Гръцките герои на Пърси Джаксън

Година след успешния преразказ на митовете за гръцките богове, Рик Риърдън ни дава гледната точка на Пърси Джаксън и за някои от най-великите и известни герои от легендите на древна Елада във великолепна колекция, която съумява по уникален начин да бъде забавна, увлекателна, написана с много хумор и в същото време да не подслажда и захаросва оригиналните предания от древността, както например имат навика да правят в Холивуд.
Сборникът започва с мита за Персей, убиецът на горгоната Медуза. Това едва ли е изненада, тъй като той е адаш на Пърси Джаксън и е един от малкото герои с щастлива съдба. Това обаче не означава, че животът му е бил лек. Пърси започва историята още от трагедията на майка му, затворена в тъмница от параноичния си баща заради пророчество на Делфийския оракул и продължава с израстването му на далечен остров под надзора на цар, желаещ да вземе майка му насила и затова пратил го на смъртоносно подвиг срещу най-страховитото от всички чудовища – вкаменяващата само с поглед Горгона Медуза. Пърси хваща идеално историята за адаша си, като Риърдън майсторски предава симпатията му към този герой и описва с много смях приключенията му по пътя към Горгоната и след това, когато успява да спаси принцеса Андромеда от страховито морско чудовище преди да се върне у дома и да раздаде на всекиму каквото заслужава. Това е една от най-силните истории в сборника и ударно начало на книжката, което ще ви накара бързо да се потопите в нея и да си казвате “само още една страничка, още една страничка”.
Вторият разказ е за Психея и нейната любов с Ерос, който е богът на въпросната любов. Досега мислех, че историята на Амур и Психея е римска, затова с известен срам установих, че образованието ми в НГДЕК е непълно, тъй като самата Психея е гръцка принцеса. Предречено й е да се омъжи за звяр, от който се боят дори боговете. Това се оказва Ерос, красивият син на Афродита. Психея обаче има завистливи сестри, които са готови на всичко, за да провалят брака им… Да си призная аз не съм много-много по любовните истории, но тази е страхотна и отлично разказана, с достатъчно драма, обрати и хумор, че да я минеш на един дъх.
Третият разказ, с който Пърси и Рик започват да разкриват истинския трагизъм на старите митове е за Фаетон, синът на слънчевия бог Хелиос. Момчето расте без доказателство за божествения си произход, отглеждано от майка и сестри, които мъчейки се да го защитят от всяка опасност го отглеждат лекомислен и изнервен. За да убеди местния принц, че не си измисля това кой е, Фаетон тръгва при баща си Хелиос, който толкова се радва да го види, че дава клетва да изпълни негово желание. Фаетон си пожелава да покара слънчевата колесница – нещо, което ще има катастрофални последици както за самия него, така и за целия свят… Този мит също е разказан със запазената марка от майтапи на Пърси и Рик, но в същото време е един от най-тъжните в колекцията.
Книжката продължава с легендата за Отрера, страховитата царица на амазонките. Тази история е включена малко насила и не се е получила така добре както останалите. Причината това е отчасти в самите старогръцки легенди и митове, които виждат жените или като тихи и покорни съпруги, или като чудовища, отчасти в съвременната политическа коректност, която опитва със задна дата да пренаписва неща, разказани преди три хилядолетия. В случая Пърси и Рик спекулират как Отрера се е издигнала до ранга на царица, създавайки една от най-кръвожадните нации в гръцките митове, което е тип-топ, но се опитват да я представят като героиня, може би и едва ли не, което за такава убийца ми дойде малко в повече.
Книжката се връща в топ-форма с историята за изобретателя Дедал, като в мита за неговия живот Пърси и Рик ни представят богатата нюансираност на гръцките герои, които рядко са чисто добри или чисто лоши. В случая имаме брилянтен изобретател, който обаче убива собствения си племенник, а после служи на жестокия цар Минос, като косвено помага за създаването на Минотавъра и пряко на Лабиринта, в който дузини гръцки младежи и девойки биват хвърляни на смърт. Разбира се, съдбата му го връща тъпкано и човек не може да не изпита съчувствие към Дедал заради случилото се със сина му Икар, което е доказателство за истинската сила на тази легенда, безброй векове след измислянето й.
Като споменах Минотавъра е логично следващият мит, избран от Пърси и Рик, да е посветен на атинския герой Тезей. Разбираме отрано за проблема с неговото бащинство и после наблюдаваме неговия възход като един от най-най, ама най-големите герои на древна Гърция, по пътя му към Атина и битките с убийци като Прокруст и Скирон, сблъсъка му с магьосницата Медея и изключителната битка с Минотавъра в Лабиринта на Кносос, столицата на Крит, могъщото царство на жестокия Минос. За жалост, но и за уважение, Риърдън и Пърси не спестяват и втората част от легендата, за пропадането на Тезей до ролята на женкар и бродяга, който се събира с най-дивия владетел в Гърция и накрая пада толкова ниско, че стига самото царство на Хадес. Поучителна и истинска история, която звучи актуална и до ден днешен.
Следващият мит е за отгледната от мечка Аталанта. Макар да не е чак толкова гадна колкото царицата на амазонките Отрера, тя също е доста свиреп убиец и ми се иска Пърси и Рик да бяха толкова строги в описанието на деянията й, колкото към делата на Тезей в предната глава. Не знам обаче дали мога да виня автора за това – наши дни равенството го разбират така, едните за едно провинение ги удрят с камшик, другите ги галят с гъше перо, образно казано. Все пак си струва обаче да се прочете как любовта на толкова свирепа жена може да бъде спечелена с няколко ябълки, малко чар и много хитрост, примесена с божествена помощ.
Книгата продължава с Белерофонт, принцът, който не е виновен за нищо, но въпреки това убива сума хора без да иска, докато най-накрая не го изпращат да изкупи греховете си на служба при далечен цар. За жалост Белерофонт, който е син на Посейдон освен всичко друго е и хубавец, та местната царица си го харесва. Когато той отказва да се забърква с омъжена жена, тя го наклепва на мъжа си и в резултат героят трябва да се изправи срещу Химерата, едно от най-апокалиптичните чудовища в старогръцките легенди и митове. За да успее, Белерофонт ще има нужда от божествена помощ и тя идва в лицето на крилатия кон Пегас… Много хубав и още по-добре разказан мит, ведър и забавен до самия си завършек, където нещата отново свършват както обикновено в гръцките митове – в случая с появата на конската муха /и ще видите за какво става дума, като си го прочетете/.
Следващият разказ е за още една силна жена, Кирена, която е доста дива, но поне се ограничава до убийствата на диви зверове. Интересното на тази мадама е, че успява да оцелее след романси не с един, а с двама богове, първо красавеца Аполон, а после и неговия антипод, мъжкаря Арес, като успява да запази себе си. Макар и разказана с характерната доза шеги и майтапи, историята на Кирена е доста смислена, за търсенето кой си, какво е мястото ти в живота, къде е родината ти… както казах на няколко пъти и по-горе, тези митове са много, много добри и има причина да остават актуални толкова векове след измислянето си, вдъхновявайки талантливи писатели като Рик Риърдън.
Може би най-тъжният мит в колекцията е историята на Орфей, чувствителното момче, израснало сред дивите воини на Тракия и станало най-известният музикант на света. Той намира и съвършената жена в лицето на Аполоновата щерка Евридика, но още по време на медения месец тя загива, а за да си я върне, Орфей е готов на всичко, дори да слезе до Подземното царство. Там обаче певецът ще научи, че най-страшното нещо не са чудовищата и призраците на отвъдното, а собственото съмнение… С колкото и хумор да е разказана, тази история е просто съкрушителна, така че си пригответе някоя и друга носна кърпичка.
Предпоследната история в книгата е безспорно най-известната. В нея Пърси и Рик разказват мита за Херкулес, най-великият герой на древността, за раждането и младостта му, за безумието, което го кара да извърши непростим грях, за изкуплението, което идва в служба към върховния цар Евристей, изпратил го на дванайсет невъзможни подвига. Рик и Пърси подробно разказват за битките на Херкулес с чудовища като Немейския лъв и Лернейската хидра, за преследването на Еримантския глиган и Керинейската кошута, за почистването на Авгиевите обори /може би най-трудният и сто процента най-миризливият подвиг/, за срещите с титаните Прометей и Атлас и накрая, точно когато щастието е толкова близо, за логичния финал, предшестващ ултимативния триумф. По принцип не съм от феновете на Херкулес, който ми се вижда най-тъповат от гръцките герои, но Рик и Пърси са разказали историята му толкова добре, че въпреки майтапите накрая почувствах как гърлото ме свива. Това обаче е нищо пред последната легенда.
Финалът на книгата за гръцките герои разказва мита за Язон, Аргонавтите и търсенето на Златното руно. Тази история е най-трогателна, епична и тъжна, може би защото героят не е син на бог, а просто човек, макар и изключително силен и талантлив като герой. Язон иска да си върне, откраднат от вуйчо му цар Пелий и си спечелва благоволението на богиня Хера, която го напътства към извършването на най-смелият измежду всички подвизи – намирането на Златното руно, в далечна Колхида, на края на познатия свят, където с железен юмрук управлява жестокия син на Хелиос, безмилостния цар Еет. За да стигне дотам Язон събира най-великите герои на борда на кораба “Арго”, а те ще трябва да минат през страховити изпитания преди Язон най-после да се изправи срещу Еет и чудовищните му изпитания. За да ги премине, героят ще трябва да се довери на Медея, магьосница с красива външност, но студено сърце, вещица, чиято любов твърде бързо може да се превърне в изпепеляваща омраза… Историята за Язон е най-силната в сборника. Майсторски разказана, майсторски предадена, без да бъде грам захаросана. Ако и да използва лафовете на наш Пърси, Рик Риърдън я разказва такава каквато е. И за разлика от Отрера и Аталанта, Медея е представена каквато е била в оригиналните митове – може би най-харизматичната и могъща, но и най-ужасна и зла героиня и магьосница, измисляна някога, ярко контрастираща с толкова човечния, с всички сили и слабости произтичащи от това, Язон. Някой би казал, че този мит е прекалено гримдарк като финал на книга за Пърси Джаксън, но според мен Рик Риърдън заслужава изключителни адмирации, че е успял да предаде тази древна, величава трагедия на език, който съвременния читател ще разбере, без обаче да прави компромиси със съдържанието, нещо, което като цяло важи и за книгата въобще.
В заключение, “Гръцките герои на Пърси Джаксън” е едно изключително смело начинание на автора Рик Риърдън и въпреки два-три дребни момента, към които имам забележки /от висотата на преводач в малка балканска страна, не ми се мисли Пърси как би коментирал моите авторски неща :P/ съм очарован от книгата и я препоръчвам на всички читатели. Тя ще ви запознае с историите, послужили като фундамент при изграждането на цялата европейска литература чак до съвременното фентъзи и в същото време ще прекарате няколко незабравими часа в забавлението, превърнало се в запазена марка на Рик Риърдън и Пърси Джаксън.