Заклинанието

Заклинанието

След като миналата седмица гледах хорър трилъра “Избави ни от злото” и новата версия на “Полтъргайст”, реших да продължа с ужасите и тази седмица, като се спрях на много препоръчвания филм на Джеймс Уон “Заклинанието” /”The Conjuring”/, заснет по – предполагаемо – действителни събития, описани от демонолозите Ед и Лорейн Уорън. Същите са се занимавали и с прословутия “Ужас в Амитивил”, а са познавали и полицая, чиято история е вдъхновила “Избави ни от злото”. Между другото и “Полтъргайст”, макар и не директно взаимства случки, за които хора твърдят, че са истина. Дали това е така всеки решава според убежденията си, но в едно две мнения няма – разказите за призраци остават все така популярни и “Заклинанието” е поредното доказателство за това – приходи от над 300 млн. долара при вложен бюджет от 20. Дали обаче филмът е толкова добър, колкото предполага успеха му? Преди да опитам да отговоря на този въпрос, ще се опитам да се спра на сюжета.
Всичко, както винаги, започва с това как младо семейство си купува нова къща. В случая това е фамилията Перон, в която бащата е самотният мъж сред жена си и своите цели пет дъщери! Но макар постройката му, за разлика от тази на многодетните семейства у нас, да е законна, това не я прави по-безопасна. Още от самото начало новонанеслите се сблъскват с необясними и зловещи събития – часовниците спират по едно и също време – 3ч и 7 минути сутринта, кучето умира още в първата нощ до къщата, птици блъскат главите си в стените, нощем се чуват тропот и шумолене, а майката на рода се събужда уморена и със синини. Отчаяна, жената решава да потърси помощ от известните демонолози Ед и Лорейн Уорън, наскоро справили се с обсебената кукла Анабел /по-късно и за това направиха филм/. Ед е скептичен и смята, че най-вероятно неприятностите в къщата имат рационално обяснение, но Лорейн предчувства, че това не е така. Както често става в семейния живот, съпругата е права, но от това не следва нищо хубаво. Някога в къщата, където живеят семейство Перон е живяла вещица, убила собственото си дете в прослава на Сатаната. Сега духът й тормози всички, които се опитват да живеят в дома й – и сега на прицел са семейство Перон и особено майката Каролин…
Не искам да се наемам да давам оценка дали събитията от “Заклинанието” са се случили наистина, но ако е така, то явно всички обсебвания се развиват по идентичен начин. Филмът на Джеймс Уон не успява да се измъкне от нито едно клише на жанра, като поразително напомня по сюжет на “Ужасът в Амитивил”, “Полтъргайст” и, което е по-осъдително, “Жената в черно”, чиито римейк с участието на Даниел Радклиф излиза само година преди хита на Уон. Каквото очаквате от една история с обсебена къща ще го видите и във филма, разтегнато доволно дълго в обилното времетраене от цели 112 минути, а накрая, за да бъдат задоволени лудитите, които мразят съвременните технологии, духът се показва като грозно гримирана жена, напомняща донякъде известна наша политичка, която имаше навика да е показва обилно намацана по сутрешните блокове, тровейки настроението на хората от началото на деня. Все пак, “Заклинанието” не е лишен от достойнства – понякога изпитаната формула действа най-успешно и макар на мен да не ми бе особено страшен, след като съм гледал доста такива истории, нито дори кой знае колко стряскащ, не мога да отрека, че Джеймс Уон е създал неприятна, тегава атмосфера, за която са му помогнали и нелошите актьори, особено Вера Фармига и Патрик Уилсън, които играят двойката Уорън. Аз лично обаче нито се забавлявах с филма, както стана с пъстрия като влакче на ужасите нов “Полтъргайст”, нито видях нещо ново и интересно като прочит на този тип истории, както стана в “Избави ни от злото”. Нямаше я дори и готическата атмосфера на “Жената в черно”, макар “Заклинанието” все пак да е по-интересен и пипнат от него. Аз обаче смятам, че филмът просто е излязъл в точния момент, когато на хората им се е гледало много ужаси, като е успял и да заблуди едновременно критици и фенове, че е нещо ново, а не просто спин-оф на “Ужасът в Амитивил”, с препратка към който завършва.