Ерик Дрейвън, изигран от Бил Скарсгард в новата версия на филма “Гарванът”, стана първият финалист в Дуелите на Цитаделата за 2025 година. Това се случи след като супергероят от римейка на Рупърт Сандърс спечели победа срещу магьосника Рон Уизли от сагата “Хари Потър”. Ерик спечели донякъде изненадващо леко, като взе аванс на старта и макар противникът му понякога да скъсяваше разликата, като цяло нещата изглеждаха под контрол, което се вижда и от финалния резултат.
Така въпреки фанфарите около Рон след първите му два двубоя срещу Пийта и Кирос, той остана с резултат, доста по-близък до този на Драко Малфой от 2019, нежели до шампионския рейд на Хари Потър от 2018 година. Ерик от друга страна печели трета поредна победа след успехите срещу Фейд-Рота (най-коравият му засега противник) и Нют, като това го поставя поне на пръв поглед в ролята на фаворит за титлата, като в края на август ще се решава дали срещу него ще застане Адам от анимето Sk8 the Infinity или Иг Периш от филма на ужасите “Рога”. Така Ерик Дрейвън за по-малко от 12 месеца ще получи втори шанс за титла от Цитаделата, след като остана втори в класирането за Герой на годината на годишните ни награди.
А сега е време за разказа по битката…
Въздухът трептеше, наситен с енергия, която сякаш беше едновременно древна и невъобразимо нова. Арената за Дуели на Цитаделата бе място между светове, сиво междинно пространство, където тъканта на реалността изтъняваше и разкриваше проблясъци от други светове, други животи. Именно в тази ефирна арена пристъпи Ерик Дрейвън. Черното му като мастило дълго палто бе още по-дълбока сянка на фона на приглушената околност. Очите му, цвета на тлеещи въглени, обхождаха странния, безмълвен пейзаж.
Отсреща, не по-малко озадачен, стоеше Рон Уизли. Червената му коса, обикновено ярък символ на шумния му характер, тук изглеждаше почти безцветна в това чудато сияние. Ръката му здраво стискаше вълшелната пръчка, а очите светеха с смесица от объркване и добре позната искра на храбростта на „Грифиндор“. Бил бе на по-странни места, срещал бе по-ужасяващи неща, но това… това се усещаше различно. Човекът отсреща излъчваше студена, непреклонна воля, която накара косъмчетата по ръцете на Рон да настръхнат.
Ерик Дрейвън не проговори. Той рядко го правеше. Самото му присъствие беше изявление – мълчалива, безмилостна сила. Той се задвижи пръв, а Рон въпреки първоначалния шок, реагира с инстинкта, изграден през години на битки с мрачната магия.
– Вцепени се! – извика той, думата отекна странно в празнотата. Ален лъч енергия изригна от пръчката му, насочен право в гърдите на Ерик.
Ерик не се отклони. Той просто пое заклинанието. Лъчът го удари, и за частица от секундата по фигурата му пробяга едва доловима вълна, като вода, раздвижена от камък. После – нищо. Той продължи напред, без да се сепне.
Очите на Рон се разшириха още повече.
– К-какво по брадата на Мерлин? – измърмори той и направи бърза крачка назад. Това не приличаше на никаква магия, която бе виждал. Нито щит, нито отклоняване – просто… непробиваема устойчивост.
– Експелиармус! – извика отново, в отчаян опит да обезоръжи безмълвния си противник.
Разоръжаващото заклинание беше мощно, ярък червен блясък. То профуча край главата на Ерик, когато той леко се извърна – движение толкова минимално, че можеше и да се изпусне. Той не просто бе избегнал самото заклинание, нонамерението му, сякаш инстинктивно знаеше целта и позволи на магията да го отмине безобидно. Дори сега Ерик наблюдаваше магьосника, преценяваше силата му. Разбираше, че Рон се осланя изцяло на пръчката, че силата му е в заклинанията и бързата мисъл, а не в физическата мощ.
Рон, виждайки как най-добрите му нападателни и обезоръжаващи заклинания не дават резултат, почувства първия пламък на истинска паника. Опита нещо друго, за да създаде дистанция.
– Импедимента! – извика той, и невидима сила се стовари върху земята между двамата, предназначена да забави Ерик.
И отново – Ерик не спря. Той се плъзна около невидимата преграда с грацията на танцьор, дългото му палто се завъртя. Той не беше по-бърз от заклинанията на Рон – не съвсем – но беше по-прецизен, движенията му почти предугаждащи, сякаш някакъв призрачен водач му шепнеше намеренията на магьосника. Гарванът – невидим, но осезаем – изграчи в периферията на съзнанието на Рон, звук, който раздираше нервите му.
– Дифиндо! – опита Рон, надявайки се да призове разсичаща магия, която да разкъса земята или да създаде преграда. Но Ерик вече бе твърде близо. Той се устреми напред – не като бясно нападение, а като хищник, приближаващ тихо и неизбежно.
Виждайки изпитото, напрегнато лице на противника толкова близо, Рон усети нова вълна на отчаяно вдъхновение. Насочи пръчката си към земята:
– Конфринго! – изрева, и почвата под краката на Ерик избухна, вдигайки облак прах и отломки.
Ерик усети как магическата енергия се натрупва, разбра, че не бе насочена пряко към него, а към земята. И когато експлозията избухна, той не скочи, нито падна. Просто се плъзна през хаоса, тялото му за миг трепна с почти неземно сияние – проява на духовната връзка, която го закотвяше. Излезе от облака прах невредим, още по-близо, очите му впити в Рон с ужасяваща настойчивост.
Рон се отдръпна, задъхан. Магията му, винаги надеждна, изглеждаше безсилна срещу това… нещо. Опита да извика щит:
– Протего! – но преди куполът да се материализира, Ерик връхлетя.
Това не беше удар, нито ритник. Беше размазан, непреодолим вихър. Ръката на Ерик се затвори около ръката на Рон с пръчката – не със сила, а с абсолютен, непоклатим контрол. Магическата ръка на Рон внезапно изтръпна, безсилна. С едно леко, но твърдо движение Ерик изтръгна пръчката от пръстите му – тя описa бавна дъга и падна безобидно на сивата земя.
Рон бе обезоръжен, уязвим. Но Ерик не спря. Приближи още, присъствието му се разля като физическа тежест. Въздухът около него сякаш се сгъсти, стана по-студен, носеше лек металически вкус на кръв и болката на хиляди забравени вопли. Рон почти виждаше как призрачните крила на гарвана се разгръщат зад Ерик – безмълвен, ужасяващ знак. Това бе психически удар, вълна от отчаяние и несломима решимост, която се стовари върху смелия, но уязвим ум на Рон.
Той изохка – не от физическа болка, а от тежестта на скръбта и яростта на Ерик. Това бе съпреживяване толкова дълбоко, че приличаше на насилие. Коленете му се подгънаха. Неговата собствена воля, обикновено ярка и устойчива, сега изглеждаше като пламък на свещ пред буен пожар.
Ерик Дрейвън се наведе напред, лицето му на сантиметри от това на Рон. Очите му – две тлеещи въглени – го приковаваха. Нямаше нужда от думи. Посланието беше ясно, изгорено в съзнанието на Рон: Не си ми равен. Твоят свят не е моят свят. Твоята магия, колкото и могъща, не може да докосне това, което съм аз.
После, със същата спокойна и небрежна грация, която бележеше всяко негово движение, Ерик отстъпи назад. Не се възгордя, не триумфира. Рон, задъхан и разтърсен, се свлече на земята – тялото му невредимо, но духът му – напълно покосен. Това не бе битка на заклинания, а сблъсък на воля срещу сила, която не може да бъде спрянa.
Сивото пространство започна да се разпада, цветовете да се преливат и разтварят. Ерик Дрейвън, с целта си все така непоклатима, с мълчаливата си победа зад гърба си, просто се обърна и тръгна към разсейващата се светлина. Рон Уизли остана да събира сили да премисля безмълвната, ужасяваща мощ на Гарвана.
Ерик Дрейвън го бе победил не чрез убийство, а чрез абсолютна доминация – чрез пречупване на волята на съперника, без да засегне нито една кост. Сега вече Гарванът можеше да продължи към финала!
Последни коментари