Черната корона

ЗАБЕЛЕЖКА:
Този текст е сурова версия на книга, която предстои да излезе на хартия и събитията в него вече са част от остарял канон в поредицата “Сказания за ледената планина”, който ще бъде променен при издаването на романа.

Черната корона

Винаги сме се определяли от способността си да постигаме невъзможното. И си спомняме тези моменти, в които сме дръзвали да погледнем нагоре, да преодоляваме бариери, да се протягаме към звездите, да правим непознатото познато…. като постиженията, с които се гордеем най-много.
– Кристофър Нолан

Глава първа
Таерин пристъпи напред и се поклони ниско пред внушителната фигура, която изпълваше тясната килия и сякаш засмукваше светлината на факлите към себе си. Огромен войн с дълга тъмна коса, белязано лице и тежки черни криле, около който се носеше аура на сурова мощ, издаваща, че притежателят й идва от друго, по-високо ниво на съществувание.
През годините си служба в името на Рамкар-Дамн, Таерин не бе й подозирал, че някога ще се озове в присъствието на Сталкер на Мрака, един от падналите ангели, служещи на неговия господар – богът на войната, покровителстващ неговия народ. Таерин бе елф на мрака и като всеки такъв служеше безпрекословно на Рамкар-Дамн. Бе възпитан в ненавист към елфите на светлината и другите, по-низши раси, населяващи света Тарр. От малък бе предаден за послушник на божеството, назначен от администратор в Купола на Насладата, място, в което жените на неговия народ живееха, за да даряват живот и удоволствие на завръщащите се от бойни походи войни. Таерин бе ревностен последовател на своя бог и още от малко дете изпълни сърцето си с люта омраза към всеки, който въставаше срещу словото на Рамкар-Дамн и най-вече към своите далечни братовчеди, елфите на светлината, които живееха в Горите на Прамайката и почитаха както нея, така и нелепия й син и малък брат на Рамкар, така наречения Изкупител Томан.
И все пак сега трябваше да отиде тъкмо там и то по нареждане, дошло лично от бога му.
От Рамкар.
Нещата се бяха променили в Иррхас-Аббат през последните няколко десетилетия и то не към добро. През хилядолетията на свое съществувание Градът на Странните Удоволствия бе поддържал стриктна расова чистота и не допускаше други народи да живеят на негова територия, освен като роби. Изключение бе правено единствено за Последния Силф, злокобно същество, предало собствената си раса в името на Рамкар-Дамн. Той обаче бе погубен отдавна, а на негово място в последно време се бяха навъдили раси, които предизвикваха у всеки почтен елф единствено чувство за погнуса. Дребните и кривокраки орки бяха заселили далечните покрайнини на града, а техните ниски и схлупени коптори изглеждаха пришити като кръпка към величествените сгради на Иррхас-Аббат. С тях дойдоха още грамадни като слонове троли, а бичеглави Минотаври и вълчаци с озъбени морди, от които постоянно капеха лиги, заприиждаха от далечния и прокълнат остров Миной, за да заемат места, запазвани преди само за елфите от градската стража. Сега те обикаляха улиците на града, като стъпкваха всеки, дръзнал да изкаже неодобрение към новите закони, приети от Черния крал. Жреческото съсловие, някога ползващо се с всички привилегии, принадлежащи на свети хора, се бяха превърнали в ратаи на владетеля, принудени да одобряват всяка негова мерзост, а мястото им на съветници бе заето от Странника, появил се преди около век, като предвестник на мрачните времена, обхванали града. Никой не го бе виждал, нито бе чувал за него преди той да дойде в един прокълнат ден и да се представи на Краля. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче го задържал като свой придворен и оттогава насам нито той, нито градът бяха същите.
За да се стигне до това един младши послушник като Таерин, който дори нямаше сто години възраст, да се окаже най-високопоставеният елф, останал верен на своя бог. С него имаше още няколко благородници и дори двама вампири, изведени от клетките си тайно, поради особената си отдаденост към Рамкар.
Останалите бяха забравили своя бог и почитаха само владетеля и неговия потаен съветник.
Това бе скръбно, ужасно за Таерин и гневът изкривяваше иначе красивото му лице. Още по-ужасно бе това, което Сталкерът, този величествен колос, създаден за да доминира, говореше на съзаклятниците, събрали се в хола на единия от аристократите. Трябва да идете при нашите братовчеди, бе казал падналият ангел. При хората и при джуджетата. Враждата между боговете е забравена. Това, което става е по-голямо, отколкото може да възприемете.
Но как можеше Таерин да отиде при светлите елфи? Та те бяха отрепки, без чест и без достойнство, диваци, които живеят по дърветата като маймуни. А хората и джуджетата? Те стояха по-долу и от животни! Да отиде при тях бе равносилно на мерзостта, която вършеше Краля, замърсявайки Града на Странните Удоволствия с гнусните низши раси на орките и троловете.
Ала в същото време Таерин не можеше да не се подчини на заповедите на своя бог и затова бе готов да се отправи на скверното пътешествие в света на светлината, колкото и да му бе неприятно това.
А думите на Сталкера изпълзваха сърцето му със суеверен ужас. Ангелът твърдеше, че над техния бог се спуснала неизвестна тъмнина, по-черна от нощта и бурите, почитани от последователите на Рамкар, мрак, който се разпрострял из цялото небесно селение. Той, великият Сталкер, бе видял огромните като стволове пипала на Кракена, древния враг на боговете и бе избягал позорно, обзет от ужас, за да слезе в низшето селение на Земята. Преди много, много векове магията на Томан, създадена от неговата саможертва забранила на небесните слуги на Рамкар да слизат в света на смъртните. Ала влиянието на Изкупителя, също като това на Бога на войната и Прамайката, явно вече не действаше.
Светът идваше към своя край, предупреждаваше Сталкера. Само вие може да предотвратите това.
– А защо, владетелю, не отидете вие в Гората на Прамайката? – запита Казарада, жена вампир, чиито тъмночерни коси се спускаха до раменете. Отвлечена от тролове за Арената на гладиаторите, която работеше ден и нощ в Иррхас-Аббат, тя бе освободена от домакина им, граф Тамуриел. Таерин бе дочул, че двамата имат връзка помежду си и се молеше това да не е вярно. Расата му и без това бе западнала прекалено много, че да влиза в кощунствени връзки с немъртвите.
– Дойдох в този град, защото тук очаквам да намеря подкрепа и разбиране – отвърна Сталкерът и очите му пламнаха от гняв – за съжаление намерих само вас. Нима се страхувате да служите на своя бог?
– Самият ти се страхуваш да му служиш – отвърна рязко Казарада. Черните елфи и другите два вампира се разшумяха. Това бе светотатство!
Но преди да могат да реагират, вратите на двореца, в който живееше граф Тимуриел се разтърсиха като от силен удар и писъците на прислугата предупредиха съзаклятниците, че са разкрити.Очите на Сталкера пламнаха гневно и той разпери криле, а в ръката му се появи меч от чиста енергия.
– Нека предателите дойдат! – изръмжа той – нека дойдат всичките!
Благоговеен плам обхвана душата на Таерин и той стисна юмруци. Това трябваше да стане от самото начало, смяташе той. Не биваше да се крият. Трябваше да излязат на битка и да си върнат това, което принадлежи на техния бог.
В хола на Тимуриел нахлуха огромни тролове със сива като гранит кожа и бивни, които се подаваха от дебелите им, напукани устни. Зад тях пристъпваха няколко дузини орки – ниски, черни и разкривени същества с нащърбени ятагани, които надаваха яростни писъци. На края стояха благородници от двора на Черния крал, елфи с арогантно изражение на лицето и остриета, направени като от черен лед.
Ала Сталкерът ги връхлетя, а в душата му нямаше чувство за пощада. Енергийното острие първо посече елфите, изменили на неговия бог, а те дори не можаха да извикат, пометени от мощта на ангела. След това Сталкера се насочи към троловете и грамадните създания рухнаха като кули и разтърсиха цялата къща.
Сърцето на Таерин се изпълни с чувство на мрачно ликуване и той извика, вдигнал победно юмрук.
Ала тогава орките се разкикотиха и се разделиха на две, за да сторят път на причудлива фигура, за която младият жрец само бе чувал. Тя бе загърната със снежнобели дрехи, които се вееха свободно около неопределено по форма туловище. Дълбока качулка скриваше лицето, а дълги ръкави се спускаха почти доземи, за да не покажат дланите на съществото.
Това бе Странника, за който Таерин бе чувал толкова много, облеченият в бяло демон, покварил техния владетел.
Когато го видя, Сталкерът свали меча си и стъпи здраво на земята.
– Ти си жив… – прошепна той.
– Благодарение на собствения ви крал – отвърна присмехулно фигурата и надигна ръце, за да отметне качулката си. В същото време дълбоките ръкави паднаха надолу, за да разкрият ръцете на съществото, а Таерин усети как кръвта му замръзва във вените.
Създанието, което се разкри пред очите им имаше конусовидна и уродлива глава, напълно плешива и с болнав зеленикав оттенък, обсипана със струпеи и брадавици. Дълги и тесни като цепки очи горяха в цвят, който Таерин не можеше да назове, а около безжизнено увисналата уста се гърчеха трескаво пипала, които сякаш се канеха да захванат нещо и да го разкъсат. Пипала заместваха и пръстите на съществото, което беше Вехт, представител на отвратителна раса, дошла от звездите на Тарр преди много хиляди години, преди народът на елфите да се раздели окончателно. Съществата почитаха Кракена като бог и водеха упорита война, за да завладеят този свят. Именно в този момент Рамкар се бе изправил срещу техния повелител и бе избрал пътя на войната, разделил го от неговите брат и майка. Тъкмо тогава и черните елфи бяха използвали опустошителни заклинания, за да се справят с космическите нашественици и ги бяха унищожили до крак, така, както и Силфите много векове по-късно.
Но ето, че както и със Силфите някой бе оцелял.
– Наричам се Кадир-Ямом, върховен старей на народа на катулите, които вие презрително назовавате Вехти – продължи съществото – отнел съм живота на мнозина от вашия род, но обстоятелствата се стекоха така, че сега съм съюзник и дори подчинен на властелина ви. Никога обаче не съм имал удоволствието да убия ангел.
При тези думи очите на Вехтия заблестяха още по-ярко, а Сталкерът нададе вик, след което изтърва меча си, който изчезна. Ангелът падна на колене и се хвана за главата.
– Увлечени в битката помежду си, изпуснахте да видите гората от дърветата – рече Кадир-Ямом и сви пипалата си в юмрук, все едно души някой.
Сталкерът се задави, ала не бе тъй лесно да поразиш ангел. С върховно усилие на волята създанието се изправи и разпери криле, а очите му засияха заканително.
– Мерзка отрепка, не трябваше да показваш уродливата си физиономия на белия свят – процеди Сталкерът и очите му изстреляха два тъмни лъча.
Вехтият изсъска, разгневен от съпротивата и размаха пипалата на дясната си ръка. Във въздухът се появи триъгълник от същата неизвестна светлина, която блестеше в очите на чудовището. Тя погълна черните лъчи като прозорец, водещ към нищото и започна бавно да приближава падналият ангел.
Страх изкриви очите на Сталкера, но той стисна зъби и махна с ръка на Таерин.
– Води ги, жрецо! Бягайте! Аз ще задържа катула, докато се измъкнете!
– Убийте ги – нареди Кадир-Ямом на орките – убийте ги всичките.
Внезапно граф Тимуриел, който бе стоял неподвижно по време на цялата атака, изтегли сабята си и съсече благородника до себе си, а орките с вой се насочиха към останалите. Таерин извика, изумен от предателството и се опита да използва магията си, ала не се получи нищо – Рамкар-Дамн не откликна на молбата му. Паникьосан, жрецът щеше да загине, ако Казарада не бе скочила на пътя на орките и не ги бе смачкала с голи ръце.
– Надявам се имаш някакво оръжие, жрецо – каза вампирката.
Таерин извади ножа си за жертвоприношения като в сън и преряза гърлото на един орк, насочил се към него. Макар да разчиташе повече на магиите, като всеки черен елф той бе обучен в елементарни бойни умения, а и притежаваше вродените ловкост и гъвкавост на народа си, които му помагаха. Освен това на негова страна бяха и трите вампира, които сееха смърт сред ордите орки. Тимуриел обаче бе успял да убие и последният от аристократите в съзаклятието и се насочи към Таерин, вдигнал меча си с подигравателна усмивка.
– Предател! – извика жрецът и вдигна ножа си, но усети как студена пот избива по врата му. Знаеше, че няма умението да се противопостави на благородник от своя народ, трениран в смъртоносното изкуство на дуелите от невръстна възраст.
Казарада обаче го спаси отново, като се появи зад Тимуриел като сянка и го блъсна към настървените орки, които го съсякоха с ятаганите си, без окото им да мигне. Единият от тримата вампири вече бе паднал под ударите им, а останалите се насочиха към оцелелите. Редиците им бяха оредели сериозно, но това сякаш не ги притесняваше.
В същото време титаничната битка между падналия ангел и съществото от древността продължаваше с променлив успех – понякога черните лъчи от очите на Сталкера избутваха сияйният триъгълник към него, но после той отново приближаваше гърдите му. Изражение на върховна концентрация се бе изписало както върху красивите, макар и сурови черти на ангела, така и върху деформираното лице на катула, чиито пипала бяха спрели да мърдат.
– Да бягаме! – извика Казарада – към морето!
Вампирката повлече Таерин за ръка подир себе си, а нейният немъртъв другар самоотвержено застана на пътя на орките и смачка неколцина от тях, преди да бъде пронизан в сърцето от специално подготвена за целта трепетликова стрела. Орките нададоха победоносен вой и се спуснаха към Каразада и мрачния елф, които тичаха по коридора, който щеше да ги отведе към малкия кей, който Тимуриел притежаваше и му позволяваше да излиза с лодка в морето когато пожелае.
Таерин се чувстваше унизен от това, че бяга от собствения си град, преследван от орки и обезверен от липсата на магията си и това, че неговият ангел бе намерил равностоен противник в лицето на кошмарното същество, изпълзяло от най-дълбоката преизподня на миналото.
Въпреки това успя да стигне до лодката, вързана до дървения кей на благородника. Двамата скочиха вътре, а Каразада загреба със свръхестествената мощ на вампир и ги отдалечи от брега.
Таерин извърна поглед назад и видя как прозорците на вилата, в която се бяха скрили заблестяват със свръхестествени оттенъци. В този момент разбра, че ангелът е загубил, погълнат от странния триъгълник, призован от Вехтия.
И макар това да не бе достойно за елф на мрака, заплака.

Глава втора
Тамарай притвори очи и се заслуша в песента на морето.
Елфът бе застанал близо до носа на кораба и изглеждаше потънал в състояние на абсолютен покой. Той бе по-висок и по-едър от повечето представители на своята раса, но носеше и характерните за нея белези – фината конструкция на лицето, златистите коси, заострешите уши. Това, което обаче го отличаваше от повечето елфи бяха грубите моряшки дрехи, които покриваха мускулестото му тяло, мазолите по ръцете и това, че се намираше навътре в морето, далеч от сушата. Освен това бе единственият елф в местността на Брулените брегове, която по правило приютяваше суровите джуджета. Джуджета бяха и останалите му спътници от екипажа на кораба, грубовати, но добродушни мъже с прошарени бради и яки ръце.
Корабът “Пияната брада”, на който пътуваха бе змейоловен. Джуджетата, както и елфите, почитаха китовете и делфините като разумни същества, макар да не разбираха езика им и смятаха за свой дълг задачата да ги пазят от морските змейове, свирепи създания, които се надигаха от дълбините на морето. Като цяло змейовете обитаваха води, в които слънчевите лъчи почти не достигаха и се хранеха с исполински риби като динихтиса, които изобщо не се подаваха на повърхността. Ала някога, змейовете се натъкваха на китове и в редки случаи вкусваха от месото им. В такива случаи огромните животни, които всъщност бяха много по-близки до змиорките, отколкото до змиите, се настървяваха и започвата да нападат стадата китове и делфини. Косатките единствени можеха да се отбраняват от такива нападения, докато големите гърбати и сини китове бяха беззащитни, добродушни гиганти, непривикнали да се борят с двадесетметровата смес от мускули и агресия, каквато представляваше морския змей.
Тамарай бе дошъл при джуджетата преди много години и съвестно изпълняваше работата си при тях. Те не задаваха излишни въпроси за миналото му, а той им се отплащаше с работа, която никоя от тях не можеше да свърши. Бърз и гъвкав като всеки елф, Тамарай оказваше неоценима помощ, когато трябваше да се катери по такелажа, да помага с развиването на платна, да забелязва издайническите гърбици над водата, които подсказваха за присъствието на змей.
Разбира се, джуджетата не убиваха всеки змей, който срещнат и се намесваха само, когато забележеха труповете на китове, изхвърлени на брега или носещи се като плаваща мърша в морето. По-рано тази сутрин елфът бе забелязал именно такова същество, което още пируваше над плячката си – кашалот, чиято глава бе отхапана от морското чудовище. Той бе съобщил това на капитан Буч и джуджетата бяха насочили плавателния си съд към целта. Гордо и надменно създание, змеят ги бе нападнал, убеден в предимството си.
Ала Тамарай го бе прострелял с лък право в окото, улучвайки го от десетки метри разстояние. След това бе отправил благодарствена молитва към Прамайката и заедно с останалите джуджета бе натоварил тялото на змея на палубата, където по-късно го бяха нарязали, осолили и складирали в трюма. Морските змейове се славеха с изключително вкусното си месо, което джуджетата считаха за голям деликатес и консумираха с много ром или грог, в зависимост от рецептата, по която е приготвена.
Тамарай обичаше джуджетата повече от своя собствен народ, елфите. От ранните си години той бе израстнал като бунтовник без кауза, който не може да си намери място в Гората на Прамайката. Крепка дружба го бе свързала с брат му Камарай, но неговият път на елфически рицар изобщо не го привличаше, а очакванията и сковаващите норми на елфическото общество му се сториха ограничаващи. Затова той отиде надалеч, към Брулените брегове и намери своя дом при джуджетата.
Саможиви и по правило необщителни, те бяха посрещнали с недоверие младия елф и се бяха присмели на желанието му да служи в открито море. Стой си в гората, бяха казали брадатите същества. Морето на е за остроухи. Тамарай обаче бе настоял и капитан Буч Пияната брада се бе съгласил да го вземе на борда на кораба си, първоначално като обикновен юнга. Елфът се запозна с всички несгоди на морския живот, от търкането на палубата до яденето на солена риба и пиенето на застояла вода, а също така бе свикнал да служи и в най-големия пек, и в най-големия студ, като сега.
С времето джуджетата свикнаха с присъствието му, макар Тамарай никога да не разкри всичко за себе си и да остана недокрай интегриран в техния сплотен колектив. Единствено пред капитан Бъч той се отпускаше напълно, пред него бе разкрил всичките си копнежи и страхове, от него единствен бе срещнал разбиране.
Тамарай отвори очи и се вгледа в сивото море около себе си. Вятърът се бе усилил и носеше със себе си солени пръски, а също така и мирисът на предвещаваща се буря. Вълните около кораба се бяха разпенили сърдито, а повечето морски обитатели бяха слезли надълбоко, за да не рискуват живота си пред на гнева на бурята.
Тамарай вдиша от соления морски въздух и се накани да се прибере в каютата си, за да поспи след тежкия ден, когато орловия му елфически поглед забеляза далечно черно петънце във водата. Присви очи и забеляза, че това е лодка, на която гребе някакъв неопределен човек, плътно загърнат с черно наметало.
– Капитане – извика той и махна с ръка на Бъч, който стоеше до кормчията, унесен в разговор.
– Какво има, Там? – попита джуджето. Гласът му бе дрезгав, но жизнен, като на някой, който е останал в учудващо добра форма за годините си. Така си беше и наистина. Буч бе много възрастен, дори за стандартите на джуджетата, но крачката му бе все така жива, а ръката – все така здрава. Той по нищо не отстъпваше на младите джуджета и дори на Тамарай в лова на змейове.
– Лодка – отвърна простичко елфът. Хората в морето, независимо от това дали са човеци, джуджета или елфи, не си падаха по излишните приказки. Затова и разговаряха късо, но ясно и точно.
– В открито море? – повдигна вежди Бъч и приближи Тамарай, след което вдигна далекоглед пред окото си – и таз добра.
Когато свали далекогледа, лицето на джуджето бе потъмняло.
– Черни елфи – процеди Буч. Джуджетата бяха заклети врагове на обитателите на Иррхас-Аббат, тъй като поклонниците на Рамкар-Дамн редовно нападаха крайморските им градове и ги опустошаваха.
– Да пукнат – плю в морето Бъч.
Тамарай обаче се навъси. Той не хранеше обич към обитателите на Иррхас-Аббат, ала знаеше законите на Прамайката, които бяха особено сурови за моряците. Не биваше да изоставяш никой, изпаднал в беда на сред открито море, в противен случай можеше сам да се озовеш на дъното. Вятърът, брулещ лицето на елфа се засили, а морето наоколо стана още по-сърдито. Вълните се разпениха и започнаха да реват, първоначално тихо, но после все по-силно и по-силно.
– Не можем да ги оставим – каза Тамарай.
Бъч прехапа устни. Той знаеше поверията на моряците и мразеше да ги нарушава, ала ненавиждаше и елфите на мрака. Въпреки това накрая излая нещо на екипажа си и “Пияната брада” започна да пори морето, като се насочи право към лодката. Самата лодка приближаваше с учудваща бързина, все едно гребецът й – елф, покрит от глава до пети с черна роба – притежава нечовешка сила.
– Жреци – обади се Бъч и плю отново – страхотно.
Тамарай не отговори, а се загледа по-внимателно в обитателите на лодката. Красив елф на мрака на видима възраст около седемдесет години стоеше отпуснат в лодката, очевидно лишен от всякакви сили. Двата плавателни съда бяха достатъчно близо и Тамарай успя да види, че устните на пътуващия са напукани, а той самият изглежда крайно изнемощял, като някой, измъчван от жестока жажда. Що се отнася до другия пътник, той не разкриваше нищо от себе си, загърнат от глава до пети с черен плат и дори парчета брезент. Елфът се запита дали не са попаднали на прокажен и за момент съжали, че е насочил “Пияната брада” към лодката.
В този момент обаче пронизителен женски глас извика за помощ и Тамарай с изненада установи, че гребецът е жена.
– Тази си я бива в гребането – изкоментира той. Годините, прекарани сред джуджетата го бяха накарали да забрави изящния изказ на сънародниците си от Гората на Прамайката.
– А стига бе – отвърна Бъч – не съм чувал никога за жрици. В Града на онези гадове жените главно са…
Буч не довърши мисълта си, но Тамарай схвана какво има предвид. Елфите на мрака не се славеха с равнопоставено отношение между представителите на различните полове. Жените се използваха за разплод и нямаха никакви права. Да видиш такава, загърната с жреческо було, бе истинска изненада.
Скоро щеше да разбере отговора на загадката. Корабът стигна лодката и джуджетата спуснаха въжена стълба, по която пътуващите в нея да се изкачат до кораба. Забулената в черно жена обаче ги изненада, хвана изнемощелия елф за врата като котка и с един гигантски скок се озова на борда.
Към нея мигновено се насочиха дузина аркебузи, а в ръката на Бъч се появи пистолет. Огнестрелните оръжия бяха ново откритие за джуджетата, но вече бяха доказали своята изключителна ефективност в битки с всякакви същества, включително такива със свръхестествена сила. Тамарай обаче не ги обичаше и вместо това извади сабята си, готов за схватка.
Въпреки това, не бе оптимист. Ако жената срещу тях бе способна на такива скокове, вероятно имаше огромна магическа сила. Дори да успееха да я победят, това щеше да им отнеме много жертви.
Тя обаче не изглеждаше склонна да се бие, а постави елфът на мрака върху палубата, като внимаваше да не разкрива нито милиметър от кожата си на слънце.
Внезапно Тамарай разбра каква е пътницата, дошла на кораба им.
– Вампир – каза простичко той.
Джуджетата се разшумяха обезпокоени.
– Схватлив си – отвърна присмехулно жената – но да. Аз съм Казарада, вампир от гладиаторските арени на Иррхас-Аббат. Този в краката ми е Таерин, младши жрец на Рамкар-Дамн, господаря на войната.
– Защо тогава се качвате на борда – отвърна враждебно Бъч и свали пистолета към елфа – и без номера. Дори да ни убиеш, приятелят ти ще загине пръв.
– Този? Приятел? – изсмя се Казарада – забравете. Мозъкът му е изсъхнал от жречески безумия.
– Защо тогава бягате? – намеси се Тамарай – за теб разбирам, че едва ли би искала да свършиш на арените. Защо обаче ти е да мъкнеш и жреца със себе си? За заложник?
– За съратник – отвърна късо вампирката и сякаш се прегърби – ние сме поклонници на Рамкар-Дамн.
– Като всички в проклетия ви град – отговори Бъч и джуджетата наоколо замърмориха одобрително.
– Информацията ви е стара, джуджета – отвърна Каразада – преди три нощи видях как войни, изпратени от Черния крал и предвождани от нещо като крачещ октопод убиват ангел на господаря Рамкар. С Таерин бягаме от това място за живота си, а и за живота на всички вас.
– Как пък не – обади се едно от джуджетата – да ги застреляме, Бъч!
– Само опитайте – гласът на забулената вампирка бе спокоен, но пълен с неприкрита заплаха.
Тамарай обаче бе замръзнал на мястото си, потресен от думите й.
– Крачещ октопод? – повтори той – имаш предвид някой от Вехтите?
Каразада килна глава.
– Да, така се нарече. Вехт. Или катил, което ми се видя нелепо.
– Катул – повтори я машинателно Тамарай – но това е невъзможно. Те са изчезнали.
– Кажи го на приятелите ми, които умряха тази нощ – отвърна с горчивина вампирката – онова нещо бе реално като мен или теб.
– За какво говорите, Там? – попита Бъч. Гласът му бе пълен с тревога – кои са тези Вехти?
– Дълга история – отвърна Тамарай – дълга, забравена история. Трябваше да остане забравена. Кажи ми, Казарада, този Вехт имаше ли си име?
Вампирката остана за миг замислена, след което кимна.
– Да, всъщност да. Нарече се Кадир-Ямом.
Тамарай усети как кръвта му замръзва във вените.
– Това е невъзможно.
– Повтори още десет пъти и си повярвай, че е истина – подигравателно отвърна вампирката – знам какво видях. И докато споря с теб дали то е вярно или не, този в краката ми умира. Не е пил вода откакто избягахме, а не е свикнал на живота извън скъпоценния си град.
Тамарай погледна към свития елф на мрака и сърцето му се изпълни със съчувствие, макар обективно да знаеше, че погледът му се е спрял на едно от най-злите същества в Тарр, послушник на онзи, чиято жажда за смърт е неутолима.
– Някой да донесе вода – извика елфът.
Никой не помръдна. Бъч се намръщи, но кимна.
– Глухи ли сте! Били, върви и донеси вода!
Едно от джуджетата изпсува и се завтече към каютата си.
– А твоята жажда, жено? – попита Бъч – как ще я утолим?
Казарада се изсмя.
– Надуших, че сте правили супа от змейска кръв от километри. Затова насочих лодката насам. Не мисли, че всички вампири имаме лукса да пием човешка кръв редовно.
– Не мисля нищо – отвърна Бъч – но ако направиш нещо, ще напълним приятеля ти с олово.
– Направи това – отвърна спокойно вампирската – и обричаш света на погибел.
Тамарай отново усети да го побиват ледени тръпки.
* * *
Няколко часа по-късно Тамарай отново бе застанал на носа на кораба. Морската буря си бе отишла така внезапно, както и се бе разразила и не бе успяла да нанесе сериозни поражения върху здравия джуджешки кораб. Сега елфът се бе усамотил и се наслаждаваше, доколкото може, на прекрасната вечер в открито море.
Още утре корабът щеше да пристигне обратно в град Врехлен, едно от главните пристанища на Брулените брегове, а той и капитан Бъч щяха да донесат страшните вести на краля на джуджетата, Уилям.
– Този Вехт е лоша новина, нали? – попита Каразада. След като слънцето се бе скрило от хоризонта, тя бе свалила жреческата роба на Таерин, с която се бе наметнала и стоеше облечена с обикновена, не много дълга рокля, която се вееше на вятъра. Ако бе смъртна, щеше да й е студено, помисли си елфът, докато наблюдаваше голите й крака и рамене.
Самият Таерин бе останал в каютата си. Джуджетата бяха успели да налеят малко вода в устата му, но той така и не се бе свестил. Тамарай бе живял достатъчно много, за да прецени, че жрецът е в шок, вероятно от видяното в града.
– Много – отвърна простичко той – но ти вече си видяла това, щом е съкрушил ангел.
– Откъде идва? Кой е той? Защо реагира така при споменаването му?
– Дълга история – отвърна сухо Тамарай и се загледа в морето. Повърхността му се бе успокоила и отразяваше звездите. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че разказът на Каразада му се виждаше невъзможен. Дали това не бе някакъв номер? Може би вампирката и жрецът все пак бяха любовници, избягали от Града на Странните Удоволствия.
Тамарай обаче умееше да преценява думите на хората и смяташе, че Каразада не лъже. Нещо лошо се случваше в Иррхас-Аббат и дългите столетия на покой, обхванали света на Тарр след победата над отвратителните личове, врекли се в служба на Кракена. Носеха се слухове, че орди от зли същества се стичат към Града на Странните Удоволствия и се вричат на служба на Черния крал, а кралствата на хората и джуджетата се готвеха за война, макар поне засега набезите не само да не бяха зачестили, ами бяха и намалели.
Затишие пред буря, помисли си Тамарай.
– Бързаш ли за някъде? – попита вампирката, след което продължи – знам, че на теб това ти е чуждо, но аз съм вярна на Рамкар. Той е моят бог. Заради него станах безсмъртна. И сега с него се случва нещо лошо. Искам да знам какво!
Тамарай не отговори веднага. Малцина знаеха това, което се канеше да сподели. Само жреците и благородниците от двата народа на елфите изучаваха историята на вида си и страшната му война от миналото.
– Преди елфите да се разединят и Рамкар да се отрече от брат си и майка си – започна той – от звездите дошли същества, които твърдели, че са учители, които искат да дадат огъня на жителите на Тарр, да ги научат на щастието и мъдростта на безбрежните пространства отвъд небето.
– Вехтите? – предположи Казарада.
– Вехтите – кимна Тамарай – макар това да е наше название. Самите те се наричали катули. Не изминало много време от появата им, когато станало ясно, че са дошли не като учители, а като завоеватели, а в сърцата си не носят нищо друго освен желание за унищожение. Те били изчадия, вречени в служба на Кракена, демона от нищото, врагът на всичко съществуващо. В службата си към него погубили далечния и противен свят, който ги е сътворил и затова се насочили към нашия. С тях дошъл и самият Кракен, който нападнал етерните пространства на боговете. В битката си с него, Рамкар се покварил и самият той станал аватар на мрака.
– Внимавай какво говориш за божеството ми – изсъска вампирката.
– Теологичните спорове са встрани от същността на темата – отвърна Тамарай. Погълнат от собствената си история, научена в младостта, той бе възвърнал част от високопарния изказ, характерен за народа му.
– Това, което е съществено е, че елфите, предвождани от последователите на Рамкар постигнали победа, но на ужасна цена. Подскокоросвани от своя господар, онези от нас, които в последствие поели по пътя към тъмата, изтребили Вехтите до крак.
– Но те са били наши врагове – опита се да защити събратята си по вяра вампирка.
– Да, но въпреки това е страшно нещо да унищожиш цяла една раса – отвърна Тамарай, след което я погледна.
– А още по-страшно е да откриеш, че не си успял да го направиш.
– Кадир-Ямом – отвърна вампирката.
– Кадир-Ямом – повтори Тамарай – ако съществото, което си видяла е този, за който се представя сме в голяма беда. Кадир-Ямом е легендарният владетел на катулите, онзи, който ги е превел през необятните бездни на пустотата след небесата, за да стигнат нашия свят. В сърцето си той изпитва ненавист не само към елфите, но и към всичко живо на Тарр. Според всички наши летописи той би трябвало да е мъртъв. Така обаче се говори и за цялата раса на Вехтите, а ти ми казваш, че това не е така.
– Не много хора знаят тази история, нали? – предположи Казарада.
– Не – усмихна се Тамарай – но аз не съм от общителните. Когато бях малък, най-добрата ми компания бяха книгите. А сега е морето.
– Може би не си намерил правилния спътник… – отвори уста вампирката.
– Не съм – пресече я Тамарай, когато на палубата изскочи едно от джуджетата.
– Онзи проклет жрец се събуди – заяви то сред порой от псувни – и веднага се опита да направи някакво заклинание! Слез и го обуздай, преди да сме го застреляли.
Тамарай не отговори, а се спусна надолу към коридора с каютите. Казарада го погледна озадачено, след което го последва.
Не бе трудно да намерят къде е Таерин. Жрецът редеше страховити проклятия и очевидно се опитваше да призове нечестивите сили, които служат на неговия бог, ала явно без резултат. Тамарай го завари увит в черната си жреческа роба, която вампирката бе оставила до койката, размахал ръце с изкривени пръсти и сбърчил лице в страховита физиономия. Светлият елф знаеше, че при други обстоятелства гледката би била ужасяваща, тъй като жрецът щеше да бъде увит с мрачното сияние, издаващо черната магия на народа му.
В момента обаче изглеждаше нелепо и Тамарай прихна да се смее.
Таерин млъкна, след което посочи обвинително Каразада.
– Ти си ме предала! Отведе ме при джуджетата, а на всичко отгоре тук има и светъл елф.
– Да. Казвам се Тамарай.
– Не ме интересува как се казваш! – избухна жрецът – не желая да остана нито миг повече в този коптор!
– Ами скачай зад борда тогава – посъветва го Бъч, който бе дошъл с вдигнат пистолет -няма да липсваш на никого.
Таерин замълча, очевидно за да обмисли приетата информация, което позволи на Каразада да се включи в разговора.
– Не разсъждаваш трезво, Таерин. Ангелът на господаря изрично помоли да си сътрудничим с представителите на низшите раси.
– Хей! – обади се сърдито Бъч.
– Твоята приятелка… – намеси се Тамарай.
– Тя не ми е никаква – сряза го Таерин.
– Колко си мил само – отвърна вампирката – спасих живота ти в онова имение, плъх такъв!
– Как смееш да ми държиш такъв тон! – избухна отново Таерин – жалка пиявица!
– Вие вече сте като женени – ехидно се обади Бъч и няколко джуджета, които стояха зад него в коридора нервно се изсмяха.
– По-добре ще е да се успокоим – повиши глас Тамарай.
– За какво ми е да слушам елф на светлината – излая в отговор Таерин – изменник!
– Говориш, без да мислиш, жрецо – отвърна Тамарай – може би ще е по-добре да те хвърлим зад борда. Ще видим каква помощ ще ти окаже твоя бог, когато се озовеш в пипалата на Вехтия.
Таерин се сви, като ударен с камшик. Тамарай изпита жал към него.
– За щастие никой не смята да прави това – продължи бързо той – изборът е твой. Можеш да останеш с нас или да се хвърлиш в морето.
Таерин погледна към другия елф. В погледа му се четеше тревога, а черната му коса бе разрошена, като на безумец.
– Не знам какво да правя – отвърна той с приглушен глас – моят бог вече не може да ми помогне.
Изглеждаше, все едно всеки момент ще се разплаче.
– Боговете рядко помагат – отвърна Тамарай импулсивно – ако сами не си помогнем, няма кой да го направи.
Таерин го погледна с блеснал поглед, очевидно разгневен от богохулството. После обаче яростта бе заменена с мрачно униние.
– Но аз никога не съм правил нищо без помощта на Рамкар – внезапно призна той.
– Ще трябва да се научиш на това – отвърна късо Тамарай – самият аз не очаквам нищо от боговете и затова отидох в морето. То е справедливо и дава повече, отколкото взема.
– Одеве каза, че няма да навлизаме в теологични дискусии – намеси се Казарада.
Тамарай се усмихна леко.
– Утре ще говорим с краля на джуджетата Уилям. Там ще можеш да му разкажеш историята си, жрецо.
– Пред едно джудже – промърмори мрачно Таерин.
– Пред краля на джуджетата – поправи го гневно Бъч.
Жрецът обаче не му обърна внимание.
– Оставете ме на мира – вдигна повелително ръка той – имам нужда да събера мислите си, за да мога да представя сложната история на случващото се пред един низш вожд.
Бъч изглеждаше готов да застреля нахалника, но Тамарай някакси успя да го изкара от каютата на Таерин, следван от Казарада.
– Типичен духовник – оплака се вампирката – понякога не разбирам как господаря Рамкар се доверява на такива кухи глави.
Тамарай се усмихна, но лицето му помръкна при следващия въпрос, дошъл от Бъч.
– Това, което каза на жреца – попита джуджето – вярно ли е? Дали онзи Вехт още е по петите му?
Елфът поклати глава.
– Не знам – отвърна той – наистина не знам.
Но се досещаше.

Глава трета
През нощта Таерин заспа отново, след като преди това яде осолено змейско месо – отвратителна, груба храна, която предизвика ужасни болки в стомаха му. На нея той отдаде и безформените кошмари, които сънува. В тях му се яви Вехтия, който извършваше някакъв богопротивен ритуал на Гладиаторската арена, като събираше труповете на падналите в боя на огромни камари, които после изсипваше в бездънен казан, като не спираше да ломоти нещо на някакъв език, от самия звук на който жрецът усети да го побиват тръпки.
Насън.
Събуди се изморен и в още по-лошо настроение, отколкото на предишната вечер. Ситуацията в живота му вървеше от лоша към ужасна. Когато бе разпределен като жрец в невръстна възраст, той бе очаквал живот на привилегии, отдаден в прослава на великия Рамкар. Ала вместо това Иррхас-Аббат се бе напълнил с уродливи чужденци от низшите раси, които бяха изместили неговото съсловие от полагащото му се място. Когато Сталкерът на Мрака бе слязъл в ниското ниво на неговото битие, той се бе обнадеждил, че ще може да поведе едно праведно възмездие, ала мечтите му се бяха сринали с появата на злокобното, подобно на сепия същество и неговите ужасни заклинания, оказали се твърде силни дори за ангел.
И ето го сега, завлечен от една полудива немъртва, намерена по склоновете на Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети, която от прост гладиатор започваше да се изживява като предводител на пътуването им. Таерин не се съмняваше, че е нейна идеята да се озоват на това ужасно място, населено с уродливите дребни представители на една от най-омразните му раси. И сякаш, за да е подигравката пълна, се бе появил и говеждия светъл елф.
Таерин не можеше да допусне, че някой елф би могъл да се запусне да изглежда така. Отишли си бяха грацията на расата им в тази грубовата фигура, развила мускули като впрегатно животно. Жрецът не можеше и да си обясни какво търси Тамарай сред дивите джуджета и не искаше да размишлява върху това, въпреки, че въпросът постоянно измъчваше ума му.
Корабът акостира в някакво селище, което полуживотинския капитан на плавателния съд доста смело определи като град и екипажът слезе в нещо, което можеше да се определи само като жалка пародия, която и най-пропадналият директор на цирк с изроди в Иррхас-Аббат не би показал. Таерин се озова насред ниски, обли сгради, които му напомниха на възголеми тикви и трябваше да крачи през мръсни улици, заринати в кал и фекалии, обкръжен от грубите моряци от кораба, Каразада, която се бе наметнала с някакъв брезентов плат и макар да бе оставила робата му на мира, приличаше на някаква странна подвижна закачалка. Слънцето дразнеше очите му и го правеше още по-немощен от преди, а до него крачеше говеждия елф на светлината, който непрекъснато му повтаряше да се държи учтиво с вожда, пред когото трябваше да се явят.
На всичко отгоре джуджетата и техните отвратителни, бузести дечица се появиха и започнаха да го наблюдават като някое от екзотичните същества, които звероукротителите в Иррхас-Аббат улавяха в Планината на Ледените Хребети. Те го сочеха с къси, дебели пръстчета и се заливаха от смях, което го вбесяваше. Не веднъж или два пъти Таерин призова силите на своя бог Рамкар, с които да разпръсне противното множество, ала за сетен път установи, че неговият бог не може или не желае да му помогне. Тази мисъл го хвърли в паника и той на няколко пъти се изпоти и започна да залита, което предизвика насмешката на Каразада и джуджетата, и по-лошо – загрижеността на русокосия грубиянин от кораба.
– Как издържаш всичко това? – процеди накрая Таерин, омерзен от ситуацията, в която се е озовал – един живот сред изроди.
Тамарай настръхна, като го чу и отговори, като говореше бавно и внимателно.
– Ще се отнасяш почтително и с уважение към моите приятели – отвърна той – през годините научих, че те са по приятна компания от елфите като цяло, били те светли или тъмни.
– Това е отвратително – почувства се скандализиран Таерин – по-лошо дори от родоотстъпничеството на предателя Алтиарин.
Когато чу името на легендарния герой от Ледената планина, Тамарай се усмихна.
– Моят брат, рицаря Камарай от Белия двор е добър приятел на лорд Алтиарин. Може би ще може да ви уреди среща. Чувал съм, че лорд Алтиарин изпитва ненавист към жреците на Рамкар-Дамн.
Студена пот изби по челото на Таерин и накара черната му коса да залепне по челото. Самият той нямаше да се бои от среща с изменника, ако разполагаше с магията си. Без нея обаче трябваше да разчита на бойните си умения, а здравият разум му нашепваше, че те биха се оказали съвсем недостатъчни при среща с предателя на техния род.
Най-накрая, след дълго ходене стигнаха замъка на така наречения крал на джуджетата. На Таерин той се стори като още по-голяма тиква. Той установи със смес от презрение, присмех и съжаление, че джуджетата също имат нещо, което трябва да минава за аристократи, тъй като представителите на вида им от двореца бяха облечени с лъскави дрехи и приличаха на огромни сливи, на които някой болен мозък е прикачил крайници и брада.
Таерин и останалите минаха по ниски коридори, осветявани от факли, за да се озоват накрая в широка тронна зала, чиято подредба уби всичко естетическо, останало в душата на жреца. В центъра й вместо трон имаше огромен мек стол, на който някакво старо джудже беше заспало. Жрецът за пореден път прокле злата съдба, обрекла да го общува с такива низши форми на живот и си наложи да остане спокоен, докато капитанът на кораба, с който събуди владетеля и му обясни за какво точно е дошъл.
Кралят на джуджетата отвори гуреливите си очи, изсумтя нещо и загледа Таерин с неприкрита враждебност.
Жрецът отвърна на погледа му.
– Кой си ти и за какво си дошъл тук? – попита владетелят на джуджетата.
Таерин се замисли дали отвърне на родния си елфически и да изчака Тамарай да преведе, но в крайна сметка се въздържа. Първо, той не искаше да мисли, че има нещо общо с Тамарай, било то и езика. Второ, за жалост през последните години се бе научил да използва общия диалект, характерен за целия свят на Тарр. Това бе декрет, издаден от самия Черен крал, с който той искаше неговите поданици да се разбират с пришълците, заляли Иррхас-Аббат като тъмна река.
– Нося ви мрачно предупреждение – отвърна навъсен жреца – нашият бог, великия Рамкар-Дамн, чиято слава е вечна, е пленен.
Джуджетата се разшумяха и се спогледаха един с друг, а кралят и капитан Бъч си размениха няколко думи.
– И казваш, че това е лоша новина? – усмихна се накрая властелинът на джуджетата.
– Ако позволите… – намеси се Казарада.
– Не позволявам – пресече я Таерин и продължи – освен него, пленници са и боговете от вероломното му семейство, изкуфялата Прамайка и нейният бръщолевещ глупости син Томан.
Някои от джуджетата започнаха да боботят, възмутени от обидите на Таерин, но кралят се намръщи.
– И как можеш да знаеш това?
– От небето се спусна Сталкер на Мрака, един от ангелите на нашия господар. Самият той ни разказа това.
Джуджетата започнаха да говорят още по-силно.
– Що за нелепа история е това? – намръщи се кралят – и къде е този ангел сега?
Таерин притвори очи.
– Мъртъв. Победен и вероятно унищожен.
В тронната зала настъпи тишина.
– От кого? – попита кралят на джуджетата.
– От създание, което дойде в нашия град, представяйки се като Странника. Зад неговите бели дрехи се криеше самоличността на Кадир-Ямом, повелител на Вехтите от прастари времена.
– На кои? – не разбра кралят.
– На Вехтите – ядоса се Таерин – глух ли си, старче?
Джуджетата се развикаха възмутено, а неколцина от тях свалиха мускетите си и ги насочиха към жреца.
– Ако мога да се намеся – пристъпи напред Тамарай.
– Не съм давал разрешение – отвърна високомерно жрецът.
– Не питах теб – не му остана длъжен Тамарай и се поклони пред краля – нашият надменен гост се изразява недискретно, но това, което казва е повод за тревога, кралю. Вехтите са раса от прастари времена, която ненавижда всичко живо, не само елфите. Ако техният владетел Кадир-Ямом се е завърнал, черни времена очакват целия континент на Тарр.
– Но какво дири този Кадир-Ямом в града на черните елфи? – не разбра кралят.
Тамарай се обърна с въпросително изражение на лицето към Таерин.
– Той е кралски съветник – изплю с горчивина жрецът – почти никой не може да оспори властта му.
Тамарай пребледня при тези думи, а джуджетата се спогледаха.
– За пръв път чувал черен елф да се кланя на представител на друга раса – пророни кралят.
– Черните елфи не са това, което бяха – отвърна с натежал глас Таерин – градът ни се изпълни със създания, по-отвратителни и от вас. Орки, тролове, полуживотни с човешки тела и глави на зверове.
Възмущението на джуджетата отстъпи място на загриженост. Кралят и капитан Бъч си размениха няколко думи, след което владетелят на джуджетата се намръщи.
– Това, което ми описваш е подготовка за война – рече накрая кралят – но щом врагът е някой, който е воювал в миналото с елфите, за това трябва да научи Белия крал. Трябва да отидеш в Горите на Прамайката, жрецо, заедно с твоята приятелка вампир. Тамарай, ескортирай ги дотам.
Светлият елф замръзна на място.
– Не желая да се връщам на това място, владетелю – отвърна той тихо, но настоятелно – мястото ми е в морето.
– Това е така, но морето скоро може да се изпълни с Черния флот от Иррхас-Аббат. Твоят род трябва да узнае това. Не си ли съгласен?
– Не желая да пътувам с елф на светлината… – отвори уста Таерин.
– Какво желаеш ти, не ме интересува – прекъсна го кралят на джуджетата – ако не бяха Тамарай и капитан Бъч, досега щеше да си мъртъв. Затова мълчи!
Жрецът поаленя от гняв. Как смееше това създание да го обижда. Казарада обаче постави покритата си с ръкавица ръка на рамото му.
Таерин се опита да се отърси от нея, но не можа – вампирката бе прекалено силна.
– Пусни ме – процеди накрая, смазан от унижение.
– Дръж се прилично – изсъска вампирката – оцеляването на нашия господар е по-важно от себелюбието ти.
Думите й напълно съкрушиха Таерин. Чак сега си даде сметка, че става дума за това – оцеляването на техния господар, великия Рамкар-Дамн. Как можеше той, младшия жрец, да помогне в такава задача?
– Ще ги проводя до Гората – отвърна бавно Тамарай – и там ще ги оставя на брат си. Но нищо повече. След това се връщам в истинския си дом. При вас.
Джуджетата замърмориха одобрително, а неколцина ръкопляскаха.
– Значи е решено – отвърна кралят и плесна с ръце – починете си една вечер, защото след това ви чака дълъг път до Горите на Прамайката!
* * *
Таерин изкара остатъка от деня, като странеше от останалите, макар да хапна малко от това, което имаха за деликатеси – някакви печени птици с картофи. Храната му хареса неочаквано много и той се притесни дали не изпада в умопомрачение, породено от събитията, случили се през последните няколко дни.
Накрая заспа в някаква стая, която по тези места трябваше да минава за луксозна. Леглото му бе късо и той трябваше да се свие на кравай, за да може да потъне в неспокоен сън. Почти веднага, след като затвори очи той отново попадна в кошмара от миналата вечер.
Казанът, в който Вехтия бе изхвърлил несметно количество трупове, заканително клокочеше и издаваше ужасно зловоние, сладникаво и в същото време отвратително. Таерин усети как в гърлото му се надига горчивина и се уплаши да не повърне, а след това започна да се мята насън, когато казанът се разцепи като яйце и от него се издигна колосална отвратителна фигура. Тя изглеждаше зашита от множество мъртъвци от различни раси и с различен ръст, а лицето й бе като разцепено от уродлива усмивка.
Гигантът отвори мътни очи и изхриптя:
– Таерин…
Жрецът изкрещя и се събуди. Дрехите му бяха подгизнали от пот, а той се чувстваше още по-уморен. Вече няколко поредни нощи не можеше да си почине истински и усети пулсиращо главоболие, което измъчваше главата му.
Някой потропа на вратата на стаята му. Таерин отвори уста да го прогони, но установи, че няма сили. Отпусна се на възглавницата и притвори очи.
– Влез – каза накрая той.
Вратата се отвори и в нея нахлу огромния елф от морето.
– Трябва да тръгваме – каза той.
Таерин простена.
– Не спа ли добре? – попита Тамарай. Прозвуча загрижен.
– Какво те интересува? – сопна се жрецът.
– Предстои ни дълъг път и трябва да си в добра форма – рязко отвърна Тамарай – трябваше да кажеш, ако имаш проблеми със съня. Джуджетата имат силни отвари…
– Знам аз техните отвари – пресече го Таерин – половината бяха пияни на вчерашната вечеря, още преди тя да е свършила.
– Твоето неуважение към онези, които искат да ти сторят добро ще ти донесе много беди в живота, Таерин – повиши глас Тамарай – колкото и кратък да е той.
След това се завъртя на пети и си излезе.
Страхотно, помисли си жрецът. Сега онзи простак започваше и да го поучава.
Въпреки това, жрецът се изправи с мъка на крака, облече робата си и се приготви за път.

Глава четвърта
За пръв път от много години в тронната зала на Белия крал цареше такова оживление. Благородниците по дървените тронове, намиращи се във вътрешността на огромно, подобно на кула дърво със снежнобяла кора бяха напрегнати, а мнозина, сред които и Камарай Зеленокосия, бяха облекли красивите доспехи, отличаващи рицарите от тяхната раса – знак, че съвещанието е за предстояща война. Погледите на аристократите се местеха предимно върху две фигури – тази на Белия крал, елф, толкова стар, че и косата му бе побеляла и тази на Алтиарин, някогашният елф на мрака, отишъл в светлината. Сега той бе облечен в сребърна броня и се бе наметнал с тъмносин плащ, дрехи, твърде различни от тези, които бе носил в битието си на войн от Иррхас-Аббат. От дясната му страна стоеше красивата Лерта, върховна жрица на Прамайката, а от лявата – дъщеря му Алтира, вълшебница и ловък войн, който почти не отстъпваше на самия него. До Алтира пък бе странния вампир Римиел, със златиста кожа и дрехи, изплетени като от тъмнозелени листа. Такива бяха одеждите на мнозина от елфите в мирно време, но Римиел не виждаше нужда от доспехи – силата му бе внушителна, а ако тя не стигнеше, той носеше на гърба си огромен меч, който нормален човек никога не би могъл да вдигне. Римиел от десетилетия не бе вкусвал кръв, защото бе стигнал върховно единение с любимата си Алтира. Нейната любов бе единственото, от което се нуждаеше, за да живее.
Сега обаче дори той изглеждаше напрегнат.
– Прамайката не отговаря на молитвите ми – започна Белият крал след кратко встъпително слово, в което приветства присъстващите – нито на моите, нито на жреците. Това е безпрецедентна ситуация, с която се сблъсквам за пръв път в историята на моето кралство. Бих помолил върховната жрица Лерта да обясни станалото на гостите в тази зала.
Лерта кимна и заговори. Магьосница от човешкия род, тя бе достигнала с помощта на магията дълголетие, чиито край все още не се виждаше. Косата й оставаше все тъй черна, както и в деня, в който бе спасила Алтиарин от отвратителния снежен човек Йети, оставил го смъртноранен. Сега обаче елфите я признаваха за свой най-вещ съветник по отношение на Майката Природа, тяхната богиня и закрилница.
– Нашата богиня вече не чува молитвите ни. Магията, която аз и дъщеря ми използваме все още работи, но тя идва от нас, а не от Прамайката. Някой или нещо блокира силите й.
– Но кой би могъл да стори това? – обади се лорд Рисафай, стар елф, известен с вечния си скептицизъм.
– Това е въпрос, на който все още нямам отговор – разпери ръце Лерта – но не минава и ден, в който да не размишлявам върху това. Не мога обаче да не се сетя за изконните врагове на Прамайката, черните елфи от Иррхас-Аббат. През годините те са доказали, че не се колебаят да нарушават баланса в нашия и други светове, за да постигнат своето. Едва ли е нужно да припомням, че техният жрец Телмакин се опита да изврати вярата в Прамайката само преди век, като я превърне в култ към Сталкер на мрака.
– А има и други, още по-обезпокоителни слухове – намеси се Алтиарин – в човешките предели на Тарр, а и в кралството на джуджетата се говори, че от недрата на Ледената планина излизат раси, отдадени на злото, които се присъединяват към Черния крал в Града на Странните Удоволствия.
– Говорим за повече от слухове – допълни Римиел – самият аз прелетях преди няколко месеца над планината на Ледените хребети и забелязах черна колона орки, която се стича към Иррхас-Аббат. С тях имаше огромни тролове, чиито стъпки буквално разтърсваха земята.
– Но откъде знаем, че те не искат да нападнат самия Иррхас-Аббат? – попита отново Рисафай – лорд Алтиарин е първият, който би потвърдил, че старата му раса редовно е взимала роби от тези същества, които най-често хвърля на гладиаторската си арена.
– Това несъмнено е така – потвърди Алтиарин – и именно затова поведението, описано от Римиел е озадачаващо. Съществата от расите, които нашия приятел описва изпитват суеверен ужас от Иррхас-Аббат и неговите господари. За да тръгнат натам, трябва да са били поканени от благородниците на града, може би от самия Черен крал, макар да не мога да си обясня защо той би направил това.
– Да разбирам ли? – намеси се Камарай, като се приведе напред – че Черният крал се готви за война?
– Така изглежда – отвърна Алтиарин – благородниците от Града на Странните Удоволствия едва ли са били щастливи от мира, настанал през последният близо век. Най-вероятно жреците на Рамкар-Дамн са заплели заклинание, което да забули етерния свят на боговете от нашия. И сега, уверени с многочислеността на своите подчинени раси, ще се опитат да ударят.
– Тълкуванието ти е обезпокоително, Алтиарин – промълви Белият крал. Той говореше тихо, ала всички го слушаха.
– Нивга досега нашите братовчеди не са изковавали такъв съюз на злото. Досега те са считали, че е под достойнството им да искат помощта на други създания. Ала ето, че жаждата им за власт е надделяла дори над гордостта. Какъв е пътят, по който биха ни атакували?
– Нашите земи са отдалечени от тези на моите някогашни събратя – отговори Алтиарин – но това не бива да ни успокоява. Има два маршрута, по които Черният крал би насочил армиите си. Единият е през пещерите на Ледената планина и през човешките предели.
Алтиарин сви устни.
– Не искам да ме разбирате погрешно, но аз познавам мисленето на моите събратя и не бих избрал този път. Ледената планина е пълна със свирепи зверове, опасни дори за елф на мрака, а мразът в нея би отнел живота на мнозина, колкото и закалени да са. Дори да я прекосят, това ще отнеме много време и ще изправи уморените войски на Черния крал срещу могъщото кралство на хората, които са многочислени и умели войни, с все по-смавайщи технологични открития.
– Това наистина е така – съгласи се Лерта – откакто Инквизицията на Томан отхлаби мъртвата си хватка над кралството им, те направиха много подобрения в обществената си система, макар все още да отстъпват по нововъведения на джуджетата.
– Въпросът е – прекъсна я Рисафай – по кой маршрут би тръгнал ти?
– По море и след това през Брулените брегове и Долината на мълчанието отвъд нашата гора – отвърна Алтиарин.
– Но това би изправило черните елфи пред джуджетата! – възкликна Камарай.
– Да, така е – кимна Алтиарин – но пътят на нашите бързи галери няма да изтощи войската така, както минаването през Ледената планина. А макар да са свирепи войни, джуджетата са далеч по-малобройни от хората и няма да окажат такава съпротива, особено ако преди това хвърлят срещу тях пълчища орки и тролове.
– Това, което казваш е много тревожно – облегна се на трона си Белия крал – трябва да изпратим вестоносец, който да предупреди крал Уилям за надвисналата над него гибел. Тоз час ще напиша ястреб, който да го предупреди за надвисналата опасност. За джуджетата ще е по-добре да се скрият в нашата гора.
– Ако защитата на Прамайката я няма – обади се отново Алтиарин – силата й няма да е достатъчна. Дори войните на светлината не са достатъчно силни, за да спрат комбинираната мощ на черните ни братовчеди и примитивните раси от Планината.
– Ти си прав – кимна Римиел – и затова аз ще отида в кралството на хората за предупреждение. Макар отдавна да не живея сред тях, все още имам връзки с някои от родовете в Санпар, а човеците вече не страдат от предрасъдъци, както преди.
– Ще е важно да осигуриш помощта им – каза му лорд Рисафай.
– И затова ще отида с него – намеси се за пръв път Алтира – аз съм дете на елф и човек, символ на единството между двете раси. Моето присъствие ще убеди крал Балдуин да ни помогне.
– А и никога не би ме оставила сам – усмихна се Римиел закачливо. И макар да бяха минали много години, откакто вампирът и магьосницата са заедно, останалата младолика Алтира отново се изчерви.
– Значи е решено – кимна Белият крал – тоз час ще изпратим ястреб до крал Уилям с покана да приютим народа му в гората. Лично ще напиша писмото. А Римиел и Алтира ще отидат в Санпар. Лорд Алтиарин, бих искал да подготвиш защитата ни. Едва ли някой познава черните ни събратя по-добре от теб.
– Ще бъде сторено – кимна Алтиарин.
– Има и още нещо – каза обаче Лерта и всички я погледнаха въпросително. Вълшебницата се загърна в наметалото си на жрица на Прамайката, изплетено от плат и листа, все едно и е студено.
– Долавям някакъв лукав интелект, който наблюдава всичко ставащо до момента, причудлив ум, който ми напомня за нещо, макар да не мога да се сетя за какво… според мен той помага на враговете ни. Нещо ужасно се е случило съвсем наскоро. Някакво създание с неописуема мощ е призовано от света на мъртвите.
Лерта се изправи.
– Аз съм тази, която трябва да го спре.
– Няма да те оставя да отидеш сама – изправи се Алтиарин – владетелю, защитата ще трябва да почака.
– Разбира се, че нашата жрица на Прамайката не бива да остава сама в такъв момент – съгласи се Белия крал – лорд Камарай ще приготви войските до вашето завръщане. Можем само да се молим, че противникът ни не е лич от Пилигримите на Тъмното начало.
– С тях е свършено – отвърна Лерта – това е нещо друго.
– Може и аз трябва да дойда – намеси се Римиел – ако съществото идва от света на мъртвите, кой би могъл да се справи с него по-добре от мен?
– Силата ти няма да помогне тук – поклати глава Лерта.
– А и мисията при хората не търпи отлагане – намеси се Алтиарин. Римиел се досети и друго, че той не иска да подлага дъщеря си на излишна опасност.
– Значи е решено – сложи край на аудиенцията Белия крал – успех в задачите ви и дано най-лошите ни опасения не се окажат верни.
* * *
Невиждано множество бе изпълнило централния площад в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Макар да бе огромен колкото Санпар, цялата столица на човешкото кралство, той оставаше потънал в сенки, хвърляни от Черната кула, пробиваща небесата на височина от стотици метри, а също и от храма на Рамкар-Дамн, който, макар и необичайно запуснат, оставаше една от внушителните сгради в Града, заедно с луксозните дворци на благородниците наоколо.
В центъра на площада стояха черните елфи, войни с надменни лица, объркани жреци и високомерни магьосници, красиви, но жестоки същества, приготвили се за война. Брони от черни метални люспи покриваха телата им, а очите им блестяха от вълнение. За пръв път от векове, техният владетел, Черният крал, щеше да общува директно с тях, а не чрез посредник.
Около тях имаше море от чудовища – орки с разлигавени лица, тролове с дълги зъби, подобни на изпочупени кости, минотаври и вълчаци, сатири с лукави кози или тъпоумни овчи лица и дълги завити рога. Всички те вдигаха врява до небето и очакваха посланието на онзи, който ги бе привикал.
Не чакаха дълго. Огромен черен облак се образува в средата на Черната кула и от него, на летящ килим, от чиито краища капеше кръв, се спуснаха три злокобни фигури. В центъра стоеше Черния крал, надменен и красив, с метална корона, чиито върхове напомняха на остриета и пръстени, обсипали дългите му пръсти. Говореше се, че във всеки от тях има демон, който владетелят бил способен да отприщи върху враговете си. От дясната му страна бе безформената фигура на Странника, покрита с широки бели дрехи, с ниско спусната качулка и дълги ръкави. Дори най-смелите от елфите на мрака потръпваха при вида на това създание, но орките и тролите го обожаваха и започнаха да се кланят доземи. От лявата страна на краля пък имаше благородник на черните елфи, чиято физиономия излъчваше могъщество и злоба. Роден албинос, той имаше дълга бяла коса, която се развяваше на вятъра и свирепи кървавочервени очи, а тялото му бе покрито с тъмни доспехи и тежък плащ. Това бе лорд Агамон, един от най-близките съюзници на владетеля и прословут садист, който прекарваше всяка своя вечер, подлагайки робите си на страховити мъчения. Според мълвата, дори безмилостния Черен крал, чиито ум бе станал свидетел на ужасите от безброй измерения и загадъчния Странник, дошъл незнайно откъде, се чувстваха неудобно по време на увеселенията на Агамон, който понякога посягаше и на елфи на мрака за изтезанията си.
Черният крал разпери ръце и тълпата под него изпадна в екстаз, тъй като от пръстените му изригнаха светкавици, които озариха целия град. Единствено Странника и Агамон останаха равнодушни към тази проява на сила, но посланието бе ясно. Рамкар не бе оставил своя град. Кралят все още владееше неописуема мощ.
– Скъпи мои поданици – отвори уста Черният крал и всички замлъкнаха като хипнотизирани – сърцето ми се изпълва с радост, когато виждам всички вас в нашия прекрасен град. През последните години сърцето ми омекна и аз реших да покажа цялата щедрост на доблестния елфически народ към нашите по-низши събратя. И както виждате, всички можем да живеем заедно, в мир и любов, славейки Иррхас-Аббат, Града на Удоволствието и Благочестието!
Настъпи тишина. Черните елфи не разбираха думите на своя властелин, тъй като не се радваха на присъствието на пришълците в града си. Орките и троловете пък не схващаха значението на думата низши, но се досещаха, че то едва ли е ласкателно.
– Но това – продължи властелинът – не е достатъчно, скъпи мои деца. Трябва да отнесем нашия светъл пример за мирно съвместно съществувание в целия континент, из цял Тарр! Всички трябва да живеят добре, в любов и хармония!
Мълчанието в Иррхас-Аббат стана още по-тежко. Все по-странно звучаха думите на владетеля в ушите на неговите поданици.
– Но уви – тежко въздъхна Черният крал – има и такива, които не искат да живеят така, както е редно и настояват да се делим. Нашите братя, които искат да ослепят останалите със силите на светлината. Джуджетата, които тровят моретата с присъствието на своите кораби. И горделивите хора, които забравят, че са еднодневки, получили милостта да живеят на Тарр… в нашата сянка.
Това вече бе повече по вкуса на тълпата и тя завика одобрително.
– Но това – не спря с речта си Краля – не бива да ни обезкуражава. Ще поведем с железен юмрук народите на Тарр към щастие! А онези, които са против нас, ще се продънят в пъкъла, поразени от силата на нашите мечове!
Оглушителен рев отекна из целия Иррхас-Аббат. Това очакваха черните елфи. Това искаха орките и тролите. Смърт, убийства и разрушения!
– Затова, на завоевание деца мои! Нека всички вкусят от Странните удоволствие! До края на месеца, целият свят ще бъде в краката ми!
Орките и троловете започнаха да удрят с мечове у щитовете си и, увлечени от техния ентусиазъм, дори черните елфи последваха примера им.
– За тази цел ви оставям в ръцете на моя главнокомандващ, върховния маршал на Иррхас-Аббат лорд Агамон, а също и на съветите на Странника, който просветли този честит и хубав град. Ще потеглите на кораби към Брулените брегове и ще ги накарате да заслужат името си. След това ще минете през Долината на мълчанието и ще стигнете Гората на нашите омразни братовчеди, която ще направите на пепел. А накрая ще повалите и хората, за да видят те колко глупави са били да се противят на нашата сила. А когато всичко свърши…
Черният крал се усмихна.
– Е, тогава ще има изненада! Тогава ще видите Чудноомайните поля, обещани ни в отвъдното, да идват в нашия свят!
Гръмки аплодисменти разтърсиха сградите на Иррхас-Аббат и само жреците останаха да се споглеждат объркани.
Черният крал забеляза това и ги посочи.
– Виждам, деца мои, че някои от вас са объркани, че молитвите им не срещат отговор.
Настъпи тишина, а кралят се усмихна очарователно.
– Но не се безпокойте, деца. Молитвите ви ще подействат отново, когато ги изречете правилно. Спрете да се молите на бога, който ви е загърбил. Вярвайте в мен!
Черният крал посочи към гърдите си.
– Молете се на мен! Изричайте заклинанията си в мое име! И тогава те ще подействат! Хайде, опитайте!
Няколко от жреците пребледняха и започнаха да треперят, но други изпълниха указанията на владетеля си и скоро нечестиви сияния озариха градския площад.
– Много добре – изръкопляска Черният крал – а сега избийте онези, които се съмняваха в мен и тръгнете на поход! Не забравяйте какво ви казах! До месец целият свят ще е мой!
С тези думи Черният крал полетя във въздуха, без да разчита на помощта на килима и отново изчезна в черния облак, а Странника и лорд Агамон се спуснаха към новата си армия.
В същото време, новите жреци на Черния крал се разправиха с пследователите на Рамкар.
В Иррхас-Аббат имаше нов бог.

Глава пета
Казарада се съмняваше, че пътуването им може да стане по-неприятно, отколкото бе в момента. На сутринта, в която отпътуваха от град Врехлен небето потъмня, скрито от мрачни буреносни облаци и скоро заваля – ситно, напоително и без изгледи скоро да спре. Вампирката бе загърната цялата в дрехи, които да не пропускат и един слънчев лъч до кожата й, но в момента съжали за това. Слънце и без това нямаше, а целият плат около тялото й се бе намокрил. Тя бе твърде силна, за да усети чувството за тежест, но мокротата й бе неприятна, макар да не можеше да й причини реална вреда.
Освен това имаше невероятния късмет да пътува с господин Мрак и неговия светъл братовчед, морякът Тъга. Казарада никога не бе попадала в по-нелепа компания през живота си, а преди да попадне в гладиаторските арени на Иррхас-Аббат бе видяла какво ли не. Жрецът Таерин обаче подобряваше всякакви рекорди по високомерие и липса на комуникативност. Казарада трябваше да признае, че първоначално си го бе харесала и именно затова бе решила да измъкне именно него от капана в имението на Тимуриел, макар вече да съжаляваше за направения избор. Дребничък, с рошава черна коса и хубаво лице той й бе изглеждал като прекрасния малък злодей, с който да си прекара добре. Какво по-романтично можеше да има от това да останеш насаме с жрец на мрака в лодка насред открито море?
За нещастие Таерин първо се бе тръшкал за проблемите на господаря Рамкар, след това бе плакал за загиналия ангел, после изпадна в ярост и се опита да призове някакви вълшебни сили, размахал ръце и крещейки до полуда в морето, а накрая припадна от изтощение, шок и жажда. Вампирката се бе опитала да го успокои и приласкае, но той я гледаше все едно е полуорк.
Тя познаваше този поглед, тъй като бе дарявала с него полуорки от арената на гладиаторите. Не й хареса, когато го видя отправен към себе си. Разбира се, денем нямаше какво толкова да покаже, тъй като трябваше да е постоянно забулена в пашкули. Но нощем…
Казарада не бе от жените, които имат проблеми със самочувствието. Знаеше, че е красива и се опитваше да го използва. Бе й самотно, когато не намираше мъжка гръд, на която да отпусне глава.
Затова се зарадва, когато видя моряка. Той й се стори още по-добра партия. Едър, силен, а в същото време носещ онази деликатна красота на елфите. Носеше в себе си онази тъга, която караше жените да подлудяват по мъжете. Казарада искаше да открие какво го измъчва и да го изцери от тревогите както тя си знае. Затова и излезе онази вечер на носа на кораба, облечена семпло, но привлекателно, показваща толкова, колкото да разпали интереса, но без да се предлага открито.
Подход, който обаче в последно време й бе донесъл интереса единствено на полуорка, въпреки слуховете, че спи с Тимуриел. Досега късметът й с черните елфи не бе проработвал, а когато опита със светъл, пак удари на камък. Тамарай я бе огледал с клиничен интерес, все едно е някакво странно животно, изплувало от любимото му море, а след това бе престанал да й обръща внимание, освен като слушателка на несъмнено интригуващите му разкази за природата на отвратителното същество, което им се бе явило във вилата на Тимуриел.
В момента Казарада се чувстваше съвсем не на място в компанията на тъмен аколит и схолар, изучаващ тайните на изчезналите раси на континента. Внезапно й стана смешно и нелепо и тя реши да наруши тишината, която се бе възцарила над компанията им още от самото им тръгване. И без това местността наоколо, наречена сполучливо Долина на мълчанието, бе пуста и безрадостна, лишена от живот, ако не се брояха дребните полски животни и редките селца, населени с недружелюбни на вид джуджета. Затова, когато останаха сами на разкаляния път, а дъждът реши да полази по нервите й, като усили пороя си тя си каза, че е крайно време да разчупи ледовете.
– Е, момчета – каза тя – трябва да си кажем нещо честно, не мислите ли?
Таерин не благоволи да отвърне на думите й, а остана загърнат в черната си роба, спуснал ниско качулката над лицето си. Приличаше на особено сърдит прилеп. Тамарай изсумтя нещо неопределено, с което за пореден път потвърди впечатленията й, че няма никакъв интерес към нея.
– Аз не съм грозна, нали?
– Не – отвърна смаян от откровения въпрос Тамарай – как може да си го помислиш?
– Аз не мога да преценя – долетя обаче ехидния отговор на Таерин – през повечето време си увита като какавида, но надали отвътре ще изхвърчи пеперуда.
– Не съм обаче и глупава – продължи вампирката, без да му обръща внимание.
– Едва ли, щом си стигнала жива от Иррхас-Аббат до Брулените брегове – съгласи се Тамарай.
– Аз ще се въздържа от коментар – късо изрече Таерин.
– Неколкократно изразих желание да стана близка с някой от вас – каза Казарада.
– Забелязах – отвърна Таерин – като зайка си.
Тамарай замълча сконфузен.
– Но нито един от двамата не прояви интерес – не се спря вампирката – от което стигнах до извода, че след като проблемът не е в мен, е във вас.
– Предполагаш прекалено много – повиши глас Таерин, но Каразада не се отказа.
– Вие и двамата сте от отсрещния бряг на дъгата, нали така?
Настана гробовна тишина, нарушавана само от пляскането на копитата в рядката кал.
– Това не е твоя работа – отвърна накрая Тамарай.
– За пръв път да кажеш нещо умно – допълни Таерин – не мога да повярвам, че бивам разпитван за това от някаква немъртва.
– Ами другите теми за разговори са вечната слава на господаря Рамкар, което омръзва след осмия час повтаряне на едно и също – отвърна вампирката – а и просто исках да разбера дали нещо не ми е наред. Та кажете, права ли съм? Вие си падате по момчета!
– Аз съм верен единствено на моя бог! – отвърна някак прекалено бързо Таерин.
– Не желая да обсъждам този въпрос – отсече Тамарай – тези неща са мои лични и те моля да не ги споделяш с никого.
– Богове – въздъхна Казарада – вие не само сте сбъркани, но и имате проблем с това.
– Единственият ми проблем е, че те срещнах! – отвърна Таерин – изобщо не искам да продължавам с тази тема, чуваш ли!
– Жрецът е прав – отговори Тамарай.
– Печално единомислие – отвърна Казарада – а сега ми обяснете с думи прости защо реагирахте, все едно ви казах, че сте прокажени.
Таерин спря коня си и се обърна към нея. Очите му заблестяха.
– Тези чувства са неестествени и не подобават на един жрец. Те те правят слаб и глупав. Аз отдавна съм се отказал от терзанията на плътта в името на моя единствен и велик господар Рамкар-Дамн, тоя, който ражда, за да убива!
Една гръмотевица изтътна подир тези думи и дъждът се усили още малко.
Казарада се обърна към Тамарай.
– И ти ли мислиш така? Затова ли си се забил сред джуджетата в морето?
– Е аз очевидно не служа на тоя, който ражда, за да убива – отвърна Тамарай – между другото, титлата е абсурдна. Как може вашият бог да ражда?
– Не отклонявай темата – настоя вампирката – на теб какъв ти е проблемът?
Тамарай тежко въздъхна.
– Ще кажа само едно нещо и се надявам с това да приключа разговора. Таерин е прав затова, че тези чувства са противоестествени. Аз самият съм търпим и нямам против тях, но те са предателство спрямо моя народ. Елфите са малобройни и е грехота да не направиш семейство и да отгледаш деца.
– Но ти нямаш семейство и деца – продължи вампирката.
– Не – отвърна Тамарай – но не мога и да се отдам на разгул сред останалите. Непристойно е.
Тримата отново тръгнаха с конете си в дъжда. Жребецът на Казарада жално изцвили.
– Значи вие се обричате на самобичуване защото това е непристойно за великия и славен народ на елфите, така ли да го разбирам?
– Ти не разбираш нищо – отвърна Тамарай.
– И няма нищо за разбиране – повиши отново глас Таерин – аз съм жрец на Рамкар и това ме изчерпва напълно, ясно ли ти е?
Конят на Казарада отново изцвили. Вампирката отвори уста да каже нещо и в следващия момент се задави.
– Каква е тази смрад? – попита тя.
Таерин и Тамарай спряха конете си. Техните животни също започнаха да пръхтят.
– И аз го усещам – каза накрая Тамарай. Звучеше почти облекчен от това, че са сменили темата – някакво сладникаво зловоние.
Таерин не каза нищо, но бе изцъклил поглед, все едно най-лошите му кошмари се сбъдват.
Отвратителна мараня изпълни дъжда и скоро всички усетиха ужасният мирис на изгнило месо и благовония, смесени в едно. Конете на ездачите се надигнаха в бясно цвилене. Казарада можа да отскочи навреме, но елфите нямаха този късмет. Тамарай се изтърси по задник, но Таерин падна лошо и си удари главата.
– Таерин! – извика светлият елф и скочи на крака към жреца.
– Нищо ми няма – изпъшка жрецът и се изправи. Струйка кръв потече по челото му.
– Но… трябваше да ви кажа.
– Какво да ни кажеш? – повиши глас Казарада.
– Аз… имах сън. Сънят…
– Е реален! – довърши вампирката – и ни го казваш сега! Велик жрец си наистина, Таерине!
– Не му викай, удари си главата – отвърна Тамарай и се обърна към жреца, който се бе начумерил.
– Не ти искам защитата!
– Остави това – прекъсна ги Казарада – какво си видял?
Таерин ги погледна някак виновно, като дете, хванато в кражба.
– Ами това – посочи той напред.
Казарада и Тамарай се обърнаха в посоката, в която сочи ръката му и видяха кошмарна гледка. От дъжда и сладникавата мараня изплува отвратителна фигура, излязла като от сънищата на луд. Това бе гигант, висок два метра и половина и съшит от трупове на различни същества, които никак не си пасваха едно с друго. Сивата гранитна кожа на трол преминаваше в орска четина и нежна човешка плът, а лицето представляваше мозайка от различни физиономии, смесени в адска смес, от която гледаха едно волско око на минотавър и едно красиво синьо око на мрачен елф, провинил се пред господарите си.
– Аз съм Войнът от Арената – произнесе с хрипкав глас съществото – кръвта ми не е на един, а на мнозина.
Конете вече се бяха отдалечили в галоп, далеч от скверното присъствие на мерзското същество, чието кошмарно лице се разцепи от уродлива усмивка.
– Таерин… – прошепна той и се отправи към жреца, протегнало възлестите си ръце с разперени пръсти.
Черният елф отстъпи назад, извадил кинжала си, но на лицето му се четеше ужас и объркване. Казарада също бе занемяла от шока. Дори тя не бе виждала такова извращение с природата, дори в Иррхас-Аббат.
Тамарай изтегли сабята си с изражение на мрачна решителност.
– Наистина имаш могъщи врагове, Таерин – каза тихо той и пристъпи напред към създанието.
Войнът от Арената замахна с ноктестата си ръка към светлия елф, но моряка отскочи настрани и свали рязко сабята си. Ръката на създанието падна и гнусна черна кръв опръска тревата наоколо.
Войнът от Арената погледна към светлия елф и се обърна тромаво към него, а Тамарай замахна отново. Уродливата усмивка не напусна лицето на създанието дори когато мерзската глава се търкулна на земята. Гигантското туловище падна на колене, а след това се просна на земята. Маранята около него стана по-гъста и го погълна, а то самото сякаш се разтвори вътре.
– Какво беше това? – попита потресена Казарада – кой би могъл да създаде такова същество.
– Вехтият – отвърна тихо Таерин – видях как го създава в съня ми, от трупове на паднали гладиатори. Помислих си обаче, че става дума за кошмар, нещо като спомен от събитията в дома на Тимуриел. Не допусках, че…
– Важното е, че го убихме – отвърна Тамарай – колкото и да е противно, това същество бе тромаво и слабо. Може би целта му е била повече да плаши, отколкото…
Думите обаче заседнаха в гърлото му, когато от маранята отново изплува Войнът от Арената, цял и невредим. Страховитата усмивка не напускаше деформираното лице, а хрипкавият глас отново прошепна:
– Аз съм Войнът от Арената. Кръвта ми не е на един, а на мнозина.
Този път Казарада реагира. Вампирската скочи напред, неопределена сянка, скрита от мокрите дрехи. Фигурата й се вряза в тази на изчадието и го пръсна на десет различни посоки. Слузеста кръв полепна по плата и вампирката този път бе благодарна, че го носи.
– Да се махаме – каза бързо тя – преди да се е появило отново.
– Но то е мъртво – тъпо каза Таерин – никога няма да се откаже.
– Движи се, жрецо – подкани го Тамарай – бързо!
Тримата се затичаха напред. Краката им джвакаха в рядката кал, а маранята зад тях се сгъсти отново, след което разкри ужасяващо познатия силует.
– Аз съм Войнът от Арената – изхриптя за трети пореден път съществото – кръвта ми не е на един, а на мнозина.
След тези думи Войнът от Арената тръгна подире им широки, макар и мудни крачки. Тримата се отдалечиха с лекота от преследвача си, но Казарада знаеше, че това не може да продължи до безкрай. Таерин бе прав. Това създание бе изчадие на смъртта и никога нямаше да се умори. Тя може би щеше да се измъкне, ако побегнеше с всичка сила, но елфите бяха обречени. Таерин вече се задъхваше. Тамарай още не даваше признаци на умора, но и това бе въпрос на време.
Зарежи ги, посъветва я един глас в главата й. Те не са ти никакви и не могат да ти бъдат никакви. От тях полза няма. Животът няма да изгуби нищо, ако те изчезнат. Ти чу достатъчно от Сталкера. Предай каквото знаеш на светлите елфи и се скрий, докато бурята отмине.
– Таерин… – прошепна в далечината съществото.
Жрецът се препъна в един камък и падна на колене. Изправи се мигновено, а Тамарай се озова до него и му помогна да стъпи на крака. Когато обаче го стори, Таерин извика и се олюля.
Беше си изкълчил крака.
– Казарада! – извика Тамарай – помогни ми!
Вампирката се обърна назад и прокле. Войнът от Арената приближаваше бавно, но сигурно, а отвратителната усмивка не напускаше съшитото му от различни мъртъвци лице.
– Да ви вземат мътните! – изкрещя Казарада, като го каза едновременно на всички и на никого. След това се спусна назад, грабна камъка, в който Таерин се бе наранил, вдигна го и го метна с всичка сила право в отвратителното лице на изчадието. Главата му се пукна и то се разпадна на вълма мараня.
– Аз ще го взема! – каза вампирката и вдигна Таерин като агне, което метна на раменете си. Той дори не възрази, което шокира жрицата. Прецени, че отново е изпаднал в шок, може би по-силен от този, преживян при срещата с Вехтия.
– Бих взела и теб – рече Казарада – но ще натежиш и ще се забавя много. Все пак не съм като легендарния Римиел. А забавя ли се, това нещо ни настига.
– Вземи него! – отвърна Тамарай – аз не съм градско чедо. Мога да тичам километри, преди да се уморя.
Вампирката само кимна и се понесе напред, нарамила Таерин. Не каза на глас това, което си мислеше – че рано или късно Тамарай все пак щеше да се умори, за разлика от изчадието по петите им, което отново се образува от маранята.
– Аз съм Войнът от Арената – долетя омразният му глас – кръвта ми не е на един, а на мнозина…

Глава шеста
Столицата Санпар бе различно място от това, което Римиел помнеше от предишния си престой в земите на хората. През последните стотина години, Светата Инквизиция на Томан Изкупителя бе загубила позиции както в самата Църква, така и в обществото. Теократичните устои на кралството се бяха разхлабили и аристократите вече бяха еманципирани от духовенството, което бавно, но сигурно се превръщаше от основен играч в само един от многото претенденти за власт. Гилдията на търговците се бе засилила на нейно място, а благородниците маневрираха между двете групи, за да извлекат максимално голям интерес. Вътре сред самите тях обаче се бе появило разцепление на две основни фракции – традиционалисти и прогресисти, най-видимата разлика между които бе в бойното обучение, което предлагаха на войните си. Традиционалистите поддържаха традиционното рицарство и бяха развили впечатляващ корпус от тежковъоръжени паладини, обковани в желязо войни, идващи като от друг свят. Самият Римиел ги бе виждал неведнъж и считаше, че са стигнали до известна крайност. Техните доспехи вече бяха толкова дебели, че лишаваха рицарите от мобилност. Малцина обаче, в интерес на истината, имаха достатъчно голяма ловкост, за да се изправят срещу такъв войн. Вампирът се надяваше на подкрепа от страна на традиционалистите в битката с пълчищата, които Черния крал събираше в Иррхас-Аббат. Те обаче бяха верни на църквата на Томан и макар да нямаха фанатичната преданост на някогашните инквизитори, все още гледаха с недоверие както на другите раси, така и на религиите, почитащи и други богове. При все това, създанията, почитащи Прамайката вече не бяха гледани с лошо око и дори се бяха появили отделни култове към Рамкар – макар най-често в тях да влизаха разбойници, мечтаещи да придобият свръхестествена сила. През последните няколко години Римиел бе открил секти от хора, чиято мечта бе да станат вампири. Спомняйки си миналото си кръвопиец, криещ се в мрака, той изпитваше единствено съжаление към тях.
Прогресистите се увличаха по новите технологии, открити от джуджетата и това се изразяваше в новия боен орден, който бяха създали – мускетарите. Леко въоръжени войници с тънки рапири, които въртяха изкусно и пистолети или пушки, наречени мускети, те бяха верни повече на краля, отколкото на Църквата и настояваха за добри отношения с различните съседи. Римиел смяташе, че те ще са по-склонни да подкрепят Белия крал, макар да имаше опасения от прекомерния им идеализъм. Мускетарите бяха склонни да търсят контакти дори с търговци, свързани с Иррхас-Аббат и се говореше, че някой от тях получават скъпоценности от Града на Странните Удоволствия през кервани от орки, които понякога се спускаха от Ледената планина.
Като цяло преговорите щяха да бъдат трудни, тъй като важен фактор можеше да се окаже нежеланието на Църквата да се намесва и колебанието, което можеха да изразят от Гилдията на търговците. Те бяха известни с мнението си, че войните вредят на бизнеса им и затова се обявяваха категорично против всякакви военни начинания.
Въпреки това Римиел се ползваше с добро име и бе оптимист за преговорите. Легендата за него – вампирът, който живее в светлината и е престанал да пие кръв – се бяха разнесли надлъж и шир из цял Тарр и той се бе превърнал неволно в герой на цяло едно поколение. Църквата го даваше за пример как всеки може да се отвърне от злото, Гилдията на търговците изтъкваше, че е поддържала контакти с него много отпреди останалите да го приемат, а рицарите и мускетарите го тачеха като могъщ войн, макар едните да наблягаха на силата му, а други – на бързината му.
Затова, когато Римиел пристигна в Санпар летейки, на градския площад пред кралския дворец се насъбра народ, който заръкопляска при появята му. Не вредеше и това, че той пътува с красивата си жена Алтира. През последния век магьосницата не бе остаряла видимо, но бе придобила огромна сила в заклинанията и бе сполучила да намери вълшебство, което прави тялото й леко и ефирно. Това не бе удобно, за да лети сама, но хваната за ръка с Римиел се носеше уверено с него във въздуха. Бяха открили тайната да летят заедно преди около три десетилетия и вампирът никога не забрави удоволствието от първата им целувка в облаците. Това бе мечта, станала реалност.
И така вампирът и неговата любима кацнаха, огрети от лъчите на слънцето, насред красивия град, в който Санпар се бе превърнал. Отишли си бяха мрачните черни сгради, които някога се извисяваха в града, нямаше ги и колелата на мъченията, на които се разпъваха грешници. Сега всичко бе в бяло и златно, в разточителен стил, харесван от аристократите, одобряван и от търговците.
Това бе новото им схващане за доброто, даде си сметка Римиел и макар да не бе перфектно, бе несравнимо по-добро от мрачните времена, в които духовниците управляваха с желязна ръка.
Малки деца наобиколиха вампира и неговата спътница, протегнали ръка да ги докоснат, да им се зарадват. Алтира направи заклинание и извади свежи цветя от нищото, които раздаде на момичетата, а Римиел извади меча си и го вдигна победно, печелейки одобрителните възгласи на момчетата.
Прибра оръжието обаче веднага, когато към него се появиха двама мускетари, с характерните си сини ливреи и широкополи шапки.
– Поздрави, лорд Римиел – каза един от тях – приятно ми е да се запознаем. Аз съм лорд Антоан от двора на крал Балдуин. Приветстваме ви с добре дошли в столицата Санпар.
– Аз съм граф Фийон – обади се вторият мускетар – и приветствам с добре дошла и прекрасната ви съпруга, лейди Алтира.
Мускетарят галантно свали шапката си, а лорд Антоан попита:
– По каква работа сте дошли тук, лорд Римиел? Може би бихте искали да бъдете патрон на благородническото съревнование, което организираме? Утре следобед в Санпар ще се проведе фестивал на бойните изкуства и орденът на мускетарите ще докаже превъзходството си над остарялата техника, използвана от паладините.
– Мечтай си, Фийон – избоботи непознат глас и пред Римиел и мускетарите се появи огромен мъж, който дори в мирно време носеше тежка ризница, на която бе изобразен златист грифон – аз съм барон Мюлер от двора на крал Балдуин и също ви приветствам с добре дошли, лорд Римиел, лейди Алтира. Потвърждавам поканата, отправена от самонадения самохвалко тук. Ще се радвам да покровителствате нашия фестивал и да потвърдите, че паладините остават най-съвършените войни на континента Тарр.
Римиел се поклони в отговор.
– Ласкаете ме с титла, която не притежавам – отвърна вампира – ала за жалост идвам с лоши вести. Боя се, че ще трябва да доказвате уменията си в много по-сериозно съревнование от фестивала. Черният крал събира несметни орди чудовища в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия и смята да ги изпрати срещу всички, които не са склонили глава пред властта му.
– Но въпреки това – бързо се намеси Алтира – ние ще покровителстваме вашия фестивал. За нас ще бъде чест.
След което погледна предупредително вампира. Той разбра посланието й. За войните бе важно той да присъства на тяхното празненство, дори да бе безсмислено. Ако не покажеше уважение към тях, трудно можеше да разчита на помощта им във войната.
– Благодаря за приетата покана – усмихна се лъчезарно Фийон – що се отнася до новините, които носите, опасявам се, че не е в компетенцията ми да отговоря.
– Аз обаче ще известя негово величество за тревожните вести, които носите – обади се лорд Антоан – убеден съм, че той ще откликне на молбата ви.
– Светите отци на Томан също трябва да научат това – отвърна Мюлер – от години наред паладините се опасяваме, че мирът с Иррхас-Аббат е затишие пред буря. Ще известя духовниците за вашето пристигане.
– Но това са невесели, мрачни неща, които ще оставим за аудиенцията с негово величество! – продължи Фийон – сега бих се радвал, ако обиколите града. За санпарчани е чест, че имат такива височайши гости.
– Разбира се – отвърна Римиел. Самият той бе благородник по произход и се досещаше, че аудиенцията с краля не може да се състои незабавно, колкото и важна да е мисията им. Затова вампирът и съпругата му прекараха остатъка от деня в обиколка на Санпар. Хората им се радваха навсякъде, а Алтира използва уменията, научени от майка й, за да изцери болните, които види. След края на деня двамата бяха доволни, тъй бяха вдъхнали кураж на много хора, а и бяха спечелили настроението в града в своя подкрепа.
Граф Фийон ги настани в луксозна стая в кралския дворец и им съобщи, че е говорил с крал Балдуин, който е готов да ги посрещне на аудиенция следващата вечер, след фестивала на бойните изкуства. Римиел и Алтира прекараха нощта в сън и други, по-сладки занимания, а на следващия ден се приготвиха да посетят фестивала на бойните изкуства.
Това бе пищен турнир, наследство от някогашните рицарски такива, който се състоя в огромната градина зад двореца, оформена и създадена през последния половин век с разкошни цветя и дървета, които хвърляха шарена сянка. За щастие, макар да бе есен, денят в тази част на континента бе необичайно слънчев и войните не бяха възпрепяствани от времето при демонстрацията на уменията си.
Турнирът бе разделен на две групи, първата от рицари, а втората от мускетари, които трябваше да представят най-доброто от уменията си. Рицарите се сражаваха в традиционния за тях формат, на кон и с огромни пики, като целта им бе да свалят противника от седлото. Когато тази част от състезанието приключи, останалите осем се сражаваха помежду си спешени, с мечове или брадви, като нанасяха немилостиви удари върху металните си щитове и брони. Римиел забеляза, че слабостта на тези войни е при падане – веднъж повалени, те просто не можеха да се изправят с цялото количество стомана върху тях и оставаха на земята като костенурки, обърнати по кръб. Това обаче бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи – яки и обучени да внимават в битка, тези войни приличаха на крачещи планини и си спечелиха уважението на вампира.
В края на рицарската половина от Турнира барон Мюлер се изяви като ясен фаворит и така стана финалист на фестивала, под гръмките аплодисменти на останалите паладини и техните почитатели сред населението на града. Римиел установи, че това обикновено по-бедни и по-обикновени хора или духовници, които виждаха в паладините отблясък от имагинерното славно минало на човечеството.
Втората част от надпреварата бе между мускетарите, които се дуелираха със своите шпаги и рапири, като поставяха тапи върху остриетата, така, че да не се нараняват. Надпреварата се водеше по точки, които се печелеха при докосване на противника. Негово нараняване по един или друг начин водеше до неизбежна дисквалификация, което караше фехтувачите да бъдат крайно внимателни и изкусни в сраженията. Лорд Антоан и граф Фийон бяха основните звезди на тази част от надпреварата, която допадаше повече на благородниците и по-заможните представители на столицата Санпар, които бяха по-отворени към новите течения в модата. В крайна сметка Фийон победи Антоан след изключително оспорвана битка, която спечели с 15-14. Така графът стана другия финалист във фестивала.
Римиел бе впечатлен от уменията на мускетарите, но от друга страна се притесни, че те приемат битката като спорт. В истинско сражения нямаше оспорвани мачове по точки и най-малката грешка можеше да доведе до сигурна смърт. Вампирът бе сигурен, че както мускетарите, така и паладините биха били ефективни в битка с примитивните слуги на черните елфи, но не бе убеден, че ще могат да се противопоставят на господарите на Иррхас-Аббат, в чието майсторство се бе убедил лично от познанството си с Алтиарин и срещите с противници като Римакин и жреца Амрак’арр.
Последваха няколко часа почивка, през които финалистите трябваше да съберат отново сили след тежките мачове. През това време фокусници и палячовци забавляваха публиката, а по някое време самият крал Балдуин мина с колесница пред множеството, което го приветства с одобрителни викове. Представителен мъж на средна възраст, с добре поддържана брада и грижливо подстригана коса, владетелят явно бе обичан от всички, независимо от идейните им убеждения или различия в социалния статут.
Това потвърди впечатленията на Римиел, че кралят е интелигентен човек и ловък балансьор между различните фракции във властта. Не бе обаче сигурен дали той ще приеме да участва в авантюра, каквато представляваше всяка война.
Най-накрая настъпи часът за финалното съревнование. Фийон и Мюлер излязоха един срещу друг. Битката се играеше с истински оръжия, но правилата, обявени от глашатай преди началото й гласяха, че невиждан позор грози онзи, който убие противника си. Титлите и богаствата му щяха да бъдат отнети. Фестивалът бе празник, а не истинско сражение, а битката щеше да се играе, докато някой се предаде.
Мюлер и Фийон влязоха в сблъсък, напомнящ този между пантера и лъв. Рицарят бе много по-силен и изглеждаше непоклатим в стоманените си доспехи, като се движеше точно толкова, колкото му трябва, за да се защити от ловките атаки на съперника си. Мускетарят за сметка на това бе пъргав като дива коза и въртеше шпагата си с майсторство, което напомни на Римиел и Алтира за самия Алтиарин.
В крайна сметка въпросът бе кой пръв ще направи грешка, даде си сметка Римиел. Ако Мюлер допуснеше да бъде подсечен от своя гъвкав противник, нямаше да може да се изправи никога. Но ако Фийон си позволеше да влезе в по-продължителна размяна на удари с рицаря, или щеше да счупи шпагата си, или да бъде обезоръжен от грубата сила на своя противник. В крайна сметка умората реши мача. Рицарят се бе бил преди мускетаря и бе по-отпочинал, а и не бе срещнал равностоен противник, както стана с Фийон. В крайна сметка мускетарят се изнерви от непробиваемата защита на съперника си и опита по-дръзка атака. Мюлер се възползва от това, хвана острието на шпагата със стоманената си ръкавица и я изтръгна от ръката на противника си, след което опря меча си в гърлото му.
Фийон театрално падна на колене пред рицаря и дори му изръкопляска. Рицарят свали меча си, след което върна шпагата на противника си и му помогна да се изправи. Когато свали шлема си, грубоватото му лице бе озарено от щастлива усмивка.
– Въртеше се около мен като оса, но накрая ти извадих жилото.
– Само защото милия Антоан ми взе силите, драги ми Мюлер.
Римиел бе доволен от видяното. Въпреки различията помежду си, аристократите изглеждаха в добри отношения помежду си. Той погледна към крал Балдуин, който наблюдаваше с доволна усмивка станалото и се зачуди каква част от представлението е режисирана предварително от владетеля. Днешният фестивал определено щеше да вдъхне кураж и настроение на целия Санпар, а силите на краля изглеждаха обединени както никога.
Кралството на хората бе изминало дълъг път от ужасната теокрация, в която се бе превърнало, даде си сметка Римиел.
В този момент обаче един мъж от ложата за специални гости, сред които освен тях самите и краля имаше още благородници и висши духовници, се изправи. Той имаше лукава физиономия и бе облечен в златоткани одежди, а на ръката си носеше скъп пръстен. Римиел изтръпна, когато позна изработката на черните елфи и веднага разбра, че това е търговец, който има връзки с орките от Иррхас-Аббат.
– Достойно сражение, войни – рече търговецът – ала не мога да не отбележа, че хората вероятно ще си тръгнат разочаровани, ако не видят в битка един от най-великите войни, който континента е виждал, сияйния вампир Римиел, сразителя на дяволското чедо.
Вампирът се напрегна, а Алтира стисна предупредително ръката му. Това бе клопка.
Тълпата наоколо завика одобрително в очакване да види вампира в сражение. Кралят се намръщи.
– Бих се изправил срещу Римиел – отвърна спокойно Мюлер – ала не и след цял ден сражения.
– Умората ти едва ли ще е проблем за някой с церителските умения на лейди Алтира – отвърна търговеца с меден глас.
– Да беше се намесила тогава преди финала – каза ядно Фийон – тогава щях да имам шанс да спечеля и лично да се изправя срещу Римиел.
– Трябва да се научиш да губиш – сряза го Мюлер – аз съм шампиона и ако някой ще се бори със сияйния, това ще бъда аз.
Римиел сви устни. Който и да бе този търговец, знаеше какво прави. Сега хората бяха настръхнали за сражение, а отделните агитки сред подкрепящите се настроиха едни срещу други. Самите Мюлер и Фийон, демонстрирали допреди миг приятелство, сега изглеждаха готови да се хвърлят един срещу друг.
Вампирът се обърна към Алтира, като й прошепна:
– Довери ми се – а след това се изправи на крака.
– Лейди Алтира ще изцери и двама ви. Вие сте достойни войни с невероятно майсторство, което рядко съм виждал през вековете си живот на Тарр. Бих искал да се изправя срещу двама ви едновременно.
Тълпата се разшумя. Повечето хора изглеждаха развълнувани от перспективата, но крал Балдуин се намръщи още повече. Римиел разбра опасенията му – че всемогъщия вампир ще унизи и двамата му най-отбрани войни.
Той обаче имаше съвсем други планове.
– С радост ще използвам магията си, за да може да покажете най-доброто от себе си – изправи се и Алтира.
Рицарят и мускетарят приближиха магьосницата и тя произнесе магическа дума, след което от дланите й бликна светлина, която покри бойците. Римиел забеляза как изправят рамене, забравили всяка умора и кимна одобрително на съпругата си. Тя му отвърна с поглед, който можеше да означава само:
“Дано знаеш какво правиш”
След което Римиел излетя във въздуха и кацна бавно на терена, като изтегли дългия си меч.
– За мен е чест, господа – каза той и подкани със свободната си ръка противниците си да го нападнат.
Фийон не чака подкана и се спусна с шпага напред, бърз като мълния, а Мюлер изчака Римиел да блокира и тогава нападна, размахал меча си. Вампирът знаеше какво трябва да направи, но то бе изключително трудно. Не можеше просто да повали противниците си, тъй като щеше да унижи войните на краля пред самия него и поданиците му. Ако пък загубеше, щеше да се изкара слаб и да загуби обаянието си сред населението. Затова той реши да направи нещо, което бе възможно само заради годините му тренировки с Алтиарин. Някогашният елф на мрака бе най-изкусният войн, който познаваше и бе отделил много време, за да го превърне в съвършен войн.
А Римиел бе добър ученик.
През цялата битка той ловко манипулираше Фийон и Мюлер, като създаде впечатлението за изключително оспорвана битка, а публиката изпадна в екстаз от скоковете му, от умението на дръзкия мускетар и от внушителната сила на рицаря, която вампирът умело подчерта, като няколко пъти театрално отстъпи пред атаките му. Когато обаче забеляза, че противниците му се задъхват отново, той умело скочи пред Фийон и вдигна огромния си меч така, че острието му застина на сантиметри от гърлата както на мускетаря, така и на застаналия от другата страна Мюлер – като в същото време позволи техните оръжия да докоснат стомаха му.
Тримата застинаха, разбирайки, че битката е свършила за всеки от тях, а миг по-късно тълпата изригна в гръмки аплодисменти. С крайчеца на окото си Римиел видя как широка усмивка е озарила лицето на крал Балдуин, който ръкопляскаше най-бурно от всички. Търговецът, който бе организирал сражението изглеждаше, все едно е сдъвкал лимон.
За сметка на това Фийон целия грееше. Той хвърли шпагата и се спусна към красиво момиче с руси къдрици, което го чакаше в официалната ложа и я целуна звучно по устните, а аплодисментите станаха още по-оглушителни.
Мюлер прибра меча, свали шлема си и се поклони на публиката, след което прошепна на Римиел.
– Можеш да заблудиш мускетарчето, но не и мен. Голям театър направи, вампире.
Римиел го погледна невинно, след което излетя във въздуха през възторжените викове на тълпата и кацна до Алтира.
– Много, много добро – каза магьосницата.
Двамата се целунаха и предизвикаха още по-шумни аплодисменти от всички наоколо, освен търговеца, който сякаш бе потънал вдън земя.
Когато откъсна устни от любимата си, Римиел погледна към краля, който му кимна одобрително.
Вампирът се изпълни с оптимизъм за предстоящата аудиенция.

Глава седма
– Стига – прошепна Таерин – пусни ме долу.
– Глупости – отвърна Казарада. Бяха минали няколко часа от съдбоносната им среща с Война на Арената. Тамарай бе тичал редом с нея, без да се оплаче и без да забави ход, въпреки дъжда и рядката кал, в които краката им затъваха. Елфите по принцип бяха държелива раса, а Тамарай бе по-здрав от повечето, кален от живота в морето, където често бе плувал, изграждайки висок праг на своята издръжливост.
Въпреки това, силите му бяха на привършване. Цял ден бяха бягали от отвратителното същество, като на два пъти го бяха убили отново, но без резултат. Получаваха не повече от минута покой, след което то отново се завръщаше, а ужасяващата усмивка никога не напускаше обезобразеното му лице. Това бе голем на плътта, бе ги предупредил Таерин. Стара, ужасна магия от най-старите гримоари, сред заклинанията, които елфите на мрака бяха научили от Вехтите. И сега, когато един от тях се бе завърнал, тя бе изречена. Войнът на Арената носеше в себе си живота на войните, избити на арената и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото души са загинали там – неизброимо множество, една невъзможна задача. Казарада усещаше, че всеки следващ сблъсък със съществото можеше да е последен. Попаднеше ли в огромните му възлести ръце, нямаше да се измъкне жива.
А елфите бяха дори по-уязвими от нея. Ранен и изтощен, Таерин имаше само един нож за жертвоприношения – оръжие, съвсем недостатъчно, за да бъде спряно такова чудовище. А Тамарай вече бе останал почти без сили. Равномерния му допреди малко бяг вече бе изпълнен с препъвания, лицето му се бе зачервило, дъхът му излизаше на пресекулки.
– Не можем да избягаме – настоя жрецът.
Това беше вярно. Макар да бе тромав и бавен, Войнът никога не забавяше темпо, а крачеше неумолимо подире им. Дори сега, ако погледнеше назад, можеше да види огромното му туловище, което се олюляваше подире им. От време на време съществото повтаряше кой е или хриптеше името на Таерин, подир когото очевидно бе изпратено. Казарада обаче се съмняваше, че ще пощади някой от тях, дори да му оставеше жреца.
А тя не възнамеряваше да го прави.
– Морякът вече няма сили, Казарада – повтори Таерин – спри. Ще се бием тук.
– Ще умрем тук.
– Така да бъде. Аз съм жрец на Рамкар-Дамн. Смъртта не ме плаши.
– А трябва. Къде ще отиде душата ти, жрецо, щом Кракена е пуснал пипалата си в етера на боговете?
– Това е моя, а не твоя грижа. Ти дори нямаш душа.
– Заради него е, нали? – попита вампирката – не искаш да го оставиш. Не мина и един ден, откакто научихме истината за вас и вече сте двойка.
– Говориш глупости, Казарада – отвърна Таерин и вампирката усети как ножа опира в гърлото й. Бе свалила булото, което я забавяше веднага щом слънцето залезе. Не, че то можеше да я защити от острието на елфа.
И не, че то можеше да й причини някаква съществена вреда.
– Пусни ме долу – прошепна Таерин.
Казарада спря и притвори очи.
– Хубаво – каза накрая тя – нека бъде твоето.
Тя остави жреца на земята и се обърна назад. Тамарай ги настигна след няколко минути. Спря и падна на колене, останал без дъх. От устата му протече слюнка.
– Тук ще е последната битка – патетично обяви Таерин и запретна дългите ръкави на робата си, подгиснали от дъжда. Ножът светна заканително на лунна светлина.
Тамарай си пое дълбоко въздух и се изправи, след което изтегли сабята си.
– Не – поклати глава той – вие трябва да стигнете до Белия двор и да ги предупредите какво става. Аз ще забавя чудовището.
– С колко? – попита Казарада – минута, две, пет, десет? Какво значение има? Ще успееш да го убиеш няколко пъти и накрая то ще те смачка. А може да успее и от първия път. Не си в кондиция, да се биеш. Няма да спечелиш никакво време. Не след дълго, то отново ще е зад нас.
– Какво предлагаш тогава? – попита Тамарай.
– Аз ще го забавя – отвърна Казарада – аз съм вампир и силата ми е в пъти по-голяма от вашата. Аз съм равностойна на това същество. Докато приключи с мен, вие ще сте далеч.
– Добра идея, стига да не бях куц – отвърна с горчивина Таерин.
– Освен това аз не жертвам другарите си, Казарада – каза Тамарай – на това ме научи морето.
– И какво тогава? – попита вампирката с горчивина – умираме тук, така ли?
Тамарай не отговори, а се обърна назад, вдигнал сабята си. Войнът на Арената бе приближил отчетливо, вече различаваха уродливите черти на съшитото му от мъртъвци лице.
– Нека поне е достойно – прошепна Таерин и вдигна кинжала си.
Казарада искаше да му отвърне, че няма да е достойно, а безсмислено, нелепа смърт от ръката на нелепо същество. Но знаеше също, че нямат какво друго да направят. Вехтият се бе оказал прекалено могъщ враг, както ги бе предупредил Тамарай, а магията му – твърде силна за тях.
Бяха се провалили в мисията си. Щом Таерин можеше да намери някаква утеха в смъртта, коя бе тя, че да му я отнема?
Войнът на Арената изплува пред тях в цялото си отвратително великолепие, лепкава гной течеше от шевовете, които покриваха туловището му.
– Кръвта ми не е на един – изхриптя изчадието – а на мнозина.
Този път Таерин бе този, който атакува, като хвърли жертвения нож напред тъй изкусно, че острието се заби право между очите на голема. Изчадието рухна на колене, а после падна по очи, разпадайки се във вълма от червеникава мъгла, от която се носеше сладникаво зловоние.
Кинжалът на жреца тупна на омърсената от кръвта на чудовището трева.
Казарада скочи напред, за да го вземе и върне на черния елф, но възлестата ръка на Война я хвана преди да може да се отдръпне. Изчадието се бе възстановило много по-бързо от друг път, а хватката му бе желязна дори за вампир.
Казарада изпищя, когато другата ръка я стисна за гърлото. Войнът на Арената разтвори уста, в която се виждаха зъби на поне десет различни същества и дръпна главата на вампирката към нея, с явното желание да отхапе черепа й като гнила ябълка.
Тогава се появи Тамарай. Сабята му проблесна и отсече и двете ръце на съществото. Казарада падна на земята и понечи да ги махне от себе си с викове на погнуса, но те вече се разпадаха на облаци мъгла. Създанието се бе нанизало само върху острието на светлия елф, за да се разпадне в зловонната мараня, от която изплува след броени секунди.
– Кръвта ми не е на един, а на мнозина.
Войнът на Арената тръгна с олюляване към Таерин, без да обръща внимание нито на Казарада, която късаше парчета гнило месо от тялото му, нито на Тамарай, който безрезултатно го мушкаше с дългата си сабя.
Жрецът отстъпи назад, но изкълчения му крак подаде и той падна по гръб в тревата.
Войнът на Арената се извиси над него, протегнал ръце, с които да го разкъса.
Таерин притвори очи.
Това бе краят.
Бе се провалил.
В следващия миг чу тропота на кон и покрай тях профуча фигура със сребърни доспехи и тъмносин плащ, която профуча покрай тях. С едно движения непознатия ездач обезглави гнусното същество, което отново се разпадна в облак мараня. В следващия момент се разнесе непознат женски глас, който нареждаше нещо неразбираемо на глас. Писъци на измъчвани души долетяха от неестествената мараня, образувала се в дъжда, а в следващия момент воплите им се превърнаха във викове на облекчение, като духовете на мъртъвци, освободени от ужасна участ. Безброй светли петънца се разнесоха във въздуха, а зловонната мъгла около тях се разсея.
Таерин отвори очи и видя, че ездачът със сребърните доспехи е елф на мрака с неразгадаемо изражение на лицето. Когато очите му се спряха върху падналия жрец, очите му се свиха презрително.
Таерин веднага разпозна мистериозния им спасител и за миг се запита дали не е било по-добре големът да го бе довършил.
Това бе Алтиарин, изменника на техния град, черният елф, отишъл в светлината.
– Лорд Алтиарин! – извика Тамарай и ездачът се обърна към него.
– Кой си ти? – попита той. Гласът му бе мелодичен, ала напрегнат и ядосан, като някой, който е бил изненадан твърде неприятно.
– Аз съм Тамарай – представи се светлият елф – вие познавате брат ми. Камарай Зеленокосия от Белия двор.
Алтиарин кимна, но не свали меча си.
– Познавам го. А кои са тези? – попита той, като посочи вампирката и падналия елф на мрака.
– Казарада и Таерин – отвърна бързо Тамарай – не ги убивайте! Те са бегълци от Иррхас-Аббат.
– Не съм сигурна, че той може да ме убие – отвърна надменно вампирката – дори да е този, който твърдите, че е.
– Той е – долетя женския глас, произнесъл заклинанието. На лунната светлина се появи силуета на тъмнокоса жена със спокойно, почти благо изражение на лицето.
– Вие убихте голема – каза Таерин, смаян от силата на жената. Вече се досещаше коя е тя, Лерта, легендарната магьосница, за която се говореше, че е сразила Последния силф, ужасния Лихвар от Града на Странните Удоволствия.
– Не точно – отвърна Лерта – той не може да бъде убит. Това, което направих е да освободя душите на хората, контролирани от магьосника, който го е създал. Така той престана да съществува.
Магьосницата погледна първо падналия жрец, а после и вампирката:
– Последният черен елф, който спасих ми стана съпруг, а последния вампир – зет. Не ми се вярва и с вас да станем толкова близки, но може би няма нужда срещата ни да приключва с кръвопролитие.
– Последният черен елф, който спаси не беше жрец – процеди Алтиарин и насочи коня си към падналия Таерин – защо си дошъл тук?
– Значи е вярно – не обърна внимание на въпроса му Таерин – наистина си се оженил за човешка жена! Не те ли е срам? Не те ли е гнус?
Алтиарин вдигна меча си.
– Недей! – извика Лерта.
– Ти не ги познаваш, скъпа – отвърна Алтиарин – благородниците на моя род са зли, не ще и дума. Но жреците… те имат собствена категория за гадост. Чу го.
– За да убиеш него, ще трябва да се биеш с мен – скочи на пътя му Казарада – полека, господарю елф. Носим важни новини.
– Това е вярно – бързо каза Тамарай – не го убивай, лорд Алтиарин.
Алтиарин погледна с изненада към светлия елф.
– Камарай е мой добър приятел – отвърна той – щом си негов брат, ще се доверя на съвета ти. Но на този…
Той посочи с меча си Таерин.
– На този нямам никакво доверие. И при най-малкото провинение ще го накарам да замълчи завинаги.
Таерин се изправи на крака и започна да сипе огън и жупел по благородника.
– Убий ме още сега, защото не искам дори да дишам въздуха около теб! Ти предаде своя народ! Ти предаде своя бог! Предател! Изменник!
– Таерине – обърна се към него Казарада – млъкни.
– Няма! – изкрещя още по-силно жрецът – ти и твоята държанка убихте великия Последен силф, нашите жреци Камрасин и Амрак’арр, лорд Римакин…
– Колко му е да убием и теб – присмехулно отвърна Алтиарин.
Таерин изпадна в ярост, посочи с пръст Алтиарин и изрече магическа дума. Още докато я изговаряше обаче чу как Лерта произнася нещо и пред него се образува магически щит. Той обаче се оказа съвършено ненужен, тъй като заклинанието, произнесено от жреца не доведе до никакъв ефект.
Той остана с посочен пръст към Алтиарин, който прибра меча си и погледна към Тамарай и Казарада.
– Мога ли да разчитам, че ще държите този луд под контрол?
– Той е ранен и объркан, лорд Алтиарин – отвърна Тамарай. По неизвестни причини, Казарада прихна да се смее.
– Умолявам ви да влезете в положението му – продължи светлия елф, без да й обръща внимание, макар бузите му да поаленяха – неговият бог е спрял да отговаря на молитвите му.
– Както и нашите – намеси се Лерта – да разбирам ли, че знаете за какво става дума?
– Разбира се – надменно отвърна Таерин – но ще го кажа на краля ви, а не пред някаква проста човечка.
Алтиарин реагира толкова бързо, че дори Казарада не можа да реагира. В един момент си стоеше на коня, а в следващия се спусна на земята като сянка и удари Таерин през устата с опакото на ръката си.
Жрецът падна като отсечен на земята, а след това плю кръв на тревата.
– Ще се отнасяш към жена ми с уважение – рече спокойно Алтиарин – иначе ще изтръгна сърцето ти с лъжица.
– Алтиарине! – ядоса му се Лерта – уважението се извоюва, а не се дава даром! Не можеш да го съдиш, че е възпитан така!
– Защо с лъжица, господарю елф – запита обаче заинтригувано Казарада – защо не с меч или може би топор?
– Лъжицата е тъпа – отвърна елфът – ще боли повече.
Вампирката погледна към Лерта и й намигна.
– Имаш готин мъж.
– Но упорит – отвърна Лерта, след което погледна съчувствено към Алтиарин – когато го намерих, беше почти толкова невъзможен, като теб.
– Не искам да слушам! – избухна Таерин.
– Моля те млъкни – обади се Тамарай, докато му помагаше да се изправи.
– Чакай – вдигна ръка Лерта и се наведе до падналия жрец, след което докосна с длан крака му. Костта се намести с хрущене, но Таерин отново избухна:
– Човешка магия!
– Да – кимна Лерта и запуши устата му с ръка, за да излекува и раната от удара на Алтиарин. Таерин изсумтя възмутено, но магьосницата вече бе приключила и се насочи към Тамарай, като докосна с ръка челото му.
– Май сме уморени, а – каза тя, докато светлият елф усещаше как го изпълва прилив на сила – как се подредихте така?
– Вехт – отвърна Казарада.
Лерта замръзна на място.
– Невъзможно – прошепна Алтиарин – те са изчезнали от хилядолетия.
– И Тамарай каза така, ама де такъв късмет – отговори вампирката.
Лерта остана неподвижна, загледана в нищото.
– Лерти, какво има? – попита разтревожен Алтиарин.
Вълшебницата вдигна очи и го погледна. В погледа й се четеше безкрайна тъга.
– Възможно е, Алтиарин – каза накрая тя – за съжаление много е възможно.

Глава осма
Аудиенцията започна около час след края на Турнира, като Мюлер и Фийон се преоблякоха в подходящо за повода облекло и присъстваха в тронната зала на краля като представители респективно на паладините и мускетарите.
Самата зала бе издържана в стила, характеризиращ новия стил в Санпар, с бели плочки, високи прозорци с червени завеси и много злато, разпределено по полилеите, облегалките на столовете за присъстващите, краката на масите.
Освен крал Балдуин присъстваше и неговата съпруга, кралица Маргарет, жена на средна възраст, чиито черти напомняха, че някога е била хубавица. В залата бяха още представител на духовенството, представил се като отец Далимен, а също и търговеца, създал толкова главоболия на Римиел по време на фестивала. Той се представи под името Мандас и заяви, че е изпълнителен директор в Гилдията на търговците, каквото и да означаваше това.
Римиел, Алтира и останалите гости насядаха около дълга правоъгълна маса, в чиито край стоеше краля. Кралица Маргарет застана от дясната му страна, а срещу нея кралят покани да седне Алтира. Мюлер и Фийон застанаха един срещу друг; така бяха разположени още Далимен и Мандас. На стола срещу краля бе мястото на Римиел, като посланик от Гората на Прамайката.
Кралят изнесе кратка встъпителна реч, с която протоколно представи гостите си на останалите събеседници, а след това подкани Римиел да уточни причината, поради която е дошъл.
– Приветствам ви от името на Белия крал, ваше величество – учтиво каза Римиел, като се изправи и направи поклон пред владетеля на хората – преди всичко искам да ви поздравя с добре организирания фестивал на бойните изкуства и да изкажа възхищението си от отличната подготовка на армията във вашето кралство. Наистина може да бъдете горд с войните си. Искам да благодаря и лично на търговеца Мандас, че ми предостави възможността да се сражавам с най-добрите от тях и да се уверя лично в уменията им.
Това си бе чисто заяждане от страна на Римиел и крал Балдуин се усмихна леко. Търговецът сви устни, но вампирът не се стараеше да го приведе за съюзник – скъпоценностите от Иррхас-Аббат ясно издаваха накъде клони лоялността му. Мюлер обаче също се бе ухилил одобрително, а Фийон така и не бе разбрал целия маскарад с показния дуел и грееше от похвалата на вампира. Лицата на кралица Маргарет и отец Далимен останаха неразгадаеми.
– Удоволствието да наблюдавам такова представление на виртуози в боя бе изцяло мое – отвърна накрая Мандас. Алтира не изпускаше от очи търговеца и погледна предупредително към съпруга си. Този човек бе хитър и не биваше да се подценява, гласеше негласното й послание.
Римиел се поклони към търговеца, след което продължи:
– Иска ми се да идвах при вас с по-добри вести, ала уви, нося предупреждение за война. Мълвата, която се носи от уста на уста из целия Тарр твърди, че огромни пълчища орки и тролове – представители на най-свирепите раси от недрата на Ледената планина – се насочват към Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, а техните обитатели са подготвени за рат. Самият аз отлетях като съгледвач над планината и видях цели племена от тях да се спускат към обиталището на черните елфи.
– И откъде знаете, че не става дума за вражда между подземните раси и обитателите на Иррхас-аббат? – попита Мюлер – в крайна сметка черните елфи са известни с това, че често взимат роби сред тези народи.
– Няма никакви свидетелства за въоръжен конфликт между орките и елфите на мрака – отвърна Римиел – сведенията ни са недвусмислени. Чудовищата от подземието излизат, за да се врекат във вярност на Черния крал.
– С какво обаче това касае нас? – попита Мандас с неприятния си глас.
– Ние сме уверени – каза Римиел – че силите на мрака се готвят за война срещу всички нас.
– Смели думи от един вампир – намеси се отец Далимен.
– Всички знаем, че лорд Римиел днес ходи в светлината – прекъсна го Фийон – каквито и грехове да е имал в миналото, те не надвишават тези на Църквата, отче.
Лицето на духовника пламна, но кралят вдигна ръка.
– Не е сега момента да се ровим в стари вражди. Въпросът, който отеца поставя обаче е на място. Защо смятате, че това обединение ще доведе до война? Възможно е да става дума на консолидация на расите от другата страна на Ледените хребети.
– Ако позволите да отговоря – намеси се Алтира. Разрешение й даде кралица Маргарет, която кимна без да казва нищо.
– Черните елфи са известни със своята нетърпимост към останалите живи същества на континента. Те не биха търпели присъствието на орки и тролове в Иррхас-Аббат, ако не се готвят за нещо голямо, каквото би било завоеванието на останалите държави в континента.
– Всичко това са само спекулации – разпери ръце Мандас – къде е конкретното доказателство, че идва война?
– От няколко седмици нашата богиня, великата Прамайка, не отговаря на молитвите ни – рече Алтира – заклинанията, използвани от жреците ни вече нямат никаква сила. Единствено магьосници с вродено умение, като мен и моята майка, все още могат да използват мистичното изкуство. Отец Далимен, знам, че вие не споделяте нашите убеждения за божествената природа на майката на Томан и ролята на магията в обществото, но вярвам, че бихте се съгласили, че такова развитие на ситуацията е изключително тревожно.
Отец Далимен бе застанал вдървен на стола си, след което поклати глава.
– Вие сте права, че не споделям вашите убеждения – отвърна накрая той – ала трябва да призная, че в нашите манастири наблюдаваме сходен феномен. Изчезнало е чувството за спокойствие в храмовете ни. Чудодейни мощи и извори, които досега са носели изцерение вече не носят покой на болните. Нещо не е в ред.
– Значи проблемът не е само в мен – обади се Мюлер – всяка вечер ходя на параклис и до скоро това винаги ме успокояваше, но в последно време чувствам, че Божия дом е някак… празен.
– Чувства и усещания! – повиши глас Мандас – това ли са солидните доказателства са военна агресия? Извинете, но говорите пълни нелепици! Мислех, че времената, в които решения са взимане заради шестото чувство на духовенството са останали безвъзвратно в миналото!
– Съгласна съм с Мандас – кимна кралица Маргарет – не смятам, че информацията е достатъчна, за да оправдае опасенията ви за военна агресия.
Крал Балдуин не каза нищо, а погледна очаквателно към Фийон.
Мускетарят потърка брадичката си.
– Аз самият не вярвам в боговете – призна си той, като се спечели враждебните погледи на Мюлер и Далимен – вярвам обаче в лорд Римиел и силите на неговата съпруга. Ако казват, че нещо не е наред, то значи не е наред. Не казвам, че става дума за свръхестествено явление, но и не казвам, че трябва да отхвърлим с лека ръка предупрежденията на вампира.
– И какво, ако мистичните ви сили не работят? – не се предаде Мандас – ами ако ви кажа, че черните елфи имат същите проблеми?
В залата настъпи мълчание. Крал Балдуин погледна любопитно към търговеца.
– Какво искаш да кажеш?
– Моята Гилдия търгува с орки от Ледената планина – призна си Мандас – те ни носят скъпи предмети на изгодни цени.
– И несъмнено искат информация – присви очи Алтира – продавате се леко на черните елфи.
– Аз съм търговец и работата ми е да продавам – сряза я Мандас – но мисълта ми е в друго. Слуховете нашепват, че жреците на черните елфи имат проблем, сходен с вашия. Техният бог, Рамкар-Дамн, не отвръща на молитвите им. Това означава, че едва ли вашите проблеми с Томан и Прамайката са плод на някакъв заговор. Най-вероятно става дума за някаква аномалия, която ще отмине с времето.
Римиел отвори уста да отговори, а след това я затвори. Информацията, че жреците на Рамкар имат проблеми с призоваването на божествените сили на Рамкар го наведе към същата мисъл, която хрумна и на внезапно пребледнялата Алтира.
– Моля ви, лорд Римиел – каза крал Балдуин – усещам, че нещо ви измъчва. Кажете.
Вампирът сви юмруци, а после ги разпусна.
– Колко от вас са запознати с легендата за Кракена, врагът на боговете? – попита той.
– Аз – отвърна тихо отец Далимен.
– Аз – кимна Мюлер.
Кралят и кралицата само кимната, но Фийон се огледа неразбиращо.
– Кракен? Това не е ли голям морски октопод? – попита мускетарят.
– Според легендата – започна Алтира – животното от морските дълбини е кръстено така заради приликата си с легендарния Кракен от отвъдното, страховито същество на хаоса и пустотата, което Рамкар в древни времена отблъснал. Митът твърди, че тази битка покварила бога на войната и го накарала да се обърне срещу брат си Томан и родната си майка.
– Митове, легенди, предания – излая Мандас – това е единственото, което чух от този разговор. Няма ли нещо конкретно или оставаме в сферата на догатките?
– Вие не сте се срещал с Пилигримите на Тъмното Начало – отвърна Римиел и погледна търговеца право в очите – историите за Кракена не са митове и легенди. Той е истински, такива са и слугите му.
– И така да е, какво от това? – не се предаде Мандас – хайде стига, всички, които се интересуват от поне малко фолклор, а не само от мода, като нашия приятел Фийон, са чували приказките за страшния октопод, който пържи грешниците в адски огън. Но извинявайте, никой не твърди, че черните елфи са негови поклонници. Те служат на Рамкар. Вие споменахте някакви Пилигрими. Сега ще кажете, че те са организирали съюз на елфите и орките, за да тръгнат на война срещу целия свят? Що за басня?
– Не зная – реши да бъде искрен Римиел. Кралят повдигна вежда, а Мандас се усмихна триумфално.
– Не зная какво точно става – попита вампирът – но знам това. Всички големи религии в света губят силата си. Черният крал набира сила. А последният път, когато последователи на Кракена се задействаха, на света се излюпи същество, което едва не го погуби.
– Адската рожба – обади се Фийон – дори аз съм чувал за нея.
– И какво предлагате? – попита крал Балдуин.
– Ние сме убедени, че кралят на мрака скоро ще изпрати войските си срещу нашата Гора и молим за помощ в отбраната й.
– Значи това било всичко – каза Мандас – искате войски за подкрепа във вашия конфликт с черните елфи. Кралят от Иррхас-Аббат си е намерил орки, а вие искате да им се противопоставите с хора. Доста плитко. Това е абсурдно, владетелю, не може да приемете да участвата в такава авантюра.
– Не можем да си позволим да останем безразлични, когато е нападнато самото Сътворение – рече Далимен – аз смятам, че трябва да помогнем на елфите на светлината.
Мюлер изръмжа одобрително, а Фийон каза.
– Аз не вярвам в богове, но ако лорд Римиел и народа на елфите имат нужда от помощ, смятам, че е редно да помогнем.
Крал Балдуин се обърна към съпругата си.
– Аз вярвам в думите на лорд Римиел – заяви кралица Маргарет – и точно затова съм против да изпращаме войски на елфите. Тази заплаха може да се стовари и върху нас. Каква е гаранцията, че Черният крал няма да излее ордите си от Ледената планина към нашето владение? Особено сега, след като научих, че вашата Гилдия търгува с тях, Мандас. Предлагам на елфите да дойдат тук, в Санпар. Нищо няма да премине през крепостните ни стени, нито елф, нито орк. Няма по-сигурно място на целия свят.
– Какво ще речете на това предложение? – попита Балдуин.
– Елфите не могат да оставят Гората си – тихо отвърна Алтира – за тях това е равносилно на гибел.
– Тогава нека я посрещнат – изграчи Мандас.
– Прекали – погледна го остро кралят и търговеца се сви под погледа му.
– Ето какво ще направим – продължи владетелят – подобно на съпругата си, аз смятам, че има истина в думите на лорд Римиел и лейди Алтира. Не съм толкова надменен, че да обърна гръб и на съветите на паладините и духовенството. Споделям и човешката загриженост към елфите на светлината, изразена от мускетаря Фийон. Не мога обаче и да оставя земите си незащитени пред опасност, макар, както отбеляза Мандас, в крайна сметка може да се окаже имагинерна.
В тронната зала настъпи мълчание. Кралят поглади брадата си и заключи.
– Ще се съобразя с чувството на привързаност, което елфите изпитват към своите гори и ще им пратя петстотин рицаря, предвождани от Мюлер и петстотин мускетаря, предвождани от граф Фийон на помощ. Знам, че ви звучи малко, но ви уверявам, че те са професионални войни, изключително изкусни с оръжието и верни другари на бойното поле. Те ще останат с вас месец, през който ще проверим дали има сигнал за военни действия. Ако това е така, те ще ви помогнат в битката с Черния крал. Останалите ми войни обаче ще трябва да обезопасят самата столица. В крайна сметка имам отговорност и пред своя народ.
С тези думи Балдуин се изправи в знак, че аудиенцията е привършила. Фийон изглеждаше развълнуван от назначението, а на лицето на Мюлер се изпита мрачна решителност. Римиел благодари механично на владетеля, използвайки протоколните за такива случаи думи, но в същото време можеше да мисли само за едно – че е спечелил едва хиляда война срещу безчислените пълчища, събрани от Черния крал и елитните убийци на собствения му народ, чието умения далеч надхвърляше това на обикновените смъртни.
С няколко думи, кралят бе обрекъл Гората на Прамайката.

Глава девета
След като бе усетила присъствието на немъртвото същество, Лерта бе използвала магия, за да придвижи себе си и Алтиарин до мястото, от което чувстваше присъствието му. През столетието, изкарано като жрица на Прамайката вълшебницата бе успяла да се свърже със съзнанието на богинята, макар то да не бе такова, каквото си го представят хората. Лерта бе получила по-пълно разбиране за природата, за живота в Гората на Прамайката и отвъд нея, за начина, по който мислят и чувстват различните живи същества – животни, но също и растенията, колкото и чужди да бяха те за човека. Въпреки това магьосницата не бе изгубила своите умения във вродената й магия, а напротив – бе се усъвършенствала в мистичното изкуство, като стигна най-високото стъпало в овладяването му – фина манипулация на реалността, при която се постига изкривяване на времето и пространството. Лерта никога не злоупотреби с тази си сила и дори избягваше да я използва, тъй като по този начин рискуваше да наруши деликатния баланс на Сътворението. Сега обаче, когато някой грубо се бе намесил в реда на живота и смъртта, призовавайки адско творение, погълнало в себе си безброй мъртви души, Лерта бе действала с всичките си сили и така пристигна със съпруга си тъкмо навреме, за да спаси бягащите елфи и вампирка от голема на плътта. Още докато го правеше обаче магьосницата се досети, че не Войнът на Арената е истинския й враг. Той бе само инструмент, а в някаква степен и жертва на същинския й противник, притежателя на причудливия и лукав интелект, който бе усетила по-рано. Сега, след като чу думите на Казарада, Лерта бе разбрала всичко – защо боговете не отговарят на молитвите на своите последователи, как сразеното от нея и съпруга й чудовище се е появило на белия свят и какви точно са намеренията на Черния крал.
За момента обаче вълшебницата не бе готова да разкрие истината пред останалите, дори и Алтиарин, тъй като това означаваше да се върне много назад в миналото си, в черните дни след смъртта на майка й, когато дори тя се бе изкушила от пътеките на мрака и отдавна забравените тайни, към които водеше той. Мнозина, срещали Лерта се изумяваха на нейната свръхестествена доброта. Самата тя знаеше, че сред тях е и любимият й елф на мрака. Те обаче не знаеха, че тя цени и обича живота именно защото е била на ръба на най-голямото престъпление и се бе извърнала от него в последния момент, след като бе схванала какво всъщност се кани да направи. За огромно съжаление Черният крал очевидно бе продължил оттам, докъдето бе спряла тя. Само това можеше да обясни присъствието на Вехтия в земите на Тарр, подир толкова много хилядолетия.
Сега Лерта бързаше обратно към Горите на Прамайката, като едновременно бе нетърпелива да сподели откритията си с Белия крал и в същото време се страхуваше как ще реагират другите, когато истината за нея излезе наяве. Тя яздеше коня зад Алтиарин и отново мърмореше думите на заклинанието, което изкривяваше времето и пространството около нея и спътниците им.
Самите те я озадачаваха, тъй като бяха странна компания, по-странна дори от групата, в която бе участвала самата тя по пътя си към Водопада на Зората. Мрачният елф Таерин бе очевидно фанатик на Рамкар-Дамн, което бе изключително тъжно. Пълен с агресия и омраза, която насочваше и към самия себе си той всъщност имаше огромна магическа сила, която можеше да развие – Лерта бе усетила това само с докосване. Не бе учудена обаче, че никой в Иррхас-Аббат не я е установил. Таерин имаше дарбата на лечител, но тя не се бе проявила заради догмите на Рамкар, втълпявани му от ранно детство.
Тамарай, неговият спътник й бе познат по име от приятеля им Камарай, негов брат. Рицарят на елфите бе споделил, че брат му е напуснал Гората на Прамайката поради някаква мъка, която го измъчва, ала не бе пожелал да сподели каква точно. Лерта обаче бе сигурна, че той не би се върнал в Гората току тъй и без причина. Освен това вълшебницата бе озадачена от проявите на загриженост, които Тамарай проявяваше към жреца на тъмата. Светлият елф се опитваше да бъде сдържан, но Лерта се бе научила да разчита емоциите на хората от малко.
Замислена над проблема тя внезапно намери отговора на загадката и премигна невярващо. Такъв развой на събитията бе неочакван и я притесни не на шега. Лерта не страдаше от предрасъдъци и презираше консервативните религиозни догми, осъждащи подобни отношения, но се притесняваше от това, че видимо добродушен елф като Тамарай е привлечен от почти побъркания жрец на Рамкар-Дамн. Сега тя си обясни и изпепеляващата ярост, която Таерин демонстрираше към света. Може би трябваше да опита да помогне на тези двамата, но деликатно. Лерта си даде сметка, че тази задача ще е дори по-трудна от изцерението на Алтиарин в Ледената планина или освобождението на Римиел от Лихваря. Чародейката обаче не бе от тези, които оставят хората в беда.
Казарада пък бе енигма. Всяко нейно движение, всяко изражение на лицето й, начинът по който говореше издаваха увереност и преданост към пътя на агресията. Това бе жена, свикнала да получава това, което иска и приемаща леко превратностите на живота. Вероятно затова бе избрала да стане и вампир.
Лерта обаче не разбираше каква отговорност може да изпитва такова същество към двама объркани елфи и дори съдбата на света. Казарада изглеждаше от този тип хора, които първо гледат да оцелеят, а после се грижат за останалите, ако изобщо стигнат дотам.
А може би я преценявам погрешно, помисли си Лерта. Със сигурност вампирката трябваше да бъде наблюдавана.
Проблем оставаше и самият Алтиарин. Тя чувстваше, че тялото на любимия й е напрегнато, а в ума му бушуват мрачни мисли. Мъжът й бе изминал много път, откакто го завари окървавен в Планината на Ледените Хребети, почти разкъсан от ноктите на отвратителния снежен човек. Той вече не хранеше омраза към света и се бе разделил с повечето от предрасъдъците си. В ума му обаче ненавистта към жреците на неговия народ бе дълбоко вкоренена – те бяха отнели първата му любов, бяха го преследвали десетилетия наред. Лерта си спомни, че Алтиарин се бе сблъсквал с жрец, имащ проблем, подобен на този на Таерин – ужасния Амрак’арр, който едва не бе завладял далечната земя на Ралмия. Тогава Алтиарин го бе манипулирал ловко, докато го извади от равновесие, а след това го уби безжалостно. За него нямаше да е лесно да приеме Таерин, а самият жрец не го улесняваше с невъздържания си език.
Ала всички тези проблеми бледнееха пред това, което бе научила тази вечер. Вехтият се бе завърнал, донякъде и по нейна вина и се бе превърнал в оръжието, с което Черния крал можеше да надмине и най-смелите си неща. Този нечестив съюз трябваше да бъде спрян – иначе над целия свят щеше да се спусне вечна тъма…
* * *
Групата от четирима ездачи, яхнали два коня и крачещата неуморно напред вампирка пристигна във владенията на елфите призори. Лерта бе създала магическо було, подобно на нематериална дреха, което покри Казарада от глава до пети, за да я предпази от смъртоносните за вида й слънчеви лъчи. Докато яздеха, сърцето на Лерта се сви. Чувството за покой и наслада, което обхващаше пристъпилите в тази гора, вече го нямаше. Магията на Прамайката си бе отишла, а това, което се задаваше вместо нея надхвърляше и най-лошите кошмари на светлите елфи.
А всъщност и на черните.
– Това значи – каза Таерин – е вашето владение.
Жрецът бе сдържал езика си по време на пътуването и дори бе задрямал на коня пред останалия буден Тамарай, но сега вече на свежа глава се канеше да сподели с останалите своите мисли за Гората на Прамайката.
– Изключително провинциално – продължи черният жрец – не мога да повярвам, че наистина живеете по дърветата. Според учените на Иррхас-Аббат, това е било характерно за най-примитивните същества на континента, съществували много преди боговете да осъзнаят същността си и да насочат развитието им към познатите раси.
– Живея тук от столетие – отговори Алтиарин – и установих, че това място определено е за предпочитане пред сърцегасните твърдини, в които сте се укрепили.
– Говориш все едно си един от тях – погледна го враждебно Таерин – но всъщност си изменник.
– Бях един от вас – възрази Алтиарин – а изменници сте само и единствено вие. Извращение с народа на елфите, подигравка пред лицето на боговете.
Таерин поаленя от ярост и понечи да каже нещо, когато се обади Тамарай.
– За момента това място е убежище от пипалата на Вехтия, Таерине. Разбирам неодобрението ти към нашите обичаи, но сигурен ли си, че в момента би предпочел да бъдеш в Иррхас-Аббат?
Жрецът замлъкна и стисна зъби.
– Като цяло всички вие говорите прекалено много – обади се Казарада – и то за неща, които нямат пряко отношение към проблемите ни. На кои елфи им били по-хубави къщите, на кой му били по-праведни обичаите. Пълни глупости и излишни приказки, като че някой ви плаща всеки път, когато си отворите устата.
Елфите се почувстваха глупаво, а Лерта леко се подсмихна. Тази Казарада наистина си я биваше и постигна с няколко изречения това, което щеше да отнеме на самата нея дълги увещания. Конниците наистина млъкнаха.
Не след дълго през дърветата се показаха физиономиите на елфи. Повечето от тях бяха облечени в брони, обвити в бръшлян – знак, че се подготвят за приближаващи военни действия. Лицата им се смръщиха при вида на жреца на Иррхас-Аббат и забулената в черно жена, но повечето прецениха, че става дума за пленници е и не им обърнаха внимание.
Не така обаче стоеше въпросът с рицар, който се появи на бял еднорог. Доспехите му сияеха на слънцето, а странната му зелена коса се вееше на приятния есенен бриз.
– Тамарай! – извика новодошлият.
Лицето на русия светъл елф се изкриви от усмивка.
– Братко! – отвърна той.
Камарай насочи коня си към тях и, след като поздрави Алтиарин и Лерта, стисна ръката на брат си.
– Не сме се виждали от много години – каза той – от прекалено много.
– Но ето, че съдбата ни среща отново – отвърна Тамарай – радвам се да те видя.
– А пък аз не – обади се кисело Таерин, който се бе свил над гривата на коня.
– Кой е този? – намръщи се Камарай – пленник?
– Бежанец – отвърна Тамарай – от Иррхас-Аббат.
– Как? – не разбра рицарят – нима има още някой, извърнал лик от пътищата на войната, изповядвани от Рамкар?
Тамарай направи гримаса, предугадил водопада от думи, които изригна от устата на Таерин.
– Никога! Не бих предал моя бог! Бягам именно от онези, които го сториха, омразни сили на покварата, почти толкова противни колкото този обор, който наричате свой дом!
Камарай вдигна уморено длан и обърса челото си.
– Плюеш, когато говориш – накрая каза рицарят, след което се обърна към Алтиарин и Лерта.
– От кога приемаме бежанци от Иррхас-Аббат?
– Ако знаеше за какво става дума, нямаше да питаш, зеленокоско – обади се присмехулно забулената – някой прави мамба на всички богове и ми се чини, че вашата баятелка тук знае за какво става дума.
– Това е така – въздъхна Лерта – голяма заплаха е надвиснала над целия свят, Камарай, може би дори по-сериозна отколкото тази преди век, когато Пилигримите на Тъмното Начало се опитаха да родят Адската рожба в нашето ниво на съществувание. Ала не бих искала да я обсъждам преди да се съберем всички; разказът ми касае събития, към които не бих желала да се връщам излишно често.
– Каквото и да е станало, имаш моята подкрепа – каза тихо Алтиарин и я прегърна внимателно. След което насочи погледа си към Таерин.
– Същото обаче не важи за така наречените бежанци. Казарада е вампир и като че ли с нея може да се общува, но Таерин е жрец на Рамкар-Дамн и не заслужава абсолютно никакво доверие. Предлагам да го отведем в Хралупите на Усамотението, където държим блуждаещите скитници, дошли със зла умисъл в нашите гори.
– Но това е затвор – каза Тамарай – той идва като бежанец, а не като престъпник.
– Чу думите му, братко – каза Камарай – струва ми се, че лорд Алтиарин е прав. Хралупите на Усамотението могат да звучат и като жестока присъда, но спомни си, че на госта ще му бъде толкова удобно, колкото позволяват обстоятелствата. Нещо, което самият той едва ли би дарил на нас, ако попаднем в Иррхас-Аббат.
– Значи искате да ме хвърлите в зандана си – процеди Таерин с горчивина – задето дойдох да ви предупредя. Едва ли е трябвало да очаквам нещо различно от народ изменници.
– Полека с обидите, жрецо – изръмжа Алтиарин – ако ролите ни бяха разменени, вече щяхме да сме на арената, вероятно за да захраним с душите си създаването на някакво ново изчадие.
– И така щеше да ви се полага, задето следвате слабохарактерните си и малоумни божества – излая в отговор Таерин.
– Алтиарин, недей – каза предупредително Лерта, когато мъжът й посегна към меча на кръста си.
– Добре де, то се е видяло, че ще го водите в тия хралупи – въздъхна Казарада и театрално вдигна ръце – ще отида с него, за да не е самичък. Става ли така?
Алтиарин и Камарай закимаха.
– Разумно предложение – каза зеленокосият рицар.
– Не – поклати глава Тамарай – това е безчестие. Никога Гората на Прамайката не е посрещала бегълци по такъв начин и няма да го направи и сега. Камарай, като твой брат аз имам право на дял от дома ни и го предлагам за нашите гости.
Таерин замръзна и се обърна към светлия елф с изопнато лице.
– Ако предложението ти е свързано с разговора, който водихме с вампирката, забрави. Никога не бих се принизил по такъв начин.
Лицето на Тамарай пламна, а Алтиарин добави.
– Помисли си внимателно. Той е жрец на Рамкар-Дамн, пепелянка, която би ухапала подадената й ръка. Ако го приемете в дома си, той може да се опита да ви убие при първия удобен случай.
– Затова ли спрях, когато Войнът на Арената го застигна? – изграчи обиден Таерин – ако исках Тамарай да е мъртъв, това вече щеше да е така, не се съмнявай, изменнико. Ще уважа неговото гостоприемство, дори и само защото заповедите на моя бог са такива.
– Значи отиваме в дома на зеленокосия – обади се забулената и килна закачулената си глава към Камарай – това може да се окаже интересно.
Камарай се размърда неспокойно.
– Не може ли обаче да решаваме тия неща по-бързо? – продължи вампирката – не е истина колко време губите в приказки!
– Добре тогава – въздъхна Алтиарин – Камарай, Тамарай, ако наистина сте съгласни, може да приютите така наречените бежанци в дома си. Но…
Алтиарин погледна Таерин и гласът му стана студен като лед.
– Ако вдигнеш оръжие срещу тези хора, жрецо, ще те убия бавно, така както би го направил истински благородник от Иррхас-Аббат.
Лицето на жреца побеля.
– Дано не се стига дотам – въздъхна Камарай и погледна брат си – надявам се знаеш какво правиш.
– Спокойно – заключи разговора Лерта – нещата накрая ще се наредят. И то така, както най-малко ги очаквате.
Таерин сви устни, а Тамарай погледна надолу. Алтиарин и Камарай изглеждаха по-скоро объркани.
Казарада само се изсмя.

Глава десета
Домът на Камарай бе широко кафеникаво дърво, в чиито огромни хралупи бе издълбано жилище по такъв уникален начин, че то оставаше живо. Стаите бяха светли и уютни, с множество дивани и столове, на които гостите можеха да отпочинат.
– Макар да идваш по неприятен повод се радвам, че отново си вкъщи, братко – каза зеленокосият рицар на Тамарай, който оглеждаше дома си с погледа на човек, намерил нещо отдавна изгубено и несигурен дали това е за добро или не.
– Аз също се радвам да те видя, Камарай – каза русият елф – липсваше ми, братко.
– А на мен нищо тук не би ми липсвало – високомерно каза Таерин, докато оглеждаше обстановката с присвити очи. Той се бе загърнал плътно с все още влажната си от снощния дъжд пелерина и дори бе спуснал качулката си. Заради слънцето, което блестеше из прозорците Казарада бе принудена да наметне було, което Лерта й намери при пристигането като заместител на предпазната магия. Вместо да се оплаква обаче тя спокойно се метна на един диван.
– Тук не е никак лошо – отбеляза тя – приятно местенце си имаш, Тамарай. Със сигурност по-уютна от каютата на джуджешки кораб.
– Какво огромно постижение – отговори Таерин – къде са ви слугите?
– В Гората на Прамайката нямаме слуги – отвърна Камарай – всеки се оправя сам и според възможностите си.
– Какво варварство – отвърна жреца – искам стая, в която да не бъда безпокоен. Надявам се това няма да бъде прекомерно трудно за един, хм, благородник.
Камарай с радост упъти жреца към далечно помещение в най-сенчестата част на дома му и с облекчение затвори вратата зад гърба му.
След това се обърна към Тамарай.
– Надявам се знаеш какво правиш, като домъкна този в дома ни.
– Мисля, че е добронамерен, доколкото му позволяват убежденията – отвърна морякът.
– Явно не позволяват много – отговори Камарай.
Казарада се изсмя от коридора.
– Не е това, зеленокоско. Други са мотивите на братчето ти, други…
– Млъкни! – избухна Тамарай – разбрахме се, че това не ти влиза в работата!
– Хубаво тогава – отвърна вампирката – троши си главата с остри камъни, ха-ха.
– Камарай… – отвори уста моряка, но зеленокосият рицар поклати глава.
– Не казвай нищо, Там. Искам само да те питам, да не си луд?
– Моля те, Ками – отвърна Тамарай и вдигна ръка -поне от теб очаквах разбиране.
– Знам защо напусна, Там и както и тогава, така и сега мисля, че грешеше. Ти си, който си и никой няма право да те съди. Но този вътре… – рицарят посочи с палец вратата зад гърба си – никога няма да откликне на чувствата ти, все едно как е роден. Душата му е отровена от ученията на Рамкар-Дамн. След толкова години самобичуване просто ще се довършиш.
– Вижте какво – ядоса се Тамарай – и двамата с вампирката правите догадки, които изобщо не са верни. Спасих този жрец, защото така повелява честта ми и това е всичко. Знам очакванията на народа на елфите и не бих им се присмял, особено по този начин. Скоро жрецът ще каже съображенията си пред Белия крал…
– И какво, Там? Ще се върне в Иррхас-Аббат? – попита Камарай – как ще стане?
– Не зная! – извика морякът – и не ме интересува! Ще му се намери някакъв дом! Така или иначе скоро всичко приключва! А сега, ако не е проблем, аз също искам да остана сам!
– Братко, извинявай… – вдигна ръце Камарай, но Тамарай вече се бе изстрелял към една от стаите, която затръшна зад гърба си.
– Насади се на пачи яйца – обади се Казарада от дивана си.
Рицарят я погледна, след което се почеса по зелената коса.
– Нещо лошо ли казах? – не разбра той.
– Не бе, то цялата ситуация е скапана по дефиниция. И при мен стана така. Стани вампир, казаха ми окултистите на Рамкар. Ще придобиеш много нови сили и неземна красота, обещаха те. И ето ме сега с двама отхапани в мозъка и рицар, имаш такта на трол в магазин за силфически порцелан.
– Имам да патрулирам – накрая отговори Камарай – трябва да огледам войниците. Вие си починете, аз си имам работа.
След което рицарят се изниза от собствения си дом, а Казарада остана сама на дивана.
– Що ли не си останах просякиня в Кайнам – промърмори си тя под носа.
* * *
Алтиарин се отпусна на креслото в дома си веднага щом напали камината, след което отпи от чашата, която бе напълнил с червено вино.
– Понякога си мисля, че моите някогашни събратя в Иррхас-Аббат са стигнали дъното – каза той, след като преглътна – но после те винаги ме опровергават. Днес не бях разочарован. Виждал съм какво ли не през живота си, но Войнът на Арената беше наистина отвратителен.
– Чудовищно злодеяние, но не елфическо – отвърна Лерта и седна в скута му. Алтиарин измърка от удоволствие.
– Искаш да кажеш, че вярваш на историите на жреца за Вехтия? – попита той. В действителност не му се говореше нито за жреца, нито за Вехтия, но дори и тези теми ставаха по-леки в присъствието на любимата му жена.
– Не вярвам, а зная, че са истина – отвърна Лерта, след което целуна любимия си по устните – но нека не говорим за Вехтия сега, позволяваш ли? Не е тема, към която искам да се върна.
– Както кажеш, мила – съгласи се Алтиарин – но се съмнявам наистина да има Вехт. Такъв не е виждал от много векове.
– Шшт – прекъсна го Лерта – да не го споменаваме сега.
– Добре – въздъхна Алтиарин и прегърна Лерта, която отпусна глава на гърдите му. Двамата останаха прегърнати за известно време, като отпиваха от виното си и говореха за неща, които биха прозвучали несъществено, но всъщност съдържаха повече смисъл за тях, от разговорите за страховитите заплахи, които несъмнено ги очакваха извън дома им. Не можеха обаче да избягват проблемните теми до безкрай и затова накрая се върнаха на това, което изпълваше Алтиарин с безпокойство.
– Този жрец не ми харесва – призна си елфът.
– Не думай – отвърна Лерта – не бих си и помислила.
Алтиарин неволно се усмихна.
– Той е надменен и жесток, същински представител на расата си. Ако Рамкар все още отговаряше на молитвите му, щеше да е смъртоносен противник.
– Може би – отвърна Лерта – но божеството, подобно на Прамайката, а както подозирам и на Томан е замлъкнало. И макар Таерин да вижда в това проклятие, за мен то е шанс за нещо хубаво.
– Няма да се получи, Лерта – поклати глава Алтиарин.
– Виж, истината за Таерин, поне според мен, е малко по-сложна.
– Той е убиец и фанатик. По-просто от това не може да бъде. Това, което не мога да разбера е защо братът на Камарай го закриля.
– Според мен – започна Лерта – е защото го обича. Мисля, че и обратното е вярно, макар Таерин още да не го осъзнава.
– Как така обича? – попита Алтиарин и се намръщи.
– Ами както ние се обичаме – отвърна Лерта – просто и на двамата им е трудно да го признаят. Забелязах обаче как Тамарай несъзнателно закриля жреца, а и самият Таерин твърде бързо отхвърли всякаква възможност да нарани домакина си.
Алтиарин не отговори, а отпи от виното си.
– Хм – каза накрая той – сигурна ли си в това, което казваш?
– Усетът рядко ме лъже. Той ми подсказа, че ти си различен от останалите елфи на мрака, когато те намерих умиращ насред Ледените хребети, въпреки предупрежденията на баща ми. Не ме излъга и когато Римиел дойде при нас със заръката да те убие.
Алтиарин отново отпи от виното си.
– Това не ти харесва, нали? – попита Лерта.
– Не – отвърна накрая елфът – познавах такива и не бяха приятни.
– Амрак’арр? – предположи Лерта.
– И приятелят му Камрасин. Много близки приятели. Твърде близки, според някои. Когато Камрасин умря, заради участието си в смъртта на моята Лертиена, Амрак’арр обезумя от скръб и се закле да ми отмъсти. Помниш какви неприятности създаде в Ралмия. Той беше зъл, Лерта. Макар, че ми стана мъчно, докато го убивах. Може би наистина е обичал Камрасин.
Алтиарин пресуши чашата си.
– Но това няма значение, Лерта. Камрасин и Амрак’арр бяха елфи на мрака, а Тамарай е такъв, който следва светлината. Дори да изпитва такива чувства, Таерин никога няма да им се поддаде. Най-много да използва другия и да го убие.
– Не мисля, че ще стане така, Алти.
– Ти винаги търсиш доброто, дори когато го няма.
– Винаги го има, Алти.
– Дори в последователите на Рамкар-Дамн? – погледна я въпросително той – в жреците?
– Дори в самия Рамкар-Дамн – отвърна Лерта – единствено Кракена е абсолютно зъл и то защото самото съществуване на битието е чуждо на хаотичното му съзнание. Това го прави по-скоро несъвместим с нашия свят, отколкото съзнателно злонамерен.
– На мен ми се видя доста злонамерен, поне ако съдя по Пилигримите.
– За нас да. За нас той е гибел. Както и Вехтия – въздъхна Лерта.
– Пак това. Лерти, какво е станало? – намръщи се Алтиарин.
– Ще ти кажа, Алти, когато съм готова – отговори вълшебницата и поклати глава – но исках да поговоря за друго. Дай шанс на Таерин.
– Бъркаш за него – сви устни Алтиарин – но понеже ти имам доверие, ще те послушам. Ако обаче вдигне ръка срещу Камарай или брат му, или срещу който и да е било от Гората, ще го убия.
– Не бих могла да искам нищо повече – отвърна Лерта.
* * *
През следващите няколко дни Тамарай си взе нов меч и броня, след което се записа в рицарския корпус на Белия крал, под командването на брат си. Вкъщи русокосият елф бе подчертано хладен в отношенията си с останалите, а на тренировъчното бойно поле показа стръв и желание за боя, които възхитиха дори опитния му брат.
– Годините на кораба не са ти се отразили зле, братко – похвали го Камарай.
И това наистина бе така. Тамарай бе запалил силите и ловкостта, които трябваше да има един елфически рицар, но бе прибавил към тях рефлекси и лукавство, придобити от живота на хората. Скоро стана ясно, че малцина елфи могат да му се изпречат в битка. Самият Камарай отстъпи пред брат си още първия път, когато кръстоса меча си с неговия и само лорд Алтиарин, който наглеждаше подготовката на войните, успя да го победи. Но Алтиарин бе войн, чието умение идваше сякаш от друг свят и се бе изправял срещу същества, за които другите само бяха чували в легендите. Затова не бе срамно, че Тамарай изгуби от него. Някогашният моряк се превърна в любимец на останалите, въпреки десетилетията, които бе изкарал с джуджетата.
Самият той обаче не другаруваше с тях, като влизаше в по-дълги разговори единствено с брат си.
Голямата изненада дойде, когато Казарада пожела да се включи в армията на елфите. Някои от благородниците в Белия двор, като лорд Рисафай, подходиха със скептицизъм към кандидатурата й, но Лерта се застъпи за нея и така вампирката бе приета в бойните редици на Прамайката, като й бе изплетена специална броня, която да не пропуска слънчевите лъчи до кожата й. Калена в гладиаторски битки и обиколила почти целия Тарр, тя се оказа изключително ценен боец и си спечели уважението на останалите и симпатията на Камарай. Той бе решил да я обучава лично, но скоро установи, че вместо това тя преподава различни хватки на него.
– А се имах за добър боец – промърмори Камарай след една схватка, в която тя за пореден път го обезоръжи.
– Добър си, но братовчедите ви от Иррхас-Аббат са факири – отвърна Казарада.
За да потвърди това, Алтиарин успя да победи и нея, макар да се затрудни повече, отколкото с Тамарай. След това някогашният черен елф се зае да подобрява техниката на останалите, като им показа удари, за които не бяха и чували.
– Тази техника е доста долна – коментира един от тях Камарай.
– Но може да опази живота ти – не му остана длъжна Казарада – гледайте Алтиарин и правете каквото ви казва, ако искате да оцелеете.
Макар за броени дни бе трудно да се постигне напредък, скоро елфите станаха по-боеспособни, а заедно с вдъхновения Тамарай и бързата като мълния Казарада се сдобиха с могъщи съюзници. С тях и Римиел, който се очакваше да се завърне с подкрепления от Санпар, всички вярваха, че ще успеят да опазят Гората.
Единствено Таерин имаше съмнения по въпроса, но ги запази за себе си. Черният елф чакаше с нетърпение аудиенцията при Белия крал и бе горчиво разочарован, когато Лерта му спомена, че тя ще се състои едва след завръщането на дъщеря й и прословутия вампир Римиел. На настояванията му, че бедата, за която говори е голяма и не може да се чака, тя само отвърна, че има представа за какво става дума и, че не бива да се безпокои.
Ала на третата вечер от пристигането му, магьосницата дойде в дома на Камарай. Рицарят, заедно с брат си и Казарада, бе на Поляната на Бойците, където се провеждаха ученията за предстоящата война и Таерин бе сам. Жрецът скучаеше по цял ден и не правеше нищо. Бе открил книги в дома на Камарай, но темите му се видяха нелепи, а диалектът на елфически, използван в Гората – неправилен и дразнещ. Въпреки това той не се зарадва да види Лерта на посещение. Човешката магьосница го вбесяваше със самото си присъствие. Той не одобряваше хората като цяло, още по-малко тези, които не заемаха полагаемото им се място и се месеха в управленските дела на елфите.
– Таерин, трябва да поговорим за нещо – каза Лерта.
– Наистина. Вече трети ден чакам да благоволите да приемете новините, които нося. Светът ще свърши, докато се наканите да ги чуете.
– Зная какво имаш да ми казваш – отвърна тя – дошла съм за друго.
Таерин се напрегна.
– Не за това – разчете изражението му с Лерта и махна с ръка – макар, че, ако пожелаеш, винаги съм насреща.
– Не ви искам помощта – изсъска жрецът.
– Затова пък аз искам твоята.
Таерин премигна.
– За какво? – накрая попита той – и как? Бог Рамкар вече не чува молитвите им. Съвършено безполезен съм.
– Невярно – поклати глава Лерта – в теб има вродена магия, Таерин. Трябва да се научиш да я използваш.
– Магия? – повдигна вежди жрецът – абсурд. Разпределите в Иррхас-Аббат щяха да усетят, ако имах данни на магьосник.
– Едва ли – отговори Лерта – те се интересуват, доколкото знам от Алтиарин, предимно от нападателна, агресивна магия.
– Бъркаш се. Защитата от проклятия също се цени.
– Е да, но тя също е вид бойна магия. Твоята дарба е съвсем различна. На лечител.
Таерин се олюля.
– Как смееш? – просъска той – малко ли унижения изживях, че и това?
– Защо унижение? – ококори се Лерта.
– Само старите жени, вече негодни за разплод, се занимават с лечителство! Това е недостойна професия за един мъж, при това жрец.
– Е, аз съм стара и съм жена, но не мисля, че само ние можем да се занимаваме с лечителство. Сигурна съм, че можеш да станеш много вещ в тази област.
– Дума да не става. Обидно е, че изобщо ми го предлагаш!
– Значи не искаш да помогнеш на твоя бог?
– Мога да му помогна, ако имам истинска магия. Ако овладея силите на пламъка и леда. Ако науча проклятия, които да поразяват врага още при изричането им. Такава магия, каквато използва, за да унищожиш Войнът на Арената.
– Това бе лековита магия – поклати глава Лерта – за освобождение на покорените души, а не за унищожение.
– Няма да стана лечител! – тропна с крак Таерин – ако наистина имам магия, научи ме да се бия!
Лицето на Лерта се изопна.
– Досега винаги те щадях, Таерин, но сега ще ти кажа истината. Може би така ще е по-полезно.
Жрецът целия настръхна.
– Твоята дарба е да лекуваш, а не да унищожаваш. Възможно е, след много години, да се научиш да насочваш енергията така, че да нараняваш другите, вместо да им помагаш. Първо обаче, аз не бих те научила на това, дори да имах време. Второ, и да го сторех, пак няма да си достатъчно силен.
– Как смееш! – повиши глас Таерин.
– Млъкни и слушай. Знам за Вехтия, който идва към нас, Таерин. Кадир-Ямом, повелителя на техния род от прастари времена. Ако се изправиш срещу него, той ще разкъса съзнанието ти като хартия, ще те превърне в бездушна кукла, от чиято уста ще тече слюнка и която той ще използва за забавление и демонстрация на силите си. Само аз мога да се изправя срещу него. Затова и ми трябва помощ, някой, който да ми помогне при лекуването на ранените, които ще заприиждат още след първият сблъсък с отвратителната войска, която ненормалният ви владетел е събрал. Ти можеш да помогнеш, като се научиш на лековита магия, така, както помагат Казарада и Тамарай на бойното поле. А можеш да останеш тук и да се самосъжаляваш.
Лерта замлъкна и остана загледана в жреца, който бе посивял от гняв.
– Значи вампирката и простия моряк на бойното поле, а аз при стариците отзад, така ли? – изсъска Таерин – няма да стане. Когато кралят ви благоволи да ме приеме, ще му кажа каквото имам да казвам, а после ще напусна тази кочина, която имате за дом.
Лицето на Лерта помръкна.
– Хубаво тогава – въздъхна тя и отвори вратата, за да излезе. Преди да го направи обаче се обърна към Таерин и каза:
– Но когато твоят бог загине и чуеш предсмъртния му крясък в ума си, спомни си, че е ти имаш своята малка вина за това.
С тези думи Лерта затръшна вратата зад гърба си, а Таерин остана сам.
* * *
Същата вечер Таерин, както винаги, се прибра в стаята си, разгневен и оскърбен от думите на магьосницата. Как смееше тази жалка човечка да му държи такъв тон!
Опита се да заспи, но гърлените смехове на двамата противни братя и вампирката го смущаваха. Дори след като домът на Камарай притихна, Таерин заспа трудно, а се въртя неспокоен в леглото си чак докато един облак не скри облещилата се през прозореца на стаята му луна.
Когато най-после заспа, сънят му бе измъчван от неспокойни сънища. Първоначално видя своя роден град Иррхас-Аббат, напълно опустял, а после погледът му се издигна на стотици метри нагоре, към върха на Черната кула, от която управляваше Краля. Самият той бе застанал там, на невъзможно високо място, където само боговете трябваше да могат да оцелеят и от устата му излизаха странни наричания от които дори Таерин, възпитан от невръстна възраст в тайните на Иррхас-Аббат, усети да го полазват тръпки.
След това сцената се смени и Таерин се озова в тайнствен зандан, подобен на гигантски кладенец, спускащ се на безкрайна дълбочина. В дъното му имаше три силуета – на прастара жена, която прегръщаше сина си и на войн, гневно размахал алебарда във въздуха. По стените на кладенеца имаше крилати ангели, приковани с пирони, от чиито очи се стичаха кървави сълзи.
При тази гледка Таерин изпита отчаяние и безнадеждност, а след това сънят се смени отново. Този път жрецът видя огромна зала, която леко се поклащаше. Тя бе изкована от почерняло дърво, а по стените й имаше картини на хора, обхванати от ужасно страдание. В центъра на залата имаше огромна маса с разперена карта на континента Тарр, а до нея стояха три фигури, от които се излъчваше студена омраза, която заля жреца на талази.
Гледката се разклати по-силно и Таерин осъзна, че вижда каюта на исполински кораб, пътуващ незнайно закъде. В следващия момент той се съсредоточи върху фигурите, чиято същност го изпълни със смъртен ужас.
В центъра на странното трио стоеше елф албинос със сардонична усмивка и очи, които блестяха от злонамерен хумор. Белите му коси се спускаха свободно до раменете, а ръката му почиваше на дръжката на страховит черен меч, от който се издигаха злокобни изпарения. Таерин бе виждал лицето му по време на официалните паради в Иррхас-Аббат и го разпозна като лорд Агамон, един от най-злите мъже в Града на Странните Удоволствия. Мълвата нашепваше, че той овличал деца на благородни черни елфи и ги изяждал, за да поддържа кръвта си млада.
От дясната му страна бе забулената в бяло причудлива фигура на Странника. Макар очертанията й да оставаха скрити, Таерин усети, че има нещо богохулно в самото съществувание на това създание и изпита ужас и погнуса. Внезапно Странникът надигна скритата си в качулка глава и жрецът различи както танцуващите около устата му пипала, така и дългите и тесни като цепки очи. Уродливата паст се разкриви в жестока усмивка и жрецът изпита абсолютната сигурност, че съществото го вижда.
След това фокусът на съня се насочи вляво от лорд Агамон, където се издигаше двуметровата фигура на мъж с глава на бизон и тъп, говежди поглед. Масивни рога украсяваха тежката глава, а халка висеше от ноздрите на съществото. Създанието притежаваше исполинска сила и Таерин се досети, че това е Бракадаз, легендарния вожд на минотаврите от далечния остров Миной, доплавали до Града на Странните Удоволствия за да се присъединят към армията на Черния крал.
Отнякъде долетя скърцане и в каютата влязоха четирима полуорки с белязани уродливи лица, които доведоха със себе си безсилни и изнемощели жреци на Рамкар-Дамн. Таерин се напрегна на сън, тъй като разпозна в тях някои от малцината послушници, които все още носеха бога на войната в сърцето им. Лицата им бяха горди и непримирими, ала изцъклените им очи издаваха зле прикрития ужас.
Агамон махна с ръка и минотавъра Бракадаз извади нажежени железа, с които започна да изтезава жреците в такъв ритъм, че писъците им създадоха отвратителна музика, подобна на адска симфония.
Лорд Агамон се усмихна и спокойно отпи от бокала с пенливо вино, който взе от масата с картата.
– Страннико, ти казваш, че нашият малък беглец ни вижда – прошепна албиносът. Гласът му бе чувствен и дълбок, но по неприятен начин, издаващ, че притежателя му е садист.
– Наблюдава ни дори в момента, както пожела – отвърна Вехтият.
– Е, Таерин – каза лорд Агамон и вдигна подигравателно бокала си, когато писъците на жреците стигнаха кресчендо – наздраве.
* * *
Таерин се събуди с крясък, който огласи цялата къща. Завивките му бяха подгизнали от пот, а луната още надничаше от прозореца му. Светлината й му се стори оцветена в неестествен синкав оттенък, а самият той целия трепереше.
Вратата на стаята му се отвори и вътре влезе Тамарай. Бе облечен само с панталони и лунното сияние осветяваше мускулестото му тяло.
Таерин тръсна глава, за да се разсее от тази мисъл, макар тя донякъде да го извади от отвратителния спомен на кошмара.
– Лош сън? – попита съчувствено Тамарай.
Жрецът вдигна уморено очи. Трябваше да каже на този нахалник да напусне стаята му, да го остави на мира. Но вместо това каза.
– Те идват, Тамарай. И дори боговете не могат да ги спрат.

Глава единадесета
Беше все още рано сутринта, но Алтиарин вече бе на крака и наблюдаваше елфическите рицари, събрали се рано за обучение. Бе доволен от това, което виждаше, но все още го мъчеше безпокойство. Войните на Прамайката по принцип бяха могъщи, като всички представители на расата си, а увереността им в правотата на тяхната кауза им даваше допълнителна сила. Тя бе различна от фанатизма на рицарите-инквизитори на Томан от миналото, тъй като поклонниците на Прамайката не искаха да налагат вярата си никому. Единственото, което желаеха бе да бъдат оставени на спокойствие. Именно за това те бяха по-убедени в себе си, а силите и ловкостта им далеч надхвърляха тези на човеците. Действително тяхната бойна техника не бе така развита като тази на елфите на мрака, но Алтиарин се бе постарал да коригира това. Светлите елфи освен това имаха страховити стрелци, които далеч надхвърляха по умение тези от Иррхас-Аббат. Причината за това бе, че благородниците от Града на Странните Удоволствия не уважаваха стрелбата като средство за бой и я оставяха или за най-слабите елфи, или за представители на по-низши същества. Тяхна грешка, помисли си Алтиарин.
Това, което обаче притесняваше някогашния елф на мрака не на шега, бяха магьосниците от Иррхас-Аббат. Действително светлите елфи също имаха заклинатели, включително такива, които разчитат на вродена магия, а не на божествените сили на Прамайката. Техните вълшебства обаче отново бяха насочени повече в това да укрепват Гората, а не да се борят с други елфи.
Орките и другите същества, съюзили се с Черния крал бяха друг проблем. Никой не знаеше колко точно са създанията, живеещи дълбоко в недрата на Ледените планина. Черните елфи редовно навлизаха там за нови роби и се възползваха умело от това, че орките са разделени на безброй много племена. Ако сега обаче бяха обединени под знамената на Иррхас-Аббат, това означаваше, че към тях приближават несметни пълчища.
И накрая, но всъщност най-сериозно го безпокояха думите на Лерта. Вълшебницата не искаше да говори за загадъчните новини, които донесе Таерин – че в света на Тарр се е завърнал Вехт. Алтиарин чувстваше, че тя знае нещо за това, но не желае да го обсъжда. Черният елф бе търпелив и не искаше да я притиска. Преди много, много години тя го бе изчакала да се съвземе в малката си хижа на Иррхас-Аббат, сам да разкрие греховете, които е вършил и така да намери истинско покаяние. Той щеше да й отвърне със същото, независимо от обстоятелствата и това, че те бяха повече от тревожни. Вехтите бяха кошмарна раса, архитекти на омразата от прастари времена, а според някои изследвания на схоларите от Иррхас-Аббат именно те бяха отговорни за създаването на някои от низшите раси на континента като орките, троловете и минотаврите, които притежаваха черти, невъзможни за получаване от естествена еволюция. Дори един от тях щеше да бъде голям проблем. Лерта се държеше, все едно той е тук по нейна вина и е само нейна грижа. Алтиарин бе предложил помощта си срещу съществото, в случай, че то наистина се е появило – вероятност, която трябваше да признае за все по-възможна. Вълшебницата обаче бе попарила надеждите му, като го предупреди, че него го чака друга, още по-тежка задача, заради която може да се наложи да изостави и нея, и народа на светлите елфи. Алтиарин все още не знаеше за какво става дума, но не можеше да си представи, че може да има нещо толкова важно.
И въпреки това той остана търпелив със съпругата си.
Не след дълго на поляната, в която рицарите тренираха за предстоящите схватки се появи Камарай, следван от брат си, вампирката и изненадващо, жреца. Те бяха облечени в пълно бойно снаряжение, като зеленокосият рицар все още не бе сложил шлема си. Лицето му изглеждаше все така младежко, както и първия път, когато Алтиарин го бе срещнал, но някогашния елф на мрака не се заблуждаваше – Камарай бе само малко по-млад от него и бе видял много. Въпреки всичко обаче не бе изгубил идеализма си и посрещаше всяко ново предизвикателство с почти детски ентусиазъм. Алтиарин чувстваше вина всеки път, щом го видеше, тъй като преди много десетилетия именно неговата ръка бе отнела живота на годеницата му. Камарай му бе простил и никога не го бе обвинявал за станалото, но и бе останал самотен, неспособен да си намери нова любима. Сега се бе вглъбил в подготовката за защитата на своята Гора и въпреки добродушната си природа вероятно бе решен да отмъсти на черните елфи и за смъртта на годеницата си. Поне така разсъждаваше Алтиарин.
Неговият брат обаче го притесняваше. Тамарай бе показал страховито умение в боя с меч, но бе потънал напълно в себе си. Дори на бойното поле оставаше загадка, бронирана фигура със спуснато забрало на шлема, войн, вглъбен в някакво незнайно страдание. Алтиарин подозираше, че се е случило нещо между него и брат му или между него и Таерин, но не можеше да се меси. Знаеше, че Лерта бе отишла предишната вечер при жреца, но се бе върнала разстроена. Засега Таерин не бе предприел нищо, което да предизвика подозренията на Алтиарин, но черният елф все още се опасяваше, че той е шпионин, изпратен, за да ги отслаби в решителен момент. За Тамарай това можеше да се окаже тежък удар, тъй като той и без това изглеждаше обзет от ярост. Алтиарин знаеше, че тя може да е както съюзник, така и предател на бойното поле и се надяваше пътят на завърналия се от странство елф да не завърши трагично.
Покритата от глава до пети със стоманени люспи Казарада от друга страна изглеждаше отдадена на каузата им. Алтиарин имаше едно наум и с нея, но поне засега тя изглеждаше могъщ съюзник, чиято помощ не можеха да си позволят да отхвърлят. Освен това бе надарена с изключителна тактическа мисъл. След като бе показала огромната си сила още в първите тренировъчни битки, като срази Камарай и се бори с всичка сила срещу самия него, вампирката бе започнала да хитрува и понякога да губи битките с елфическите рицари, особено със самия Камарай. Алтиарин смяташе, че така тя се опитва да вдъхне кураж на войните, което според него бе отлична стратегия.
– Лорд Алтиарин – каза Таерин и Алтиарин го погледна изненадан. Досега жрецът го бе засипвал единствено с обиди и това обръщение му се видя странно. По отпуснатите рамене и кръговете под очите Алтиарин позна, че Таерин е бил разтърсен от нещо страшно, което е видял и се досети, че е имал съновидение, може би отново изпратено му от Вехтия. Черният елф се напрегна и се запита какво ли същество е призовал противника им сега. С това Алтиарин си обясни и странната любезност на жреца – вероятно Таерин бе уплашен за живота си.
– Нося лоши новини.
– Значи обичайното – не се сдържа да отвърне черният елф.
– Този път е сериозно – обади се Тамарай. Светлият елф отново бе спуснал забралото си и виждаха се само сините му очи, които имаха почти пронизващ поглед.
– Имах ужасен кошмар – продължи Таерин – стори ми се, че видях предводителите на армията от Иррхас-Аббат в нещо като каюта и Вехтият е сред тях.
– Предугадих това – отвърна Алтиарин – черните елфи ще се изсипят върху Брулените брегове и най-сетне ще отмъстят на джуджетата за вековната им съпротива. Белият крал вече е изпратил писмо до техния владетел, с който им съобщаваме, че ще ги приютим. Що се отнася до Вехтия…
Алтиарин се поколеба.
– Ще направим каквото можем. Каквито и магически сили да има, той няма да е първия вещ последовател на черната магия, срещу който се изправяме. Не забравяй, че и Лихваря, и Пилигримите на тъмното начало, които се кланяха на Кракена, приключиха земния си път след среща с нас.
– Това същество срази ангел с магията си – отвърна Таерин – но не само то е проблемът. Видях предводителя на Черната армия и счетох за необходимо да ви разкрия самоличността му, в случай, че го познавате от някогашния си престой в Иррхас-Аббат.
– Кажи кой е – отвърна Алтиарин, макар да се изпълни с лоши предчувствия.
– Лорд Агамон – отвърна Таерин – един от най-жестоките…
– Знам кой е – въздъхна Алтиарин и потърка уморено слепоочията си.
– Лош ли е? – попита Камарай.
– Не, като агънце е – изсмя се Казарада – той е от Иррхас-Аббат. Какъв да е?
– Лош дори за стандартите на Иррхас-Аббат – отвърна Алтиарин – много, много лош. Служех с него по време на една мисия срещу Брулените брегове. Дори като млад войн той бе известен с жестокостта си. Аз бях привърженик на бързите и точни удари.
Алтиарин вдигна очи.
– Не искам да ме разбирате погрешно. Аз бях отдаден на Рамкар-Дамн и съм вършил неща, от които се срамувам.
По лицето на Камарай премина сянка, но рицарят не каза нищо.
– Бях обаче привърженик на ефективно извършваните мисии, с минимални жертви от наша страна и максимална от другите – продължи Алтиарин – не харесвах излишните рискове. Агамон от друга страна бе садист. Той бе склонен да рискува успеха на някоя задача, само и само за да подложи пленените противници на страховити мъчения. Съмнявам се годините да са го променили.
– Не са – поклати глава Таерин – в съня си видях как подлага мои другари жреци на ужасни изтезания.
– Измъчвал е жреци? – повдигна вежда Алтиарин – това наистина е изненада. Нещата в Иррхас-Аббат са се променили, откакто си тръгнах.
– И не за добро – промълви Таерин, след което вдигна поглед – лорд Алтиарин, вчера вашата съпруга дойде при мен с молба, която прибързано отхвърлих. Бих искал да…
Но преди да довърши към тях приближи вестоносец, елф, облечен с дрехи, направени изцяло от листа.
– Лорд Алтиарин! – извика той – Римиел и дъщеря ви се завръщат с армия от паладини и мускетари на хората!
На лицето на черния елф се появи уморена усмивка.
– После ще ми кажеш какво желаеш, жрецо – отвърна той на Таерин – сега трябва да посрещна гостите.
* * *
Гледката на човешките войни се оказа по-малко окуражаваща, отколкото Алтиарин бе предполагал. Техният крал Балдуин бе отпуснал помощ срещу армиите на мрака, които се задаваха от Иррхас-Аббат, ала хиляда войника едва ли щяха да бъдат достатъчни. Въпреки това черният елф приветства с добре дошли предводителите на хората, огромен паладин на име Мюлер и млад благородник, който се представи като Фийон и се зарадва да види отново дъщеря си, помогнала на войската да стигне по бързо Гората на Прамайката с магия, а също и Римиел. Вампирът бе изненадан да види друг представител на вида си в Леса, но приветства с добре дошла Казарада, която поне веднъж в живота си бе изгубила ума и дума. Римиел се бе превърнал в легенда за вампирите в света на Тарр, онзи, който крачи без страх в светлината и къде тайно, къде явно всички искаха да бъдат като него. Още по-странно за новодошлите бе присъствието на Таерин, макар Римиел и Алтира да не изглеждаха изненадани от новината, че Рамкар вече не отговаря на молитвите на последователите си. Изглежда по време на престоя си в Санпар двамата бяха научили нещо за обезпокоителните събития, които се разиграваха на континента. Време за предварителни разговори обаче нямаше – лорд Рисафай призова водачите на войската на аудиенция пред Белия крал, а изражението на лицето му подсказваше, че носи лоши новини.
Така Алтиарин, Римиел, Лерта, Алтира и Камарай бяха приети в тронната зала на владетеля заедно с водачите на хората Мюлер и Фийон, а също и с допуснатите по изключение Казарада, Таерин и Тамарай. Огромната хралупа, в която горският крал приемаше гостите си изглеждаше претъпкана от необичайното количество гости, към които се добавяха и редовно присъстващите на тези срещи благородници от Белия двор. Кралят приветства радушно всички с добре дошли, включително хората и дори Таерин и Казарада. Жрецът изглеждаше настръхнал в присъствието на архиврага на своя народ, но по някаква причина запази благоприличие, когато Белият крал даде думата първо на него.
– През вековете нашите отношения с братята ни от Града на Странните Удоволствия винаги са били антагонистични – призна Белият крал – ала този млад жрец идва с новини, които подказват, че може би Алтиарин не е единственото изключение на Иррхас-Аббат.
– За разлика от лорд Алтиарин, аз съм верен на бог Рамкар, владетелю – отвърна Таерин – и винаги ще смятам вярата в Прамайката за остаряла и погрешна.
Благородниците от Белия двор се разшумяха. Тамарай уморено прокара ръка през косата си.
– В този момент обаче теологичните спорове между нас остават на заден план. Неотдавна пред мен и неколцина младши послушници на Рамкар се яви Сталкер на Мрака, ангел, дошъл от етерните селения на нашия господар. Той донесе грозни вести, че великия бог Рамкар е бил предаден и то от нашия владетел. В момента небесните селения са в пипалата на Кракена.
Присъстващите в залата се разшумяха.
– Невъзможно! – извика лорд Рисафай – богохулство!
Лерта остана смълчана, но видимо пребледня. Белият крал вдигна ръка.
– Моля продължи разказа си – каза простичко той.
– Сталкерът ми възложи задача да предупредя останалите народи за нашествие, което Черният крал подготвя срещу всички тях. Той иска да изличи вярата в боговете и да наложи култа към Кракена на всинца ни. Малко след това…
Гласът на Таерин потрепера:
– Малко след това видях как ангелът пада в битка с реликва от древни времена, които всички ние считахме за забравени.
Жрецът се сви в черната си роба.
– По земите на Тарр отново крачи Вехт.
Този път в тронната зала избухна такава глъчка, че известно време никой не чуваше какво говори другия.
– Това е абсурдно, владетелю! – каза Рисафай – Вехтите са изчезнали от векове!
– Какво е Вехт? – обади се Фийон.
Изненадващо за всички, Лерта бе тази, която отговори, макар бавно и с нежелание.
– Вехтите или катулите, както предпочитат да се наричат самите те, са прастара раса, дошла в древното минало на Тарр от звездите. Първоначално те се представили за учители, които искат да дадат на народите от нашия свят дара на знанието. Чак по-късно сме разбрали, че те идват като завоеватели и последователи на Кракена, демона на първичния хаос, който съществува отвъд Битието. Тъй както бог Рамкар се изправил срещу него, така и расите от нашия свят се възправили срещу Вехтите и успели да ги сломят, а онези елфи, чиито сърца по-късно щели да бъдат обречени на мрака ги изтребили до крак.
– Което очевидно не е вярно – отговори Казарада – този Вехт е все още жив.
– Но как е възможно това? – попита Тамарай – аз съм изучавал древната история на континента. Всички наши летописци са категорични, че Вехтите са били унищожени. Именно затова култът на Кракена оцелял само сред представители на другите раси и така се зародило ужасното братство на Пилигримите на тъмното начало. Ако катулите продължават да съществуват, защо не са се появили, за да помогнат на Пилигримите?
– Добър въпрос, племеннико – кимна одобрително Рисафай – можеш ли да дадеш отговор на това, магьоснице.
– Мога – кимна Лерта, но лицето й бе станало тебеширено бяло.
В тронната зала настъпи мълчание.
– Да го чуем тогава – обади се най-накрая Мюлер.
Алтиарин отвори уста да защити жена си, но Лерта махна с ръка.
– Това е нещо, което трябва да споделя – каза тя – но ми е трудно да започна.
– Когато се съмняваш в нещо – усмихна се Белият крал – започни от началото.
Лерта кимна замислено.
– Така да бъде… – отвърна тя.
* * *
Преди много, много години аз бях все още млада и неопитна магьосница. На изкуството ме учеше моята майка, която бе стара и веща лечителка и живееше с баща ми, Крау. През целия си живот майка се опитваше да помага на хората, на болните, на отчаяните, на онези, на които няма кой да помогне. Това обаче не се хареса на Църквата, почитаща на думи Томан Изкупителя. За тях магията бе грях, независимо кой я употребява и с каква цел. Техните инквизитори я заловиха и я разпънаха на Колелото на мъченията, а след това запалиха клада, която погълна трупа й.
А аз дори не можах да я изпратя, защото иначе щях да последвам съдбата й. Крау ме отведе надалеч, в подножието на Планината на Ледените Хребети и там живяхме дълги години, докато накрая не срещнах моя Алтиарин. Там аз продължих живота си на лечителка и оттогава до ден днешен се стремя да помагам на онези, които не могат да си помогнат сами.
Но преди това поисках отмъщение. Ще ви моля да простите за това, което направих, тъй като бях млада и изпълнена с гняв. Тогава за пръв път се сблъсках с нетолерантността на религията и възневидях боговете. Исках да си отмъстя, исках го толкова силно, че се обърнах към най-тъмните дълбини на душата ми, към най-лошите надежди, онези, които обещават смърт и разрушения. Избягах от баща си и навлязох дълбоко в пещерите под Ледената планина, а там потънах в медитация за три дни, призовавайки черната магия в себе си. Исках да унищожа онези, наранили майка ми, исках да ги ударя там, където най-много ще ги заболи, да обезсмисля вярата им. Яростта клокочеше в съзнанието ми, а когато най-после излязох от транса, измършавяла и озлобена, същинска вещица, видях пред себе си трупа на орк шаман, оставен незнайно от кого, докато съм медитирала. В ръцете си той стискаше свитък, който, подозирам, е бил препис от много по-древна книга и то вероятно не първия. Езикът на книгата бе архаична форма на думите, използвани от орките, но аз чудодейно разчетох словата, написани вътре. Това бе магия за призоваване, за комуникация с един конкретен дух на мъртвец, създание, наречено Кадир-Ямом. В свитъка пишеше, че той е пръв измежду Учителите, ония, които искат да донесат просвещение от звездите и да загърбят вярата в боговете.
Заклинанието, описано на ронливия пергамент бе изключително трудно, всяка дума се произнасяше отделно в продължение на седмици, преди да може да даде резултат. Аз обаче бях неуморна и забравих за нуждите на тялото си, хранейки се с лишеи и отровни гъби, които растяха по скалите вътре в пещерите на Ледената планина, а омразата ми се подхранваше от отровата. Не правих нищо друго, освен да спя и да произнасям архаичните думи, а когато спях, съзнанието ми пресичаше шеметни бездни във времето и пространството. Виждах градове, издигащи се под пурпурни небеса, с причудлива архитектура и същества, чиито форми са толкова кощунствени, че езикът ни е беден, за да ги опише. Видях как целият им свят, лилава сфера, рееща се в безкрая на звездите, избухва като гнила ябълка в нищото, а от нея излита чудовищен кораб, конструиран така, че да прекоси бездните в пространството. Видях как той каца на континента Тарр и от него излизат Учителите, които се опитват да унищожат вярата в боговете и се възрадвах. Видях най-мъдрия измежду древните същества и се събудих с писъци от неестествените форми на тялото му, а после в захлас засънувах речите му за далечни светове и древни тайни, оставени ни от невъобразимо древни времена, когато самото Битие не е съществувало и е имало нещо Друго, което дори не можем да възприемем. Тогава обаче усетих, че зад Вехтите стои разрушителна, ужасна сила, която мрази Съзиданието и иска да върне света в състояние, в което материята не съществува. Много по-късно научих, че това е съществото, известно в митологиите на Тарр като Кракена, Демона на Пустотата. Черно отчаяние ме обхвана, когато научих за тази сила, изгубих вяра в боговете и реших, че тя е единствената във вселената, а после се заклех, че няма да допусна това чудовище да нахлуе в нашия свят. Така прекратих наричанията, които трябваше да върнат Кадир-Ямом в света на живите, произнесох магическите думи, които го призоваваха наобратно и изгорих свитъка, така че никой никога повече да не намери прокълнатите тайни. Сънищата от стари времена избледняха и аз се върнах, изнемощяла и отстлабнала при баща си, като го заклех да не ме пита какво съм видяла в пещерите и с какво съм се занимавала. Минаха години, а после и десетилетия. Когато намерих Алтиарин вече напълно бях забравила тази история. Неговите разкази за континента Тарр и света, в който живеем ме подсетиха за Вехтите, а когато научих от него, че расата им е унищожена, почувствах огромно облекчение, макар от една страна да бях угнетена от гибелта на цяла една цивилизация, а от друга объркана от това, че съм влязла в досег с нея, макар и косвено. Годините обаче продължиха да минават, а сблъсъка ми с Пилигримите на тъмното начало ме убеди, че Вехтите никога няма да се върнат, в противен случай Кракена не би разчитал на съмнителната помощ на едни немъртви монаси. За нещастие обаче се оказа, че бъркам. Малко създания в Тарр знаят повече за заплахите, които Черния крал стоварва върху нас, от мен и съпруга ми. Знаем, че той няколко пъти се свърза със същества от други нива на съществуванието. Прекосихме Замъка в мъглите и срещнахме лорд Римакин, който носеше покварените доспехи на Сталкер на мрака и оцеляхме след всички тези срещи. Опасявам се обаче, че победите ни са имали пагубен ефект върху съзнанието на нашия враг. Вероятно Черният крал се е свързал с духа на Кадир-Ямом, който се опитах да призова от глъбините на миналото. Подозирам, че той е довършил това, което аз започнах и е намерил съюзник, далеч по-могъщ и безскрупулен дори от бога, който създава, за да убива. Защото Рамкар, в своето помътняло от сблъсъка с Кракена съзнание, вярва, че това, което прави е за доброто на Тарр, а Вехтият дори не е от този свят, неговата участ за него е по-нищожна от тази на муха, тъй като копнее да разруши самото сътворение. Аз обаче не ви разказах защо свитъка на стария орк ме привлече толкова, защо виденията за онова отблъскващо далече, което видях в сънищата си ми се видя тъй опияняващо. Според това, което видях, Кадир-Ямом познава заклинание, което може да окове боговете и да ги принесе в жертва на Кракена, а в замяна изреклият го негов ученик ще получи господарство над целия свят, макар и не във вида, в който го познаваме, а също и забранено познание от отвъд. По някаква причина, която не мога да проумея, самият Вехт не може да изрече магията, за целта му трябва да намери могъщ магьосник, който да е родом от самия свят, който е наречен за унищожение. В онези дълги дни и нощи в недрата на Ледената планина аз узнах, че не съм този магьосник. В лицето на Черния крал обаче Вехтият е открил ученик, по-жесток и от самия него. С това заклинание Кралят ще обрече на погибел самото съзидание, ще отмъсти на Рамкар, задето не му е дал силите да ни завладее и ще покоси останалите богове. Всички ние вероятно ще загинем при този акт, но за някой, решил се на тази магия това няма значение. Кралят вероятно планира да навлезе в ниво, намиращо се отвъд етерните селения, хаотично измерение, в което ще бъде по-велик от боговете. Затова е започнал и цялата тази война. Трябва му много смърт и разруха, за да отприщи магиите, които му трябват, за да погуби вече пленените богове. Ако не бъде спрян, това може да е краят най-малкото на нашия свят, а може би и нещо още по-лошо. Черният крал трябва да бъде победен, а армията му – спряна. Преди да стане много късно за всички ни.
* * *
Когато Лерта приключи разказа си, навън се бе мръкнало. Алтиарин постави ръка на раменете й, след което я притисна към себе си.
– Не си сторила нищо лошо – каза той – ще спрем кралят и армията му, преди безумието, за което говориш да се осъществи. Заедно, както винаги досега.
Алтира и Римиел закимаха, но повечето благородници на светлите елфи останаха смръщени.
– Това, което разказа противоречи на всички догми, които са ми известни – отговори Таерин.
– И затова сигурно е вярно – промърмори Тамарай.
Фийон нервно се изсмя. Не бе разбрал половината от разговора, но разбираше, че нещата са много на зле.
– Има ли други – отвори уста Мюлер – неприятни тайни, които трябва да узнаем?
– Да – отвърна Алтиарин и в залата се разнесоха колективни въздишки – не се съмнявам в правотата на това, което Лерта разказа. Знам историята на Вехтите и съм наясно с това, че представляват гибелна заплаха за нас. Но ако всичко, което каза Лерта е вярно, срещу нас има дух от миналото, озлобено и отчаяно същество, бледа сянка на отминалото величие на вида си.
– Звучи доста като Лихваря – поклати глава Римиел – само дето в пъти по-зле.
– Катулите са много по-смъртоносни от Последния силф – пророни Белият крал, който стоеше прегърбен на трона си – дори един от тях е заплаха за целия свят, а ние говорим за не кой да е, а за техният владетел от древността, могъщия Кадир-Ямом.
– Несъмнено – кимна Алтиарин – но доколкото разбирам от Лерта, той в момента е марионетка в ръцете на Черния крал, нали така? Някой, който просто трябва да го научи на пъкленото заклинание, което се готви да изрече?
– Алтиарин – отвори уста Лерта – ти нямаш представа какво умеят тези същества.
– Но имам представа кой е лорд Агамон, предводителя на Черната армия – отвърна съпругът й – той е лош, по-лош, отколкото може да си представите. Служих с него, докато бях командир в армиите на Иррхас-Аббат. Още тогава си бе спечелил мрачна слава. Има слухове…
Алтиарин се поколеба.
– Има слухове, че той е дете на самия Черен крал, заченат от робиня, отведена в Поднебесната кула от Купола на Насладата. Подозирам, че това е вярно и затова Черният крал му е доверил успеха на мисията си. Искам да знаете, че Агамон е моя грижа. Аз съм се обучавал до него. Познавам го отлично.
– Няма да можеш да се справиш с него, Алтиарин – въздъхна Лерта.
– Скъпа… – отвори уста черният елф.
– Изслушай ме – прекъсна го вълшебницата – дори в момента, докато си говорим, Черният крал набира сила. Той се кани да изрече заклинанията, които ще принесат боговете в жертва на Кракена и единственото, което му трябва затова е битките с неговата армия да започват. Алтиарин, независимо дали спечелим тази война или не, магията ще бъде изречена и всички ще погинем.
– Значи всичко е безсмислено? – попита лорд Рисафай – затова ли се събрахме на този печален разговор?
– Не – разбра внезапно Таерин – виденията ми!
– Какви видения? – попита Белият крал.
– Видях Иррхас-Аббат в съня си, пуст и неохраняван! Черният крал е изпратил цялата си армия срещу нас! Вероятно само жените от Купола на Насладата са останали в града, ако не са избягали, оставени без охрана!
– Искаш да кажеш, че трябва да отида до краля и да го убия – Алтиарин поклати глава – това е невъзможно. Как ще мина покрай армията му? И как ще се изправя срещу него, дори да стигна до Поднебесната кула? Той е магьосник с огромна мощ.
– Не и за мен – намеси се Римиел.
– Рими, не! – извика Алтира.
– Чуй ме, Тира. Откакто съм с теб, силите ми не спират да нарастват. Вече съм много по-могъщ и силен от кой да е вампир. Вече дори не съм сигурен къде са границите на моите мощ и бързина. Аз мога да отлетя до Иррхас-Аббат и да убия Черния крал, докато той мърмори заклинанията си.
– Това означава ли, че всъщност не сме завършили наравно в кралския турнир? – попита съвсем не на място Фийон.
– Добрутро – отговори Мюлер.
– Колкото и да си силен и бърз, Римиел, ще се изгубиш сред криволичещите улици на Иррхас-Аббат. Ще виждаш Поднебесната кула, но тя ще бъде недостатъпна за теб. Това е лудост – поклати глава Алтиарин.
– Тогава ела с мен – рече вампирът – от теб познанията, от мен силата.
– Идвам с вас – каза Алтира.
– Не, дъще, не идваш – поклати глава Алтиарин – няма да те пусна в Града на Странните Удоволствия, нито теб, нито Лерта. Вие оставате тук.
– Така е – кимна Лерта.
– Така ли? – обърка се Алтиарин. Той бе очаквал жена му да изяви желание да го придружи и вече се чудеше как ще я разубеди. Отказът й да дойде го хвана неподготвен.
– Ние имаме друга битка – каза простичко Лерта.
– Вехтият – промълви Камарай.
– Аз започнах това, аз ще го довърша – каза магьосницата.
– Сама? – попита Таерин – имаш самочувствие, вълшебнице. Кадир-Ямом победи ангел.
– Паднал ангел, почти лишен от небесните си сили – уточни Лерта – а и няма да съм сама.
Тя погледна към дъщеря си.
Алтира изглеждаше все едно ще се пръсне.
– Това не е честно – каза тя – не можеш да искаш от мен дали да защитя теб или него.
– Не можеш да ме защитиш – отвърна Римиел – можеш само да ми попречиш.
Алтира се обърна към него, занемяла от обида.
– Знаеш, че никога няма да позволя на някой да те нарани – продължи вампирът.
– И кралят ще използва това – кимна Алтиарин – не, дъще, остани с майка си. Не бих отишъл с теб в Иррхас-Аббат, ако откажеш да ни пуснеш сами, ще останем редом с теб до края.
– Аз мога да помогна в битката с Вехтия – внезапно каза Белия крал. Лерта обаче поклати глава.
– При цялото ми уважение, Ваше величество, той очаква тъкмо това. Вашата закрила ще е нужна на гората срещу магьосниците и жреците на Иррхас-Аббат, които по всяка вероятност вече отправят молитвите си към самия Черен крал и черпят сили от него. Вие сте единствения, който може да противостои на силата му. Но за Вехтия ще се погрижа аз. Заедно с Алтира, ако реши да ми помогне.
Алтира сведе глава.
– Знаеш, че не бих те изоставила – каза по-младата магьосника – просто не мога да повярвам, че оставяш татко и Римиел сами срещу Черния крал.
– Никога не съм го правила и не бих го направила и сега – отвърна Лерта – ако не бях сигурна, че магията ми не може да помогне срещу някой, който не само, че не вижда грешка в пътя, по който е поел, но и се гордее с него. Ти също не можеш да помогнеш. Предчувствието ми е, че баща ти единствен може да срази господаря на Иррхас-Аббат, но помощта на Римиел ще му е необходима, за да стигне дотам.
Магьосницата погледна вампира.
– Ще трябва да отлетите по обиколния път, от планината, в противен случай Древния ще предугади идването ви и ще ви посрещне със заклинанията си. Дори да оцелеете след такава среща, вероятно ще бъдете много отслабени, за да се изправите срещу краля.
– Значи всичко ще свърши там, откъдето започна – отговори Римиел – по Ледените хребети.
– Не – поклати глава – в Иррхас-Аббат.
След това погледна към Камарай.
– Ти ще трябва да водиш армията в мое отсъствие, докато негово величество се бори с жреците, а жена ми и дъщеря ми с катула. Не забравяй това, което ти предадох като познания.
– Никога, Алтиарин – отвърна Камарай и се обърна към Белия крал – ваше величество, моля за разрешението ви да предвождам войските ви срещу черната армия.
Белият крал не отговори. Отпуснат назад на трона си, той изглеждаше безкрайно уморен, все едно всичките хилядолетия от възрастта му внезапно са го настигнали.
– Една от част от мен иска да напомни на всички, че не съм дал разрешение за нищо – каза той – но за съжаление съм достатъчно стар, за да видя, че Лерта е права. Взирам се в бъдещето, ала не виждам нищо освен мрак. Дано да бъркам. Продължете с плана така, както сте го замислили, а аз ще се приготвя за сблъсъка с агентите на моя брат по могъщество. Вие пък ще трябва да подготвите гората за пристигането на джуджетата.
Белият крал въздъхна.
– Сутринта получих ястреб вестоносец от крал Уилям. Неговите съгледвачи са забелязали приближаването на огромен черен флот. По всяка вероятност става дума за армията, която идва от Иррхас-Аббат. Военноморските сили на Уилям ще се опитат да се изправят срещу нея, но…
Белият крал поклати глава. Нямаше нужда да довършва.
Джуджешките моряци бяха отишли в битка не на живот, а на смърт. Тяхната цел бе единствено да спечелят време на бегълците от техните градове.
Войната бе започнала!

Глава дванадесета
Капитан Бъч свали далекогледа от лицето си и се намръщи. Знаеше, че нямат шанс. Знаеше, че целта на него и флотата му е да забавят черните талази, доколкото могат.
Но от това, което бе видял се съмняваше, че изобщо някой има шанс. Това, което досега бе спирало елфите на мрака да завладеят цял Тарр бе относителната им малобройност. Подобно и на братовчедите си от Гората на Прамайката, елфите не бяха много. Рядко се появяваха деца, а в Иррхас-Аббат част от тях загиваха в жестокото обучение, през което минаваше всяко едно от тях, независимо дали е предопредено да бъде войн, магьосник или жрец.
Този проблем обаче изглежда бе преодолян чрез съюза с примитивните раси на Тарр. Сред изящните черни галери, на които се придвижваха елфите на мрака се виждаха и тумбести оркски кораби, които се носеха напред благодарение на труда на стотици гребци, които явно работеха без почивка и бяха толкова много, че нямаше значение колко ще умрат от изтощение. Страховитите триреми на минотаври и сатири, дошли от далечния остров Миной, също бяха страховита гледка,а звероподобните същества по палубите им изпълниха Бъч с ужас. Самите елфи на мрака стояха най-отзад, скрити на сигурно място зад слугите си, очевидно пазейки се за сраженията по суша. Дори от тук обаче джуджето можеше да види страховития кораб на техните командири, които се извисяваше като крепост над останалите, гигант, подобен на сграда.
Срещу това джуджетата имаха неголям флот, събран колкото да запаси прииждащата пасмина чудовища и да спечели време на останалите, сред които най-уязвими бяха жените, децата и старците, да напуснат укрепените градове и да отстъпят към Гората на Прамайката, където се предполагаше, че силата на Белия крал ще ги защити.
След видяното до момента Бъч вече не вярваше, че някой може да защити Тарр от тази сила и се запита дали не е било по-добре джуджетата да умрат по родните си места. После обаче прогони тази мисъл от главата си – надежда винаги имаше и трябваше да се пази до последно. Неговата задача бе ясна и той имаше прекрасни идеи как да я изпълни. За никого не бе тайна, че джуджетата са най-напредналата в технологично отношение раса на Тарр, усъвършенствала употребата на огнестрелни оръжия, които бяха все още рядкост за останалата част от света. Дебелите оръдия вече подаваха дула от здравите кораби на флота му, готови да посеят смърт сред оркските корита. Те бяха по-далекобойни, по-мощни и по-точни от оръжията на съществата, дошли от подземията на Ледената планина. Затова, когато капитанът даде сигнал за огън, първите кораби на орките потънаха, а предводителите им дори не можаха да реагират. Бъч даде заповед за втори залп и още няколко оркски кораба станаха на трески, а тежките камъни, изстреляни от катапултите им цопнаха на безопасно разстояние в морето.
Тогава обаче към тях се появиха две минойски триреми, управлявани от сатири и минотаври. Звероподобните същества насочиха подобни на сифони устройства към неговия флот и изстреляха нещо подобно на втечнен пламък, който облиза първия от джуджешките кораби. Сърцето на Бъч се изпълни с мъка и гняв, когато чу писъците на събратята си, но знаеше, че не може да им помогне. Минойският огън бе известен с това, че гори и във вода, без да може да бъде угасен. Това бе едно от най-смъртоносните оръжия в Тарр, а тайната за изработването му оставаше загадка дори за джуджешките алхимици.
Бъч обаче можеше да отмъсти и даде знак, с който насочи оръдието на собствения си кораб към минойската трирема. Страховит залп разстърси “Пияната брада”, а едно тежко гюлле отнесе половината нос на триремата, която се килна напред и потъна като котва във водата.
Морският капитан, на който Уилям бе възложил защитата на джуджетата вдигна предизвикателно юмрук.
Черният флот спря, въпреки страховитите си размери. Орките не смееха да опитват нова атака срещу оръдията на джуджетата, а минойските триреми не бяха толкова много, че да бъдат жертвани току-тъй.
Тогава обаче напред изплува черна галера, управлявана от елфи на мрака и Бъч усети как го полазват тръпки. Тя не бе управлявана от гребци или роби, а се придвижваше само с магия, а на борда й имаше не повече от дузина елфи с развети черни роби – магьосници и жреци на Рамкар-Дамн. Символът на техния крал – черна корона на шахматен фон, се вееше злокобно от мачтата, а елфите вдигнаха ръце. Напевните им гласове огласиха въздуха и пространството наоколо сякаш потрепера. Миг по-късно от нищото изскочиха светкавици от пурпурна енергия, които заплющяха по джуджешките кораби. Дузина от брадатите войни умряха без да могат дори да извикат, а Бъч прокле, когато една от мълниите отне живота на кормчията на собствения му кораб.
– Пускаме пиперницата! – извика отчаяно той и се втурна назад. Една мълния облиза огнените дъски и подпали пожар на мястото, на което бе седял допреди малко. В ушите му ехтяха подигравателните смехове на елфическите жреци, но капитанът им бе подготвил смъртоносна изненада – експериментално оръжие, чиито амуниции и поддръжка излизаха скъпо на джуджешките алхимици, но предполагаемата му мощ в боя бе далеч по-сериозна от тази на конвенционалните оръдия.
Джуджетата, които поддържаха пиперницата отметнаха брезентовия плад над нея и разкриха самото оръжие, дуло с много малки цеви по себе си, чиито снаряди се изстрелваха с въртенето на ръчка. Бъч застана зад пиперницата, насочи я към черните елфи от излязлата напред галера и завъртя бясно ръчката. Десетки снаряди, малки, но смъртоносни, излязоха с грохот от малките цеви, а цялото дуло започна да се върти. Джуджето разклати оръдието, така че да обхване цялата галера пред тях и черните елфи умряха изненадани, разкъсани от снарядите преди да могат да реагират. За броени секунди галерата им остана без екипаж, а Бъч даде знак за нов залп с оръдието, който я потопи. Това той стори повече с идеята да обезкуражи армията срещу тях, отколкото от реална нужда.
Бе важно джуджетата да видят, че кораб на черните елфи потъна. Де да имах повече от една пиперници, помисли си Бъч. Тогава щях да имам шанс в тази битка.
Но и така представлението му даде резултат и джуджетата завикаха одобрително, когато галерата на черните елфи безславно потъна.
Бъч даде знак с ръка и оръдията по всички джуджешки кораби се насочиха към противниковия флот. Капитанът на джуджетата разбираше, че повече няма да има игрички. Флотът на Черния крал щеше да нападне с всички сили, без оглед на загубите, които може да понесе. Предводителите им не можеха да си позволят да изглеждат слаби.
Вместо това обаче корабите на противника се разделиха и подобният на сграда плавателен съд на предводителите се приближи към тях. На носа му имаше загърната в бяло фигура, чието присъствие изпълни Бъч с неясно безпокойство. Той вдигна пиперницата към нея и даде нов картечен залп, ала от нищото се изви силен вятър, който отклони снарядите. Фигурата вдигна дясната си ръка и джуджето с отвращение забеляза, че наместо пръсти съществото има гънещи се пипала. В този момент той си спомни разказа на жреца беглец за подобно на октопод същество, наречено Вехт и усети хлад в стомаха. Той разбра, че създанието приготвя някакво пагубно заклинание и отчаяно даде знак на корабите да стрелят с оръдията си.
Гюллетата на джуджетата обаче отскочиха от черния корпус на кораба исполин, а в следващия момент морето около тях закипя. Глави на змейове, чиито очи блестяха със сиянието на създания, подчинени на чужда воля се появиха над водата и се насочиха към корабите на джуджетата, разтворили хищно челюсти.
Бъч неволно отстъпи назад, стъписан. Вехтият бе призовал техните прастари врагове от дълбините на морето и сега ги бе насочил срещу тях. Той бе решен да унищожи флота им без да дава повече жертви, макар с това да разкриваше окончателно присъствието си пред света.
Змейовете връхлетяха първите джуджешки кораби и ги направиха на трески, макар неколцина от тях да умряха при сляпата атака. Бъч изкрещя, когато два огромни звяра нападнаха “Пияната брада” и разстреля с пиперницата един от тях, докато голямото оръдие уби другия. По чудо корабът оцеля, но още три от плавателни съда от флота му потънаха към морското дъно.
Битката отиваше на разгром от самото начало.
И тогава от морето долетяха гневни писъци и от нищото се появиха ята делфини и косатки, които връхлетяха върху змейовете. Бъч зяпна. Той винаги бе знаел, че тези създания са далеч по-умни от останалите риби, но никога не ги бе виждал да действат толкова организирано. Сякаш самите те усещаха, че целият им свят е подложен на заплаха.
Бързи и ловки, китовете убийци забиха челюсти в морските змейове, а делфините поеха във водата озовалите се там джуджета, спасявайки ги от сигурна смърт. Сцената стана още по-невероятна, когато няколко оркски кораба станаха на трески, пометени от опашките на грамадни сини и гърбати китове, а също и на кашалоти. Десетки орки паднаха във водата, безсилни срещу яростта на морските гиганти, докато косатките обагриха морето в кръвта на змейовете. Делфините засега стояха настрана и писукаха предизвикателно, но без да оставят джуджетата да потънат.
Бъч не вярваше на очите си. С тази помощ инвазията на Черния флот може би щеше да свърши дотук. Една от минойските триреми насочи сифона с втечнен пламък към водата, но преди да може да стреля бе поразена от опашката на кашалот.
Ято гърбати китове пък се отправиха към исполинския кораб на предводителите на Черния флот.
Ала тогава фигурата в бяло разпери ръце и отново размаха пипалата си, а пред кораба му се появи изчадие, каквото Бъч не бе и сънувал, че може да съществува. От морските глъбини изплува кракен, един от онези, кръстен на легендарния демон на пустотата, а чудовищните му пипала се разгънаха на десетки метри дължина. Немигащите му очи блестяха със същото сияние, което издаваше, че съществото е обсебено, а без да губи време то нападна китовете, дръзнали да атакуват черния флот, като уви грамадните си пипала около тях и ги потопи във водата.
Събрали смелост, корабите на врага напреднаха. Тежките камъни от оркските корита полетяха заедно с втечнения пламък на минойските триреми и страховитите заклинания на черните елфи. Те нямаше да простят унижението, което джуджетата и техните приятели от морето им бяха нанесли.
Китовете обаче не се предадоха. Една от косатките, която имаше невероятни размери се обърна назад и изписука нещо на странния език, който морските бозайници притежаваха, а водите около джуджешките кораби се изпълниха с делфини. Те гледаха очаквателно и нетърпеливо брадатите си приятели, докато техните големи братовчеди – кашалоти и косатки, гърбати и сини китове, се стрелнаха напред, към грамадния кракен и черната армада зад него.
Бъч разбра какво става, макар разумът му да не го побираше. След безброй години, в които джуджетата бяха помагали на китовете срещу морските змейове, сега морските бозайници се бяха обединили по чудодеен начин, изпращайки най-силните си мъжкари, които да спечелят време и да спасят джуджетата. Всеки път, щом някой от корабите им потънеше, делфините около тях се гмурваха и спасяваха брадатите моряци, а след това започнаха да плуват бързо обратно към брега.
Капитанът усети как по загрубелите му от вятъра бузи се стичат сълзи. Морските исполини бяха като деца и не биваше да участват в тази жестока война, не и срещу безмилостните господари на Иррхас-Аббат и тяхното изчадие, извикано от най-черните дълбини на морето.
Но го бяха направили и той нямаше право да ги предава.
– Зад борда, всички зад борда! – извика той, когато един грамаден оркски камък продъни “Пияната брада” и скочи във водата, където бе хванат от делфин. Не след дълго всички джуджета, оцелели след атаките на черната армада бяха във водата на гърба на делфини, които се понесоха с изумителна скорост обратно към брега.
А зад гърба им, косатките, китовете и кашалотите бяха обкръжили огромния кракен и не пускаха нито него, нито корабите зад пипалата му напред.
Те се жертваха, за да спечелят на джуджетата малко време, колкото да се измъкнат, осъзна Бъч, стиснал перката на спасилия го делфин.
Бяха им дали кратка отстрочка. И въпреки размерът на противниковата армия и мощта на адското същество, което я предвождаше, Бъч се закле, че саможертвата на китовете няма да е напразна.

Глава тринадесета
Джуджетата пристигнаха в Гората на Прамайката през нощта и Римиел бе този, който ги посрещна. И без това, нито той, нито Алтира, Лерта и Алтиарин използваха тази нощ за сън. Двете вълшебници правеха последни приготовления, с които да помогнат в пътуването на черния елф. За разлика от Римиел той, естествено, не можеше да лети и на вампирът му бе чудно как ще го следва по пътя. Съмняваше се, че гордият Алтиарин ще се съгласи да го носят като агне по целия път до Иррхас-Аббат, а той бе толкова дълъг, че бе изключено да го вземат пеш или дори на кон. Алтиарин обаче само се бе усмихнал лукаво и бе казал на Римиел да не се безпокои, след което отиде при армията елфи, за да им съобщи лично лошата новина, че двамата с Римиел няма да участват пряко в предстоящата война. Вампирът смяташе, че е редно и той да присъства, но тогава бяха пристигнали първите вестоносци с новини, че джуджета навлизат в Гората на Прамайката. Римиел и група елфически рицари посрещнаха бежанците и им помогнаха да се настанят във временни убежища, подготвени предварително от вълшебниците на Краля – странни, но уютни шатри от сплетени растения, разположени близо до потоци. В тях всяко джудже намираше вкусни плодове, зеленчуци и ядки, с които да утоли глада, а за мнозина от бежанците това бе добра новина – те бяха напуснали градовете си с малко припаси, за да не губят време. Всички те носеха тревожни свидетелства за огромен черен флот, който приближава от земите на Иррхас-Аббат – армия, която не крие амбициите си да подложи целия континент на пагубно опустошение.
Така нощта отмина неусетно, а на следващата сутрин Римиел бе принуден да се сбогува с Алтира, може би завинаги. Макар да бе живял вече столетие с красивата магьосница, вампирът бе все така лудо влюбен в нея, както в онзи далечен зимен ден, когато Алтиарин ги хвана да се целуват. Когато оцеля след сблъсъка с детето на Кракена, Римиел бе предполагал, че вечността е пред тях. Ала ето, че сега враговете им успяха да ги разделят. Макар да бе предложил сам плана да се изправи срещу Черния крал, Римиел далеч не бе така уверен в думите си, колкото бе звучал на срещата при Белия крал. Наистина през последния век силите му бяха значително нарастнали, а умението му да си служи с меча бе ненадминато, както признаваше и самия Алтиарин. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче притежаваше съкрушителна мощ и Римиел далеч не бе сигурен, че ще може да му се противопостави. Знаеше обаче, че ако и той не успее, никой няма да може да го направи. А бе по-добре да загине в битка, отколкото просто да очаква края на света.
Тайно той бе щастлив от това, че Алтиарин ще го придружава, макар да се безпокоеше за черния елф. Алтиарин нямаше неговите свръхестествени сили, колкото и опитен да беше. Въпреки това Римиел все още, подир всички тези години,го считаше за свой ментор, макар като възраст да бе по-голям от него. Алтиарин му бе помогнал да се измъкне срещу Лихваря, той бе до него, когато вампирът се провали в битката си със страховитите изчадия, призовани от Пилигримите на тъмното начало и след това му бе разкрил всичките си трикове от боя с меч, като накрая бе благословил и любовта му с Алтира. За Римиел черният елф бе като брат и присъствието му бе успокоително. Вампирът се зарече, че няма да позволи нищо да се случи на приятеля му.
Самият Алтиарин се появи малко по-късно, придружен от Лерта и дъщеря си. Алтира не бе казала на Римиел какво точно са замислили с майка си, но бяха прекарали цяла нощ в заплитането на някакви магии.
Алтиарин бе облечен със сребърните доспехи, които носеше като благородник в Белия двор, но бе заменил тъмносиния плащ с дълго черно наметало, което подозрително напомняше дните му на войн от Иррхас-Аббат. Той се вееше на гърба му, развявано от призрачен вятър и Римиел се досети, че това е част от заклинанието, дадено му от Лерта. На пръстите си, завършващи с остри черни нокти, Алтиарин носеше пръстени със странни многоцветни камъни, а на кръста си бе запасал тънък меч, смъртоносно оръжие, с чиято помощ еднакво добре можеше и да мушка, и да сече.
– Щях да те попитам как смяташ да ме следваш във въздуха – отвърна Римиел – но подозирам, че вече имаш отговор за това.
Алтиарин само се усмихна и кимна към дъщеря си, която стоеше до вампира, прегърнал с една ръка съпругата си.
– Въпросът е дали ти ще успееш да ме последваш – отговори лукаво той – аз съм добре подготвен за предстоящото пътуване.
– Най-малкото, което можехме да сторим, татко – отвърна Алтира, а след това каза – пази ми мъжа. А също и себе си.
– Благодарение на вас с Лерта вече имаме шанс в тази мисия – кимна Алтиарин, след което се обърна към съпругата си.
– Ще се помъча да приключим с това бързо и да се върнем за основното сражение.
– Важното е да приключите успешно – поклати глава Лерта – останалото е моя грижа.
След което прегърна Алтиарин. Двамата останаха за миг заедно, след което се разделиха.
– Куражът ви е достоен за уважение – обади се застанали настрани Таерин – но неуместен. Силите на съществата, срещу които ще се изправите са огромни.
– Затова имам нужда и от твоята помощ – отговори Лерта – ти ще трябва да изцериш ранените, докато аз и дъщеря ми сме заети с Древния, а Алтиарин и Римиел с Черния крал.
– Таерин лечител? – обади се познат глас – не спираш да ме изумяваш, жрецо?
Казарада се появи на поляната пред дървото, в което живееше Римиел, застанала отляво на зеленокосия Камарай. От дясната страна на елфическия рицар бе брат му, както винаги спуснал забралото на шлема си и следящ какво става с проницателните си сини очи.
– Някои от джуджетата могат да помогнат в битката – каза Камарай – имат планове и части за оръжия, които биха били полезни срещу прииждащата гмеж.
– Много добре – кимна Алтиарин – джуджетата от векове наред са трън в петата на моите събратя, а сега ще искат да отмъстят и за опустошената си родина.
След това черният елф постави ръка на рамото на Камарай.
– Сигурен съм, че ще се справиш на бойното поле, приятелю. Трябва да ти благодаря за всичко, което направи за мен през последното столетие. Ще се опитам да ти се отплатя в тази – опасявам се и в същото време се надявам – последна бойна мисия.
– Всичко ще е наред – отвърна на погледа му Камарай – ще се върнеш тук, където ти е мястото. Сред нас.
– А когато войната свърши и изметем черната напаст, аз ще се върна там, където е моето място – обади се Тамарай иззад забралото си – в земите на джуджетата.
Никой не отговори на това и настъпи неловко мълчание. Таерин сведе поглед.
– Трябва да тръгваме – накрая каза Алтиарин – сърцето ми се свива от това, че ви оставям сами срещу такъв враг, но нямаме избор. Ще се върна колкото се може по-скоро. Хайде, Римиел!
И след тези думи Алтиарин без никакво предупреждение полетя във въздуха. Черният му плащ се развя като огромни криле зад гърба му.
– Невъзможно – зяпна Римиел и се обърна към Алтира – какво точно сте направили?
– Магия – отвърна младата магьосница и целуна любимия си по устата – татко ще ти обясни, ако е в настроение. Не сме го оставили беззащитен. А сега върви, че ще изостанеш.
Римиел кимна, макар да не искаше да се отделя от Алтира, искаше завинаги да чувства сладостта на устните й върху своите…
Но за да може да постигне това, трябваше първо да спаси света им. Затова полетя с всичка сила и скоро настигна Алтиарин, който го чакаше в небето с уверена усмивка.
– Не знаех, че да летиш е толкова забавно – ухили се някогашният елф на мрака.
Римиел само поклати глава.
* * *
Високо, високо на върха на Поднебесната Кула, Черният крал стоеше, разперил ръце и неуморно шепнещ странни наричания от други светове, които трябваше да му донесат окончателна власт над този. За него времето вече нямаше значение, нито умората, нито всички останали чувства и съмнения, които го измъчваха в миналото. Той бе абсолютен, непобедим и всемогъщ.
И все пак усети с крайчеца на съзнанието си, че някъде далеч две мушици политат срещу него. Красивото му лице се изкриви от отвратителна усмивка, когато показалецът на дясната му ръка потърка пръстена върху този на лявата. Украшението изобразяваше черно влечуго с разперени криле, чиито мънички рубинени очички пробляснаха в отговор на повика на своя господар. А на един от върховете на Ледената планина от вековния си сън се пробуди създание, чието съществуване се бе превърнало в легенда.
На друго място пък, по Брулените брегове, омърсени от нозете на хиляди чудовища, слизащи от акостиралите си кораби, пламнаха пожарища. Старите градове на джуджетата, устоявали на Иррхас-Аббат толкова дълго, вече си отиваха.
Капитан Бъч, който отдавна бе излязъл на сушата и бързаше с отряда си оцелели моряци към Гората на Прамайката, се обърна назад, а от очите му потекоха сълзи.
Кралството на Джуджетата бе паднало.

Глава четиринадесета
Следващите няколко дни минаха в нервно очакване. Предводителите на армиите – Камарай, Мюлер и Фийон се консултираха помежду си за различните стратегии, като обсъждаха как да се изправят срещу връхлитащите армии. Съгледвачите на елфите донесоха слухове за огромни пожарища, които се виждат от километри в Кралството на Джуджетата и така за никой не остана съмнение, че Агамон и армията му възнамеряват да унищожат всичко по пътя си, като започнат от градовете на расата, създавала толкова главоболия на неговия народ в миналото.
Камарай установи, че разчита много на съветите на Казарада преди приближаващата война. Вампирката бе живяла в Иррхас-Аббат и се бе борила на кървавата арена, която работеше ден и нощ, освен това познаваше обитателите на града и новия политически ред там. Именно тя съобщи на останалите грозната вест, че освен орките и троловете, към враговете им са се присъединили и хората зверове, които обитаваха далечния остров Миной – минотаври, сатири и вълчаци.
Камарай се чувстваше несигурен как да организира защитата без напътствията на Алтиарин, но Казарада му даваше ценни съвети, информация, как да се противопоставят на врага най-ефективно. Така например, първоначално той смяташе да бори огъня с огън, като пусне рицарите на Мюлер срещу огромните тролове и чудовищата от Минойския остров, а пъргавите мускетари – срещу дребните орки. Вампирката бе тази, която му посочи, че ще е по-ефективно да изпрати тежковъоръжените рицари да попилеят орките и да остави пъргавите мускетари да объркат по-тромавите тролове и минотаври. Това бе тактика, с която Мюлер и Фийон се съгласиха. Що се отнася до елфическите рицари, тяхната задача бе ясна – те бяха единствените, имащи бързината и уменията да се изправят срещу аристократите от Иррхас-Аббат и това бе битка, която Камарай очакваше с боязън, но и известно нетърпение. Векове бяха отминали, откакто любимата му бе паднала под ударите на Алтиарин, а елфът, който бе нанесъл фаталния удар вече не съществуваше, заменен от благородния мъж, превърнал се в Лорд на Светлината. Камарай виждаше злото, отнело живота на любимата му в Агамон и макар да знаеше, че такива чувства са опасни, изпитваше жажда за мъст към благородника албиност, чиято мрачна слава предшестваше появата му на бойното поле.
Голяма помощ му оказваше и Тамарай. Мълчаливият му брат, който бе потънал в себе си след скандала помежду им в първата нощ след прибирането му от странство, осъществяваше ценна комуникация с джуджетата и техните учени, които приготвяха странни, но несъмнено ефективни оръжия срещу прииждащите войски на Мрака. Джуджетата бяха оскърбени от падането на родината си и копнееха да си отмъстят, а Тамарай бе този, който най-лесно общуваше с тях. Огромна и приятна изненада бе появата на капитан Бъч от “Пияната брада”. Старият приятел на Тамарай се бе спасил по чудодеен начин заедно с голяма част от моряците си, като разказа невероятна история за това как китове и делфини – най-благородните и умни измежду обитателите на морските дълбини – са се появили, за да спасят войската му пред армадата на Иррхас-Аббат. Появата на Бъч сякаш успокои Тамарай и това бе добре дошло за брат му, който се тревожеше за него. Камарай чувстваше, че е направил грешка с думите, които бе изрекъл в онази вечер, когато бяха приютила жреца от Иррхас-Аббат, ала не можеше да види къде точно бърка. Тревогите му бяха оправдани, а поведението на Таерин – скандално, макар през последните дни сякаш да се бе укротил. Той бе отишъл да учи при Лерта за лечител и според жрицата напредваше с изумителна скорост в това умение. Камарай не искаше да доверява ранените си войни на един жрец на Рамкар-Дамн, ала не виждаше друг избор. Лерта го бе предупредила, че заедно с Алтира се готвят за сблъсък с Вехтия, чудовищното същество, изпълзяло от най-черните бездни на миналото, за да излее яростта си върху тях. А магьосниците на Белия крал, координирани лично от владетеля подготвяха менталните си защити за срещата с Влъхвите на смъртта – елитния корпус магове на Иррхас-Аббат, избрани лично от владетеля на Града на Странните Удоволствия.
При все това, Камарай бе доволен от състоянието на войската си. Мюлер и Фийон се оказаха разбрани хора, с които се работи лесно. Рицарят разбираше размера на заплахата, надвиснала над тях, а войните му бяха верни и предани люде, подготвяни цял живот за такъв момент. Фийон бе по-лекомислен и припрян, но изпитваше искрена ненавист към силите на злото и сякаш се бе привързал към Гората на Прамайката за краткия си престой тук. Неговите мускетари бяха виртуозни войни и почти не отстъпваха на елфите по умение. Тяхната помощ щеше да е неоценима.
Капитан Бъч и джуджетата пък бяха приготвили мощни оръдия срещу противниците си, а старият морски капитан се спираше да говори нещо за “пиперници”, които щели направо да попилеят силите на врага.
Но най-голяма помощ оказваше Белия крал. Владетелят на Гората се появи пред закрилниците й облечен в сияйна платинена броня, с дълъг шлем, увенчан с корона и аурата на сила, която излъчваше изненада всички, дори благородниците, които го познаваха. Той вече не бе просто мъдрият властелин, който изслушва и закриля всички. Той бе Пазителят на Прамайката, легендарен войн с невероятна мощ и изключителна вещина в магията. Най-силните елфически магьосници крачеха редом до него, с шушнещи дрехи от бръшлян, които искряха от събраната в тях магия.
Камарай нито можеше, нито искаше да повярва, че тази войска може да бъде победена. Тя съчетаваше силата на единството в многообразието, а участващите в нея бяха убедени, че се борят на страната на правдата. Преди финалното разположение на войските пред Гората на Прамайката гордо се издигнаха знамената на три кралства – платинената корона на зелен фон, символ на елфите, кръстосаните мечове, символизиращи мощта на хората и гърнето със злато на фона на брадва, което бе герб на джуджетата.
Камарай вярваше, че враговете му не ще пробият тази линия, в която един до друг щяха да се бият елфически и човешки рицари, пъргави мускетари и опитни джуджета с мощни огнестрелни оръжия, ала бе предвидил и най-лошия вариант – в случай на нападение войските щяха да се изтеглят така, че да вкарат противниците си в смъртоносен капан, между кръстосан огън на елфически стрели и джуджешки снаряди между все още редките дървета в края на Гората. Бе важно да не се допуска врагът да оскверни вътрешността й – това щеше да е кощунство и светотатство за обитателите на Гората на Прамайката.
Накрая битката почти настъпи, а съгледвачите донесоха новината, че към Гората на Прамайката се приближава черна орда с невъобразими размери, над която се веят знамената на Иррхас-Аббат, изобразяващи черна корона на шахматен фон. Оставаше само вечер преди решителната битка и Камарай реши да си почине, прибирайки се в специалните хралупести дървета, посяти от магьосниците на елфите и израстнали за една нощ. Те трябваше да приютят командирите на войската по време на битката и се намираха далеч от сърцето на Гората, в което бяха истинските им жилища. Най-голямото и добре защитено бе това на Белия крал, а от двете му страни бяха дървото-лазарет, в което щяха да бъдат Таерин, Лерта и Алтира и дървото, в което бе самият Камарай. Брат му бе избрал да остане в шатрите на джуджетата, но зеленокосият рицар не бе сам – при него бе отседнала Казарада, която помоли за гостоприемството му. Елфът установи, че не може да й откаже. На него му харесваше компанията на вампирката, а съветите й бяха безценни.
И така във финалната вечер преди решителната битка Камарай се прибра у дома си и завари Казарада вече там. Вампирката отпиваше от бутилка кървава супа, изцеден от змейско месо и донесен от джуджетата. Изхранването й бе проблем в Горите на Прамайката, където тя трябваше да ловува животни, нещо, което наскърбяваше много елфи. Сега обаче, благодарение на странните кулинарни обичаи на джуджетата, тя можеше да се храни спокойно.
Самият Камарай си бе приготвил мляко, ядки и сушени плодове, които изяде с голямо удоволствие.
– Справи се много добре – каза вампирката – армията ти е максимално добре подготвена. Дори за Черния крал ще е трудно да пробие защитата ни.
– Надявам се да е така – отвърна Камарай – няма да позволя на Черният крал да ми отнеме и Гората.
– И Гората? – повдигна вежди Казарада – имал си и други сблъсъци с него?
– Да… Не.
Елфът въздъхна. Той мразеше да се връща към тази тема и не говореше с никой за нея, дори с брат си Тамарай.
– Да или не? – подсмихна се вампирката. Слънчевите лъчи се бяха скрили и тя не носеше люспестите си доспехи. Изглеждаше красива в сумрака, но и някак тъжна.
– Не лично с него, разбира се – отговори Камарай – но преди много време, близо два века…
Гласът му потрепера.
– Имах си годеница, красива и нежна като зората, силна като слънцето. Казваше се Инивуел.
Не знаеше защо, но почувства нужда да излее душата си.
– Обичах я много.
– Черните елфи са я убили – отгатна Казарада.
– Да – отвърна глухо Камарай – тя бе подведена и попадна в капан, като се изправи срещу един от най-могъщите техни войни.
Лицето на вампирката се изкриви от мрачно предчувствие.
– Агамон? – предположи тя.
– Не.
Внезапно Камарай усети как по бузите му се стичат сълзи. Дълбоко погребаните емоции излязоха на бял свят в най-неподходящия момент.
– Не беше Агамон.
Вампирката повдигна въпросително вежди.
– Беше Алтиарин.
Казарада замръзна.
– Същият Алтиарин?
– Да… Не – Камарай плачеше открито и някак безпомощно – когато бил млад, ръководил нападения над Брулените брегове. Инивуел се опита да помогне на джуджетата и загина. Години наред исках да си отмъстя. И когато Алтиарин най-после дойде в Гората на Прамайката, видях, че е друг, че няма нищо общо с войнът, отнел живота на годеницата ми. Не можех… няма на кого да отмъстя.
– Ти си му простил – поклати глава Казарада – сега разбирам защо ви наричат елфи на светлината. Това е доброта, на която не съм способна. Трябва обаче да простиш и на себе си.
Камарай вдигна очи.
– Живееш сам, а не си като брат си. Останал си верен на момиче, което е мъртво от векове. Това не е правилно.
– Това е най-малкото, което мога да направя – отвърна глухо Камарай – дори не можах да я отмъстя. Поне мога да съм й верен.
– Ще й отмъстиш утре, когато прекършиш войската на Черния крал, Камарай – каза Казарада – но ако искаш наистина да покажеш уважение към тази Инувиел, ще трябва да живееш, Камарай.
– Какво имаш предвид? – не разбра рицарят.
– Тя би искала да си щастлив, а не да страдаш – отвърна вампирката, след което прехапа устни.
– Аз бих искала да си щастлив.
Камарай килна глава настрани.
– Особено след това, което ми разказа тази вечер. Няма да те лъжа, Камарай, харесах те от самото начало. Вие, елфите, сте красив народ. Имате скритата сила, която всяка жена иска от един мъж и нежната красота, която ни подлудява. А и тази зелена коса…
Казарада поклати глава.
– Но това, което изпитвам надхвърля физическото привличане, Камарай. Ти си спокоен, мъдър и добър, но едва тази вечер разбрах колко. Ти си простил на убиеца на момичето, заради което живееш в самота вече двеста години. Аз не бих могла да го направя. Когато аз изгубих любовта си, само заради това, че бях бедна, а младежът, който харесах богат, се озлобих и се обрекох на Рамкар-Дамн, а накрая се превърнах в изчадие на смъртта. Аз заслужавам да съм нещастна, ти обаче – не.
– Не заслужаваш да си нещастна, Каза – изправи се бавно Камарай – ти рискува живота си за това, което смяташ, че е вярно. Защити брат ми и жреца по целия път от Иррхас-Аббат дотук и даде кураж на армията ни със самото си присъствие. Освен това може да съм всякакъв, но не съм и глупав. Знам, че ме пускаш да те победя по време на тренировъчните битки, за да могат войните ни да придобият кураж, че могат да се справят със съществата на мрака. Но ти самата не си такова. И да си била, вече не си.
– Колко си глупав само – изсмя се Казарада.
– Моля? – не я разбра Камарай.
Вампирката също се изправи.
– Не те пускам да ме победиш, за да окуражавам армията ти, Камарай. Поне не само. Правя го, защото те обичам.
Гърлото на Камарай се сви. Това се развиваше твърде бързо, той не можеше да схване какво му се случва. Но в един момент просто си стоеше, а в следващия момент прегръщаше тази странна жена, дошла от най-дълбокия мрак и я целуваше, страстно, отчаяно, като удавник, успял най-сетне да подаде глава над вълните. А могъщата вампирка потъна в обятията му, внезапно отпуснала се, копнееща за някой, който да я закриля в свят, в който прекалено дълго тя бе била закрилница. Някак неусетно силните й, но внимателни ръце свалиха бронята от предводителя на армията светли елфи така, както той я освободи от черната й рокля и не след дълго двамата бяха под завивките, напълно отдадени един на друг. Когато всичко свърши, Камарай потъна в сладък син, изтощен емоционално и физически, но така, че на сутринта щеше да е изпълнен с нови сили, а Казарада остана будна. Вампирката също бе изненадана от начина, по който се бяха развили събитията, до тази вечер не бе й подозирала, че изпитва чак толкова силни чувства към зеленокосия благородник, не смяташе, че е нещо повече от обичайното привличане, което чувстваше към всеки хубав елф. Но когато Камарай й бе разкрил душата си, внезапно бе осъзнала, че той е мъжът, който е търсила цял живот, не жестокия Тимуриел или дори привлекателния Жофроа, който бе харесвала в годините, когато още бе човек. Знаеше, че двамата са споделили нещо, което ги е свързало по специален начин, може би завинаги. Бе невероятно, че мисли така само след една нощ, която дори не бе изминала, но бе сигурна. И именно затова реши, че трябва да помогне и на объркания брат на рицаря, потънал в саморазрушителен гняв, а също и на шантавия жрец, който ненавиждаше сам себе си. Точно в този миг, преди решителната битка за бъдещето на света на Тарр, Казарада видя шанс да създаде семейство. И проклета да беше, ако го изпуснеше.
С тази мисъл вампирката реши да позволи на ума си да почине и потъна в сън, прегърнала рицаря на бял кон, който бе чакала цял живот.
Ала сънят и на двамата не трая дълго.
Няколко часа преди настъпването на зората, тогава когато нощта е най-тъмна, се разнесе писъкът.

Глава петнадесета
Това бе крясък, който не идваше от този свят, неистов вой, изпълнен с ярост и омраза, които никое същество на Тарр не притежаваше. Писъкът не се разнасяше из въздуха в Гората на Прамайката и не идваше по вятъра. Това бе псионичен вопъл, който всички от армията защитници чуха и мигновено се събудиха от сънищата си със собствени викове.
Камарай и Казарада мигновено отвориха очи, а след това напразно запушиха ушите си, за да заглушат отвратителния звук. Той обаче изпълваше ума им и нямаше как да се измъкнат от него. Тъкмо, когато мислеха, че ще полудеят писъкът внезапно почти притихна и се превърна в далечно бучене в ума на жертвите си, дразнещо и обтягащо нервите, но търпимо.
Камарай предпазливо свали длани от ушите си, а след това стисна ръката на Казарада.
– Какво беше това? – попита той.
– Нищо хубаво – отвърна вампирката – но не мога да бъда по-конкретна от това. Не ми се е случвало нещо подобно в Иррхас-Аббат, нито никъде другаде.
Предводителят на армията защитници облече доспехите си, след което погледна към Казарада, която също сложи своята люспеста броня.
– За снощи… – елфът се поколеба – не знам какво да кажа. Едно “благодаря” звучи страшно недостатъчно.
– Спечели тази битка, Камарай – отвърна Казарада – нямам нужда от други благодарности.
– Ще го направя – отвърна елфът – с твоя помощ.
А след това излезе, следван от вампирката, навън. Всички се бяха събудили и излезли от заслоните си, като се чудеха какво става. Отговор им даде Таерин. Жрецът от Иррхас-Аббат се появи от лазарета с пребледняло лице и съобщи:
– Вехтият нанесе своя удар, това е негова атака! Алтира и Лерта изпаднаха в транс за да ни защитят от телепатичния удар, но сега не можем да разчитаме на тяхната помощ.
Сърцето на Камарай падна в петите от тези думи. Той, разбира се, бе знаел, че двете вълшебници са решили да се борят с ужасното същество от древното минало, но не очакваше битката им да започне още преди първата стрела да е изстреляна.
– Аз ще ви пазя – долетя обаче властен глас. Камарай неволно падна на колене, когато видя Белия крал в пълно бойно снаряжение. Владетелят не се бе месил в приготовленията на армията, но зеленокосият рицар знаеше, че това не е от липса на загриженост. Той се подготвяше за сблъсъка с Влъхвите на Смъртта и останалите чернокнижници от Иррхас-Аббат. Сега обаче присъствието му вдъхна смелост на останалите, които завикаха одобрително. До него застана владетелят на джуджетата крал Уилям, който се поклони на властелина на гората и обеща:
– Нека враговете ни дойдат, това ще е последната грешка в живота им.
Тамарай също се бе появил с джуджетата, покрит от глава до пети с доспехи и както винаги със спуснато забрало. Капитан Бъч бе до него и наблюдаваше някогашния моряк от екипажа си със загрижено изражение.
– Значи се започва.
– Очаквахме това – отвърна Камарай – с Казарада се чудехме дали враговете ни няма да изчакат следващата вечер, за да нападнат нощем, но явно ще започнат атаката си мигновено.
– Те нямат нужда от нощта, носят лошото време със себе си – рече Белият крал и вдигна ръка към небето. Зората бе настъпила, но бе сива, а небето се покриваше от тежки черни облаци.
– Слънцето ще изгрее, когато ги победим – обяви Мюлер – време е да се приготвяме за битка.
И така всички от войните се запътиха към войсковите части, към които принадлежаха.
– Тамарай! – извика жрецът Таерин. Изглеждаше объркан, сякаш се бори със себе си.
– Какво? – отвърна светлият елф и се обърна към него. Сините му очи блестяха като кинжали през процепа на шлема му.
– Аз… – отвори уста Таерин – пази се.
– Какво пък те интересува тебе? – отряза го Тамарай и се отправи отново към джуджешкото поделение, с което смяташе да се бие.
Таерин отстъпи назад като ударен с камшик и се изгърби. Камарай се опита да му каже нещо, но жрецът само каза:
– В отсъствието на Лерта и Алтира, аз трябва да извърша финалните приготовления в лечебницата. На добър час!
И се понесе обратно към дървото, от което бе излязъл.
Капитан Бъч приближи Камарай и му каза.
– Какво не е наред с брат ти? Винаги е бил затворен, но никога не съм го виждал толкова мрачен.
– Той иска да умре – пророни тихо Казарада.
– Какво? – сепна се Камарай, но вампирката говореше на джуджето.
– Ако наистина те е грижа за него, капитане, наблюдавай го и не го оставяй сам в боя.
Капитан Бъч кимна.
– Знам за болката, която носи, но нещо я е ожесточило.
– И може би аз съм виновен – въздъхна Камарай.
– Каза това, което би казал всеки загрижен брат, а носеше болка, не по-малка от неговата – постави ръка на рамото му Казарада – не е време за самообвинения. Победата над черните елфи ще е най-лесният начин да спасим брат ти и да се погрижим за проблема му.
Капитан Бъч кимна и тръгна подир отдалечилия се елфически войн, а Камарай кимна благодарствено на вампирката и се отправи към своите войски, следван по петите от нея.
Зад гърба им Белият крал бе потънал в разговор със своите магьосници.
* * *
Армията на Черния крал се появи на хоризонта като безкрайна черна линия. Орките крачеха най-отпред, стиснали кривите си ятагани и назъбени копия, а сред редиците им личаха и огромните фигури на троловете, които теглеха платформи, на които се бяха накачили оркски вождове и шамани. Злите същества ломотеха някакви примитивни наричания, носещи лош късмет на противниците им. Зад тях в стройни кохорти бяха разположени звероподобните пришълци от остров Миной, блеещи сатири с кози или овнешки рога и вълчаци с разтворени челюсти и хищно изплезени езици. Най-силната кохорта обаче бе тази на минотаврите, страховити мускулести войни с глави на бикове, биволи и бизони. Те вееха свой собствен флаг – бичи рога на червен фон, единственият друг флаг, който се виждаше с изключение на черната корона, символизираща властта на Иррхас-Аббат.
Най-отзад бе легиона на черните елфи, около който се носеше аура на ужас, поддържана от колони закачулени магьосници, пътуващи от двете им страни.
Камарай усети хлад в стомаха си. Бе очаквал много противници, но не и такава безкрайна орда. Само орките изглеждаха непобедими, да не говорим за страховитите им съюзници от Иррхас-Аббат и остров Миной. Черният крал наистина бе изковал страховит съюз, с който да подчини цял Тарр на волята си и от него зависеше, поне донякъде, дали ще успее или не.
Войската, която той предвождаше обаче също изглеждаше впечатляваща. Бляскави елфически рицари и човешки паладини със сияйни доспехи, разредени от елитната конница мускетари и боен ред от джуджета, въоръжени с брадви, пистолети и аркебузи, разположили оръдия в предварително изкопани ровове. Щит срещу силите на мрака.
Щеше ли обаче да удържи?
От вражеската армия се разнесоха крясъци и орките се втурнаха в безредно настъпление, размахали оръжия и надаващи диви викове на агресия и омраза. Оръжията на джуджетата грозно затраката и въздухът се изпълни с мирис на барут, а стотици противници паднаха незабавно, без дори да стигнат бойната линия на врага.
След това в настъпление се спуснаха паладините на хората, тежковъоръжени войни, които смазаха първата вълна орки без да понесат почти никакви щети. Грамадните тролове, изоставили платформите, които теглят, се спуснаха към тях, но бяха пресрещнати от пъргавите мускетари, които прерязваха сухожилията на тежките им нозе с рапирите си и ги довършваха, когато паднат на земята. Джуджетата дори не се огънаха, когато орките най-после стигнаха до тях, а размахаха брадви, които се превърнаха в месомелачки за оркска плът. Накрая светлите елфи също се спуснаха в боя, а орките отстъпиха с писъци назад, неспособни дори да погледнат сияйните им доспехи и носещи смърт мечове.
Тогава обаче напред се спуснаха колоните сатири и вълчаци, хора-зверове с неутолима жажда за кръв, които ръфаха плътта на всеки войн, който докопат. Те се врязаха в присъединилите се към битката мускетари и понесоха с лекота мушканията на тънките рапири, за да стигнат до притежателите им и да ги разкъсат със зъби и нокти, понякога дори захвърляйки грубите оръжия, които са им връчени. Паладините на хората се спуснаха към тях и помогнаха, но орките набраха отново смелост и отново се втурнаха в атака. Те бяха слаби, ала безчет и на мястото на всеки паднал сякаш изскачаха десет нови, готови да повалят всеки човешки войн, изпречил се на пътя им.
Елфите обаче бяха друга работа. По-бързи от мускетарите и по-силни от паладините, те се понесоха като вятър сред вражеските редици, недосегаеми за оръжията на звероподобните си противници. Оркски писъци, вой на вълчаци и блеене на смъртноранени сатири изпълни въздуха.
Това бе моментът, в който черните елфи също решиха да се намесят в битката, вдигнали острите си мечове. Те нападнаха своите светли братовчеди с викове на омраза, а мечовете на най-великите войни в Тарр се кръстосаха със звън, който накара останалите бойци да замръзнат от изумление. Голямо бе умението на елфите на светлината и не отстъпваше на това, демонстрирано от войните в Иррхас-Аббат, ала рицарите на Прамайката се биеха с чест, каквато тези, служещи на Черния крал не притежаваха, а това помогна на войните на мрака. Бавно, но сигурно светлите елфи заотстъпваха, докато към тях не се присъединиха джуджетата. Бесни от това, че обитателите на Иррхас-Аббат са опустошили владенията им, те се втурнаха към черните войни, които изненадани от неочакваната атака, отстъпиха назад с тежки загуби.
Тогава обаче напред пристъпи и кохортата на минотаврите, която тъпчеше всичко по пътя си, грамадни зверове, обучавани от малки в бой и човекоядство. Кръв напои тревата пред Гората на Прамайката, а стоновете на умиращите изпълниха небето. Когато вонята на смърт изпълни бойното поле, силите на Иррхас-Аббат разкриха и най-големия си коз, Влъхвите на Смъртта, елитните магьосници от Иррхас-Аббат, които лично гадаеха на Черния крал. Високи и надменни, с тъмни мантии и железни корони на челото, те се издигнаха във въздуха и започнаха да мятат черни светкавици по биещите се на земята, без да ги е грижа дали удрят свои и чужди. Дори аристократите на черните елфи не бяха в безопасност от адските им магии, тъй като придворните на Черния крал се считаха за същества, по-висши от останалите.
Но тогава от другата страна се появи и Белият крал в пълно бойно снаряжение, а около него бяха вълшебниците на светлите елфи. Те спуснаха сияен щит, който да предпази войските им и дори враговете им бяха благодарни, че са защитени от яростта на Влъхвите, които насочиха цялата сила на адските си заклинания към омразния им властелин.
* * *
Когато Тамарай влезе в битката, яхнал едър кафяв жребец, изпита по-скоро облекчение, отколкото напрежение. Последните няколко дни нагледно показаха, защо бе отказал да живее сред елфите и се бе преселил в джуджетата. Животът му сред елфите го объркваше с отговорностите и изискванията си, дори със загрижеността, демонстрирана от брат му Камарай. Той го обичаше, но не можеше да търпи баналните му съвети, макар да знаеше, че са правилни. Наистина, какво си бе помислил в нескопосните си опити да ухажва – да, вече можеше да си го признае – онзи жрец? Тези чувства бяха неестествени, а жрецът, разбира се, не можеше да го понася. Той бе последовател на Рамкар-Дамн и принадлежеше към същата раса, която бе унищожила истинския му дом – Кралството на Джуджетата – а сега искаше да погуби и Гората на Прамайката.
Но Тамарай нямаше да го допусне. Цялата му болка, ярост и мъст от последните дни се изля върху противниците му и той потъна в противниковата армия, нехаещ за предупредителните крясъци на капитан Бъч. Верното джудже не разбираше, знаеше, но не разбираше и нямаше как да разбере. Тамарай не се нуждаеше от закрилата му. Джуджетата имаха нужда от неговата. И той щеше да им я даде.
Обкован в здрава, но лека броня Тамарай напредваше сред оркските редици, които скоро отстъпваха още при приближаването му, след като дузина от тях паднаха покосени от меча му, без да успеят дори да го докоснат. След това се появиха обитателите на остров Миной – разкривени и карикатурни създания, ни хора, ни животни, а нещо средно между двете. Някога Тамарай бе чел, че те са създадени изкуствено от Древния и сега, когато ги виждаше, нямаше съмнение, че това наистина е така. Уби ги без жал и без угризения, а накрая в животинските им мозъци просветна, че той е враг, пред който са безпомощни, макар да не знаеха, че е кален в десетки битки със змейове и през последните седмици е получил обучение от самия Алтиарин, един от расата на техните господари, по стечение на обстоятелствата минал на отсрещната страна.
Накрая се появиха черните елфи, със студени и надменни изражения на лицето, които той изтриваше с ударите си. Много по-умели противници от орките и сатирите, те го принудиха да фокусира гнева си, да се съсредоточи и той им бе благодарен за това, което не му попречи да убие трима от тях в последователни единоборства. Бе потънал в редиците на врага и чуваше нейде отдалеч предупредителните крясъци на капитан Бъч и брат си Камарай, но не му пукаше. Цялата болка, която бе хранил в себе си вече два века излизаше и се изливаше върху войниците на тъмнината, изпречили се на пътя му.
В небето над него ехтяха гръмотевиците на страховита магическа битка, а Тамарай ги чу като симфония, отразяваща състоянието на душата му. Накрая дори благородниците на Иррхас-Аббат, тези прехвалени войни, пред които уж всеки враг отстъпвал, се отдръпнаха от него и той се озова сам на бойното поле.
– Никой ли няма да се бие с мен? – извика предизвикателно Тамарай и размаха окървавения си меч.
– Аз ще се бия с теб – долетя присмехулен глас.
Тамарай се обърна и видя ездач на черен жребец с бяла коса, която се вееше на неестествения вятър, плод на опустошителните заклинания, които Влъхвите на смъртта изричаха. Той бе облечен в черна ризница и имаше черен меч с назъбено острие, създадено да причинява по-голяма болка. Толкова голяма бе арогантността му, че дори не носеше шлем, с който да прикрие надменната си усмивка.
– Лорд Агамон – позна го Тамарай от разказа на Таерин, а после ядно прогони мисълта за жреца от ума си. С боен вик, който бе научил от джуджетата Тамарай се спусна напред и замахна с окървавения си меч към албиноса.
Ала черното назъбено острие се издигна по-бързо от пепелянка и отклони собствения му меч настрани, а после се стрелна към стомаха му и разкъса бронята, която го защитаваше като хартия, след което навлезе дълбоко във вътрешностите му.
Тамарай зяпна и изтърва меча си, а след това се приведе напред, пронизан от жестока болка. Опита се да каже нещо, но не можа. От устните му излязоха само стон и няколко капки кръв.
Агамон го приближи, а жестоката усмивка не слизаше от лицето му.
– Добре се биеше, войниче. Битка на някой, измъчван от жестока болка. Не, не ме гледай толкова изненадано. Аз съм специалист по болката и винаги мога да я разпозная, макар да не зная и да не се интересувам от причините й. Ти влезе в битка с надеждата за бърза смърт.
Агамон постави ръка върху носа на кафявия жребец, който бе обезумял от страх и процеди магическа дума, която уби животното на място. Не позволи обаче Тамарай да падне, а внимателно подхвана тялото му и го свали на земята, докато сам слизаше от черния си жребец.
– Няма обаче да я получиш – каза жестоко черният елф и изтръгна назъбеното острие от корема на падналия войн. Тамарай изкрещя от болка, каквато не си бе представял, че може да съществува.
– Раната е смъртоносна и никой лечител не ще може да я изцери – безстрастно каза Агамон – но ще те убие бавно. Близките ти ще стоят около теб и ще се молят на чудо, което никога няма да настъпи. А ти ще се гърчиш от болка, може би цяло денонощие, преди да умреш. О, да, не се чуди, че знам за това, че имаш близки. Само войн, който има какво да губи и не смее да си го поиска се бори с такова отчаяние, каквото демонстрира ти.
Агамон стъпи леко върху раната на Тамарай и светлият елф се разплака от адската агония, която почувства.
– Сега обаче вече наистина няма какво да губиш. Но те ще страдат.
Агамон се усмихна и вдигна поглед към Камарай, Казарада и размахалия пистолет Бъч, които се бяха врязали след черните аристократи, за да стигнат ранения. Шлемът бе паднал от главата на елфическия рицар и зелената му коса се вееше на вятъра, а от очите му се стичаха сълзи.
– Приберете си го – каза лорд Агамон и се обърна към приближените си – нека си го приберат. Битката за днес приключи. А на нашите приятели им предстои изпълнена с интересни емоции нощ.
Агамон се качи спокойно на коня си, а садистичната усмивка така и не слезе от лицето му, докато той се обърна и се отдалечи от Камарай, вампирката и джуджето. Благородниците му, избухнали в подигравателен смях, го последваха.
Камарай изгаряше от желание да настигне албиноса и да го убие, но знаеше, че така рискува живота на брат си и освен това подозираше, че ще бъде посечен като него. Агамон бе добър, дяволски добър, може би по-добър дори от Алтиарин.
Но сега това нямаше значение.
– Помогни ми, Казарада – каза зеленокосият рицар. Без да продума вампирката хвана нежно ранения Тамарай, който изпъшка от болка. Камарай почувства как се задушава, но стисна зъби. Войската му не трябваше да вижда как плаче.
– Опитах, опитах да го следвам – повтаряше Бъч като в транс – но той бе твърде силен, твърде бърз. Изгубих го. Изгубих го…
Войските на врага, приключили битката за днес, отстъпиха назад, но по бойните им крясъци личеше, че се чувстват като победители. Със замъгления си мозък Камарай смътно разбра, че това е така, че въпреки тежките си загуби те оставаха безчет, а неговата армия е намаляла с една четвърт – почти смъртоносен удар за надеждите им да спасят Гората на Прамайката.
Но сега Гората нямаше значение. Трябваше да стигнат лазарета и някак си да изцерят брат му.
Каквото и да казваше Агамон.

Глава шестнадесета
Казарада се чувстваше като в кошмар и почти не чуваше нито шума от войниците защитници, които нареждаха постови за през нощта и се прибираха за няколко часа неспокоен сън, нито дори от Белия крал, който кацна отново с магьосниците си и започна да раздава заповеди. Владетелят понечи да викне Камарай, но видя брат му в ръцете на вампирката и махна с ръка, след което извика чичо им, лорд Рисафай.
Денят бе минал катастрофално и не поради техни грешки. Бяха изпълнили всичко както трябва. Самата Казарада бе отнела толкова много живот днес, че й се повръщаше, а жаждата й за кръв вероятно щеше да е утолена за близката една година. Но онези бяха толкова ужасно много! Невероятно много. Орките нямаха чет и макар да бяха убили хиляди, имаше още много пъти по толкова, винаги готови за атака. Обитателите на остров Миной бяха понесли тежки загуби, но основната им сила, кохортата на минотаврите, бе почти непокътната. Казарада бе видяла силите на техния владетел, цар Бракадаз и се съмняваше, че дори тя може да го победи.
Но най-ужасното нещо бе в ръцете й. Тя бе видяла напредъка на Тамарай и бе стъписана от яростта му, но Агамон бе бърз и силен като дявол. Бе се справил с него с един-единствен удар и така бе довършил и Камарай. Вампирката долавяше с чувствителния си слух хлиповете, които зеленокосият рицар преглъщаше с огромно усилие на волята. Те бяха убили любимата му, а сега на път да си отиде бе и брат му.
Казарада нямаше съмнение в думите на Агамон, че раната е смъртоносна. Бе сигурна, че садистичният черен елф е оставил да приберат Тамарай именно за да наблюдават мъчителната му смърт, но също така знаеше, че нямат друг избор, освен да се борят.
Нахлуха в лазарета без да се извиняват и забелязаха Таерин, коленичил над ранен мускетар – може би самият им лидер, Фийон, в момента не бе сигурна. Лерта и Алтира не се виждаха никакви, вероятно бяха на горния етаж, към който водеха вити стълби. Жрецът на Рамкар-Дамн бе затворил очи съсредоточен и Казарада с удивление видя как раната по бедрото на мускетаря зараства.
Фийон се изправи, благодари на Таерин, който само надменно кимна и се отдалечи. Жрецът се обърна към тях и лицето му посивя.
– Тамарай, нали? – попита той.
– Извикай Лерта или Алтира – извика вместо отговор Камарай.
– Не мога – отвърна Таерин.
– Как така не можеш? – избухна Камарай.
– Те са единственото, което пречи на Вехтия, рицарю. Не чуваш ли писъка в ума си?
И наистина, разсъди Казарада, псионичният вой все още ехтеше в подсъзнанието й, готов да се разрази с пълна сила.
– Оставете го на легло – махна с ръка Таерин. Казарада забеляза, че ръката му леко трепери.
– Той те обичаше – внезапно каза зеленокосият рицар – обичаше те и затова се хвърли в боя, за да умре. Защото знаеше, че ти ще презреш това.
Лицето на Таерин се изкриви от болка.
– Не знаеш нищо за мен, рицарю и нямаш право да ме съдиш. Започнах всичко това, само за да служа на моя бог, а ето ме сега, лекуващ светли елфи и човеци.
– Значи не те интересува – попита гневно Камарай – все ти е едно дали ще умре или не?
– Разбира се, че ме интересува! – кресна внезапно Таерин.
Камарай замълча.
– Трябва да разбереш – продължи жрецът – че аз никога не съм искал да се влюбвам. Това е против религията ни. Още по-малко пък в мъж. Това е неестествено. И най-малкото в светъл елф. Което вече е отвратително.
– Но стана така, нали? – намеси се Казарада, която бе оставила стенещия Тамарай на земята – затова ме накара да спра, когато Войнът на Арената ни застигна?
– Моите чувства в момента са ирелевантни – отговори Таерин и се обърна към Камарай.
– Кой го подреди така?
– Агамон – отвърна с горчивина Камарай – вашият предводител.
– Агамон не е мой предводител и никога не би могъл да бъде. Аз съм поклонник на Рамкар-Дамн, а не на един психопат.
Таерин коленичи до ранения и огледа раната.
– Много прецизен удар – каза сухо той, все едно коментира обезглавена пуйка – нанесен точно и прецизно. Целта е да убие жертвата бавно и мъчително, причинявайки максимална болка както на ранения, така и на близките му.
Жрецът вдигна очи към Камарай.
– И да събудя Лерта, полза никаква, рицарю. Тя не може да изцери тази рана.
Камарай се олюля и Казарада го подхвана, за да не падне.
– Значи наистина няма надежда – прошепна той, след което повиши тон – няма ли дори да опиташ?
– Не съм казвал такова нещо – отвърна надменно Таерин – казах, че Лерта не може да успее, не, че аз няма.
– Не можеш да си по-добър лечител от Лерта – изпусна нервите си Камарай – та ти си лечител от три дни, в името на Прамайката!
– Прамайката е слаба, както и лечителите й – отвърна арогантно Таерин – аз съм лечител на Рамкар-Дамн, първият истински такъв. Ще направя каквото мога да спася брат ти.
Внезапно жрецът посърна и цялата арогантна маска изчезна.
– Но не ще мога да помогна на никой друг. Тази рана ще отнеме цялата ми сила.
Казарада погледна в Камарай в очите. Погледът му се беше изцъклил и тя позна, че е изпаднал в шок. Пред него бе невъзможна дилема – да жертва всички ранени или да спаси брат си.
– Аз ще се погрижа за останалите – долетя слаб глас от стълбите и вампирката се изненада да види Алтира. Магьосницата изглеждаше състарена с няколко години.
– Алтира! – скочи на крака Таерин – а Вехтият?
– Майка каза, че ще го задържи още малко, докато излекувам ранените – отвърна Алтира – тя усети, че твоята битка предстои. Успех, Таерин.
След тези думи тя се обърна към Камарай и Казарада.
– Вие елате с мен. Жрецът трябва да е сам, докато извършва лечението си.
Камарай кимна, макар вампирката да почувства, че той не иска да се отделя от брат си.
Таерин вдигна очи към него. Всяка от думите му излезе бавно и мъчително, все едно самото им изговаряне му причинява болка.
– Рицарю, искам да знаеш, че ако не успея да излекувам брат ти, ще умра с него. Такава е същността на моето лечение. Мисля, че това отговаря на обвинението ти, че любовта му към мен не ме засяга.
Камарай отвърна на погледа му и просто кимна.
А след това тримата излязоха от дървото и оставиха жрецът на Рамкар-Дамн насаме с ранения.
* * *
Останал сам, Таерин потъна в магията, за която допреди дни не бе и подозирал, че притежава. Трябваше да остане спокоен, макар при самия вид на Тамарай, намушкан по този начин едва не го бе довел до истерия. Присъствието на вампирката и рицаря на светлите елфи обаче го принуди да запази самообладание и сега той потъна в работата си.
Когато Лерта го открехна към света на лечението, тя му разкри своя начин да лекува всяка болка. Тя виждаше раните на хората като възли негативна енергия, които отпускаше с вълшебствата си и така се справяше със самата рана. Нейният подход за всичко бе такъв, така се бе справила и с Войнът на Арената – възел от мъртви души, запратен по петите им.
Таерин обаче не можеше да лекува така, тъй като не бе в природата му да търси мирно решение на проблема. Той бе жрец на Рамкар-Дамн, богът на войната и дарбата му на лечител не можеше да промени това. За него раните бяха проблем – враг, който трябва да бъде победен и унищожен. Такъв бе подходът му и изненадващо и за самия него, той даваше резултати. В контузиите и ожулванията на войните, участвали в тренировъчните битки и в раните на първите дошли в лазарета днес той бе срещнал противници, които може да победи, врагове, върху които да излее волята си да помогне на своя бог.
Нищо обаче не можеше да го подготви за раната, която зееше от корема на Тамарай. За да я изцери, жрецът трябваше да влезе в битка със самата смърт.
Таерин хвана ръката на Тамарай и притвори очи, като започна да си нашепва молитви към Рамкар-Дамн. Знаеше, че богът му не може да го чуе, но това му вдъхваше успокоение. Първо той набеляза за врагове шокът и болката, обзели треперещия в агония Тамарай. Те го бяха увили като погребален саван и щяха да го довършат, ако започнеше същинското лечение, без да ги е преодолял.
Таерин насочи магията си срещу този саван и го разкъса като хартия, като усети по ръката на Тамарай, че светлият елф се отпуска и потъва в дълбок сън.
Първите врагове бяха паднали.
Таерин продължи да нашепва молитвите си и насочи вниманието си към самата рана. Тя се появи в ума му като огнен демон, черна сянка, увита в пламъци, която се опитваше да отведе Тамарай дълбоко в недрата на пъкъла, където вилнееха пипалата на Кракена. Апокалиптичната картина накара жрецът да се съсредоточи. Той продължи да напява псалми за бога на войната и насочи магията си към демона. Тя потъна в чудовището като в бездънна яма, а Таерин почувства как силите му отслабват. Жрецът се ядоса и стисна зъби, като впрегна цялата си сила към огненият демон.
Напразно. Раната продължи да изпива собствените му магически и жизнени сили, като в същото време убиваше и Тамарай.
Колко жалък начин да умреш, помисли си Таерин. Скимтящ над трупа на някакъв си рицар.
При тази мисъл той почувства как го обхваща още по-голяма немощ и едва не припадна. Демонът сякаш се разрастна в съзнанието му и се изсмя с подигравателния кикот на Агамон. Отвъд него, Таерин видя душата на Тамарай, подобна на мъничка светулка, потъваща все по-навътре и по-навътре в мрака. Жрецът почувства ужасната самота, която я обграждаше, болката и срамът, които я съпътстваха.
“Не трябва да се чувстваш така”, помъчи се да изпрати мислите си към светулката той, макар сам да не бе сигурен в това. “Тук има същества, които те обичат.”
Светулката спря, сякаш на милиметри от пипалата на Кракена, които се протегнаха лакомо, за да я хванат и погълнат.
“Грозното джудже”, продължи окуражен Таерин. “Брат ти.”
Светулката сякаш помръкна и се спусна надолу, право надолу към пипалата на Кракена.
“Не!”, извика Таерин в ума си толкова властно, че имагинерните пипала се отдръпнаха. Жрецът изпита унижение от признанието, което му предстоеше да направи и почувства как по бузите му потичат сълзи.
“И аз. Най-вече аз.”
Прошепна това и на глас, като въздишка, но то имаше чудодеен ефект. Усети как светулката започва да блести все по-ярко и по-ярко, а пипалата се отдръпват назад.
– Обичам те – прошепна Таерин и магията му се свърза с душата на Тамарай, като предизвика оглушителна експлозия, в която демонът избухна, без да може дори да извика.
С това и последните сили на жреца свършиха и той потъна в успокоителния мрак, превърнал се в символ на неговия бог.
* * *
Събуди се призори. Някой го беше завил и му бе топло и приятно. Отвори очи и установи, че лежи на леглото на болните, а Тамарай го няма.
Стана стреснат и се огледа. Ужасният светъл елф бе станал и разглеждаше бронята си, все едно не е бил на ръба на смъртта допреди минути. От раната му нямаше и следа, но бе ужасно блед и изглеждаше отслабнал.
– Идиот – изсъска Таерин и се изправи на крака – лягай веднага. Щях да умра, докато изцеря раната ти, а предвид сегашното състояние на етерните селения, шансът да попадна в Чудноомайните поля и те все още да са такива е пренебрежимо малък.
– Но не умря – отвърна Тамарай, без да вдига поглед от промушената си коремна броня – а ме излекува.
– Браво – отвърна Таерин – майстор в това да забелязва очевидното.
Тамарай остави бронята на страна.
– Когато Агамон ме промуши, мислех, че съм попаднал в ада – отговори той – дори сънувах, че пипалата на Кракена се протягат към мен. Но след това дойде ти и ми каза нещо, което ме събуди.
Тамарай се обърна към жреца.
– Нещо, от което съм бягал цял живот. Заради което посветих десетилетия на лова на змейове. Заради което нямах приятели. Заради което странях от родния си брат.
– И аз щях да страня от него, ако ми беше брат – отвърна Таерин, но сарказмът му бе защитна реакция. Всъщност бе паникьосан от посоката, в която поема разговорът.
– Събудих се, защото повярвах, че това е истина и може би защото сега, преди краят на света, вече не ме интересува толкова какво ще кажат останалите. Но ако не е вярно, ще взема нов меч и ще се върна на бойното поле.
– Намери някой друг, а не Агамон – отвърна Таерин – казват, че минойският цар Бракадаз убивал жертвите си с един удар, бързо и относително безболезнено.
– Благодаря за съвета – отвърна сухо Тамарай – ще го имам предвид.
– Престани! – излая Таерин – никъде няма да ходиш. Ще си стоиш в кревата и ще почиваш. Втори път през този ад няма да мина…
Жрецът се поколеба.
– Дори заради теб.
Тамарай вдигна пронизващите си сини очи.
– Значи е вярно.
– Очевидно да.
– Кажи го – помоли се Тамарай.
Таерин отстъпи назад.
– Това – простена той – е трудно за мен. Аз съм обучаван да мразя, а не…
– Моля те. Трябва да го чуя, за да повярвам.
Таерин притвори очи.
– Обичам те – накрая процеди жрецът – сега доволен ли си? Обичам те.
Когато отвори очи, видя с изумление, че Тамарай плаче.
– Какво пак направих? – изкрещя Таерин – какво отново не е наред? Мразя светлите елфи!
– Нищо… – вдигна ръка Тамарай.
– Нищо? – повтори обвинително Таерин.
– Просто… не вярвах, че някога ще чуя тези думи, от който и да е било, Таерин. Страхувах се да ги чуя. Затова избягах толкова далеч, чак в открито море.
– При змейовете – допълни Таерин, щастлив от повода да смени темата.
– При змейовете – повтори Тамарай – и когато дойде на онази лодка… обикнах те щом те видях, без дори да знам, че ти също…
Светлият елф си пое дълбоко въздух.
– Копнеех и се страхувах да чуя тези думи, Таерин. Защото и аз те обичам. Повече от всичко, което съм обичал на света.
Таерин отвори уста да отговори, но не можа.
– И аз се страхувах – призна си накрая той – е, сега си го казахме. Всичко свърши.
– Не съвсем – усмихна се Тамарай и в следващия момент се озова пред жреца, а очите на Таерин неволно обходиха мускулестото му тяло, за да се спрат на лицето и пронизващите сини очи.
– Ами давай – успя накрая да каже жрецът – така и така сме почнали…
И в следващия момент замлъкна, тъй като Тамарай го бе целунал, а светът в потъна във фонтан от прекрасни усещания.
– О! – възкликна Камарай, когато отвори вратата на лазарета, а Казарада, която бе дошла с него, избухна в смях.
– Мразя – бе първата дума, която Таерин изрече след първата си целувка – мразя светлите елфи.

Глава седемнадесета
Магия – това бе начинът, по който Алтиарин бе полетял. Последен дар от Лерта и Алтира преди пътуването към Иррхас-Аббат, заклинание, вплетено в новия черен плащ, на който черният елф се бе понесъл във въздуха за изумление на своя стар приятел Римиел.
Магията, разбира се, си имаше граници. Плащът не бе неуязвим, а магията, която го поддържаше бе нетрайна. Щеше да може да носи Алтиарин във въздуха за не повече от седмица. Но дотогава елфът се надяваше да е приключил с пътуването си и да се е върнал в Гората на Прамайката, за да я защити от нападателите й.
– Харесва ли ти летенето? – попита Римиел, след като се изравни с черния елф.
– Разбирам защо с Алтира толкова говорихте за него – усмихна се в отговор Алтиарин – наистина носи усещането за абсолютна свобода…
Двамата вече бяха оставили Гората на Прамайката зад гърба си и навлязоха в земите на хората. Летяха невероятно бързо, със скорост, недостижима за птиците, които ги наблюдаваха с почуда как минават покрай тях.
– С този подарък Лерта и Алтира са надминали себе си – призна вампирът – имаш ли представа как точно действа?
– Не съвсем – призна си Алтиарин – все пак не съм магьосник. Знам, че заклинанието има ефекта на криле и в същото време някакси обработва пространството около мен, така че да мога да се издигна във въздуха и да напредвам с тази скорост.
– Има ли други изненади, които двете са ти дали?
– Всъщност да – отвърна Алтиарин и вдигна пръстените на ръката си – вдъхнових се за това от легенда за Черния крал, която се мълви в Иррхас-Аббат. Казват, че носил на ръката си пръстени, във всеки от които е скрита душата на могъщо чудовище. Лерта и Алтира ми направиха нещо подобно. Аз обаче не разчитам на демони. Във всеки от разноцветните камъни, които виждаш е скрито определено заклинание, което призовава природна стихия – огън, лед, вода, въздух и земя. За съжаление ще мога да ги използвам еднократно, но се надявам да изненадам Черния крал с тях.
– Мислех, че ще го оставиш за мен – намръщи се Римиел – доколкото си спомням, силата му те притеснява.
– Именно – кимна Алтиарин – мисля, че дори на теб ще е трудно да го победиш сам. Сега ще мога да ти помогна. Ще го съкрушим заедно.
Алтиарин се намръщи.
– Или поне така се надявам.
– Какво повече можеш да ми кажеш за Черния крал? – попита Римиел – знам, че е владетел на Иррхас-Аббат и че силите му са легендарни, но нищо конкретно. Кой е той? Има ли си име?
– Той е безсмъртния владетел на Града на Странните Удоволствия – разпери ръце Алтиарин – никой не помни името му, тъй като управлява от страшно отдавна. Аз лично намирам това за странно. Според мен той умишлено е изличил спомена за произхода си от регистрите. Така поддържа около себе си аура на тайнственост, която му помага да управлява с железен юмрук.
– Лерта каза, че той е предал вярата във вашия бог, Рамкар-Дамн – рече Римиел – как е възможно това?
– Отново ми задаваш въпрос, на който не мога да отговоря – поклати глава Алтиарин – в нашия град той се е считал за най-предания поклонник на бога на войната, според митовете се съветва с неговите Сталкери на мрака. Хилядолетия наред е управлявал Иррхас-Аббат като теократ – владетел на аристократите и поставен от Рамкар-Дамн владетел, на който дори жреците се кланят. Как и защо се е извърнал към Кракена, ако изобщо е станало така, за мен остава загадка.
– Все трябва да имаш някакво предположение – намръщи се Римиел.
– Имам – призна си Алтиарин – Черният крал е болезнено властолюбив и честолюбив и признава само силата. За него и за нашия народ като цяло тя е върховната добродетел. Светът е създаден, за да бъде управляван от силните, а слабите трябва да бъдат техни роби. Така вярват в Иррхас-Аббат.
– Какво общо обаче има такова вярване с нещо толкова драстично, като това да смениш религията си? – не разбра Римиел.
– Може би Черният крал е сметнал, че Рамкар-Дамн се е провалил – отвърна Алтиарин.
– Как така? – стъписа се вампирът.
– Черните елфи почитат или почитаха Рамкар-Дамн с вярата, че той ще им донесе победа и власт над останалите народи на Тарр, включително и над светлите им братовчеди. През вековете тази надежда се оказа неоправдана. Със саможертвата си Томан Изкупителя предотврати успеха на нашия полулегендарен герой Миракин преди векове, а оттогава черните елфи нямат значителни външнополитически успехи. Набезите срещу джуджетата и пленяването на орки от Планината на Ледените Хребети поддържа самочувствието на обитателите на Иррхас-Аббат, но не носи никакви реални дивиденти. Подозирам, че моята история е влошила нещата.
– Защото си избягал успешно от града? – предположи Римиел.
– Бях прогонен от града, тъй като се счита, че изгнанието е най-страшната участ за черен елф – отвърна Алтиарин – лишен от себеподобни, елфът на мрака би трябвало да умре в агония, а не да се съюзи с представители на останалите раси. Аз обаче намерих щастието и любовта с Лерта, а след това провалих опитите на черните елфи да си отмъстят за прегрешенията, които, вярват, съм извършил срещу тях. Нещо повече, аз разкрих техния агент в Гората на Прамайката и сложих край на процеса, който трябваше да поквари и вярата на светлите елфи. Освен това нашите победи срещу Инквизицията отхлабиха хватката на Сталкерите на мрака и върху църквата на Томан. На практика, по всички параграфи Рамкар-Дамн претърпя тежко поражение. Много е възможно Черният крал да е решил, че този бог не може да реализира политическите му амбиции и така се е обърнал към още по-могъщ господар.
– Мислех, че черните елфи вярват, че са единствените, които могат да спасят света от Кракена – намръщи се Римиел – поне нещо такова излезе от думите на Телмакин.
Алтиарин потръпна, спомняйки си предателя в Гората на Прамайката.
– Жреците със сигурност са вярвали в това, предполагам, че част от аристократите споделят тези виждания, макар вековете на политически интриги да са притъпили месианското чувство на черните елфи – отвърна Алтиарин – но, Римиел, когато хилядолетия наред си бил отдаден на мрака, ти приемаш най-лошите му привички, а отказът от принципи е основен фундамент на злото.
– Не съм сигурен, че те разбирам – призна си Римиел.
– Според черните жреци, методите, които използваме в името на Рамкар-Дамн са приемливи, тъй като целта – спасението на Тарр – оправдава средствата. Изглежда невероятно тъкмо това гледище да доведе до предателство спрямо основната идея, но всъщност е логично. Вероятно за Черният крал победата над останалите раси се превръща във фикс идея и замяната на един господар с друг е приемлива в името на постигането й.
– Според Лерта обаче тази победа може да унищожи света! – възкликна Римиел.
– Така е – кимна Алтиарин – но да вземеш такова решение вече едва ли е много трудно за Черния крал. Хилядолетия наред елфите на мрака са учени, че всеки трябва да се погрижи за себе си, че проявата на чувства като любов и приятелство е признак на слабост. След толкова много време елфите на мрака са престанали да изпитват лоялност към който и да е било. Нормално е техният владетел вече да не чувства нищо и към тях. Неговата абсолютна цел е собственото му добруване и победата над онези, които той намира за врагове. А целта, както вече ти казах, оправдава средствата.
– Как се вписва Вехтият в цялата ситуация? – поинтересува се Римиел.
– И това не зная – въздъхна Алтиарин – трябва да ти призная, че съм изумен от появата на такова същество на Тарр. Ако има нещо, в което елфическите аристократи са убедени, това е, че тази раса вече не съществува. Това е много важно за нас, тъй като според нашето образование Вехтите са били единствените създания, чиято вещина в тъмните изкуства и вероломство са съперничели на нашите. Победата над тях е ключова в историята ни. Шокиран съм, че Черният крал е върнал техният предводител от миналото.
– А ние оставихме Тира и Лерта да се борят с него… – каза тъжно Римиел.
– Нямахме друг избор – изкриви лице Алтиарин – ако Черният крал наистина се готви да принесе в жертва целия свят на Тарр, трябва да го спрем. Можем само да се надяваме, че ще го сторим достатъчно бързо, преди Вехтият да се изправи в битка с жена ми и дъщеря ми.
– Вярваш ли, че можем да победим Краля? – попита Римиел искрено.
– Нямам представа – отговори Алтиарин – неговото могъщество е легендарно, но е видимо само за много тесен кръг негови приближени, а дори и те не знаят точните му граници. Знам обаче едно. От векове той не е влизал в истинска битка. Това може да се окаже предимство, независимо от заклинанията и адските пазители, които има на своя страна.
– Да се надяваме да е така – отговори Римиел – не ми се иска да вярвам, че летим към смъртта си.
Двамата продължиха да летят мълчаливо, изминавайки огромни разстояния за броени часове. Пътят, който им бе отнел седмици по време на пътуването към Водопадът на Зората сега бе изминат за по-малко от ден. Вечерта те вече виждаха очертанията на Ледената планина, масивна и огромна, издигаща се на цели километри височина.
– Можем да нощуваме тук – предложи Римиел – и да продължим по пътя си утре.
Алтиарин се съгласи и двамата с вампира кацнаха до една огромна скала. Макар някога да бяха нощни същества, сега бяха придобили обичаите на светлите елфи и предпочитаха да пътуват денем и да почиват нощем. Накладоха огън, макар Римиел да нямаше нужда от топлина. Времето в подножието на Планината бе мразовито и повърхността наоколо бе покрита със сняг. Скалата бе единствената преграда пред виелицата, която фучеше из проходите по-горе в планината.
Римиел предложи да остане на пост цяла нощ, понеже имаше значително по-малка нужда от сън сравнение с Алтиарин. След известно колебание елфът прие предложението му и заспа. Макар да се бе справил с летенето като ветеран, той за пръв път се издигаше във въздуха и поренето на вятъра го бе изтощило, докато за Римиел това бе ежедневие.
Алтиарин потъна в дълбок сън, в който видя издигащата се в облаците Поднебесна кула. На върха й стоеше Черният крал, разперил ръце и шепнещ наричания на език, който нямаше нищо общо с мелодичната реч на народа му. В небесата около него се разливаше злокобно пурпурно сияние и Алтиарин видя чудовищен силует, който се оформяше от нищото. Преди да види какво същество се появява над Тарр, сънят го пренесе към непристъпните върхове на Ледената планина, покрити с вечен сняг. Повече почувства, отколкото видя някакво безименно чудовище да прелита покрай тях, а присъствието му го изпълни с ужас, какъвто не бе познавал досега. Остър мирис на сяра го блъсна в ноздрите, а из върховете се разнесе оглушителен рев…
Алтиарин отвори очи. Наоколо бе тъмно и единствената светлина се разнасяше от огъня, който пукаше между него. Поне част от съня му бе реалност – някакво същество наистина бе изревало, макар и от много далеч.
– Какво беше това? – изправи се черният елф.
– Ти ми кажи – отвърна Римиел, изтеглил огромния меч, който обикновено висеше на гърба му.
Двамата останаха загледани в тъмнината, но създанието, надало страховития рев така и не се появи. Вероятно бе много далеч от тях, помисли си Алтиарин и в същото време изтръпна от мисълта за размерите му. Това не бе някой от обичайните хищници за Ледената планина, тъй като нито саблезъбия тигър, нито пещерната мечка и адската свиня можеха да надават тъй пронизителни крясъци. Дори снежният човек Йети нямаше такова гърло.
Алтиарин почувства, че нещо древно, зло и отвратително се е пробудило да ги посрещне и си спомни мрачните легенди за съществата, които Черният крал държеше в пръстена си.
Тази мисъл прогони съня от очите му и той предложи на Римиел да си почине. Макар да бе напрегнат, вампирът имаше нужда да остави ума си да почине и потъна в сън, а Алтиарин пое поста. Снегът около тях бе натрупал, а виелицата ставаше все по-студена.
Това, което обезпокои черният елф обаче бе смътният мирис на сяра, който долетя сякаш безкрайно отдалеч.
* * *
На следващата сутрин продължиха по пътя си, като отново се издигнаха във въздуха. Този път трябваше да летят все по-нагоре и по-нагоре и това се оказа изморително за Алтиарин. Преди много години той бе прекосил Ледената планина пеш и това едва не го бе убило. Дори летейки обаче елфът усети как се изтощава от разредения и леден въздух, който бе принуден да диша, а снегът го прониза до мозъка на костите. Вятърът не спираше да вее сняг и мраз в очите му, а бученето му из планинските проходи звучеше като злокобна приспивна песен, примамваща към бялата смърт. По някое време Алтиарин усети как клепачите му натежават и заклюма, докато лети. След това усети здравите ръце на Римиел да го хващат под мишниците и да го понасят във въздуха.
– Хей – възрази черният елф – просто трябваше да ме разбудиш.
– Пести си силите – отвърна вампирът – не е предвидено смъртни да летят толкова нависоко.
И наистина, двамата вече се издигаха до върховете на Планината на Ледените Хребети, а Алтиарин видя замръзналия сняг по тях, скован от векове. Черният елф потрепера пряко волята си.
– Още малко – успокои го Римиел – и след това се спускаме обратно надолу.
Алтиарин отвори уста да отговори и в следващия миг го блъсна ужасната смрад на сяра. Той усети отвратителното присъствие от съня си и отвори уста, за да извика предупредително, когато от сенките на най-високия връх в планината изплува фигура, която накара дори него, великият войн от Иррхас-Аббат да замлъкне. Пред него и Римиел се появи колосално същество с дължина от десетки метри. То бе покрито от глава до пети с черни люспи, като влечуго, змиевидна бе и грамадната му глава, а също и дългата опашка, която шибаше нервно във въздуха. Противно на всяка логика на естествознанието, то имаше и четири страховити крака, завършващи с огромни нокти, които можеха да понесат мамут в себе си, но също и гигантски криле като на прилеп. Ала най-страшни от всичко бяха алените му очи, в които блещукаха огньовете на ада.
– Дракон – промълви Алтиарин.
– Но те са легенда – отговори Римиел, смаян от появата на ужасното същество пред тях.
– Кажи му го – отвърна Алтиарин и махна с ръка на вампира да го пусне. Той бе реалист и осъзна, че това е краят. Нямаше начин да победят това страховито същество. Черният крал ги бе надиграл тотално. Първо Вехтият, а после и това. Той явно имаше неизчарпаем ресурс от отдавна забравени ужаси, които да призовава в случай на нужда. Дори Камарай да отблъснеше войската на лорд Агамон, Гората на Прамайката щеше да бъде подпалена от това кошмарно изчадие, изплувало от толкова далечно минало, че никой не вярваше в съществуването му. Мисълта го изпълни едновременно с гняв и тъга и той се закле, че ще продаде скъпо живота си.
– Как можем да победим такова нещо? – попита Римиел, извадил меча.
– Не можем – отвърна тихо Алтиарин, но последва примера му – можем само да умрем достойно.
Драконът разтвори страховитата си паст, огромна като пещера и ужасната смрад на сяра отново лъхна черния елф и вампира. Бе невероятно ,че толкова огромно същество бе могло да подготви засада. То обаче бе дошло от безкрайно стари времена, когато светът бе пълен с влечуги, подобни на него и имаше опит в битки, каквито противниците му не бяха и сънували. Пламъците в очите му лумнаха свирепо и от устата на дракона изригна гигантска огнена струя, която щеше да изпепели Римиел и Алтиарин за секунди, стига да не бяха отлетели в различни посоки. Пламъците облизаха най-близкият от планинските върхове и вековният сняг се превърна в пара, а миг по-късно скалите избухнаха в отломки, които засипаха околните склонове.
Алтиарин изпита черно отчаяние. Дори бог щеше да се справи трудно с такава твар.
Драконът насочи погледа си към него, но в същия момент Римиел постъпи така, както би постъпил само един верен приятел и храбрец като него. Той приближи съществото със светкавична скорост и понечи да го промуши в окото с гигантския си меч.
Оръжието се счупи. Звярът насочи вниманието си към дребната мушица, дръзнала да го обезпокои и нададе страховит рев, от който лавини се спуснаха по склоновете наоколо. Вампирът се парализира от ужас и Алтиарин видя, че ще загине глътнат като комар от страховитото влечуго. Той реши да използва някой от пръстените си и се спря на този с кафеникав камък, символ на земята. Черният елф потърка украшението и махна с ръка към отломките от съсипания връх. Магията, изработена от Лерта и Алтира, двете най-могъщи магьосници в Тарр, имаше невероятен ефект и ги събра в мощен каменен юмрук, който се издигна във върдуха и удари дракона право по муцуната.
Ала огромното влечуго дори не трепна, а камъните се разпаднаха на прах. Звярът нададе нов оглушителен рев, от който ушите на Алтиарин писнаха, но поне Римиел отлетя в бягство, мъчейки се да се скрие от гнева на дракона.
Гигантското същество го последва, наумило си, че вампирът е по-опасната плячка. На черният елф му отне известно време за да се съвземе от шока, предизвикан от това, че магията на Лерта и Алтира не причини никаква вреда на противника им, но след това отлетя подире му.
Пъргав, маневрен и опитен летец, Римиел прелиташе между непристъпните върхове на Ледената планина, като се мъчеше да се скрие от погледа на дракона. Исполинското същество обаче го следваше неотклонно, а огромното му туловище просто мина през върховете, като ги чупеше на дребни късове. Драконът избълва нова струя пламък, чиято зной стопи метри натрупан сняг, който потече по планината като нова пълноводна река.
Алтиарин с потрес осъзна, че това създание промена географията на континента и за пръв път разбра, че Черният крал наистина се кани да унищожи континента Тарр, иначе никога не би пуснал такова изчадие на бял свят. То нямаше да спре пред нищо, за да разруши всичко по пътя си и вероятно щеше да изпепели собствената му армия, а може би и самият него.
Кралят явно възнамеряваше да е далеч от тук, когато това се случи, някъде Другаде, където силата на дракона няма да го стигне.
В това време Римиел се бе скрил в дълбокия много метри сняг в сянката на едно скално плато. Черният елф го видя с наблюдателния си поглед, но драконът го пропусна сред разрушенията, които сееше.
Звярът изсъска подразнен и избълва нова струя пламък във въздуха. Вонята на сяра бе станала непоносима, както и горещината, заместила студа.
Алтиарин трескаво се замисли какво да използва срещу чудовищното същество. Вятърът явно нямаше да свърши работа, а черният елф се опасяваше, че Огънят само ще помогне на създанието. Оставаха Водата и Ледът, но Алтиарин не знаеше колко силни трябва да са те, за да помогнат. Все пак бе видял как дракона превръща вековен лед в пара.
Тогава в съзнанието му се оформи план, прекалено безумен, за да сработи, ала нямаше друг избор.
За целта трябваше да привлече вниманието на съществото. Той даде знак на показалия се от снега Римиел да остане на място и отприщи силите на Вятъра срещу черния дракон, като потърка небесносиния камък на пръста си. От нищото се завихри тайфун, който се издигна на десетки метри и блъсна летящото същество в гръб. Драконът залитна за миг, но след това размаха криле и се обърна към новия нападател, а в червените му очи отново лумнаха пламъци.
Звярът разтвори страховитата си паст и ужасната воня на сяра блъсна Алтиарин в носа. Черният елф се олюля и едва не повърна, но успя да потърка тъмносиния камък на Водния пръстен и в същото време да го метне право в устата на звяра.
Пълноводна река бликна в гърлото на дракона и потуши пламъците му, като го накара да се закашля. Създанието нанаде гневен рев и шибна с опашка към земята, като едва не смачка Римиел, спасил се с отчаян скок настрана. Вампирът след това направи жалък опит да хване съществото за опашката, но тя се изви като камшик и го запрати на десетки метри в един връх, в който вампирът се разби с невероятна скорост, а после рухна безжизнен в подножието му.
Вампирът обаче вече не интересуваше дракона, който разтвори страховитата си паст, от която излизаха зловонни пушеци и се хвърли към Алтиарин, за да го глътне, точно така, както черният елф се бе надявал.
Алтиарин полетя към зейналата паст на дракона и потъна в широкото му като коридор гърло. Последва пътуване, което той не бе сънувал в ужасните си кошмари, през отвратителния хранопровод на създание, което не трябваше дори да съществува. Накрая обаче Алтиарин се озова в стомаха на създанието, където ужасната воня на сяра се смеси с тази на ацетон. Черният елф едва не повърна, но успя да потърка снежнобелия камък на Леда. Магията, която Лерта и Алтира бяха приготвили изригна и замрази вътрешностите на съществото, което започна да се мята отчаяно. Алтиарин изгуби равновесие и падна на заледената повърхност, като с ужас забеляза как стомашните сокове на дракона започват успешно да се борят с магията на жена му и дъщеря му и да освобождават лигавата повърхност под тях. Трябваше да действа бързо.
Отчаян, Алтиарин потърка и последният, Огнен пръстен, с ясното съзнание, че може би си подписва смъртната присъда. Мощен взрив разтърси заледения стомах на чудовището и заслепи черния елф с облак сажди, като в същото време изпепели черното му наметало.
В следващият миг Алтиарин пропадна през огромна дупка право към заледената повърхност и вероятно щеше да загине, ако Римиел не се бе появил от нищото и не го бе хванал при падането.
Черният елф вдигна поглед нагоре и видя как изтърбушения дракон, загинал мигновено след експлозията, поразила вътрешностите му, пада и стоварва колосалното си туловище върху цели два върха на Ледената планина, превръщайки ги в купчини камъни, които го погребаха като под исполинска могила.
– Успя – каза невярващо вампирът – успя да го победиш.
Алтиарин нямаше сили да отговори. Вярно бе, че драконът бе паднал, но всички пръстени, които Лерта и Алтира бяха подготвили, неговият огромен коз в битката с Черния крал, вече бяха изчерпали силите си. Освен това Алтиарин не можеше да не се запита какви ли още ужаси могат да бъдат призовани срещу тях?

Глава осемнадесета
– Не трябва да си толкова шокиран – каза Казарада, докато двамата с Камарай вървяха към дървото на Белия крал, в което той бе свикал военен съвет – така стават нещата в този живот.
Камарай стоеше до нея, разкъсван от противоречиви чувства. От една страна, той бе по-щастлив от всякога заради това, че брат му бе оцелял. Бе се страхувал, че черните елфи ще му отнемат и него, така, както бяха убили любимата му. Раната, която Тамарай бе получил от ръката на лорд Агамон със сигурност изглеждаше смъртоносна. Таерин обаче бе успял там, където дори Лерта и Алтира щяха да се провалят. Това му бе казала по-младата от двете вълшебници, малко преди отново да потъне в медитативния транс, чрез който двете с майка й предпазваха тяхната армия от кошмарната мощ на Древния.
Камарай се тревожеше за Лерта и Алтира. Той не бе виждал майката вълшебница, но дъщерята изглеждаше състарена и уморена, въпреки, че бе изцерила всички ранени войници – били те хора, елфи или джуджета. През последните столетия двете бяха натрупали много знания и огромна сила. Но дори и те изглеждаха недостатъчни пред страховитата сила на Вехтия, чиито вой продължаваше да ехти в дъното на подсъзнанието му.
Камарай обаче се притесняваше дори повече за брат си. Тамарай вървеше зад него, облечен в нова броня и отново спуснал шлем над лицето си. Очите му обаче не бяха студени както преди, а блестяха с весели искрици всеки път, щом погледнеше към Таерин. Жрецът на черните елфи отново бе наметнал тъмното си наметало и бе спуснал качулката над лицето си, но стъпката му бе някак по-лека и той стоеше близо до брат му.
– Виж нас – продължи Казарада, която също бе сложила бронята си за падането на нощта – нещата потръгнаха от един разговор.
Това беше и не беше така, помисли си Камарай. Двамата бяха изкарали заедно цялата подготовка на армията му. Действително елфът се бе изненадал от чувствата, които изпитваше към дръзката вампирка, но бе имал време да я опознае и да се увери, че тя е на негова страна. Таерин до скоро се държеше открито враждебно. А сега явно бе човекът, който брат му бе избрал за свой спътник.
Рицарят знаеше, че много светли елфи няма да одобрят това, било заради това, че двамата влюбени са от един и същи пол и така няма да имат деца, нужни за оцеляването на техния като цяло малоброен народ, било заради това, че Таерин е елф на мрака, един от изконните врагове на техния вид.
– Трябва да ги подкрепиш – натърти Казарада.
– Разбира се – отвърна машинателно Камарай, но разбра, че наистина го мисли. Той искаше брат му да е щастлив. Годините, в които се бе измъчвал го притесняваха дори повече, то собствената му самота, последвала смъртта на Инувиел. Бе парадоксално, че и двамата са намерили любовта почти едновременно, а и Камарай разбра, че изборът на Казарада за него ще е почти толкова проблематичен, колкото и този на Таерин за брат му. Вампирите нямаха деца – нито можеха да зачеват, нито да раждат. А и немъртвите не бяха считани за подходящ романтичен партньор за един рицар на Прамайката. Чичо им, лорд Рисафай, щеше да е особено огорчен. Той нямаше свои деца и бе поел грижите над тях, когато двамата бяха останали сирачета, преди много, много години, след поредната среща на народа му с емисари на Иррхас-Аббат.
Но такъв бе животът, даде си сметка Камарай. Всеки имаше право на щастие и никой не можеше да му го отнеме, независимо от причините, които би могъл да изтъкне. Дори оцеляването на народа на елфите, камо ли благоприличието и традицията. Вярата в правото на щастие бе това, което отличаваше светлите елфи от техните тъмни събратя.
Но черната армия от Иррхас-Аббат искаше да им отнеме това право. Сега Белият крал бе извикал съветниците си, за да обсъди с тях по-нататъшните действия на войската. Тъмната орда, предвождана от лорд Агамон още не бе нападнала и самият Камарай се чудеше какво ли са замислили. Бе ясно, че едва ли възнамеряват да отстъпят, въпреки загубата на живот от тяхна страна, особено от страна на орките. Ако не друго, то непрестанната телепатична атака на Вехтия свидетелстваше, че войските на Черния крал не са се отказали.
Камарай влезе в Дървото на Белия крал, следван от Казарада, брат си и Таерин. Лорд Рисафай бе изненадан да види Тамарай в добро състояние.
– Мислех, че ще загинеш, момчето ми – продума той, занемял.
– И аз – призна си Тамарай.
– Лъжеш – отвърна Таерин – снощи не бе в състояние да мислиш за нищо.
– Разбрах, че ти си отговорен за лечението – отговори лорд Рисафай – дължим ти благодарности, жрецо.
Разговорът им бе прекъснат от Белия крал, който се появи в залата за аудиенции, образувана по естествен път в дървото. Около него крачеха верните му магьосници, помогнали му да отблъсне Влъхвите на смъртта.
– Ваше величество – поклони се ниско Камарай.
– Няма нужда да се покланяш, Камарай – отговори владетелят и стисна ръката на зеленокосия рицар – отбраната ти бе безупречна.
След това кралят се обърна към Тамарай.
– Виждам, че си отново на крака. Това е невероятно и се радвам да те видя сред нас. Но друг път бъди по-внимателен. Грехота е да рискуваш живота си тъй лекомислено.
Накрая кралят кимна към Таерин и Казарада.
– Не за пръв път черен елф и вампир се приютяват в нашата гора. Гордея се с присъствието ви тук. Вие достойно заместихте отсъстващите Алтиарин и Римиел.
Двамата изглеждаха стъписани от похвалата, но Белият крал вече бе заел мястото на престола си. Погледът му бе насочен към двамата представители на човешкия род, малко бледия, но видимо излекуван Фийон и навъсения Мюлер.
– Събрах ви, за да обсъдим по-нататъшната стратегия в битката с армията на лорд Агамон – продължи кралят без излишни увъртания – гордея се със защитата, която успяхте да организирате, а за ефективността й свидетелстват останките на орките, черните елфи и обитателите на остров Миной, които в някаква степен също са жертви на безумната амбиция на моя събрат от Иррхас-Аббат. За нещастие ние също понесохме немалки щети. Половината мускетари на граф Фийон вече не са между нас, една трета от рицарите на барон Мюлер споделиха съдбата им. Войските на крал Уилям се представиха по-добре и все пак една пета от джуджетата са погинали. Нашите рицари също дадоха много свидни жертви, въпреки усилията на лейди Алтира.
Белият крал сплете пръсти.
– Барон Мюлер има предложение към нас – рече той и кимна на рицаря.
Паладинът се изправи и се прокашля.
– Преди да отправя въпросното предложение – каза Мюлер – искам да поздравя всички за доблестната съпротива, която оказаха вчера. Гордея се, че се борих рамо до рамо с нас.
Присъстващите любезно кимнаха, но Камарай усети как сърцето му се стяга от лоши предчувствия.
– Независимо от това, мисля, че вече ви е ясно, че нашата позиция е незащитима. Орките са прекалено много, обитателите на остров Миной – твърде свирепи, а аристократите от Черния град – прекомерно изкусни, за да бъдат победени. Още два дни битки като тази и няма да има армия, която да спре похода на Агамон. Така вашите жени и деца, бъдещето на народите на елфите и джуджетата ще бъдат погубени.
– Какво предлагаш тогава? – попита лорд Рисафай.
– Отстъпление – отвърна навъсено Мюлер – столицата Санпар е най-добре укрепеният град на Тарр. Жертваме гората, но печелим безопасност за вашите потомци. През вековете човечеството има много грехове спрямо вашите народи. Време е да ги изкупим. Предлагам ви да се скриете зад стените на Санпар. Силите на Агамон ще крушират там.
– Невъзможно – отвърна Рисафай – Гората на Прамайката е повече от наш дом. Тя е връзката между нас и великата богиня, която ни закриля. Оценявам щедростта ти, човеко, но за нас е непосилно да изоставим дома си.
– Може да се наложи, ако искате да оцелеете – обади се крал Уилям. Владетелят на джуджетата също присъстваше, придружен от капитан Бъч. Лицето на стария моряк бе светнало от изумление и облекчение при вида на Тамарай.
– Ние също трябваше да напуснем родния си дом – продължи джуджешкият крал – и затова оцелеляхме. Народът ми е уморен от път, но е по-добре да отстъпим отново, отколкото да станем на курбан за удоволствието на Агамон.
– Какво е твоето мнение, сър Камарай? – попита Белият крал и погледна въпросително към зеленокосия рицар.
– Аз… – обърка се Камарай. Не бе свикнал на такова внимание и не очакваше да се допитат до него по толкова важен въпрос. Досега винаги лорд Алтиарин бе съветвал краля по военни въпроси. Но ето, че отговорността бе стигнала до Камарай.
– Ако позволиш, братко – намеси се Тамарай.
Зеленокосият кимна, благодарен за прекъсването. Щеше да може да обмисли отговора си.
– Аз живях сред джуджетата десетилетия и знам, че тяхната връзка с морето и градовете им е също толкова силна, ако и различна от нашата с Гората – продължи някогашния моряк – знам какво им е коствало да изоставят земите си, тъй като изпитах същото, когато ги напуснах. Знам обаче още, че по-умният винаги отстъпва. Сблъсках се със силата на черните елфи, кралю. Те не са враг, който можем да победим в открита битка. Ние живеем за да градим, а те за да рушат. Това е едничкият смисъл от съществуването им. Ако не избягаме сега, ще умрем в безсмислена битка.
– А ти какво ще кажеш, Таерин? – премести погледа си Белия крал върху жреца – наистина ли събратята ти са толкова страшни, колкото ги описва Тамарай?
Жрецът се поколеба.
– Трябва да разберете, че аз не споделям негативните оценки, които давате за пътя на моя бог и тези които го следват – започна той.
– Но този път подпали дома ни – не се сдържа Рисафай. Белият крал вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи.
– Но това, което става – продължи Таерин – няма общо с моя бог. Силата, с която враговете ни разполагат, е нечувана. Те прогониха Рамкар от собствения му град и сега искат да направят същото с остатъка на света. Моето желание е да се бия с враговете си.
Лицето на Таерин се изкриви от горчива усмивка.
– Но видях, че не мога – въздъхна той.
Тамарай го прегърна през рамото. Рисафай се намръщи още повече.
– Станах лечител, защото Лерта ми каза, че това е по-добро от варианта да вляза в битка, която не мога да спечеля – продължи Таерин – мисля, че това е съвет, който важи за всички ни сега.
Белият крал кимна и погледна към Казарада.
– Какво е твоето мнение? – попита търпеливо той.
– Разумът ми казва, че предложението на хората е добро – отвърна вампирката – но сърцето ми желае друго.
Внезапно немъртвата прегърна Камарай през кръста и го притисна към себе си.
– На това място открих любовта – обяви тя и втрещи Рисафай, чието лице стана пепеляво – в тази Гора видях, че пътят на Живота е ако не по-силен, то поне по-смислен от този на Смъртта. Не бих искала да я изоставя.
– Нито пък аз – обади се граф Фийон – предпочитам да умра, отколкото да оставя това място в ръцете на враговете ни.
Белият крал кимна и отново погледна към Камарай.
– Имаш ли вече отговор, мой храбри рицарю?
Зеленокосият кимна бавно, макар да се бе изчервил от прегръдката на Казарада и да се тревожеше от неизбежния разговор, който му предстоеше да проведе с лорд Рисафай.
– Това, което каза Кази е вярно – отговори той и прегърна любимата си – пътят на Живота е по-смислен от този на Смъртта. И макар да съм готов да умра за тази гора, подобно на Фийон, стига само да ми заповядате… смятам, че имаме дълг към нашия народ и този на джуджетата.
Камарай преглътна. Не вярваше на собствения си глас. Той предлагаше да дезертират, да изоставят Гората на съдбата й.
Но нали бе видял силата на Агамон. Мощта на тъмнината, която едва не бе отнела брат му.
Бяха длъжни да оцелеят.
– Подкрепям предложението на барон Мюлер.
Паладинът изръмжа одобрително.
– Потресен съм, племеннико – накрая каза Рисафай и погледна към вампирката, а после и към Тамарай и Таерин – потресен съм от всичко.
– Това, което става е потресаващо – разпери ръце Белият крал – и затова мерките, които трябва да вземем са такива. Подгответе се за отстъпление. Аз ще забавя враговете ни с магията на моите вълшебници, а след това ще се присъединя към вас.
С тези думи владетелят плесна ръце в знак, че аудиенцията е приключила, ала тъкмо тогава в залата нахлу вестоносец на светлите елфи, с побеляло лице и уплашен поглед.
– Пратеник – каза елфът задъхан – от Черната армия изпратиха преговарящ.
* * *
Няколко минути по-късно Белият крал, свитата му магьосници и благородници, а също и Камарай, Рисафай, Тамарай, Казарада и Таерин приближиха предните постови на армията им. Срещу тях в далечината се виждаха несметните пълчища от пришълци, но не те привлякоха вниманието им. Към тях бе приближил тъмнокос елф с наметало, издаващо го че е Влъхва на смъртта, един от личните чародеи на Черния крал. На изпитото му лице бе изписано презрение, а устата му бе едновременно свита и разтеглена в подигравателна усмивка.
– Казват, че носиш съобщение – каза Белият крал. Изражението на лицето му бе спокойно, почти ведро. Не издаваше нито напрежение, нито враждебност.
– И то лично за мен. Да чуем какво е то.
Влъхвата на смъртта се поклони, но жестът изглеждаше по-скоро подигравателен, отколкото искрен.
– Привет от лорд Агамон, главнокомандващ армиите на Иррхас-Аббат, дясна ръка на великия Властелин на Странните Удоволствия, железен юмрук на черните елфи. Нашият предводител ви призовава на дуел, Бели кралю. Докажете надмощието си в меча и магията срещу нашия командир или умрете позорно.
Придружителите на Белия крал се разшумяха.
– Това е нечувано – изплющя гласът на Мюлер – наглостта ви не знае граници. Единствено вашия така наречен Черен крал има ранга и статута, за да се изправи срещу Повелителя на Гората.
– Абсурдно, владетелю – подкрепи паладина и крал Уилям – трябва да откажете, това е безсмислен риск.
Но Белият крал поклати глава.
– Вие сте готови да умрете за мен и народа ми – отвърна спокойно той – аз за вас, също.
– Значи приемате? – попита Влъхвата.
– Приемам – кимна Белият крал. Магьосникът от Иррхас-Аббат се усмихна, но следващите думи на владетеля го попариха.
– След като отнема живота на детето, което предвожда армията ви, ще получите право да го изгорите на клада, така както повелява на един благородник. Дори заблуден като лорд Агамон.
Черният елф изсъска и лицето му се изкриви от злоба. Нямаше обаче що да стори пред цялата свита на Белия крал.
– Битката ще е по залез слънце – каза той – тогава ще видим дали мечът ви е така отстър, както и езика ви, владетелю.
С тези думи Влъхвата обърна коня си и се върна назад към армията си.
Белият крал го изпрати с поглед.
* * *
Денят изтече като един час. Новината, че Белият крал ще се изправи в битка срещу лорд Агамон обиколи лагера като пожар и не след дълго всички шушукаха за предстоящия двубой.
Камарай имаше лошо предчувствие за всичко това. Той не можеше да разбере защо му е на лорд Агамон да рискува живота си в битка с Белия крал. Нима аристократът от Иррхас-Аббат бе чак толкова надменен? Вярно бе, че надви брат му без особени усилия, но Белият крал бе на повече от хилядолетие, вещ и в магията, и в боя с меч.
– Това е въпрос на чест – бе му обяснила Казарада. Тя идваше от Иррхас-Аббат и разбираше много от въпросите на честта, поне такава, каквато я разбират черните елфи. Бе му обяснила, че в Града на Странните Удоволствия благородниците често се предизвикват един друг на дуели и бе трудно да откажеш. Самата тя не вярваше, че Агамон ще опита нещо подло. Бе му обяснила, че за благородник това би било позорно. В някои от дуелите, бе казала тя, благородниците дори не използват защитни удари, а само се секат един-друг, докато някой не падне, облян в кръв.
Таерин обаче не бе толкова убеден. Нещата в Иррхас-Аббат не са същите, както преди, бе казал жрецът. А и Агамон никога не се бе славил с особено чувство за чест. Дори в Града на Странните Удоволствия той отвличаше враговете си и ги измъчваше в тъмниците на своя замък, а писъците им оформяли симфония, на която той се забавлявал.
Тамарай, разбираемо, бе притеснен за Белия крал. Той помнеше унищожителната сила на Агамон, начинът, по който се бе разправил с него.
– Той е дори по-добър боец от лорд Алтиарин – сподели впечатленията си брат му.
Камарай обаче смяташе, че вещината на Белия крал би му помогнала да победи дори Алтиарин. Той бе сигурен, че владетелят на Гората може да се справи с Агамон в честна битка.
Въпросът бе дали битката наистина ще е честна?
По залез слънце Белият крал излезе пред армията си, обкован в платинена броня, със сребърна корона, закована към продълговатия му шлем. Бе въоръжен с огромен двурък меч, а на гърба му се развяваше дълъг плащ в сребърни оттенъци. Изглеждаше като бог на доброто, слязъл сред смъртните. Рамкар-Дамн сигурно е изглеждал така, помисли си Тамарай, преди да бъде покварен от злата магия на Кракена. Той сподели тази си мисъл с Таерин, който сви неодобрително устни.
От другата страна, пред черната гмеж се появи лорд Агамон. Подобно на Белия крал, той също бе спешен. Бе облечен в черно от глава до пети, със същите доспехи, които бе носил когато прониза Тамарай. От раменете му се спускаше дълъг черен плащ, а на главата си бе поставил шлем, който да предпазва черепа. Изпод него се вееше бялата му коса. Лицето му се виждаше и бе изкривено от арогантна усмивка.
Белият крал застана пред него и вдигна меча си в поздрав.
– Бих искал да кажа, че за мен е чест – започна владетелят – но всъщност е необходимост. Ако все още има бог, на който да се молиш, сега е моментът да го направиш, синко.
– Боговете са слаби – излая в отговор Агамон – също като теб!
И в следващия момент нападна, като изтегли назъбения си меч с едно-единствено движение и се спусна към Белия крал като пепелянка. Владетелят на Гората блокира със собственото си оръжие, също толкова бърз, колкото и противникът си. Остриетата им се срещаха със звън, а над полето настана тишина, нарушавана единствено от писъка на Вехтия, отекващ в подсъзнанието на наблюдаващите от страната на Гората.
Двамата продължиха да си разменят удари, като Белия крал не срещаше проблеми с атаките на Агамон, независимо от цялата подлост и коварство, които Черният лорд влагаше в ударите си. Властелинът на Гората, въпреки възрастта си, бе войн с впечатляващо бойно умение, а защитата му бе непробиваема. Лека-полека той започна да изтласква Агамон назад, към собствената му армия. На лицето на албиноса се изписа върховно съсредоточаване, ала чувствата му останаха загадка.
Камарай се запита дали той си дава сметка, че е направил фатална грешка, влизайки в този дуел или все още е достатъчно надменен за да вярва, че ще победи.
– Вещ си в меча, чедо – каза Белият крал, след като блокира поредния удар на Агамон, този път с една ръка – да видим дали си така умел и в магията.
Владетелят вдигна ръка и запрати бяла светкавица по противника си. Щит от пурпурен пламък се издигна пред Агамон и пое удара, но албиносът изглеждаше видимо разтърсен.
– Защитата ти е направена от Влъхвите – коментира владетелят на Гората – ти нямаш собствени заклинания. В такъв случай ще продължим да се бием с меч, в противен случай победата ми би била безпредметна.
Кралят отново хвана меча с две ръце и този път нападна, а Агамон трябваше да отстъпва към армията си. С все по-голяма мъка черният елф отбиваше ударите на Белия крал. Накрая, когато бе само на няколко метра от армията си Агамон изтърва оръжието си и падна на колене.
Белият крал наведе острието на меча си и го опря в гърлото на албиноса.
– Нямам желание да те убивам – каза той – дай ми клетва, че ще се върнеш назад с ордата си и ще живееш. Кажи на господаря си, че никога няма да владее Тарр.
Над полето надвисна тишина. Пълна, абсолютна тишина.
Очите на Камарай се разшириха, когато осъзна, че дори писъкът на Вехтия е заглъхнал.
– Капан! – изкрещя Таерин опасенията му точно когато от армията на противника се появи причудлива фигура в бели дрехи. Тя разпери ръце, които завършваха с пипала наместо пръсти и произнесе вълшебна дума, от която цялото бойно поле изтътна.
Белият крал простена и изтърва меча си, след което се хвана за главата. В този момент от ордата на противника се появи и минотавъра Бракадаз, с масивната си глава на бизон и безчувствен животински поглед. Той сграбчи тялото на Белия крал с огромните си ръчища и измуча, докато Агамон се изправи бавно на крака и вдигна черния си меч.
Камарай извика, заедно с десетки елфи и хора от собствената си армия, но бе твърде късно. Агамон ги бе измамил, точно както се опасяваше Таерин. Той бе предвидил хода на битката и нарочно бе отстъпил към войската си, превръщайки победата в поражение.
С едно-единствено движения черния елф обезглави Белия крал, а след това хвана падналата глава за короната на шлема и я издигна триумфално, като в същото време посочи към армията на Гората с окървавения си, назъбен меч.
– Избийте ги! – изкрещя той – избийте ги до крак!
Като един огромната орда орки се спусна напред, следвана от звероподобните обитатели на остров Миной и войните на черните елфи, а Влъхвите на смъртта хвръкнаха във въздуха и запредоха унищожителните си заклинания.
– Трябва да отстъпим сега! – извика барон Мюлер на вцепенилия се от ужас Камарай – това ще бъде заколение!
– Твърде късно – отвърна кралят на джуджетата Уилям – Агамон ни заблуди с този дуел, а армията му се е подготвила за битката докато ние се пулехме. Това е краят!
В думите на джуджето прозвуча черно отчаяние.
В този момент обаче напред пристъпи Сикамай, върховния маг на Белия двор. Лицето му бе спокойно, въпреки ужасната гледка, на която бе станал свидетел.
– Ние ще задържим армията с останалите магове – каза той – вие бягайте. Спасявайте се! Веднага!
Пришпорен от думите му, Камарай даде знак за отстъпление, а елфите, хората и джуджетата отстъпиха назад. Той не виждаше с какво ще помогне това. Сред тях имаше жени и деца, скрити навътре в Гората и макар още сега ястреби вестоносци да политаха към тях, бе ясно, че няма как да избягат на огромната орда.
Тамарай мислеше като него.
– Обречени сме! – извика той – поне да отмъстим за краля ни! Да убием Агамон!
– Не! – отвърна Таерин, който бягаше до тях – не те пускам срещу него! Не и отново!
– Малкият жрец е прав – съгласи се Казарада – а и трябва да имате повече вяра в магьосниците си.
Зад гърба им Сикамай и останалите бели магове нашепваха напевни заклинания, а от земята се издигна мъгла, която полази по дърветата. Те се размърдаха и изтръгнаха корените си от земята, а след това тръгнаха като живи към черната гмеж, която се бе втурнала към тях. За миг орките се стъписаха, но в следващия момент Влъхвите се втурнаха напред и започнаха да сипят демоничен огън по оживелите дървета. По-лошо, ужасната фигура в бяло бе излязла напред и размахваше пипалата си, а от нищото се появи триъгълник в цвят, който никой от останалите не бе виждал. Той поглъщаше всичко, до което се докосне.
Въпреки това магията на Сикамай и събратята му бе впечатляваща. Нови и нови дървета оживяваха, за да се изправят срещу врага, за да спечелят време на армията от елфи, хора и джуджета, през което те да избягат.
– Какво става? – чу Камарай познат глас и се обърна към Лерта, която бе излязла от дървото заедно с дъщеря си. Думите застинаха в гърлото му, когато видя посивялата коса на вълшебницата, бръчките, загрозили прекрасното й лице. Денонощие битка с Вехтия й се бе отразило ужасно.
– Камарай? – попита и Алтира. Макар и не толкова пострадала, тя също изглеждаше състарена и безкрайно уморена.
– Капан! – отвърна вместо него Таерин – Вехтият, Агамон и Бракадаз направиха капан на Белия крал!
– Владетелят ни е мъртъв – отвърна и Тамарай – изгубихме всичко.
Камарай усети как сълзи се стичат по бузите му. Брат му бе прав. Гората бе паднала. Бе въпрос на време това да стане факт. Ужасната зной от минойския огън, пуснат от минотаврите вече обхващаше дърветата.
– Все още сме живи – каза обаче Казарада – и трябва да останем такива, ако не искаме Агамон да победи наистина.
– Тя е права – обади се барон Мюлер – вашите магове ни печелят време, което губим в приказки.
Камарай кимна и изкрещя:
– На конете! Назад, пълен назад! Потегляме към Санпар!
Лерта само поклати глава, но скоро се качи на една кобила с дъщеря си.
Останалите отстъпваха, скрити от дърветата, които продължаваха да оживяват, за да защитят своите вековни покровители.
Гората се жертваше, за да спаси елфите. От Камарай зависеше жертвата й да не бъде безсмислена.

Глава деветнадесета
Черният крал беше изгубил представа за времето, което бе изкарал на върха на Поднебесната кула, унесен в собствените си заклинания, които неуморно нареждаше вече дни наред. Смътно осъзнаваше, че небето над Града на Странните Удоволствия вече сияе в нездрави цветове, които никой на Тарр не бе виждал никога. Долавяше и чуждото присъствие, което приближаваше неумолимо към родния му свят, за да го погълне и да дари него, великия властелин, със знания и сили, за които не бе и сънувал. Усещаше, че всичко това плаши малцината останали в Иррхас-Аббат – жени и деца, които нямаше как да бъдат изпратени на война. Разбираше, че те бягат от домовете си, че Куполът на Насладата вече е празен, както и целият град.
Но не го интересуваше. Нямаше къде да избягат. На Тарр нямаше място, на което да се скрият.
Но гибелта на дракона го озадачи. Той не се притесняваше от това, че Алтиарин и Римиел могат да стигнат до него, тъй като бе уверен в това, че има силите да ги победи. Те обаче бяха ненужно усложнение, а той не желаеше усложнения в навечерието на най-големия си триумф.
Без да спира странните си напеви, Черният крал потърка още един от пръстените си и освободи душата на още по-страховито същество, скрито в самите основи на Ледената планина, дълбоко в мрака, където нищо не ходеше, за да не се натъкне на него. Там, във вечната тъмнина, дузини очи се ококориха и множество усти замляскаха, жадни за нов живот.
* * *
След битката с дракона, Алтиарин и Римиел значително забавиха темпото си. Лишен от крилатото си наметало, черният елф трябваше да продължи пеш, като оставаше Римиел да го пренесе само над дълбоките пропасти, които бяха осеяли пътя им. Това решение бе продиктувано повече от прагматизъм, отколкото от гордост. Алтиарин бе обяснил на вампира, че носен във въздуха като пиле остава уязвим на атака от крилато същество, а се опасяваше, че Черният крал има и други слуги, които да изпречи на пътя си. Той вече нямаше защитата на природните стихии, оковани в пръстените от Лерта и Алтира, бе изхабил всичко в битката с дракона. Все още бе шокиран от първичната сила на създанието, чието съществуване бе потънало безкрайно назад в легендите и нямаше обяснение как Черният крал го е подчинил на волята си. Изглежда господарят на Иррхас-Аббат имаше сили да се пресяга назад във времето и да призовава нови и нови изчадия на пътя им. Първо Вехтият, а после и дракона. Алтиарин не смееше да помисли какво ли тепърва ги чакаше на пътя им.
Римиел не бе в много по-добро състояние на духа. През последните сто години вампирът бе натрупал увереност в собствените си сили. Вече можеше да лети много по-бързо и по-нависоко, отколкото първия път, когато се бе издигнал като феникс над Водопада на Зората. Физическата му мощ също бе нарастнала неимоверно, тъй като любовта на Алтира го зареждаше с далеч повече енергия, отколкото кръвта преди. Алтиарин го бе обучил на такова ниво на владеене на меча, че на Тарр не бе останал войн, който да му се противопостави. Обичан от жена си и приятелите си, Римиел бе загърбил и неувереността, която го бе предавала в миналото.
Но ето, че старият демон на съмнението, който едва не бе коствал живота му срещу Лихваря и Пилигримите на тъмното начало се пробуди отново. Римиел не можеше да повярва, че може да има същество със силите на дракона. Той бе чувал легендите за огнедишащите влечуги, населявали континента Тарр в най-древни времена, отпреди епохата дори на елфите. Приказките обаче представяха оцелелите от прастари времена или като опасни животни, или като театрални злодеи, които винаги губят, сразени от храбростта на някой рицар. Черният дракон обаче бе първична сила на опустошението, природна стихия с размери, каквито вампирът не бе допускал за възможни. Само интелекта на Алтиарин и могъщите магии, заплетени от Алтира и Лерта им бяха позволили да оцелеят след срещата си с исполинското влечуго. Самият той се бе оказал безпомощен пред грубата сила на звяра и се бе наложило да се спасява с позорно бягство.
И все пак това същество бе подчинено на Черния крал, поробено на злата му воля. Каква ли тогава бе мощта на самия владетел на Иррхас-Аббат?
Римиел не смееше и да си го помисля.
И все пак, макар и по-бавно, двамата продължиха да напредват към целта си, слизайки надолу по склоновете на Ледената планина, в посоката, която щеше да ги отведе към Иррхас-Аббат. Вървяха или прелитаха, в зависимост от ситуацията, по протежението на една река, която се спускаше надолу, за да се влее в безкрайното сиво море. Водите й бяха бистри, но студени и Алтиарин трябваше да я топли в джезве на пламъците, преди да може да я пие. Самият Римиел бе надраснал глада и жаждата, но спътникът му оставаше живо същество и трябваше да се храни. В реката имаше риба, която утоляваше глада му.
След няколко дни, през които Римиел все пак склони Алтиарин да прелетят ниско над планините, готови за всяка опасност, двамата видяха Иррхас-Аббат да се издига в далечината между тях. И двамата бяха шокирани от гледката. Вампирът не бе виждал Града на Странните Удоволствия и бе поразен от размерите му, докато елфът със свито сърце видя мястото, което бе загърбил преди толкова години. Обграден от черни стени, Иррхас-Аббат бе град, изграден изцяло от тъмен камък, а кулите и замъците му се издигаха на шеметни височини. Злокобно усещане се излъчваше от самото място, все едно има нещо безкрайно неправилно в съществуването му, аура на негативна енергия, която изпълваше мислите с боязън и печал. В редките разговори, които двамата водеха, за да убият скуката от дългия път, Алтиарин разказа на Римиел историята на града, основан в незапомнена древност от черните елфи след победата на Рамкар-Дамн над Кракена и унищожението на Вехтите като заплаха. Действието на тези събития се разиграваше хиляди години след мистериозното изчезване на драконите от света на Тарр и след победата над катулите нямаше кой да оспори господството на елфите над света, тъй като хората и джуджетата бяха все още съвсем млади раси. Елфите, избрали пътя на войната, построили този град като символ на тяхното могъщество и отрицание на Гората, в която живееха светлите им събратя. Векове по-късно техният велик герой Миракин повел армиите им срещу останалите раси, а Сталкерите на Мрака кръжели над войските му, носейки гибел на всеки, който ги зърне. Саможертвата на Томан, разпънат от обитателите на Иррхас-Аббат на Колелото на мъченията обаче обезсилило присъствието им в света на живите и откъснало боговете от техните поклонници завинаги, разделяйки телесното ниво на съществувание от етера. Армиите на черните елфи били разгромени от обединените сили на хората, светлите елфи и джуджетата, а после народите останали разделени, като Сталкерите започнали нова игра, на бавна поквара на всички останали религии чрез повелята на насилието и принудителната вяра.
Но сега вече и тяхната сила бе изчезнала заедно с тази на боговете, а най-опасният враг на Тарр, Кракена, бе по-близо от всякога до пълната победа.
Дългият и печален разказ допълнително обезсърчи Римиел, но някакси отпусна Алтиарин. Той чувстваше, че по един или друг начин цялата история на насилие ще приключи. Можеше само да се надява, че това ще стане с успеха на мисията им, а не с гибелта на целия свят.
Двамата бяха на един ден път от Иррхас-Аббат, когато се събраха за нощувка край една огромна скала, съборена незнайно от кого край реката. Нейното корито се бе разширило и се подготвяше за вливане в морето, а кроткият й ромон действаше успокояващо и на мрачния елф, и на вампира. Това, че двамата не бяха срещнали други противници по пътя си им вдъхна надежда, позволиха си да повярват, че може би козовете в ръкава на Черния крал най-сетне са към изчерпване или поне, че той няма пазители с мощта на Древния и дракона, които да изпрати срещу тях.
– Ти си този, който ще поеме основната тежест от силата на Черния крал – каза Алтиарин – понеже аз няма как да победя заклинанията му. Ти ще трябва да привлечеш вниманието му, а аз ще се погрижа да нанеса фаталния удар, докато той е зает с теб. Затова обаче е редно да си починеш, може би дори повече от мен. И макар тялото ти да е неуморно е време умът ти да се отпусне, за да е бистър в съдбовния дуел утре. Затова поспи.
С приближаването на Иррхас-Аббат някогашният благородник от Града на Странните Удоволствия неусетно възвърна високопарната си реч от едно време, старинен елфически, който Римиел трудно разбираше, макар да бе научил мелодичната реч на този народ от престоя си в Гората на Прамайката. Вампирът обаче разбра посланието на Алтиарин и го остави да поеме първия пост от нощуването им, като самият той потъна в сън.
* * *
Събуди го предупредителния съсък на Алтиарин. Римиел отвори очи и незабавно осъзна, че нещо не е наред. Цялата планина бе притихнала, а обичайните звуци на дивата природа, които съпътстваха живота в нея ги нямаше.
Вампирът се изправи на крака и кимна на черния елф в знак, че е разбрал посланието му. Алтиарин бе изтеглил меча си, готов за битка с незнаен враг.
Скоро противникът им оповести присъствието си. Римиел чу отвратително пльокане, което нямаше нищо общо с ромона на реката и му навя мисълта за скверно, безформено туловище, което се разлива към тях. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато острото му обоняние долови непозната и отвратителна миризма, която почти блокира съзнанието му.
Вампирът погледна към черния елф и видя, че Алтиарин целия трепери, въпреки огъня, който пукаше в близост до него. Вампирът се шокира да види безстрашния си приятел обхванат от такъв ужас, но това бе нищо в сравнение с шока, който изпита когато неканения гост най-сетне са разкри на светлината на пламъците.
От пътеката, по която бяха дошли се разля огромно белезникаво туловище, което не напомняше на никоя форма на живот, която Римиел някога бе виждал. Съществото бе по-голямо от мечка и нямаше обособена фигура, а буквално течеше към тях като някаква течност, долетяла от скверно селение, безкрайно отдалечено от тяхното. Гроздове очи се образуваха и изчезваха по белезникавата, увиснала плът, а от нея неуморно мляскаха десетки усти и устици, от които изкачаха червеникави езици, лакомо облизващи се и не оставящи никакво съмнение за какво е дошло създанието.
Римиел нямаше съмнение, че тази твар не е естествена и не принадлежи към несъмнено опасните същества, които населяваха Ледената планина, тъй като тя щеше да ги изтреби всичките, дори опасния снежен човек. Това бе още един от демоните, подчинени на Черния крал, но той нямаше представа какво е това същество и какво иска от него.
– Какво, в името на боговете е това? – попита вампирът потресен.
– Шюггот – отвърна късо Алтиарин. Звучеше покрусен и отчаян, дори повече, отколкото при срещата им с дракона.
– Това е същество от друг век и друго място, изключително силно и зло. Според нашите летописци Вехтите го създали като основна бойна единица на армията си, но дори и те се боели от силите му, като загубили контрола си върху него и подобните му. Нашите митове твърдят, че Рамкар-Дамн изпратил Сталкерите на Мрака, чиито немилостиви пламъци изличили скверния експеримент от лицето на континента, но явно едно е било пощадено като защитник на черните елфи, който сега кралят обръща срещу нас.
Докато Алтиарин говореше, създанието приближи и вторачи десетките си очи към двамата противници.
– Бягай, Римиел – каза Алтиарин – сега едничката надежда да победим краля си ти. Не бива да рискуваш живота си срещу това изчадие. Отлети.
– Зарежи това, Алтиарин – отвърна вампирът – ще те отнеса до Иррхас-Аббат. Няма да те оставя на това същество.
– Ако го направиш, то ще те последва – отвърна черният елф – няма как да удържиш и владетеля на Иррхас-Аббат и това скверно творение. Остави ме. Това създание е примитивно, може би ако ме разкъса ще реши, че е изпълнило мисията си и ще се прибере в тъмнината, от която е изпълзяло.
– Не мислиш трезво, Алтиарин – поклати глава Римиел – нито имаш гаранция, че това ще стане, нито това би било приемливо за мен. Ако ще мрем, ще е заедно.
Алтиарин го погледна и внезапно изправи рамене. Думите на вампира му вдъхнаха кураж, така, както самият той го бе подкрепил преди много години, по време на бягството от Пилигримите.
– Така да бъде тогава – кимна черният елф – какво пък, може отново да ни провърви.
С тези думи Алтиарин скочи напред и посече цял грозд от очите на съществото, което изкрещя разгневено и насочи вълна от тялото си към елфа. Огромна паст се образува по слузестата му повърхност, готова да налапа Алтиарин, но Римиел полетя към нея и, преодолявайки погнусата си, откъсна горната й половина, като я захвърли настрани.
Шюгготът изрева – отвратителен звук, симфония от десетки различни гласове на различни същества, някои от които изобщо не произхождаха от Тарр. Вопълът му дезориентира Алтиарин, който изтърва меча си и падна на колене, хванал се за ушите. Римиел полетя към него, сграбчи го и го отнесе на върха на голямата скала, покрай която бяха нощували, а след това се извърна към съществото.
Откъснатото парче от него се стече като локва обратно към основното туловище и се обедини в него, а шюгготът изсъска заканително с множеството си усти. Тялото му сякаш се втвърди и оформи като исполински силует с криле на дракон, глава на октопод и лапи като на снежен човек – очевидна мимикрия на същества, информацията за която бе заложена от Древните в самите му гени. Крилете убедиха Римиел, че бягството наистина е невъзможно – трябваше да победят това изчадие тук или да загинат.
Шюгготът пристъпи към скалата и размаха криле, за да се издигне към Алтиарин. Очевидно си беше наумил да докопа черния елф. Римиел полетя, за да го изблъска, но трябваше да отстъпи назад, когато в тялото на звяра се появи грамадна паст с остри зъби, готова да го схруска на две.
Алтиарин скочи от скалата на земята тъкмо когато създанието я сграбчи и я захвърли настрана. Черният елф остана невъоръжен и беззащитен пред грамадната твар, но шюгготът бе забравил за Римиел, очевидно доволен от това, че го е прогонил. Вампирът обаче полетя като стрела към захвърлената скала и я хвана във въздуха, макар да изпъшка от усилието, след което я метна обратно към съществото.
То се пръсна на десетки отвратителни капки, които оцапаха тревата наоколо. Алтиарин се стрелна напред и вдигна падналия си меч, а Римиел кацна до него.
– Това не беше толкова зле – каза вампирът, но черният елф поклати глава.
– Не е толкова просто.
Пред ужасения поглед на двамата приятели капките се събраха и образуваха първоначалното туловище на шюггота, безформената локва от очи и усти, които отново се насочиха към тях. Изчадието се понесе едновременно към Римиел и Алтиарин, като се раздели на две вълни.
Изумителното бе, че черният елф не отстъпи. Алтиарин развъртя меча си с убийствена точност и отново и отново започна да поразява очите на чудовището, като в същото време режеше и противната му, слузеста тъкан.
В същото време Римиел избегна своята вълна тъкмо когато в нея отново се образува зъбатата паст, която искаше да го захапе. Челюстите на шюггота изщракаха напразно и вампирът долови яд в звука, нададен от създанието. Неуспяло да докопа вампира, то реши да се съсредоточи върху черния елф и събра двете си вълни около него.
Алтиарин развъртя меча си със скорост, която се стори впечатляваща дори за Римиел и мерзката твар трябваше да отстъпи с нова доза разсечени очи. Раните й обаче заздравяха още, докато шюгготът се отдръпваше, а вампирът видя, че Алтиарин вече се е задъхал от усилието да отблъсква съществото.
Вампирът се стрелна напред и отново отнесе елфът далеч от съществото, на другия бряг на реката.
Шюгготът се извиси като стълб от другата страна и ги погледна с множеството си очи, а устите му гневно засъскаха. След това противната твар образува ново туловище, като на грамаден лигав паяк с дузина дебели крака и нагази в реката. Римиел забеляза, че изчадието потръпва от допира на течащата вода и видя как малки парченца от него се отмиват по течението.
В този миг вампирът осъзна, че съществото има слабо място. Трябваше обаче да действа бързо, докато още имат шанс.
– Дай ми меча си! – извика той на Алтиарин.
Черният елф отвори уста да възрази, но нещо в погледа на вампира го разубеди. Алтиарин хвърли оръжието си на Римиел и вампирът ловко го хвана във въздуха, след което полетя към приближаващия шюггот.
Това, което последва стъписа и елфа, и кошмарното същество от древността. Римиел полетя с най-високата скорост, на която Алтиарин бе ставал свидетел и размаха меча на елфа с цялата сила, с която любовта на Алтира го бе заредила. Един по един краката на шюггота паднаха от тялото му, а огромното туловище се пльосна във водата. Множеството усти изкрещяха в гняв и паника, а Римиел направи невъзможното и полетя още по-бързо, удряйки с меча си отново, и отново , и отново. Шюгготът се разпадна на малки късчета, които бързото течение отнесе, а след кратки гърчове те увиснаха безжизнени, гнусни парцали от изчадие, което никога не е трябвало да бъде създавано.
Всичко приключи по-бързо, отколкото Алтиарин допускаше за възможно. След няколко минути вампирът се върна при приятеля си, като преди това избърса острието на меча му във водата, а безжизнените останки на шюггота бяха повлечени от реката навътре към морето, където щяха да се разтворят без остатък и спомен за кошмарния си притежател.
Поразен от видяното, черният елф падна на едно коляно пред приятеля си.
– Ти наистина си избран – промълви Алтиарин – мислех го, когато уби ларвата на Кракена, но вече съм сигурен. Ако някой може да победи Черния крал, това си ти.
– Стани – отвърна нежно Римиел и подаде ръка на черния елф, за да се изправи.
– Никога повече не коленичи пред мен – продължи вампирът – мястото ти е до мен, като приятел и като равен.
– Но аз никога нямаше да мога да победя шюггота – поклати глава черният елф.
– А аз нямаше да се справя с дракона – отвърна Римиел – всеки има своята роля в тази мисия, а най-трудното тепърва предстои. Вземи меча си.
– Може би трябва да го задържиш… – отвори уста Алтиарин.
– Няма да ми трябва меч, за да нанеса удар на краля, но на теб ще ти е необходим – настоя вампирът.
Накрая Алтиарин прибра оръжието си, а след това импулсивно прегърна Римиел. Вампирът отвърна на прегръдката му, а когато двамата се разделиха изненадан установи, че по бузите на приятеля му се стичат сълзи.
– Какво не е наред, Алтиарин? – попита той.
– През цялото време знаех, че Черният крал ще дойде за мен – отвърна елфът – когато заживях с Лерта в гората. Когато дойде да ни убиеш. Когато се сблъскахме с Лихваря. Когато Амрак’арр нападна Ралмия. Когато срещнах Телмакин в Гората. Когато дойде Римакин, а Вайлъс отвлече дъщеря ми. Всичко това бе очаквано. Знаех, че Черният крал няма да ме остави да живея спокойно, нито мен, нито тези, които обичам. Жена ми, дъщеря ми и най-добрия ми приятел, който си ти. Когато разбрах, че е дошъл Вехт, който да обедини армиите на Иррхас-Аббат с тези на орките, не исках да го повярвам, тъй като се опасявах, че това ще е краят. Когато драконът се появи бях сигурен, че ще загинем. Спаси ме само магията на Лерта и Алтира. Когато видях шюгготът, видях смъртта си, моята и на всички, които обичам.
Гласът на Алтиарин потрепера.
– Това, което се опитвам да ти кажа е, че винаги съм вярвал, че всеки ден ми е подарен, че рано или късно всичко ще приключи така, както приключи и някога с Лертиенна. Че Черният крал ще ми отнеме живота, любовта и близките.
– Никога не си ми го казвал – отвърна потресен Римиел.
– Нито на Лерта. Нито на никого – проплака Алтиарин – защото не исках да ви плаша. Защото се надявах, че може би ще забравят за нас, че ще ни оставят на мира.
– Не бива да пазиш такива страхове, Алти – повиши глас Римиел – те едва не ме погубиха, някога. Мислех, че си над тези неща.
– Това ми е силата – усмихна се криво Алтиарин – да се правя на по-силен, отколкото съм, да играя на ролята на закрилник. Но тази мисия аз бях този, който е закрилян.
– И това те притеснява? – попита Римиел.
– Не – отвърна черният елф – не, Рими, не ме притеснява. Харесва ми. Мисля, че…
Алтиарин се поколеба.
– Мисля, че ти си този, който ще сложи край на всичко това. И че най-сетне ще заживея в мир.
– Ще заживеем – поправи го Римиел – заедно, както е било писано още от онзи ден, в който Лерта ни наля мозък в главите.
Вампирът се ухили при спомена на първата си среща с Лерта и Алтиарин, когато Лихварят го бе изпратил да ги убие.
– Но ни остава още малко.
Алтиарин погледна настрани, към Иррхас-Аббат, който се издигаше като проклятие насреща им. Странно сияние осветяваше небето над Града на Странните Удоволствия и елфът прозря, че думите на вампира имат двояко значение, макар Римиел да не го осъзнаваше.
– Наистина ни остава малко – въздъхна той – да вървим.
И така двамата приятели тръгнаха към последната си битка.

Глава двадесета
– Тази мисия, това така наречено завоевание е пълен провал! – изкрещя върховният вожд на орките, свит зад гърбовете на двамата си стражи. От устата му пръскаше слюнка, а грозното му черно лице бе изкривено от злоба.
Лорд Агамон се обърна към него с отегчено изражение.
– Не виждаш ли, че разговарям с по-висши форми на живот? – посочи елфът застаналите до него Влъхва на смъртта, Древен и цар Бракадаз.
– Достатъчно! – изкрещя още по-силно оркът – станахме курбан за вашата война! Половината от моя народ са мъртви! Тролите вече ги няма! И за какво? За какво, питам аз!
– Е, не е съвсем напразно – отвърна Агамон – Белият крал почина, а гората му стана на пепел.
Черният лорд посочи драматично към огромното пожарище пред себе си, което все още тлееше. Магиите на неговите влъхви и минойският огън бяха свършили отлична работа, но орките, заедно с подчинените на минотаврите сатири и вълчаци, бяха понесли най-големия удар от оживелите дървета. Подобните на козли и вълци войници почти бяха избити, а дори безбрежната войска на орките бе намаляла наполовина. Грамадните троли пък бяха жертвани първи срещу оживелите дървета.
– Победа, която извоювахте с кръвта на моя народ – процеди с горчивина оркът – а сега ще ни жертвате и под стените на Санпар. Няма да стане. Дотук бяхме! Кажи на твоят крал да си търси по-глупави съюзници.
Нямаше предупреждение. Агамон просто махна небрежно с ръка и цар Бракадаз нападна, бърз като мълния и по-свиреп от разярен бизон. С едно движение на огромните си ръчища той избута орките стражи и блъсна върховния вожд с грамадната си рогата глава в черепа. Черното същество падна назад, умъртвено мигновено.
– Дай ми го – измърка Агамон. Минотавърът вдигна покойния орк в ръцете си и го поднесе на черния елф, който извади дълъг кинжал от колана си и бръкна в разцепения череп на вожда. Извади малко мозък от главата му и го постави в устата си, след което притвори очи и задъвка. След няколко секунди обаче се намръщи и изплю кървавата хапка, след което се обърна към треперещите охранители и посочи напосоки един от тях.
– Да знаеш, че на вкус сте почти толкова лоши, колкото и на вид. Както и да е, от днес ти си върховен вожд на орките. Ще изпълняваш каквото ти се каже и когато ти се каже. Ако те помоля да скочиш, можеш да ме питаш само колко високо, ясно ли е?
Оцелелият орк кимна и заедно със събрата си избяга назад, подплашен като заек.
– Безсмислени същества, но стават за прочистване на пътя. Не мога да повярвам, че не сме се сетили по-рано да се съюзим с тях.
Агамон внимателно обърса кинжала си със салфетка, която извади изпод плаща си.
– Нямат дисциплината на нашите сатири, но количеството им бе полезно за нас – отговори царят на остров Миной. Гласът му бе гърлен и дълбок, а животинските му очи оставаха все така безчувствени, докато говореше.
– Вождът обаче зададе сериозен въпрос. Имаме ли достатъчно армия, за да прекършим съпротивата на човеците? Тяхната крепост Санпар е почти толкова добре укрепена, колкото и нашите дворци в Миной.
– Ще имаме – усмихна се Агамон и се обърна към елфическия маг до себе си – Саеркин, моля те, демонстрирай защо наричат ордена ви Влъхви на смъртта.
Вълшебникът, елф с изпито лице и очи, мъртви за всяко удоволствие, се усмихна жестоко и се обърна към останалите магьосници от армията на Черния крал, както към Влъхвите, така и към останалите чародеи, напуснали леговищата си в Иррхас-Аббат.
– Моментът настъпи, приятели мой – каза Саеркин и вдигна ръце. Устата му започна да изрича ужасни напеви, а останалите магьосници ги подеха. Песента им се понесе като вихър над бойното поле и навсякъде труповете на загиналите, независимо от коя страна се бяха борели, започнаха да се разпукват и разкъсват, а от тях се надигнаха скелетите им. В празните очни кухини на останките от загиналите заблестя зеленикава светлина и те се наредиха в стройни бойни редици.
Бракадаз изръмжа, впечатлен от магията.
– Както виждаш, телешки ми приятелю, няма причини да се безпокоиш. Когато стигнем Санпар, войската ни ще е дори по-голяма, отколкото на идване. А това ще е скоро.
– Как така? – поклати глава минотавъра – до столицата на човеците има много път.
– Не и ако се намеся аз – отговори Вехтият, забулен в белите си дрехи, които изглеждаха съвсем неуместно на фона на цялата черна армия – моята магия ще изкриви времето и пространството и ние ще стигнем до столицата на хората далеч по-бързо, отколкото е нормално. А най-голямата ирония е, че научих това заклинание по време на сблъсъка си с човешката магьосница, която ме извика преди толкова години. Тя е силна, ала не умее да прикрива знанията си. Нейното откритие ще донесе гибелта й. Както на нея, така и на останалите глупци, които я следват.
– Но ако тя владее заклинанието – отвърна Бракадаз – това не означава ли, че ще го използва, за да скрие бегълците в столицата на хората?
– И какво от това? – попита лорд Агамон – нека се скрият зад стените на Санпар. Те съвсем не са толкова непристъпни, колкото си мислят. Ще бъдат като агнета в кошара. А аз ще съм вълкът.
Агамон се обърна към Бракадаз.
– Дай знак на армията, че трябва да продължаваме напред. Черният крал заповяда да превземем континента за месец, но ми се иска да преизпълним плана. До края на седмицата столицата на хората трябва да е паднала.
Бракадаз, който се бе присъединил към армията на Черния крал заедно с останалите обитатели на остров Миной поради появата на Вехтия си създател, погледна крадешком към Кадир-Ямом. Когато забуленото в бяло създание кимна, минотавърът удари с юмрук по гърдите си и се отправи към задачите си.
– Вехти – каза лорд Агамон – надявам се, че ще можеш да се справиш с Лерта и Алтира. Изненадан съм, че някой с твоя опит се затруднява толкова срещу две слаби човешки жени.
– Когато всичко свърши – отговори глухо Вехтият – ще пирувам със съзнанията им.
И с твоето също, помисли си ужасното същество, когато елфът албинос кимна, доволен от чутото. Кракенът щеше да го възнагради за търпението.
Но засега трябваше да действат по плана. Кадир-Ямом притвори очи и размърда пипалата под устата и по ръцете си, започвайки да изкривява времето и пространството така, че армията му да се придвижи според бързината, изисквана от амбицията на лорд Агамон.
* * *
Следващите няколко дни се сториха на Камарай като кошмарен сън, от който не може да се събуди. Зеленокосият елф бе сигурен, че до края на живота си не ще може да забрави пламъците, обхванали цялата Гора на Прамайката. Зловонните пушеци се издигаха във въздуха дни след като оцелелите елфи, джуджета и хора напуснаха дъбравата и навлязоха в земите на хората.
Пътуването не бе леко. За да стигнат до тях трябваше да намерят проход, който да ги изведе по скалните висини, разделящи тяхното владение от това на крал Балдуин. След това пътуваха дълго време из пустошта, като срещаха единствено разтревожени селяни, които ги гледаха с ококорени очи и се присъединяваха към тях веднага щом научеха, че към земите им идва вражеска армия.
През цялото време най-много им помогнаха Лерта и Алтира. Състарени и обезсилени от битката с Древния, двете вълшебници успяха да направят нова забележителна магия, която някакси скъсяваше разстоянията, които можеха да изминат. Така пътуването до Санпар, което при нормални обстоятелства щеше да им отнеме седмици, трая само няколко дни. Дори и тук обаче Лерта и Алтира трябваше да се надпреварват с Вехтия. Посивялата магьосница предупреди Камарай, че той прави същото заклинание, а дъщеря й усети, че Влъхвите на смъртта също са запрели някаква адска магия, но без да може да определи от какво естество.
Двете бяха последната защита на бегълците от магическите атаки на противника. Всички вълшебници бяха загинали заедно с Гората, чиито дървета съживиха със заклинанията си. Без тях и Белия крал, войниците нямаха друга защита срещу злата магия на черните елфи и техния съюзник, освен жената и дъщерята на Алтиарин.
В този момент Камарай щеше да рухне, ако не бе подкрепата на Казарада. Вампирката винаги бе до него, когато той трябваше да сподели страховете и притесненията си, а също и непосилната отговорност, стоварила се върху раменете му след гибелта на Белия крал. По-старите благородници, сред които бе и чичо му Рисафай, бяха изпаднали в ступор от загубата на Гората, така бяха и много елфи. Всички те очакваха Камарай да им посочи избавлението, но зеленокосият елф не бе сигурен, че е постигнал друго с позорното бягство, освен отлагане на неизбежната гибел. Казарада обаче бе готова със съвети, които ангажираха ума му и не му оставяха време за притеснение. Макар да нямаше опит във военната техника, тя бе оцеляла месеци на гладиаторските арени в Иррхас-Аббат и знаеше как да печели хората. Под нейните наставления Камарай винаги излизаше пред останалите като уверен, спокоен рицар, с излъскани доспехи и свален шлем, който откриваше красивите му лице и зелени коси. Казарада бе и тази, пред която той упражняваше погледа, с който да поведе останалите. Тя му даваше и необходимите ласки и нежност, които го отпускаха в нощите, когато мракът изглеждаше безкрайно гъст, а надеждата – прекалено далечна. В нейните прегръдки заспиваше, от нейния шепот се събуждаше, за да позволи на народа си – а и на този на джуджетата – да оцелеят.
Но дори с вампирката нямаше да успее, ако не бе помощта и на брат му. Тамарай реши да стане символ на надеждата и гордо застана пред останалите, съобщавайки им, че е оцелял след нападението на Агамон и е надвил самата смърт. Той шокира сънародниците си, като им призна, че е спасен от жреца на черните елфи Таерин и че го обича. Това си спечели шушукането на мнозина и неодобрителни погледи, особено от страна на паладините и техния предводител Мюлер, а също и на лорд Рисафай. В крайна сметка обаче историята за невъзможната любов, победила вековната омраза и смъртоносното острие на Агамон спечели сърцата на мнозинството елфи и джуджета, а също и мускетарите и техния предводител Фийон, които изглеждаха с по-освободени виждания. Камарай забеляза особената радост в очите на джуджешкия капитан Бъч и се досети, че старият моряк отдавна е знаел истината за брат му.
Тамарай бе вдъхновение и за самия него и Камарай престана да прикрива проявите на нежност между себе си и Казарада пред останалите войници, а това вдъхна кураж на всички.
– Хубаво е, че в семейството ми има и такива, които си падат по жени – коментира сухо лорд Рисафай – макар, че щях да предпочета да са живи.
Но дори и неговото неодобрение не трая дълго. Заплахата за края на света изглеждаше все по-реална на фона на изгорялата Гора и падналото кралство на джуджетата и никой не държеше на старите традиции кой знае колко.
Накрая пратеници на крал Балдуин посрещнаха бегълците с топла храна и прясна вода, което много облекчи положението им, а след това ги изпроводиха зад високите стени на Санпар, съпътствани от все по-голямо множество селяни, които диреха помощ срещу приближаващия враг. Благородниците от Санпар обаче носеха тревожни новини – според съобщенията, които техните съгледвачи бяха изпратили по вестоносни ястреби, армията на противника се придвижвала с неестествена скорост, дори по-голяма от тази на армията, предвождана от Камарай, а в редиците й имало пълчища оживели скелети, които крачели без умора напред.
– Некромантия – пребледня Алтира, когато чу това – ето какво са направили Влъхвите.
Ала зад стените на Санпар всички си позволиха поне малко надежда, която да сгрее сърцата им, дори, когато от хоризонта се зададе черната армия с плющящи знамена, на които бе изобразена черна корона на шахматен фон – символът на властелина от Иррхас-Аббат.
Камарай обаче знаеше, че надеждата може да е като моркова, поставен пред муцуната на магарето, за да го кара да върви вечно напред. Хората изглеждаха самоуверени зад високите си стени, а рицарите и мускетарите им бяха далеч повече от тези, дошли на помощ в Гората.
Ала армията, събрала се пред Санпар бе още по-голяма и оставаше въпросът могат ли да я спрат, при положение, че дори мъртвите се бият за нея?

Глава двадесет и първа
– Казваш, че Вехтият не е нападнал? – попита капитан Бъч, захапал къса луличка, от която пафкаше тютюн.
– Не – поклати глава Лерта и посочи лулата – а това, да знаеш, е много вреден навик.
Вълшебницата и джуджето разговаряха в просторна зала, отделена за магьосницата и нейната дъщеря, а освен тях вътре присъстваха още Тамарай, който бе довел капитана, жреца Таерин, зеленокосия Камарай и неговата приятелка, вампирката Казарада.
– Остави здравето ми намира – поклати глава Бъч – това нещо ме притеснява.
– Да си призная – отвърна Алтира – атаката на Вехтия не ми липсва. Никога не съм се сблъсквала с подобна сила, дори при срещите си с Корфин, Върховния Пилигрим на Тъмното начало.
– Но Бъч е прав – поклати глава Лерта. Посивялата коса падна по лицето й, все още красиво, но вече белязано от възрастта.
– Това, че не напада – продължи магьосницата – означава, че се пази за нас.
Алтира пребледня.
– Сигурна ли си? – попита по-младата вълшебница.
– Да – кимна майка й – Кадир-Ямом смята, че съм го предала заради това, че не съм довършила заклинанието за завръщането му. Той иска да ми отмъсти. За него тази битка е лична.
– И сега има перфектната тактика – въздъхна Камарай – той ще изчака да се уморите в битката с Влъхвите на смъртта и останалите магове на черните елфи…
– И след това ще нанесе своя удар, когато вие сте уморени, а той с все още пресни сили – довърши Казарада.
– Сладко е, че се допълвате един друг – изкоментира Алтира.
Камарай се изчерви, но вампирката се разсмя.
– Затова доведох джуджето тук – обади се обаче Тамарай, връщайки ги към темата – капитан Бъч и крал Уилям смятат, че имат стратегия, с която да победят магьосниците.
– Късмет с това – изсумтя Таерин.
– Късметът няма нищо общо – поклати глава Бъч – през последните дни говорих с барон Мюлер, предводителя на паладините. На ръба сме да създадем супероръжие, с което да попилеем немъртвата напаст и призовалите я магьосници.
– Абсурдно – отвърна жрецът – смятате да успеете там, където Белия крал се провали. Как?
– Технология – отвърна капитан Бъч – магия, която няма как да научиш от старите летописи.
– Ами използвайте я тогава – посъветва го Казарада – не разбирам защо си дошъл тук.
– За да ни предупреди – разбра обаче Лерта – ти искаш да останем тук и да се подготвим за битката с Вехтия, като гарантираш, че ще се погрижиш за Влъхвите и техните немъртви.
– Точно – кимна Бъч – искам да сте свежи, когато онова чудо се появи. А повярвайте, то ще се появи.
– Оръжието ти обаче не може да подейства срещу самия него, така ли? – попита Алтира.
Бъч поклати глава.
– Опитахме по време на битката в открито море. Нашите оръжия не могат да го засегнат.
– Но вярваш, че могат да засегнат Влъхвите? – попита Таерин – колко интересно.
– Не вярвам – сряза го Бъч – знам. Стрелял съм по вашите магьосници и съм ги виждал да умират.
– Значи става дума за оръдията ви – отвърна жрецът – нека предположа, свързано е с така наречената пиперница, нали? Добро приспособление, но със сериозен недостатък. Застопорено е на едно място. А нашите магьосници са подвижни, като всеки елф.
– Намерих чалъм и за това – каза Бъч – благодарение на барон Мюлер и посредничеството на граф Фийон, който го убеди да съдейства. Ще създадем технология, която ще спре черните магове и техните немъртви.
– Направо ти повярвах – изсмя се Таерин.
– Таерине, престани – постави ръка на рамото му Тамарай – никой не се опитва да пренебрегне твоята раса. Просто имаме проблем и се мъчим да го разрешим.
– Дойдох тук заради моя бог и останах заради теб – отвърна Таерин – но не очаквай да ми е приятно как обсъждате да избиете представителите на моя народ.
– Само маговете и немъртвите – вдигна ръка Бъч – едните заради силите, които владеят, другите заради това, че не им е мястото на този свят. Няма да използваме тези оръжия срещу други живи същества, дори орките. А след като тази война приключи, ще ги унищожим.
– Добре тогава, защото аз вярвам, че накрая Рамкар ще се издигне отново и черните елфи ще се върнат в правия път – отговори Таерин.
– А ти – попита внезапно Тамарай – с тях ли ще се върнеш или ще останеш с мен?
Жрецът замлъкна. Отвори уста да каже нещо, след което я затвори.
– Аз… – заекна той.
– След края на тази война няма да има нито светли, нито черни елфи – внезапно каза Лерта.
– Това е оптимистично – обади се Казарада.
– Но е вярно – отговори Лерта – или расата ви ще се обедини в едно цяло, или всички ще потънем в хаоса на Кракена – елфи, джуджета, хора, дори Вехтия, който толкова силно иска завръщането му. Само Черният крал ще оцелее, но под форма, каквато няма да има нищо общо с живота такъв, какъвто го познаваме. Това е планът им. И от Алтиарин и Римиел зависи дали той ще успее.
– Ние враждуваме от хилядолетия, Лерта – рече Камарай – и продължаваме да воюваме до ден днешен, въпреки помощта на Таерин и Алтиарин. Как искаш да забравим това?
– Всяко нещо, което има начало има и край – отвърна простичко Лерта.
– Освен суджука, който има два – контрира Казарада.
Бъч отметна глава назад и се изсмя гръмко.
– Така ви искам, да има настроение – рече джуджето – е, това беше всичко. Уговорил съм нещата с представителите на хората, вие двете се гответе за октопода. Таерине, на теб разчитаме за лековитата магия. Благодаря ти, че изцери тази куха глава тука.
И той посочи Тамарай.
– А ти не си и мисли да търсиш Агамон в битка, ясно?
Елфът се размърда неспокойно.
– Защо реши, че ще го търся?
– Познавам те, упорит си като магаре. Защо иначе би живял толкоз години на борда на “Пияната брада”? Забрави обаче да се бориш с оня. Остави го на мен. Ще го намеря и ще го довърша.
– Нали щеше да ползваш оръжията си само срещу маговете? – попита Таерин, след което допълни – е, за Агамон ти разрешавам да направиш изключение.
– Благодаря за което – саркастично отвърна джуджето.
– Капитане – обади се Камарай – благодаря за предложението, но той уби нашия крал. Наш дълг е да отмъстим.
– Твой дълг е да оцелееш – повиши глас Казарада – не съм те чакала толкова векове, за да видя тревясалата ти тиква отсечена от онзи касапин!
– Тревясала? – елфическият рицар прокара пръсти през зелената си коса – за пръв път някой описва главата ми по този начин?
– Виждам, че вече се наслаждавате на страничните ефекти от семейния живот – изсмя се Бъч – аз затова станах морях, за да не я виждам моята джуджетина по цели седмици. И пак ми вдига кръвното.
– Ти също се пази, Бъч – каза обаче Тамарай – Агамон е опасен, по-опасен, отколкото си мислиш. Дори с пиперниците ще имате проблеми с него.
– Със сигурност – отговори джуджето – но накрая ще победим.
* * *
Атаката започна с падането на нощта. Без никакво предупреждение немъртвите започнаха да се изкачват по стените, забивайки костеливите си пръсти в процепи, за които смъртен никога не би могъл да се закрепи. Последваха ги орките, които издигнаха огромни стълби, по които се опитаха да се изкатерят към града. Оцелелите сатири и вълчаци също се хвърлиха в нападение – едните подскачаха като диви кози по миниатюрните неравности на стената, а другите се закатериха като маймуни, ронейки камъка с острите си нокти.
Черните елфи и елитният корпус минотаври обаче останаха встрани от атаката, на безопасно разстояние от защитниците, които посрещнаха атакуващата гмеж. Паладините стояха като неуморни пазители на стените и изблъскваха стълбите с орки обратно надолу, а пъргавите мускетари посрещаха с шпагите си всяко същество, което успееше да се добере до стените.
Най-големият удар обаче дойде отстрана на джуджетата. Повечето от тях посрещаха с брадви съществата, които се опитваха да нахлуят в града, но на крепостните стени се появиха дузина триметрови фигури. Те смътно наподобяваха паладини поради броните си, но бяха по-големи и се придвижваха механично и неестествено, задвижвани с ръчки от джуджетата, скрили се в тях. Наместо ръце те имаха грамадни оръдия – както конвенционални, така и пиперници – и обсипаха с огън нападателите на замъка, като внимателно се целеха в немъртвите. Снарядите им раздробяваха скелетите на парчета и вдъхваха ужас в останалите нападатели, макар те никога да не бяха улучвани.
Но въпреки това битката умори защитниците. Нападателите сякаш нямаха край, а падналите от тях се разпукваха като гнили дини и от тях излизаха нови скелети, които да продължат нападението. По-лошо, дори и повалени, немъртвите се изправяха отново, ако не бъдеха раздробени на части, а като че ли само снарядите на джуджешките механизирани бойци и донякъде ударите на паладините можеха да постигнат това.
Влъхвите на смъртта и останалите магове на черните елфи бяха на безопасно разстояние назад и не можеха да бъдат достигнати от изстрелите. Същото важеше и за надменните аристократи и войни от Иррхас-Аббат, които с удоволствие наблюдаваха клането пред себе си, без да се интересуват кой точно умира. Минотаврите пък стояха в стройна фаланга, а в говеждите им погледи не проблясваше никакво чувство.
Когато зората най-после се пукна армията от Иррхас-Аббат прекрати нападението си и отстъпи назад. Сега тя бе съставена почти изцяло от скелети – самоубийственото нападение бе коствало живота както на почти всички орки, така и на малцината оцелели след битката с Гората вълчаци и сатири.
Защитниците обаче не се бяха разминали без жертви. Възкръсналите мъртви бяха разкъсали мнозина от мускетарите, които разбраха по най-трудния начин, че турнирната фехтовка няма нищо общо с истинската война. Паладините също бяха дали много жертви, пронизани главно от оркски стрели и ятагани. Дори джуджетата не се бяха разминали без жертви, а три от механичните им бойци бяха станали на части след атаката на огромни орди от скелети.
Единствено елфите не пострадаха, но това бе само заради изричните заповеди на крал Балдуин. Той забрани на Камарай и подчинените му да влизат в битка. Владетелят смяташе, че това трябва да стане едва след като аристократите от Иррхас-Аббат се включат в боя, тъй като се съмняваше, че простосмъртните войни и дори джуджетата ще са им равностойни в боя.
Камарай и брат му кипяха от негодувание, но Казарада и Таерин бяха облекчени. Въпреки това жрецът имаше много работа на сутринта с ранените. Алтира и Лерта искаха да му помогнат, но той отказа. Трябва да сте свежи за Вехтия, предупреди ги той, като им напомни за това, че е видял как ужасното същество съкрушава Сталкер на мрака.
И така Алтира и Лерта останаха в принудително бездействие. Но докато дъщерята просто нервно хапеше устни, проклинайки противника си за това, че не напада, Лерта бе потънала в успокоителна медитация. Съзнанието й долови омразното присъствие на Кадир-Ямом и той очевидно също го усети, тъй като наум тя чу думите му.
– Идвам за теб, Лерта…

Глава двадесет и втора
Беше късен следобед, когато Римиел и Алтиарин влязоха в Иррхас-Аббат. Градът на Странните Удоволствия не бе такъв, какъвто елфът го помнеше. Нямаше ги стражите, които посрещаха всеки на портите, липсваха обитателите на града, които крачеха по улиците. Небето бе обагрено в странни сияния, които къпеха сградите в злокобна светлина и им придаваха още по-странен от обичайния вид. Тук таме през прозорците надзъртаха лицата на престарели елфи, вече неспособни да се бият, на деца, прекалено малки, за да бъдат извикани в армията или на жени. Никой не посмя да излезе или да каже нещо на Алтиарин и спътника му. По лицата им бе изписано отчаяние. Те усещаха, че нещо лошо се случва с града им, с расата им, с целия свят, но нямаха сили да направят нищо.
Черният елф продължи да крачи по улиците и усети как Римиел се свива до него, смазан от мащабите на странния град. Той не бе построен по законите на човешките градове и нито размерите му, нито архитектурата имаха смисъл от гледната точка на вампира. Пустотата, налегнала всичко наоколо го угнетяваше допълнително.
Поднебесната Кула, в която управляваше Черния крал, се намираше в центъра на Иррхас-Аббат, а пътят до нея се стори безкрайно дълъг както на Алтиарин, така и на Римиел. Вампирът не посмя да полети в сенките на исполинските сгради, издигащи се наоколо и затова просто следваше приятеля си, който помнеше пътя към дома на някогашния му господар, макар да стъпваше на това място за пръв път от век и половина насам. Забеляза, че в сенките се спотайват прастари орки и други създания, останали зад гърба на армията. Когато видеха пришълците, те се скатаваха още по-навътре в тъмното, нежелаейки да обезпокояват пришълците.
Алтиарин и Римиел продължиха по пътя към кулата на Черния крал, а никой дори не пожела да ги заговори.
* * *
Далеч над тях, на върха на Поднебесната кула, властелинът на Иррхас-Аббат долови присъствието на мушиците, полетели към него. Те бяха победили дракона и шюггота и това означаваше, че ще му се наложи да се срещне с омразния беглец, тласнал го пътя на Хаоса.
Кралят обаче нямаше нужда да се разправя и с досадния му спътник. Той потърка още един от пръстените си и от него изскочи черен прилеп, който полетя надолу към натрапниците.
* * *
Тъкмо излязоха на централния площад пред Поднебесната кула, когато Римиел замръзна. Макар и огромно, мястото не създаваше усещане за простор, а напротив. Грамадната кула на краля, заедно със запуснатия, но все още величествен храм на Рамкар-Дамн и дворците на най-висшестоящите от черните елфи наоколо смачкваха присъстващия и го караха да се чувства малък и незначителен.
– Римиел? – попита Алтиарин, изненадан от това, че приятелят му е спрял – какво има?
– Не може да бъде – поклати глава вампирът и посочи нагоре. Алтиарин вдигна глава и видя, че към тях приближава малък прилеп, с нищо неправещ никакво впечатление.
– Не разбирам – призна си черният елф.
Вампирът започна целият да трепери и елфическите дрехи от бръшлян, които носеше започнаха да шумолят от напрежението в изваяните му мускули.
– Това е той – прошепна Римиел.
– Кой? -не разбра Алтиарин.
В този момент прилепът кацна на земята пред тях и избухна в облак черен дим. Когато пушекът се разнесе, черният елф видя висока фигура с дълга бяла коса и лице, на което бе изписано могъщество и злоба. Фигурата бе облечена с черни кожени панталони, но над кръста си не носеше нищо освен дълго тъмно наметало с кървавочервена подплата. Новодошлият се усмихна и разкри дълги кучешки зъби, които го издадоха, че е вампир. Очите му бяха чисточерни, като бездънни ями към абсолютната пустота.
– Ето, че се срещаме отново, Римиел – каза черноокият.
– Ти… – отвори уста приятелят на Алтиарин.
– Радвам се, че ме позна – отвърна новодошлият – да, аз бях този, който те превърнах преди петстотин години. Тогава те ухапах във формата си на прилеп. Поласкан съм, че си ме спомни.
– Ти – повтори Римиел и внезапно повиши глас – ти ми отне всичко! Живота на благородник, живота на човек! Векове наред живях в мрака като животно, презиран от всички!
– Подарих ти безсмъртие – килна глава настрани белокосият – ако не бях аз, отдавна да си станал на прах. Дадох ти сила и могъщество, възможността да вдъхваш страх в сърцата на околните. И какво си направил ти?
– Римиел, какво става? – попита объркан Алтиарин – кой е този?
– Аз съм Кариел, първият вампир – прогърмя гласът на непознатия – първия човек, който продаде душата си на Рамкар-Дамн и пося вампиризма сред смъртните. Дадох началото на цяла една раса и разбира се, през цялото време бях верен съюзник на моя господар, Черния крал от Иррхас-Аббат, който ме приюти в магическо убежище, когато животът на земята ми омръзна. Никога обаче не съм спирал да следя живота на континента Тарр и вие двамата сте най-голямото разочарование, което сме виждали, освен самия Рамкар-Дамн, разбира се. Елфът, който стана горянин и вампирът, живеещ от любов.
Кариел изплю на черния паваж тлъста кървава храчка.
– Омерзително и отвратително. Ти си грешка, Римиел, грешка, която възнамерявам да поправя. Що се отнася до теб, Алтиарин, Черният крал те очаква. Пътят нагоре по кулата е малко дълъг, но смятам, че ще се справиш. Бягай, докато все още можеш.
– Бъркаш, ако смяташ, че ще оставя приятеля си – поклати глава Алтиарин и изтегли меча си – срещал съм се с вампири и преди.
– Контеса Дезире, на която продадох черната книга – излая Кариел – тя е нищо пред мен, млада глупачка, която щеше да те погуби, ако не беше предателя тук.
– Наричаш мен предател? – отвърна Римиел – ти си този, който е предал човешкия род и се е превърнал в чудовище!
– И нима смяташ себе си за различен?
– Вече да. Аз живея от любовта, а ти от смъртта. И затова аз ще продължа да живея, а ти ще умреш!
С тези думи Римиел се стрелна напред, с цялата сила, на която бе способен, с бързина, в пъти по-голяма от тази, която бе използвал в битката си с шюггота. Превърна се в размазано петно, мълния, която се стрелна напред.
Но Кариел го посрещна без дори да помръдне, сграбчи го и го захвърли към храма на Рамкар-Дамн. Огромното здание потръпна от удара и стената, в която се бе ударил Римиел рухна, като го затрупа под себе си.
Белокосият вампир се обърна към Алтиарин.
– Още ли си тук? – попита той и се усмихна свирепо – жалко, тогава. Черният крал толкова искаше да те убие лично!
В същия момент Римиел се изстреля от останките и се заби в създателя си, като извика.
– Бягай, Алтиарин!
Този път успя да хване белокосия изненадан и го понесе към един от съседните дворци. Двата вампира се блъснаха в него и една от кулите се килна напред, строшена от удара. Черната грамада камъни заплаши да погребе Алтиарин под себе си и елфът направи единственото, на което бе способен, макар да се мразеше за това.
Избяга, като влезе в Поднебесната кула през зейналите й подигравателно порти.
* * *

Римиел излетя от руините на двореца и се озъби, когато видя Кариел да се издига пред него. Зъбите му се издължиха, нещо, което не му се бе случвало от столетие насам.
– Значи в теб все още има малко живец – подигравателно каза белокосият. Черното му наметало с червена подплата се развяваше на вятъра.
– Щях да се разочаровам, ако не бе оказал никаква съпротива!
– Защо? – попита Римиел – защо избра мен за вампир?
– Млад, разглезен благородник, придобил внезапно свръхестествени сили? – отвърна Кариел – предполагам, че съм очаквал нещо по-добро от това, което виждам пред себе си тук.
С тези думи белокосият се стрелна напред, хвана Римиел за раменете и заби дългите си зъби във врата му, като стръвно засмука от шурналата кръв. Римиел изкрещя и усети да го обзема внезапна слабост, но след това хвана с две ръце главата на противника си и я отблъсна назад, макар с това да откъсна парчета кървава плът от себе си. След това изръмжа и на свой ред заби зъби в шията на Кариел. Кръвта на противника му бе черна и гъста като петмез и нямаше никаква хранителна стойност. Този вампир бе мъртъв от векове, може би дори от хилядолетия и не споделяше силата си с никого.
Римиел отстъпи назад и изплю черната кръв.
– Добър опит – усмихна се злокобно белокосият – но няма да ти помогне срещу мен.
Вместо отговор Римиел се стрелна напред и нанесе убийствен удар в стомаха на противника си, а после още един в брадичката му. Кариел залитна назад, а Римиел го хвана за плаща, завъртя го във въздуха и го хвърли към още един от дворците наоколо.
Сградата рухна с трясък, когато немъртвият се удари в нея, а Римиел се издигна във въздуха, за да види къде точно е паднал противникът му.
Кариел излетя от руините със скорост, която не отстъпваше на неговата и го хвана във въздуха, след което го понесе отвъд границите на Иррхас-Аббат. По пътя двамата минаха през Купола на Насладата, огромна сграда, в която все още се криеха жени елфи, които се разбягаха с писъци, когато двата вампира минаха през стените й, оставяйки огромни процепи, свидетелстващи за преминаването им.
Накрая двамата паднаха в морето край града и предизвикаха огромна вълна, която преобърна няколко лодки, останали по пустите кейове на Иррхас-Аббат. Там двамата вампири продължиха да се хапят, а водата се оцвети – в черно от кръвта на Кариел и червено от тази на Римиел.
Накрая двамата се откъснаха един от друг и излетяха на морето, след което увиснаха във въздуха над повърхността му.
– Това може да приключи само по два начина, Римиел – ухили се Кариел с окървавена усмивка – или ти ще умреш, или аз!
* * *
Алтиарин се презираше за това, че е избягал, оставяйки приятеля си сам срещу страховитото чудовище, което Черният крал бе призовал специално за него. Но в същото време бе обективен и разбираше, че няма как да помогне. Римиел отдавна бе стигнал ниво на силата, което го превъзхождаше в пъти, а противникът му бе повече от равностоен съперник. За него нямаше място в такава битка. Ако останеше, щеше да помогне единствено на Кариел. Римиел щеше да се опита да го предпази и така оставаше уязвим на атаките на създателя си.
Затова елфът потегли нагоре по витите стълби на Поднебесната кула, макар да нямаше представа как се очаква да победи Черния крал. Властелинът на Иррхас-Аббат можеше и да няма повече пазители, макар и това да не бе сигурно, но владееше опустошителни заклинания. Алтиарин нямаше да има шанс да го достигне с меча си.
Но бе длъжен да опита. Заради Лерта и Алтира, които го чакаха в Гората на Прамайката. Заради Римиел, който водеше битка на живот из смърт в странния Град на Странните Удоволствия.
И така Алтиарин тръгна нагоре по стълбите на Кулата, а това, което видя, щеше да го преследва до края на живота му, колкото и да продължеше той. По стените на бърлогата на Черния крал висяха жреци, разпънати на Колела на Мъченията, убити бавно и садистично, с избодени очи и изтръгнати езици, със засъхнала кръв, полепнала по труповете им. Преминаше през зали, обвити в мъгли, през които забеляза движенията на огромни същества, но те, за щастие, не го нападнаха. След това отново се озоваваше на витите стълби, а колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-ужасяващи гледки се разкриваха пред очите му. На последните етажи Черният крал бе успял да разпъне на колелата на мъченията Сталкери на мрака, паднали ангели, лишени от бронята си и изглеждащи съвсем беззащитни без нея. Небесните създания бяха все още живи и стенеха от ужасните си рани, от които не спираше да капе златист икор – кръвта на боговете.
На няколко пъти Алтиарин повърна от видяното, превивайки се на две и дишайки на пресекулки. Далеч преди да стигне върха на Поднебесната кула той разбра, че пътува към смъртта си и все пак не се отказа.
Когато най-сетне стигна широката площадка, издигаща се над облаците го посрещна сцена, дори по-омерзителна от всичко, което бе видял по пътя си до тук. Странните сияния светеха ослепително ярко, а в небето се бе отворила черна дупка, от която се подаваха гигантски пипала. Те стигаха чак до морето далеч под тях и оцветяваха водите в отвратителна чернилка.
Кракенът, помисли си Алтиарин. Господарят на хаоса.
– Стигна дотук – дочу елфът подигравателен глас – толкова се гордея с теб.
Алтиарин видя Черният крал, застанал на ръба на площадката. Владетелят бе разперил ръце, все едно посреща отдавна чакан гост и войнът усети да го обзема пълно отчаяние. Единствената му надежда за победа бе да завари Кралят унесен в заклинания и да го изненада.
Сега нямаше шанс.
Но въпреки това трябваше да опита, а това нямаше да стане с груба сила. Трябваше да измами господаря си.
– Как можа? – попита Алтиарин – как можа да предадеш нашия бог Рамкар?
– Доста нахален въпрос, точно от теб – отвърна кралят и сключи ръце – но се радвам, че го зададе. Вината за това е изцяло твоя, Алтиарин.
– Моя? – изненада се новодошлият.
– Да. За да ме разбереш трябва да се върнем малко назад в историята. Първото, което трябва да узнаеш е истинското ми име.
Черният крал отново разпери ръце.
– Аз съм Миракин.
– Миракин? – повтори невярващо Алтиарин – героят на нашия народ? Който ни е повел към световно господство? Защо тогава криеш самоличността си?
– Понеже Миракин беше провал – отвърна Черният крал – войн, който поведе, но не успя да отведе своя народ и своя бог към световно господство. Иррхас-Аббат не можеше да бъде управляван от провал. Затова заличих спомена за името си и останах безименен владетел, повече символ, отколкото истинска фигура, макар властта ми винаги да бе съвсем, съвсем реална. Но това няма значение.
– Ако това, което ми казваш е истина, то падението ти е още по-срамно – каза Алтиарин – ако не друго, елфите на мрака винаги са имали чест. Всички мерзости, които сме извършили са били заради едната проклета чест. Заради защитата на нашия свят от чудовището, което си призовал.
Алтиарин посочи към Кракена.
– Ти предаде всички ни… Миракин – процеди с презрение войнът.
– Не, не – поклати глава кралят -ти ни предаде, Алтиарин. Виждаш ли, след като аз не успях, реших да изчакам правилния момент и да създам войн, по-съвършен и от мен, да зачена истински лидер на черните елфи, някой, който няма да се провали като Миракин. Да имам син, Алтиарин.
– И сега твоят син е обсадил Гората – отвърна Алтиарин.
Черният крал премигна.
– Какво? – след което прихна да се смее – а, не, Агамон не е мой син, макар в момента да е пред Санпар, а не пред Гората.
Алтиарин замръзна при тези думи. Не искаше да повярва. Но следващото, което чу го съсипа.
– Но не Агамон е моят син, Алтиарин. Ти си. Ти си детето на Миракин. Моето дете. Моят син. Аз съм баща ти.
– Невъзможно – прошепна Алтиарин, но усети с цялата си душа, че това е истина. Елфите от Иррхас-Аббат не знаеха кои са родителите им. Те се раждаха в Купола и после разпределите ги поставяха според кръвта им в различни части на града – дворци за благородниците, храмове за жреците, обикновени домове за останалите. Но никой никога не можеше да знае със сигурност кой точно му е дал живот.
– Знаеш, че е така, чувстваш го в сърцето си, нали – захили се Черният крал – но както и да е, късно е за прояви на синовно разкаяние. Ти не ни поведе към победа. Вместо това плю на рода ни заради някаква жена от Купола на Насладата. А след това, за да бъде обидата още по-голяма, се съвкупли с човечка и отиде при светлите ни събратя.
Алтиарин поклати глава. Не знаеше какво да отговори.
– Тогава разбрах, че Рамкар и неговите завети са пълна пародия, иначе опитите му да завладее Тарр нямаше да приключват с провал след провала.Така реших да си намеря по-силен господар. За моя радост вещицата от гората, с която живуркаш вече бе направила белята, връщайки духът на Кадир-Ямом в нашето ниво на съществувание. Оттук-нататък за мен бе лесна работа да го доведа в света на живите и да науча заклинанието, което разклати основите на етера и позволи на Кракена да овладее боговете. Малко ми остава да свърша и магията, с която ще му харижа и целия Тарр. Разбира се, всички наоколо ще умрат, включително трогателния ходещ октопод, който искрено си вярва, че ще бъде възнаграден за усилията си. Но в живота не става така, Алтиарин. Усилията не се възнаграждават. Ако искаш нещо, си го взимаш.
В този момент Алтиарин разбра, че моментът е настъпил. Кралят се бе унесъл в самохвалство. Сега трябваше да удари.
Бърз като мълния, войнът се стрелна напред, вдигнал меча си.
Черният крал вдигна пръст и тялото му замръзна във въздуха, хванато от невидима сила.
Алтиарин изкрещя от безсилие, а Миракин се изсмя подигравателно.
– Добър опит, Алтиарин, признавам ти го. Духът ти все още не е прекършен. И това ще стане. Ще те отведа на място, в което ще познаеш истинското отчаяние. И тогава, когато схванеш степента в която си се провалил, когато целият свят на Тарр стане на пепел, а всички, които обичаш са мъртви…
Миракин вдигна показалеца си.
– Тогава ще ти позволя да умреш.
Пръстенът на ръката на Черния крал заблестя и засмука Алтиарин в себе си, като муха, хваната в кехлибар.

Глава двадесет и трета
Лорд Антоан отпи от чашата греяно вино. Вече бе късен следобед, а армиите на противника още не бяха нападнали. Войниците от крепостната стена казваха, че са се събрали пред портите – орди и орди от скелети със сияещи очни кухини – но все още не предприемаха нищо. Чакаха, вероятно падането на мрака.
Мускетарят намести шапката си и за десети път в последния един час опипа дръжката на шпагата си. Беше изнервен. Неговият добър приятел граф Фийон се бе върнал с ужасяващи разкази от Гората на Прамайката, за черни магии и войни, които приличат на смесица между хора и зверове, а също и за други незнайни твари. Той, който минаваше за безстрашен, бе ужасен.
Фийон бе на стените, поел първата атака на враговете, но сега Антоан трябваше да го замести. Балдуин бе разпределил защитата им така, че винаги на крепостта да има свежи сили. Лорд Антоан се чудеше кога ли ще види елфите в атака. Сигурно тази вечер щяха да се появят, въпреки новините от командването, че се чака появата на техните мрачни братовчеди от Иррхас-Аббат. Дори и с помощта на джуджетата, хората не можеха да удържат немъртвата напаст сами.
– Добра среща, мускетарю!
Антоан вдигна глава и видя търговецът Мандас, облечен в скъпи черни дрехи и следван от ескорт телохранители с огромни мечове.
– Добра да е – отвърна Антоан, малко несигурен в това какво трябва да предприеме. Съмняваше се наемниците на Търговската гилдия да се включат в битката, те бяха добре известни сребролюбци, а и злите езици говореха как Мандас търгува с бижута от Иррхас-Аббат.
– Идвам да помогна – каза обаче Мандас.
– Така ли? – повдигна вежди Антоан.
– Точно така – отвърна търговецът – време е да върна услугата си на Санпар, градът, който ми помогна да се замогна толкова много. Аз и моите елитни телохранители ще поемем защитата на портите. Ние сме общували…
Мандас се поколеба.
– С представители на народа на черните елфи и ги познаваме – довърши накрая той – няма да намерите по-надеждни защитници от моите хора.
Антоан кимна.
– Добре тогава – кимна мускетарят – трябва да предупредя командването и ще ви разпределя къде точно да застанете.
– Върви – кимна Мандас.
– Добре – отвърна Антоан – чакайте ме тук!
Младежът се затича, за да стигне щабквартирата на командването, ръководена от приятеля му Фийон и Мюлер, но така и не можа да ги стигне. Когато премина покрай Мандас в ръката на търговеца се появи кинжал, намазан с черна отрова, който той заби в ребрата на мускетаря.
Антоан отвори уста, но Мандас я запуши с кърпичка, напоена с някаква течност. Момчето си отиде без да може да гъкне.
В същото време охранителите му нападнаха стъписаните стражи, които трябваше да охраняват портите. В ръцете им се появиха пистолети, малки оръжия с по един заряд, последен писък в оръжейната техника. Все още много редки, те се полагаха само за благородници от ордена на мускетарите, но явно Мандас бе успял да снабди хората си с такива. Изстрелите покосиха войните, управляващи портите, а после Мандас пристъпи към лоста, който отваряше вратите и започна да го върти. Наемниците му свалиха широки щитове от гърбовете си и скриха предводителя си от канонадата стрели и изстрели, която долетя от крепостните стени.
Паладини и мускетари вече тичаха към нападателите, но бе твърде късно. За броени минути Мандас отвори портата и немъртвата напаст нахлу през процепа. Скелетите бяха разтворили усти в беззвучни крясъци, а синята светлина в празните им очни кухини блестеше по-силна от всякога. Войните, дошли да спрат търговеца, трябваше да спасяват самите себе си от новите врагове.
Мандас изпъна рамене, когато през отворените порти влезе делегацията на Иррхас-Аббат. Лорд Агамон, благородникът, който му беше продал толкова много скъпоценности, вървеше най-отпред, а от дясната му страна крачеше страховит минотавър с глава на бизон. Зад тях имаше магьосници елфи и странна, забулена в бяло фигура, чието присъствие накара Мандас да потрепери, макар търговецът да не бе сигурен защо.
– Господарю Агамон – каза угоднически – направих както заръчахте. Надявам се и вие да изпълните своята част от сделката. Обещахте ми много пари и…
– Ето ти нещо по-добро – отвърна Агамон и изтегли назъбения си меч от ножницата, след което го заби в стомаха на търговеца. В същото време магьосниците около него изрекоха вълшебни думи и от нищото се появиха черни светкавици, които овъглиха телохранителите на Мандас.
– Този, който е предал веднъж – каза елфът албинос – няма да се поколебае да го направи отново. Не знам дали някой като теб може да изпитва угризения, но…
Агамон се усмихна.
– Знай, че обрече расата си на гибел заради пари, които, дори да беше получил, нямаше да ти свършат никаква работа.
С тези думи Агамон изтегли меча си от корема на Мандас и вдигна ръка на приближените си.
– Оставете тази отрепка да страда. Искам да изкара следващите няколко часа в размисли какво е направил.
След тези думи елфът се усмихна дори още по-широко.
– За сметка на това избийте останалите!
Немъртвите скелети нахлуха в града, пълчища немъртви, пред които слезлите от крепостната стена защитници изглеждаха твърде, твърде малко.
– Саеркин – обърна се Агамон към магьосникът до него – искам да намериш джуджетата и да унищожиш досадните им играчки. Бракадаз, на теб оставям кралското семейство на човеците. Елфите обаче са мой. За теб, Вехти…
– Знам какво да правя – отвърна забуленото в бяло същество и вдигна ръка. Слузестите му пипала се размахаха във въздуха, в който се отвори правоъгълен портал.
– Имам стара работа, която трябва да приключа – рече Кадир-Ямом и пристъпи през портала, който изчезна със съскане зад него.
* * *
Камбаните за тревога огласиха следобеда и лъжицата със супа, която Камарай бе поднесъл към устата си, застина.
– Нападат? Вече? – не разбра зеленият елф, когато вратата му се отвори и в нея връхлетя лорд Рисафай.
– Проникнали са в града! – извика старият благородник.
Камарай усети как кръвта замръзва в жилите му.
– Предатели – с горчивина отвърна Рисафай – отведе ни към заколение, племеннико.
– Това не е честно, Рисафай – изправи се Казарада.
– Честно или не, аз отивам да умра за своя народ – избухна благородникът – явно съм последният от семейството, който му е верен!
С тези думи Рисафай изтегли меча си и излезе навън.
– Чичо! – извика Камарай и се изправи, забравил ранната си вечеря.
– Това е неговият избор, Кам – поклати глава вампирката – той избра да ти се сърди.
– Не искам да го наранявам – поклати глава зеленокосия.
– Той наранява теб, брат ти и самия себе – отвърна Казарада – а и е най-малката ни грижа.
Зеленокосият кимна, макар и с нежелание и след броени минути излезе от покоите си в пълно бойно снаряжение, следван от покритата с люспестата си броня Казарада. Част от елфическите благородници, особено по-старите, бяха тръгнали с Рисафай, но повечето очакваха заповедите му.
– Хората ни дадоха убежище – извиси глас Камарай – и заслужават защитата ни! На рат, приятели мои! За мен бе гордост да служа редом с вас!
– А ще имаш ли против да се бия редом с теб? – дочу познат глас и видя брат си. Забралото му отново бе спуснато, но очите му блестяха от нетърпение.
– С гордост – кимна Камарай, но след това приближи брат си и му прошепна – да не си и помислил да търсиш Агамон.
– А ако той ни намери? – отвърна също толкова тихо Тамарай.
– Тогава ще го довършим заедно – рече Казарада, която не пропускаше нищо от разговора им.
Камарай кимна и поведе елфите извън двореца, в който бяха настанени, към улиците на града, които гъмжаха от все повече скелети. Всеки, паднал от остриетата на немъртвите се издигаше като такъв.
Армията на противника непрекъснато нарастваше.
* * *
Фийон се събуди от разтърсването на Мюлер и веднага осъзна, че нещо не е наред.
– Какво става? – долетя гласът на приятелката му Беатрис, която лежеше до него в широкото му легло. След това гласът й се повиши до писък, когато видя обкованият в желязо паладин.
– Какво търсиш тук?
– Нападат ни – отвърна вместо рицаря Фийон, който потърка очи.
– Проникнаха в града – каза с глух глас рицарят.
– Как? – ококори се Фийон.
– Мандас и търговците му са отворили портите на лорд Агамон.
– Този мръсник! – избухна мускетарят и скочи на крака, като за броени мигове наметна туниката си и взе своите пистолет и шпага.
– Той е вече мъртъв – отвърна Мюлер – или поне умира, според свидетели Агамон го е възнаградил с удар с меч в стомаха. Антоан обаче е мъртъв.
Фийон замръзна и се обърна към рицаря.
– Агамон? – попита той.
– Мандас – поклати глава паладина.
– Тогава нека се гърчи -свирепо отвърна мускетарят – аз ще потърся албиноса!
– Няма да правиш нищо такова -вдигна ръка рицарят – корпусът минотаври си проправя път през града като нож през масло, а целта му е двореца на краля. Трябва да защитим Балдуин, мускетарю.
Фийон трепереше от ярост, но кимна, след което се обърна към Беатрис.
– Пази се, скъпа – каза той.
– Ти се пази – прошепна тя и го целуна за довиждане.
А след това двамата с Мюлер изскочиха навън, за да организират последната защита на владетеля си.
* * *
Саеркин и Влъхвите на смъртта около него напредваха из Санпар като ураган и унищожаваха всичко по пътя си. Магьосниците на Черния крал се заливаха от смях, докато призоваваха всепомитащите си черни мълнии по когото сварят на пътя, бил той човек, джудже, светъл елф или скелет, не се интересуваха дори от това, че рушат собствената си армия. Цели къщи падаха под ударите на заклинанията им, а самият Саеркин се смееше оглушително. Никога не се бе чувствал по-щастлив.
Когато обаче чу тежките стъпки на джуджешките оръжия усмивката угасна от лицето му.
– Бъдете нащрек – каза той на останалите влъхви – време е да изличим джуджешката напаст веднъж и завинаги.
И тогава прозорците на околните къщи избухнаха от оръдейните и картечни залпове на джуджешките машини. Къщите около тях се сринаха, послужили на елитните джуджешки механици единствено за засада, а почти всичките черни магьосници рухнаха, покосени от огнените залпове.
Когато димът се разсея, в останките от разрушените къщи, в които преди това се бяха настанили именно джуджетата изплуваха дузина бронирани фигури, всяка от които имаше оръдие вместо ръце. Най-голямата от тях имаше тежка желязна корона на главата.
Крал Уилям!
– Готови за стрелба! – долетя гласът на джуджето от нея и оръдията по ръцете на огромните машини започнаха да щракат – знак, че се презареждат.
– Няма да стане! – изсъска Саеркин и вдигна повелително длани, след което изрече вълшебната дума за огън на възмездието, най-силното заклинание на последователите на Рамкар-Дамн, този път обаче казано в прослава на неговия владетел, Черния крал от Иррхас-Аббат.
Резултатът надхвърли очакванията на черния елф. Наместо познатите черни мълнии от ръката му изскочиха ужасяващи сияния, които корозираха за секунди джуджешките паладини и скритите в тях инженери, като ги направиха на купчина стопена плът.
Крал Уилям откри стрелба с две пиперници по върховния Влъхва на смъртта, но този път Саеркин бе готов. Той разпери ръце и около него се издигна неестествен вихър, който отнесе куршумите настрана. Чак сега Влъхвата осъзна каква сила притежава Вехтия и избухна в оглушителен смях, когато разбра, че тя е и негова.
Саеркин насочи магията си към паладина на краля и го смачка като гнила ябълка. Писъкът на крал Уилям се издигна във въздуха, когато металът се изкриви около тялото му, а после рязко заглъхна. От изкривения метал потече кръвта на джуджето.
Саеркин се огледа наоколо. Видя, че останалите Влъхви го гледат със страхопочитание, след което се подаде на мигновения си импулс и с едно махване на ръката запрати лъч от странните сияния по тях и ги изби.
Влъхвата бе прозрял истината. Канализирайки на силата на Черният крал, той прозря плана му и осъзна, че никой няма да преживее днешния ден. Поне щеше да си отиде славно, като отнесе колкото се може повече жертви със себе си.
Някакъв шум привлече вниманието му и той се обърна към единият от джуджешките паладини, който се мъчеше да се изправи на крака, подпрян на единствената си оцеляла ръка, оформена като оръдие.
Саеркин махна с ръка към него и призрачният вятър го издигна във въздуха. Оръдието стреля отчаяно, но вятърът се изви отново и го отклони към най-близката къща.
– Да видим какво си имаме тук – ухили се Саеркин и с едно движение на ръката отскубна предната броня на бойният механизъм, за да разкрие джуджето в него.
Което бе насочило пистолет право към главата му.
Изстрелът отекна и Саеркин залитна назад с дупка между очите, без дори да разбере как точно е умрял.
– Върви в ада, мръсен кучи син! – процеди капитан Бъч и се измъкна от отломките на бойната си машина. Огледа се и сам не разбра как по бузите му се стичат сълзи. Влъхвите на смъртта бяха мъртви, но с тях си бяха отишли и бойните им оръжия, а в града все още имаше магьосници и жреци на Черния крал.
Заедно с орди от все повече скелети.
* * *
Всеки път, щом в лазарета пристигнеше нов ранен, Таерин чувстваше, че ще умре. Проклинаше се, задето не се бе присъединил към Тамарай в битката и не можеше да забрави окървавеното му тяло, донесено от брат му след първия ден на битката в Гората. Сега той очакваше да върнат любимия му отново, но този път с рана, която няма да може да излекува. Щеше да полудее, ако нямаше толкова много работа. Трябваше да действа бързо, тъй като ако закъснееше в грижите си, раненият можеше да се превърне в скелет.
Така Таерин обикаляше болните и изричаше вълшебствата си отново и отново, представяйки си раните им като грозни орки, които падаха по силата на неговата магия. Лерта така и не бе могла да разбере неговият метод за лечение, но разбирането й не му трябваше. Важното бе, че е ефективен.
Самата тя, заедно с дъщеря си, отново бе на горния етаж, потънала в медитация, в очакване на Вехтия.
Но когато той се появи, Таерин бе онзи, който го видя. Както си тичаше към следващия ранен, видя как пред него се разцепва правоъгълен портал в неописуем цвят и от него излиза уродливата фигура, забулена в бяло.
– Ето, че отново се срещаме, Таерин – прошепна чудовището и пипалата около устата му се размърдаха – ти стигна далеч, по-далеч, отколкото очаквах, но дори и така не можа да попречиш на плановете ни. Това е краят на нелепото ти пътуване.
В същия момент младият жрец усети как невидими скоби хващат мозъка му като в менгеме. Изпищя от болка и се хвана за главата, след което падна на колене.
– Наистина ли мислеше, че можеш да ме спреш, млади жрецо? – попита садистично Кадир-Ямом.
– Аз мога – долетя познат глас и Таерин усети как скобите се отпускат. Падна на земята като марионетка с прерязани конци и успя само да се обърне назад, стенещ, за да види сивокосата магьосница и нейната дъщеря, застанали лице в лице с чудовището.
– Лерта – прошепна Вехтият – очаквах те. От деня, в който ме призова, те очаквах.
– За какво се върна, Кадир-Ямом? – попита магьосницата – това вече не е твоят свят. А и никога не е бил. Нима мислиш, че Кракенът ще те възнагради? Той, който жертва родният ти дом и ви пръсна из безкрая отвъд небето? Който позволи расата ти да изчезне? Който те превърна в дресирана мишка, подскачаща при всяка заповед на Черния крал и неговия домашен любимец, психопата Агамон? Колко ниско си паднал само!
– Достатъчно! – изкрещя Кадир-Ямом и с едно движение свали дрехата от тялото си.
Таерин едва не припадна. Туловището на Древния нямаше нищо общо с формите на живот, които се срещаха на земята. То бе конусовидно и с нездрав зеленикав цвят, а вместо с крака се придвижваше със странни крайници, напомнящи смътно лъчите на морска звезда. Това, което всички взимаха за ръце, бяха гънещи се израстъци, завършващи с пипала, които гневно шаваха във въздуха.
– Аз съм толкова стар, колкото не можеш да си представиш, Лерта – гръмна класът – и видях умът ти! Ти не можеш да ме спреш!
– Но тя не е сама – намеси се Алтира – удържахме те веднъж, в Гората. А сега ще те довършим.
Двете вълшебници – майка и дъщеря – притвориха очи и Таерин усети как около тях се издига някаква успокоителна сила, магическо поле, което наложи неземно спокойствие в целия лазарет, независимо от присъствието на ужасното чудовище, накарало болните да закрещят от ужас при вида му. В този момент жрецът разбра, че поне тук няма как да се появят още скелети.
– Използвате сила на богиня, която вече не съществува – изсъска Вехтият – вижте какво имам аз!
Той размаха с крайниците си във въздуха и страховития триъгълник, погълнал без остатък Сталкера на мрака се появи отново във въздуха, след което тръгна към Алтира и Лерта. Двете свиха очи и триъгълникът замръзна във въздуха.
Вехтият изсъска разгневен и започна да напява странните наричания на архаичния си език.
Триъгълникът отново тръгна напред.
* * *
Санпар, сияйната столица на човешкото кралство, се бе превърнала в истински пандемониум. Ордите от скелети крачеха по улиците и убиваха когото сварят, независимо дали бе човек, джудже или елф, жена, дете или старец. Единствено войските на черните елфи и елитния корпус минотаври от остров Миной, тръгнал към двореца на Балдуин, не бе закачан.
И все пак столицата отказваше да падне. Обикновени хора, които пазеха семействата си, взеха каквото оръжие сварят и се изправяха срещу мъртъвците, като ги натрошаваха на части с вили и лопати. Джуджета с тежки брадви превръщаха скелетите в купчини кокали, които никоя магия не можеше да съживи. А в последният момент оцелелите до този момент орки изненадаха и свои, и чужди и се обърнаха срещу скелетите, като спряха разрастването на немъртвата армия.
Никой от тези войни обаче не можеше да спре корпуса от рицари и магьосници на черните елфи, които обикаляха града и сееха смърт навсякъде, откъдето минат. Заклинанията на техните магьосници поразяваха джуджетата, остриетата на войните им покосяваха хората, независимо дали става дума за паладини, мускетари или обикновени граждани и селяни.
И тогава дойдоха светлите елфи, първо предвождани от Рисафай, а после и основната част, последвала Камарай. Войните от Гората на Прамайката се нахвърлиха върху унищожителите на прекрасната си родина с ярост, която изненада дори и самите тях. Един по един черните магове падаха, поразени от стрелите на елфическите рицари, а аристократите от Иррхас-Аббат заотстъпваха пред яростта на своите уж слаби братовчеди.
Ала един от черните елфи не се впечатли от всичко това и продължи да сее смърт сред околните, като не спираше да се смее подигравателно на ставащото около него. Лорд Агамон се биеше едновременно с меча и кинжала си и нямаше случай, в който да удари, а острието му да не се обагри в кръв.
Накрая албиносът се изправи пред Рисафай, който, когато го видя, се втурна към него с викове.
– Убиец! Предател!
Но Рисафай не бе войн като Белия крал и умря мигновено. Агамон блокира удара на меча му и заби кинжала си в гърлото му, след което изтръгна адамовата му ябълка от раната и я изяде пред втрещения поглед на останалите около него, свои и чужди, които се разбягаха, обзети от погнуса.
Освен трима.
Камарай и Тамарай наблюдаваха втрещени варварския начин, по който бе убит чичо им, а Казарада застана между тях. Вампирката знаеше, че вече не може да каже нищо.
Агамон ги забеляза и избърса кръвта от устните си.
– Първият път явно не ти стигна – отбеляза черният лорд, когато забеляза Тамарай – изглежда все пак са успели да те спасят. Нищо, така мъката им, когато те убия окончателно, ще бъде още по-голяма.
– Този път ти си този, който ще умре – отвърна спокойно Тамарай – а и не съм сам.
– Трима на един? – повдигна вежди Агамон.
– Това съотношение ти хареса срещу Белия крал, нали, жалък пес такъв? – процеди Камарай, а в гласът му прозвуча цялата болка, която бе изпитвал през годините от смъртта на първата си любов Инувиел.
– Този разговор взе да се проточва – отвърна с отегчен тон Агамон.
И нападна.
* * *
Фийон и Мюлер застанаха рамо до рамо пред групата от най-добри паладини и мускетари, които трябваше да охраняват краля. Самият Балдуин стоеше най-отзад, но само заради настояванията на благородниците. Кралят стоеше навъсен, обкован с броня от глава до пети, с тежък меч, но и с пистолет, който да използва срещу враговете си.
Елитният корпус минотаври си бе проправил път до двореца му без особени усилия и сега копитата на бикоглавите същества тъпчеха градините му. Бяха строени във фаланга, в чиито център бе техния предводител, жестокия Бракадаз. Животинският му поглед оставаше все така тъп и безчувствен, макар да бе изцапан с кръв до лактите.
Мускетарите вдигнаха оръжията си – мускети и пистолети – и стреляха към минотаврите. Онези обаче имаха огромни като кули щитове, които вдигнаха пред себе си и поеха залпа на огнестрелните оръжия. След това се втурнаха като стадо бизони напред, безмълвни, но неумолими.
Рицарите и мускетарите обаче не отстъпиха под напора им и скоро кръвта обагри камъните по пода на кралския дворец. Пъргавите войни с шпаги промушваха съществата с глави на бикове, докато бронираните рицари се изправиха срещу по-едрите представители на минотаврите, чиито рамене носеха главите на бизони или биволи. Въпреки съветите на Мюлер и Фийон, Балдуин се хвърли в битката, размахал меча си, който посече мнозина от съществата.
Цялата схватка заприлича на кървава баня след броени минути. Минотаврите, стаявали яростта си почти през цялата война, постепенно изгубиха дисциплина и фалангата им се разпадна на отделни чудовища, които захвърлиха оръжия и започнаха да разкъсват с голи ръце противниците си, като ги намушкваха на огромните си рога. Рицарите и мускетарите също нямаше как да останат в бойна линия при това положение и битката се превърна в поредица от единоборства.
Фийон печелеше своите, на върха на стихията си, прескачайки тромавите си противници, забивайки шпагата си в дебелите им вратове или незащитени стомаси, разгневен и омерзен, че тези твари са стигнали чак до тук, в двореца на неговия крал, а преди това са опустошили всичко по пътя си, включително прекрасната гора на елфите и самия Санпар. Всичко, за което той и по-модерните благородници се бяха борели – красота, свобода – бе на път да бъде стъпкано от тези примитивни създания и извратените им кукловоди от Иррхас-Аббат, чиято истинска същност стана ясна на всички.
Мюлер също напредваше неумолимо напред, а доспехите му поаленяха от кръвта на минотаврите пред него. Рицарят обезглавяваше противниците си с по един удар и Фийон се почувства като в скотобойна.
Неусетно минотаврите сякаш свършиха и мускетарят се подготви да вдигне победно шпагата си, когато видя гледка, която смрази кръвта във вените му.
Бракадаз, царят на остров Миной, докопа Балдуин, изби меча от ръцете му и отхапа върха на черепа му с едно щракване на масивните си челюсти. Писъкът на кралица Маргарет, която противно на всеки съвет на здравия разум бе слязла дотук бе прекъснат, когато Бракадаз метна меча на нейния крал по нея и я закова на стената на кралския дворец. След това отметна глава назад и измуча триумфално.
– Не! – изкрещя Мюлер, като посече последния човек-бивол пред себе си и се хвърли към Бракадаз. Паладинът скочи към огромното чудовище и замахна с меча си към него. Захвърлил брадвата си някъде настрани по време на битката, Бракадаз блокира с дясната си ръка, която падна отсечена.
Но това не бе краят. С оцелялата си лява ръка минотавърът хвана паладинът за врата, а след това с всичка сила блъсна главата си в тази на рицаря и я смачка на пихтия.
Фийон отвори уста и повърна. Докато го правеше, погледът му обходи бойното поле около него и мускетарят осъзна, че е останал сам, съвсем сам с царя на минотаврите. Всички останали – рицари, мускетари и звероподобни – бяха мъртви.
Мускетарят вдигна шпагата си пред минотавъра, който бе тръгнал към него. Исполинското същество кървеше обилно, но дори това явно не го смущаваше. Говеждите му очи оставаха тъпи и безчувствени, сякаш не може да разбере какво точно е направило.
Внезапно Бракадаз се втурна напред, навел глава и Фийон успя само да замахне с шпагата. Тънкото острие остави кървава резка по бизонската глава, след което се огъна и се счупи. Грамадната чутура на минотавъра го блъсна в гърдите и ребрата на мускетаря изпращяха. Прониза го адска болка и той изкрещя, след което се просна по гръб.
Бракадаз, очевидно обезсилен от кръвозагубата, падна на колене над него и надигна масивната си глава за последен смъртоносен удар.
Тогава прозвуча изстрел. Куршумът се заби ухото на съществото и то измуча от болка, след което обърна кръвясалия си поглед към наглия нападател.
С премрежени от болка очи Фийон видя Беатрис, вдигнала пистолет, цялата трепереща.
Мускетарят стисна зъби. Нямаше да позволи на минотавъра да убие и нея. Събра последни сили и заби парчето от шпагата си в окото на разсеялия се минотавър.
Бракадаз потръпна и след това се стовари върху него.
* * *
Тази битка щеше да е трудна, осъзна Казарада, още след първата размяна на удари. Вероятно не трябваше да бъде изненадана – все пак Агамон бе този, успял да убие Белия крал, пък макар и с подлост. В битката си с тях обаче черният елф нямаше нужда от чужда помощ. Да се биеш с него бе като да се опиташ да хванеш вода – той бе навсякъде и никъде, ловко се изплъзваше от атаките им, блокираше тези, които успяваха да го стигнат, както с назъбеното острие на меча си, така и с дългия си кинжал.
А контраатаките му не бяха безопасни. Макар и притиснат от двама елфически рицари и вампирка със сили и бързина, които надхвърляха неговите, Агамон успяваше да отвърне на ударите им и от време навреме мечът или кинжалът се стрелваха като змии към тях. Тамарай изгуби шлема си след поредния тежък удар на черния елф и вероятно щеше да загине, ако Казарада не го бе избутала настрана. Миг по-късно вампирката обаче трябваше да помага и на Камарай, който бе останал за миг сам срещу черния лорд и въпреки това успя да получи тежка драскотина точно над очите.
Лоша рана, помисли си Казарада. Не кървеше много, но щеше да го заслепи. Този Агамон си знаеше работата.
На няколко пъти вампирката се опита да го изтласка назад и да влезе в единоборство с него, разчитайки на по голямата си сила, но успя да го направи само веднъж и тогава той изрече някаква дума, която я оттласна назад – по-всяка вероятност магия, оставена от му от Влъхвите.
Битката не вървеше добре. Встрани от тях рицарите на светлите и черните елфи бяха подновили схватката си, но никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Растяха единствено труповете, от които с разпукване излизаха още скелети, които се отправяха към околните улици, към все по-оредяващите защитници на града. Джуджетата и оцелелите паладини и мускетари бяха организирали някаква защита за жените и децата, но и тя нямаше да удържи, ако мъртвите продължаваха да прииждат.
Но Казарада нямаше време да се тревожи за това. Агамон отново нападна и този път мечът му прониза закъснелия само за миг със защитата си Камарай в бедрото. Брат му извика и нападна, а Агамон остави кинжала си в рамото му. Тамарай изпъшка и бе принуден да отстъпи назад.
Дори заедно не можеха да победят този луд, разбра Казарада. Когато видя кинжала в рамото на Тамарай обаче, вампирката разбра как противникът им може да бъде обезоръжен и си даде сметка, че тя единствена има шанса да издържи на такава рана.
Беше рисковано. Слънцето залязваше, но и последните му лъчи можеха да са фатални, ако люспестата й броня бъдеше разкъсана. Нямаше обаче друг избор. Нямаше да остави двамата братя да паднат под ударите на лудия, отнел живота на Белия крал и чичо им.
Казарада се стрелна напред със зверско ръмжене, очевидна атака, която целеше да предизвика реакция от страна на лорд Агамон. Черният елф вдигна меча си и прониза вампирката право в гърдите.
Още когато стоманата навлезе в тялото й тя разбра, че раната е смъртоносна. Имаше нещо неестествено в острието, не така гибелно като среброто, но достатъчно силно, някаква отровна магия, която започна да изпива силите й.
– НЕ! – изкрещя Камарай с вика на душа, разбрала, че й предстои да отиде в ада.
– Довършете го! – изсъска вампирката и стисна Агамон за китките. Червените очи на албиноса се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, а мечовете на двамата братя пронизаха тялото му. Въпреки това злото му лице се изкриви в усмивка и с последния си дъх той пророни:
– Ще страдат за теб… – след което падна назад, мъртъв.
Казарада залитна назад, в другата посока и също щеше да падне, ако не беше Камарай, който я подхвана нежно, въпреки собствената си рана.
– Не ме пускай – прошепна Казарада.
– Не си отивай – проплака в отговор зеленокосият елф, а от очите му капеха сълзи.
– Таерин! – извика Тамарай – той ме спаси от черното острие! Ще може да помогне и сега!
Казарада знаеше, че никой не може да помогне, но нямаше сили да го каже. Главата й клюмна върху гърдите на Камарай, а рицарят я понесе към лазарета, следван от брат си.
* * *
Таерин следеше като хипнотизиран сблъсъка пред себе си, последният останал в лазарета. Останалите болни се бяха разбягали, кой тичешком, кой с пълзене, при истинския вид на Вехтия, кощунствена форма на живот от свят, който нямаше и не трябваше да има нищо общо с техния.
Но жрецът бе останал, неспособен да откъсне поглед от съревнованието пред себе си. Не му бе нужно да е магьосник, за да осъзнае, че Кадир-Ямом печели. Страховитият триъгълник от непознат цвят приближаваше неумолимо към Лерта и Алтира, а всяка минута от схватката изпиваше силите им. Сивата коса на по-старата магьосница бе побеляла напълно, а сега дъщеря й бе тази, която посивява.
Тяхната лековита, изцерителна магия бе безсилна срещу изчадието на миналото, разбра Таерин и в същия момент разбра защо бе така. Лерта бе могъща в това да изцерява страдалците от техните мъки, така бе победила Войнът на Арената. Това същество обаче бе щастливо от злочестието, в което се е превърнало съществуването му и искаше да го прехвърли на целия останал свят. Такава заплаха не можеше да се рационализира, не можеше да се договориш с нея, не можеше да я омилостивиш или спасиш. Тя трябваше да бъде унищожена, така, както повеляваше неговия бог Рамкар-Дамн.
И той бе единственият, който можеше да го направи. Разбра го, докато магията на Вехтия приближаваше все повече и повече към все по-остаряващите жени.
Вехтият бе бацил, инфекция, чуждо тяло в техния свят, така, както нараняването или болестта разяждаха тялото на болния. И можеше да бъде победен по същия начин.
Таерин се изправи и застана зад Лерта и Алтира въпреки предупредителни погледи, които те му хвърлиха. Лицето на черният елф се изкриви и той отвори съзнанието си, готов да поеме удара на Вехтия.
В умът му се удари нещо като черен таран, невъобразима сила от незапомнена древност. Той разбра какво представлява триъгълникът – портал към ада, през който Древния засмуква душите на жертвите си право към пипалата на Кракена. Рана в света, която той трябваше да затвори.
Атакува така, както го бяха учили в Иррхас-Аббат, с цялата сила и ярост, на която бе способен, готов да отдаде душата си затова. Триъгълникът спря на сантиметри пред лицето на Лерта и Алтира, а след това се върна обратно към Древния.
Таерин простена, когато Вехтият насочи цялото си внимание към него и железните скоби отново затегнаха мозъка му. Двете старици пред него извикаха нещо, очевидно освободени от магията на Древния, но Таерин не ги чуваше.
Триъгълникът зае цялото му съзнание и светът около него се превърна в тунел, по който трябваше да бута. Кървави сълзи потекоха по бузите му, когато Вехтият увеличи натиска си, но Таерин не се отказа, дори когато кръв рукна и от носа, и от ушите му.
Лерта и Алтира задействаха някакво закланиние и Таерин видя как от триъгълника изхвърчат души, на елфи, на джуджета, на хора, на всички същества, които Вехтият бе поразил, дори на Сталкера на мрака, който излетя като ангел и му каза нещо окуражително, което жрецът не разбра.
Кадир-Ямом изсъска разгневен и усили натиска до върховния предел на собствените си сили. Странна зеленикава слуз изби по тялото му и той изкрещя отчаяно, когато Таерин направи още една крачка и избута триъгълника до огромното му туловище.
Черният елф чувстваше, че мозъкът му е изпържен и вероятно ще прекара остатъка от живота си като идиот, но все още имаше сили за последния удар.
Таерин изкрещя и запрати триъгълника в тялото на Древния, който нададе писък на върховно отчаяние и се разпадна на кощунствена субстанция, която изтече в създадения от него триъгълник.
А след това адският портал се затвори.
Окървавен и обезсилен, Таерин падна по очи.
Миг по-късно го обгърна милостивия мрак.

Глава двадесет и четвърта
Алтиарин отвори очи. Не знаеше кога точно ги е затворил и нямаше представа колко време е пътувал във вихъра, всмукал го в пръстена на Черния крал. Нещо му подсказваше, че едва ли е минало много време, макар пътят да му се бе сторил дълъг цели векове.
Елфът се огледа. Намираше се на дъното на нещо като сив кладенец. Стените му бяха осеяни с ангели, приковани за колела на мъчението. Сред тях имаше Сталкери на мрака, но и Ангели на светлината, с бели криле. Стенанията на съществата изпълваха въздуха.
Алтиарин свали поглед от тях и видя, че не е сам. В кладенеца имаше стара жена с кафява роба. Тя бе седнала на земята и изглеждаше безкрайно уморена. До нея бе коленичил млад мъж с красиво лице и златиста коса. Безкрайна доброта се четеше на лицето му, което се разшири от топла усмивка, когато видя Алтиарин.
До тях изправен стоеше войн, обкован в броня от глава до пети, с алебарда, преметната на рамо. Черен конусовиден шлем скриваше цялото му лице освен смръщените очи.
– Алтиарин – каза младежът и се изправи – очаквахме те.
– Кои сте вие? – попита черният елф.
– Не можеш ли да се сетиш? – попита младежът и се усмихна по-широко.
– Казах ти, че го надценявате – изръмжа бронираният.
– Не е така – обади се възрастната жена – той е Избраният.
– Избран за какво? – не разбра Алтиарин.
– Как? – усмихна се още по-широко младежът – да спасиш Тарр. Да ни наследиш на върха.
– Да ви наследя? – повтори Алтиарин – ще попитам отново. Кои сте вие?
– Наистина ли не можеш да ме познаеш? – отново се обади бронираният – та нали цялото си детство те учеха да отговаряш на привика ми. Младостта ти мина под моя знак.
Черният елф погледна към война и внезапно разбра с кого разговаря.
Преглътна.
– Рамкар – прошепна той.
– А аз съм Томан – усмихна се лъчезарно младежът – както можеш да се сетиш, това тук е мама.
– Прамайката – каза Алтиарин и инстинктивно падна на колене.
Старицата му се усмихна.
– Наистина няма нужда от това – каза тя.
– Изправи се – Томан му подаде ръка и елфът се изправи на крака.
– Изживя много – продължи младежът – повече, отколкото който и да е било заслужава.
– Приятелите ми – отвори уста Алтиарин.
– Умират – каза тихо Рамкар – като нас.
Елфът се сепна, но възрастната жена плесна сина си по рамото.
– Не го плаши, Рамкаре! И без това му се събра в повече.
– А голямото изпитание тепърва предстои – отвърна бронираният.
– За какво говорите? – попита Алтиарин.
– Алти – каза Томан така, все едно го бе познавал цял живот. А може би наистина бе така.
Богът постави длани върху раменете на елфа.
– Нямаме право да те молим за това и ще разбера ако откажеш. Ако нямаш повече сили, ще те разбера. Тогава ти обещавам, че те очаква само покой. Кракенът няма сили да се докосне до душа, чиста като твоята.
– Да ме молите за какво? – отвърна Алтиарин. Чувстваше се глупаво, но в този момент, пред лицето на светлия бог и в присъствието на майка му, се почувства по-сигурен от когато и да е било.
– Миракин ни предаде – каза Рамкар – и сега сме затворени в пръстена му. Никога няма да можем да излезем.
– Нашето време свърши – каза Прамайката – но ти можеш да се освободиш. Това е, което Черният крал не знае. Той те изпрати да умреш с нас, познал отчаянието от гибелта на боговете, без да знае, че можеш да спреш и него, и неговия господар. Можеш да спасиш приятелите си. Можеш да спасиш всички.
Алтиарин се замисли върху думите й, след което кимна.
– Как? – попита, макар да подозираше, че отговорът няма да му хареса.
– Томан ни показа начина – каза Прамайката – приживе, когато се раздели с тленното си тяло.
– Вече сме уморени, Алтиарин – каза Томан – повече нямаме сили да изпълняваме дълга си на богове.
– Не, че свършихме голяма работа досега – обади се Рамкар – не успях да защитя родния си свят и се скарах с брат си и майка си.
– Това е минало, Рамкар – отговори Прамайката – може би е в нас вината, че те пуснахме сам срещу Кракена.
– Минало-заминало – допълни Томан – ти си бъдещето, Алтиарин. Ще приемеш ли нашите сили?
Алтиарин отстъпи назад.
– Но как?
– Само дай съгласие – отвърна Прамайката – и не се плаши, каквото и да става.
Черният елф прехапа устни.
– Вие ми предлагате да стана бог – каза накрая той.
– Няма да е толкова лесно – отвърна Рамкар – преди това ще трябва да победиш Миракин и господаря му. Можеш ли да го направиш?
Алтиарин се замисли, но само за миг.
– Трябва – отвърна накрая простичко той.
Рамкар кимна одобрително, а Томан отстъпи назад и прегърна майка си.
– Не се страхувай, Алтиарин – каза светлокосият млад бог – никога повече не се страхувай. Всичко ще е наред.
След това се обърна към брат си и му се усмихна.
– Чакайте! – внезапно извика Алтиарин.
Боговете спряха и го погледнаха въпросително.
– Размисли си? – попита Рамкар.
– Не – поклати глава Алтиарин – но трябва да знам нещо.
Прамайката го погледна въпросително, но Томан разбра.
– Лертиенна – каза Изкупителят – и Лерта.
– Двете си приличат толкова много… – прошепна Алтиарин – любовта, която изгубих и тази, която ме спаси. Как е възможно? Нима е случайно?
– Не – отвърна Томан – не е случайно. Когато Камрасин и Дум’яс дадоха Лертиенна на демона от отвъдното, аз спасих душата й. Но тя бе неутешима, затова, че те е изгубила. Затова я върнах към нов живот, в същото време, но на различно място, така че да те срещне отново, макар и без спомен за първата среща.
– Благодаря – успя само да промълви Алтиарин, макар да му се стори съвсем, съвсем недостатъчно.
– Няма за какво – отвърна Томан – това ми бе работата. А сега ще бъде твоя. Мамо…
– Синко – отвърна Прамайката и прегърна светлокосия си син.
В този момент Рамкар свали алебардата си и удари първо Томан, а после и майка си. Двете божества се разпаднаха на светли искрици, които потънаха в оръжието на бога на войната, а усмивките така и не напуснаха лицата им, дори пред лицето на смъртта.
– Какво направи? – попита ужасен Алтиарин.
– Това, на което се обрекох – отвърна Рамкар-Дамн и вдигна алебардата към елфа – време е и ти да направиш същото. Вдигни меча си!
В този момент черният елф установи, че не е изпускал оръжието си, а след това изпълни заповедта на своя някогашен бог, макар да не бе сигурен какво точно да направи.
– Удряй смело и точно, Алтиарин – каза Рамкар – не повтаряй моите грешки. И…
Богът се усмихна.
– Благодари от мое име на Таерин.
С тези думи Рамкар атакува – широка, церемониална атака в дуел, която го остави незащитен. Алтиарин избегна удара, а ръката му сама се стрелна напред. Мечът му се заби в гърдите на древния бог, а черните доспехи изчезнаха от тялото му, като разкриха лицето на младеж също толкова красив, колкото и Томан, но с тъмна коса.
– Благодаря ти – усмихна се божеството и се разпадна на светли искри, точно както брат си и майка си. Искрите влязоха в меча на Алтиарин, който не можеше да разбере какво е направил, а след това проникнаха в тялото му, а в следващия миг черният елф разбра всичко. Познание за целия свят на Тарр, за селенията отвъд него и за всяко живо същество изпълниха съзнанието му, чиито обхват се разшири хилядократно, за да поеме новата информация за това какво трябва да се направи оттук нататък.
Очите на Алтиарин засияха в златно, а плащът на гърба му се превърна в дълги тъмни криле.
Черният елф, победен на върха на Поднебесната кула, престана да съществува, а новият бог се издигна нагоре с няколко махвания на тъмните си криле. Ангелите около него, негови бледи подобия бяха свободни и се подготвиха да помогнат на новия му господар, но Алтиарин вдигна ръка.
– Не – поклати глава той – аз все още съм Алтиарин и тази битка е моя.
А след това излетя от кладенеца.
* * *
Далеч под Поднебесната кула, а вече и далеч от огромните пипала, които отравяха морето наоколо, Римиел и Кариел продължаваха своята безкрайна битка. И Римиел осъзнаваше, че я губи. Ухапванията на противника му изпиваха силите му, а неговите собствени не бяха способни да му нанесат никаква вреда. Кариел се биеше с широка, кървава усмивка, сигурен в победата си, знаещ, че е по-силен от творението си. Прастарият вампир бе изпил прекалено много кръв, но това не бе всичко. Така, както Римиел се поддържаше от любовта на Алтира, Кариел черпеше сили от собствената си омраза към останалия свят. Това чувство зависеше само от него и никога не можеше да се изчерпи. А силите на врага му бяха на привършване.
Неспособен да поддържа височина, Римиел падна на едно коляно на земята, а Кариел кацна до него и го хвана за врата, след което го издигна нагоре.
– Надявам се вече да си осъзнал провала си – рече белокосият – това е краят ти, Римиел. Повече никога няма да срамиш нашия род.
– Ако Черният крал успее, повече няма да има наш род – уморено отвърна Римиел.
– Така да бъде! Оцеляват само силните! – отвърна черноокият, разтвори хищно уста и заби кучешките си зъби в шията на противника си, след което започна жадно да смуче последните капки от кръвта му.
И Римиел го остави. Дори му даде нещо повече. Цялата любов, която Алтира му бе давала през годините, всичката обич и светлина, която изпълваха съществото му – той ги даде на своя нападател.
А Кариел не можеше да ги понесе. Черните му очи се разшириха, когато разбра, че е изпаднал в капан и той се опита да се откъсне от Римиел, но другият вампир го задържа, докато белокосият не изсмука всичко.
След това го отблъсна от себе си. Кариел се опита да каже нещо, но само се задави, а в следващия момент устата му се овъгли, последвана от останалата част от лицето, а след това тялото. Първият вампир застина за миг, кошмарна фигура от черна пепел, а след това повя вятър и той изчезна завинаги.
Римиел се усмихна и, запазил един последен светъл спомен за Алтира в сърцето си, падна безжизнен назад.
* * *
Черният крал прекъсна заклинанията си, когато усети как ръката му се изтласква назад и сивия пръстен изплюва смътно познатата фигура на крилат бог с огромни черни криле, златни очи и ореол, сияещ около гъстата тъмна коса.
– Какво? – отвори уста Миракин, след което се разсмя.
– Те са те направили бог! – извика Черният крал – жертвали са се и са ти дали силите си! Но това е просто великолепно! Закъснял акт на саможертва!
Внезапно лицето на Миракин се изкриви от злоба.
– Но те закъсняха, Алтиарин! Сега аз съм единственият бог на този свят, а моите сили са тези на Кракена, мощта на самия Хаос!
С тези думи Черният крал разпери ръце. Пипалата зад гърба му избълваха нова струя чернилка и от нея се издигнаха тъмни вихри, които сияеха в цветове, невиждани от никой в Тарр.
Алтиарин обаче не трепна, а на свой ред вдигна меча си, който засия в златно и погълна цялата негативна енергия, призована от Кракена.
Миракин изръмжа и започна да нарежда още и още заклинания. Черни светкавици, демонични сияния, страховити същества от низши селения на съществуванието се изстреляха напред и обкръжиха Алтиарин, напор, който можеше да прекърши дори и бог. Цялата мощ на Хаоса, от всички нива на съществуванието, се изсипа върху Алтиарин и крилатият войн падна на едно коляно, но така и не изпусна сияйният меч, който бе анатема за силите на Хаоса и ги изпаряваше с присъствието си.
Внезапно атаките прекъснаха, а с тях угасна и сиянието на меча. Крилете се отпуснаха на гърба на Алтиарин и той го почувства почти като своето старо наметало, с което бе напуснал Иррхас-Аббат преди близо век и половина.
– Хмм – свали ръце Черният крал. На лицето му се изписа разочаровано изражение – силите ни се неутрализираха. Предполагах, че Кракенът е по-силен и няма да загуби от някакво новосъздадено богче.
Алтиарин се изправи и вдигна меча си, превърнал се в обикновено оръжие.
– Знаеш какво означава това, нали?
– Да – отвърна Миракин и на свой ред изтегли меча си, оръжие, върху чието острие бяха изписани тъмни руни, от които обаче в момента не се излъчваше никаква сила – означава, че ще се бием като в добрите стари времена, стомана срещу стомана. Има нещо романтично в това, не мислиш ли?
– Битка на честта – кимна Алтиарин – доколкото все още имаш такава, татко.
– Моля те – присмя се Миракин – синко. Няма да има никаква битка на честта. Аз бях най-великият герой на черните елфи, а ти си един беглец. Това няма да е битка, а заколение.
С тези думи Миракин нападна, а мечът му се срещна с този на Алтиарин. Така двамата започнаха дуелът за края на света, а Алтиарин напълно разбра хвалбите на баща си. Миракин наистина бе ловък и умел боец, ненадминат майстор на меча от своето време, владеещ цялото изкуство на битката с хладно оръжие и в същото време ползващ свободно всички подлости, на които бе научен.
За последно обаче бе въртял меча си преди две хилядолетия, а оттогава фехтувалната техника се бе развила много, повече, отколкото един зает със заклинанията си владетел можеше да предположи. Не помогнаха нито умението му, нито подлите му номера.
Накрая черният меч излетя от ръцете на Миракин, а самият Черен крал падна на колене.
Алтиарин опря острието на оръжието си в гърлото му.
– Имаш ли последни думи, които да кажеш? – попита тихо той.
– Молитва? – усмихна се Миракин с горчивина – та аз съкруших старите богове. А на теб не бих се молил никога. И все пак…
Черният крал погледна замислен към сина си.
– Гордея се с теб, синко. Сбогом.
– Сбогом, татко – отвърна Алтиарин и въпреки всичко гласът му потрепера.
След това отсече главата на владетеля от Иррхас-Аббат, защото така се прави с чудовищата. В мига, в който животът напусна тялото на Миракин, Алтиарин усети да го изпълва прежната сила и полетя във въздуха, вдигнал сияйния си меч. Мина през пипалата на Кракена като сърп през житни класове и го изхвърли завинаги от своя свят, а чудовището дори не можа да изкрещи.
След това засия като слънце и се издигна над Иррхас-Аббат, а останалите в Града елфи, орки и сатири изпълзяха на светлината и на лицето им се изписа чувство, което никой на това място не бе изпитвал от хилядолетия – надежда.
Алтиарин видя падналия си боен другар и се спусна към него. Молеше се Римиел да е още жив, тъй като дори за него, един бог, имаше граници, които не бива да се престъпват и тази между живота и смъртта бе една от тях. Ала Римиел бе оцелял, поддържан от спомена за дъщеря му и Алтиарин се усмихна.
Богът коленичи до падналия си приятел и го хвана за ръката, като вля от енергията си в него, а когато Римиел отвори очи, те също блестяха в златно.
– Какво? – отвори уста той.
– Не мога да се справя с това сам – каза Алтиарин и Римиел разбра всичко, получил знанието и споделил товара на своя приятел.
Двамата полетяха в небето над Иррхас-Аббат и засияха ярко, толкова ярко, че всяка черна магия изчезна от града, все едно никога не е била. А след това изчезнаха в светлината…
* * *
… за да се появят във вечерното небе над Санпар. Сиянието им изпълни улиците на града и прекрати всякакви битки. Черните и светли елфи вдигнаха поглед нагоре и захвърлиха оръжия, а след това коленичиха. По лицата им се стекоха сълзи, а в умовете им като мълния проблесна безсмислието на цялото сражение. Хората също загледаха нагоре, а няколко направиха стария знак на колелото, почитащ Томан. Уморени усмивки се появиха по лицата на джуджетата, плахи – по тези на орките.
Скелетите паднаха обратно на земята, намерили покоя, който им убягваше толкова време.
Алтиарин и Римиел се усмихнаха и след това се насочиха към лазарета, там където ги очакваха любимите им.
* * *
Макар Лерта и Алтира да бяха изцерили раните им, нанесени им от Агамон, Камарай и Тамарай плачеха, седнали край леглата, на които почиваха техните любими. Зеленокосият рицар бе хванал Казарада за ръката и я милваше, а вампирката се усмихваше немощно, докато се бореше с последни сили да не потъне в съня на смъртта. До нея Таерин гледаше с празен поглед в стената, а от устата му се стичаше слюнка. Тамарай я обърса нежно с ръкава си и стисна устни, за да не заплаче с глас.
Настрани от тях спеше граф Фийон, с превързани ребра. Беатрис бе коленичила до кревата му. В нейните очи също се четяха сълзи, но нейните бяха радостни. Любимият й мускетар щеше да живее, въпреки всички останали, които бяха загинали днес.
– Не е честно – прошепна Камарай – не е честно да загубя и теб.
– И няма – усмихна се старицата до него.
Зеленокосият вдигна очи към сбръчканото лице на Лерта, която се бе усмихнала широко.
– Как може да си толкова сигурна? – попита той.
– Просто го чувстваме – отвърна посивялата жена до нея. Алтира, помисли си Камарай, без да може да го повярва.
– Такова нараняване не се лекува – проплака Тамарай – моят Таерин даде съзнанието си, за да живеем. Но без него животът… вече няма смисъл.
Капитан Бъч постави ръка на рамото му в напразен опит да го успокои, когато лазаретът се освети от ярка светлина.
– Какво? – вдигна очи Камарай и зяпна когато видя лъчите на непознат източник да измиват старостта от Лерта и Алтира като слой прах. Двете вълшебници, подмладени и жизнени се изправиха и се хвърлиха в обятията на новодошлите.
Римиел и Алтиарин.
Но такива, каквито никой не ги бе виждал досега. Очите и на двамата сияеха в златно, а около главите им блестяха ореоли.
– Господарю Алтиарин – изправи се Тамарай – знам, че нямахте доверие в….
– Спокойно, Тамарай – усмихна се Алтиарин – знам всичко.
След това пристъпи към Таерин и го докосна за челото.
– Събуди се – прошепна той.
Жрецът отвори очи.
– Какво стана? – попита объркан той – Вехтият…
Но след това видя богът до себе си, млъкна и се усмихна широко. След това погледна към Тамарай.
– Ами… – отвори уста Камарай.
– Да, спокойно – отговори Римиел и приближи Казарада, след което хвана меча на Агамон и го изтегли с едно движение. Раната й се затвори веднага щом оръжието напусна тялото й, а тя се изправи на крака и се метна на врата на любимия си.
– Позволих си да направя малка промяна – каза някогашният вампир – вече ще можеш да излизаш на слънце. Всеки има право да види светлината на деня.
В това време Алтиарин бе приближил Фийон и излекува с едно докосване ребрата му, след което го събуди.
Мускетарят премигна при вида на божеството пред себе си, отвори уста да каже нещо, но след това отново я затвори.
– Имам работа за вас – каза богът-елф – за всички вас.
В лечебницата настъпи тишина.
– Фийон, ти ще станеш крал на човеците. Ще ги управляваш в мъдрост и в мир и ще им създадеш свободно общество, в което всеки да има право на щастие. Ще се справиш ли?
Мускетарят кимна, а Беатрис стисна ръката му.
– Ще имаш и нужда от кралица – усмихна се криво Алтиарин – някой трябва да има и здрав разум във властта ви.
След което богът се обърна към Бъч.
– Предполагам, че трябва да стана крал на джуджетата – отвърна джуджето.
Алтиарин кимна.
– Към теб имам само една молба.
Бъч го погледна въпросително.
– Унищожете чертежите на онези оръжия. Прекалено жестоки са, дори за най-лошият враг.
След това Алтиарин насочи погледа си към Камарай.
– Ти ще си новият Крал на елфите. От теб зависи да обединиш народите ни, разединени от толкова много време. Вярвам, че ще се справиш. Пък и Казарада ще е до теб.
Вампирката се подсмихна и стисна ръката на любимия си.
– Таерин – погледна накрая Алтиарин към жреца.
– Не! – изправи се жрецът.
– Моля? – повдигна вежди божеството.
– Знам какви са правилата на морала, но няма да се разделя с Тамарай. Пък нека горя…
– Никой не иска да те разделя с Тамарай – поклати глава Алтиарин.
– Но аз… – жрецът млъкна, след което зяпна – така ли?
Лерта се разсмя отстрани.
– Исках да ти кажа, че Рамкар много се гордееше с теб – рече Алтиарин.
Таерин премигна. В очите му проблеснаха сълзи.
– Гордееше? – повтори това.
– Това бяха последните му думи – нежно каза Алтиарин.
Жрецът се олюля, но Тамарай го подхвана, за да не падне.
– Благодаря – успя да каже накрая Таерин.
– А що се отнася до вашите отношения с Тамарай – каза Алтиарин – всеки има право да бъде с този, когото обича и ще настоявам това да залегне в ученията, които ще напишеш като Върховен жрец на новата ми религия.
Таерин се усмихна глуповато, след което погледна към Тамарай.
– Чу ли го?
Тамарай само поклати глава.
– Просто не знам какво да кажа – накрая рече елфът.
– Само внимавай да не напише някоя глупост в свещените си книги – усмихна се Алтиарин на някогашния моряк, след което махна с ръка.
– Хайде, време е да ви представим на останалите!
Така крал Камарай, крал Бъч, крал Фийон и новия върховен жрец Таерин излязоха на площада пред двореца в Санпар заедно с тези, които обичат и бяха приветствани от новите богове и останалите, захвърлили оръжия с надеждата за ново, по-добро начало.
Когато всичко свърши и Алтиарин остана насаме с Лерта, Римиел и Алтира, той се обърна към тях.
– Етерните селения ме очакват – каза той, след което преглътна – но няма да мога да се справя сам.
– И няма да се наложи – отвърна Лерта и му се усмихна.
Четиримата се хванаха за ръце и очите им заблестяха в златно, а след това се издигнаха нагоре и още нагоре, отвъд физическите граници на небето, там където ги очакваха дворците на етера и ангелите, които вече щяха да служат само на тях.
Там, където светлината беше навсякъде.

КРАЙ

БЛАГОДАРНОСТИ
Зад всяка издадена книга стои цял екип, а не само един човек, въпреки това, че повечето хора разбират само името на автора. Това важи с пълна сила и за “Черната корона” и “Сказанията за Ледената планина” като цяло, независимо, че по-голямата част от тях излезе единствено и само в електронен формат.
Преди всичко, бих искал да благодаря на хората, които бяха до мен и ме окуражаваха да довърша историята, тупаха ме по рамото, когато имах нужда от това и в същото време намираха глупостите, с които първоначалната версия на романа изобилстваше, макар вероятно да не са успели да махнат всички от тях. Това са, както следва:
~ Ивета Атанасова, която като една българска героиня прочете суровия вариант на текста и го издържа стоически до края въпреки абзаците, в които името на Иррхас-Аббат се споменаваше около пет пъти.
~ Искрен Иванов, който продължава да отделя време и усилия от научната си кариера, за да следи моите творчески напъни и да ме убеждава, че от тях има смисъл.
~ Петя Иванова, която понася безропотно всичките ми глупости на живо и онлайн
~ Силвия Петрова, автор, постигнал много повече от мен, но въпреки това не спиращ да вярва в Алтиарин, Лерта и Римиел.
На второ място трябва да благодаря на хората, чието творчество по един или друг начин ми е помогнало да напиша “Черната корона”. Спрямо мен, те са в космоса и едва ли някога ще разберат за благодарностите ми, но въпреки това, не мога да не спомена като мои своеобразни музи:
~ Рик Риърдън и Касандра Клеър, затова, че ме научиха да бъда смел и ми показаха, че като писатели имаме и отговорности, които не можем да загърбваме.
~ Саймън Р. Грийн, благодарение на който до голяма степен намерих стила, с който ми е комфортно да пиша.
~ Марк Смит и Джейми Томсън, чиято книга-игра “Завоевател” успя да набие малко от тактиката на една фентъзи война в дебелата ми куха кратуна.
~ Кристофър Нолан, чиито филми са шедьоври и постоянно ме оставят с отворена уста, като в същото време ми показват и небивали мащаби на разрушение, които радостно използвам и за собствените си истории 😛
~ Ханс Зимър, на фона на чиито музикални композиции написах огромната част от тази книга.

А накрая, но не и по значение, благодаря на вас, читателите, които проследихте това ледено приключение до края.

~ Искрено ваш:
Александър Драганов,
председател на “Цитаделата”