Светлини сред сенките

Клуб „Светлини сред сенките”
Наскоро ви представих “Аурелион” – книгата на клуб “Светлини сред сенките”. Едно стилно и динамично приключение. Днес искам да ви представя някои от талантливите светлинки, които наскоро ни зарадваха с премиерата на „Аурелион 2”. Клубът е създаден на 2-ри септември 2003 г. в Казанлък с ръководител Валентина Димова. Първото му име е „Фентъзи и фентастика”. През 2005 написват фантастичната приказка „Въже от светлина”, първото им завършено произведение. Участие в него взимат 10 автора и 8 илюстратора. В творчеството си клубът засяга и различни чисто човешки отношения и проблеми.

За да придобиете по-ясна представа за дейността и създаването на клуба, поговорих с някои от писателите в него. Представям ви Валентина Димова , известна под псевдонима Леона Дим, председател на клуба.

– Сподели ни как дойде идеята за клуб „Светлини сред сенките”?
Валентина Димова: Идеята на клуба дойде след една “Лятна академия”, която ръководех. Шест от децата искаха да продължим заниманията си по “фантастика”, както се наричаха часовете в които се гледаха филми и коментираха книги с фантастичен сюжет. После станахме 10, а малко след това много повече.
– Къде се помещават сбирките на клуба?
Валентина Димова: В момента клубът е към ОДК “Св. Иван Рилски”, където имаме своя стая.
– Как успявате да подготвяте и да издавате книгите си в днешното положение на България? Появяват ли се пречки пред това?
Валентина Димова: Всичко в книгите, текст, рисунки, корица и страниране е дело на хора от екипа. Много е трудно, но има и много добри хора, които ни помагат. Работим с “Човешката библиотека” и издателство “Арка”, които се ръководят от чудесни хора, милеещи за позитивното творчество.
– Кои са любимите автори на хората клуба?
Валентина Димова: О, страшно много са – Толкин, Кинг, Зиндел, Бийгъл, Роулинг, цитирам съвсем по памет, това което са ми казвали. Всички обичаме да четем Теллалов, от съвременните български автори, доста от хората харесват и Тимъти Зан, някои харесват Гудкайнд… Най-добре е, всеки сам да си каже.
– На каква възраст са „светлинките”?
Валентина Димова: Общо взето е шарена картинка – най-малките са на 7, те сега пишат първите си неща. Най големите са на 23, от стария екип, но тъй като те вече не са деца в момента сме вербували още няколко по-големички, заради добрия стил… Когато някой ни хареса, искаме си го за нас!
– Как могат читателите да си закупят книгите ви или да се свържат с вас?
Валентина Димова: ТУК на сайта има информация, могат да се закупят също и от представители на Човешката Библиотека, за тези, които са от София.
– И последен въпрос към теб. Има ли прилики между съвременна България и света на Аурелион?
Валентина Димова: Принципно пишем за нещата, които виждаме и които ни вълнуват. В “Храмът” например сме изразили потреса си от нелепата смърт на студента Стоян Балтов, разбира се в малко по-фентъзи вариант. Един от главните герои – Кимле, загива нелепо, пребит от политическа агитка.

Искам да ви представя и гледната точка на двама от авторите в клуба. Анелия Стойкова и Симеон Шопов.
– Откога си в клуба и от колко време се занимаваш с писане?
Симеон: В клуба съм от юни 2006-та година. Писането ме е привличало от много години, но преди да се присъединя към клуба не съм се занимавал сериозно.
Анелия: От 12 годишна, още от самото му създаване. Мисля, че ако не беше включването ми в клуба може би нямаше никога да започна да се занимавам с писане по-сериозно. Като малка пишех кратки разказчета, водих си и дневник, много обичах да разсъждавам над случващото се около мен и ако нямаше с кого да го споделя и разнищя го записвах като монолог със себе си, така развивах мисълта си. Вече спрях, някак не ми остава време, а и вече не смятам, че е толкова важно за мен. В клуба попаднах съсвесем случайно една съученичка ме заведе. По това време не бях особена фенка на фентъзито и фантастиката, освен училището не се занимавах с нищо друго… та общо взето не бях за там. Изключително бързо се зарибих, който познава Валя ще ви каже колко лесно може да те запали по нещо. Имам страхотни спомени със всеки член на клуба и имам намерение да си създавам множество такива за в бъдеще.
– Какво ти дава писането?
Симеон: Писането – това е свобода за мен. Обичам да измислям светове, персонажи, истории и чрез писането те стават реалност. В тях изливам себе си, мечтите си, проблемите си, но най – вече възгледите си за това какво е било, какво е и какво ще бъде за да си човек и гражданин на вселената.
Анелия: Писането ми дава свобода и ми помага да разсъждавам, чрез него изразявам себе си, казвам неща, които за мен е важно да бъдат чути от повече хора смятайки, че по този начин ще накарам поне още един човек да се замисли върху тях.
– Как успявате да постигнете баланса помежду си?
Симеон: Баланс трудно се постига. За да го има всеки от нас трябва да прави компромиси. Всеки си има своите виждания за съответната история / персонаж, начина по който да се продължи и т.н. Водим дълги и понякога бурни дискусии (дори и за дребни неща) и накрая стигаме до решение, защото когато повече хора работят над едно нещо то става по добро. Сам човек трудно може да погледне на нещата от всички ъгли.
Анелия: Сложен въпрос… постигаме го, но нямам представа как. Май няма точна формула, нещата стават от само себе си. За всеки е различно… възможно е за мен да изглежда лесно, а за друг не толкова. Човешките взаимоотношения са трудни за разбиране.
– Какви са проблемите при създаването на един свят?
Симеон: За мен има 2 главни проблема при създаването на един свят. Първия е да го направиш достоверен, пълнокръвен. Така да го сътвориш, че читателя да повярва че това наистина го има или може да го има. Да му придадеш форма, цвят, усещане, детайлност.
Втория и може да се каже по труден проблем – до комбинираш този свят с цялостната идея за героите в него, за събитията и т.н. и да се получи хомогенна смес.
Анелия: Проблемите са много, а при създаването му от много хора стават още повече. Много е трудно да се създадат герои, които да са адекватни на съответната действителност. Трябва да можеш да се абстрахираш от себе си и своите чувства, да се поставиш в дадения свят и да се замислиш как би се развил твоя герои в тази ситуация. Например създаваш герой, който има проблем с общуването. Възникват множество въпроси: От къде идва този проблем? Преодолим ли е? Как на него му въздейства това? А на околните? Как те биха реагирали? Реакцията отговаря ли на тяхната психика? Този проблем до какво може да доведе? И така още много. Всичко трябва да е добре изпипано, за да може да се изглади и когато човек чете текста да чувства героите реални, да не ги усеща като измислени персонажи.
Това е част от проблемите, които възникват. Има още множество тънкости, които трябва да се спазват. При създаване на природата, например, както и при политическото, икономическото и цялостното развитие на обществото и т.н.
– С какво се занимаваш в момента? А с какво би искал да се занимаваш в бъдеще?
Симеон: Основното ми занимание е авиацията. Преди 2 седмици завърших като бакалавър по авиационна техника. Самолетите са ми толкова голяма страст и мания колкото и писането. Надявам се в скоро време да започна работа по специалността си. Също така тази работа да не ми пречи да продължа сериозно да пиша с приятелите ми от клуба. За да бъда честен бих искал да се занимавам с куп други неща, за съжаление цял живот няма да ми стигне, хаха.
Анелия: В момента съм студентка в Софийския университет. По-голямата част от времето си прекарвам там. Иначе сега през ваканцията си почивам в Казанлък и за в момента се опитвам да организирам времето си рационално, така че да успея да довърша някои започнати неща.
Аз не обичам да говоря за бъдещето си… Рядко си създавам планове, тъй като ме е страх да не се разочаровам, а и живея на принципа „Живей за мига!“. Никога не се знае какво може да се случи днес…
– Кое е произедението писано с клуба, което ще остане най-близо до теб?
Симеон: Произведението най- близко до мен е Аурелион. Не че другите не са ми любими. В тази книга съм вложил най- много защото пиша по него от началото, докато участието ми в някои от другите книги е по ограничено тъй като по времето когато се присъединих вече бяха в напреднал стадий. Аурелион като свят ми е много близък понеже има ужасно много неща от реалния живот, от мен, от приятелите ми, от нещата с които се занимаваме и споделяме вкарани в него.
Анелия: Много обичам „Дивна“. Мисля, че това е книгата, която ми влезе под кожата. Героите, преживяванията и целия свят… все още помня усещането, което ми остави като я прочетох за първи път завършена. Почувствах се някак „изслушана“, сякаш съм завършила един много свиден и личен за мен разговор с един прекрасен слушател и приятел. Бях намерила сродната душа… Имам ужасно много любими пасажи, които изключително много се доближават до моето усещане за света, в който живея. “Като осъзнеш колко кратко и суетно е пребиваването в плът, смелостта да бъдеш справедлив и да служиш на всяка добра кауза идва сама.“

Една наистина качествена книга се нуждае и от ефектна корица. Тук ще разговарям с Маринела Тенева (Марис), момичето, което прави кориците за книгите на клуба.
– Как попадна в клуб „Светлини сред сенките”?
Маринела Тенева: В клуб “Светлини сред сенките” попаднах през 2006 г. Тогава не носеше това име, а се наричаше клуб по Фентъзи и Фантастика. Попаднах случайно. с няколко приятели много се бяхме запалили по “Властелина ” И “Хари Потър” и решихме да си правим фенфици.на второто ни събиране дойдоха и няколко странични познати, които вече бяха от клуба по творческо писане. и всъщност те ни разказаха за Валя, за историите които си измислят и пишат. и така се зарибихме и ние и се присъединихме към тях. От тогава сме останали само 2ма човека в клуб “Светлини сред сенките” от първоначалната групичка която бяхме…
– Разкажи ни как усещаш каква корица отива на един текст?
Маринела Тенева: Как усещам ли? Ами не знам. Честно казано нямам идеален план кое как ще се разполага и как ще изглежда самата корица. Често първоначално водим разговори с членовете на клуба какво точно искаме да се внуши чрез корицата и какво да почувства читателя при първо виждане и разгръщаме на книгата. Иначе е въпрос на моето усещане. Пробвам различни варианти, правя различни ситуации с материалите, които имам, докато се получи това което отговаря на замисъла на книгата. Дали чрез цвят, дали чрез някой елемент, който поставя загадки… няма значение. Всяка книга е за себе си, ала чрез корицата искам да поставя първоначален тласък и въпроси у читателя, които да пробудят интереса му. Важно е и заглавието, защото не може буквално да го илюстрирам, а например да дам негова противоположност, за да подбудя интерес. И разбира се след одобрението на всички от клуба решаваме – да това ще е корицата на този роман 🙂
-От колко време се занимаваш с рисуване?
Маринела Тенева: Професионално се занимавам с рисуване от 2004г. когато влязох в художествената гимназия в родния ми град. Иначе от малка все се помня с нещо за рисуване в ръка. Дали човечета дали цветенца – все детски работи съм рисувала. И така израснах, а дори нямах идея с какво друго бих могла да се занимавам освен с рисуване. Имах си много влечения, хобита, ала нито едно задържало се напълно през годините. Винаги съм знаела, че това ще бъде професията ми, а не живеех с мечти че като порасна ще стана такава и такава… понякога нещата просто са заложени в един човек и може би пътя му е написан някъде горе.
– Тъй като ти и пишеш в романите на клуба, кое предпочиташ повече: писането или рисуването?
Маринела Тенева: Не мога де отговоря еднозначно на това. И двете неща обичам да правя, но едното винаги ми се е отдавало повече. Аз си правя своята част от работата на клуба, но винаги когато мога помагам с писането на някой пасаж или доописването на някой момент за повече реализъм. За поет не ставам, но улавям с голяма точност някои моменти и черти от човешкия характер или ситуация, които умело използвам когато и където е нужно в писането.
– В което от тези две неща виждаш повече перспектива в България?
Маринела Тенева: За съжаление не знам кое е с по-голяма перспектива в България. Страната ни е в такава ситуация, че на почит не е културата, а простащината и позата. Не знам колко от хората в България са чели книга през последната една година, или колко са отделили част от средствата си, за да си купят книга или да отидат на някоя изложба например. Хората от моята среда много четат и се кефят на изкуството, ала извън нея много малко от тези на моята възраст четат, а за по малките даже не знам дали са отгръщали книга. На изкуството се отдава внимание когато е скандално както се получи с паметника на съветската армия. Ала когато няма скандал, е почетено от определен кръг… средствата отиват обикновено за дрехи и храна, и понякога за забавление. Но предполагам, ти знаеш каква е ситуацията. Надявам се обаче да дойдат времена, в които това, което излиза от душата ще се цени и подкрепя много повече от поредната скъпа дрешка от мола…
– Освен писането и рисуването, от какво друго се интересуваш?
Маринела Тенева: Интересувам се от всичко, което ми доставя радост. Радвам се на малките неща. Много обичам музиката. Обожавам животните и особено да ги снимам. Интересувам се от нови открития в науката. Обожавам българската история и се гордея с нея. Смятам, че знанието на един човек го прави стойностен и донякъде определя пътя му. Не заради останалите, а заради самия себе си. За да намери отговорите на въпросите си и да изживее живота си така, че да го запомнят.

Както виждате клуб „Светлини сред сенките” е сбор на талантливи мечтатели, търсещи едно по-добро бъдеще. Те заслужават вашето внимание, защото са млади хора, които се борят, въпреки хаоса, притискащ България. Подкрепете ги и вие. Вземете си някоя от книгите им и се потепете в магичните светове, изпълнени със симпатични герои и чудесни послания. Сътворени така, както само „Светлини сред сенките” могат.