Ангелско яйце

Не беше толкова отдавна времето, когато беше нечувано аниме да излезе по кината в България. Нещата обаче очевидно са се променили, тъй като снощи с доцент Искрен Иванов имахме възможност да гледаме на голям екран класиката „Ангелско яйце“ от 1985 година, която излиза за пръв път официално у нас благодарение на „ПРО Филмс“.

Това е експериментален филм, който би натоварил зрителя, подходил към него с очаквания за традиционен фентъзи разказ. Действието ни пренася в мистериозен, опустошен свят от руини, мрачни технологии и самота. Тя се предава чрез красивите, но тъмни цветове, готическия дизайн на сградите и постоянния дъжд — сякаш единственото движение в историята. Главната героиня е безименна — малко момиче, което пътува незнайно накъде, пазейки голямо яйце.

„Никога няма да разбереш какво има в него, ако не го счупиш“, заявява единственият друг герой — тайнствен млад мъж, носещ в себе си неизказана меланхолия. По думите му е забравил откъде е дошъл и накъде отива. Двамата с момичето водят спор за съществуването на чудна птица — същата, оцеляла някога от Потопа. Мъжът е склонен да смята, че тя може би никога не е съществувала. Но момичето ще успее да му я покаже…

Филмът възнаграждава хората, които се осмелят да го усетят, без непременно да го разбират. Затова и съм изумен в добрия смисъл на думата, че киносалонът беше пълен в работен ден. За мен това е изключително окуражаващо — чувствам се обнадежден, че в България има хора, способни да оценят такова произведение.

„Ангелско яйце“ носи в себе си естетиката и философията на познати заглавия като „Евангелион“ и „Берзерк“, но стига по-далеч дори от тях в отхвърлянето на традиционните ограничения на света, който познаваме. Сякаш достига до истинския свят на идеите, описан във философията на Платон и вдъхновяващ вярванията на древните гностици. За да го почувстваш, трябва да разчупиш рациото си и да се довериш на логиката на съня.

В това отношение режисьорът Мамору Оши стига доста по-далеч дори от Миядзаки, а тонът силно ми напомни на латвийския „Потоп“ — също шепнещ за бъдеще, в което светът е само сянка. Подобен дух долавя и Стивън Кинг в романа си „Стрелецът“, но за съжаление игралният филм по „Тъмната кула“ дори не опита да го улови.

„Ангелско яйце“ не е филм за всеки. И няма нужда да бъде. Но онзи, който посмее да го изсънува в киносалона, ще бъде възнаграден.

Ревю на д-р Александър Драганов