Кап

Кап.
Една самотна капчица се стече по тръбата и полетя към земята. В страните й се отразяваха образи – замъглени и неясни. Тъмнината на нощта, която обратно на останалите ясно се изразяваше в необикновеното огледало, бе разцепвана само от една слаба улична лампа, която едва мъждеше. Фигури, съвсем недооформени и изкривени, но все пак създаващи илюзията за красота, загадъчност и мистерия.
Полетът на капката вода, не бе особено дълъг. Крехкото й тяло се разби в косата на един младеж.
„Нима вечността е дар? Нима да бъдеш еднакъв цял живот, да бъдеш силен и привлекателен, е нещо хубаво? Нима всеки мечтае да е … чудовище?”
Гневни, разбъркани мисли летяха из главата му, разбиваха се в страните на съзнанието му и като огледално отражение отново и отново преминаваха, нежелани, в мозъка му.
Кап.
Главата му бе опряна в стената на една порутена остаряла къща, а в краката му лежеше безжизненото тяло на момиче. Въздухът, изпълнен с мириса на ръжда примесена със сол, подухваше умерено силно, но напълно достатъчно, че да доразбърква и без това изцяло разрошената му прическа.
Яростни сълзи се стичаха по бузите на момчето, което очевидно страдаше неимоверно много. Юмрукът му се стовари в стената, като разби бетона на малки парченца. Те се разпиляха по земята, с тих, глух звук тупнаха и не помръднаха повече. Сякаш ги бе страх, че ако привлечеха вниманието на младежа, щяха да си изпатят.
„Защо?! Какъв е смисъл да имаш безмерна мощ, неземна красота, остър като бръснач ум и цяла вечност пред себе си, след като вършиш злини? Защо сме устроени така? Защо трябва да убиваме за да живеем…”
Силна болка пулсираше на мястото на изстиналото му сърце. Белите му дробове бяха като завързани със силно стегнати вериги, и при всяко вдишване и издишване, му причиняваха страдание. Пот бе избила по челото му, стичаше се по лицето му и падаше, като тъжен вопъл, върху трупа пред него. Новопридобитата кръв във вените му пулсираше, като разярен вулкан, който имаше опасност да изригне всеки миг.
Краката на младежа не издържаха и той се строполи на земята. Очите му се заковаха в бледото лице на момичето, което само до преди миг грееше топло. Ръката му, треперейки, отмести мокър кичур, който беше прекалено немирен, макар и да допълваше великолепно изстиналата красота на девойката. Мътносивите й очи, които само до преди миг бяха изпълнени с щастие, сега безчувствено се взираха в една точка. Устните й, след като цяла вечер не бяха спрели да се усмихват весело, сега бяха притворени и посинели.
Той не отричаше, че тя бе неземно красива. Но бе и вечерята му. Нямаше измъкване от това, неизбежно бе.
Кап.
„Вампири.. защо, по дяволите, трябва да съществуваме? Животът в самота, постоянно бягство и убийства, нима е живот? Ако трябваше да избирам между смъртта и вечността, щях да избера смъртта… Но попита ли ме някой, когато ме превърнаха в изчадие? Поиска ли някой мнението ми? А аз самия, защо не се възпротивих? Защо ли?” – усмихна се горчиво „Защото смятах, че това ще ме спаси от предишния ми отвратителен живот, защото мислех, че това е изход.. А всъщност само затънах повече.”
Смущение, разоочарование, болка – всички тези чувства бяха изписани на лицето му. Кръвта му бе нужна – без нея, той щеше да бъде загубен. Вампирите също имаха кръв, която придобиваха всеки път щом пиеха от хората. Спрат ли да го правят – умират.
Това момче мразеше същността си, мразеше това, което трябваше да върши за да оцелява, но нищо не можеше да го възпре. Жаждата и бавно угасващият му живот винаги взимаха надмощие.
Той не бе като другите вампири –не изпитваше удоволствието да чува писъците на жертвите си, не усещаше насладата от стичането на животоспасяващата течност по гърлото му.
Волята му, за съжаление, не бе достатъчно силна за да може да спре с убийствата и да се подложи на бавна смърт, звяра в него не му позволяваше. Огънят в гърлото му бе толкова силен, толкова подканващ да бъде угасен, толкова подмамващ към злите деяния. А чудовището, което се криеше в него, притежаваше голяма мощ в съзнанието на вампира, и той не можеше да предотвари случващото се. Опитваше се да го забави, дори да го спре, но успеха му бе временен. Често се чувстваше като кукла на конци – тялото му бе водено от друга сила, много по-властна от самия него и волята му, и той бе безсилен срещу кукловода, беше безсилен срещу самия себе си. Убиваше – и по това време не мислеше, съзнанието му се изключваше и той убиваше ли, убиваше… А накрая, когато жаждата бе потушена достатъчно и когато той отново си върнеше разума, започваха дни на силно съжаление, агония и болка.
Кап.
Остра, пронизваща болка, разцепи мислите му. Ръцете му на секундата полетяха към главата му, в опит да спрат отвратителното пулсиране. Спомени, отдавна забравени и подтискани, натрапчиво се появиха в съзнанието му. Не можеше да ги спре, не можеше да ги избута назад, да не мисли за тях.
Когато бе малък, едва на 10 години, нямаше семейство. Бе сам – както винаги е бил. Цялото си детство бе прекарал в едно сиропиталище. Порутено, бедно и без подкрепа от никой, малко местенце, в което деца без никакъв шанс за осиновяване бяха захвърляни. Никой не се грижеше за него и събратята му, никой не се интересуваше от съдбата на тези бедни деца. Дори бе много възможно и никой да не знаеше за съществуването на това сиропиталище. Та то се намираше дълбоко в една гъста гора, далеч от света и хората. Почти като манастир, единствената разлика бе, че поне в манастира живееха по-добре.
В това място хиляди пъти му се бе случвало да си ляга уморен и гладен – понеже по цял ден бе длъжен, както той така и останалите дечица, да чисти стаи и да бърше прах. А накрая чисто и просто се оказваше, че храна – няма. Лика на всички можеше да бъде описан с две думи – улични кучета – измършавели, бели като платна, със зареян и незаинтересован поглед, издивяващи и полудяващи малко по малко.
Кап.
Не знаеше нищо за родителите си, не знаеше какъв е, от къде е. Нямаше минало, нямаше и път, по който да поеме. Бъдещето му бе мъгляво. Всичко, което, обаче, знаеше е, че убийствата нямаше да спрат, така както жаждата никога нямаше да бъде утолена напълно. Разкъсваща го болка нямаше да се намали, но той нямаше да има избор и чисто и просто щеше да продължава напред. Ужасна, но за съжаление, реалност.
Кап.
Нова силна болка. Сви се на две, не можеше да я търпи. Толкова ужасно го болеше – и сърцето и главата.
Ненавиждаше хората, които го бяха създали, а после отхвърлили. Винаги бе сам. По-различен от другите деца, никой никога не му бе приятел. В живота никога не се бе привързвал към някой. Не можеше да си го позволи, знаейки истината. А тя бе, че винаги щеше да гледа как познатите му измираха, а той нямаше да има друг избор освен да продължава напред – отново сам. Тежеше му и то прекалено много. Сякаш тонове желязо бяха обвили сърцето му. И за него една от най-ужасните болки, бе тази – самотата. Толкова пъти му се бе случвало да иска да сподели на някой мъките си, да излее душата си, но знаеше, че зад гърба му няма никой, никаква подкрепа.
Кап.
По асфалта оттекнаха забързани стъпки. Момчето се огледа тревожно. Пулсирането в главата му бе спряло от нищото, но се притесняваше за човека – защото той или тя със сигурност бе човек – който го наближаваше. Изправи се и се огледа. Току-що бе пил кръв, която не му бе достатъчна, съзнанието му бе слабо, все още размътено след акта и знаеше, че няма да успее да се контролира пред живо същество. Трябваше да изчезне бързо, да спаси живота на тази нищо-неподозираща жертва. Нямаше да си прости ако за една вечер убие двама. Просто нямаше да си го прости. Но краката му сякаш бяха слепнали за земята и той не можеше да помръдне. Стоеше неподвижно, тялото му стегнато от напрежението. Стъпките се чуваха все по-близко, а задъханото дишане на беглеца ясно се открояваше в ушите на вампира. Та нали свръхслухът бе едно от предимствата да си вампир, макар че той на драго сърце би приел да бъде глух, спял и ням, само и само да не бъде чудовище.
Кап.
Капките го изнервяха допълнително, искаше му се да ги спре, да ги попие, защото всяка една му човъркаше в мозъка и надигаше напрежението му все повече и повече. Незнаеше какво да очаква и как да подтисне звяра, който със сигурност щеше да се разбунтува. Мислите му се лутаха разбъркано в главата му, а той се побъркваше, излизаше извън кожата си от притеснение.
Изведнъж пред очите му изскочи едно момченце. Един от най-големите му страхове. Да убие дете за него бе грях над всички грехове. И щеше да се самоубие. Мъника на вид бе около 10-годишно, потно, задъхано и изморено. Малките му небесносини очи уплашено се взряха във кървавочервените зеници на вампира. Устните му трепереха, изглеждаха така сякаш търсят думи, но страха бе като огромна буца заседнала в гърлото на малкото дете. Сърцето му препускаше бясно, а кръвта във вените му бълбукаше като гореща вода. Младежът се стъписа. Звярът във вампира заръмжа и се приготви за скок, но момчето с адски мъки го натика отново там, откъдето бе дошъл.
Пожарът в гърлото му отново започна да се разпалва. И то още по-яростно от преди. Дивата, буйна и млада кръв на това дете бе толкова съблазняваща, уханна и привличаща, че той усещаше как контрола се изплъзва измежду пръстите му.
В ушите му оттекваше пулсирането на сърцето на малкия човек пред него. Всеки следващ удар бе като звън от камбанка, подканяща го да седне и да вечеря.
Стисна ръцете си в юмруци, до такава степен, че сам си направи рани. Челюстта му се стегна, а въздухът му секна. Не смееше да си поеме и глътка въздух, защото знаеше, че това щеше да е границата на въздържанието му.
-Мо-оля те, не ме връщай при тях! – проплака детето и се стовари на земята. Тихи вопли се откъснаха от устните му, а тялото му се разтресе от силни конвулсии.
Пожара изчезна, така както се бе появил. „Детето не се страхува от мен.. А от хората..” изненадано осъзна той.
Кап.
Спомен се зароди в главата на вампира. Спомни си, че и той бе така някога. Бе избягал от своята мъка.. за да отиде в Ада. Дишането му се възстанови, а сърцето му се изпълни със съжаление към това дете. Приближи се бавно към него, внимавайки да не го уплаши. Усещаше някаква странна симпатия и привързаност към него, силно съжаление и съпричастна болка. Може би приличаше прекалено много на самия него в човешкия му живот.
Едновременно бе и на тръни, звярът в него да не се събуди. Нервите му бяха опънати до краен предел и внимаваше за всяка, дори и лека, промяна в настроението си. Знаеше, че само една грешна постъпка, едно грешно вдишване или движение и детето щеше да се сбогува с живота си само за миг.
-Къде да не те връщам, .. – попита с мелодичния си, успокояващ глас, забелязвайки избродираното име на якето му – …Дани?
-Там.. в сиропиталището – прошена детето и се огледа уплашено. Буца заседна в гърлото на младежа. Това момченце бе досущ като него. Ако не бе външният му вид, щеше да каже, че е негов близнак. Някаква далечна пулсираща болка накара сърцето му да изтръпне. Ако можеше – щеше да се разплаче. Но така щеше да уплаши малкото невинно създание пред себе си, а определено не това бе целта му.
Протегна бавно ръцете си към крехкото телце и придърпа детето в прегръдката си. Топлината на малкото тяло рязко контрастираше на ледено-студената му кожа.
Усети пулсиращите вени по кожата на врата му, което разпали пожара, но той не помръдна. Странно как успя да подтисне първоначалния си инстинкт. Не бе типично за него, и той подсъзнателно го осъзнаваше, но пък бе и прекалено съсредоточен да задържи ефекта по-дълго, за да обмисля странните реакции на тялото си.
-Бл-агодаря – промълви човешкото дете, което бе почувствало сигурността в ръцете на този мъж. Въобще не се бе замислило, че точно в тези ръце, хиляди хора бяха загубили живота си. Не му мина през ума, че и то може да стане част от бройката. Единствения страх на детското съзнание бе да се завърне в онзи ад – сиропиталището. Всичко, което желаеше бе почивка. Притвори уморено очите си, а туптенето на сърцето му бе възстановило нормалния си ритъм.
Кап.
Обърканият младеж се загледа в затворените клепачи и остана безмлъвен. Чувстваше се като в дежа вю. Сякаш това бе спомен, но хиляди пъти по-реален. И в действителност това си бе истина, всичко което се случваше бе реалност. Една студена, жестока реалност.
Зад гърба му лежеше едно спряло сърце, а в ръцете си държеше все още едно туптящо. И най-странното, което го изпълваше със съмнения за по-нататъшните си действия, бе, че не изпитваше жажда. Нито дори парене.
Чувстваше единствено болка – силна, убийствена, стелеща се като отрова из тялото му, прогаряща органите му и предизвиквайки едва забележими конвулсии. Нетърпима, отвратителна болка.
Кап.
Не умираше… Можеше само да си мечтае за подобно нещо. Но животът му мина като лента пред очите му.
Всяка сълза и всеки хлип, който се бе изтръгвал от него, докато бе дете. Всяка мразовита нощ. Всеки ден, когато приятелите му – изтощени от глад и умора, лежаха из тревата в двора, който съвсем бегло можеше да се нарече такъв, и зяпаха безизразно в короните на дърветата. Всяка мъка и болка, които бе изпитал. Всичко.
Всеки писък, който чудовището в него бе изтръгвало от жертите си. Всеки умоляващ глас, всеки насълзен поглед. И към всичко това – всичката агония и болка, изпитал след зверските си деяния. Никога не бе искал да ги извършва. Никога и нямаше да иска. Но това бе неизменима част от него. И най-жалкото бе, че никога нямаше да умре, за да оттърве света от себе си.
Кап.
Очите му отново се фокусираха върху малкото невинно личице. И тогава го осени идеята, дошла като гръм от ясно небе. То щеше да страда по същият начин, дори вече сигурно го правеше, като него. А младежа знаеше колко отвратително е това. Всички постоянни чувства – самота, болка, мъка, страдание, агония… Детето просто нямаше да ги издържи.
Изведнъж нещо го проряза като сатър в гърлото. Той стисна ръце около тялото на момченцето, а то стрестнато отвори очите си.
Пожарът – по-силен дори и от преди, гореше безмилостно във вампира. Искаше му се да стисне с ръце гръкляна си, да спре това, но не можеше. И го болеше ужасно много. Видът на раздвижената кръв през вените на детето го примамваха повече от всякога. Контрола му бе на границата да изчезне, а силите на разума и волята му бавно изнемогваха и отстъпваха място на яростта и дивото.
Вампирът знаеше какво да стори. Или поне така смяташе за най-добре. Мразеше се за дето трябваше да го стори, но това бе единствения възможен изход и за двамата.
Детето – така или иначе щеше да умре от глад някъде из улиците, подритвано и отхвърляно от всички, изпълнено с омраза към света.
А вампира – така или иначе щеше да го убие.
Жестока, но истина.
Ако сега го убие – щеше да го избави от бъдещи мъки. Моментната болка щеше да е голяма, но според него, си заслужаваше.
Усещаше разярения от глад, звяр в себе си, знаеше, че скоро няма да може да го подтиска. Погледна насълзените очи на момчето. Съдбата му бе предначертана. Съдба ли? Всъщност не това бе съдбата му. Или не правилната, защото чия съдба на човек ще да е предначертана по реда – десет години живот и ужасна смърт? Толкова ли злобно настроени бяха Трите сестри на линията на съдбата, че да позволяваха такава несправедливост да се случва?
Но младежа знаеше, че това бе най-добрата възможност за момчето. Ако не го убиеше днес, някой друг щеше да го стори утре. И всичко бе кръговрат. Кръговрат на живота.
-Може малко да боли, но после всичко ще е наред. – прошена той в ухото на малкото момченце. То се уплаши, но не достатъчно. Повече надделяваше любопитството и почудата. Не схващаше какво имаше интересното момче пред него, но и не обмисляше много думите му. Имаше си достатъчно проблеми на малката главица, за да я тормози допълнително с други неща.
Вампирът бавно оголи зъби и ги приближи към пулсиращата вена на врата на детето. То изстена и се задърпа, усети опасността. Но сега действаше звяра – а от него измъкване нямаше.
Здравият младеж заби ненужно силно зъбите си и засмука лакомо. Течността се стичаше по гърлото и потушаваше пожара.
Детето се гърчеше, пищеше и викаше, но не можеше да се откъсне.
И само миг след това замлъкна. Очите му, широко ококорени, се взряха за последно в небето и останаха насочени натам. Главицата му се килна назад, а тялото му изстина.
Момчето отново си възвърна съзнанието и при гледката в ръцете си изтръпна, но не усети болката, която изпитваше обикновено след подобна случка. Защото сега знаеше, че бе постъпил правилно. Бе спасил един страдалник от злочестия му живот. И това му стигаше за да притъпи отвращението и мъката.
Той притисна студеното тяло на Дани към себе си, а сълзи се стекоха по бузите му. Щеше му се да не го бе убил, но друг шанс нямаше. И въпреки всичко бе щастлив. Защото го бе спасил, макар и по този начин.

„Нима да убиваш и вършиш добрини не може да бъде едно действие? Вечността.. толкова е объркана..!„