Горд съм да отбележа, че на мен се пада честта да ревюирам и четвъртата книга от поредицата „Хрониките на Ралмия“, поставила началото на авторската традиция в НКФХ „Цитаделата“. Още повече ме радва факта, че книгата е посветена на един от любимите ми злодеи, които авторът – Александър Драганов – изгражда в творчеството си. Лорд Дакавар е един от най-сложните образи във фентъзи жанра у нас, съчетаващ величието на един паднал рицар с пречистващата сила на покаянието.
Няма по-голям страх за един „вечен“ злодей от неговата смърт. Тази част от Ралмия го доказва. И ако в трите части дотук, Прокълнатият се завръщаше по-силен отвсякога, то „Пътят на Черния Рицар“ ще ни разкаже за това защо той храни толкова голяма злоба към всички, които се опитват да му се опълчат. И ако Алекс, Роло, Джеси, Майкъл, Джефри и Чарли поколения наред се бориха със завръщането на Древния враг, тази книга ни разказва за красивата, но трагична история на един герой, чиято воля беше подчинена от тази на Прокълнатия. И четвъртата Ралмия не би била толкова вълнуваща ако не започваше с едно шокиращо пророчество – че се е родило детето, което ще убия самия Прокълнат. Бащата на детето – лорд Валд Дакавар, осъзнава каква отговорност лежи на плещите му и че злият дух няма да стои със скръстени ръце след като научи за пророчеството…защото Оракулът на Ралмия никога не лъже. Ето защо, със свито сърце, благородникът изпраща жена си Лейна и невръстния си син в замъка на барон Редклоу, далеч от взора на Прокълнатия. И докато Валд гадае кога ще може да види семейството си отново, замъкът му внезапно е атакуван от самия Прокълнат и неговия кошмарен дракон Ауганфил. Срещайки крехка съпротива в лицето на придворния магьосник Ралтасар и учениците му, Злият лесно се добира до Валд за да узнае къде се крие детето. Но вместо отговор получава елфическо острие в рамото си. Това обаче единствено успява да забави гибелните планове на Прокълнатия. Изпепелявайки замъка Дакавар, той възсяда Ауганфил за да задвижи един още по-подъл план, с който да поквари един от най-великите герои на Ралмия.
Главният герой „Пътят на Черния рицар“ се казва Дак, за когото Оракулът на Ралмия пророкува, че ще погуби Прокълнатия. Историята му в книгата започва 17 години след смъртта на баща му, когато Дак все още живее в замъка на своя покровител барон Удроу Редклоу, а царуването на Прокълнатия отдавна вече е в историята. И въпреки, че младежът още не осъзнава важността си, той с тъга слуша историите на барона за това как баща му е загинал в ноктите на Злия. Силен по дух и тяло, младият войн дава дума да отмъсти за това на остатъците от култа към Прокълнатия. Половинката на Дак – Анлина, е с него от началото до края на историята. Дъщеря на барон Редклоу, момичето бързо печели любовта и уважението на Дак. Тя има много важна роля за развитието на неговия образ и има незавидната участ да бъде линията, отвъд която младият рицар може да се пречупи. Синът на барон Редклоу – Селиан, е друг образ, който с години се превръща в най-добрият приятел на Дак. Възпитан в изкуството на боя от елфите, Селиан се превръща в мъдър и благороден младеж, който от всички герои най-добре осъзнава заплахата, която Вземедушецът представлява за Ралмия. Способността му да различава зло и добро по-късно ще го превърне в най-ценният съюзник на Дак…но и в неговото най-голямо проклятие. И ако героите стават от слънчеви по-слънчеви, злодеите в Ралмия не са се променили много. Въпреки, че е загубил по-голямата част от влиянието си Прокълнатият все още крои планове как да предотврати пророчеството на Оракула. Негов най-верен съюзник е кошмарният дракон Ауганфил, пожертвал душата си за да служи на Вземедушеца. Разбирайки, че с набези и интриги няма да промени нищо, Прокълнатият заплита майсторски план, с който ще се опита да измами съдбата.
В заключение ще кажа, че това е най-емоционалната книга в цялата поредица. Горещо препоръчвам „Пътят на Черния рицар“ на всички фенове, защото тази част от Ралмия ще ви даде нещо повече от заплетен сюжет и неочаквани обрати. Тя отправя важни морални послания, чиято стойност е актуална и до ден днешен.
Ревю на Искрен Иванов
Последни коментари