“Градска вещица” и “Ловец на таласъми”

Книгите-игри се оказаха по-трудно изтребими дори от хлебарките. Нито компютърните, нито ролевите и бордови игри успяха окончателно да ги изличат от лицето на земята, даже самите автори с глупостите си от края на 90-те, намерили продължение и в наши дни по Интернет , успяха да го направят. Вместо това на български отново започнаха да излизат интерактивни приключения, някои от тях преводни, но повечето от български автори, както нови, така и стари. Колекцията, която включва “Градска вещица” от Върджил Дриймънд и “Ловец на таласъми” от Георги Караджов е точно такъв микс, тъй като Върдж /Елена Павлова/ е ветеран от едно време, позната с поредицата за Ринглас Мечоносеца, а Караджов изгря сравнително наскоро с историческа книга-игра за цар Калоян. Тук и двамата предлагат своя трактовка на популярния жанр “ърбън фентъзи”, а именно гоненето на чудовища със заклинания не в някоя далечна и митична земя, а по улиците на познат град – в случаите София за Върдж и Варна за Караджов. Какво се е получило?
“Градска вещица” на Елена Павлова е първата книжка-игра от гледната точка на героиня, която чета и това си струва да се отбележи, макар може би това да е една от причините, поради която аз лично не можах да се потопя в действието. Млада градска вещица трябва да се върне назад във времето, за да предотврати катаклизъм, който оставя София в руини и може да е фатален за целия свят. Предстои й разгадаване на смъртоносна конспирация и битки с опасни врагове. Амбициозен сюжет, разгърнат по оригинален начин и с много светостроене на фентъзи действителността на вещерска София. Приемам, че в мене е вината затова, че някакси не можах да се зарибя – дали защото ми бе трудно да си се представя като млада вещица или пък понеже нещо в начина на писането на Върдж не ми беше на тамън, не знам. Но заради видимо положените усилия по написването на историята оценката ми е по-скоро положителна.
Виж, за втората история, “Ловец на таласъми” от Георги Караджов колебания нямам. Зарибих се от самото начало и с кеф си изиграх книжката до злощастното уволнение, като смятам скоро да се пробвам отначало. Караджов майсторски хваща най-готиното в ърбън фентъзито, а именно тона, който танцува между ужасите и тоталната пародия, като разказва историята за оперативен работник, който е последната останала надежда на агенцията си, пазеща Варна от зли сили. Нему се полага да поеме няколко случая, сред които вампир, караконджол и, разбира се, върколак, а от вашите решения зависи дали ще се справи с тях со кротце и со благо или пък ще действа като терминатор, нападайки ги с цял арсенал. Допълнителна екстра е, че в книжката не трябва просто да изтрепеш гадинките, а и да го направиш по начин, който да е приемлив за общественото мнение, така че да не те уволни шефа и него да не го уволни кмета. Резултатът е гарантирано забавление. Не съм чел историческата книга-игра за Калоян, тъй като нещо много не си падам националист, ама тази ми напълни душата – евала на Георги Караджов.
В заключение, книгите-игри са, както биха написали авторите на първите заглавия от 80-те и 90-те, все още живи и издания като това до доказват. Приятни четене и игра!