Признавам си без бой: най-емоционалният превод, който съм правил, е на „Четвъртият гардероб“ от Скот Коутън и Кира Брийд-Райсли. На последните глави от тази книга за първи път разбрах какво наистина означава изразът „очите ти да плуват в сълзи“. Комиксът, дело на сценариста Кристофър Хейсингс и илюстраторката Даяна Камеро, е перфектната адаптация и за мен затвърждава тази история като най-любимата ми в цялата вселена на Five Nights at Freddy’s – дори повече от филмите.
Шест месеца след като Чарли се е завърнала триумфално от мъртвите, бившето ѝ гадже Джон се носи през живота без посока. Той просто не вярва, че красивото момиче, на което приятелите му Марла, Карлтън и Джесика се радват толкова, е истинската му любима. Не разбира защо никои друг не вижда очевидното: двете няма как да са един и същи човек. Джон подозира, че това е нова дяволия на серийния убиец Уилям Афтън, измъкнал се отново от справедливостта, но няма доказателства. Когато обаче в Хърикейн врати отваря нова пицария и децата пак започват да изчезват, той ще трябва да открие истината… колкото и умопомрачителна да е тя!
Поредицата за Фреди може и да има славата на лек детски хорър от типа на Goosebumps заради чаровните си злодеи и носталгията по 90-те (с пица, катерушки и аркади). В действителност обаче тя притежава втори, много по-дълбок пласт, в който „Четвъртият гардероб“ се гмурва безкомпромисно. Историята наистина предлага нова порция уникални аниматроници, илюстрирани великолепно от Камеро, а перипетиите през криволичещите коридори на детските съоръжения бързо се превръщат в кошмар.
Обаче това, което наистина ме потресе, е дълбокият екзистенциален ужас, в който ни потапят финалните разкрития. Сюжетът задава разтърсващи въпроси за идентичността, за които странният експеримент на Чарли ни предупреди още в началото – като сръчно поставена пушка на Чехов, която накрая те разстрелва от упор.
Злодеите тук са изключителни: от една страна е Circus Baby – колкото трагична и страхотна, толкова извратена и зла. От друга е самият Уилям Афтън. Той напомня на Лорд Волдемор в своя сляп стремеж към безсмъртие, но за разлика от него не посреща мисълта за провал с ужас, а със студената утеха, че отново ще може да убива – „като в добрите стари времена“. И когато срещу такива изчадия са изправени симпатични герои като Джон и Карлтън, емоционалният удар е опустошителен.
Известно е, че колкото повече остарява човек, толкова по-трудно открива любими книги – тийнейджърският пламък в душата просто започва да гасне. Скот Коутън обаче успее да се утвърди за мен като най-значимият творец на ужаси, с чието творчество съм се срещал, а „Четвъртият гардероб“ е категоричният връх в кариерата му.
Поне засега.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари