Хари Потър и Седемте Изпитания

След броени дни по кината излиза последният филм за Хари Потър. Това несъмнено е краят на една епоха без аналог в историята. Бих могъл да ви говоря за огромните тиражи на романите или за многомилионния, многомилиарден бокс-офис на филмите – все рекордни. Но те са само външните белези, отраженията на манията, която държа феновете повече от едно десетилетие. Те не могат да опишат емоцията, която съпътстваше излизането на всяка една от книгите, на всеки един от филмите. Трескавите часове на напрежение в книжарниците, реденето на опашки пред касите на киносалоните, часовете, изкарани по форуми в обсъждане на това какво е станало… или какво ще стане. Чувството, което изпитваш, когато се прибираш вкъщи след нощна премиера на книгата, стискайки книгата, едва ли не уплашен, че тя ще изчезне като в сън. Свиването на гърлото, докато отваряш кориците, за да започнеш новото приключение. Чувството, което е едновременно отпускане и вглъбяване, когато потъваш в текста. Увеличаването на адреналина в драматичните моменти на книгата, почивките след някой особено драматичен момент, в който спираш да четеш, пускаш си музика и разиграваш в ума си какво се е случило… и какво може да се случи. Преди отново да започнеш да четеш.
И разбира се, чувството след финала, на отделна книга, на цялата сага, усещането, че си станал свидетел на нещо епохално, нещо, което няма аналог.
Може би, на най-великото… нещо, случило се някога. Във фентъзито. В литературата. В магията.
И накрая остават форумите и клубовете, в които да споделяш емоцията си, да говориш с други… като теб. Или по-луди.
Но понеже хората са различни, всяко явление дава различни резултати. И така, покрай Хари се народиха много форумни войни, всеки от които с различни тези. Според някои поредицата е просто резултат от много успешен маркетинг, силна реклама, направена от умели PR-и и психолози, продукт, който задоволява специфичните потребности на цяло едно поколение, сама по себе си книжка, което не е нищо особено. Затова, казват, такива са тиражите. Такива са бокс-офисите. Но да оставим парите настрана. Нека си зададем въпроса – може ли такава „книжка” да предизвика описаните по-горе емоции?
Мисля, че всички знаем, че отговорът на този въпрос е отрицателен. „Хари Потър” не е просто някаква книжка.
Той е специален.
И точно защото е специален, се появяват и негови паладини – ще ги нарека така, защото ги уважавам, макар да не съм съгласен с тях – които отиват в другата крайност. Че Хари е единствен. Че всички останали са под-него, едва ли не по-низши. Че трябва да му се кланят, а най-добре да бъдат пренебрегвани, а читателя да се фокусира върху едната, единствената книга.
Мисля, че самата Роулинг едва ли би се съгласила с това. Тя с право се гордее, че е сътворила поредица, накарала младите хора отново да четат. Но те трябва да използват дара, който Хари им е дал и да се запознаят и с други герои, други светове. Защото, ако останеш стъпил само на един връх, колкото и да е висок, просто ще окуцееш.
Затова, отхвърляйки двете крайни позиции, аз, Darth Sparhawk, фен на „Хари Потър” и на фентъзито като цяло се заемам да направя едно проучване, в което да проверя доколко обективно е твърдението, че „Хари Потър” е най-великата поредица в света. А това може да стане само в директно сравнение с други саги, които хвърлят ръкавица със същото твърдение. Те може да са по-малко, а може и да са повече от числото Седем, но мисля, че всички ние ще се съгласим, че то е особено за Хари.
И затова ще го пусна в аналитично съревнование, проведено от мен, срещу СЕДЕМ от най-популярните и върхови фентъзи поредици, от различни сфери на жанра.
И първата от тях е…

ЗДРАЧ

Първата поредица, с която ще сравним „Хари Потър” е вампирската сага на Стефани Майър „Здрач”. Появила се на книжния пазар през 2005 година, тази история представя вампирите по нов начин, отърсвайки ги от прахта на румънските замъци и готическите гробници и по нова роля – не като чудовища, винаги жадни за човешка плът, а като трагични, романтични герои, които се борят с жаждата си в името на любовта. „Здрач” – историята на Бела, едно обикновено момиче и Едуард – едно необикновено момче, покорява милиони фенове на всякакви възрасти, радва се на необичаен успех, дава началото на изключително успешна поредица и накрая се прехвърля на големия екран, в изключително касова филмова поредица, направила световно известни своите актьори – Робърт Патинсън, Тейлър Лаутнър и Кристен Стюарт.
Звучи ли ви познато всичко това? На пръв поглед, да, успехът на Майър повтаря почти под индиго този на Роулинг. Историята е същата – писателка има странен сън (момче с очила при Роулинг, момче, което иска да убие момичето, което обича при Майър), написва книга едва ли не като в транс, след това й намира издател и… останалото, както се казва, е история.
Но коя от двете поредици е по-добра? Този спор ражда дълги и уморителни дебати в Интернет, които понякога минават границата на добрия тон. Серии от анкети в знайни и незнайни сайтове претендират да дават окончателен отговор на този въпрос, а фенове и блогъри пишат мнения с такава страст, че човек би помислил, че животът им зависи от това. Понякога става и малко смешно, защото в крайна сметка коя книга се харесва повече остава въпрос на лично предпочитание и на субективно възприятие.
И все пак – може ли да се даде поне що годе обективен отговор на въпроса, коя е по-великата поредица – „Хари Потър” или „Здрач”? Според мен да, но преди да го дам бих искал да изтъкна още една прилика между двете поредици, а тя е наличието, освен на запалени, ревности фенове и присъствието на крайни отрицатели, които я приемат единствено като плод на успешен PR.
Както казах и преди, парите може би се осигуряват с PR, емоцията, обаче не, а всяка книга, която предизвиква такова вълнение у своите почитатели като „Здрач” определено е добра. Истината е, че Стефани Майър пресъздава по оригинален начин легендата за вампирите, измисляйки една красива, трогателна романтична приказка, която има всички шансове да стане това за новото поколение, което бе например „Титаник” в края на 90-те години. В „Здрач” я няма грозотата, грубостта на нашето съвремие, където любовта е принизена до чисто телесни актове на удобни и не толкова удобни места. Това е книга, в която е изтъкната красотата на ухажването, тръпката от емоцията, но също и книга с добре измислен свят – при по внимателен прочит човек вижда какво се разиграва и отвъд погледа на Бела, а то е не по-малко интересно, за което свидетелства и изключително силната повест „Краткият втори живот на Бри Танър”.
Но въпросът на материала не е дали „Здрач” е добра поредица, каквато безспорно е, а може ли да се сравнява по класа и величие с „Хари Потър” и тук, с риск да засегна някой, поне според мен отговорът е „Не”. Макар някои здрачохолици да намират любимата си сага за по-зряла – тълкувайки я като юношеска книга, а ХП като детска, това просто и ясно не е така. „Здрач”, както написах и по-горе, е една красива романтична приказка.
„Хари Потър” е епос. Въпреки – а може би заради – бирените шейкове, всякаквовкусовите бонбончета, тролските сополи и щуротиите на Фред и Джордж. Това е една драматична история на едно поколение, въплътено в един от най-ярките и трогателни герои във фентъзито. Историята за битката на един свят за свобода, а когато историята ни представя цял свят, тя блести с цял калейдоскоп от герои, емоции и чувства, които по пъстрота превъзхождат една чисто любовна история. Защото в „Хари Потър” също има любов, но както романтична (Хари и Джини, Рон и Хърмаяни, Лупин и Тонкс и разбира се, драмата на Снейп и Лили) тя бива също любовта на родител към дете (Лили и Хари, основана на поредицата!), на учител към ученик (Лупин към Хари, Дъмбълдор вероятно към целия „Хогуортс”), дори на болна, ненормална вещица към извратен черен лорд (Белатрикс и лорд Волдемор). Има го и още приятелството, показано като крепка сила, способна на устои на най-тъмните изпитания. Има го поривът към свобода. Има ги дългът и честта, най-важните, най-великите и понякога най-неприятни чувства, тези, които ни правят хора и нещо повече от хора. Спомнете си пътя на Хари към Черния лорд, когато той отиде да даде живота си за онези, които обича.
Това е една цяла палитра от изключително силни емоции, които правят Хари повече от специален. Уникален.
Затова, при цялото си уважение към „Здрач” и симпатия към вампирите, нямам друг избор, освен да отсъдя – Хари Потър преминава първото изпитание и полита към второто, а то е…

НАСЛЕДСТВОТО

Искам да ви разкажа една история за „Ерагон”, първата книга от „Наследството”, втората поредица, с която ще сравним „Хари Потър”. Книгата се появява на пазара първоначално през 2002 година, когато младият й автор Кристофър Паолини (тогава тийнейджър) я издава с помощта на баща си Кенет. След това обикаля училища, облечен в средновековен костюм и убеждава хората да я купят, докато едно голямо издателство не го забелязва, не купува правата на романа и поредицата и… останалото е история, често позната фраза за такива поредици. Книгата излиза, става бестселър, правят филм по нея, излизат продължения…
Но не това исках да ви разкажа. Когато забелязах „Ерагон” за пръв път, той току що бе излязъл наново, от голямото си издателство „Кнопф” и беше един от новите фентъзи бестселъри, заедно с поредните книги от старите поредици – „Шанара”, „Войната на Разлома”, „Мрачния елф”. Още щом прочетох описанието, бях сигурен, че историята ще стане голям, много голям хит… и не сгреших.
Кое е интересното при „Ерагон”? Това, че той е фентъзи, написано в традициите на добрите стари времена, с мечове, елфи и дракони, в суров средновековен свят, в който всяка грешна стъпка може да бъде фатална. С пътешествия из чудни земи и срещи със смъртоносни противници. Прекрасно фентъзи, което носи в себе си ехото от творчеството на големите стари автори, Брукс, Фийст, Едингс. И аз, израстнал със споменатите автори, веднага се влюбих в историята и на Паолини. Харесах и продълженията й. Харесах и филма. Мога да кажа, че през средата на отминалото десетилетие действително повечето фенове, поне от тези, които аз познавам, бяха разделени по линията „Хари Потър” или „Ерагон”. Неслучайно, това бе финалът й на конкурса ни за фентъзи на десетилетието, проведен от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър.
Тогава обаче спечели Хари и макар аз много да харесвам Ерагон, ще обясня защо мисля, че отново взехме правилното решение.
Паолини действително е изградил много епичен свят, арена на мащабни събития, в които цели армии се изправят една срещу друга, за да предопределят бъдещето за векове наред. Но този свят, бидейки изграден в традицията на жанра, не е тъй оригинален. Самия Паолини не отрича влиянието, което по-старите, споменати по-горе от мен автори имат върху него. Роулинг за сметка на това е изградила приказна вселена, която е без аналог в жанра. „Хогуортс” не прилича на никое друго място, показвано във фентъзито до този момент. После, естествено, копията не закъсняха.
Освен това, Паолини, при целия си талант и въображение, все още е млад автор и търси, образно казано, гласа си – като отново използвам негови собствени думи. В резултат „Ерагон” беше върховна книжка, „Първородният” – много епично и мащабно фентъзи, което обаче на моменти бе леко мудно, а „Бризингър”… хайде, всички знаем, че третата книга от „Наследството” имаше вихрено начало и зашеметяващ финал и 400 мъчителни страници между тях. Да, когато „нацели ваксата” Паолини пише не по-зле и от най-добрия автор – сцената с изковаването на меча в книга трета е върхова. Но безкрайното описание на оръжейната… по-добре да не коментирам, че някой може да се обиди.
Роулинг, за сметка на това, изключително точно е преценила кога, как и какво да напише. Така всяка следваща от първите четири книги е по-добра от предишната, след това в пет и шест нивото се държи, а в седем историята завършва така, че човек известно време се клати с отворена уста като идиот, затворил последната страница на книгата, чудейки се дали все пак не е сънувал много хубав сън.
И накрая остават героите. Излишно е да казвам, че всички сме влюбени в Сапфира – най-страхотният, уникален и жив дракон във фентъзито. Самият Ерагон също е страхотен, силен образ… но с напредването на сюжета, поне за мен, стана прекалено суров, прекалено отдаден на каузата си, не достатъчно човек. Начинът, по който се отнесе със Слоун – не подобава за някой, който се готви да спаси света. Разсъжденията, с които осъжда Муртаг? Сякаш за Ерагон някакви абстрактни идеали са по-важни от съдбата на брат му.
Хари, за сметка на това, макар понякога да е сприхав и припрян, остава истински добър човек до самия финал и отвъд него. Той не само, че никога не се изкуши от това да премине в тъмнината, но и не придоби характерната за толкова много герои арогантност. Не се увълчи и доброто му сърце. Спомнете си началото на последната книга, когато отказа да използва друго проклятие, освен любимото си „Експелиармус”, с което си остана и срещу Черния лорд. Защото Хари не е и никога няма да стане убиец. Той искаше да бъде просто Човек и затова накрая дори се отказа от Бъзовата пръчка и Даровете на смъртта.
И затова издържа и това изпитание – „Хари Потър” от Дж.К. Роулинг според мен е по-добрата поредица от „Наследството” на Кристофър Паолини.

РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ

Казват, че в живота на всеки майстор настъпва момент, в който неговият чирак става по-добър от самия него. Настъпва ли този момент за Дж. К. Роулинг ще разберем днес, когато сравним нейната поредица „Хари Потър” с „Реликвите на смъртните” от Касандра Клеър, авторка, започнала кариерата си преди години именно с фенфикове по ХП, преди да създаде свой собствен, бляскав свят.
„Реликвите на смъртните” е една съвременна фентъзи история, в която светлините на Бруклин крият цял един свят, който не можем да си въобразим – свят на ангели и демони, на вампири и върколаци, на феи и магьосници, а също и на нефилимите – храбри, дръзки войни, дарени с небесна сила за да пазят хората от съществата на мрака. Свят на смъртоносни опасности, героите на който обикновено не доживяват до дълбока старост – такава е професията. Свят на изгаряща, забранена любов, която надхвърля границите и рамките на традицията. „Реликвите на смъртните” от Касандра Клеър е историята на Клеъри – (уж) обикновено момиче, което се влюбва в едно необикновено момче – Джейс, най-опасният измежду младите ловци на сенки. Казват, че той е убил повече демони от всеки друг на своята възраст… но сега ще бъде победен от обичта си към едно момиче, което на пръв поглед не блести с нищо – не е никакъв войн, не е особено сръчна и поне няма самочувствието на красавица, дори всъщност да е такава. В тяхната съдба ще се преплетат и други герои – Саймън, нейният приятел от детинство, който тайно я ревнува и ще бъде тласнат към света на сенките, Алек и Изабел Лайтууд, брат и сестра ловци на сенки, приятели на Джейс, а също и разбира се Магнус Бейн, екцентричният върховен магьосник на Бруклин. И всички те ще се изправят срещу злодей, чиято пъклена злоба се конкурира само с несравнимото му коварство.
Това, накратко, представляват „Реликвите на смъртните” – една вихрена, необичайна фентъзи сага, пленила сърцата на милиони фенове. Четири книги са излезли на пазара, още две предстоят, а към тях има и история-прелюдие, връщаща се назад в миналото. Като добавим към това и очакваният догодина филм става ясно, че „Реликвите на смъртните” е фентъзи-сагата на новото поколение. Може ли обаче историята на Касандра Клеър да се мери с тази на Дж. К. Роулинг и ако да, по-добра ли е от нея? Това е въпросът, на който ще се помъчим да отговорим в днешното, трето изпитание пред „Хари Потър”.
Всъщност, отговорът на този въпрос ще може да бъде даден най-рано след две години, когато поредицата се очаква да завърши. Едва тогава ще може да се види какъв е бил целият ефект от „Реликвите на смъртните”, само така ще може да се очертае цялата сюжетна рамка на този иначе мащабен свят. Но ние нямаме възможност да чакаме до тогава, сравнението, аналитичното съревнование, поставено като задача, тече сега, докато четете този текст. Затова започваме съпоставянето с двата скрити свята на поредиците, издаващи различията между двете писателки. Светът на Роулинг издава авторката, че е от Великобритания, родината на фантастичната литература. Той е изграден с цялата топлота и чар, който сме свикнали да очакваме от едно британско фентъзи. Безценни са спомените на читателите от „Хогуортс”, уютния замък на магьосниците и вълшебниците, от вечерите в Голямата зала, от самотните дни по празниците, които Хари прекарваше по неговите коридори. Безценни са и страшните мигове в „Хогуортс”, когато тъмните му тайни биват разкрити, като Базилиска от Стаята на тайните. Докато човек чете „Хари Потър”, не може да избяга от усещането, че е попаднал в някаква красива приказка, последно убежище на магията, което по света го няма. Може би в това се крие и част от успеха на Роулинг и нейната поредица. Светът на Касандра Клеър е различен – той е яростно съвременен, с политически интриги, шумни купони на магически същества, възпроизвеждащ един вълшебен свят такъв, какъвто би изглеждал през погледа на съвременен млад човек. Светът на Касандра е готин – с моторите на вампирите, с музикалната банда на Саймън, с цялостното поведение на нефилимите. Едновременно с това, той може да носи и усещането за величие, за древност, доловено в двора на феите или в Идрис. Той носи и усещането за мащаб и размах, за част от нещо по-голямо, вековна битка между силите на Рая и Ада, за която все пак събитията, разиграващи се по страниците на книгите имат съдбовно значение. Два различни подхода, два различни резултата, които в едно си приличат – доставят невероятно удоволствие на читателя.
Тук идва момента да сравним сюжета на двете поредици, които, за разлика от световете е поразително сходен – както Хари, Рон и Хърмаяни, така и Джейс и Клеъри са изправени срещу обезумял маниак, обзет от мания да наложи чиста раса. Докато Волдемор обаче заплашва всички, които не са магьосници, то Валънтайн е срещу онези, които не отговарят на понятието „хора” в тесния смисъл на думата, който той влага в него. Така или иначе с този сюжет и Роулинг, и Касандра Клеър отправят мощно послание за толерантност и разбирателство, за отрицание на предрасъдъците, което, разбира се им прави чест. Предимството на Роулинг тук е, че тя все пак първа от двете писателки е измислила своята история, макар Касандра Клеър да я води по точки като епичност, понеже замесва вселенския конфликт на Рая и Ада в своята история.
Накрая, но не и по значение, остава сравнението на героите. Тук отново проличава различният подход на двете писателки – Роулинг прави своите герои умни, находчиви, но понякога и непохватни, леко трогателни, като хората, които бихме искали за приятели. Клеър от друга страна, създава своите герои готини, харизматични, като хората, които бихме искали да сме. И двата метода са валидни и ефективни за читателя, аз съм еднакво щастлив от познанството си с Рон, Хърмаяни и Джини, така и с Алек, Саймън и Клеъри.
И така стигаме до главните, ярките герои, Хари Потър и Джейс Уейланд, така различни като модел на изграждане, както и по характер и дори чисто външно – Хари е тъмнокос, Джейс е рус, Хари е скромен, Джейс е наперен. Двамата си приличат до толкова, доколкото са безумно смели и имат навика да се самообвиняват за неща, за които нямат вина. Чарът, който имат пред читателя е различен – ние се запознаваме с Хари от малко момче, виждаме как той израства пред очите ни, досущ като брат и накрая ни е грижа за него, като за истински роднина. Джейс се появява пред нас през влюбения поглед на Клеъри и остава загадъчен и готин, дори когато е раним или побеждаван.
Така, ако използваме футболният жаргон, редовното време на мача изтече, а резултата още е равен. Все пак обаче трябва да отсъдя краен резултат и той да бъде в нечия полза, а тя, макар и с малко, накланя везните към „Хари Потър”.
Защото освен върхово фентъзи, „Хари Потър” е и една чудесна приказка, в която всеки може отново да се почувства дете – заставайки до Хари в Голямата зала, целейки се със снежни топки в Хогсмийд, размахвайки вълшебна пръчка, за призове красив Дух Покровител.
Още помня как четох третата книжка, „Хари Потър и затворникът от Азкабан” в апартамента на баба, забравил дори невероятните й сладки. При цялото ми уважение към „Реликвите на смъртните”, те не биха могли да ми дадат такъв спомен, колкото и да са готини. А може би именно защото са толкова готини, толкова… тийнейджърски. Вероятно този извод остава плод на лични пристрастия – недостатък на всяко сравнение, колкото и да се мъчи авторът му да е обективен. И все пак това е – ако трябва да отсъдя, победител и в това изпитание е Хари, макар докато го писах, да се изненадах колко на косъм дойде този успех.

ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП

Вълните на океана разкриват четвъртото предизвикателство пред „Хари Потър”, тъй като този път срещу сагата на Дж. К. Роулинг изправяме, която действително заслужава прозвището „легендарна” – „Пърси Джаксън и боговете на Олимп” от Рик Риърдън.
Пърси се появява на литературния хоризонт през 2005 година, когато в Съединените Щати бива публикуван първият роман от неговата поредица – „Похитителят на мълнии”, една история, в която 12-годишно американско момче разбира, че е син на великия бог Посейдон… и че самото му съществувание може да предизвика война между боговете. Макар и с много малък герой „Похитителят на мълнии” е изключително дръзка като замисъл книга, която изтупва старогръцките митови и легенди от прахта и пренася в нашия свят божествените образи на Зевс, Хадес, Кронос, Арес и много други. А тя е само началото на едно епично сказание, в което Пърси, подобно на Хари Потър преди него израства пред читателя, ставайки истински съвременен герой… и, подобно на образите от старите легенди, се изправя срещу неумолимата съдба.
Когато за пръв път разбрах за съществуването на Пърси Джаксън се подразних, тъй като, ако искате вярвайте, ако искате не, но преди години мислех да напиша разказ за кентавъра Хирон и ново поколение герои в наши дни. Бях шокиран, щом узнах, че някой вече е разработил тази идея. Затова и дълго време се цупих и не исках да започна поредицата. Веднъж обаче направих ли го, се запалих като гръцки огън. Дори първата книжка, в която героят е доста малък, ми хареса страшно много, а седмица, след като я бях свършил вече бях прочел и първите четири книги от сагата – само четири, тъй като петата я нямаше в България. Веднага щом докопах и нея, я изгълтах за един ден.
Четенето на „Пърси Джаксън” до голяма степен бе преживяване, сходно с това на „Хари Потър” – но понеже минах книгите на английски, преди да излязат у нас и преди да се появи филма – бе някак много по-лично. Чувствах Пърси в като мое си, специално откритие. Което, разбира се е нелепо, тъй като сагата е изключително популярна в САЩ – месеци, даже години наред книжките са в списъка на бестселъри, както вече споменах има и филм, а наскоро авторът започна нова сага в същия свят, която имам честта да превеждам. Но тогава, когато четох книжките, не знаех всички тези детайли и бях като омагьосан. Не само бях открил нов свой любим герой, но и той ме върна в някои от най-милите ми детски спомени, когато прелиствах страниците на антологиите с гръцки митове и легенди.
Когато прочетох „Пърси Джаксън и боговете на Олимп” ми стана ясно, че съм си намерил мания, равностойна на „Хари Потър” и герой, към който съм се привързал не по-малко силно отколкото към очилатия магьосник. А сега, когато настъпва момента на четвъртото съревнование си давам сметка, че харесвам Пърси повече.
Защо?
И Роулинг, и Риърдън пишат страшно увлекателно и се четат страшно бързо. Те създават чаровни съвременни герои и ги поставят в един не съвсем съвременен контекст, макар и света на магьосниците в ХП, и този на героите и боговете в „Пърси Джаксън и боговете на Олимп” е показан като еволюирал с този на нас, „смъртните” „мъгъли”. Както Роулинг, така и Риърдън заплитат майсторски епични истории с неподозирани обрати и представят епичен сюжет, залогът в който е, ни повече, ни по-малко от съдбата на света.
Но според мен Риърдън има няколко предимства.
Първо, действието в него върви с по-вихрено темпо. Роулинг е изключителен майстор разказвач, но въпреки това понякога нещата при нея забавят ход. Самата тя признава, че „Хари Потър и орденът на феникса” е по-голяма, отколкото трябва, а нейният приятел Стивън Кинг отбелязва, че в момента с обикалянето в гората от „Хари Потър и даровете на смъртта” тя просто не знае къде да дене героите си. Това, впрочем, пролича особено силно във филма. При Риърдън книгата е изваяна като тялото на гръцки бог – няма грам излишни думи, а в същото време никъде не се казва по-малко, отколкото трябва. Забавни, ясни описания, прекрасен диалог и непрекъснати нови, вихрени приключения. Няма я схемата, по която 400 страници не става нищо и последните сто има схватка срещу „врагът с партиен билет”, както казва един приятел. Веднъж тръгне ли приключението, всички карти са свалени, а напрежението само се покачва. Така е още от „Похитителят на мълнии”, а там Пърси още бе дете. В „Последният олимпиец” размахът на събитията е такъв, че човек само стои и зяпа със зинала уста като полуидиот.
Второ, изграждането на света. Роулинг безспорно е създала изключително подробен и жив вълшебен свят, със свои политика, история, общество. Риърдън също. Неговото майсторство тепърва ще проличава с излизането на книгите и от новата поредица, „Героите на Олимп”. Но докато Роулинг разчита основно на въображението си при своя свят, Риърдън пресъздава наново старогръцките легенди и митове, не просто заемайки техните персонажи, но и представяйки ги в напълно нова среда, с необходимите промени в характера им и отпечатък, оставащ върху световната история.
Накрая, героите. И Риърдън, и Роулинг създават огромен брой образи, които населяват техните светове, макар подходът им да е леко различен – при ХП героите са направени до голяма степен като живи, истински хора, при Риърдън, поради митологичния им характер, това не винаги е възможно и заради това често пъти те са представени в светлината на хумора. Прочее, това личи и при самото повествование – Роулинг като цяло запазва по-сериозен тон, докато Рик Риърдън, специалист по творчеството на Марк Твен, винаги разчита на усмивката, дори в най-напрегнатите моменти.
Да се върнем обаче на героите. Пърси и Хари са невероятни, харизматични герои, които растат пред читателя и той ги чувства като братя. И двамата са много смели и са се изправяли неведнъж пред съдбата, за да се изсмеят в лицето й. Образно казано – поне при Хари. Но кой е по-велик? Ако видите как тече повествованието в ХП, ще видите, че Волдемор в някакъв смисъл е прав, тъй като Хари успява заради помощта на многото си приятели, млади и стари, макар разбира се, да е истински герой и да го заслужава, заради храбростта и куража си. Макар Пърси също да разчита на своите спътници, Гроувър и Анабет, той все пак си върши работата сам. Изправя се срещу най-злите герои и чудовища и ги побеждава, благодарение основно на личните си качества и умения. Така, че Пърси има леко предимство чисто като „юначество”, а освен това е и по-забавен – все пак разказва историята в оригиналните пет книги от първо лице и понякога ми се струва, че може да разсмее и камък.
Хърмаяни и Анабет за мен са равностойни като образи и не бих посмял да отдам предпочитания пред едната или другата. Нека се оправят сами 🙂
Признавам, че Рон действително е по-силен образ от Гроувър, макар търсенето на бог Пан също да бе силен момент.
Но Риърдън печели по точки най-вече при злодеите. Не просто, защото титаните са по-могъщи от един черен магьосник, колкото и силен да е той. Не, Рик за мен нанася голям удар с образа на Люк. А го прави, защото в много отношения Люк е правият. Той има основания да се бунтува срещу боговете на Олимп. Има право да е недоволен от световния ред. И, богове, напълно нормално е да е толкова гневен на съдбата си. Той е един от най-трагичните образи, за които съм чел изобщо. Волдемор – той е чистото зло. Олицетворява пълния мрак и знаем, че Хари просто трябва да направи това, което е правилно, а не това, което е лесно. При Пърси и неговият сблъсък с Люк, нещата не са толкова прости. Пърси защитава семейство от алчни, почти инфантилни и нерядко жестоки богове. И все пак, това също е правилното нещо…
Но такъв конфликт е малко по-сложен, нали?
От всичко казано дотук изглежда, че битката свършва преди да е започнала, че Пърси надвива Хари, а за магьосника приключението свършва едва след три взети изпитания, победен от новия герой.
Както се казва, не толкова бързо.
Първо, необходимо е да се уточни, че аз съм силно пристрастен в оценките си. Все пак от малък обичам гръцките митове и легенди, завършил съм Класическата гимназия, после в университета учих при прословутия професор Александър Фол. Откърмен съм с античните предания. Да ги видя в наши дни за мен беше специален момент. Може би затова толкова харесвам Пърси.
Но има и друго нещо, което съм длъжен да призная и то е очевидно от самата хронология. „Пърси Джаксън и боговете на Олимп” идва след „Хари Потър”, а това не е без значение. Макар да използва основно архетипи от старите митове, Риърдън не крие, че е почитател на Дж. К. Роулинг и дори признава, че интересът му към написването на историята за Пърси, замислена първоначално като подарък за сина му дислексик, се засилва след като вижда интереса на ученици към „Хари Потър”. Случайно или не, но поредицата на Риърдън следва някои от основните линии в книгата на Роулинг – най-вече тримата другари, тръгнали на битка със злото. Приликите се засилват, когато видим образите на самите герои. Хари е герой, който е готов на всичко за приятелите си. Пърси също. И двамата са тъмнокоси и имат проблеми с очите – Хари е с очила, Пърси страда от дислексия. Последното може да се отдаде, разбира се, на външния вид на самия син на Рик Риърдън, но приликата остава. И двамата имат много добри приятели, смели, но без техните способности – Рон за Хари, Гроувър за Пърси. Около двамата има и умни момичета, които ги отървават от големи проблеми – Хърмаяни при Хари, Анабет край Пърси. Има, естествено и много разлики между героите (най-очевидната е, че Хърмаяни се взима с Рон, докато Пърси си е с Анабет), но в сюжета също има прилики. И Хари, и Пърси отиват в място, в което да развият вродените им способности. Училището за магьосници „Хогуортс” при единия, лагер „Нечистокръвен” за другия. В книгите и за двамата злодеите си служат с измама, за да набедят трети лица за собствените им деяния – Куиръл действа така, че Снейп да излезе лошият в ХП1, а Кронос и Люк набеждават Хадес и Посейдон за изчезналата мълния на Зевс. И двамата герои – Хари и Пърси – растат с развитието на поредицата и накрая от малки момчета стават храбри младежи, признати за лидери от своите връстници.
Разбира се, нормално е една много успешна книга да вдъхнови други, а и Риърдън с основание посочва, че с Роулинг просто имат еднакви източници за вдъхновение – богатството на старите митове, в които можем да открием повечето архетипни истории за герои и приключения.
И все пак, не може да се отрече едно. „Хари Потър” не само е в някаква степен, малка или голяма, вдъхновил Рик Риърдън за написването на „Пърси Джаксън и боговете на Олимп”. Той промени света на фентъзито в такава степен, че да е възможно такава история да се появи. Преди Хари, фентъзито бе основно за мечове и дракони в средновековни светове. След него, все по-популярни станаха историите за скрити герои в нашия свят. Пърси е техният най-ярък представител. Но той мина по пътека, която преди това Хари бе проправил.
И затова младият магьосник има право да продължи напред.

ХРОНИКИТЕ НА НАРНИЯ

Пети ден, пети предизвикателство пред „Хари Потър”, този път може би по-сериозно от всички предишни. Днес поредицата на Дж.К. Роулинг ще бъде сравнена с друга английска фентъзи сага, също от седем книги, но много, много по-стара – а именно „Хрониките на Нарния” от професор К.С. Луис.
Публикувани за пръв път през 50-те години на миналия век, тези книги представят приказния свят на Нарния, където животните говорят, дърветата са живи, макар и не всички да са добронамерени, а заедно живеят същества от различни, приказки, митове и легенди. Историята започва с „Лъвът, вещицата и дрешникът”, една трогателна, но и епична коледна приказка, която ни запознава с четири деца – Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Затворени в провинциално имение по време на Втората световна война, те почти по случайност откриват вход към друго измерение през стария гардероб в къщата. Когато минават през него, те се озовават в приказнокрасив, но и много студен свят – вълшебната Нарния е пленена от злата на магия на Бялата вещица, безмилостна магьосница, сковала приказната земя във вечен лед. Навлезлите в Нарния момчета и момичета разбират, че са част от древно пророчество, което ги свързва с идването на Аслан, Великия лъв, в който се крие спасението от вещицата. Ала един от тях, Едмънд, бива подмамен от нейната тъмна магия – и с това подлага на изпитание успеха и оцеляването им…
Прекрасно, приказно фентъзи, което съчетава вълшебната приказка с една коледна, християнска история, „Лъвът, вещицата и дрешникът” достига невероятна популярност и логично е последвана от редица продължения, в които се появяват нови герои, а историята на Нарния бива обогатена от сътворението й (описано в „Племенникът на магьосника”) до самият й край (разказан в „Последната битка”). Луис става един от най-популярните фентъзи автори на всички времена, вдъхновява цели поколения писатели, включително Дж. К. Роулинг, а „Хрониките на Нарния” остават четени и безкрайно обичани дори след смъртта му, за което свидетелства адаптирането им в телевизионни сериали, първо през 60-те, а после и в края на 80-те години; в анимационен филм през 1979 година, в радио-театър първо през 80-те, а после и в края на 90-те години и, разбира се, във високобюджетни холивудски продукции през новия век.
Затова, когато „Хари Потър” се появи на сцената, естественото сравнение на поредицата на Роулинг бе с до този момент върховото постижение в детската фентъзи литература, а именно поредицата на К.С. Луис. Това сравнение някакси дойде естествено, тъй като приликите между двете поредици са твърде много – и двете са английски, от по седем книги, става дума за деца, които откриват скрит, приказен свят и се впускат в битка за освобождението му. И двете поредици носят много силен християнски заряд, което е видимо при Луис, чрез образа на Великия лъв Аслан и намекнато в Роулинг чрез съдбата на самия Хари в последната книга. Затова и някакси логично дойде петото изпитание на Хари и в „Цитаделата” да е с „Хрониките на Нарния”.
Но тук Хари е лишен от едно от основните си предимства в миналите съревнования, това, което му помогна да стигне дотук в битката с Пърси Джаксън – а именно, че тук не друга поредица се сравнява с него, а той се съпоставя с по-стара, утвърдена сага.
Нека научим повече за нея. „Хрониките на Нарния” е писана през 50-те години, когато жанрът „фентъзи” е в много ранна фаза на своето съществувание. Луис обаче е бил от хората, които спомагат изключително много за развитието му – кръгът на Инклингите, сред които е бил и прочутия Джон Р.Р. Толкин. Въпреки това, безспорен е факта, че авторът е трябвало да разчита до голяма степен на собственото си въображение, за да създаде тази вълшебна вселена, което прави с неочаквана дори за британски професор вещина. „Хрониките на Нарния” предават един пленителен, вълшебен свят на мечтите, в който, веднъж попаднал, веднага се чувстваш като у дома си, независимо дали това е по времето на безкрайната зима от времето на Бялата вещица или пък векове по-късно, по моретата, в които плава корабът „Разсъмване”. Луис също така създава симпатични, но запомнящи се образи, приятни и красиви герои, към които читателят веднага се привързва – храбрият Питър, винаги първи рицар, готов да се изправи срещу всеки неприятел, защитил обитателите на Нарния, трогателната Луси, която най-силно вярва в магията на Нарния и в Аслан, пакостливия Едмънд, който в крайна сметка става един достоен за възхищение млад човек. Не е за подценяване и умението на Луис като разказвач – той майсторски вае думите, предразполага читателя, трогва го, ако е дете, връща го към детството, ако не е. Може би най-сериозното доказателство за уменията на професора е това, че книгите му още се четат и адаптират, след толкова много години.
А като споменах адаптациите, няма как да не изтъкна в защита на Нарния и страхотните, прекрасни филми, които Walden Media направи. Те хванаха майсторски атмосферата от любимите на поколения наред детски книги, пресъздадаха я на голям екран така, че по-чувствителен човек може да се просълзи в киносалона, но също така я и обогатиха. Големите битки, които Луис само споменава в томчетата си, вече са мащабни, бляскави сражения, от които на човек му спира дъхът. Героите, нарочно направени малко по-големи, отколкото в оригинала, са живи и истински, с емоции, които ги подлагат на не по-малки изпитания от тези, пускани срещу тях от злодеи като крал Мираз и вещицата Джейдис. А приказното не се губи, за което се грижи и наследникът на Луис, Дъглас Грешам.
„Хрониките на Нарния” са и ще останат една от най-елитните британски фентъзи поредици, емблема на жанра. Но „Хари Потър” спокойно може да застане редом с тях и дори да заблести по-ярко.
Роулинг, подобно на Луис, също може да трогне читателя със своите герои и своя свят. Хари, Рон и Хърмаяни са не по-малко трогателни от Питър, Едмънд и Луси, а премеждията, през които минават са дори още по-страшни, тъй като над тях не бди могъщ защитник като Аслан – те трябва да се оправят сами. „Хогуортс”, макар и по-малък като свят от Нарния, е дори по-подробно описан, а идеите, които символизира са не по-малко важни от тези в приказната земя на говорещи животни и вълшебни създания. Всъщност, те са подобни, но обогатени и развити, което е нормално, предвид факта, че „Хари Потър” е все пак по-късна поредица. Книгите на Роулинг имат още едно предимство – героите израстват с тях, но с това срещат още по-големи премеждия и изпитания, докато при Луис, след успешно приключение, се връщат в своя свят, последвани от нова генерация герои. Това е нормално, предвид идеята на автора, но не позволява на читателя да се привърже така към някой образ, както към Хари – честно си признавам, че аз например нямам същия интерес и дори спомен към онези романи за „Нарния”, в които Питър Певънзи, любимият ми образ от „Лъвът, вещицата и дрешникът” и „Принц Каспиан”, не участва.
Освен героите, някак израства и самата книга – ако битката с Базилиска в Стаята на тайните е описана точно както и тази с Бялата вещица в „Лъвът, вещицата и дрешникът”, постепенно книгите за Хари стават по-големи, по-епични, по-драматични и на моменти сурови. В изпитание #3 споменах, че Хари печели срещу „Реликвите на смъртните”, тъй като пази детското в себе си, а не е толкова „тийнейджърски” – тук става обратното, макар „Хрониките на Нарния” да крият дълбоко послание и да са прекрасни за четене на всяка възраст, те си остават детски книжки, докато „Хари Потър” като поредица расте заедно със своите читатели. При филмите нещата са много по-уравновесени, но има уловка – това е защото екранизациите по книгите на Роулинг не успяват да пресъздадат цялото им богатство, докато тези по Луис ги обогатяват. Така, ако Роулинг действително е вдъхновена в по-малка или по-голяма степен от класическите приказки за Нарния, то при филмите е по-скоро обратното – бих казал, че поведението на Питър в екранизацията по „Принц Каспиан” доста напомня това на Хари в „Хари Потър и орденът на феникса”.
Затова в крайна сметка „Хари Потър” печели съревнованието с „Хрониките на Нарния”. Малко ми бе трудно да го напиша, тъй като Нарния е толкова красив, толкова приказен свят, че човек не би искал да бъде победена, още повече, че аз съм чел книгите като доста малък и никога няма да забравя топлината и уютът, които събудиха в мен. Всъщност, смятам, че никой, който ги е чел и има сърце, няма да ги забрави.
Но „Хари Потър” си е „Хари Потър” и читателите могат само да се радват, че жанра върви напред, развива се и създава нови, още по-впечатляващи млади герои, които да вдъхновяват феновете.

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ПРЪСТЕНИТЕ

Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие…
Тези думи са написани в началото на „Властелинът на пръстените” от Джон Р.Р. Толкин, тези думи, според някои, са написани в началото на целия жанр „фентъзи” и днес предизвикателството пред „Хари Потър” ще бъде именно това най-първо и може би най-именито произведение в цялата история на жанра.
Историята на написването му е почти толкова интересна, колкото това, което е написано в него. Джон Р. Р. Толкин е имал тежък живот, губи родителите си като малък, после вижда как приятелите му погиват на фронта на кървавата Първа Световна Война. В окопите, а после и в лазарета, неговото спасение било въображението му. Подпомогнато от отличните му познания по стари езици и митове, то му позволило да създаде оригинален, измислен свят, в който потънал, откъсвайки се от ужасната реалност. Елфи, джуджета и хобити се появили във въображението му, редом до страховити дракони и могъщи същества на Тъмата. Толкин започнал първо да измисля, а после и да записва историята на това странно селение – Средната земя – появило се в съзнанието му, сякаш като спомен от отдавна отминали времена. Така се появили основите на онова, което много години по-късно, след смъртта му, щяло да се превърне в епоса „Силмарилион”. Но още приживе Толкин издал някои от историите за този свят и започнал с най-неподозираната от всички – историята на един „Хобит” – Билбо Бегинс, тръгнал на изключително опасно и неподобаващо на полуръст с неговия престиж приключение. С група джуджета. И с магьосник, който носи островърха шапка. При това срещу дракон, представете си!
Историята на Билбо се появява през 1939 година и пленява сърцата на милиони деца по света. Но с годините те порастват, напразно очаквайки ново приключение. Светът потъва в кошмара на нова Световна война, която ще остави дълбоки рани и ще почерни цели поколения. Изглежда, че жанрът „фентъзи” не ще се роди нивга и ще си остане със симпатичното приключение на Билбо и странните разкази в стила „Меч и магия”, публикувани из списания по далечна Америка.
Но тогава, през 50-те години, на пазара се появава дългоочакваното продължение на „Хобитът”. То е за племенникът на Билбо – Фродо. И за всички порастнали деца, оцелели след кошмара на Войната.
То вече не е детска книга. То вече е епосът, променил лицето на литературата, зародил най-магическия жанр в нея и върнал епоса като най-актуална и велика тема.
То се нарича „Властелинът на пръстените” – една изумителна трилогия, монумент на човешкото въображение, вплитаща в себе си трогателната приказка за малкия човек, старата легенда за Завръщането на Краля, героическите сражения между Светлината и Мрака и историята на цели измислени народи и раси – гондорци, нуменорци, рохирими, а също така хобити, джуджета и разбира се, най-прекрасни от всички, елфите. Едно невероятно, дръзко сказание, което полага основите на фентъзито такова, каквото го познаваме днес. Една книга – трите части в нея са част от едно цяло – която омагьосва поколения наред и до ден днешен остава едно от най-великите сказания в литературата. И, от началото на новия век, една филмова история, която влезе в пантеона на киното като върхово постижения на технологията и човешкото въображение.
Дълги, дълги години фентъзито стоеше в дебелата сянка на „Властелинът на пръстените” и всички книги, малки и големи, не криеха своя произход от нея. Тери Брукс и историите за Шанара, Фийст и неговата Война на Разлома, десетките автори за „Подземия и дракони”, дори Едингс с „Белгариад” и „Малореон” – всички те бяха прописали, вдъхновени от „Властелинът на пръстените” и Дж.Р.Р. Толкин и всички те биваха сравнявани с епоса на майстора.
Как тогава, пита се в изпитание #6 от нашата поредица, можем да сравним „Хари Потър”, една все пак училищна поредица, с оригиналното, голямото сказание на фентъзи жанра? Възможно ли е изобщо да поставим очилатия магьосник редом до героите от Задругата на Пръстена? Или дори твърдението за това е нелепо?
Първо, факт е, че в своето въображение Толкин няма равен. Вярно е, че Роулинг е изпипала съвършено всеки детайл от своя свят, че всяко нещо има място в повествованието й. При Толкин обаче нещата са неземни. Там истината е, че МНОГО МАЛКО от нещата, които е измислил изобщо намират място във „Властелинът на пръстените”. Той собственоръчно е измислил цяла фентъзи земя, написал е нейната история и митология, география и дори езици; създал е нейните раси, някои от които нечовешки и ги е направил различни от нас и все пак достатъчно правдиви, за да повярваме на съществуванието им. Кой не се е затрогвал от хобитите, не се е смял на джуджетата, не се е възхищавал от елфите и отвращавал от орките? Днес, в нашето преситено от всевъзможни фентъзита книги, ние не си даваме сметка колко наистина монументален е трудът на Толкин. Повечето автори ползват наготово мотиви и сюжети, които той е измислил. И то не с лоша умисъл, а защото са толкова запленени от историята му, че не могат да си представят фентъзито като нещо друго освен „Властелинът на пръстените”.
Освен това, малцина могат да пишат тъй умело като Толкин. Блестящ лингвист и истински английски професор от старата школа, той просто владее езика си така, както може би и Шекспир не го е владеел. Смазващо богат речник, умела употреба на словото така, че човек, когато чете Толкин, се чувства едновременно уютно, като стоплен от домашния огън на камината, и изпълнен със страхопочитание от величавостта на събитията, които се разкриват пред него.
Кой може да се мери по стил с Толкин, кой може да измисли такъв свят? Никой, никой.
Но това може би е погрешният въпрос. Години и години наред автори писаха фентъзи, онемели от възхищение пред гения на Професора и се опитваха да обогатят това, което той е измислил, вкарвайки ту малко повече емоция и действие, ту малко повече реализъм в своите светове. Но тези светове, макар и чудесно измислени, си оставаха вдъхновени от Средната земя, а авторите им – духовни синове на титан, който не може да бъде надминат.
Роулинг обаче, когато е започнала да пише „Хари Потър”, е познавала фентъзито твърде слабо. „Хобитът” е бил неясен детски спомен в съзнанието й, когато малкият магьосник се е родил в ума й. Благодарение на това тя е успяла да създаде един свят, който в основата си е различен от Средната земя. Това не е малко постижение, дори в по-късните томове ехото от Толкин да се усеща – в седмата книга например, медальонът-хоркрукс напомня по усещане Всевластния Пръстен на Саурон.
Понеже светът на Роулинг е оригинален, нейните книги успяват да достигнат ново поколение фенове, неизкушени с жанра досега. Така тя създава нови читатели, за себе си и за жанра. Преоткрива фентъзито, което бе започнало полека-лека да запада, ставайки цинично с остаряването на читателите от едно време – илюстрирано от появата на все по-мрачни и дебели книги, в които идеята за вълшебното отдавна си е отишла.
Нещо повече – „Хари Потър”, създаде нов тип фентъзи, нов формат на жанра, нещо, което съперничи като постижение с постигнатото от „Властелинът на пръстените”.
Но стига ли това на вълшебника, за да заключим, че неговата поредица е по-велика? Не, разбира се. Затова трябва нещо друго и това са… героите от книгите на Роулинг! Героите и техните емоции! Зает със създаването на един грандиозен свят, Толкин чак накрая се обръща към героите, които трябва да му вдъхнат живот! В резултат от това, макар и добре изградени, Фродо и Сам, Леголас и Гимли, Гандалф и Арагорн остават някак далечни на читателя, човек не усеща така пълнокръвно емоциите им, не се чувства толкова съпричастен на ставащото, колкото свидетел на героични събития от древното минало. Докато при „Хари Потър” първо идва героя, малкото момче с очилата! И около него, с цялата си любов, Роулинг изгражда целия свой вълшебен свят! И ако той не може да се мери със Средната земя по размах или по епика, то той печели читателите със своите герои – не само израстналият като брат пред очите ти Хари, но и Хърмаяни, която от умна всезнайка става смела млада жена, Рон, който е верен приятел, но и жив човек, който се сърди и прави грешки, Дъмбълдор, под чиито мъдър поглед се крие човешка трагедия, Снейп, който е студен и безмилостен, но носи в себе си чудовищна болка, която всеки, който е обичал може да си представи, Драко, който се прави на самоуверения злодей, но всъщност е едно комплексирано от баща си момче, Невил, който изглежда непохватен, но носи сърце на истински герой, Макгонъгол, която се прави на строга, но всъщност е една загрижена за учениците си жена, Моли, която изглежда комично, но има сърце, по-голямо и от най-дебелата книга за „Хари Потър”. Пъстра, бляскава галерия от живи, истински хора, родени от въображението на един човек. Това е не по-малко велико, не по-малко грандиозно от измислянето на един свят с история и митология!
И ефектът на „Хари Потър” се вижда от това какви книги излизат днес. Някога, както казах по-горе, всички книги биваха сравнявани с „Властелинът на пръстените”, всички автори искаха да бъдат като Толкин. А днес… въпреки много скорошните екранизации по „Властелинът на пръстените”, съвременните фентъзи романи – „Пърси Джаксън и боговете на Олимп”, „Реликвите на смъртните”, „Тайните на безсмъртния Никола Фламел” – се сравняват с Хари. И това е най-ясната оценка кое е топ-фентъзито днес. След половин век, жанрът излезе от своето детство в Средната земя, изправи се и рискува да тръгне по нов път. Докъде ще стигне той, можем само да гадаем.

МЕЖДУЗВЕЗДНИ ВОЙНИ

И така, настъпва моментът за срещата с последното изпитание, последното предизвикателство, уникалната сага „Междузвездни войни” на Джордж Лукас. Едва ли някой предполага, че началото й е повече от скромно – създателят й Лукас искал да направи римейк на популярните истории за Флаш Гордън, приключенец от земята, попаднал на далечна планета, управлявана от тиранин. Лукас не успял да закупи правата на Флаш и така измислил своя собствена история, за която предполагам цялата галактика му е вечно предана.
Това е история, както казва оригиналният трейлър, за момче, за момиче и за цялата вселена. Епика, която изпреварва с години своето време. Приказка за бунт и за любов и за един вечен конфликт, който е във всеки един от нас така, както е и в бездънния космос – сблъсъкът на светлината и мрака.
За пръв път „Междузвездни войни” става известна на широката публика през 1976 година, когато се появява книгата по сценария на Джордж Лукас. Тя разказва героична приключенска история и включва снимки от предстоящия филм. Той излиза през 1977 и макар маститите критици от онова време да му предричат шумен провал, става най-успешния хит на всички времена. Ако се отчетат процесите на инфлацията, ще видим, че и до ден днешен „Междузвездни войни” е най-успешната поредица в киното изобщо.
Но за това няма нужда да ви уверявам. Ние всички знаем какво е тази сага. Знаем, че филмът от 1977 е едва началото на най-уникалното приключение в историята, че има най-доброто продължение, правено някога – „Империята отвръща на удара”; че оригиналната трилогия е считана за най-великата в киното и все пак е едва половината от цялото сказание, което Лукас разкрива пред зрителите – и то втората половина, тъй като началото на историята се появи в края на миналия и началото на този век. Всички ние знаем какво е джедай, до степен, че думата е влязла в някой речници. Всички можем да познаем звука на светлинния меч, рева на космическите кораби от сагата, ритмичното дишане на Дарт Вейдър, пукотът от светкавиците на Императора или странния объркан словоред на учителя Йода. Всички сме преживели ужаса от Звездата на Смъртта, спорели сме дали Люк е по-готин от Хан или обратното, избирали сме страната на джедаите или техните врагове, ситите или пък сме се побърквали съвсем и сме подкрепяли мандалорците и Боба Фет.
Или поне повечето от нас.
А едно е сигурно – повечето от вас познават само върхът на айсберга, наречен „Междузвездни войни”. Защото освен филмите има десетки игри, някои от които, като “Knights of the Old Republic” са истински шедьоври, стотици книги, разказващи вихрени и епични приключения, безброй шарени комикси, количества прекрасни играчки, които най-лудите фенове събират в цели стаи и гледат като живи същества.
И така като мания „Междузвездни войни” печели сблъсъка с „Хари Потър” още преди той да е започнал, защото дори със седем книги, осем филма и милиони от най-щурите фенове в света, Хари тепърва тръгва по пътя, който Войните отдавна са, образно казано, асфалтирали.
И да, някои от историите за галактиката на Лукас не са качествени като филмите, някои дори са откровено разочароващи. Голям праз. Струва си сблъсъка с тях, за да се докоснеш до мрачноватото величие за книгите на Дарт Бейн, разтърсващият роман по „Отмъщението на ситите”, чаровните приключения на младите Анакин или Боба Фет, встрани от филмите, встрани дори от светлината на прожекторите – но право в сърцата на маниаците, а те далеч не са малко.
Така остава сравнението чисто като история, гения на Роулинг срещу този на Лукас и това е повече от равностоен сблъсък, като и двамата титани на въображението създават невероятни приказни вселени, детайлни до безумие и със сюжет, смисъла на който се разбира напълно едва след самия финал. Факт е, че Джо печели с лекота като герои, защото Хари, Рон, Хърмаяни и учениците от „Хогуортс” са далеч по-чаровни от догматичните джедаи, ала Лукас отвръща с тотално надмощие при злодеите – Волди не би се класирал и като чирак на Дарт Сидиъс, а никой, никога и никъде не може да бие по аура великия Дарт Вейдър.
Вейдър прочее и огромното, основно предимство на „Междузвездни войни”, в своята уникална двойнственост, на спасителя и герой Анакин Скайуокър, на унищожителя и злодей зад черната маска на ситския лорд. В нито едно от описаните произведения досега, включително самия Хари, няма такъв уникален, многопластов герой като Анакин – той напълно отговаря на своята родна планета, Татуин, на която едното слънце винаги изгрява, а другото е залязва. А неговата драма е несравнима като изживяване с никой друг избор.
И тъй сравнението свършва този път без чудодеен обрат накрая или без някакво оправдание – „Междузвездни войни” остава най-великата сага на всички времена, с най-маниакалните фенове и изумително дълголетие както като мания, така и като търговски продукт.
Но… това е само една гледна точка. Понякога нещата не опират само до обективност. Опират до настроение, до усещане. Аз, да си призная, от всички поредици, споменати в този материал, най-много си обичам „Пърси Джаксън”, макар да не бих стигнал толкова далеч, че да кажа, че е най-великият. Мога само да кажа, че ми е най-любим. От друга страна, „Хари Потър” също е уникален. Няма да забравя тръпката от чакането на последната книга и няма да отрека, че никога друго произведение не ми е докарвало такова сърцебиене. Затова бих разбрал, ако много хора се доверят на сърцето си, на времето, в което са израстнали и заключат, че все пак Хари е най-великият, че „Междузвездни войни” е класика и все пак от миналото. Обратно, други биха настоявали, че „Властелинът на пръстените” продължава да владее книгите, а кой би могъл да оспори, че най-стопляща душата е прекрасната, трогателна поредица за Нарния? Сигурен съм, че всички от изброените поредици и много от неизброените имат своите фенове, а за това коя е най-велика… може би всичко е субективно. Моите впечатления са, че Star Wars е най-уникалната мания, съществувала някога, с най-уникалната концепция, която е изключително трудно да се имитира, а до ден днешен от всички саги, тя събужда в мен най-много емоции – тръпка, меланхолия, надъхване, куфеене, дори раздразнение от някои от най-култовите образи, които просто не мога да понасям (Оби-уан, за теб говоря!). Но може би тези впечатления са били решени от момента, в които родителите ми донесоха пиратски касетки на сагата, когато бях малък, касетки, в които заради четящия репликите всички дишаха тежко, а не само Дарт Вейдър.
Какъв тогава е изводът? Четете книги. Гледайте филми. Обичайте любимите си поредици и им бъдете верни, но разширявайте кръгозора си. Никога не се знае откъде може да изкочи следващата история, която да ви заплени.
И накрая, нека Силата бъде с вас – независимо дали идва от космоса, от магическата ви пръчка, от великия лъв Аслан или от боговете на Олимп.