаше на земята, чернокосият вампир промени мускулите си от човешки в кучешки и се изправи с нечовешка бързина, след което използва огромната си сила, за да хване Дани за блузата, да го придърпа към себе си и след това да го изтласка назад като, че вдигаше и хвърляше парцал. Русият вампир отхвърча на няколко метра и падна тежко на асфалта, след което направи кълбо назад, взе капака на една шахта и го хвърли като боен диск към противникът си.
Без да се впечатлява, Мартин разтвори ужасните си челюсти и точно като куче хвана металният снаряд, след което сдъвка част от него и остави остатъка да падне с дрънчене на земята, като изплю сдъвканото отгоре му.
– Бау – каза той на втрещеният Даниел.
Нещата при Митко не се развиваха много по-добре. След като бе изненадал Клементина, вампирката се окопити, превъртя се като котка във въздуха – тя имаше умение, подобно на това на приятеля си Мартин – и докато се въртеше изрита нападащият я герой в стомаха, а когато той се преви и в носа. Момчето изохка и полетя назад, падайки върху някаква кофа за боклук. Клементина се спусна към него, виейки нетърпеливо при вида на кръвта, бликнала от носа му и само мълниеносната реакция на Митко, развита след тежките тренировки при Конника, му позволи да реагира, надигайки капака на кофата срещу спускащите се нокти на вампирката. Това спасение обаче бе само временно – Клементина разряза преградата като хартия, на ленти. Когато стори това, вампирката се ухили самодоволно и поради това бе неприятно изненадана, когато солидният юмрук на младежа я цапардоса в брадичката. Тя отново полетя назад, но котешкият й рефлекс и позволи да се завърти във въздуха като звезда от кунг-фу филм, да падне на крака и да каже:
– Мяу.
Митко, който се изправяше с олюляване, замаян и окървавен, изпъшка.
Но най-тежката битка бе на Моника. Момичето чувстваше разумът си като хванат в железни клещи, като всячески се мъчеше да устои на порива да отиде и да се отпусне в обятията на гротескното създание, застанало пред нея. Но вълшебницата нямаше желание да се предава. Тя стисна зъби и изпрати с ума си само едно послание към Наум “Махни се, махни се!”.
Уродливият вампир остана непреклонен и неумолим цяла вечност, наблюдавайки я съсредоточено, а изпитото му лице не издаваше никаква емоция. Моника не можеше да каже дали са минали секунди, минути или часове от началото на двубоя й с мъртвешкото създание, но в един момент Наум нададе неистов крясък и пред изуменият й поглед се преобрази в гигантски прилеп, който с писъци изчезна в сенките.
Вълшебницата извика победоносно и вдигна ръце, призовавайки ярка светлина. Мартин и Клементина, които за разлика от Даниел, не носеха защитни огърлици, изпищяха от атаката и секунди по-късно една настръхнала черна котка и един доберман се отдалечиха тичешком от уличката.
– Добре ли сте – попита треперещата Моника момчетата.
– Аз да – кимна Даниел, макар да бе навел глава, като да е измъчван от някакъв срам.
– Не трябваше да посрещам Нова Година така – изохка Митко.
– Ти кървиш! – ахна Моника, като го приближи.
– Ъ, на футбол са ме удряли по-зле – сконфузи се младежът, но вълшебницата махна с ръка към лицето му. Митко усети как носът му заздравява, макар да изохка, когато Моника го обърса с носна кърпичка от кръвта.
– Кви бяха тия фрийкове – попита Димитър, докато сестра му го чистеше.
– Мои съученици – каза тъжно Даниел – и врагове от старото училище. Понеже не пия човешка кръв, те ме презираха и се опитаха да превърнат живота ми в ад. Оттам и подигравките, оттам и нападението. Не прецених, че мога да ги срещна точно днес. Заради това едва не загинахте. Толкова съжалявам…
Вампирът изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.
– Е, ти кво си виновен – сви рамене Митко – такива копелета има и сред най-обикновените немагични. Вчера на един в дискотеката трябваше да му тресна два шамара, за да се осъзнае.
– Митко! – скара му се Моника, след което се обърна към Даниел – да не съм чула подобни глупости. Ти не можеш да носиш отговорност за цялата си раса. Някои от тях дори физически са други! Какъв беше онзи…
– Наум – довърши Даниел – е носферату. Някой, който е вампирясал много след смъртта си. Те нямат физическата сила и красота на останалите от вида ни, но разполагат с телепатична и магическа сила. Смъртоносни противници, обикновено се обкръжават с обикновени вампири, които са им като охрана. Редки и презирани дори сред собственият си вид.
– Именно – натърти Моника – как може да носиш отговорност за нещо такова.
– Ми да – окуражи го и Митко – то дори на вампир не мяза!
Но по целият път към дома, в който баба Мина вече бе заспала, Дани остана със съмненията си.

Глава осемнадесета
Премеждие във влака

С настъпването на Новата година хубавите дни от ваканцията свършиха. След тримата зли вампири, нападнали Даниел и Моника още в първите часове на януари, цяла България бе скована от зимен фронт, повял от Сибир. Тежка снежна виелица блокира столицата, хвърли в паника немагичните власти и прекъсна много контакти, предизвиквайки бедствие. Излизането на разходки с приятели се превърна в пълен абсурд при отрицателните стойности на температурата навън, изразяващи се в двуцифрени числа с минус отпред и усещащи се под формата на леден вятър, сковаващ принудилите са да излязат навън и навяващ тежки снежни парцали. Даниел, Моника и Митко останаха в апартамента баба Мина, като излизаха само за да й напазаруват. През останалото време вампирът най-често се усамотяваше с вълшебницата, а Митко – с видеоигрите. Вечерите баба Мина им разказваше интересни истории от своята младост – след като бе станала прочута и на немагичните знахарка, тя бе пускана да пътува из различни страни и споделяше впечатленията си със своите млади гости.
Така неусетно ваканцията се изтърколи и тримата питомци на Училището за герои и вълшебници трябваше да се върнат в Магиполис. Този път щяха да пътуват с влак – пътищата и проходите бяха затрупани и затова Йорданов някакси бе уредил от немагичните отделен вагон в композиция, която пътуваше за Варна. ЖП пътищата бяха по-добре поддържани и затова дори “магичните” се принудиха да ползват услугите на БДЖ.
Учениците се събраха на жп гарата, като повечето бяха увити като пашкули в якета и грейки. Димитър, който бе облечен от баба си в масивно яке и закрит почти изцяло от шапка и шал, приличаше на хокеистки вратар и дори елегантната Моника приличаше на какавида. Само Даниел се бе облякъл по-леко – като вампир той изобщо не усещаше студа.
Огнян Йорданов отново посрещна учениците, като ги настани във вагоните.
Внезапно Даниел забеляза някои от пасажерите в другия вагон и стомахът му стана на топка – той видя как отдалеч му се хилеха Мартин, Клементина и скритият зад огромен шал Наум.
Той отиде при директора и го предупреди за това, което бе видял, като му разказа и за случилото се.
Огнян сви устни.
– Ако припарят до нашия вагон, лошо им се пише. Не се притеснявай.
Даниел седна в купето, където бяха още Моника, Митко, Калоян, Миро и Краси и разказа видяното и на тях.
Онези, които не знаеха за нощното приключение, изтръпнаха от историята, но Димитър остана спокоен.
– Йорданов е прав. Ако онези тримцата дойдат, ги чака голяма изненада.
Даниел кимна и прегърна седналата до него Моника, макар вътрешно да остана притеснен.
Логично доводите на директорът изглеждаха стабилни. Дори дързък носферату като Наум нямаше да посмее да нападне цял вагон герои и вълшебници.
Но защо тогава тримата се хилеха толкова нагло и самоуверено?
Влакът тръгна с трополене и напусна гарата, потъвайки в зимната нощ. Пуф-паф, пуф-паф, равномерно оттекваше звукът от минаването по релсите и младежите в купето полека се унесоха в сън. Моника се отпусна в прегръдката на Дани и заспа, малка топлинка в ледената нощ. Димитър започна леко да похърква. Даниел погледна към Миро и почти се изсмя – заспал, магьосникът приличаше на идиот с отворената си уста. Дори повече, отколкото когато бе буден!
Когато остана единственият буден в купето, той се загледа през прозореца. Макар лампите да бяха изгасени, очите му ясно виждаха пътят навън, който премина от равнина първо в гора, а после и в планина. По някое време Йорданов мина през купето:
– Спите ли? – попита той.
– Аз не – отговори Даниел и се усмихна.
– За тебе ясно – намигна му директорът – поръчал съм ти нова партида заместителна кръв, да знаеш.
– Благодаря – отвърна вампирът, примигвайки. Той я бе позабравил покрай конфитюра от златни ябълки, с който го бе почерпала баба Мина, но сега отново щеше да се наложи да се върне на него.
– Г-н Йорданов, онези тримата… – притесни се внезапно той, осъзнавайки колко опасни могат да са вампирите сред вагон, пълен със спящи.
– Не могат да припарят тук, без да разбера – успокои го директорът – и аз предположих, че ако тръгнат да пакостят ще го направят когато всички сме заспали. Ама мен не ми се спи и съм вдигнал магическа аларма. Така че, ако дойдат, кофти ще е за тях.
И след това излезе.
Влакът започна да преминава през тунели, първи, после втори.
Накрая навлезе в един изключително огромен, който се точеше като змия сред планинските недра. Даниел леко се подтисна – очите му различаваха дори непрогледния мрак, но навън виждаше само огромни тонове скала.
Внезапно вагонът рязко спря.
Учениците се ококориха от шока и се разбудиха.
– Какво стана? – попита недоволно Димитър.
Даниел нямаше идея, но се изправи на крака. Бе готов да се обзаложи, че неговите стари познати имат нещо общо.
Митко също се сети за тях и изруга.
– Така, всички да останат спокойни, вагонът се е откачил – долетя от коридора на влака гласът на Огнян Йорданов.
Лампите из вагона светнаха.
В същият момент Краси изпищя.
Останалите пътници в купето рязко се обърнаха към нея. Тя сочеше с пръст прозорецът на влака, а когато погледът им се премести натам видяха как по него пълзи някакъв отвратителен мухлясал скелет, който очевидно не бе съвсем умрял – в очите му гореше мрачна синя светлина, а челюстта му бе отворена, сякаш в нахилена гримаса.
Скоро от целият вагон се разнесоха писъци и гръмна предупредителният глас на Йорданов:
– Стойте по купетата и се отбранявайте там! Не се натъпквайте по коридора!
След което се разнесе взрив от магическа експлозия и трясък на счупени стъкла.
Скелетите атакуваха.
Онзи от тях, който блъскаше по купето на Моника, Даниел и Димитър най-сетне успя да го разбие, но отнесе шут по черепа от крайно раздразнената от собствената си реакция Краси. Немъртвото същество падна назад, като продължаваше да маха с ръце.
В това време от тавана се чу стържене и героите с ужас видяха как нечии дълги нокти отварят вагона като консерва. Скоро злата усмивка на Клементина озари купето като звезда на злото.
– Наистина ли мислеше, че така лесно ще се отървеш от нас, принце?
И тупна до Даниел и Димитър.
– Към коридора – пренебрегна препоръките на Йорданов вампирът и избута любимата си навън, опитвайки се в същото време да избегне атаките на вампирката, която веднага протегна хищните си нокти към него. В същото време прозорецът откъм коридора също се разби с трясък и Моника попадна в прегръдките на Наум, който прошепна:
– Така чаках този момент.
– Пусни сестра ми, кретен смотан! – кресна Димитър и се втурна към мършавия носферату. Даниел искаше да се присъедини към него, но цялото му внимание бе погълнато от това да избягва острите и дълги като ками нокти на Клементина.
В това време Краси и Калоян бяха заети да отбиват атаките на още скелети, които се опитваха да влезнат във вагона и прииждаха като мравки.
Преди Митко да докопа Наум на пътя му изкочи Мартин, който следваше господарят си като вярно куче и щракаше нетърпеливо със зъби.
– Охо, геройчето – каза той и скочи отгоре му, опитвайки се да го докопа с грамадните си зъби.
Димитър залитна назад. Като, че го връхлетя булдозер. Макар да не изглеждаше особено мускулест, Мартин бе силен, много силен, дори повече, отколкото Даниел.
Черни кръгове избиха пред очите на Митко, но той стисна зъби. Трябваше да удържи, нещо повече, трябваше да победи – сестра му бе вдигнала минищит между себе си и озъбения Наум, но изцъклените очи на мършавият издаваха, че той отново напада телепатично.
– Невъзможно – ахна в това време неспособният да повали противника си Мартин – ти си просто един смъртен!
На Митко му се струваше, че ще припадне от усилието, не вместо това си спомни болезнените и понякога досадни уроци на Тракийският конник и внезапно се остави на продължаващият да опитва да го докопа Мартин, като използва инерцията му за да му приложи хватка и да го тръшна до себе си. Мартин изръмжа досущ като доберман и подът се напука от удара. Тялото му започна да се гърчи като течно и Димитър разбра, че коварният вампир се готви се превърне в куче.
Макар да бе разтреперан от положените усилия да се справи с Мартин, Митко се наведе и въпреки, че отнесе един ритник, успя да хвърли вампира тъкмо към идващия за помощ директор Огнян Йорданов, който бе обезвредил цяла тумба скелети, излели се от предният вход на вагона.
Ръмжейки от гняв, чернокосият вампир полетя право към огромният корем на директора.. Като го видя Оги произнесе някакво странно заклинание и търбухът му посрещна Мартин като пружина, като го отхвърли настрана без дебелия магьосник да понесе каквато и да е щета. Замаян, кръвопиецът полетя обратно към Димитър. Героят обаче този път бе готов за него и посрещна с юмрук право в брадичката.
Мартин изпъшка, описа пълен кръг във въздуха и се просна омаломощен по корем. Ръмжейки от гняв и унижение, той се опита да се изправи отново, но шишкавият Огнян дотърча до него и стъпи с крак на гърба му.
– Да знаеш да не се зачакаш с нас повече – извика му Митко, който се ухили от вида на нещастният Мартин.
Но докато героят се бореше с кучешкия вампир, свирепата Клементина бе притиснала Даниел до ъгъла на купето. Бърза като змия, тя бе отделила русият вампир от приятелите му и го бе принудила да изпадне в глуша защита, издирайки ръцете му с острите си нокти, докато приятелите му се бореха с прииждащите от прозореца скелети, които тракаха с челюстите си като с кастанети. Хватките, които Дани бе научил от Конникът му вършеха добра работа, а вампирската му природа заздравяваше драскотините, които противничката му оставяше, но въпреки това смучещата човешка кръв Клементина бе повече от достоен съперник. С невероятна атака ловката убийца притисна едната ръка на Даниел с крак, отклони другата с лакет и протегна нокти към гърлото на безпомощния си противник.
– Както казват японците, сайонара – изсъска тя триумфално.
Тъкмо в този момент обаче зад нея застана Миро, вдигнал театрално магическата си пръчка и изкрещя:
– Локум!
Миг по-късно вампирката бе всмукана в лепкаво желе и заприлича на някаква екзотична пача. Тя изсъска безвучно, хваната в плен от локува и се опита да се освободи, но това само накара лепкавият капан да се затресе. Краси и Калоян, които тъкмо бяха натрошили последните скелети от партидата, нахлула в купето, се запревиваха от смях.
Но Димитър и Даниел нямаха време да ликуват, тъй като с чисто физическата си сила Наум почти бе достигнал гърлото на съпротивляващата се Моника с ужасните си, грозни и жълти зъби. Когато обаче видя провалът на своите слуги, гротескният вампир пусна вълшебницата и отстъпи назад.
– Мислите, че сте спечелили, нали – злобно каза Наум, докато гледаше как противниците му приближават.
– То няма много за мислене, братинко – отвърна му директорът – така си и стана.
– Ще видим – процеди мършавият вампир и излая някакво заклинание. Прозорецът зад гърба му се пръсна с оглушителен трясък и във вагона долетяха още скелети, този път на животни, които нападаха с още по-голяма агресия. Наум избухна в див кикот и се превърна в черен прилеп, който излетя в суматохата, докато директорът размахваше огромната си вълшебна пръчка и пръскаше скелетите като глухарчета. Той дори се опита да хване бягащият Наум, но заклинанието му бе пресрещнато от зле прицелен магически изстрел на опитващия се да бъде полезен Миро.
– Ох, ама да знаеш, страшно просто парче си – развика му се директорът, веднага щом новите скелети бяха елиминирани като заплаха.
– Поне хванахме тези – каза Димитър и погледна към притиснатия от крака на Йорданов Мартин.
Даниел погледна отново към хваната в локум Клементина, не издържа и избухна в смях.
Глава деветнадесета
Вълшебград

– Абе, Данчо – обърна се Митко към вампира с “любимия” му прякор, докато учениците пътуваха към Вълшебград, малкия балкански град на магьосници, който, подобно на Магиполис, бе скрит от очите на обикновените хора – тия хубостници що ти викат все принце?
– За да ме дразнят – уклончиво отвърна Даниел.
Двамата, заедно с Моника и още няколко ученика, сред които Мирослав и Калоян, пътуваха в малък бус. Няколко такива бяха дошли от страна на магьосниците на мястото на произшествието, бяха махнали вагона от тунела и водеха учениците временно да пренощуват във Вълшебград. Шофьор на бусчето бе и местният комисар, Кузман Продев, симпатичен човек, който нямаше нищо общо с неприятният Ганев. Той действително малко се изненада, като видя Даниел, но се оказа запознат с историята му и по никакъв начин не се заяде с него. Той умря да се смее на съскащата в локумената клопка Клементина, която натикаха в специален бус с охрана, в който имаше два пазача върколака – огромни зверове, приличащи отдалече повече на мечки. Там остана и Йорданов, макар, че според Митко нямаше нужда от чак толкова специална охрана – Мартин изглеждаше обезверен от живота, когато най-сетне обемистия директор надигна масивния си крак от тялото му.
– Намерили място да нападнат – рече Продев – тука е живял Боян Магесника, предтечата на върколаците.
– Но атаката бе добра – възрази Даниел – не съм и предполагал колко могъщ е станал Наум. Той призова цяла армия от скелети.
– Но срещу клас герои, предвождани от Оги Йорданов това няма как да мине – каза смело Митко, забравил своят не съвсем лек дуел с Мартин.
– Мен ме интересува защо ни нападнаха така яростно – каза Моника – няма логика.
– Тези са зли същества – обади се каращият Продев, като махна на Даниел – освен теб, разбира се. Но не търсете логика в действията им.
– Аз съм причината – оплака се обаче русият вампир – мразят ме още от Школата на Мрака. Смятат, че не съм достоен и вероятно затова ме преследват.
– Затова сега са на сладка пача – каза Митко.
– Малко множко е заради училищна вражда да нападнеш цял влак – обади се Продев – но не се притеснявайте де, ще разберем защо не ви обичат. Ще известим и вампирските власти.
– Царят ще е очарован – направи гримаса Даниел.
– Ти познаваш ли го? – зяпна Митко.
– Да – отговори късо вампирът, с което даде знак, че не иска да продължава темата.
– Има нещо гнило – обади се Моника – Наум не търсеше теб, той нападна специфично мен. Като, че и тримата бяхме мишена.
– Наум е горделив и сигурно помни загубата за Нова Година – отвърна Даниел – търсел е реванш.
– Пак казвам – рече Продев – множко ми се вижда за такова нещо да нападнеш цял град. Но ще ги разпитаме…
И наистина през нощта Продев разпитваше с помощта на Даниел пленените вампири, като се опитваха да ги мотивират с присъствието и на стражите върколаци, които ръмжаха заплашително.
Клементина обаче отказа да каже каквото и да е било:
– Вие сте наивници! – изсъска тя – Наум е по-силен, отколкото може да си представите и тепърва ще става по-силен! Вие всичките сте мъртви!
– Затова той избяга като подплашен заек, нали – контрира я седящият наблизо Йорданов, който си бе взел паница фасул да яде, докато я разпитва.
За разлика от нея, Мартин бе далеч по-сговорчив, може би защото за неговият разпит пристигна и някакъв вампир с ужасно кисела физиономия. Блед и загърнат в черно, той се появи като сянка на прозореца на участъка – който във Вълшебград си бе една селска къща – и накара върколаците да настръхнат, когато Продев го вкара в стаята. За щастие на присъстващите, студеният поглед на новодошлия, вампир на име деспот Злослав прониза изцяло пленниците, макар, че и Даниел се сви от присъствието му, особено когато вампирът му каза:
– Вие не спирате да създавате проблеми на Негово величество!
– Нищо не е направило момчето – опита се да го защити Йорданов.
– Точно в това е проблемът – изхриптя Злослав и застана в ъгъла, като даде знак на Продев да продължи с разпита.
Мартин не се кри като Клементина, с което си спечели обиди от нейна страна.
– Наум ни обеща лесна плячка – излая Мартин набързо – целта бе да убием принц Даниел или някой от приятелите му, момчето герой или момичето магьосница. Още по-добре тримата.
– Защо? – попита Продев.
– Наум така каза – сви рамене Мартин – той не обяснява мотивите си.
– И вие му се подчинявате безпрекословно? – вдигна вежди Злослав – колко жалко подобие на вампири сте.
– Все едно ти не си същия с царя, отрепко – каза Клементина с лудешки блясък в очите – нямаш представа колко силен е Наум. Вие нямате никаква идея какво ви се пише!
И отново се разкикоти.
Злослав понечи да скочи към нея, но Продев го задържа:
– Като приключим, ви ги оставяме.
– Наистина ли вашият Наум е така нагрухан? – попита Йорданов.
Мартин кимна леко притеснено.
– Винаги е бил силен и смущаващ, като всеки носферату, но последната година силата му нарастна неимоверно. Научи и нас на разни неща… да ставаме животни.
– Вие сте си животни – кисело вметна Злослав.
– Но за какво му е да убива Моника или Димитър? – попита директорът.
– Нямам представа. Не търся обяснения от Наум – сви рамене Мартин – той досега не ни е провалял… а сме правили много мисии.
– Отвратен съм от вас – каза Злослав.
В този момент в участъка влезе още един гост.
– Такааа – каза доволно Богомил Ганев, целият обсипан със сняг. Той бе пътувал специално върху хала, за да стигне навреме и бе наполовина опърлен, наполовина замръзнал.
Даниел едвам се сдържа да не се хване с две ръце за главата. Сякаш ужасният деспот не бе достатъчен.
– Разкрихме ли заговора за убийствата в Магиполис? – екна гласът на Ганев.
– Това е съвсем друг случай, Боги – вдигна ръце Йорданов.
– Как не! – кресна новодошлият – не е ли ясно какво е станало! Даниел е шпионирал училището цялата година и е изпял на приятелите си къде трябва да нападнат!
– Нима обвинявате нашият принц в нападение – изсъска деспот Злослав. Ганев чак сега го забеляза и побеля като тебешир.
– Нямате право да ме заплашвате – прегракнало каза той.
– А вие нямате право да се разпореждате в моя участък – твърдо рече Кузман Продев – дори не съм ви канил. Но, щом сте дошли, седнете и пазете тишина.
Но в това време Даниел, който не се бе замислял за убийствата в Магиполис, погледна към Мартин.
– Марто, прав ли е комисарят? Вие ли стоите за убийствата край морето?
Мартин му се озъби.
– Бях убеден, че си ти….
Ганев извика триумфално.
– Но явно си твърде голям мухльо дори за това!
– Вампирите се прикриват! – кресна отново Ганев.
– Това е нелепо – обади се Йорданов – Боги, наистина мини на хапчета.
– Да мина на хапчета! – не млъкна опърленият комисар – а как ще обясниш поредното убийство, случило се дни след най-светлите празници!
В участъка настана тишина.
– Същите симптоми, същият вид на ужас у жертвата! Какво трябва да стане, за да ми позволите да арестувам този мазен, хитър убиец – и Ганев посочи с пръст Даниел.
– Ти си мазен, отрепка такава! – извика му Димитър и за пръв път Моника не спря брат си от това да каже нещо глупаво.
– Как смеете! – с изтънял гласец каза Ганев.
– Моля ви, овладейте се, тук не е пазар! – извика Продев.
– Мисля, че нещата са очевидни – намеси се деспот Злослав – Мартин и Клементина са виновни в нападението и ще бъдат съдени за уронване престижа на вампирската раса от нашия съд.
Двамата хванати вампири, доколкото бе възможно за расата им, пребледняха.
– Вземете да осъдите и драгоценният си принц – изскимтя Ганев.
Злослав го изгледа. Комисарят отстъпи назад към съвсем озъбилите се от нервната обстановка върколаци.
– Не виждам нищо, с което принц Даниел да е отговорен за станалото. Но ако директорът Йорданов препоръча това…
– Може би ще е най-добре – тихо каза Даниел, забил поглед в земята.
– Не! – извика Моника – мястото ти е при нас!
– Така е! – добави и Димитър, спечелвайки си учуденият поглед на Йорданов.
– Момчето е чисто – каза директорът – не виждам причина да прекъсва образованието си при нас.
Злослав кимна късо, сетне сложи нашийници на Мартин и Клементина, които хвана за повод с дълга черна панделка, очевидно магическа.
– Идвате с мен – процеди той.
– Позволете да изпратим ескорт – каза Продев.
– Нямам нужда от… – махна с ръка старият вампир.
– Не, имате – каза Йорданов – вашият носферату вдигна цяла армия от скелети. Не знам какво би измислил още.
Злослав се олюля, но накрая кимна бавно.
– Лошо ви се пише – изсъска той на пленените и никой не се усъмни в това.
След като вампирът излезе, ескортиран от магьосници и двата нервни върколака, Продев се обърна към Митко, Моника и Даниел.
– А сега е време за почивка! Със сигурност ви е дошло множко всичко това!
– Аха – кимна Митко и погледна към Даниел – та защо казваш, ти викат принц?
* * *
– Тази история няма голямо значение – хладно отговори Даниел няколко минути по-късно, когато двамата с Димитър бяха настанени в една стая. Продев бе разделил учениците на момичета и момчета и ги бе настанил в голям хан, в който ги посрещна сънен и недоволен вълшебник по нощница. Вече бе станало почти призори, когато учениците легнаха да спят, но Митко явно имаше неизчерпаем запас от енергия, тъй като не спря да разпитва съквартиранта си.
– Нека и Моника бъде тук, за да й разкажа – накрая каза вампирът – не ми се повтаря една история няколко пъти.
Митко изсумтя недоволно, но най-накрая склони и заспа на леглото си. Събуди се на обяд и се зарадва на новината, че ханът е подготвил обекуска за учениците – боб яхния с юфка със захар за десерт. Димитър не намери Даниел в стаята си, но веднага откри него и сестра си седнали на една маса. Двамата очевидно искаха да се усамотят, но Митко бе любопитен, отдели на Краси една бърза целувка и седна на масата им.
– Я разкажи сега тази история с принца – каза той.
Моника му хвърли леден поглед, но личеше, че и тя е любопитна. Даниел въздъхна.
– Никакъв принц не съм. Тази титла е повече от условна.
– Но защо я носиш – попита вълшебницата.
– Александров! – внезапно каза Димитър – ти носиш бащиното име на настойника си! Цар Александър Срацимир!
Даниел го изгледа с неразгадаемо изражение, сетне отпи от една от огняновите бутилчици и бавно кимна.
– Така е, Срацимир е вампирът, който ме обърна в расата.
– Но това значи, че си величие, монарх! – потупа го по рамото Митко – супер!
– Нищо такова не значи! – сряза го Даниел.
Моника и Димитър го погледнаха неразбиращо, а наоколо се бяха събрали и други ученици, дочули разговора.
Даниел притвори очи.
– Да си принц на вампирите означава, че те имат огромни очаквания от теб – бавно обясни той – и когато не ги покриеш, разочарованието също е огромно.
Моника успокоително постави длан върху ръката му.
– Хм, предполагам – каза бавно Димитър, докато дъвчеше юфката си – но пък това какво значение има. Нали ще си вторият най-добър герой за годината! – и се ухили.
Даниел го погледна още по-ледено.
– Ще бъда първи – натърти той.
В това време обаче се появи Огнян Йорданов.
– Хайде юнаци! – викна той – чака ни голямо приключение! Ще яздим хали!
И наистина след влаковата атака магическите власти бяха пратили големи хали, много по-едри от тези, които призоваваше ламята Любка. Те пушеха и съскаха, но не се възпротивиха, когато няколко ученика възседнаха всяка една от тях, а полетяха. Полетът бе незабравимо преживяване за Димитър и ужасно за сестра му, която едва не повърна във въздуха. Единствено силната прегръдка на Даниел и даваше кураж, докато продълговатото змиевидно създание с фучене летеше над гори и ливади.
– Няма ли да ни видят немагичните! – извика по едно време Митко на директора, който летеше сам върху хала.
– Ще ни видят – отвърна Йорданов.
– ?!?
– Ще ни помислят за НЛО – изсмя се директорът.
– Значи ние сме извънземните така ли? – ентусиазира се Митко.
– Извънземните са си извънземни, братинко – отвърна му Йорданов – но немагичните никога не са били прецизни в тези неща.
Вечерта учениците, капнали от шеметната езда, пристигнаха в училището, където ламята Любка им се разкрещя за това колко усилия са й коствали, за да подготви толкова много големи ездитни хали.
– Навремето юнаците обяздваха еднорози и намираха пътя си до училището сами! Абсолютно непотребни сте! – крещяха и трите глави на ламята, докато не видяха дебелия Йорданов.
– Освен вие, директоре – казаха те почтително в един глас.
– Радвам се за оценката Любке – рече Йорданов и се обърна към учениците – не знам за вас, но от въздушната езда огладнявам. Хайде да ядем!
* * *
Много по-близо, отколкото някой от героите предполагаше, Наум се гмурна в морето и промени формата си от тази на огромен прилеп до тази на манта, плоската риба, която имаше почти същата форма като тази, която вампирът носферату бе използвал, за да прелети цялото разстояние от планината до леговището на своят велик господар. Наум се гмурна дълбоко в морето и зловещата аура на присъствието му пропъждаше всякакъв живот от пътя му. Ала когато стигна скалите, които бяха неговата цел, наоколо вече нямаше никого – ужасът, който излъчваше господарят бе неизразимо по-голям.
Огромната манта се плъзна навътре в подводните пещери, изкачвайки се нагоре по тунели, докато накрая стигна черна кухина, пълна с въздух. Там Наум прие истинската си форма и коленичи, свеждайки поглед на земята, така, че да не може дори да зърне отдалеч фигурата на своя повелител – фигура, която можеше да погуби разсъдъка му, ако се разкриеше в пълният си зъл блясък.
– Докладвай – каза господарят с дълбок и клокочещ глас, който напомняше удрянето на огромна морска вълна в непристъпна скала.
– Мисията се провали, повелителю мой – каза с треперещ глас Наум – атаката мина според плана, но съпротивителните сили на героите и техният директор се оказаха твърде големи за моята скромна армия от скелети.
– Значи не си убил никого – заклокочи отново повелителят.
– Не, господарю – Наум облиза нервно мъртвешките си устни – по-зле, те успяха да пленят моите слуги, Мартин и Клементина.
– Колко разочароващо за тях – избълбука подигравателно господарят – сигурно вашите власти ще са очаровани от провала им.
– Възможно е това да доведе до нова война с магьосниците – обнадеждено каза Наум.
– Тези жалки интриги ме вълнуват слабо – махна с ръка господарят. Вампирът притвори очи, за да не види богохулните й очертания.
Чудовищното същество, което до този момент бе седнало, се надигна.
– След като си се провалил, ще трябва да изчакаш тук по-сгоден случай, за да нанесеш своя удар. Дебни троицата, храни се с риба и не давай повод да заподозрат съществуванието ти. Скоро звездите ще се наредят така, че атаката няма да има как да не е успешна.
– Но, господарю… – понечи да възрази Наум, който бе ужасен от перспективата да прекара в образа на манта кой знае колко време.
Повелителят му обаче пренебрегна възраженията му.
– Светът върви към коренна промяна – изръмжа той и хвана с ръката си една раковина – за приятелите ми в него ще се намери място. За враговете ми…
Ръката на съществото се сви и раковината стана на прах.

Глава двадесета
Инцидент по време на снимки

Може би за да отвлече вниманието на учениците от вампирските атаки, а може би просто за пари, Огнян Йорданов започна снимките на своя филм почти веднага след подновяването на учебните занятия. Така той се вмести в занятията и на Тракийския конник, и на ламята Любка, които кръвнишки го гледаха, но не можеха да направят нищо. Както винаги, когато ставаше дума за финансови въпроси, Мадлен Петрова се оттегляше с достойнство и не коментираше действията на дебелия директор, а пък Юрий Йосифов слабо се интересуваше от дейностите извън своя строго теоретичен предмет. Въпреки това той не пощади нито Даниел, когото затрупа с формули за решаване и нощни наблюдения на звездите (“едва ли ще са трудни за един вампир”), нито Митко, от чиито напредък по темата внезапно се заинтересува (а такъв нямаше, което спечели на момчето съвет, звучащ така: “хубаво е да започнете да си записвате данни за Древните, иначе ще ви бъде трудно”).
Но основните задължения на двете филмови звезди бе предстоящият филм. Сюжетно от тях не се изискваха особено много сцени – бе наблегнато на екшъна – но именно заради него трябваше да наблегнат на бойните тренировки. Конникът ги скъса от стойки, махове, защити, атаки с мечовете и дори вампира, който не се уморяваше физически, капна чисто психически от постоянните упражнения. След тях пък следваше изпитването им на практика от ламята Любка, която бомбардираше двамата с хали и някакви странни клечести създания, а накрая предстояха и самите снимки, които бяха като упражненията на Любка, но трябваше да се направят по точно определен начин, “кинематографично подходящ”, както се изразяваше Огнян Йорданов.
Така януари превали изключително бързо и започна февруари, в началото на който трябваше да бъде заснета и финалната знаменита битка. Ламята Любка започна да приготвя излюпването на хидрата, останалите актьори, чиято роля бе да наблюдават двамата велики противостоящи си война (Димитър и Даниел) вече бяха само публика, камерите се подготвяха да се заснеме финалната сцена.
Конникът допълнително товареше с тренировки двете “звезди”, а Оги дори помоли Йосифов да ги остави на мира за известно време, което вбеси опашкуления преподавател. Даниел обаче му бе предал формулите и той се успокои. Дори каза:
– Е хайде, успех.
И така се стигна до финала на великия филм. Той до този момент се бе развивал по следния начин – Рагнак бе млад смел войн, дошъл от село, който обединил рицарите срещу различни чудовища. Тогава обаче отдалеч дошъл вампирът Римуриел, който искал да завладее тази земя, а бил движен и от тайна жажда за мъст. Феята Триана (в ролята – Моника) почти успяла да сдобри двамата, но тогава придворният магьосник на Рагнак бил убит (в ролята естествено бе Мирослав) и така войната пламнала наново. Но истинският убиец бил растяща в морето хидра, която искала да скара героите, за да опустошава въпросните земи на воля.
Когато Даниел възрази, че сюжета е прекалено “семпъл”, Оги го сряза:
– Ние за кабеларка го правим тоя сериал.
И това сложи край на спора.
Така вампирът стоеше срещу Митко в студената февруарска вечер, наоколо бе пълно с публика, а няколко камери заснемаха ставащото.
– Готови – обади се Йорданов – екшън!
Димитър пристъпи напред, според Дани по-вдъхновено от необходимото и извика:
– Зли вампирски лорде! (Даниел почти се изхили в този момент) Настъпи часът на истината! Ти ще си платиш за смъртта на моя приятел магьосник!
– Твоята арогантност съперничи само на невежеството ти – отвърна вампирът, доволен от своите реплики – затова, че ме наклевети ще си платиш!
И двамата започнаха артистично да се бият с мечовете си. Отстрани това изглеждаше като изключително оспорвана битка, но вече вещите в истинския бой с мечове момчета знаеха, че много от нещата са поза – излишното кръстосване на остриетата, търкането помежду им с цел искри и проточените диалози от типа “аз ще те убия, нечестиво изчадие! “не, аз ще те убия смрадлив дивако!”. В решителният момент когато двамата бяха застанали опрели мечове и носове един в друг, Моника се появи, задвижвана от (лично направена) левитационна магия и каза с треперещ глас:
– Спрете! Не усещате ли надигащото се зло!
И в този момент се появи хидрата. Тук е моментът да се отбележи, че двамата се биеха близо до скалите, гледащи към морето и идеята на филма бе подлата змия да пропълзи изневиделица (уж) до тях и те да я посекат с дружни усилия.
Хидрата обаче се появи по всеки друг начин, но не и незабележимо, тъй като бе около десет пъти по-огромна от чудовищата, с които се бяха сблъсквали по време на упражненията и на всичко отгоре имаше три видимо различни глави – една червена, от чиито ноздри излизаше пушек, една черна, от чиято разтворена морда капеше киселина и една бяла, около която също излизаше пушек, но при по-внимателно вглеждаше се виждаше, че издиханието е ледовито.
– Любке, изсилила си се – каза Йорданов, видимо пребледнял, а до него ламята изсъска.
– Има грешка, това е невъзможно!
Хидрата обаче в този момент атакува сащисаните герои. Червената глава избълва гигантски огнен език, който опаса арената на битката и изолира Дани, Митко, Моника и камерата.
– Яко, ще умрем записани – каза Димитър, пребледнял като платно.
– Ламята яко ни надцени – съгласи се вампирът, но скочи напред към огромното чудовище, като преди това кресна на Моника:
– Стой настрана!
Хидрата обаче го посрещна с втората си глава, която го обви в лед от глава до пети. Даниел се стовари във формата на възголяма висулка на земята и огромното чудовище понечи да придвижи змиевидното си тяло към него, като бялата глава разтвори гигантската си паст с видимото намерение да погълне вампира като екстравагантен вид сладолед.
– НЕЕ! – кресна Митко и се хвърли напред. Той прескочи с лъвски скок струята киселина, която черната глава избълва и благодарение на защитната магия на сестра си мина невредим през огнената струя на червената, за да стигне канещата се да закусва бяла и да я отсече с един замах.
– Митко, не! – изпищя отчаяно Моника, но подобно на своят герой, Димитър бе изпаднал в състояние на берсеркер, приближи черната глава и отсече и нея, а след това стори същото и с шокираната червена.
– Йеее, хеви метъл бейби! – извика той и победоносно застана стъпил върху заледения вампир.
Моника го отвледени и Даниел загледа ледено брат й.
– Махни си крака от мен – каза той.
– Що, печеля всичко във филма – ухили се Димитър.
– Стига се лигави, идиот! – скастри го Моника отчаяно и скоро Митко разбра какво има тя предвид.
Обезглавеното туловище на хидрата се размърда.
– Защо, кретен такъв, си забравил упражненията ни – отчаяно каза изправящия се Даниел.
– Емии, спасявах ти живота? – отвърна му Митко, на което вампирът изсумтя.
Докато двамата си хортуваха хидрата се надигна с напълно регенерирали се глави, които вече бяха шест – бяха се добавили синя, която бълва светкавици, златна, която пускаше ослепителен светлинен лъч и зелена, която изпускаше някакъв отвратително миришещ газ.
– Какво е това – зяпна Димитър.
– Хидрата-с-глави-на-елементи – каза с мъртвешки глас Моника – доклада при Йосифов миналата седмица бе за нея.
– Удивлявам се как помниш такива неща! – отвърна Митко.
В това време червената глава избълва нова огнена струя, която въстанови адската стена, пречеща на магове и герои да достигнат до тримата. Отвън се чуха крясъци.
– Ако камерата не снима, ще полудея – каза Даниел.
– Никога не спираш да мислиш за слава, нали? – захапа го Митко.
– Нападайте разклонението на шиите, а не си говорете, кретени! -извика Моника, която вдигна огромен магически щит, който пое залп светкавици от синята глава.
– Добре де – кимна вампирът и скочи като сущий мускетар напред, канейки се да мушне разклонението.
Златната глава обаче предугади намерението ми и ослепителния лъч грейна пред него. И без това уязвимият на светлина вампир изкрещя от болка и въпреки огърлицата си запуши като изгорял.
– ДАНИ! – изпищя Моника.
– Назад, назад, ясно е, че аз ще се оправям с това – изсумтя Митко и атакува, размахвайки меча си. Този път обаче шестте глави бяха готови за него и въпреки защитния ореол, който Моника успя да вдигне едновременно около него и олюляващия се Даниел, Димитър едвам оцеля, когато шест огромни змийски глави защракаха около него, като всяка пускаше своята си екстра. Скоро Митко се озова в нещо подобно на селска дискотека – навсякъде имаше светлини, огньове и пушеци, а някой ръмжеше над главата му. Митко се благодари на обучилият го на добри реакции Конник, тъй като успяваше да оцелее скачайки и ритайки. Това обаче бе до време – зелената глава го блъсна като огромен питон в гърдите и момчето отхвръкна назад, право към бушуващия огнен ад зад гърба му.
Димитър изпсува най-чистосърдечно и заби меча в земята си, спирайки полета си точно преди да стане на препечена филия.
– Вече ще слушам само поп – зарече се той, стъпвайки здраво на земята.
В това време синята глава се надигна и изплю залп светкавици по Моника. Момичето вдигна щит около себе си, но залитна от удара на магията. Митко усети как щита около него потрепва.
Сестра му нямаше да издържи дълго, разбра той.
В това време Даниел също атакуваше, въртейки меча си. Златната глава обаче го посрещна с нов златист лъч. Вампирът зави от болка, но продължи напред към змийското туловище, искайки да разсече разклонението, от което излизаха главите.
Така обаче попадна отново в капана на бялата глава, която го заледи.
– Поне се охлади – опита се да се успокои Митко, макар вътрешно да се притесни много за гаджето на сестра си… “добре де, за приятеля ми”, с досада си каза той.
Той скочи право към черната глава, която се канеше да го оплюе с киселина и заби меча в черепа й, без да я отсича.
– Да те видя сега – каза си той и в пристъп на безумна смелост скочи към синята глава. Сестра му вече изнемогваше и нямаше как да е прецизен.
Просто я отсече.
Хидрата се загърчи като полудяла, а Моника си отдъхна и успя да размрази повторно Даниел и да укрепи щитовете.
– Ти пак си и отсякал глава – процеди вампира – идиот.
– Едно благодаря стигаше – изръмжа Митко и заби мечът си в окото на връхлитащата златна глава.
– Сега свърши най-после нещо!
Но хидрата вече бе възстановила синята глава, а към нея се бе появила още една, сребърна. Тя имаше дълбоки, хипнотични черни очи и когато погледна Димитър, героят усети как волята напуска тялото му.
“Убий вампира”, чу той глас в ума си и, неспособен да се противопостави, връхлетя върху изненадания Даниел.
– Ей, добре де, извинявай! – извика вампирът, внезапно принуден да се брани от нападналия го Митко.
В това време зелената глава се зае да откъсва умъртвените от тялото си, за да поникнат нови, а синята стовари нова порция мълнии върху горката Моника, докато червената отново укрепи огненият полукръг.
Сребърната се огледа доволно над полесражението.
В това време Даниел трябваше да приложи всичките си умения за да задържи връхлитащия го Димитър. Момчето въртеше огромният си меч като клечка за зъби и имаше предимство в обхвата пред Даниел, чието оръжие бе по-късо. Вампирът ползваше своето оръжие с по-голямо умение, но не искаше да нарани младежът, затова не можеше да го удари, а Митко нямаше такива задръжки.
– Димитре, осъзнай се! – извика вампирът – ти си хипнотизиран.
Но Митко не го слушаше, а продължаваше да маха с меча си, като притисна вампира до края на скалите. С крайчеца на окото си той видя как Моника пада на едно коляно, притисната от колективната атака на всичките възстановени глави, към които имаше и няколко в безумни цветове, едната от които стреляше ЛАЗЕР. Обзе го ужас и гняв. Той подлъга хипнотизираният Митко с фалшиво движение, след което рязко отскочи настрани точно преди огромният меч да го разсече. Стоманеното острие се заби в скалите и заседна там. Митко се опита да го изтегли, а Даниел му каза:
– Съжалявам много – след което го изрита с всичка сила в брадичката.
– Ъъъ – изпъшка Митко, изтърва дръжката на оръжието си и се обърна към вампира, невъоръжен, но с все така мътен поглед и стиснати юмруци.
– Нямам време затова – кресна Даниел и кракът му отново тресна, този път в носа.
Димитър нададе някакъв жален звук, като изскимтяване, и се стовари на земята като чувал с картофи.
Вампирът хукна към хидрата, която бе обсебена от желанието си да погуби Моника и сякаш не го забелязваше. Момичето се бе свило почти в ембрионална поза, а магическият й щит бе плътно около нея.
Чудовището съскаше доволно.
Не забелязвайки връхлитащият вампир.
Няколко крачки…
Три…
Две…
Сребърната глава погледна Даниел. Черните очи впримчиха вампира.
“Спри. Поспри. Почини си”.
За разлика от Димитър, като вампир Даниел бе много по-трудно уязвим на психичната атака, но пряко волята си забави ход. Чувстваше се, все едно ходи в памук.
В това време златната глава също се обърна към него. С ужас вампирът разбра, че е незащитен.
Една крачка.
Златната глава отвори уста. От нея грейна ослепителна светлина…
И миг по-късно бе заменена с клокочещ рев, нададен от всичките глави, когато грамадният меч на Димитър се заби в разклонението, хвърлен все едно бе нож, от дългокосия, съвзел се изненадващо бързо младеж.
Хидрата се загърчи като полудяла, с което тялото й плесна Даниел и го изхвърли право върху каталясалата Моника, която той закри с тялото си, в случай, че някоя от главите изхвърли последна храчка.
Но за щастие това не стана. Чудовището грейна в цветовете на дъгата и скоро от него остана една много объркана водна змия, която скочи обратно към морето.
– Магията е развалена – отдъхна си Моника.
Даниел я целуна страстно.
– Без теб нямаше да успеем – каза той и прегърна любимата си
– А аз не заслужавам ли нещо – обади се намусеният Димитър.
– Сори за шутовете – ухили се Даниел.
Митко изсумтя, докато сестра му отиде при него и с един мах оправи разкървавения му нос.
– Бях…
– Хипнотизиран, зная – кимна Даниел, приближи се и постави ръка на рамото на героя – и се шегувах. Благодаря за точния изстрел, разбира се.
Митко тръсна черната си коса.
– Искам нова битка с теб. Онова не беше честно.
– Ще имаш възможност да я получиш – чу се властният глас на Тракийския конник. Учителите и учениците най-сетне бяха преодолели огнената преграда на хидрата.
– Накрая на годината ще има турнир по ръкопашен бой и ще ви видим тогава – каза древният герой – но засега мога да похваля и трима ви. Самият факт, че сте победили такова чудовище означава, че едва ли има още много, на което да ви научим.
– Хайде да не прекаляваме – обади се ламята Любка.
– Прочее вие единствена прекалихте – пресече я Юрий Йосифов – как можахте да пуснете такова изчадие срещу деца?
– Аз… нещо се обърка – запелтечиха и трите глави – не трябваше да е толкова силна.
– Ако нещо бе станало, това ли щяхте да кажете на родителите?! – изплющя гласът на Йосифов.
– Стига, Юрка, всичко мина добре – каза Оги Йорданов, който гледаше по чудо оцелялата камера. Сетне се ухили:
– Ей, страшни кадри са станали!

Глава двадесет и първа
Превъплъщението

– Оригинално – каза господарят на Наум, когато вампирът носферату се прибра в скритата пещера. В образът на манта той бе изпил кръвта на цял делфин и макар това да бе усещане, възможно най-близко до това да отнемеш живителната течност от човек, немъртвият все още бе в кисело настроение.
– Вие ме научихте на това вълшебство, повелителю мой – сведе обаче почтително глава Наум.
– Да – кимна господарят му – намеса в започнато заклинание с цел увеличаване на последиците и липса на контрол у оригиналния заклинател. Ползва се най-често при призоваване на демони, но и с хидрата стана добър номер.
– Но както виждате, тримата са прекалено силни – каза Наум – дори без помощта на техния директор.
– Но опитът за убийството бе похвален. Скоро ще имаш нов шанс.
Наум погледна внимателно господарят си.
– Скоро приближава 14 февруари, празник, който смъртните почитат като ден на глупашкото чувство, известно като любов – повелителят замлъкна, след което продължи – но тази година той е в сянката на петък 13ти, съвпадение с голямо значение за силите на мрака. Петък 13ти трябва да затъмни Деня на Любовта.
Наум кимна, макар да не усещаше накъде точно бие господарят му.
– Ще ти бъде дадена сила – продължи загърнатото в мрак създание – и когато тримцата излязат за празника, ще ги убиеш.
* * *
Макар Огнян Йорданов да бе доволен от филма, дори той бе притеснен от очевидното магическо извращение, което се бе получило с хидрата. Защо Любка бе създала такова могъщо чудовище оставаше загадка, на която самата ламя не можеше да даде задоволителен отговор. Късно вечерта на учителския съвет, преподавателите в Училището се събраха.
– Сигурна ли сте, че хидрата не се е появила поради прекален ентусиазъм от ваша страна? – изхриптя д-р Йосифов към ламята, която изсъска в отговор и с трите си глави.
– Обучавам герои от десетилетия. Някой се е месил в магията ми.
– Ала кой би направил подобно недостойно нещо? – вдигна вежди Петрова – моите питомци са добре възпитани. Не биха се пошегували така с Моника, въпреки, че тя разбира уроците по-добре.
– Сигурно е носфератуто – отвърна Оги Йорданов, подпрял брадичка на дебелата си ръка – то е доста силно, вдигна цяла армия немъртви. Звучи логично да може да създаде и такава хидра. А що се отнася до мотив, като гледам има някаква закачка с Даниел.
– Закачка? – поклати глава Тракийският герой. Без кон, той се бе подпрял на дълго копие и стоеше до прозореца – това е опит за убийство.
– И по-лошо – отново изхриптя Йосифов – сякаш се опитва да го наклепа. Почти сигурен съм, че Наум е убиецът от Магиполис.
– И Ганев мисли така, но аз не знам – намуси се Йорданов – убийствата не приличат да са на вампири.
– Носферату не са обикновени вампири – поклати глава Йосифов – някой от тях надграждат жаждата за кръв и се хранят със страха на жертвите си, като банши.
– Тва не го знаех – намръщи се Йорданов.
– Тъмни са тези създания – съгласи се Петрова – понякога се чудя дали сторихме добре, че приехме младия принц.
– А, Данчо е безопасна игла – поклати глава Огнян – сигурно за това носфератуто му е вдигнало мерника. Вампирите са честолюбиви, а това, че принца не пие кръвчица е все едно в Перник да не слушаш чалга. Неприемливо.
Ламята Любка изсъска.
– Да промениш хидра по този начин е прекалено дори за един носферату – каза тя – освен ако не е научил тайни, скверни магии.
– Какво имаш предвид? – погледна я Конникът.
– Загадъчните убийства, тайнствените умения на вампирът носферату, сложният план… – ламята се облещи и с трите си глави – аз съм стара и помня Древните обитатели на тази земя.
– Древен? – вдигна вежди Йорданов – след толкоз векове?
– Аз мисля, че Древните са хипербола, метафора – възрази Мадлен Петрова – едва ли са съществували, те въплъщават страховете, които измъчват магьосниците…
– Съществували са! – тропна с късите си крака ламята – аз съм им служила! Помня ги! Изчадия на древния мрак, безмилостни и зли…
– И някое от тях ще убива в крайморско градче като герой от бутафорен немагичен филм на ужасите – жлъчно каза Йосифов – нали не предлагате да дадем тази теория на Ганев? Той ще освидетелства всички ни.
Ламята млъкна при тези думи за загърнатият в тъмно преподавател. Юрий Йосифов се изправи.
– Вампирите са зли и потайни същества и имат архаични книги, които ни герой, ни вълшебник би пазил, ако е с акъла си. Вероятно този носферату се е докопал до някой старинен ръкопис и в момента прилага на практика това, което е чел.
– Ала ние не можем да разрешим това – каза Мадлен Петрова – дали да не помолим комисар Ганев за допълнителна охрана.
– Бого най-много да арестува Дани, докато носфератуто изпива кръвчицата на невинна девица – направи гримаса Йорданов – той е напълно нефелен и не може да направи нищо като хората. Ще трябва да се оправяме сами.
– И да не допуснем инциденти на празника на любовта, който питомците ни тъй обичат – поклати глава Петрова.
– Буржоазна глупост! – гракна ламята.
* * *
Свети Валентин наближи бързо и учениците трескаво си уреждаха срещи, за да не останат да празнуват Трифон Зарезан с патриотично настроената ламя Любка, която ги агитираше, че това е истинският български празник. Огнян Йорданов бе на същото мнение, но считаше, че виното върви само с мезе и затова една солидна част от продадения на западна кабеларка фантастичен филм отиде за чевермета, които той поръча за 14 февруари. За щастие, Даниел и Моника, както и Димитър и Красимира, нямаха проблеми да си програмират Деня на Влюбения и решиха да си направят разходка до Магиполис, откъдето да излязат с лодка в морето.
Влюбените двойки обаче не бяха единствените, които се приготвяха за деня. Загадъчният господар на Наум започна да приготвя поредният си удар и заедно с коварният носферату изчакаха вечерта на Петък 13-ти, в самото навечерие на Деня на Влюбените, за да атакуват. Както и на Хелоуин, господарят слезе към Магиполис, като избра една леко отдалечена от града къща. Там живееше Златко Горанов, пенсиониран магически комисар, саможив и лют човек, който не понасяше ничия компания. Дори Богомил Ганев не смееше да се репчи пред него и като цяло никой не го безпокоеше. Той бе старомоден и имаше виждания, не много различни от тези на ламята Любка и слизаше в Магиполис два пъти в месеца, за да си набави брашно за хляб и да си вземе пенсията, която му се полагаше за някогашната му работа. Всичко останало лютия някогашен герой (или както той предпочиташе, юнак) си добавяше сам. Сутрин ходеше за риба, а после издояваше козичката си за мляко и си правеше сирене.
Друго му не трябваше.
Това го правеше идеалната жертва за целите на господаря.
Той приближи двора на Горанов когато петък 13ти почти бе превалил и наближаваше полунощ. Старецът отдавна си бе легнал, но козичката му тревожно заблея, когато усети отвратителната смрад на пришълеца, миризма на умряла риба, застояла вода и нещо далечно и скверно. Обикновено господарят скриваше своят дъх отчасти с вълшебство, отчасти с подходящо облекло, ала тоя път нарочно остави широкото му наметало да се вее от студения морски вятър, а гнусните му крака, освободени от сковаващите ги обувки, оставиха слузести следи в снега.
Обикновено господарят не оставяше никакви улики, но този път бе обмислил всичко.
Наум долетя като прилеп и започна да се удря леко по един от прозорците. След малко от къщата се чу ругатня и светна лампа.
Козичката, усетила аромата както на прилепа, така и на неговият повелител, продължаваше да блее отчаяно.
Господарят даде знак с деформираната си ръка и Наум се спусна към горкото животно.
Козата изпищя и млъкна.
От къщата се чу трополене. След малко вратата й се отвори и на прага се появи Златко Горанов, гневен, гол до кръста и стиснал дълга сабя в ръката си.
Сабята му бе вълшебна, дипленица, и развъртяна можеше да порази жертвите си на метри разстояние.
Но само ако те позволиха на носителят й да я използва, а господарят не бе такъв. Той излезе на светлината, която хвърляше лампата от дома на Горанов и изръмжа:
– Почувствай злината ми!
Златко изтърва сабята си, занемял от ужас и отвори уста за да извика. Той бе по-силен от другите жертви, които господарят бе имал и сигурно щеше да успее да изкрещи, ала Наум изкочи из сенките и заби дългите си зъби в гърлото му, започвайки алчно да смуче кръв. Прегладнял от рибешката диета, вампирът усмърти безпомощният стар герой за секунди.
Господарят прошепна необходимото заклинание и махна с гнусната си ръка. За миг грейна неясна, отвратителна светлина в оттенък, който окото на смъртния не познаваше, сетне изгасна.
– Жаден ли си още, чирако мой – рече тайнственото същество на Наум, който надигна доволен съсухрената си глава от жертвата и облиза устни със сух, подобен на парче изсушено манго, език.
Вампирът го килна глава към него, предпазливо свеждайки очи към земята.
– Още ли ще убиваме, господарю? – попита въпросително той. Наум бе излочил кръвта и на козата, и на стопанина й и нямаше нужда от повече, но заедно с мощта му в черната магия, растеше и лакомията му.
– Не – усмихна се господарят и оголи ръката си – но съм ти подготвил специален десерт.
Наум надигна леко главата си, внимавайки очите му да не попаднат на страховитата глава на господаря, която бе разкрита на светлината и би уплашила до смърт по-слаб човек с вида си и би обрекла на лудост по-силния.
Но лакомията на носферату бе невероятна. Да пие от кръвта на…
Наум се облиза.
– Сигурен ли сте, господарю? – попита предпазливо вампирът.
– Иначе нямаше да ти предлагам – кимна другия.
Наум не чака подкана. Мършавото му тяло се метна като това на пантера към господарят, а дългите му зъби се впиха в ръката. Още при първата глътка водниста, зеленикава кръв вампирът се ококори, както би направил човек, налапал прекалено люта храна, а ноктестите му пръсти се вкопчиха в стволестата ръка на господаря, за да може да оттласнат притежателя си от гибелния капан.
Но веднъж вкусил кръвта на такова създание, Наум не можеше да спре, докато самото същество не пожелаеше това. Зеленикавата кръв продължи да изтича в гърлото на носферату, променяйки го психически и физически. Когато най-сетне господарят оттласна Наум от себе си, мършавият вампир вече бе станал нещо друго… първично.
Цялата му плът бе потъмняла до цвета на най-черната нощ, а чертите на лицето му се бяха изгубили, оставяйки само една разтворена паст и две очи, които грееха в отровнозелена светлина. Лактите се бяха издължили и завършваха с остри нокти, които се подпираха у земята като допълнителен вид крайник. Пръстите на Наум се бяха издължили и обезкостили и се виеха като пипала, чиито краища свършваха със свирепи на вид куки. Краката му се бяха изкривили и станали по-мощни, като на хищно същество от юрската епоха, а плащът, който носферату някога носеше на гърба си, сега се бе разтворил до деформирани ципести криле като на птеродактил.
Ала най-голямата щета носферату бе поучил на умът си. Кръвта на господарят бе донесла в съзнанието на вампира спомени от миналото и бъдещето, ужасяващи видения за един невъзможен свят, в който невероятно деформирани създания се кланят на уродливи богове, а всички останали същества – хора, вампири, дори легендарните змейове, самодиви, феи и елфи, служат като добитък, който се принасяше в жертва на невъобразими сили отвъд вселената и преизподнята.
Но виденията не бяха неприятни. Те обещаваха власт, безгранична власт. Наум само трябваше да удовлетвори господаря.
– Утре е Денят на Влюбените – студено каза Древният на клетата, окаяна машина за убиване, която бе създал – и моите врагове ще минат да се насладят на ефемерните и жалки чувства, които толкова почитат. Убий тях и всеки, който застане на пътя ти!
Наум понечи да отговори, но от зъбатата му уста излезе само ниско, клокочещо ръмжене. Той отлетя в къщата на Златко Горанов и зачака утринните лъчи.
Древният залитна леко, когато урода се скри от погледа му. Магията бе изтощителна, ала ползата си заслужаваше.
За Валпургиевата нощ враговете му щяха да бъдат избити, а неговите събратя – свободни да владеят цялата земя!

Глава двадесет и втора
Ужас на Свети Валентин

И така настъпи любимият празник на всички тийнейджъри, включително и на тези от Училището за Герои и Вълшебници. Празникът бе обичан и от Магиполис, тъй като оживяваше града с млади хора, които си купуваха това-онова, водеха любимите си на сладкарница или на магически панаир, където по-старите вълшебници показваха номера или пък продаваха странни и забавни предмети.
Като никога се случи и денят да е хубав. Топлият микроклимат около морето пребори зимния сезон и на небето се бе издигнало ярко слънце. Учениците се спуснаха надолу, влюбените хванати за ръка, а тези, които нямаха приятелки или съответно приятели си спомниха за традиционно българския Трифон Зарезан и се забързаха към прочутата пивница в града, която предлагаше греяно вино.
Митко реши да съчетае двата празника в едно и заведе Красимира на пивницата. Тя също си беше по-бойка и нямаше нищо против. Още повече, че след няколко месеца приятелство Димитър все още се стесняваше да се целува пред приятелите си. Но греяното вино го разчупи, за радост на Краси и аплодисменти за всички останали гости в пивницата, помещаваща се в широка, но ниска зала в подножието на омагьосан фар, чиято светлина виждаха само корабите до Магиполис.
Даниел нямаше нужда от вино, за да се сгрее. Моника му бе предостатъчно. Двамата, хванати за ръце цял ден се разхождаха в града, около града, в гората между училището и града, по морския бряг. Вампирът дори реши да направи демонстрира плувните си умения пред приятелката си и се гмурна в ледените вълни все с дрехите. Той поплува пред нея, гмурна се под водата и остана няколко минути там, след което излезе, целият мокър и ухилен.
– Не ти ли е студено – почти ужасено попита Моника.
– Не чувствам такова нещо като студ, знаеш го – ухили се Дани, разкривайки зъбите си.
– Не си го и помисляй – предупреди го вълшебницата, но вампирът внезапно се озова до нея и я дари с леденостудена, мокра, солена целувка.
Двамата се засмяха и когато огнените лъчи на залеза огряха морето, се отправиха към дома.
Тъкмо тогава, съществото, което някога се бе наричало Наум, изпълзя от леговището си.
* * *
Докато нещата при Митко и Даниел се развиха отлично, Денят на Любовта не бе протекъл така успешно за Мирослав. Олисяващият в косата вълшебник се бе оказал доста палав и през седмиците след Нова Година освен със специалистката по астрономическа тригонометрия Йонка бе опитал да завърти любов и с Галина, млада героиня, която му бе казала, че го намира за сладък. Разбира се, двойната му игра бе разкрита на връх 14 февруари (макар и наистина, след поотделно чудесни сутрин и следобед) и след като Миро получи заплахата, че ще му оскубят и малкото останало косица бе натирен сам да се прибира у дома.
Така, едновременно гузен и разочарован, очилаткото се катереше обратно по горските пътеки. Дори неговото измъчвано от любовна мъка съзнание обаче забеляза, че нещо не е наред още по средата на пътя.
Гората бе неестествено тиха.
Човек не забелязва това, ако не се случи. Гората по принцип е изпълнена с различни шумове. Тук изкряка птица, там прошумоли животно. Дори през февруари, студен и враждебен месец, в гората се чуваха различни шумове.
Но сега – нищо.
Заедно със сумрака над дърветата се бе спуснала неестествена тишина, а с нея и очакването за нещо.
Нещо зло.
Мирослав потръпна. Той се огледа бавно наоколо, сякаш търсейки причинителя за неприятното чувство за хлад, което го обзе, чувство, което нямаше общо дори с внезапния студен повей на зимен вятър.
Косъмчетата на врата му настръхнаха.
Погледът му мина покрай оголените дървета, чиито с разклонените си клони му заприличаха на старческите ръце на заровен в земята великан, който иска да го докопа.
Как пък нямаше никой съученик наоколо, запита се Миро.
Ала очите му не доловиха нищо, никакво движение, от никого.
Глупак, скастри се Мирослав. Боиш се от сянката си, когато имаш съвсем реална причина да се страхуваш от две разгневени жени.
Той почти се засмя на собствената си мисъл, когато от сенките на дърветата се появи черното същество.
Краката на младия вълшебник се подкосиха. Той никога не бе виждал такова създание, макар то да му изглеждаше някакси смътно познато. Съществото бе хуманоидно и съвсем черно, като изключим отвратителните му блестящи в отровнозелена светлина очи. То ходеше на два крака, но се подпираше на свръхдългите си, заострени лакти и това му придаваше вида на някаква отвратителна богомолка. А пръстите на ръцете му завършваха с остри нокти и се вееха уродливо, като пипала.
Мирослав долови как в ума му се оформят думи и с отвращение разбра, че черното създание се опитва да му каже нещо. Магьосникът потрепери от погнуса, надигна магическата си пръчка и изкрещя:
– Локум!
Това бе магията, която го бе направила известен, с нея, макар и неволно, бе обуздал хулещия го още от първите дни Даниел, пак с нея му бе спасил живота от ужасната Клементина.
Магията обви черното създание и Мирослав си отдъхна. Той приближи желирания квадрат, за да разгледа по-внимателно странното създание.
В същото време неговия локумен капан бе разкъсан от създанието с лекотата, с която той би скъсал лист мокра хартия.
Миро отново надигна пръчката си, паникьосан, но съществото протегна покритата си с лепкава субстанция ръка и пипалата го плеснаха през китката. Младежът изтърва пръчката си, а пипалестите пръсти вкопчиха нокти като куки в ръката му и го привлякоха към създанието.
Черното същество разтвори паст, от която лъхна дъх на мърша и момчето забеляза, че чудовището има дълги, вампирски зъби.
В същия момент някаква фигура се заби в черното създание, което изтърва Миро и изсъска.
Беше Даниел, осъзна очилатия магьосник, докато гледаше тъпо. Русокосият вампир се бе появил от нищото и се стовари като снаряд в черното същество.
– Дани! – чу се гласът на Моника, която тичаше след него.
Черното същество се изкикоти зловещо и се обърна към нападателят си. То отблъсна Даниел от себе си и замахна с лактите си към него, досущ като богомолка. Русото момче отскочи настрана и нанесе жесток шут в лицето на съществото, чиято глава се отметна настрана.
– Бягай! – извика Даниел на Миро – извикай някого!
Без да чака подкана, Миро се спусна обратно към града, викайки за помощ. Той се обърна към Моника, опита се да я хване за ръка, но тя се отскубна. Нямаше да остави любимият си сам.
В това време създанието отново бе нападнало с острите си лакти, ала когато Дани отново отскочи, то протегна напред и уродливите си пръсти и сграбчи с тях вампирът за китките по същият начин, по който бе изненадало и Мирослав. То се опита да придърпа вампира към себе си и отвори зъбатата си паст.
В този момент Моника надигна магическата си пръчка и изкрещя заклинание, в което се съдържаше целият страх за момчето, което обичаше. От пръчката изкочи огнена топка, която подхвана черното същество, откъсна го от Даниел и го заби в най-близкото дърво, което се разтресе.
Моника никога не бе правила такава силна магия и залитна от произнесеното заклинание.
Но съществото се надигна след удара на огнената топка, все едно нищо не се бе случило.
Зелените му очи пробляснаха и се втренчиха в тези на Моника.
– Това е Наум – олюля се тя, познавайки хипнотичния взор на носферату – Това е Наум! – извика тя, за да предупреди Даниел.
Но това се оказа грешка.
– Наум? – ококори се русият вампир, докато черното чудовище отново скачаше към него. Извитите му като на праисторически раптор крака се насочиха към Даниел, а от гърба му се разтвориха чудовищни черни криле, като погребален саван.
Момчето вампир хвана краката, смятайки да хвърли чудовището настрана, но Наум го притегли към себе си и заудря с острите си лакти. Подобните на куки краища на ръцете му удариха вампирът право в гърдите. Даниел извика, а мократа му риза почервеня.
– ДАНИ! – извика отново Моника и запрати втора огнена топка.
Наум пусна любимият й както орел пуска костенурка и с тласък на крилете си се откъсна над магическият заряд. После отново се изкикоти и се спусна към нея, като бухал, видял гризач.
Даниел яростно извика и окървавен скочи към съществото, издигайки се метри над въздуха и кацайки на гърба му. Наум изръмжа гърлено и прие битката, свивайки криле и търкулвайки се на кълбо заедно с вкопчилият се в него вампир.
Моника извика отчаяно.
Тя не можеше да стреля сега, не и когато Наум и Даниел бяха вкопчени един в друг.
Ако удареше единият, можеше да нарани и другият.
Черното същество бързо взе превес над Дани. Русото момче дереше и хапеше, но веднага след това трябваше да плюе странната, изгаряща устата му кръв. Наум нямаше подобни задръжки и проблеми, той притисна с коляно Даниел в корема и отново започна да удря с лактите си по гърдите му.
Даниел се закашля, по устните му изби кръв.
Зелените очи на Наум блеснаха свирепо, триумфално.
И тогава върху него връхлетя Димитър и това, което бе непосилно за раненият вампир се оказа сякаш естествено за скочилият от горските сенки като пума герой, който сграбчи черното чудовище за краката, издигна го във въздуха и започна да удря с него дърветата.
Наум се опита да разпери криле, но Митко не го пусна, а продължи да удря. Едно от крилете на съществото издаде отвратителен пукащ звук, когато се удари в дървото и Наум нададе страховит писък.
В този момент Моника вече бе притичала до Даниел, а лицето й бе пребледняло от ужас. Русият вампир лежеше окървавен и безпомощен, а дъхът излизаше от устните му с пресекулки.
– Д-добре съм – изхъхри той – ще се оправя.
И наистина раните му лека полека се затваряха, а вампирската му кръв яростно се бореше с щетите, оставени върху тялото му от злокобното изчадие.
Но в този момент Наум се отскубна от Димитър. Черният звяр бе посесъл огромни щети, едното му крило висеше безполезно, единият му лакът бе притъпен и изправяше ръката му под неестествен ъгъл. Зелените му очи обаче блеснаха хипнотично и в следващият миг изчадието се метна към гърлото на героя с разтворена паст.
Моника веднага вдигна предпазващ съзнанието магичен заслон около Димитър, за да го защити от телепатичната атака и героят успя да вдигне ръка. Наум обаче стръвно я захапа и засмука кръвта от нея, а коленете на героя омекнаха безсилно.
– Не! – извика гневно Моника, а яростта й от вида на хванатия й в капан брат и сразения й любим, от проваленият празник, надделя над умората. Тя вдигна пръчката си и повелително извика, а този път огънят излезе като струя и не като топка, като вълна, която помете черното създание, откъсна го от Митко, който обезсилен се свлече на колене и го изблъска назад, назад…
Но черното същество не се предаде. То заби рапторските си крака в пръстта и упорито застина на едно място.
Сетне направи крачка напред.
И още една.
Моника пребледня, но засили магията си, макар устните й да побеляха от усилието.
Съществото сякаш изстъня, изгаряйки в пламъците.
Но продължи да приближава.
В този момент тя усети леден повей и се олюля, а огньовете й изгаснаха. От пътеката към училището се появи кълбо мрак, което се заби в гърба на Наум.
Промененият носферату разпери здравото си крило и устата му се разтвори в беззвучен крясък, след което внезапно се промени до старият си вид и падна по очи, мъртъв.
Моника се подпря до най-близкото дърво и въздъхна облекчено, когато видя забуленият силует на д-р Йосифов. След него тичаха Тракийският конник и Огнян Йорданов, който прибра нещо металическо под възголемия си шлифер.
– Добре ли си момиче? – попита Конникът, като приближи вълшебницата.
– Аз да… – отговори Моника задъхана – Момчетата…
– Добре сме – с олюляване се изправи Даниел. Раните му се бяха затворили, но той все още бе изтощен, а и бе изгубил кръв. Същото важеше и за Димитър, който напразно се мъчеше да се изправи.
– Митко! – изпищя дотичалата отнякъде Красимира, която приближи едрият младеж и нежно преметна мускулестата му ръка над раменете си.
– Какво стана? – дочу се властен, режещ и познат глас и комисар Богомил Ганев дойде откъм града. Той погледна към Наум и се усмихна:
– Убили сте го! Кой?
Д-р Йосифов кимна сдържано. Огнян подритна трупа.
– Можехме да го поразпитаме.
– За какво? – изграчи Ганев – видя се цялата история. Планът е бил да се злепостави принцът вампир. Когато това не успя, поради моята вродена съобразителност…
Йорданов хлъцна при тези думи.
-… планът се е променил затова принцът да бъде убит. Но това не се е получило, благодарение на временната намеса на д-р Йосифов – Ганев почтително се поклони към загърнатият в тъмно преподавател.
– Но… – прошепна Моника, приближавайки Даниел и подпирайки го така, както Краси бе подпряла Митко – това бе… нещо черно… зло… не обикновен вампир…
– Ужас – обясни провлачено Йосифов – сега целият пъзел се нареди.
– Така ли? – попитаха в един глас Йорданов, Ганев и Тракийският конник.
– Да – отвърна д-р Йосифов – изглежда вампирът носферату е намерил гримоар, книга със забранена черна магия, за да придобие по-голяма сила, за да отключи мощта й, е извършвал тъмни ритуали, довели до убийствата през последните месеци…
– Тази нощ е имало още едно – намеси се Ганев – Златко Горанов е бил намерен без капка кръв в тялото си и същото изражение на смъртен ужас.
– Но преди жертвите не бяха обезкръвени – възрази Оги Йорданов.
– Да, защото носферату се е контролирал – кимна Йосифов – но явно след серията провали черната магия е победила разсъдъка му и го е превърнала в това черно същество. Така става, когато си играеш с такива неща.
– Каква стройна мисъл, каква дедуктивност – ахна Богомил Ганев – само съжалявам, че не работите в комисарията, д-р Йосифов.
– След като случаят е разрешен – не му обърна внимание загърнатият в черно – можем да сме спокойни, че повече злодеяния няма да има. Отведете ранените в училище, нека Мадлен се погрижи за тях.
– Да – кимна Оги и махна на Конникът.
Той слезе от своят кон и постави върху него ранените Димитър и Даниел, след което внимателно поведе животното нагоре по пътеката. Моника и Красимира бяха притеснени, но Оги ги успокои:
– Ще ги оправим юнаците, не бойте се.
Отстрани Древният наблюдаваше с омраза ставащото.

Глава двадесет и трета
Битка за титлата

Следващите дни и седмици бяха едни от най-хубавите в Училището. Всички приеха обясненията на Йосифов за станалото и след смъртта на Наум бяха дълбоко убедени, че злото вече ги е оставило. Атмосферата видимо олекна, вече и учители, и ученици бяха спокойни.

Димитър, Даниел и Моника пък станаха героите на училището. Момичетата наблюдаваха влюбено вампирът и героят тъй както момчетата въздишаха по Моника, ала понеже и тримата бяха “заети” си оставаха с мечтите. За сметка на това дуелът между Димитър и Даниел се поднови с новото начало на упражненията при Конникът и всички със затаен дъх започнаха да следят как ще се развие тя, по начинът, по който много от тях бяха следели футболните първенства от света на немагичните.
С подновяването на игрите Даниел с неприязън забеляза, че Митко е станал много по-силен отпреди. Сбъднаха се думите на Огнян Йорданов, че героите имат по-голям таван за развитие от вампирите. Може би това нямаше да е така, мислеше си Даниел, ако той пиеше кръв като своите събратя, ала апетитът му за ароматната течност бе дори намалял след като бе вкусил кръвта на покварения Наум и той вече се ограничаваше само до изкуствената напитка на Оги Йорданов и бурканчетата конфитюр от златни ябълки, които баба Мина му изпращаше. Не много вампирски, даваше си сметка Даниел, но се надяваше да компенсира с титла за най-голям герой. Огромният му аванс, натрупан през есента обаче започна лека-полека да се стопява, а напрежението, което се пораждаше от интереса на магьосническите телевизия и вестници (победата над Наум не бе пропусната и всички следяха училищното първенство с двамата “велики герои”). За да станат нещата още по-лоши Даниел получи писмо от своя настойник, което гласеше следното:
Уважаеми принц Даниел,
Дворът на Вампирското царство в България с интерес следи Вашето представяне в надпреварата на легендарното Училище за герои и вълшебници. Едва ли е необходимо да Ви напомням, че победа на вампир ще докаже предимството на нашият вид в обществото на магичните. Разчитаме, че няма да ни разочаровате.
Искрено Ваш:
Н.В. Александър Срацимир,
Цар Вампирский

Проблемът бе, че Даниел вече нямаше почти никакви предимства пред Димитър и дори във вечерните упражнения на ламята Любка с мъка успяваше да повтаря подвизите на мускулестият младеж. Разбира се, старата вражда между двамата я нямаше заради Моника, макар понякога Даниел да се мусеше, когато Митко снизходително го тупаше по рамото с байчовския си маниер.
Надеждата на вампира бе състезанието по картинг. То щеше да се проведе на нормалната траектория на нормалната писта и това щеше да стане през нощта – идея на Оги Йорданов с чисто комерсиален ефект, която обаче даваше известно надмощие на вампирския принц.

Решаващи, както винаги, щяха да бъдат квалификациите. Този път обаче те бяха предшествани от рекламни блокове за различни артикули, които Йорданов намери за рекламодатели на героите. Така Митко например рекламираше някакви мечове и превръзки за коса, а на Даниел се падна задачата да промотира великата вампирска напитка, която Йорданов разпространяваше. Доколкото бе разбрал, това, че той я пие бе увеличило популярността й сред някои млади вампири.
Доколкото познаваше настойникът си, онзи щеше да е бесен.
Така или иначе квалификациите започнаха и докато дойде редът на Даниел, Митко бе повел, следван от любимата си Красимира. Даниел се усети, че ще е лошо ако остане зад тях в какъвто и да е етап от състезанието и разбра, че трябва да направи перфектна обиколка. Още щом излезе на пистата обаче, усети какво предимство му дава нощта. Докато другите герои се взираха в тъмното за завоите, въпреки магическите кълбета, поставени като изкуствено осветление, за Дани пистата бе ярка като ден. Вампирът използва предимството си и влизайки много по-бързо в завоите, спечели убедително квалификацията с над две секунди.
Той обаче не бе спокоен за състезанието, нито дори когато Моника се хвърли на врата му в поздрав, който накара Митко да изсумти под мустак (образно казано, Красимира не му даваше да си пусне мустаци въпреки желанието на героя да види “какво може да стане”). Дани помнеше състезанието на овала и знаеше колко опасен може да бъде Митко.
Страховете му се оправдаха още в първата обиколка, която мина при небивал интерес – за надпреварата, въпреки, че бе посред нощ, бяха дошли герои, вълшебници и дори някои млади вампири, гледани накриво от останалите. Дани успя да поведе на старта, но Митко се залепи зад него. Той го следваше плътно, наблюдаваше го къде спира и свикна с пистата въпреки много липсата на светлина.
Тур след тур изминаваха, а Митко бе плътно зад Дани. Двамата отново се откъснаха пред всички останали. По средата на надпреварата вампирът усети, че неговият съперник е по-бърз. Той почти прехапа устни от яд. Как бе могъл героят да стане толкова силен? Имаше наистина герои, които надминаваха вампирите по физическа сила, но те бяха стари и единици. Как можеше Митко да е толкова по-могъщ, да го надмине така само за една зима?
Защото си слаб, слаб, обади се един предателски глас в главата му. Той си спомни обидните думи на Мартин, Наум и Клементина и усети в гърдите му да се надига гняв.
Не беше слаб!
Каквото не му достигаше като сила и бързина, щеше да навакса с ум. И така Даниел отново започна блокиращата тактика от първият кръг, засичаше Митко на всеки завой, докато накрая героят не изпусна точката за спиране и едвам удържа карта си. След това не пробва повече атаки.
Даниел пресече финалът пръв и вдигна победно ръка за огромно удоволствие на голяма част от нежната половина от публиката и, разбира се, на няколкото вампира, които бяха дошли да го поздравят.
Като в сън прегърна Моника и прие поздравленията на изпотения и леко сърдит от засечките Митко.
Когато вдигна купата на победител, чу думите на Оги Йорданов:
– С третата си победа от четири старта Даниел се приближава към титлата както в индивидуалния картинг шампионат, така и за наградата на герой на училището!
Вампирът се ухили така, че зъбите му да блеснат и сънародниците му изреваха победно.
Може би нямаше да разочарова и своя народ.
Може би щеше да зарадва и настойникът си.
Но когато чу маршрутът на последният кръг, усмивката му угасна и единствената утеха бе, че и иначе самоувереният Митко също пребледня.
Същата писта, същата конфигурация.
Денем.
Но на дъжд.
* * *
Древният изживя тежко провала на своето чудовище. То трябваше да сложи край на тримата досадни герои, за които пророчеството предупреждаваше, трябваше да му осигури мир и спокойствие, за да извърши последните приготовления на спокойствие.
Ала те се бяха оказали прекалено силни и щяха да провалят всичко. Шопарът Йорданов и тиквата Ганев щяха да хванат неговото чудовище и да научат истината, така смъртта на иначе верният Наум бе станала неизбежна.
Ала докато наблюдаваше Даниел и Димитър, виждайки амбицията в погледа на човека и отчаяният страх от провал на вампира, в ума на противното създание проблесна идея.
Може би бе изтървал нещата от самото начало, позволявайки на тримата да се сприятелят и да се превърнат в триото, за което нашепваха предупредително звездите. Но може би не бе късно нещата да се коригират. Щом двама души силно желаеха нещо, гаранция бе да припламнат искри.
Може би не бе късно искрите да прерастнат в пожар.
Древният се ухили мрачно иззад маскировката си.
* * *
Следващите дни д-р Йосифов буквално атакува учениците. Той заля курса на магьосниците с домашни и започна яростно да изпитва героите за съществата. Другите учители усетиха накъде вървят нещата и отпуснаха хватката си около героите, като дори упражненията при Любка и Конникът намаляха.
Но това изобщо не подобри положението.
Формулите, които Йосифов отпусна на класът на “астролозите”, както се наричаха вълшебниците и Даниел, станаха съвсем сложни и объркани, оплетени уравнения, които предизвикваха отчаяние у по-чувствителните ученици и гняв у по-темпераментните. Самият Даниел стоеше по цели нощи над тетрадката със сметки и се гневеше, неспособен да докара изплъзващите се отговори на уравнението. Настроението му рязко се влоши и той отново стана чепат както със страдащия от любовна мъка Мирослав, така и с конкурента си за спортната титла Митко. Единствено Моника успокояваше вампирът и го караше да се чувства добре, като двамата заедно сядаха и смятаха задачите. Но това успокоение бе временно, като лед по челото на трескав и отминаваше щом вълшебницата се отделеше от вампира.
Нещата при Димитър не стояха по-добре. Йосифов го извести, че очаква материалът за Древните, но в училищната библиотека нямаше почти нищо. Момчето помоли за помощ Оги Йорданов. Дебелият директор имаше книга по въпроса, но те бе на руски език, така, че Димитър можеше да работи само с помощта на директора и това ставаше много, много бавно.
От това, което научи, не му стана по-добре.
Древните, твърдеше руската книга, били прастар народ, достигнал пика на своята цивилизация преди възхода на човечеството, във времената от преди около 12 500 години. Тогава те основали масивна империя, която се простирала от намиращата се тогава в топъл климатичен пояс Антарктида чак до Южна Америка. Древните обаче управлявали с железен юмрук и предизвикали други приказни народи – най-вече ирландските елфи, балканските змейове и, интересно, вампирите, на бунт срещу себе си. Накрая алиансът на останалите създания успял да промени земната траектория така, че Антарктида се озовала в полярния кръг, а пък царството на Древните се продънило под земята.
Оттогава насам Древните се появявали по повърхността на планетата страшно рядко и обикновено появата им предвещавала големи беди. Древни били забелязвани при падането на древните цивилизации, преди чумната епидемия в Европа, преди световните войни. Моряците се кълнели, че от дълбините на морето Древните изкачали, яхнали невъобразими чудовища.
Обяснението как Древните се измъквали от затвора си оставало неясно. Най-честата теория било, че използвали архаична технология, която им позволялала телепортация през определен период от време, при съответно разположение на съзвездията на небесната карта.
Според друга теория пък Древните влияели на събитията не пряко, а телепатично, с помощта на сънищата си, които можели да подлудяват отделни хора или цели народи. Руският автор така обясняваше самата поява на черната магия по света.
Малко се знаеше и за физиологията на тези създания, освен странната им прилика с октоподите и калмарите; ала дали те били вид, еволюирал от главоногите или пък съвсем отделни създания, кацнали от космоса, дори щедрият на налудничави теории и хипотези писател не се наемаше да каже.
Йорданов предупреди, че авторът на книгата е известен мошеник и често украсява теориите си, за да бъдат книгите му по-вървежни, ала Митко бе потънал в текстовете, които превеждаше със заместник директора и те разваляха съня и настроението му. В сънищата си той сънуваше хора от различни времена и епохи да страдат, а в сенките стояха уродливи видения като картинката, която бе видял.
Накрая той представи домашното си на Йосифов, който го разкритикува, че е ползвал “сензационалистки” автор с пристрастен, негативен подход към Древните и му писа тройка.
Горе-долу по това време свършиха и мрачните уравнения за “астролозите”, доктора ги прибра и писа на всички четворки.
Дорде минат неприятните изпити при доктора, учениците се бяха вкиснали съвсем и дори краят на Теоретичните постулати на заклинателната магия не успя да подобри настроението им.
Март почти бе превалил, но преди краят му имаше още едно изпитание, състезанието на дъжд. През дните и седмици на учене при откаченият Йосифов, мисълта за надпреварата бе единственото, което крепеше Митко и Дани. И двамата бяха твърдо решени да го спечелят и да се докажат като номер 1.
Но това можеше да стори само един…

Глава двадесет и четвърта
Дъжд

Моника бе много изнервена преди последното картинг състезание за годината. По Коледа, когато Даниел бе дошъл на гости у тях, като, че ли най-сетне искрите на враждата му с Митко бяха угаснали. После, когато настъпиха битките с Наум, тя можеше да се закълне, че между двамата възниква приятелство.
Но последният месец като, че ли нещата бяха започнали да се обръщат. Димитър отчаяно искаше да спечели титлата за герой на годината. Понеже вече бе по-силен и по-могъщ, той знаеше, че единствената пречка пред него е огромният брой точки аванс на Даниел, който можеше да му позволи да триумфира и при най-малката му грешка. Но вампирът също бе изнервен, изопнат като опъната до скъсване струна и не бе на себе си в дните преди състезанието, за което, естествено, никак не помагаха и огромният брой домашни, които Йосифов бе спуснал върху учениците.
Самата тя бе нервна от всичките изчисления и формули, които, дори решени правилно, оставаха усещане у ученика, че е стигнал до задънена улица. Сякаш някой бе хвърлил зла магия върху цялото Училище и вадеше най-лошото у хората.
Моника нямаше как да знае, че Древният е направил точно това.
* * *
Денят на състезанието настъпи, внимателно избран така, че дъждът със сигурност да се излее на пистата. Ала колкото и прецизни да бяха изчисленията, природата си бе природа и за квалификацията бе сухо, макар огромните черни облаци да бяха надвиснали като погребален покров над пистата. Героите, които бяха по-назад в класирането първи направиха своите обиколки и се подредиха в стандартно класиране, но когато Красимира излезе на пистата, върху нея започнаха да падат първите капки дъжд. Димитър и Даниел изохкаха, като видяха това, тъй като сега времената за обиколка щяха да паднат драстично.
И наистина, Красимира записа последната за момента позиция. Веднага след нея на пистата излезе Митко. Младежът натискаше колата като полудял, а картът му вдигаше пръски във въздуха.
Въпреки това, той успя да изпревари единствено Красимира и се нареди предпоследен.
Даниел също излезе на пистата, проклинайки времето и лошият късмет. Трябваше да победи Димитър, трябваше… но амбицията го предаде. На предпоследният завой се завъртя и когато завърши обиколката видя 12-тата позиция пред името си.
Погледът му се спря на малкото вампири, които отново бяха дошли да го подкрепят. Тайно се бе надявал настойникът му също да дойде, да го подкрепи…
Но бе станало по-добре.
Защото той се бе провалил.
* * *
Пряко предаване на Hero TV – “Дъждовна Гран При”, V последен кръг от шампионатът по картинг за герои и вълшебници. Коментар: Георги Тенчев
Здравейте, любители на високите скорости, заедно с вас ще проследим стартът от последния кръг на първенството по картинг за герои и вълшебници, финалът на един изключителен шампионат, който трябва да реши кой ще стане победител в окончателното класиране и може да има решаващо значение за общия турнир за герой на годината. Двамата основни фаворити Димитър Георгиев и Даниел Александров имаха изключително тежка квалификация, в която се наредиха съответно десети и дванадесети, ако те запазят тези си позиции Даниел е шампион по картинг, но няма да може спечели предсрочно купата за герой на годината. Същата ситуация ще имаме и ако Димитър е първи, а Даниел от пето място нагоре, но ако Даниел вземе по-слаба позиция от петата, а Митко е пръв, той губи първенството по картинг и лидерството в класирането за герой на годината. Ако Даниел спечели и двете първенства завършват с негов успех, така, че залогът е много голям. На първа позиция обаче ще стартира, за пръв път този сезон, Калоян Иванов, следван от Иван Диманов, Тодор Попов, Радослав Митков и така до десетата позиция, на която виждаме големият претендент, героят, който успя да победи както Хидрата с глави на елементи, така и поквареният носферату Наум, а именно Димитър Георгиев. Това обаче той направи с Даниел Александров, лидерът в класирането, който стартира от дванадесета позиция.
Започва загряващата обиколка, може да видите колко нестабилни са картовете на всички участници под изливащия се на пистата проливен дъжд. При такива условия няма чак такова значение стартовата решетка, изпреварванията, както и грешките са значително по-лесни, а и най-малката загуба на концентрация може да доведе до отпадане от състезанието и загуба на решителни точки в края на шампионата.
Пилотите се нареждат отново на своите позиции, всичко е готово за старта на състезанието и… перфектно начало на Иван Диманов, откъсна се той пред Калоян, който много закъсня на старта, виждам Радо Митков да се промъква на трета позиция и, оо, фантастичен старт на Димитър Георгиев, вклини се от десето на четвърто място, невероятно начало! Не такъв късмет за Даниел Александров, блокиран от Красимира Илиева на старта…
* * *
Даниел изсъска иззад каската си, блокиран от Краси. Той знаеше, че това е тимова игра, че любимата на Митко се опитва да го защити, но това не правеше ядът му по-малък. Този път бързите му рефлекси го бяха подвели и той се бе подхлъзнал на старта, губейки ценни секунди. И сега Митко бе някъде далеч напред, а той се влачеше зад приятелката му. Цели две обиколки вампирът изкара зад феноменално защитаващата се Красимира, преди най-сетне да я изпревари и да изкочи на единадесета позиция.
В това време Митко бе повел. Вампирът почти се паникьоса, усети как титлата дори в картинга му се изплъзва и даде газ. Настигаше останалите герои като на шега и яростно ги изпреварваше, понякога без оглед за безопасността си. Трябваше да спечели. Всичко трябваше да свърши тук.
* * *
Пряко предаване на Hero TV – “Дъждовна Гран При”, V последен кръг от шампионатът по картинг за герои и вълшебници. Коментар: Георги Тенчев
Изключително вдъхновено каране на Даниел Александров след лошия старт успява вампирът да излезе на четвърта позиция, която му гарантира титлата по картинг, въпросът е обаче, че по-големият залог е призът за герой на годината, а за него Даниел ще трябва да спечели състезанието или да очаква изходът от първенството в бойния турнир на Тракийския конник, една доста, доста различна дисциплина, при която победата би решила абсолютно всичко.
Виждате в момента как се подреждат точките:
Д Александров 83
Д Георгиев 82

Ако Даниел стане втори, той би могъл да увеличи своят точков актив на 86 точки, но при победа на Димитър в последният кръг дори при финална битка на вампира, двамата биха се изравнили и решаващо значение ще играе именно резултатът от финалната битка, който би направил Митко шампион. Ако обаче Даниел победи в това състезание, разликата става 12 точки, а това би гарантирало успех на вампира независимо какво се случи в турнира на Тракийския конник.
Даниел атакува Калоян Иванов и излиза на трета позиция… минава и Диманов на втора… настига Димитър и битката за титлата, за призът за герой на годината, започва десет обиколки преди финала!
* * *
Карането на дъжд бе най-трудното нещо, което Митко бе правил някога през живота си, той имаше чувството, че дори битката с промененият от тъмната магия Наум и Хидрата с глави на елементи бе за предпочитане пред това мъчение. Усещането бе като да караш върху лед, а приближаващият като буреносен облак Даниел не правеше нещата по-лесни. Митко знаеше, че няма алтернатива, освен да спечели, че ако загуби и това състезание, всичко за него в първенството приключва. Той се бе представил отлично в игрите на Тракийския конник, бе над всички и в изпитанията на Любка, ала не можеше да навакса цялото си изоставане само от там, точките, които получаваше оттам бяха много по-малко.
Вампирът вече бе зад него, той почти го усещаше и вече не бе момчето, с което бе изкарал празниците или приятелят, редом с който бе надвивал чудовища. Той отново беше тъмната, застрашителна сянка, която стоеше между него и успеха, противник с неестествена сила и бързина, създание, което обикновен герой не можеше, нямаше как да победи.
Но Митко трябваше да победи и дори имаше план. Той знаеше, че не може да удържи вампира дълго зад себе си, на дъжд това бе загубена кауза. Трябваше обаче да го измами, да го излъже. Димитър бе забелязал, че на един от завоите се е натрупала вода, много вода.
Щеше да забави там. Даниел щеше да атакува и да се хлъзне.
И да отпадне.
* * *
Пряко предаване на Hero TV – “Дъждовна Гран При”, V последен кръг от шампионатът по картинг за герои и вълшебници. Коментар: Георги Тенчев

Димитър Георгиев е плътно притискан от Даниел Александров, никакъв шанс няма да се откъсне, пред каращия наистина великолепно днес вампир, въпрос на време е атаката да се случи, на този завой е доста мокро, едва ли ще стане, но, ето, Митко много забавя, Даниел се възползва от отворената пролука и… оууу, губи контрол над машината си, излиза от пистата, това е удар в предпазните гуми и отпадане на вампира след едно толкова силно състезание.
Жалко, наистина. Много жалко.
* * *
Даниел премигна, все още неразбиращ какво се е случило. Той стоеше в разбитият си карт, докато капките дъжд падаха върху него. Накрая бавно стана и се огледа.
Вампирите, които бяха дошли да го подкрепят си излизаха от трибуните.
Бе ги разочаровал.
Бе ги провалил.
Бе се провалил. Отново.
Дори не свали каската си, докато се отдалечаваше от пистата.
* * *
– Дани! – извика Моника на вампирът. Сърцето й се късаше, въпреки очертаващият се грандиозен успех на брат й. Можеше да види, че Даниел е смазан, отчаян, в походката му, в това, че не сваляше каската си, в това, че дори не я поглеждаше.
* * *
– Би могъл да попадеш оплакване – чу отдалеч вампирът гласа на Юрий Йосифов. Загърнатият в черно преподавател стоеше на оградата на една от трибуните, все така енигматичен и скрит в дрехите си. Вампирът погледна във воднистите му очи.
– Красимира те блокира на старта. Би могъл да се оплачеш за нелегална отборна работа и да дисквалифицират Димитър и Красимира. Така печелиш поне титлата по картинг.
Да ги дисквалифицират? Не това бе подло, долно, Дани не можеше да постъпи така…
Но в този момент отново очите му се кръстосаха с тези на Йосифов и го обзе ярост, толкова силна, че му идеше да се хвърли към Димитър и да разкъса гърлото му, да утоли жаждата си…
Стига, стига, каза си той. И все пак. Не бе ли прав Йосифов? Не бе ли прецакан Дани още от старта, блокиран от Красимира по некоректен начин?
Даниел се отправи към Огнян Йорданов.
* * *
Димитър пресече финала няколко обиколки по-късно, яростно удрящ във въздуха с юмрук. Бе спечелил. Бе победил. Бе шампион дори на картинг и пътят му към титлата за герой на годината бе открит.
Ала още докато слизаше от карта си и видя каменната физиономия на Йорданов, докато отстрани Даниел стоеше с изкривено от ярост лице, разбра, че нещо не е наред.
– Какво има? – попита той.
– Резултатите от това състезание понадлежат на разследване – каза тихо Огнян Йорданов – тъй като Даниел Александров е подал оплакване за нередовна отборна игра от твоя страна и тази на Красимира.
– Нередовна отборна игра? – избухна Красимира, която бе имала тежък ден и бе финиширала на едва седма позиция.
– Каква нередовна отборна игра? Пазех позиция!
– Вие не атакувахте Димитър на старта, а директно блокирахте Даниел – каза студено д-р Йосифов, който стоеше зад вампира и директора – според мен има повод да се изследва маневрата ви.
– Така съм преценила, аз… – Красимира примигна.
Митко обаче вдигна ръка.
– Хубаво, Краси. Някои хора просто искат служебна титла. Споко.
– И какво става сега? – попита Моника, която също бе пристигнала. Магьосницата бе смразена от израженията на Димитър и Даниел, двамата не се бяха гледали така злобно никога, дори в началото на учебната година.
– За такова нещо трябва да се събере съвет както от училищни, така и от неучилищни лица – тежко въздъхна Йорданов – ще извикаме Георги Тенчев, представител на вампирско училище, представител на комисарията, ще се съберем учители… Това ще стане след края на срока, не е така просто.
– Но това значи… – каза Димитър.
– Че титлата не е решена след последния кръг. Ако ти спечелиш, но Даниел е втори и успее в контестацията си, той е шампион. Ако той спечели…
Митко погледна към вампирът, който се усмихна студено.
Ала усмивката на Древния бе много по-широка.

Глава двадесет и пета
Катастрофа

И така започна най-тежкият месец в живота на Моника. За броени дни магьосницата видя как месеците опити да помири Димитър и Даниел се обезмислят. След състезанието по картинг брат й и вампирът просто престанаха да си говорят и макар никой да не й говореше за другия, тя се чувстваше неудобно в компанията и на двамата. На всичко отгоре април се оказа студен, неприветлив месец. От морето навяваше леден вятър, който сякаш не позволяваше на пролетта да прогони зимният студ, морето бе постоянно бурно, мрачно и навъсено, небесата често притъмняваха и от тях се сипеше леден дъжд.
Тогава дойде и лошата новина. Богомил Ганев загинал в автомобилна катастрофа. Новината потресе всички в училището, макар никой да не обичаше истински свадливият комисар. Той обаче бе някакво постоянно присъствие и внасяше своята доза спокойствие.
А сега го нямаше, отстранен не от някакво невидимо чудовище, а от жестока, грозна шега на съдбата.
Мрачната новина бе донесена от Йосифов, мрачният, забулен в черно учител. Макар да бе привършил със заниманията си с учениците, той непрекъснато идваше в училището, смяташе някакви неща в кабинета си и след това веднага се оттегляше към новият си дом. Преподавателят по “Теоретични постулати на заклинателната магия” бе закупил дома на загиналия Златко Горанов, бе казал, че има нужда да е сам, че стаите, които всеки учител имаше не са достатъчни за неговите астрологични изследвания.
Един ден той се появи, както винаги с неразгадаемо изражение, в часа на Огнян Йорданов и бе съобщил с хъхрещия си глас смъртта на Ганев, описвайки я неемоционално, безизразно. Колата била паднала от пропаст в морето. Следи от гуми, очевидно комбинация от висока скорост и неподходящи за каране условия…
Всичко това съсипа и без това ниското настроение на всички ученици, които бяха затрупани с финалните си домашни при Мадлен Петрова и Огнян Йорданов. Макар да приличаше на добродушен мечок, пълният директор бе безкомпромисен при оформянето на оценките и изискваше точни и изчерпателни знания. Петрова, макар и мила жена, бе педант и подготовката за изпитите по предметите й не бе лека.
Часовете при ламята и Конникът бяха затворени вече за магьосници и само героите тренираха, готвейки се усилено за последният турнир, в който щяха да изпитат уменията си в ръкопашния бой чрез приятелски схватки. Нищо приятелско обаче нямаше в начина, по който се готвеха Даниел и Димитър, осъзна Моника. Любимият й вампир изглеждаше опънат като струна, изгарян от някакъв невидим, вътрешен огън, а очите на Митко горяха със страшна амбиция. Магьосницата сякаш изгуби контакт и с двамата. Дори милувките, които си разменяха с вампира бяха някак забързани, далечни, сякаш между двамата се бе издигнала стена.
Вълшебницата страдаше и от лоши сънища. В ума си виждаше неща, които отравяха почивката й, създания като промененият от черната магия Наум, като Хидрата с глави на елементи или като Древните, отвратителните чудовища, за които доклад бе изнесъл брат й. В сънищата й се появяваха и неща, за които нито бе учила, нито бе чувала – странни градове, ту извисяващи се над непознати морета, ту скрити под тонове лед, а на техен фон далечни, гъгнещи гласове шептяха ли, шептяха.
Моника бе измъчвана от някакво лошо предчувствие, но не можеше да определи какво. Когато се опита да говори за това с Даниел, вампирът го обясни с края на годината, каза й, че ваканцията ще я освободи от напрежението, дори се оплака, че при него е по-лошо, намеквайки за турнира.
Тя се опита да говори с Митко, който напоследък също спеше неспокойно, но брат й се подигра с това, че докладът му явно я е изплашил, макар самият той да изглеждаше изнервен, а смехът му – предрезгавял.
Последната седмица преди турнира се появиха и светлините, странно сияние в небето, което напомняше за Северното, но бе в някакъв отвратителен, непознат цветови оттенък. Ярката му светлина объркваше и плашеше учениците и те не можеха да си доспиват, дори ако пуснеха пердетата на своите бунгала – необяснимото сияние се процездаше под завесите и изглеждаше дори още по-противно, като пипала, спуснали се от нощното небе. Даже Даниел, който бе вампир и нямаше нужда от сън, изглеждаше уморен и, противоестествено на своя вид, избягваше да излиза навън нощем, когато сиянието осветяваше небето.
Учителите също се разтревожиха. Ламята Любка мърмореше нещо за чудовища и загадки от отдавна отминали времена, а Тракийският конник клатеше мълчаливо глава, докато Мадлен Петрова увещаваше децата да не се тревожат от “чудатостите на голямата вселена”. Йорданов пускаше шеги, понякога доста дебелашки, за светлината и успяваше да накара младежите да се усмихнат, ала само през деня и в часовете си, нощем нямаше никакъв хумор.
Единственият, който остана спокоен бе Юрий Йосифов. Неприятният доктор обясни явлението като съвсем обикновено, избухнала звезда, чиито остатък виждаме в небето.
– Всъщност сме късметлии – каза той – че няма никакви вредни лъчения, които да унищожат живота на планетата. Радвайте се на светлината, като свидетелство за това, че сте живи.
Но само Йосифов можеше да се радва.
В последните дни преди турнира Даниел и Димитър изглеждаха на нокти и дори бойката Красимира, самата доста амбицирана за добро представяне, се оплака на Моника, че Митко е прекалено обсебен от тази битка. Ситуацията с Даниел обаче дори се влоши когато ненадейно Мадлен Петрова и Тракийският конник бяха поканени от цар Александър Срацимир в София; вампирското момче реши, че турнирът ще реши съдбата му и се усамоти, нежелаещ да разговоря нито със съквартиранта си Мирослав, нито дори с Моника.
Училището пък опустя без двама от най-важните учители и макар оценките вече да бяха нанесени и драми да нямаше, младите не бяха спокойни. Огнян Йорданов продължаваше да представя турнирът като празник, но нищо празнично нямаше в атмосферата.
Усещането за нещо лошо се бе спуснало над всички.
Все пак, Оги се бе постарал самият ден на турнира да бъде весел. Навсякъде имаше украса, балони и конфети, а също и весели илюстрации на герои, таласъми продаваха захарен памук и други сладки изделия на магьосниците, дошли да гледат героите, телевизиите Hero TV, Magic TV и дори Vampire TV изпратиха представители и снимаха всички герои, а най-вече Даниел и Димитър, двамата бяха представени като големи съперници, срещнали се в исторически сблъсък.
Турнирът щеше да се състои на поляната пред училището, оформена като арена, битките бяха с голи ръце и приятелки, траещи дотогава, докато един герой повали другия, а магьосниците бяха готови да помогнат на приятел, получил лош удар.
Самият Йорданов се бе облекъл в екцентрична ярка роба, която напомняше на хавлия и като го гледаше, Моника почти повярва, че всичко е наред.
Ала после видя на главната трибуна до него да стои Юрий Йосифов, забулен в черно и с немигащи воднисти очи, а после погледът й се спря брат й, а най-сетне и върху любимият й.
Димитър приличаше на вълк в клетка, обикалящ, изнервен, озъбил се. Красимира се опита да му каже нещо, но той махна с ръка.
Героинята се обърна към трибуните и погледът й срещна Моника, след което безпомощно сви рамене.
Даниел пък бе като осъден на смърт, приведен, с поглед наведен в земята.
Битките започнаха след като Оги Йорданов удари импровизиран гонг с наденица и повечето от тях бяха весели боричкания. Героите изпитваха уменията си, но почти като на шега, макар естествено да я имаше и момчешката амбиция (момчешка, понеже при все желанието си героините, включително Красимира, отпаднаха рано рано).
Моника разбра, че героите се веселят, като немагичните момчета, ритащи футбол в училищния двор.
Но веселие нямаше при Даниел и Димитър. Двамата се бореха грубо, почти отчаяно, вампирът с мълниеносна скорост и зле преценени удари, които изкарваха въздуха на противниците му, Димитър като огромна мечка, поваляща противниците си и притискаща ги безсилни към земята.
Не един и двама герои, включително Калоян, се обидиха на двамата и ги изгледаха криво, но нито вампирът, нито най-силният от смъртните герои им обърнаха внимание, сякаш предвкусващи сблъсъка помежду си, който бе неизбежен.
Повечето от зрители им ръкопляскаха, развеселени от стръвта им, взимайки я просто за спортна злоба, но Моника видя, че Йорданов е притеснен. Йосифов пък изглеждаше странно доволен, зла какавида, отпусната на седалката си.
Накрая Даниел и Димитър застанаха един срещу друг. Април бе показал лошия си нрав и студен вятър отново бе задухал откъм морето, а Моника трябваше да се загърне в специалната роба на магьосница, която й бе дадена в този ден. Небето притъмня, но още не валеше.
– Няма да чакам контестацията, за да стана шампион – сухо каза Даниел, докато представителите на телевизиите трескаво наместваха камерите си, а няколкото репортера от “Магьосническо дело” и еквивалента му от света на немъртвите “Вампирска правда” трескаво снимаха.
– Ще те победя тук и сега – довърши рязко вампира.
– Мечтай си – отвърна Митко и му се ухили, но без хумор. Вампирът изръмжа глухо и скочи към него, по-бърз от пантера и почти толкова свиреп. Димитър посрещна атаката му и го отблъсна настрани, но секунда по-късно Даниел отново нападаше. Бърз като огромна котка и прецизен като хапеща змия, вампирът отново и отново връхлиташе върху Митко, неуморим, неумолим. Няколко пъти Йорданов удряше нервно с наденица върху гонга, напомняйки на противниците да не се удрят сериозно, напомняйки им, че това е училищен бой, а не, както се изрази, “Сталинградска обсада”.
Но това не успокояваше жадният за победа вампир, който нападаше отново и отново, разчитайки на неестествената си бързина, на силата си на немъртъв, на това, че тялото му не познава какво е това умора.
Отчаянието в гърдите му се смесваше с надежда. Митко сякаш бе изпаднал в глуха защита.
Може би все пак щеше да спечели. Може би все пак нямаше да има нужда от съдийска помощ и щеше да накара своят народ, който веднъж вече бе провалил, да се гордее с него. Може би…
Но Митко бе изготвил стратегия за дуела, бе се подготвил така, че да не се надиграва с могъщият Даниел, знаейки, че няма неговият неизчерпаем ресурс от енергия. Свит в позиция на блок, героят пое всеки удар на съперника си, като обаче внимателно се отбраняваше така, че да не получи сериозно нараняване, да не бъде ударен така, че да се замае и да изгуби контрол над схватката, както бе станало, когато Хидрата го бе хипнотизирала.
Той чакаше Даниел да направи една грешка, да си повярва прекалено много и когато това най-сетне стана, хвана безмилостно кракът на вампира, издигна го във въздуха и го тръшна на земята, веднъж, втори път, трети път.
Гонгът на Йорданов яростно зазвъня, но Митко не бе приключил с противникът си. Той се наведе над него като гладен вълк до смъртноранен елен и с едно движение откачи огърлицата му. Даниел трескаво я хвана, за да не остане незащитен от макар и бледата слънчева светлина. Доволен, Димитър притисна и двете му ръце към врата, наведе се до ухото му и прошепна:
– Колкото си вампир, толкоз си и герой, скъпи. Наслади се на твоя провал и се моли съдийската комисия да ти полегне и да ме отстрани. Но сигурно с татко цар това няма да е проблем. Честита ти титла, шампионе – насмешливо каза Митко и се изправи, вдигайки ръце победно.
Публиката, ученици и сразени герои, заръкопляска, но вяло, гостите бяха изненадани, че двамата приятели се бяха сбили така люто. Димитър направи жест, с който сякаш призоваваше публиката да аплодира по-силно и наистина ръкоплясканията се засилиха, но бяха някак насилени, принудени.
Зад гърба му Даниел се изправи като пребито куче и бавно излезе от арената, без да продума. Моника, която наблюдаваше жестокия и според нея грозен бой между двамата й най-скъпи хора, се опита да го приближи, да му каже нещо, да го успокои, но Даниел не й обърна внимание, твърде потънал в себе си.
Момичето се обърна към брат си, който ликуваше, скачаше и се радваше като демон, но й се струваше, че всичко това е някак изкуствено, че Митко трябва да усеща, че нещо не е наред, че нещо наистина не е наред…
Но брат й продължаваше да се радва, тупан колебливо по гърба от Йорданов, обикаляйки с поглед тълпата. Когато очите му се спряха на нея, Моника колебливо му махна.
Димитър й кимна и се обърна към Йосифов, загърнатият в черно мъж стоеше все така лениво облегнат на седалката си, с поглед, напомнящ този на погълнала плячката си боа.
– Честита победа – ледено каза Древният.
В този момент заваля.
* * *
Даниел стоеше в бунгалото си, седнал на леглото, хванал глава с две ръце. Миро бе опитал да поговори с него, но вампирът го помоли да остане за сам, без дори да използва традиционният си сарказъм.
– Наистина не ми се приказва – бе успял да каже той. Магьосникът съчувствено го потупа по рамото и излезе от стаята му.
Бе станал обект на съчувствие, унизен и победен. Бе се провалил, както мило му бе напомнил Димитър, неспособен да победи един човек въпреки всичките си предимства. Неспособен да се справи, нито като вампир, нито като герой. Един провал.
Но поне едно нещо нямаше да позволи. Нямаше да влачи обжалването си, нямаше да моли за служебна титла като плъх. Още днес щеше да го оттегли, а след това щеше да напусне това училище, така както бе напуснал и предишното.
Настойникът му щеше да намери някаква работа дори за него. Писар може би. Или шут.
Щеше да остави Моника, макар мисълта за това да късаше сърцето му. Но тя имаше могъщ брат й трябваше да остане с него. Той не бе от нейния свят.
Да, щеше да се откаже от обжалването и училището и да изчезне от живота й.
Сега.
И щеше да отиде при Йосифов, каза си вампирският принц, когато погледът му попадна на разхвърляни чернови с чертежи по астрологичните задачи. Йорданов щеше да го разубеждава, да го успокоява…
А той наистина не искаше никой да го успокоява, съжалява и закриля.
Бе унизително.
Не издържаше повече.
Някой почука на вратата. Сигурно бе Моника. Даниел подчини импулсът да скочи и да й отвори.
Не искаше тя да го вижда такъв, победен.
Но Миро, винаги глупав, винаги тактичен, веднага отвори вратата.
– Д-доктор Йосифов? – заекна той – д-да, веднага ще го извикам.
Дани се усмихна тъжно. Моника ли? Че какво би искала да прави тя с неудачник като него? Сигурно празнуваше с брат си.
Вампирът стана бавно и отиде при преподавателя, който стоеше пред бунгалото, подгизнал. Дъждът се изливаше навън като потоп.
– Докторе… – започна Даниел – аз исках да поговоря с вас…
Но Йосифов го прекъсна и безцеремонно му набута навит пергамент в ръката. Даниел го разтвори и зачете:
(Не)Уважаеми принц Даниел,
отзоваваме Ви незабавно от Училището за герои и вълшебници. Повече няма да посрамвате нашият вид така. Връщате се във вампирския двор веднага, с първият вечерен автобус. Очаквам Ви в максимално къс срок!
Н.В. Александър Срацимир

Даниел залитна. Толкова бързо, толкова явно.
– Ще трябва да дойдете да попълните няколко документи в кабинета ми – каза студено Йосифов.
– Да – отговори тихо Даниел, все още не можещ да повярва какво му се случва – само да се сбогувам…
– Няма време! – сряза го преподавателят – идвате с мен.
– Какво става? – обади се Миро, разтревожен.
Но Даниел не му отговори. Той пусна писмото на пода и последва черната фигура на преподавателя в дъжда.
* * *
– Наистина ли трябваше да го унижаваш така? – запита тихо Моника, докато брат й показно лежеше, облегнал тила на ръцете си и гледаше телевизия.
– Моля те, не и ти – сряза я Митко – не бе ти на арената, не знаеше с каква стръв ме нападаше.
– Знам, Мите, но…
– Не, не знаеш – внезапно стана момчето – това е тъпа женска солидарност с победения. Казах го и на Краси, казвам го и на теб. И аз, и Даниел искахме победата и просто аз надделях. Това е!
Моника затвори очи.
– Само това? – попита тя – заради една победа в един тъп училищен конкурс бяхте готови да се избиете. Забрави ли битката с Наум, с Хидрата?
– Как няма да забравя битката с Хидрата, нали той специално се направи на велик пред мен там? – отговори ядосано Митко – приеми, че просто му върнах жеста.
– Просто му върна жеста… – кимна Моника. Внезапно се почувства уморена, много уморена.
– Кажи ми, Дими, ти би ли искал да скъсам с Даниел и да прекратим приятелството си с него?
Митко отвори уста, готов да излае “Да! Откога чаках да го предложиш!”, но внезапно се спря и се намръщи. Какво говореше? С Дани бяха приятели, все пак, въпреки спортните инциденти, въпреки…
“Той се опита да те дисквалифицира. Той те нападаше като звяр. Той…”
Митко тръсна глава. Откъде идваха тези мисли? Наистина вампирът не бе на себе си в последно време, агресивен и озъбен, но и той самият бе груб.
Какво ставаше, запита се момчето и усети да го побиват ледени тръпки, когато се сети за кошмарите, които го измъчваха от месец, за ужасното нощно сияние…
И за това, че заради една, както каза сестра му, победа в тъп училищен конкурс, се бе скарал с…
Най-добрия си приятел?!
Димитър се олюля.
– Нещата излязоха извън контрол, Мони – каза той с пресъхнал глас – мисля, че е от нощното сияние. Изнервя, знаеш.
Моника се усмихна. Митко шокиран забеляза, че сестра му плаче.
– Хей, хей, спокойно! – каза той – хайде да отидем на гости на Дани. Наистина… – Димитър поклати глава – казах неща, които…
В този момент вратата на бунгалото рязко се отвори и в него нахлу Миро. Очите на приличащия на мокра кокошка с намокрената си от дъжда олисяваща коса магьосник плуваха в сълзи.
– Дани – прошепна той – махат го от училището.
* * *
Кабинетът на Йосифов изглеждаше още по-зловещ, когато в него нямаше занятия, голям и застрашителен. Преподавателят бе извадил гнусните фигурки от колекцията си от витрината и ги бе разположил по чиновете в някакви странни геометрични форми, които Даниел разпозна като част от уродливите чертежи, които правеха за задачите му.
– Предполагам, че всичко това е тежко за теб – каза учителят.
Даниел кимна, прехапал устни с вампирските си зъби. Не можеше, след всичко, накрая и да се разреве.
Момчетата не плачеха.
Още по-малко вампирите.
– Но все пак – продължи преподавателят – имам и една добра новина за теб.
Той се обърна към Даниел, който вдигна въпросително глава.
– Писмото, което прочете – изхъхри Йосифов – е, както казва вашето поколение, “менте”. Аз го написах.
Даниел зяпна.
– Поканите за Петрова и Конникът, също. Колко поласкани бяха само да ги покани твоят величайш баща, синът на последния български цар, ха-ха-ха.
Даниел премигна, неспособен да разбере какво се случва.
– Сигурно ще ти бъде интересно да разбереш – продължи делово Йосифов – че аз също обучих и твоя стар приятел Наум, макар, че резултатите му не бяха задоволителни. Слаб (2.75), на толкова бих го оценил.
Докторът се засмя на собствената си шега.
– Защо? – попита Даниел и се напрегна. Тялото му се стегна, зъбите на венците му се удължиха.
Но Йосифов не му обърна внимание.
– Освен това аз убих и онези хора – продължи той – дядото с бонбоните, бабката знахарка, дъртия герой и прочее. Дори комисарят Ганев, знаеш ли?
Вампирът изръмжа, но звукът замръзна в гърлото му, когато воднистите очи на преподавателя срещнаха неговите и сякаш го хванаха в железен, непробиваем капан.
– Просто се облещих през прозореца на колата си към него и той умря – продължи някак делово Йосифов, докато сваляше дългото си, черно палто с гнусните си, противни ръце, завършващи с омерзителни, слузести пипала.
– Направих го ей така – каза Древният и най-сетне разкри деформираната си, уродлива глава, подобна на обезумял октопод, мятащ безцелно пипала. Очите на чудовището блеснаха и Даниел потъна в кошмарите за един невъзможен свят, свят на мъки и страдания, свят на безкрайна черна магия, на опустошени светове, на вечно пътуване в космоса в търсене на нови жертви, на издигащи се и падащи империи на злото и на мрачни, тъмни божества, които изискваха човешки жертвоприношения.
Съзнанието му се изгуби в този пандемониум и запищя, но звукът така и не стигна гърлото му, а остана в ъгълчетата на подсъзнанието му, едничката част от него, която оцеля.
Останалата част от ума му пропадна в мрака.

Глава двадесет и шеста
Пробуждане

Димитър и Моника тичаха, следвани от Мирослав, който им крещеше:
– Доктор Йосифов каза…
– Майната му на доктор Йосифов! – отговори яростно Митко. Главата го болеше, докато тичаше подир пребледнялата си като платно сестра. Той беше виновен, той бе унизил горкия вампир така, че маниакалният му баща бе изпратил писмото…
Двамата влязоха в училището, празно в деня на турнира и се затичаха по коридора към кабинета на доктор Йосифов. Стъпките им глухо оттекваха. След броени мигове стигнаха кабинетът на мрачния учител, чиято врата беше открехната и се поклащаше от слабо течение. Димитър и Моника я изблъскаха едновременно и влязоха в кабинета. Мигновено ги обхвана чувство за обърканост и странен, призрачен хлад. Чиновете, на които по принцип седяха учениците бяха отрупани от уродливите фигурки и предмети на Йосифов, които изписваха зловещи астрологични фигури.
А в дъното, до бюрото на учителя, стоеше Даниел.
Митко усети да го побиват тръпки.
Вампирът стоеше на земята, прегърнал с ръце коленете си и втренчил поглед в нищото. На лицето му бе изписан празен поглед, а очите му бяха втренчени в нищото. Моника клекна до него, разтърси го, повика го.
Нямаше никаква реакция.
– Братле – плахо каза Димитър. Вампирът не реагира. Стоеше безмълвен, безжизнен, бездиханен, като всички от своята раса, разбира се.
Но Митко дори не бе сигурен, че е жив.
Моника зарови лице във врата му и се разплака.
– Какво става? – попита Мирослав, ококорен, ужасен.
– Викни Огнян Йорданов – каза Димитър. Очилаткото хукна нанякъде, а Митко остана до сестра си. Приближи вампира от другата страна, побутна го, опита се да го заговори.
– Дани, обичам те – говореше Моника.
Димитър усети болка, като, че някой го бе намушкал в сърцето. Това не се случваше. Не можеше да е истина.
Какво бе направил д-р Йосифов?
И защо?
Дали бе фанатик. Или…
Косъмчетата на врата на Митко настръхнаха, когато той си припомни един пасаж от руската книга, която Йорданов му бе дал.
“Древните владеят могъща черна магия, която им позволява да убиват с взора си. Те не вкаменяват жертвата си, както базилиска или горгоната, а разбиват съзнанието й със самият си вид, който нашепва за тяхната далечна и чужда на обикновените закони на физиката и магията цивилизация.”
Тогава Митко не бе обърнал внимание на този пасаж. Но сега…
Древният бе убил онези хора в Магиполис, а не Наум. Наум бе само пионка, вероятно чирак на злото същество, както бе говорила Любка, ала всички я бяха сметнали за луда.
И сега Древният бе ударил Даниел. Но защо? И как?
Тогава Митко разбра и му се догади.
Йосифов бе Древния. Загърнатата в черно фигура, странният кабинет, откачените изчисления, все занимания на създание, крайно откъснато от света на хората.
Но което бе намерило време да убива.
И сега бе докопало приятеля му.
Ако не го бе унизил. Ако не го бе излъгал на дъждовната писта. Ако не се бе скарал с него…
Моника вдигна насълзените си очи към брат си.
– Той ще се оправи, нали? – попита момичето.
Митко не издържа и сълзите рукнаха и от неговите очи.
– Какво става тука сега – чу се бодрият глас на Йорданов, но усмивката изчезна от пълното му лице, когато видя вампирът.
– Какво е ставало тук? – попита той.
– Йосифов е убиецът от града – каза механично Димитър. Моника го изгледа, сепната и ужасена.
– Сега е ударил Даниел.
– Какво? – повиши глас Огнян – познавам Юрката, той…
– Онзи, който познавате е мъртъв – каза тихо Димитър – този Йосифов е Древен.
– Това е… – смръщи се Йорданов, но после махна с ръка – няма значение. Нека видя момчето.
Дебелият директор се наведе с мъка и вдигна магическата си пръчка, с която светна като с фенерче в очите на вампира.
Лицето му се издължи.
– Нека го откараме в стаята ми – каза той и нежно вдигна вампирския принц, като мечка малкото си, след което го отнесе извън мрачната стая на Йосифов. Моника, Мирослав и Димитър го последваха.
– Нали ще се оправи, нали? – питаше Моника.
– Няма начин – отвърна Йорданов с престорена бодрост – заради тебе ако ще, но ще се оправи.
Ала гласът му потръпна.
– Йосифов е Древен – повтори бавно Димитър.
– Братинко, няма как да е древен – повтори Йорданов – познавам го от хлапе. Инцидента с дракона го промени но…
– Нямало е дракон – продължи Димитър, като в сън. Ужасният пъзел се подреждаше в ума му – историята е измислена, за да обясни защо се облича така. Вие виждали ли сте изгарянията му?
– Не, братинко, но съм си приказвал с него. Той знае сума работи, дето сме ги правили, които няма как… – отвърна Йорданов, но в гласа му се прокрадна съмнение.
– Древните могат да крадат спомени. Не помните ли книгата, която ми дадохте? – отново повтори Димитър.
Отстрани Моника заплака.
* * *
Любка надигна и трите си глави и изсъска, когато усети нескритото присъствие на пришълец в гората си. Древният бе застанал пред нея, захвърлил човешките дрехи, наметнат със старовремски плащ и качулка, която само хвърляше сянка върху уродливата му глава и я правеше още по-страшна.
– Бях права, значи – изръмжаха и трите глави – надявах се да бъркам, но в дните на моята младост имах нещастието да служа на едного от твоя народ и не мога да сбъркам характерният скверен аромат на магията ви.
– Но едва ли някой щеше да ти повярва, предвид налудното ти поведение с червените знамена и руските частушки – отговори Древният. Гласът му бе лепкав, многослоен, едновременно хриптенето на Йосифов, но също и жуженето на конска муха, плясъкът на пипало във вода, съскането на змийска кожа по пясък.
– Махай се оттук – заплаши го ламята – наубива се, налудува се, върви си. Вашето време отмина.
– Глупачка – изсъска Древният – нашето време никога не е отминавало и няма да отмине. Този свят не е нито първият, нито последният, който сме владели и ще владеем. От зората на вселената пътуваме из космоса. От стотици хиляди години сме на вашата планета и немалка част от тях сме я владели. Но дори след като потънахме в ледената бездна, не сме си отивали. При определено разположение на звездите, някои от нас успяваха да се освободят от ледения си затвор и отново бродеха като императори на повърхността на тази жалка планетка. Ние стоим зад всяка древна катастрофа от миналото до днес. Божии наказания, големи войни, болести, дори любимите ти комунисти – всички деструктивни идеи в историята са нашепвани в умовете на смъртните от нас. Даже тези на магичните. Как са се появили вампирите? Кой разкри тайната на Боян Магесника да се превръща във вълк? Ами твоят собствен род откъде се е пръкнал?
Древният бе изпаднал в нещо като лудешки транс.
– Дори сънищата ни – изсъска той и присви воднистите си очи – са достатъчни, за да съсипят човешкия род. И всеки друг.
– Човешкия род е жив и здрав, както и останалите – отговори Любка и очите и грейнаха като прожектори, а от устата й заизлиза пушек – включително ламският. Никога вече не ще ни владеете.
– Наистина ли, Любимке? – изсмя се Древният – колко наивно от твоя страна. Май все пак си полудяла през годините на отчелничество с хората. Тази вечер ще завърша ритуала на трите шестици и царството на моя народ ще се издигне отново сред ледовете, като ще отприщим магиите и технологиите си незабавно след като това стане. До 24 часа човечеството и всички останали раси, които имат глупостта да ни се опълчат, ще бъдат унищожени.
– Няма да довършиш нищо – изрева ламята и избълва три струи пламък към древното създание. Пред него обаче се издигна щит в омерзителния цвят на нощното сияние и огньовете изчезнаха.
– Глупачка – присмя й се Древният – давам ти последен шанс да ми се поклониш. Стани добър домашен любимец, за какъвто създадохме расата ти и всичко ще е наред.
Ламята избълва нови струи, отново погълнати от уродливия щит.
– Хубаво тогава – въздъхна Древният. Мигом Любка усети смазваща психоатака върху ума си. Едната й глава мигновено поддаде, след минути това стана и втората.
– Виждаш ли? – рече Древният – волю или неволю, ти ще ми служиш.
Тогава третата глава прибегна до хитрина и макар съзнанието й да бе все още свободно, промълви:
– Да, господарю мой.
Древният се изсмя доволно.
– Как ми харесва тази дума! Сега, защо не впрегнеш силите си в нещо подходящо? Унищожи училището за герои и вълшебници. Избий всички в него.
Любка с ужас се понесе към сградата, която й бе станала като дом…
* * *
Огнян постави Даниел на леглото, където вампирът отново се сви, прегърнал коленете си.
– Мадленчето като се върне, ще го оправи, няма начин – опита се да звучи бодро Йорданов.
– Искам… – изхлипа Моника – да остана насаме с него.
– Е, това едва ли… – понечи да отговори Огнян, но после размисли. Той махна с ръка на момчетата и затвори вратата зад себе си.
– Ти сигурен ли си в теорията си? – попита той Димитър.
Митко кимна бавно.
– Да.
В този момент дотича Калоян, задъхан, уплашен.
– Ламята! Ламята ни напада!
Лицето на Йорданов се издължи още повече и той махна с магическата си пръчка, която набъбна и се превърна в чворест жезъл.
– Стойте тук – каза той.
И се спусна надолу по стълбите с невероятна за габаритите си скорост. Димитър и Мирослав останаха смразени зад него.
Първо Йосифов, сега Любка.
– Просто излезе от гората, бълваща огън и жупел и се насочи към училището – каза Калоян – добре, че вали дъжд и не играехме навън, иначе…
После видя израженията на Митко и Миро.
– Какво е станало?
Митко прехапа устни.
– Да слезем на долния етаж – отвърна Миро, но в този момент мощно зарево привлече вниманието и на тримата.
Те доближиха прозореца на училището и видяха Огнян Йорданов, изненадващо малък, когато бе гледан от високо, да удържа със заклинание ламята, която го заливаше с пламъци.
* * *
– Дани, Дани – шепнеше Моника. Магьосницата бе прегърнала русокосия вампир и му говореше успокоително на ухото, тихо, като на малко дете или уплашено животно. Обясняваше му колко го обича, как има нужда от него, как всичко е наред, как няма да го оставят с настойника му… Целуваше го, милваше го, опитваше се да го достигне.
Но напразно.
Даниел стоеше смълчан и безжизнен, а съзнанието му бе погребано от ужасите, които му бе разкрил мнимият д-р Йосифов.
Магьосницата заплака отново. Какво не би сторила, за да върне любимият си, да го види как й отговаря, да го наблюдава как се движи. Да чуе мекият му глас, който я караше да се чувства едновременно сигурна и напрегната. Да усети устните му върху своите в най-сладката възможна целувка…
И най вече, да го спаси от менталния капан на злото чудовище. Бе готова да даде живота си за него. Ако трябва, да му позволи да изпие кръвта й.
Кръвта й?
В съзнанието на Моника проблясна идея. Тя се огледа наоколо из стаята на Йорданов – не много голяма, но удобна, с масичка, телевизорче и долап. На долапа имаше чиния с недоизяден сандвич и нож до него.
Нож!
Моника стана и взе приборът. Даниел бе вампир. Може би това бе, от което имаше нужда.
Това, от което се бе отрекъл.
Човешка кръв.
Нейната кръв.
Моника направи лек прорез на ръката си, там където бяха вените. Кръвта й веднага избликна, като малко червено изворче. Без да се бави, тя я долепи до устата на вампира. Алената течност докосна устните му, но той не преглътна.
Кръвта й се стече по брадичката му, безполезна.
Моника стисна зъби. Сълзите избиха през клепачите й.
И тогава Даниел я захапа.
* * *
Той беше сам, сам и много самотен и му бе студено. Намираше се в абсолютен мрак и абсолютен студ, далеч от света на живите, под тонове черен лед. Някъде наблизо имаше други, но те не бяха като него, бяха Древни, зли и го изпълваха с ужас. Долови мрачното им нетърпение и осъзна, че няма надежда. Никаква надежда.
И тогава – пукнатина в тъмния лед. От някъде грееше светлина. Той надигна мъчително очи и се изправи към нея.
Светлината влезе в полуразтворената му уста и се стече към гърлото му, сладка, милостива, нежна, вкусна, жизнена…
Кръв?
Даниел се събуди рязко и отблъсна ръката на Моника от себе си. Магьосницата залитна, пребледняла и вампирът я подхвана.
– Никога, никога не прави това повече! – извика той, ужасен от това, което бе станало. Моника обаче приближи към него, усмихната и просълзена и го прегърна.
– Никога няма да те оставя, Дани – отговори простичко тя и се притисна силно до него – никога, никога, никога. По-добре да умра, отколкото да те загубя.
– Не, не е по-добре – отвърна вампирът, объркан – ако нещо се случи с теб, аз…
– ДАНИ! – развалиха момента Митко, Мирослав и Калоян, които влетяха в стаята.
Даниел вдиша за последно от сладкия аромат, който долавяше от косата на Моника и след това се обърна бавно към новодошлите. Учениците инстинктивно отстъпиха назад, като видяха окървавената му уста.
– Аз бях – меко каза Моника, докато затваряше раничката си с магия – аз му дадох да пие от кръвта ми.
– Което бе най-глупавото нещо, правено някога от някого – отговори вампирът, докато гледаше предпазливо Димитър.
– Знам какво мислиш за мен, но аз никога не бих наранил сестра ти – каза Даниел.
– Дани, аз… – вдигна ръце Митко – нещата, които казах, изобщо не ги мислех. Просто се бях чалнал. Не мисля, че… – Димитър се поколеба – мисля, че си страхотен герой и… – младежът преглътна – ти си истинският герой на годината. Това, което направих в дъжда бе долно. Ти никога не би го направил. Ти си истинският герой.
И Димитър наведе глава към пода.
– Е – рече бавно Даниел – така е. Но…
– Ти си най-добрият ми приятел – внезапно каза Димитър.
– Е, мерси – обади се Калоян, а Даниел премигна.
– Ти си най-добрият ми приятел и ме е срам, че се скарах с теб за някакъв си училищен турнир. Не знаех, че баща ти държи толкова на това. Ако знаех… – Митко поклати глава.
– Глупаци такива! – изхлипа в този момент Моника и прегърна и двамата.
Миро и Калоян се спогледаха смутено, усещайки, че не са на място. В този момент в стаята нахлу Красимира.
– Йорданов се бие с ламята Любка, а от Магиполис се излъчват някакви странни светлини, като нощното сияние! Какво става? – попита момичето.
Даниел, Димитър и Моника се разделиха.
– Някаква нова дяволия на Древния – рече героят.
– Той е убил всичките тези хора, Мите – потвърди опасенията му вампирът – единственото, което ми убягва, е причината. Защо?
– Изчисленията – внезапно каза Миро и всички го погледнаха. Очилатият магьосник се изчерви.
– Знам, че звучи глупаво, но в комиксите и игрите го има понякога…
– Това не е игра – каза късо Даниел.
– Но принципът е същия – разтърси малкото си коса Мирослав – убийствата са жертвоприношения, част от ритуал. Замислете се, всичко започна в Нощта на Вси Светии, която си остава магична дата.
– Да… – съгласи се Моника, след което внезапно пребледня – а утре е 1 май, или в келтския календар Белтейн, началото на лятото.
– Но какво ли точно прави Древният? – запитаха Калоян и Краси в един глас.
– Не зная… – поклати глава Моника – но едва ли е нещо добро. Може би призовава демон.
– Не демон – внезапно каза Митко, спомнил си още един пасаж от руската книга – а собственият си народ.
Героят потрепера.
– Той завършва ритуала на 30 април, преди Белтейн, защото лято просто няма да има, не и за човечеството. Той ще върне Царството на Древните.

Глава двадесет и седма
Древният

– Сигурен ли си? – попита Моника, вледенена.
– Да – кимна бавно героят – все пак писах доклад за тези създания. Тяхната най-голяма цел е да разбият ледовете на Антарктида и да издигнат своето царство.
– Но тогава какво търси Древният тук? Защо не е в Антарктида? – попита Калоян.
– Защото… – Митко се намръщи. Наистина нямаше логика.
– Ще промени земната орбита – внезапно се олюля Мирослав – ще използва съзвездията, за да отприщи космична магия. Направо ще премести земната кора.
– Какво? – попитаха останалите в един глас.
– Изчисленията… – поклати глава Мирослав – задачите на Йосифов, всичките глупави изчисления за това къде е земята спрямо определени съзвездия, спрямо слънцето, та чак как се разполага собственото й ядро спрямо съзвездието Сириус…
– Ужасни задачи – присви очи Даниел – но какво общо имат?
– Това са някакви демонски изчисления – каза Миро – сигурен съм. В един комикс така докараха извънземните до Хеопсовата пирамида!
– Това не е комикс! – избухна Митко.
– Но принципът е същия – каза Миро.
– А убийствата? – обади се Моника.
– Решенията на уравненията – каза Даниел – шест големи уравнения и 12 малки, всяко голямо свършваше с решение, което ни караше да се чувстваме изтощени, сякаш сме сбъркали. Помните ли?
Другите ученици го изгледаха.
– Това са били уравнения за убийство – каза вампирът – отговорът на загадката е бил през цялото време пред нас и никой не е видял какво става.
Зъбите на Даниел се издължиха.
– Отивам да убия кучия слузест син.
– Хей, хей, кротко братле – каза Димитър и постави ръка на гърдите му – последният път като се видя с него едвам те отървахме, ОК? Не искам да се забъркваш отново с тоя. Нека учителите се справят с това?
Моника закима и прегърна любимият си. Даниел също я прегърна, но поклати глава.
– Учителите са отстранени. Поканата от баща ми е фарс, фалшива.
Останалите зяпнаха.
– Ламята е омагьосана и Оги е ангажиран с нея. Няма кой да го спре, ако не аз.
Останалите замълчаха.
– Аз съм принцът вампир – внезапно изръмжа Даниел – длъжен съм да се справя!
– Идвам с теб – внезапно каза Митко.
– Не! – извика Даниел.
– Не бъди глупак – сряза го Моника – аз съм магьосницата и мога да ти осигуря телепатична защита. Сам отново ще бъдеш премазан.
Даниел прехапа устни.
– Отиваме всички, тогава – заключи Красимира.
– Не – поклати глава Моника – само ние тримата. Не мога да защитя всички с щит.
– И аз съм магьосник – обидено се обади Миро.
– А можеш ли да вдигаш щитове? – обвинително го попита Моника. Миро наведе глава.
– Идете и предупредете останалите какво става – нареди Димитър на Калоян – предупредете ги за бедата. Ние отиваме…
– Къде? – обади се Мирослав – къде е Йосифов? Магиполис е малко градче и все пак…
– Нали Йорданов го изпорти, че е купил къщата на Горанов? – обади се Красимира – всички разбраха.
– Добрият наш Оги, разклюкарва всичко – плесна с ръце Моника – да тръгваме!
– Входът е леко блокиран – обади се Калоян – от ламя, бореща се с магьосник.
– Значи излизаме оттук – каза Даниел и отвори прозорецът.
Скочи напред в тъмното. Моника изруга, изрече едно заклинание и полетя подире му.
– А аз? – извика Митко миг преди магията да помъкне и него.
* * *
Древният обикаляше къщата на Горанов и неспирно ломотеше своите заклинания и наричания. Целият дом светеше с отвратителното сияние, което вече се бе появило във вечерното небе, а мрачното създание лудешки махаше с пипалата си. Около къщата се носеше аура на смъртен ужас така, че никой не смееше да я приближи.
Всичко се бе развило отлично, каза си Древният. Бе пратил Петрова и Тракийският конник, най-опасните от учителите, за зелен хайвер. Бе пречупил Любка и я бе сблъскал с дебелака.
И най-вече, бе разбил триото, което Стареите от Царството под леда бяха предрекли като заплаха за повторното Възнесение на тяхната велика раса. Колко лесно се бе справил с тях, доволен бе Древният. Щипка заклинание за ужас, още толкова за гняв, малко малоценност и нещата се бяха подредили идеално.
Накрая бе помел ума на и без това покрусения от глупавата училищна надпревара вампир. Можеше и да го убие, но по-добре бе да го остави така, като бездушна кукла, пародия на съществуване, която да ощастливи малкото оставащи часове от живота и на приятелите му, които несъмнено вече съжаляваха за неадекватното си поведение, особено извънредно тъпоумното човешко момче.
Магьосницата бе единствената реална заплаха, но сама нямаше да може да направи нищо. Сама…
Той усети аурата й и спря да обикаля, като погледна към входа на къщата. Воднистите му очи се изцъклиха, когато видя Моника, Димитър И Даниел. Това бе невъзможно. Никой не можеше да върне разсъдъка си след среща с Древен, дори архивампир, а принца съвсем не бе такъв.
Но ето, че Даниел бе там.
– Принце, вие сте оцелели – каза обаче насмешливо съществото, без да показва притеснението си.
– Изненадан ли сте, докторе? – попита Даниел.
Без предупреждение Древният атакува. Пипалата под брадата му се загърчиха бясно, а очите му грейнаха, докато мозъкът му започна телепатично да разпръсква отвратителната реалност за своя вид, която помиташе съзнанието на останалите.
Моника обаче махна с магическата си пръчка и около триото се образува аура, а аурата погълна ужасните лъчения като гъба.
– Този номер вече не действа – каза тихо магьосницата.
– Впечатляващо – кимна уж поздравително Древният – но какво ли може да се очаква от змеева щерка?
Димитър и Даниел се намръщиха. Моника пребледня.
– О! – каза Древният – но те не знаят? Не знаят, че дядо ти е змей, изоставил нещастната си смъртна любовница, след като й е заченал деца?
– Не говори така за баба ми! – изкрещя Димитър, но Древният безмилостно продължи:
– Деца, които трябваше да са могъщи, стари магьосници, но които се оказаха неспособни да се справят с една обикновена, макар и малко едричка химера?
Митко изкрещя, неспособен да се контролира, а Моника бе пребледняла като платно.
– И затова сега аз имам срещу себе си най-нелепата трупа във вселената, четвърт змееви хлапета и един анемичен вампир, син на украински длъжник, прострелян като куче на улицата?
Даниел изохка от обидата, сякаш Древният го бе намушкал с меч.
– И КАК СМЯТАТЕ ДА МЕ СПРЕТЕ, ОТРЕПКИ! – изрева внезапно Древният с такава сила и ярост, че къщата на Горанов се разтърси и прозорците й се пръснаха. Той вдигна ръцете си и пипалата, които му служеха за пръсти трескаво се размърдаха.
Във въздуха се отвори прозорец, уродлив и в същия цвят, като небесното сияние и покварените светлини, които озаряваха къщата, ала много по-ярък; от него изкочи скверен лъч и както Даниел, така и Димитър разбраха, че този лъч е края, че е по-лош от пламък, от проклятие, от лазер дори, анихилираща материя, антиматерия, материя на чистото, неподправено зло…
Ала Моника отново махна с ръка и щит от ярка светлина се издигна от нищото, пое лъча и макар този път самата земя да се разтресе, го погълна.
Земята отново се разтърси. Морето, което се виждаше зад имението започна да се вълнува неестествено, гигантски пипала, се издигнаха като колони от водата, а огромни черни и назъбени вълни изкочиха и заудряха в скалите така силно, че пръските завялаха като дъжд.
– Започва се – каза Древният – скоро вашият свят ще е спомен.
– Не мисля… – понечи да отвърне Моника, но след това изохка и залитна. Древният я бе атакувал със смазваща телепатична атака и за разлика от Наум не искаше да я подлъже или измами, искаше просто да докопа съзнанието й, да го разкъса като мокра хартия и да я остави като бездушно чучело, на което да му тека лигите, кукла, която да служи за пример какво се случва с враговете на Древните…
Моника тръсна глава и стисна зъби. Тя посрещна атаката.
– Имам магическото му внимание ангажирано – прошепна тя на момчетата – останалото е ваша работа.
Даниел и Димитър кимнаха и в ръцете им проблеснаха мечовете, с които бяха победили Хидрата с глави на елементи. След като бяха полетели към Магиполис се сетиха, че са невъоръжени и тъкмо понечиха да се върнат, когато подире им долетяха двата меча, носени от сърдито заклинание (дори Моника не знаеше как се правят сърдити заклинания и изобщо как едно заклинание може да е сърдито, но Миро явно бе успял да го направи). И така с нова надежда двамата бяха достигнали дома на Горанов.
И сега щяха да използват мечовете си срещу създание, много по-свирепо от Хидрата.
Древният ги изгледа с омраза. Как искаше да ги смачка, да ги помете с магията си, но тази част от ума му бе изцяло ангажирана със змеевата внучка, невероятно силна и опасна.
Но въпреки това чудовището съвсем не бе безобидно. Древният бръкна под робата си и извади огромен боздуган, чиято обсипани с шипове метална топка висеше от дълга, обсипана с остриета верига.
Древният развъртя оръжието си с умопомрачителна скорост, докато ментално продължаваше да се бори с магьосницата.
* * *
Любка се олюля и падна, а трите й глави изплезиха език, докато чудовището се просна по корем пред Йорданов.
– Благодаря – пророниха и трите глави.
– Не, аз благодаря! – каза Йорданов, който бе плувнал в пот – боренето с лами и развалянето на заклинания от Древни изгаря много калории. Чувствам се отслабнал.
– Измамно е – отбеляза изтощената ламя.
Оги изсумтя, след което се обърна към учениците, които противно на всяка логика се бяха струпали около него и ламята.
– Какво става юнаци? – попита той.
– Моника, Димитър и Даниел отидоха да се бият с Древния! – обади се едно от момчетата, кьопавият магьосник на име Мирослав.
– Похвално – каза Йорданов миг преди информацията да стигне до мозъка му.
– Ох, да ги… – изохка той и се спря навреме преди да каже простотия пред децата.
– Добре, мърдайте – каза той и мина покрай децата, катерейки се нагоре към стаята си. Пълният директор стигна в стаята и махна с магическият си жезъл към долапа си. Той се отвори и от него изпадна нещо, скрито в кутия за гигантски козунак.
То бе скритият му и в интерес на истината доста незаконен коз, който някога му бе струвал работата на комисар.
Но понякога правилата нямат значение.
Например, когато Древни се разхождаха из северното черноморие.
Йорданов бръкна в кутията и извади масивна пушка помпа с кутия скъпоценни патрони, всеки един от тях специално измагьосан от него.
Сетне вдигна жезълът си в хоризонтално положение и когато предметът остана във въздуха, седна отгоре му.
Жезълът жално изкърца.
– Стига си се вайкал – рече Йорданов и полетя през отвореният прозорец.
* * *
Древният бе добър, дяволски добър, даде си сметка Даниел, докато нападаше чудовището заедно с Митко. Той въртеше боздугана с такава скорост, щото веригата посрещаше остриетата и на двамата. Във въздуха се посипаха искри. Внезапно Древният се обърна с гръб към връхлитащият с вдигнат меч Димитър и го изрита в корема с мощният си, подобен на ствол крак, младежът изпъшка и изтърва оръжието си, като се хвана за корема, а в това време главоногото изчадие се метна към вампира. Веригата се оплете около острието на рапирата и Древният дръпна силно, за да я изтръгне от ръцете на вампира. Даниел не я пусна, но така полетя заедно с оръжието си.
Освен безкрайно могъщ телепат и магьосник и ловък боец, Древният бе и силен като трол.
Вампирът се просна по очи, все така не пускащ оръжието си, за да види как Митко се е изправил и отново напада. Широкият му меч се стовари върху боздугана на Древният и съсече смъртоносната верига, оставяйки чудовището с пръчка в ръце.
Древният изръмжа и махна с пръчката. Тя щракна и от нея изкочи дълго криво острие. Без предупреждение главоногият замахна към Митко, искайки да го разпори като риба. Момчето отскочи назад, но не достатъчно бързо. Оръжието се заби в крака му.
Димитър извика от болка и рухна на колене, с мъка вдигнал меча си.
Но Даниел вече бе на крака, отплел оръжието си от веригата и приближи омразният си противник.
Древният се обърна към него и го изгледа с омраза.
Очите му проблеснаха.
– Ела с мен – каза слузестото същество – и ще владееш света редом с моята раса. Ще станеш цар на вампирите, на мястото на този глупак баща си. Ще спасиш любимата си – лукаво намигна създанието и погледна към Моника.
Магьосницата извика.
Древният бе силен, невъзможно силен, прекалено могъщ. Той бе успял да я блокира напълно с ЧАСТ от мощта на ума си и сега се опитваше да подчини Даниел.
И това ставаше, с ужас видя момичето. Вампирът се бе отпуснал и се олюляваше като зомби, докато вървеше към главоногото изчадие. Моника се опита да извика, но нов залп от телепатичната атака я принуди да отстъпи крачка назад. От носа й потече кръв.
– Само едно трябва да направиш – продължи Древният – убий Димитър. Убий го. Отмъсти за униженията, на които те подложи. Отмъсти за загубата в турнира. За мръснишката маневра на картинга. За хилядите му подмятания, в час и извън него. За дребните интриги.
Даниел погледна Димитър. Митко с ужас забеляза, че очите на приятеля му са като стъклени, невиждащи.
– Направи го и ще бъдеш най-съвършения вампир – продължи Древният с омаен глас – ние създадохме тази раса преди хиляди години… за теб. Само заради теб. Знаехме, че ще дойде принц, който ще ни спаси. Който ще ни управлява. Вселената те очаква, принц Даниел Срацимир.
Вампирът надигна оръжието си. Острието проблесна зловещо на фона на нощното сияние, изпъстрило небето. Пръските на вълна достигнаха тримата и Митко усети вкуса на водата, нездрав, гаден.
– Само едно нещо те разделя от вселенско господство – говореше Древният – той. Той се опита да те раздели от любимата си. Той се опита да те разкара от училището. Взе ти титлата по картинг. Взе ти отличието за герой. Той е зъл, зъл, зъл. Убий го! Убий го! Убий го!
– Дани, аз – прошепна Митко бавно, уплашено – съм твой приятел. Държах се глупаво и грубо, но съм твой приятел. Ако мислиш обаче, че той е прав…
Димитър разтърси глава.
И хвърли мечът си настрана.
– Повече никога няма да вдигна ръка срещу теб – каза момчето – никога. Ако искаш, удари ме.
Даниел се извиси над него, огрян целия от сиянието, ужасяващ и величествен в този момент, дълга, източена сянка на гибелта.
– За всички унижения през годината – каза той с ужасен, метален глас – за всички обиди, които ми нанесе…
Моника извика отдалеч, но вампирът не я чу.
Той надигна рапирата си.
Митко притвори очи.
– Върви в ада, копеле скапано! – изкрещя внезапно Даниел, извърна се по-бърз от сянка и заби оръжието си до дръжката в гърдите на Древния.
Главоногият нададе отвратителен, оглушителен рев и от устата му бливна гнусна зеленикава кръв, която оплеска ризата и лицето на Даниел. Сиянието в къщата и небето угасна, пипалата от морето изчезнаха като от мираж, а вълните рязко се успокоиха.
Моника залитна и падна на колене, освободена от телепатичната атака, но напълно изтощена.
Древният обаче още не бе казал последната си дума. Пипалата под брадата му се стрелнаха напред и увиха главата на Даниел.
– Ела с мен тогава! – изгъргори той и притегли лицето на русия вампир към отворената си, разлигавена паст с три реда зъби, от която бликаше кръв. С безкрайна погнуса вампирът забеляза нещо като втора уста да се движи в гърлото на Древния. Лъхна го неестествена смрад на умряла риба и ако беше човек, щеше да повърне. Опита се да се отскубне от хватката, но Древният бе прекалено силен, прекалено могъщ дори сега, когато умираше. Усети как някак отдалеч Митко и Моника удрят с юмруци слузестата твар, но ръцете им се плъзгаха по люспите без никакъв ефект…
– Мите, лягай долу – чу се обаче един познат, леко мазен глас и миг по-късно се чу оглушителен изстрел, след което главата на Древния направо експлодира пред ужасения Даниел и го заля с някакви течности, които той не искаше да знае. Вампирът падна назад и благодари мислено на дъжда, който започна да отмива някакви гадории от косата и лицето му.
Моника се притисна до него, Митко също се отпусна до тях, омаломощен.
Тялото на Древният останало без глава, подскачаше като обезумяло, застанало досами ръба на скалите, зад които се чуваше шумът на вълните.
– Нали казах, че като те намеря, жална ти майка – каза Огнян Йорданов, който бе насочил огромна пушка към чудовището.
– Ето ни и на този етап – добави директора и стреля отново, а после още веднъж, и още веднъж.
Древният залитна назад, пометен от удара на куршумите и след това падна назад и потъна с плясък в морето.
Оги Йорданов погледна измокреното и ранено трио.
– Браво български деца! – извика той – браво кебапчета!

Глава двадесет и осма
Завършване

С битката с Древният, в общи линии, приключи и учебната година. Димитър, Моника и Даниел бяха посрещнати в училището като герои, след като Оги Йорданов им бе казал да си мълчат за пушката, “да не стане некво недоразумение”, както се бе изразил той. Митко бе излекуван веднага от върналата се Мадлен Петрова, която бе крайно разтревожена от измамата. Когато го видя целия в кръв Красимира щеше да припадне, но когато най-сетне оздравя се метна в скута му пред всички и го нацелува, като каза:
– Не ми пука, че ти е неудобно!
Митко стана червен като домат.
Не бяха малко и аплодисментите за Даниел и Моника, които приеха всичко това объркани, но прегърнати и някак спокойни.
В следващите дни около училището се шумя много. Вестници и телевизии интервюираха всички, участвали във финалното сражение, като Миро собственоръчно се изкара като досетилия се за цялата интрига, докато за триото спасители останала ролята на “мускули” на мисията. Огнян Йорданов получи медал за храброст и от комисарията се извиниха, че някога са се съмнявали в него, като му предложиха да се върне на работа, нещо, което той учтиво, но твърдо отказа.
Руският автор, който бе писал за Древните дойде на специален семинар в училището, в който дойдоха магове от цяла България и дори от Европа, за да рязасни станалото. 21 век бил ключов за развитието на вселената, бе казал той, построявайки съзвездията в огледален знак на тези, които осветявали небето прези 12 500 години, когато Царството на Древните било сразено и потопено на километри под ледовете на Антарктида, където слънцето никога не достига. Затова Древните от векове подготвяли ритуала за своето освобождение. Катастрофите от миналото също били част от него, твърдеше ученият, не само убийствата в последно време. Било чудо, че сме се спасили, а тримата отговорници за това заслужавали световно признание. Вместо това обаче той подари на Моника, Димитър и Даниел копия от своите книги, на руски език, с автограф:
“Спасибо!
Анатолий Иванович Генадиев”

Накрая настъпи и денят с церемонията за завършването. Родителите и на герои, и на магьосници дойдоха, като бабата на Митко и Моника ги прегърна със сълзи на очи и им каза, че се гордее с тях. Тя се извини на Димитър, че не му е казала истината, за произхода му, историята със змея, но той бе зает да се задява с Краси и не бе твърде сърдит. Баба Мина прегърна и Даниел, като му каза, че е щастлива, че Моника е с такъв приятел.
Даниел я прегърна силно, за да събере кураж за следващата си среща, тъй като в училището бе дошъл неговият баща, могъщият вампир Александър Срацимир. Царят на немъртвите бе нисък, но красив мъж с дълга черна коса и сребърна корона, която го предпазваше от слънчевата светлина. Той бе охраняван от четири ослепително красиви охранителки с още по-черни коси, сребърни диадеми и дълги зъби. Те се усмихнаха очарователно на Даниел, който почти треперещ се изправи срещу властния си родител.
– Господарю… – каза той – аз съжалявам, че ви провалих…
– Провалил? – попита царят озадачено – но ти спаси света. Как може да си ме провалил?
– Аз… – обърка се Даниел – загубих титлите…
– Но това са телевизионни състезания. Какво значение имат те. Важното е да си щастлив и да съществуваш достойно, а ти се справяш отлично, принце.
Даниел зяпна.
– Аз мислех, че съм ви огорчил…
– Не – поклати глава царят – никога не си ме огорчавал, но ме натъжаваше, тъй като разбрах, че съм те въвлякъл в свят, на който не принадлежиш. Но като герой се справи повече от отлично. Гордея се с теб!
Даниел се олюля.
– Но тогава защо… никога не ми писахте…
– Какво? – смръщи се цар Александър – писах ти редовно, изпращах ти парички…
– Но… – отвори уста Даниел и след това я затвори.
– Не съм получавал нищо.
– Древният – долетя непознат глас и отнякъде баба Мина ахна.
Даниел и Александър се извърнаха към новодошлият, аристократичен възрастен мъж с побелели бели мустаци.
Царят на вампирите се смръщи, но кимна сдържано.
– Привет към вас, болярино змей.
– Мошеник такъв – обади се баба Мина – да се появиш тъкмо сега!
Моника и Даниел се спогледаха.
– Това е… – казаха те и погледнаха старецът – дядо?
Същият, кимна стария човек.
– Гордея се с вас, деца. Гордея се и с баба ви – той отиде до старата жена и нежно целуна ръката й.
– Съжалявам, че не бях до теб, за да отгледаме децата и внуците ни заедно – каза тъжно възрастният човек – ала законите на змейовете и драконите са железни. Дори сега император Имуги едвам ме допусна да сляза от селестиалния двор дотук.
– Разбирам – кимна баба Мина – и все пак ми липсваше, стари мошенико.
И тя прегърна възрастният човек.
Старецът остана с възрастната жена за няколко мига, след което се обърна към Даниел.
– Благодаря и на теб, за всичко, което направи за внуците ми – каза той и след това погледна вампирският цар – а също и на вас, Ваше Величество.
Цар Александър Срацимир кимна сдържано.
– Предайте моите уважения на драконовият император Имуги – рече монархът на немъртвите, след което се обърна към сина си.
– Даниеле, това, което ще направя, противоречи на всички закони на вампирите, но понеже днес ти си повече герой…
– Винаги ще бъда и вампир – каза Даниел.
Александър Срацимир замлъкна, но после стисна ръката на доведеният си син признателно.
– За което благодаря – каза той – но все пак ще те съдя по правилата на героите и… – той се обърна към пазителките си – доведете я.
Вампирките се усмихната и отидоха до тъмната каляска, с която бе дошъл вампирският цар. Те отвориха вратата й и от нея слезе нисиска, русолява жена с добродушно изражение, което не можеше да скрие, че някога е притежавала невероятна красота.
Даниел си пое рязко въздух.
– Момчето ми – каза жената – хубавото ми момче.
Вампирът се спусна към жената и я прегърна внимателно, тревожно, сякаш бе намерил отдавна изгубено съкровище.
– Мамо, мамо – повтаряше той.
Моника избърса една сълза от окото си и приближи.
– Няма ли да ни запознаеш? – попита тя Даниел.
– Хайде малко след малко, щото ся имаме церемония – каза Оги Йорданов – госпожа Петрова ще говори.
Митко изпъшка.
* * *
Всеки от учениците получи своята диплома, а накрая Огнян Йорданов обяви допълнителни награди.
– За магьосница на годината, обявявам Моника Георгиева, чиито талант съперничи на моето тегло – каза той. Залата избухна в смях.
Моника прие купата си и смирено благодари на учителите си, при което Мадлен Петрова гордо се усмихна, а Оги Йорданов се хвана престорено за сърцето, уж, че е трогнат.
След което продължи:
– И герой на годината, Димитър Георгиев, едно истинско българско момче, едно истинско кебапче!
Някои от гостите се спогледаха неразбиращо, но Митко изкочи на трибуната. Бе леко притеснен, намръщен.
– Аз също искам да благодаря на всички учители – каза той – задето ме направиха това, което съм…
– Е, не, тъпотата си е по природа – обади се Йорданов.
Митко нервно се усмихна.
– Предполагам. Но все пак искам да кажа, че най-много благодарност дължа на двама души. Първият е тук, това е сестра ми… – Митко се обърна към нея и й махна:
– Здрасти, Мони! – след което отново се обърна към публиката в специалната аула на училището:
– И вторият е моят най-добър приятел и най-голям съперник за титлата, който я заслужава дори повече от мен. Аплодисменти за принц Даниел Александров Срацимир.
Даниел се изправи от мястото си и дотича до трибуната, като стисна ръката на Митко. Димитър го притегли към себе си и го прегърна.
– Благодаря ти за всичко, приятелю.
– И аз, но сестра ти прегръща по-добре – намигна му Даниел, след което обаче силно притисна Димитър към себе си.
След това отиде при Моника и я целуна нежно пред всички.
– Сега освен и Краси да дойде – каза Митко и махна на приятелката си.
– А аз трябва една пържолка да си взема – обади се Огнян.
И докато празненството приключи формалната си част и приятелите от училището лека полека се събираха, вампирският цар наблюдаваше замислено принца, прегърнат с магьосницата.
– Твърде жалко, че щастието им ще е мимолетно – рече Александър Срацимир.
– О! – каза змеят, все още в човешки вид, но с огромна змеева сянка, която покриваше половината стена на аулата – и защо мислите така?
– Принц Даниел е безсмъртен, а… – отвори уста вампирът.
– А Моника е магьосница със змеева кръв. Кой знае дали ще остарява като нормалните хора… – и старецът дяволито засука мустак.
– О! – усмихна се царят разбиращо – както винаги предвиждате всичко.
– Налага се, когато се бориш с Древните – сви рамене змеят.
– Дали сме се отървали от тях? – попита вампирът.
– За близките 15 000 години, да – кимна змеят.
Цар Александър Срацимир взе една чаша с гъста червена течност, за която околните искрено се надяваха да е вино и я доближи до устните си.
– Наздраве за младите, тогава.

КРАЙ