Макар безкрайно да харесах „Времеубежище“, дълго време отлагах прочитането на „Градинарят и смъртта“ с дежурното оправдание: темата е тежка. За съжаление, и на мен ми се случи нещо подобно на описаното от автора и затова с баща ми решихме да си вземем книгата. Господинов е направил нещо невероятно — успял е да облече с думи неизразимото, което преживяват хората, загубили близки от рак.
Както винаги с книгите му, трудно е да определиш жанрово „Градинарят и смъртта“. В една от главите самият автор признава, че това не е лесно. Най-просто е да кажеш, че това е споменът за последните дни и седмици, които е прекарал с баща си, докато той е гаснел, но също и за целия му живот с него — за всички хубави моменти, които си е спомнял, докато смъртта неумолимо е приближавала. В центъра на паметта е градината на възрастния човек, която той цял живот е поддържал, карайки я да избуява с цветя и зеленчуци — символ на живота, продължаващ въпреки всичко.
Много е трудно да се разкаже повече, а няма и смисъл. „Градинарят и смъртта“ трябва да се прочете — поне когато си готов за това. Темата наистина е смазваща, но за хората, които вече са преживели подобно нещо, книгата може да послужи и като катарзис: да облече в слово чувствата и мислите им. Това е възможно само заради върховните умения на автора, който никога не залита нито в мелодраматичност, нито в медицинска сухота. Привидно хаотичните размисли и нелинейният разказ предават онова, което хората усещат при подобно изпитание на съдбата.
Същевременно изреченията са като скулптури, изваяни от Фидий. Всичко е на мястото си, няма нищо излишно. Не е лесно да станеш толкова умел писател — за това са нужни рядка комбинация от талант и самоусъвършенстване, каквито Господинов очевидно притежава. Може би той е единственият български писател днес, който ги има. Това обяснява и завистта, която европейските му награди предизвикват у някои негови колеги, но не бива да е така. Всички у нас, които пишем, трябва да се гордеем, че от мъничкия ни литературен свят е излязъл световно признат автор.
Не мисля, че „Градинарят и смъртта“ е книга, която лесно мога да препоръчам. Тя е заглавие, което идва при всеки човек, когато има нужда от него — дори ако е имал късмета ракът да не е вършеел в семейството му. Смъртта, в крайна сметка, има различни лица. Но ако имаме късмет, животът за нас продължава и е прекрасно, че съществува произведение, което споделя как.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари