Битка по залез
Съдържание:
Първа глава
Преди 5 века в кралство на хората Караман царуваше великия крал Троер II. Той беше добър и справедлив крал и за това го бяха нарекли Троер Златната ръка. Кралството се къпеше в богатства и просперитет. Издигнати бяха безбройни градове и огромни крепости. Науката беше на почит и всяко дете беше насърчавано да учи. Полята бяха отрупани с жито, а хамбарите на хората не стигаха. Корабите се къпеха във водите на Морето на бурите – западната граница на кралството. Носеха екзотични и неознати стоки от далечни земи, както и приятели през морето. Войската беше огромна, но не беше необходима – всички обичаха Златната ръка. С елфите на изток беше постигнат крехък мир. Варварските племена на север бяха оставени на мира в замяна на същото. Джуджетата, живеещи в огромната планина Сиз, очертаваща юго-източната граница на Караман, бяха ценен съюзник в мините и с радост помагаха за изграждането на градовете. Гномите бяха спасени от сигурна смърт – изтласкани на южната граница там, където кралството граничеше с каменната пустиня те нямаха с какво да се хранят. За това Златната ръка им позволи да обработват земите в замяна на закрила и храна.
Всичко беше наред цели 70 години, но краля беше покосен от времето. На престола се възкачи неговият най-голям син Релис I. Той обаче нямаше подхода нито търпението на баща си. Много бързо започна да губи съюзници заради нетактичността си. Започна да се опитва да мами джуджетата, да не изхранва гномите и да не зачита спокойствието на северните племена. Това му коства много: джуджетата се прибраха в планината и повече никой не ги видя; гномите бяха изтласкани в пустинята и оставени на съдбата; елфите дадоха много жертви и малцината оцелели се скриха дълбоко в горите. Най-страшен беше конфликтът с варварите. Свирепите северни племена унищожиха огромна част от войската на хората, давайки малко жертви в отговор. Кралството беше разорено от войните и постоянните набези на варварите. Морето беше останало единствения сигрен източник на храна.
С вековете кралството западна. Земите пустееха, градовете биваха изоставяни и поглъщани от природата, а хората се насочваха към брега. Така с годините морските градове ставаха все по-голями, а столицата Каим се разрасна до толкова, че богатите и приближените на двора никога не бяха виждали къщите в крайните квартали. Крепостите пустееха и само вятъра се гонеше през тях, а младите войници не вярваха на историите за тяхното съществуване. Във вътрешността на кралството бяха останали малки селца, в които хората все още обработваха земите и малко по-големи градчета, около които се правеха пазарите. А морето, най-скъпото останало на хората, се напълни с пирати. Те блокираха търговията, която и без това не беше много, обираха корабите и потапяха риболовните лодки. Елфите и джуджетата останаха само герои от приказките, а гномите се смятаха за отдава изчезнали. Само варварите бяха истински и напомняха за себе си със системни атаки в северните земи на кралството.
Но хората са приспособими и се научиха да живеят по този начин. Трябваха им 3 века, но свикнаха и започнаха да живеят отново в мир доколкото това беше възможно. И всичко се опитваше да се върне в нoрмалното русло на живота. Така беше до преди 70 години, но тогава адът започна отново. Нещо започна да напада най-крайните южни и източни села. Промъкваше се нощно време и изпразваше хангарите. Мъжете се видяха принудени да започнат да пазят, но и те изчезваха заедно с провизиите. Това продължи докато не останаха само жени, деца и старци. Те не можеха да набавят достатъчно храна за да оцеляват и бяха принудени да напуснат домовете си и да потърсят помощ в малките градове. След като не остана едно обитаемо село тогавашния крал Урин III се видя принуден да изпрати войници, които да помагат и защитават малките градове във вътрешността. Двадесет години трябваха на войниците за да разберат срещу какъв враг са изправени. И това, което откриха ги завари неподготвени – гномите бяха оцеляли и бяха развили своя наука. Бяха станали умели изобретатели и си бяха построили машини, с които по и под земята се промъкваха и нападаха хората. Машините бяха от дърво с каменни оръжия, задвижвани чрез педали от множество гноми във вътрешността им. Не бяха сложни, но бяха непознати. Воиниците се опитваха да ги пробият, но се оказа, че мечовете им са бавни, а копията – слаби. Опитваха се с камъни, огън и вода. Оказа се, че машините могат да плуват, а дървото от което са направени е мокро и не гори. Камъните пък правеха не достатъчно щети и свалянето на една машина костваше твърде много човешки животи.
Крал Урин III се видя принуден да потърси помощ от малкото си останали съюзници през морето. Те го посъветваха да нареди камъни по земята във всеки град и да вдигне по-високо стените. Това обаче не удовлетвори краля, макар и да взе тези мерки. Той беше пресметлив и осъзнаваше, че хората му няма да оцелеят много дълго дълго без жито, а животните без пасища. Не можеше да си позволи да се затвори в градовете и да се надява, че гномите ще се откажат. За това предприе отчаяна стъпка – помоли за помощ Ордена на магьосниците. От неговата страна на морето магията не беше на почит и нямаше хора, които да я практикуват. Но през водата имаше малък и силен орден. И там не бяха уважавани защото използваха магията си само в своя полза или срещу много висока цена. За това магьосниците развиваха основно бойна магия. Но това не притесняваше крал Урин – на него това му трябваше. Срещу огромна сума пари и най-скъпото притежание на кралството кралят си осигури 50 мънички пакетчета с магически прах. Този прах разяждаше дървото и правеше уцелената машина и близките до нея на трески. Така хората успяха да вземат превез в зародилата се война и да отласнат гномите обратно в пустинята. Само за десетилетие жителите на Караман се почустваха отново спокойни и се насочиха към старите си домове, а от педесетте пакетчета с магия бяха останали само две – едното закачено на врата на сина на Урин и сегашен крал Сегамо I и едно на врата на неговото единственото дете – принцеса Алира.
От къде знам всичко това ли? Защото бях там през всичките векове. Наблюдавах от далече как ще се справяха хората, как оцеляха елфите, къде се скриха джуджетата и с какво се изхранваха гномите. Гледах от най-високия връх на Сиз, събирайки историята и отдавайки почит на моите деди. Последен съм, поне от тази страна на морето. И си отивам. Моето време свършва. Нямам на кого да предам знанията си. Нямам наследник. За това реших да разкажа на вас историята – да знаете и да помните. И докато наблюдавате събитията сега да познавате пътеките на времето довели до тук, до сегашната история и до сегашната втора война между хората и гномите. Не бързайте да защитавате някоя от страните – аз ги наблюдавам от векове и не мога да кажа кой е крив и кой прав. Оставям това на съдбата. Аз съм Булифар последният дракон на изток от морето и това е моят завет.
***
Ялос се събуди с бучене в ушите. Лагеруваше в малка горичка в подножието на някакъв хълм на изток от Тал – най-южния крайбрежен град на Караман и най-голямото населено място в радиус от двеста километра. Проверил обстойно района както всеки път спокоен беше наклал огън. Избрал беше добре прикрито местенце между някакви ниски храсти и се беше отдал на заслужена почивка. Сложил качулката си и увил плътно високото си стройно тяло в пътния плащ мъжът се беше унесъл в неспокоен сън.
Бученето започна малко преди изгрев, но той не му обърна особено внимание. Но с приближаването на слънцето и шумът започна да се усилва. Когато първите лъчи докоснаха земята и лицето на спящия мъж звукът вече беше нетърпим. Ялос отвори рязко очи и стегна ръка около дръжката на меча си. Огънят вече беше изгаснал – поне нямаше да му пречи или да го забавя. Той се понадигна и се огледа. Прибра меча в ножницата само колкото да вземе лъка си, да го преметне през рамо и да преброи стрелите в колчана. Не бяха останали много, но тъй като напоследък ги ползваше само за да си набавя храна това не го притесни. Остави меча си да почива в ножницата, смъкна ниско качулката и използва последните нощни сенки за да се приближи до източника на шума.
Като опитен следотърсач не му трябваше много време за да се ориентира за източника на бумтежа. Прикрит и почти невидим в сенките Ялос се доближи само на няколко метра от шума и това, което видя не му хареса особено. Положи ръка на меча си и се помоли на боговете да няма Търсачи, които да открият остатъците от лагерния му огън. Тази сутрин беше изключително непредпазлив и не си покри добре следите. Но и по никакъв начин не очакваше да попадне на тази процесия.
На няколко метра под него, в самата основа на хълма, се виеше огромен поток от гноми. Не се виждаше колко още продължава, а началото се губеше в равнината на поне 500 метра в западна посока. Отблъскващите същества бяха в пълно бойно снаряжение и маршируваха все едно от това зависи живота им. А доколкото Ялос познаваше гномите най-вероятно беше точно така. Шумът, който го беше събудил идваше от множеството машини, придружаващи армията. И да това беше армия. Армия насочена към Тал и достатъчно голяма, че да обсади града за дни.
Ялос нямаше много възможности пред себе си. Високият, дори по стандартите на хората, мъж щеше да бъде забелязан твърде лесно в полята, а вече нямаше време да заобикаля. Ако искаше да предопреди хората трябваше да се надява, че ще тича достатъчно дълго, достатъчно бързо за да избяга на машините. Можеше да го направи, но нямаше да спечели повече от десетина километра за деня. След това трябваше да почива. Гномите от своя страна нямаше да напредват толкова бързо, но нямаше да спират за ноща. Тяхните армии бяха предвидени да преминават десетки километри наведнъж. И дори да успеше да мине това разстояние, Ялос знаеше че утре сутрин ще стой на същото място.
Следотърсачът се придвижи малко напред по продължението на армията и се скри в короната на голям Кестен. Остана там докато измисли как да продължи от тук нататък. Знаеше, че няма много време за размисъл, но остана на дървото оглеждайки в подробности процесията под себе си. Освен добре обучените гноми и машините в тълпата Ялос съзря и няколко трола. Могъщите същества, които не се славеха с ума си, бяха станали предани слуги на гномите и се биеха настървено за тях. Това беше капката, която все превез и с ловки движения мъжът слезе от дървото, насочвайки тихите си стъпки в посока на града.
***
Амрас Лисесол не спираше да обикаля малката стая. От време на време поглеждаше през прозорчето, но гледката през решетките го ядосваше още повече. Знаеше къде се намира и това не му допадаше никак. Като елф от Великия съвет, той не понасяше друга обстановка освен гората. Да беше млад, но за своите 280 години беше видял достатъчно за да знае, че мястото му е сред дърветата. Тук сред скалите в подножието на Сиз не се чустваше добре. Още по-малко в тази тясна килия. Още се опитваше да си изясни как се беше докарал до тук. Беше изпратен от Съвета да провери южната и западната граници на гората. Реши, че ще му е по-удобно ако първо обиколи ръба на планината – по-неприятното от двете места. Там дървета почти нямаше, а тези които бяха оцелели бяха тънки и болнави. Но какво може да се очаква от растения, живеещи на камъни. Въпреки това Амрас взе лъка си, закачи двата кинжала на колана си и се насочи към планината.
След дни в обикаляне елфът не откри нищо притеснително и се насочи на запад. Границата с Караман не му пречеше. Земите, върху които се развиваше човешкото кралство бяха плодородни и дърветата тук бяха здрави и силни. Амрас се чустваше много повече у дома си сред дебелите сенки. И се беше отпуснал. Късно забеляза гномските следи в почвата, изострения му слух закъсня с долавянето на тежките тролски стъпки. Опита се в последния момент да се скрие в сенките, но не успя. Нещо тежко го удари по тила. Последното, което помнеше бяха отвратителните боси крака на пустинен трол пред лицето си. След това се съвзе в тази малка килия. През прозорчето успя да се ориентира къде е – стара човешка крепост на източната граница на кралството. Предвидена да защитава земите от планинските чудовища. А сега гномите бяха вкарали чудовищата вътре и я ползваха за себе си.
Силен трясък прекъсна мислите на елфа. След това се чу шум от тътрене на няколко чифта крака и звън на метал в метал. Амрас продължи да се услушва, но бавно зае стратегическо място зад вратата в готова за атака поза. Шумът като, че ли се приближаваше по коридора от ляво. От далеч като ехо в обратната посока започнаха викове и блъскане на врати. Каквото и да се приближаваше към килията беше голямо и сериозно притесняваше гномите. Шумът стигна до неговата врата и спря. Амрас се заслуша и успя да долови дрънчене на ключове. След това вратата му се отвори, а той остана в сянката зад нея. През вратата влезе висока и мусколеста фигура, с дълга руса коса, която падаше свободно до средата на гърба. Мощните рамене опсипани с белези говореха за суровост и нито една загуба в битка. Фигурата беше с кожени панталони, покрити с всевъзможни места за прибиране на оръжия. На кръста грижливо прибран висеше голям двуръчен меч, а в ръцете си фигурата държеше двуостра брадва и двуглав буздуган. Но това, което го стресна най-много беше разпознаването на лъка на едното рамо – неговия личен.
Елфът премери мислено шансовете си и се подготви за бърз скок. Надяваше се бързината си и доста по-лекото си тяло да успее да откачи лъка и колчана със стрелите и да избяга. Не бягаше от битки, но беше изтощен от няколкото дни прекарани в плен, а и нямаше как да разчита на вродената си елфска способност да черпи сила от гората. За това приклекна леко и се подготви за скок. В този момент фигурата се обърна с лице към него и Амрас се стъписа. Пред него стоеше млада жена от северните племена. Елфът толкова се изненада в първия момент, че изпусна контрола над тялото си само за миг, но той беше достатъчен за да издаде къде се намира. Жената се усмихна и се обърна към него на универсалния език:
– Значи ти си другия когото са успели да докопат? Аз съм Алтая дъщеря на Аринос, вожд на обединените северни племена. А ти кой си? – казайки това момичето свали лъка от рамото си. След това от една от ножниците на панталона си извади двете изящни ками, които Амрас позна веднага. – Всичко това би трябвало да е твое. Жалко, надявах се елфските ножове да останат като бойна награда – въздъхна тя и му ги подаде с неохота, но и приятелска усмивка.
– Аз съм Амрас Лисесол, член на Великия съвет на Елфите. И не са ме докопали – заловиха ме. – отговори той, поемайки оръжията си в ръка.
– Добре де теб са те заловили, мен ме докопаха. Който както иска да го разбира. – засмя се момичето докато оглеждаше елфа. По-висок от всички хора, които беше виждала, с дълга почти бяха коса, светли очи и кожа и извънредно слаб по нейните разбирания. Засилващия се шум от гномите привлече вниманието й. Тя кимна по посока на задаващата се стража – Ще останем да ги чакаме или ще се махаме от тук?
Алтая се подсмихна и вдигайки двете си оръжия мина през вратата. Без да се бави много Амрас зареди стрела и я последва.
***
Орег вървеше неспокойно по широките улици на Мелир – вътрешен град само на педесетина километра от столицата на хората Каим. Едно джудже не беше често срещана гледка, а и специфичният му външен вид не му помагаше. Със своите едва метър и четиресет беше нормален сред своите, но тук беше с височината на дете. Ако беше само ръста можеше и да не го забелязват много, но въз широките рамене и рунтавата брада сплетена на две плитки не го оставяха невидим.
Беше в града по свои работи и не с благословията на старейшините. Даже не му беше позволено да напуска планината, но той беше твърдоглав. Въртеше собствен бизнес с няколко от големите човешки рода и не възнамеряваше войната да му смути търговията. Нелегално изнасяше камъни от мините и ги продаваше за универсалните пари. С тях си осигуряваше няколко дни пиене и забавления в по-големите градове.
Харесваше да идва в Мелир – тук имаха имения три основни рода негови клиенти, а и парите изчезваха бързо в множеството кръчми. Но днес имаше нещо различно. Във въздуха се носеше напрежение. Хората, които го познаваха днес го подминаваха и извръщаха глава. Едвам убеди градската стража да го пусне. Повечето магазини бяха затворени, а малкото работещи не гледаха с добро око на минувачите. Нямаше я обикновената глъчка на площада, а беше пазарен ден. Нещо не беше наред и Орег знаеше, че не трябва да се опитва да разбере какво. Това, което трябваше да направи бе да се върне в сигурните пещери на Сиз и да си трае. Но любопитството му надделя и той продължи да броди по улиците в търсене на източника на напрежение.
Стигайки до централния площад се ориентира бързо какво притеснява хората. В далечния на него край, там където реката излизаше на нивото на къщите, образувайки красив канал, беше застанала странна групичка. От далеч човек ги взимаше за възрастен мъж с няколко хлапета, но джуджешкия поглед не сбърка – гоблини. В града се беше промъкнала малка група гоблини водена от чужденец. Орег се насочи по посока на нашествениците и опипа двете брадви на колана си. Вече го деляха само 15 метра от странната група когато мъжът рязко се обърна към него. Разпознавайки робата на магьосник от Ордена от другата страна на морето, джуджето разбра как са се промъкнали. Забави малко крачка, но продължи уверено напред. Вече го деляха само пет метра от групата и той се усмели да подвикне:
– Да не сте се загубили? – гномите се обърнаха среснати към него, а мъжът се усмихна леко. – Доста сте далеч от дома. – продължи Орег. – Да не търсите убежище?
– Вярвам, че това не е твоя работа, джудже. – отвърна с презрителен тон магьосника.
– Моята работа аз си я знам и точно в момента вашата малка групичка ми пречи да си я върша. – продължи да се заяжда джуджето.
– Нямаш работа тук, освен ако не искаш да пострадаш. – каза някак мазно мага, а гномите около него започнаха да се кискат. Орег имаше възможност да ги огледа добре и да си прецени шансовете. Имаше шест гнома, не силно въоражени – двама с мечове, един с лък и трима с малките бойни чукове, основно оръжие на гномите. Щеше да ги разпилее без дори да си разроши брадата. Единственото, което го притесняваше беше силата на магьосника. Всички джуджета имаха вродена резистентност към магия, но до определена сила на заклинанието. А беше слушал достатъчно истории за Ордена на магьосниците и не му се искаше да се изправя пред тяхен представител.
Хубавото в случая беше, че и той явно нямаше намерение да се разправя с джуджето и отстъпи назад, махвайки на гномите да атакуват. Малките същества явно не бяха много опитни войни и никога не се бяха изправяли срещу джудже. Подценявайки съперника си те се хвърлиха с главата напред. Орег само това и чакаше. Бърз като мълния той извади двете си брадви и използвайки инерцията на нападателите блъсна двама от тях така силно в гърдите, че те загубиха равновесие и паднаха в реката. Джуджето вхърли само бегъл поглед на давещите се гноми и се средоточи върху останалите четирима. Гномът с лъка се беше поодалечил малко, но не се прицелваше още – явно чакаше да види как ще се развие битката за останалите му събратя. Срещу джуджето се бяха насочили двата гнома с мечовете и последния с боен чук. Орег беше малко учудден да види колко добре гномите въртят мечовете, но беше опитен боец и три гнома не го притесняваха въобще. Двамата с мечовете връхлетяха едновременно върху него и той отстъпи крачка в страни. Използва устрема на единия меч и успя блокирайки го с брадвата си да дебалансира война така че да падне върху събрата си. Така двата гнома се озоваха на земята в неясно кълбо от мятащи се крайници. Преди да може да ги довърши гномът с чука успя да нанесе удър по лявото рамо на джуджето. От това ръката му изтръпна и за секунда почти изпусна брадвата. Гномът се опита да се възползва от моментното състояние, но Орег се насили и успя да вгидне лявата брадва, с която да блокира удъра. В същото време дясната му брадва премина през корема на гнома като през масло. Пусна вече мъртвия гном в краката си и се обърна да довърши двамата на земята. Те обаче вече бяха мъртви – явно в боричкането си се бяха накълцали.
– Ще се срешнем отново, джудже! – закани се презрително магьосника, след което се появи издайническо сияние около ръцете му и той изчезна. Орег остана сам срещу гнома с лъка. Гномът изстреля една стрела по джуджето, но той ловко я избегна. Още докато слагаше стрелата на тетивата гномът се свлече на земята с грозна рана на врата си.
Орег се огледа. Стражите се бяха насочили към него, хората излизаха за да видят какво става и започнаха да се носят писъци на ужас и отвращение, примесени с въздишки на облекчение по целия площад. Джуджето се огледа внимателно. Не очакваше да види мага, но не остави място за съмнение. И се оказа прав – забеляза го в далечния край на площада тичакйки да се скрива между къщите.
Подписала главата:
Ивета Атанасова
Втора глава
Без много много да му мисли, Орег се втурна по петите на магьосника. Не можеше да остави този надувко да му се измъкне. Магьосникът щеше да си плати за това, че съсипа спокойния му ден! Унесен в тези мисли джуджето за малко не се блъсна в магьосника, завивайки по една пуста малка уличка. Орег спря изненадано и извади брадвите си готов за битка.
-Аа, дребний не очаквах че ще си толкова нетърпелив да срещнеш смъртта си.- провлачено каза магьосника и се усмихна мазно. Злоба повече от друго се съдържаше в усмивката му. – Но защо ли се учудвам? Ти явно разбираш ситуацията, в която се намираш също толкова, колкото една мравка секунда преди да я настъпи пустинен трол.
Орег не можа да понесе повече от бръщолевенето на мага и се хвърли към него размахвайки брадвите си. Изведнъж осъзна че не се движи, а е замръзнал във въздуха. Не по собствена воля започна да разперва ръце и крака. Болката започваше да става от досадна нетърпима, а усмивката на магьосника още малко и щеше да стигне до ушите му. Орег се чувстваше по-безпомощен от затрупано в мините джудже, попаднало в мрежа на пешерен паяк.
Джуджето беше на път да припадне когато нещо се стрелна от сенките и втора, този път червена усмивка разцъфна под брадичката на мага. Той се облещи и притисна гърлото си с ръце, но преди да направи каквото и да е друго половин дузина шипове, материализирали се от сенките се забиха в сърцето му.
Освободен от магията Орег се строполи на земята и раздвижи схванатите си крайници. Който и да бе направил това, джуджето му беше задължен, но не смяташе да се остави да бъде хванат неподготвен втори път, ако този някой се окажеше враг. Сякаш в отговор на неговите мисли от една от сенките излезе закачулена фигура която би трябвало да е невъзможно да се скрие в толкова малка сянка. Странникът се приближи и Орег видя лицето му. Беше човек с остри черти и най-светлите сини очи които джуджето беше виждало. Имаш еобаче нещо в него което караше джуджето да отмества поглед. Сенките които падаха върху него сякаш се движеха като живи правейки почти непосилно за джуджето да задържи поглед върху него.
-За мен е чест, каменни войне Орег! Тук съм за да те предупредя за опасност надвиснала над всички нас. Опасност, която може да бъде преодоляна само с твоя помощ.
-Абе ти доста добре си се справи с този тук. За какво ти е точно моята помощ? И честно казано си ми съмнителен с тея сенки и всичко останало. – Джуджето хвърли поглед към парцаливото тяло на магьосника. От шиповете появили се от тъмнината нямаше и следа.
Човекът се усмихна сякаш вече беше чувал това и отговори:
-Каменни войне, бил ли си някога в абсолютен мрак? В мрака няма сенки. Ако светлината е прекалено ярка и помита всичко тогава пак няма сенки. Преди години един паладин искаше да ме убие заради съпоставката но го пощадих. Сенките не са нито добро, нито зло. Те са инструмент, който много малко хора могат да използват. – И сякаш за да потвърди думите си странникът материализира в ръцете си две ками изковани от сянка. За секунда те се удължиха и мечове, събраха се в лък и после също така бързо сенките се върнаха в ръкавите на човека.
Джуджето се прокашля за да прикрие изненадата си и после каза:
-Все още не си ми казал каква е тази опасност.
-Да предполагам че е време да ти разкажа…
* * *
Стрелата се заби в окото на гнома точно преди боздугана да пръсне главата му като презряла диня.
-Този беше мой! Така само хабя стрели! – Извика Амрас.
-Ами така става като си стоиш отзад. Ела и се позабавлявай! – Отвърна закачливо Алтая, след което разсече един гном и помете с боздугана си други двама.
-Остават още две зали пълни с тези дребосъци! Четири прочистихме и те така и не разбраха, че трябва да се откажат! – Елфът извади камите си и озъбен се затича напред. Подмина варварката и полетя сред гномите като лястовица със стоманени криле. Броните на гномите не спираха остриетата, които сякаш сами намираха гърлата им, а оръжията им бяха твърде бавни за да засегнат елфа, летящ като вятър носещ смърт.
Удивена Алтая го гледаше и се усмихваше. След това се засмя и размазвайки поредния гном с боздугана си се втурна да го догони, довършвайки успялите да избегнат смъртоносните ками.
Забързани двамата нахълтаха в следващата зала където ги очакваше изненадата. Две дузини гноми се бяха подредили в полукръг зад машина наподобяваща хуманоид, но висока 3 метра, а там където трябваше да е главата седеше един гном затворен в нещо като кристал и дърпаше разни ръчки и натискаше многобрайните педали в краката му. И явно те всички чакаха тях.
-Толкова ми омръзнаха тези гноми! Само губят и нашето и своето време! И сега тази машина! Съвсем ми убиват ентусиазма! – оплака се младият елф.
-Е ти пък убиваш тях така че сте квит! Стига де, това ще е забавно, не съм се била с машина! – Очите на Алтая блестяха кръвожадно.
-Ами добре ти поеми машината, а аз ще поема дребните.
-Страхотно!
Алтая извади двуръкия си меч, а Амрас сложи три стрели на тетивата. В един и същи момент елфът порази тримата най-близки гнома, а варварката стовари меча върху торса на машината. Впоследвалата суматоха Амрас пускаше стрела след стрела и докато гномите осъзнаят какво се случва половин дузина бяха мъртви. Другите обаче започнаха да се скупчват около елфа, което го накара отново да мине на камите и акробатика. Битката на Алтая не вървеше по-добре. Вече на няколко пъти бе изпитвала силата на механичните юмруци и можеше да ги сравни единствено с пустинния трол когото беше убила в ръкопашен бой. Хубаво! В северните племена всички обичаха предизвикателствата. Сякаш почивала си досега варварката скочи ловко и нанесе съкрушителен удар върху кристала, където стоеше гнома, напуквайки го. Разярен той дръпна една ръчка и машината удари Алтая. Тя отлетя два метра назад и докато се изправи машината вече летеше към нея. С последни сили варварката се сниши и заби върха на меча си в „кръста” на хуманоида. След това използва собствената му инерция, за да го прехвърли над главата си стоварвайки го по гръб. Обзета от бойна ярост жената от северните племена извади боздугана си и със скок го натресе през кръстала право върху гръдния кош на малкия нещастник. Изправи се и ухилена погледна към Амрас. Той стоеше до труповете на гномите и беше повдигнал вежди одобрително. Усмихна се на варварката и ѝ махна да продължат. Елфът не беше голям любител на хората но Алтая определено беше забележителна жена.
Амрас си пое дълбоко дъх, сложи стрела на тетивата и отвори вратата към последната зала…и отново ги очакваше изненада. Над 50 гнома лежаха мъртви разпилени из залата а в средата стоеше мъж с качулка и най-сините очи, който елфът беше виждал.
-Ето ви и вас: Амрас, горски войне и Алтая, носителко на северния огън. За мен е чест! За жалост времето ни изтича, а това което ще ви кажа засяга съдбата на целия свят…
* * *
Ялос ясно осъзнаваше че няма как да стигне навреме до Тал за да организират някаква защита, но не можеше просто да се откаже и да остави хората да умрат. Никой невинен нямаше да погине заради него. Спеше малко, а когато спеше сънуваше Еналия. Това още повече го разубеждаваше да спи. Цял ден и цяла нощ тичаше, а когато вече не можеше да тича, ходеше докато накрая рухне от умора и засънува нощта когато му отнеха всичко.
Както всяка година Седмината се събираха за да обсъдят заплахите надвиснали над кралството и какво могат да направят за да спасят невинните от злото. Седмината бяха най-добрите войни в човешкото кралство и всички се отнасяха към тях с уважение и благоговееха пред тях. Но по време на срещата един от слугите който носеше вино на Седмината в простата кръгла зала където се събираха, заби нож в гърба му. Въпреки болката Ялос го уби само за да види, че другарите му го обкръжават с извадени мечове. Менар неговия най-близък приятел махна с ръка и двама слуги добвлякоха Еналия гола и насинена. И пред очите му Менар преряза гърлото й. Побеснял Ялос се измъкна, убивайки трима от шестимата предатели, но така и не успя да отмъсти за любимата си.
Всяка сутрин следотърсачът се будеше с мисълта как не е успял да спаси Еналия и всеки ден се молеше да има шанс да танцува със смъртта, както би танцувал с изгубената си любов. И изглежда днес беше извадил късмет.
На пътя му стояха два войника и той изкрещя на единия:
-Препускай към Тал! Иде Армия гноми! Водят машини и тролове!
Очите на стража се разшириха и той веднага препусна към града, а другият го попита:
-Ами ти?
-Не ме мисли мен! – отвърна Ялос и плясна коня му, който се затича към другия конник
След десет минути следотърсачът вече беше точно на пътя на войската седнал удобно на меката трева и чистеше меча си. Мечът му беше прост с изключение на белия камък по средата на ефеса.
– Е май това ще е последния танц който ще танцувам без теб Еналия. Винаги съм си мислел, че искам да умра геройски и някой бард да съчини песен за мен. Знаеш ли сега какво си мисля. Тези гноми не са виновни за смъртта ти, но пък искат да убиват и плячкосват в Тал. Това ми стига. А ето ги. Вече ме видяха. Надуват роговете и някаква групичка тръгва напред да ме премахне от пътя си.
Групичката се състоеше от три гнома и висок късо подстриган човек. Мечът на кръста му беше почти идентичен с този на Ялос. Единствената разлика беше че камъка на неговия ефес беше зелен. Следотърсачът не можеше да повярва на очите си. Мъжът със зеления камък се засмя и извика:
-Търсачите ми казаха за теб, но просто не им повярвах! Старата ми дружка Ялос! Хей знаеш ли, трябва да ми благодариш! Издирих и заклах Болдер! Сега сме само аз ти и Менар. Помниш ли? Аз определено помня! Женичката ти я биваше! – Мъжът се измя злобно, а след това извади меча от ножницата си – Е стига шеги, време е да умреш.
-Варен, Варен не мога да ти опиша колко се радвам да те видя! –Ялос изтегли меча си от ножницата и се усмихна зловещо. – Да танцуваме!
Двамата се хвърлиха един срещу друг. Танцът беше част от Ялос, а мечът беше едно с ръката му. Нападна с Разтварянето на ветрилото, сечейки към гърлото на Варен, но той го спря с Еднорога, мушкайки с меча пред себе си. Еднорога се превърна в Измамникът, мушкайки към окото на следотърсача, но Ялос го блокира с Прозореца, като рязко удари меча му с плоското на острието си. След това Къщурката посрещна Джуджето, Вихъра се срещна със Стария дъб. Двамата мечоносци сякаш летяха понесли се в смъртоносния си танц. Наметалата им плющяха на вятъра, а стомана целуваше стомана. Разярен от проточилата се битка Варен замахна с Бръснача, който отново се превърна в Еднорог за да спре Удара от небето, но точно преди Ялос да довърши удара, премина в Бика и мушкайки заби меча си в дясното рамо на Варен. Отчаян предателят се опита да го съсече с Морската вълна, но Бивните на глигана мушнаха под нея право в сърцето му, в същото време блокирайки удара му. Варен се изцъкли и тръгна да казва нещо но юмрука на Ялос се стовари в лицето му и гго събори на земята където повече не помръдна.
Задъхан следотърсачът погледна към гномската армия и озъбен изрева:
-Кой друг иска да танцува?!
-Не е дошъл денят за последната ти битка Ялос, войне на отмъщението. – Каза някой зад гърба му и го дръпна назад в мрака.
-Къде сме? – попита Ялос оглеждайки скалите наоколо. До него седеше закачулен мъж с ярко сини очи.
-Това е Сиз. За мен е чест Ялос. Доведох те тук защото тук започва най-важния ти танц. Ако се провалите света е загубен. Всичко е загубено.
-Но какво трябва да правя и кои сме ние и въобще кой си ти?
-Много въпроси имаш Отмъстителю. И малко отговори мога да ти дам. Трябва да отидеш на върха на Сиз където ще срещнеш Орег – каменния войн, Амрас – горския войн и Алтая – жената войн на северния огън. Трябва да сте там и трябва да сте готови. Това мога да ти кажа. А колкото до кой съм аз – аз съм Сянката. Другите имена загърбих и в мисията ви не мога да помогна. Не и директно. Но ще направя каквото мога докато имам сили. Сенките са най-дълги по изгрев и по залез, но кое от двете е сега?
-Не съм много сигурен, че… – Ялос млъкна когато видя че мъжът вече е изчезнал. – Е, има доста път до горе…
* * *
Амрас и Алтая седяха на един камък на платото на върха на Сиз и си говореха за битката с гномите. От далече върха на Сиз изглеждаше остър но всъщност беше доста плоско и широко. А също и обсипано с доста странни символи. Както си седяха и двамата забелязаха малък силует който сякаш излезе от самата скала. И двамата рязко станаха стиснали оръжията си, когато фигурата извика:
-Слава на Старите Строители! Не знаех че има коридор чак до върха на Сиз! Ей вие двамата, аз съм Орег. Сянката ми каза че ще сте тук. Къде е четвъртият?
– Не знаем Каменни Войне. – Отвърна елфът и поздрави официално – Нека ръката ти е здрава като Стария Град!
– Здрава си е тя! Поздрави елфе! И на теб…Алтая?
-Да, аз съм Алтая от северните племена. Не си виждал жена варварин предполагам? Малко от нас слизат на юг.
И тримата млъкнаха изведнъж, защото видяха един мъж да се изправя в далечния край на платото.
Ялос се приближа до елфа, джуджето и жената и каза:
-Аз съм Ялос. А вие трябва да сте Алтая, Амрас и Орег? Предполагам вече знаете, че ако не се съберем ще свърши света, че само заедно можем да противостоим на мрака и така нататък? – Мъжът повдигна въпросително вежда.
-Да. –отвърнаха тримата заедно.
-А някой да знае защо сме се събрали тук?
-Не. – отново отвърнаха всички в един глас
-Е в такъв случай… – продължи Ялос, но бе прекъснат от мощен трясък.
Четиримата се обърнаха и видяха по средата на платото огромно кълбо от светлина. Сякаш бе направено от чиста енергия, която се въртеше. От небето западаха светкавици удряйки в средата. Вихрушки заиграха наоколо и огнени топки започнаха да описват странни фигури във въздуха.
-Някой знае ли какво е това? – Попита джуджето.
Земята се разтресе.
-Не знам но, предполагам че затова сме тук. – Отговори Амрас.
Последва взрив.
Подписал главата:
Димитър Димитров
Трета глава
След силния взрив насред символите навръх планината се материализира вече познатия качулат мъж. Около него имаше синкаво сияние, което полека гаснеше. Той отмести гуглата от главата си и откри лицето си – сбръчкано като на старец, за когото смъртта е близо, сивкавата брада беше в контраст с липсата на коса. Очите му бяха неестествено сини. Въпреки донякъде нелепия си вид, мъжът излъчваше самоувереност и достолепие. Лека усмивка разтегли устните му, когато пристъпи към четиримата, които го гледаха от подстъпа към върха. Разпери ръцете си и заговори:
– Най-сетне ви събрах. – направи пауза и пъхна ръце в ръкавите си. –Добре дошли на връх Сиз, мой дом и мястото, откъдето наблюдавам света през последните хиляда години…
Не успя да довърши, тъй като бе прекъснат от любопитния Амрас:
– Определено изглеждаш стар, но нямах представа, че мога да се срещна с някой толкова древен представител на твоята раса. Елфите са най-дълголетната раса в този свят. Как успя да доживееш до такава възраст? – попита с нескрит интерес елфът.
Той бе готов да задава въпросите си дълго време, но бе смушкан в ребрата от Алтея:
– Млъкни малко, дърдорко!
Другите също бяха се вторачили в елфа и той осъзна, че е по-добре да запази въпросите си за друг момент. След като Амрас наведе виновно глава с готовност да слуша, загадъчният мъж продължи с тънка усмивка:
– Тъкмо щях да обясня…Аз съм Булифар.
В този момент елфът вдигна главата си. Името му беше познато.
– Живял съм на този свят преди вие даже да се появите като същества. Аз съм един от…
– … Древните дракони – довърши вместо него Амрас, все още недоумявайки какво става.
Орег също се намеси:
– И при нас има легенди за драконите, даже в повечето записани предания се споменава точно твоето име – изрече джуджето със страхопочитание.
Следотърсачът от своя страна седеше със скръстени ръце и наблюдаваше случващото се с интерес. Алтея беше останала с отворена уста, след чутото.
Булифар кимна към Амрас.
– Точно така. Виждам, че си използвал младостта си добре. Аз съм един от последните оцелели дракони на този някога прекрасен свят. Събрах вас с последните си сили, защото имам задача, която трябва да изпълните. Ако искате светът да продължи да съществува по познатият ви начин, разбира се.
Ялос го изгледа скептично и зададе въпросите, които се бяха зародили в него след думите на дракона:
– Как очакваш да повярвам, че ти си древно създание излязло от приказките? Може да си някакъв побъркан магьосник – отшелник и просто искаш да ни използваш за пъклените си планове. Естествено, само за твоя изгода. А и какво толкова могъщо може да има на този свят, че да го промени коренно?
– Съмняваш се в мен. Ех, това е едно от типичните качества на хората – рече Булифар с въздишка. – Но щом търсиш доказателство, ще ти го дам. Ще ти покажа истинската си форма.
Булифар изчезна сред гъста мъгла. Силен повей понесе във вихър дребни камъчета и прах и ги запрати в лицата на Ялос, Орег, Алтея и Амрас. Само след броени мигове мъглата се разнесе, вятърът спря и пред погледите им се изправи фигурата на легендарния Древен дракон Булифар. Всички, с изключение на Ялос, гледаха смаяно как създанието се отърси и ги погледна със същите неестествено сини очи. Човекът изсумтя и каза:
– Виждал съм и по-добри фокуси по площадите на градовете. Това е евтина зрителна измама. Сега ще ви покажа, че съм прав.
След тези свои думи той се приближи към дракона. Вече на няколко крачки от него извади меча си.
– Сега ще разнеса тази илюзия! – закани се Ялос.
Амрас и Орег се завтекоха след него, за да го спрат. Булифар ги изпревари:
– Човеко, прибери меча си или ще бъда принуден да те хвърля в морето – рече той с властен и спокоен глас.
Ялос се почуди малко, но прибра меча в ножницата си. Вече повярва, че пред него стои истински дракон. Елфът и джуджето също спряха и си отдъхнаха, защото знаеха колко лошо може да стане, ако предизвикаш Древен дракон. Все пак всяка легенда носи в себе си частица истина. А това, което те бяха прочели и знаеха, не завършваше никак безболезнено за враговете на драконите.
Силен блясък от синкава светлина и Булифар отново бе в човешката си форма.
– Заповядайте! В онзи край на платото има място, където ще ви бъде по-удобно да чуете това, което имам да ви възложа – каза той и посочи към редица удобни столове и маса на място, където допреди миг имаше само голи скали. – Това вече е дребен трик – подсмихна се драконът.
Групата се насочи натам. Амрас и Алтея спореха за това дали преди малко намесата на елфа е била неучтива. Орег и следотърсачът вървяха малко встрани. Джуджето смъмри Ялос:
– Извини ме, храбри мечоносецо, но мисля, че трябва да подхождаш по друг начин докато тече мисията ни. Това ми казва моята интуиция.
– Благодаря ти за съвета, Каменни войне, наистина ще трябва да внимавам –намусено отвърна Ялос.
Вече настанени по столовете покрай масата, застигнатите от обща съдба бойци бяха готови да слушат поръченията на дракона. Но той отново беше изчезнал някъде. Разговорите помежду им продължаваха и тогава Булифар се завърна, носейки храна достатъчна за всички тях. Постави я на масата и им каза:
– Предположих, че сте огладнели. Сега ще се погрижа и за жаждата ви – и се обърна.
Всеки от групичката придърпа към себе си част от храната и започнаха да ядат бързо. През това време Булифар дотъркаля едно буре с крак, отвори го и сипа от червената течност в кана.
– Първокласно вино за моите гости! – рече с пресилена учтивост и постави каната до храната, която вече изчезваше в устите на гладните войни. – Никога не съм го обичал – рече и им подаде чаши.
Кратката закуска приключи бързо. Облегнати на столовете Ялос, Орег, Алтея и Амрас бяха готови да чуят задачата си. Булифар се намести и започна:
– Преди време хората изтласкаха гномите на юг, навътре в смъртоносните пустини. Сега те се връщат, за да отмъстят. Но искам да ви кажа, че това тяхно желание е подсилено от допълнителни фактори. Насред пустинята Огмер в един от оазисите има страховита тайна. Това, което се намира там е отчасти там по моя вина. Когато хората бяха още млад вид на този свят, те показваха потенциал да станат едни от господарите на света. Бяха хитри, ловки, приспособими. Точно в тези им качества моят събрат Огмерин видя заплаха за света. Той намрази човешкия вид и поетапно унищожаваше поселищата им. Аз бях против това. Съзирах и доброто в хората. Уви, той не успя. Постепенно Огмерин започна да полудява, оттегли се на юг, все по-рядко го виждахме.
Когато един от нашите събратя отиде до леговището му, за да го навести, намери място, което беше започнало да попива покварата от увредения ум на Огмерин. Природата бе започнала да се отдръпва, тя не издържаше на такава злост и омраза. Моят събрат, Долун, имал близка среща с полуделия дракон. Видял следното – Огмерин в човешката си форма правел чертежи и схеми на някакви механизми. Както установихме после, това бяха машини, които да спомогнат унищожението на хората. Долун се опитал да поговори с Огмерин, но резултатът не бил добър. Срещата приключила с кратка схватка, в която Долун бил изтласкан от леговището и ранен. По-късно тази рана едва не го съсипа, защото ноктите на Огмерин бяха станали отровни, покварата го беше изпълнила целия.
Не мислихме много какво точно да направим по въпроса. Единственият възможен изход беше да отстраним полуделия ни събрат. Трябваше да го убием. Обсадихме леговището му и атакувахме. Той се брани дълго, лудостта му даваше сили, а и благодарение на нея беше достигнал до нови нива на магията. Беше трудна и тежка победа, някои от нас загинаха, други бяха ранени и агонизираха дълго преди да успеем да направим нещо за тях. Не полудяха, защото бяха силни и сред себеподобни. Трупът на Огмерин остана далеч на юг в пещерата, която ние запечатахме със скали и магия. Ала покварата бе толкова силна, че бариерите ни не я спряха. Тя се разпростираше все по-надалеч, но силите на моите събратя, които покровителстваха околните земи, обединени с тези на духовете на земята я спря. Мястото, което успя да засегне, днес е известно като пустинята Огмер. Име дадено от елфите, които тогава започваха своя възход. Те знаеха за случилото се, защото ние разказахме на владетелите им. Дори бяха го записали, но книгата бе изгубена преди хилядолетия. Остана само преданието, което бе превърнато в приказка, разказвана на децата.
Много години по-късно гномите бяха прогонени в тази пустиня. Търсеха убежища и място, където да започнат наново да градят. Те достигнаха до прохладния оазис и откриха пещерата. Вътре намериха останките на Огмерин. Чертежите ги нямаше, бяхме ги изгорили заедно с прототипите на машините. От този ден нататък гномите започнаха усърдна работа. Резултатът бяха машини-оръжия, които бяха усъвършенстван вариант на унищоженото от нас. Нещо ги караше да работят безспир и да се готвят за война. Заключих, че духът на Огмерин продължава да е там и влияе върху съкрушените от отчаяние гноми. Той ги контролира. През тези години бе успял в нематериалната си форма да работи върху машините си. Сега насажда идеите си у гномите, които също започнаха открито да мразят хората, заради това, което им бяха сторили. От работилниците им постоянно излизат нови машини. Тяхната армия напредва към брега. Искат да смажат хората, за да им отмъстят.
Вашата задача е да спрете това, аз ще ви помогна, с каквото мога. Жалко е, че нямам вести от малкото останали живи мои събратя от другата страна на морето. Не очаквам да са много и не очаквам да помогнат. Вашите оръжия ще бъдат подсилени, ще получите и някои магически предмети, които съм скрил тук.
Разнородната групичка се изправи. Лицата им изразяваха готовност да спрат заплахата. Спогледаха се и тогава Орег каза:
– Заклевам се, че ще предпазя този свят от заплахата, която го грози. Ще се бия редом до своите спътници и ще ги защитавам, кълна се в брадата на Ихорг!
Новите му другари последваха примера му.
– Кълна се в Светлият лес, че ще изпълня възложената ми задача дори с цената на живота си! – каза Амрас
Това бе голяма жертва за елфа, който смяташе своя живот за прескъп и ценен.
– Аз, Алтея, жената – воин на племето Имраб, ще се боря за благополучието на този свят! – заяви жената от севера.
– Като един от малкото останали мечоносци на Кралството, аз, Ялос, се заклевам, че ще изпълня своя дълг към родината си и към новите ми бойни другари!
Орег каза с отегчение:
– Хайде стига празни приказки, да се залавяме за работа! Човек да не се пошегува…
– Търпение, джудже. Ще ви трябва малко подготовка преди да заминете – рече Булифар.
* * * * *
– Къде ги видяхте?
– До брода на река Тайн, сър. Движеха се с бърз ход, вероятно до два дни ще са тук.
– Свободен си. Кажи на стражата да се приготви. Очаквайте допълнителни разпореждания – заповяда началникът на градската стража на Тал капитан Тиръс.
Войникът, който бе дошъл да докладва, излезе и се запъти към казармите. Капитанът нахлузи шлемът си, погледна към пристанището, което бе изпълнено с хора. След това се обърна към градските стени – бяха в наистина лошо състояние. Сега той трябваше да докладва пред местния управник и съвета на града. Харесваше лорда, но повечето от съветниците бяха подкупни и безчестни хора. Изпрати да доведат коня му като през това време стегна ботушите си. Излезе навън под парещото слънце. Денят бе особено горещ, а сега след тези новини не се очертаваше да стане по-приятен. Очакваше го работа. Качи се на коня си и се отправи към сградата на съвета. Премина близо до пазара, където хората не подозираха какво приближава и се пазаряха некачествена стока. Изведнъж, сякаш за да направи деня още по-непоносим, отнякъде се появи търговец от юг, както личеше по дрехите му. Той се изправи насред пазарището и се развика:
– Идват! Хиляди са! Имат и машини! Хора, спасявайте се! Бягайте!
Околните го изгледаха недоумяващо, а той се завтече към някакъв мъж, за да му обясни. Мъжът се отдръпна като от прокажен. Капитан Тиръс приближи пешком и дръпна изпадналият в истерия търговец. Той обърна стъписаното си лице към войника и се опита да му обясни:
– Много са, трябва да направите нещо! Моля ви! – прошепна и се свлече.
„Напрежението му е дошло в повече.” помисли си капитанът. „Поне ми спести гоненицата”. Повдигна тялото на търговеца, който дори в безсъзнание мълвеше за армиите, които идат от юг. Обърна се към стражът, който стоеше на пост наблизо и му заповяда да го отведат на сигурно място, откъдето да не всява смут.
Потегли отново към съвета. Пристигна и остави конят си, тичешком изкачи стълбите и съобщи, че иска среща с лорда по изключително важен въпрос. Секретарят го огледа и каза:
– Лордът няма време за войнишки истории, сега той пие чаят си.
С нескрито презрение към глупостта на чиновника, Тиръс се засили към двукрилата врата и я отвори със замах. Вътре видя лорда, който наблюдаваше движението по доковете. Той се извърна към капитана с учудване.
– Имам важни новини, които не търпят отлагане – заяви Тиръс.
– Докладвай тогава! – отвърна лордът. Той харесваше Тиръс точно заради тази негова импулсивност и желание за действие.
Подписал главата:
Петър Пенев
Четвърта глава
Нетърпението на четиримата воини забавляваше стареца-дракон. Толкова различни бяха преди, а сега бързо трябваше да се преобразят. Да потеглят в една битка, приели мисията да излязат победители или да паднат победени. Колко много имаше като тях. С какво бяха по-различни тези? Нима наистина можеха да защитят Караман. Последният дракон знаеше, че в тази групичка има повече сила, отколкото различия. И всички заедно щяха да преодолеят слабостта.
-Елате с мен!-кимна им Булифар.
До него изведнъж зейна дупка.
-Зная, че може би харесвате оръжията си, но за онова, което скоро ще последва ще ви трябват и алтернативи.
Ялос изсумтя, сякаш искаше да възрази, но бе смъмрен с яростен поглед от Алтея. Четиримата поеха надолу към непознатите дебри. По стените бяха закачени факли, които ги приветстваха с пламък. След минута вече бяха слезли по витите стълби.
-Леле, това и в сънищата си не съм го виждал…
Орег се затича към дългата маса, пред която изведнъж се бяха озовали. Из дългата й повърхност бяха пръснати различни оръжия. Ятагани, мечове, щитове и ками. Колани и брони, които привличаха опитните бойци.
-В Рая сме, приятели!!!-изкрещя каменният войн.
Амарас забърза към един извит меч.
-Ето това се нарича любов от пръв поглед-засмя се той, докато оглеждаше блестящата повърхност на оръжието.
-Не бързайте толкова, о, това изглежда смъртоносно…-намеси се в оживените възгласи и варварката.
Вдигна един меч и го развъртя из стаята.
-По-леко е дори и от камите! С това определено ще бъда по-бърза и от вятъра!
Джуджето отиде до един масивен щит и го вдигна.
-Интересно….
То огледа за няколко мига металната повърхност.
-Но нима се очаква да го влачим до… мястото на което ще ни изпратиш?
Преобразеният дракон се доближи с добродушна усмивка до Орег. Взе щита от ръцете му и в миг пособието се превърна в малка фигурка, побираща се в длан.
-Ти ли го направи?-изуми се Алтея.
-Аз може да съм стар магьосник, но в този щит има достатъчно магия, за да може всеки от вас да го използва, когато поиска.
Джуджето взе обратно в ръцете си фигурката.
-Една мисъл е достатъчна, за да го промени-додаде Булифар.
В следващия миг щита отново тежеше в ръцете на каменния войн.
-Това определено ще ни бъде от полза. Особено за изненада на противника- повдигна вежда варварката.
Една кама изхвърча и здраво се заби в стената.
-Уау, и са здрави!-възхити се Амарас-Как само проби камъка. Видяхте ли?
-Булифар, ти ни даваш истински унищожители. Със сигурност шансовете ни бавно, но сигурно се увеличават…-започна Алтея.
Великият дракон само се подсмихна и погледна настрани. В края на масата стоеше Ялос. Войнът гледаше повърхността на една кама и мислеше нещо. Не вдигаше поглед от нея, сякаш опитваше да потъне в искрящата повърхност. Булифар с бавни стъпки стигна до човека. Положи ръка на рамото му. Ялос го удостои с бърз поглед, след което се отдръпна. Остави камата настрани и огледа мястото.
-Разбирам. Събрал си ни в тази забравена от всички пещера, за да ни натовариш със задачата да спасяваме света? Колко поетично.
Старецът наклони глава на една страна и загледа отмъстителя.
-Усещам ирония в думите ти…
-Ирония?
Човекът избухна в смях.
-Това в момента е една жестока, жестока шега. С мен, с тях, с всички…
-Е, радвам се, че го възприемаш така, момко. Винаги съм уважавал чувството за хумор.
Войнът заби камата близо до себе си в масата, а от отворените му очи изтичаше ярост.
-За кого се мислиш ти?!-изкрещя той.- Бъркаш се в живота на хората без никой да те е канил. Прекъсваш най-важните им битки. За да ги накараш да спасят света, без да са имали смелостта дори да спасят себе си…
-Нима като умреш заради някаква жена ще спасиш някого.
-Тази някаква жена, беше животът ми.
Тримата присъстващи стояха по местата си, забили погледи в оръжията на масата. Изведнъж в залата се разстла неловко мълчание.
-А най-добрите ми приятели я заклаха пред очите ми… След като знаеш, явно освен досадник си и воайор.
Ялос впери поглед в стената. Виждаше отново сцената. Чувстваше отново болката. Кръвта по пода. Смехът на убийците. И любимото тяло, което с всеки миг изстиваше.
-Аз не успях да спася дори нея. Нима ще мога да спася света?
Не можеше да плаче. Всяка нежност си бе отишла заедно с влюбеното сърце.
-Съжаляваме Ялос…-изрече тихо Булифар.
Човекът сведе поглед и поклати с глава. Сякаш вече нищо нямаше смисъл за него. Животът се бе превърнал в съществуване.
-Но, разбери, че си нужен. Със своите умения можеш да спасиш милиони жени от съдбата на твоята любима. Бори се, това би искала и Еналия.
Войнът не попита откъде магьосникът знаеше името на жената. Пък и не го интересуваше. Остана сам в ъгъла, докато останалите бавно възобновяваха разговора си.
-Предполагам, че вече сте уморени.
Старецът плесна с ръце и оръжията изчезнаха.
-Колко неочаквано…-изсмя се Алтея.-Все пак се надявам, че оръжията си остават за нас…
-Всичко, което си харесахте ще ви чака в стайте.
-Аха, това да не е някакъв планински хан?-възкликна джуджето.-Дано има свестни легла.
И докато останалите се шегуваха, човекът отново и отново ставаше свидетел на края на един живот. Своя.
*****
Ялос лежеше с отворени очи в удобното легло. Стаите не бяха големи, но уютни, а в едната стена на всяка имаше запалено огнище. Но човекът не можеше да заспи, а и не искаше. След като вече нямаше нужда да бяга или да се бие, осъзна колко куха е болката в него. Не чувстваше нищо и от това болеше още повече. Усещаше, че една част от него се бе отчупила. И нямаше как да се върне. Проклинаше онзи, който го беше спасил. Колкото и силен да беше. Колкото и добронамерен към човечеството. Осъди го на бавна и мъчителна смърт.
И докато се чудеше дали си струва да продължава напред въпреки думите на великия дракон, сънят бавно сключваше длани около тялото му.
Изведнъж мъжът се събуди от вълчи вой. Огледа се наоколо. Намираше се в гора. Сънуваше ли? Как се бе озовал тук? Луната се издигаше над него кръгла и недостижима. Осветяваше дърветата. Той бавно се изправи и огледа наоколо. Дървета, дървета, дървета… А вълчият вой се доближаваше все повече. Изведнъж от мрака изникнаха няколко животински силуета. Ялос посегна към меча си, но осъзна, че не носи оръжие. А глутницата се събираше и щеше да го разкъса.
-Това е просто сън. Трябва да е просто сън…
Инстинктивно побягна, когато озверелите хищници затичаха към него. Клоните раздираха лицето му. Вълците ръмжаха по петите му. Войнът се спъна в един камък и падна по корем. Извъртя се преди първият вълк да скочи отгоре му. Животното оголи зъби и доближи муцуната си до лицето на човека. Смъртта сякаш излизаше от убийствения дъх на вълка. Готова да отнеме живота от този презиращ себе си войн.
Изведнъж животното погледна напред, уплашено се извърна назад и избяга.
Ялос пое дълбоко дъх. Беше спасен. Обърна се към онова, което го беше спасило. Зад гърба му стоеше висок мъж, който откри лицето си на лунната светлина. Добродушна усмивка се бе спуснала по устните му. Около нея беше израснала брада, а очите му бяха вперени право в новодошлия.
-Приветствам те войне на отмъщението.-разпери ръце в поздрав непознатия. Лицето му изглеждаше смътно познато на Ялос.
Войнът се изправи и погледна по-отблизо високият мъж. Направи крачка назад от изненада.
-Вие сте…
-Аз съм крал Троер II, или поне каквото е останало от него. Странстващ из сънищата дух, който се опитва да дарява надеждата, която гномите ампутираха от кралството ми като ненужен крайник. Но уви, аз сам съм виновен за това.
Призракът помогна на човека да се изправи. Войнът не можеше да свали очи от привидението.
-Усещах, че давайки трона на Релис няма да последва нищо добро. Той беше прекалено невъздържан, обичаше да има без да дава от себе си нищо.
Старият крал погледна към луната и сякаш засвети в нейната светлина.
-И заради своята грешка аз бях осъден да гледам как кралството ми се разпада, макар и само като вехнеща душа. Усещам болка на всяко живо същество, но на десетилетие аз мога да помагам само на един, единствен човек.
-Значи съм в този сън, защото искаш да помогнеш на мен?
-Смятам, че е достатъчно логично.
В душата на война изгря малък пламък надежда. Може би не всичко беше изгубено. Може би…
-Имаш ли силата да възкресяваш?
Усмивката на добрия дух помръкна. Троер пристъпи към Ялос и поклати отрицателно с глава.
-Нямам силата да променям събитията, които са се случили. Съжалявам синко. Ако можех, щях да избера да се върна във времето, в което кралството ми бавно се разпадаше и да запълня пукнатината.
Светлинката у младия войн отново бе стъпкана.
-Мога да ти помогна единствено в бъдещето да получиш желаното отмъщение. А ти ще го получиш единствено ако унищожаваш злото, пуснало пипалата си като ужасяващо чудовище.
Войнът изгледа призрака подозрително.
-И какво е нещото, което може да ми помогне?
Около Троер започна да се събира сива мъгла.
-Рано е да го получиш. Но помощта ще дойде тогава, когато най-малко я очакваш. Очаквай онази помощ, която ти обещах и се бори за кралството. Само така ще можеш да пребориш и кухата болка, причинена от приятел. Само така ще дадеш на бъдещите поколения силата на доброто от което се нуждаят.
-Но защо мен? Защо ме избра?
Човекът-войн наблюдаваше как мъглата бавно прегръща духа.
-Защото ти си най-раненият от силните хора, които могат да помогнат на този свят. От онези, които имат силата да го променят, макар и да не са по-различни или по-силни от никого.
Мъглата се превърна в светлина, обвила се около тялото на привидението.
-Може би един ден ще се видим пак, Ялос. И не забравяй. Ти никога няма да бъдеш сам.
Последните думи продължаваха да кънтят в главата на война. Той седна в леглото и осъзна, че всъщност вече е в стаята си. Огледа се и разтърка очи с ръце. Всичко това беше ли сън? Наистина ли разговаряше със самия Троер II? Нямаше как със сигурност да знае това. Но осъзна едно. Душата му беше по-спокойна. Защото някъде дълбоко в нея стоеше желанието за промяна. Промяната за която той и останалите, щяха да се борят до край.
Подписал главата:
Иван Русланов
Пета глава
На сутринта дойде време за раздяла. Героите се бяха събрали пред пещерата, когато Булифар заговори:
– Време е да поемете по своя път. Не мога да ви дам точни насоки, къде да отидете, какво да свършите. Не аз ви събрах, ако и това да ви се струва така. Далеч по-велики сили управляват цялото мироздание и именно те са ви избрали да играете ключова роля в спасяването на света. Ако искате, наречете го съдба. А аз съм само неин помощник, така да се каже, стъпало, което да ви отведе нагоре по пътя ви. Мога да ви дам само насока – тръгнете към Стария Караман, там, докъдето някога се е простирало кралството по времето на Троер II.
При споменаване на името на великия крал, Ялос потръпна. Драконът продължи:
– В един от изоставените градове – Нисанта – ще намерите Библиотеката на еоните. Тя не е дело на човешки ръце, тъй като е много по-стара от рода на хората. Там ще намерите отговорите, които търсите. И се пазете. Опасността дебне отвсякъде, и то не само в лицето на гномите! Това е моят последен съвет към вас.
– Благодарим ти благородни драконе, твоята помощ ни беше неоценима – елфът Амрас се поклони ниско. Орег пък падна на едно коляно. Ялос и Алтея също направиха кратки жестове на признателност.
Когато се изправиха, те вече не бяха на билото на Сиз, а в полите на планината, в една горичка, където омайно ромолеше ручейче.
– Така. Старият Караман… – започна своя размисъл Ялос, докато другите още се отърсваха от магията – на половин ден път оттук е границата…
– Чудесно! Да тръгваме, – рече Алтея.
– … но, – продължи Ялос, – ние отиваме в Нисанта, което е на най-малко три дни път пешком оттук. А нямаме толкова време, при положение, че гномите и техните машини напредват все повече към сърцето на кралството на запад.
– Трябва да намерим някакви ездитни животни! – възкликна Орег.
– Коне, за какви други ездитни животни се сещаш? – заяде се Амрас.
– Елфе, планинските воини са усъвършенствали ездата на няколко вида животни, измежду които планинската коза и брадатия върхар!
– Нека не губим време, а да тръгваме. Ще намерим животни, кой каквито иска, в някое погранично село. Там все още има трудолюбиви хора, които работят от сутрин до вечер на нивите. – Ялос изглеждаше крайно нетърпелив да тръгне на път.
Четиримата спътници върваха през следващите няколко часа. Амрас разказваше за своите подвизи в Септа Секино, столицата на елфическата империя, простираща се на площ десет милиона дървета, и за членството си във Великия съвет. Алтея го слушаше, а елфът все повече ѝ харесваше. Той също от време на време я поглеждаше с усмивка на лицето. Орег пък не пропускаше момент да подразни остроухия си спътник за някой странен навик на елфите, като този да измерват площта на империята си в брой дървета. Ялос странеше от другарите си. Слънцето вече беше високо в небосвода, когато достигнаха до малко село с не повече от петдесетина колиби със сламени покриви. Поне така изглеждаше от страната, откоято влизаха.
Хората в селото бяха съвсем невзрачни и обикновени, с прости ленени дрехи, а някои от тях със сламени шапки. Гледаха с интерес пъстрата група пътници от своите ниви, които бяха засяти с пшеница, царевица или златни картофи. Ялос реши да заговори един от тях:
– Извини ме, добри човече, но ще има ли някъде наблизо къде да купим коне?
– Само един човек тук има животни и стоки за продан, Ян Търговеца, който живее на края на селото в голямата къща. Но внимавайте, често той мами пътниците. Не случайно се говори, че е изкарал 400 жълтици с от мошеничество и продажба на некачествена стока. Братовчедът на зет ми е видял с очите си жълтиците, а пък…
– Брагодарим ти, това ни е достатъчно, – Орег прекъсна селянина и четиримата продължиха към къщата на Ян Търговеца.
Не беше никак трудно да я открият – къщата беше единствената в селото, направена от камък, а не от дърво, а покривът ѝ бе покрит със сини керемиди. Беше на два етажа. На масивната дървена врата имаше бронзова драконова глава с халка в устата. Само че, сега, след като героите бяха видели Булифар, знаеха много добре, че драконите не изглеждаха така. Алтея почука с халката на вратата. От вътре излезе малко момиченце в ленена рокличка. Алтея попита:
– Тук ли е къщата на Ян Търговеца?
– Татеее! – провикна се малкото момиченце – Дошли са пътници!
Момиченцето влезе, а на вратата се появи човек на средна възраст, който беше меко казано дебел. Меко като пухена завивка. Човекът беше тантурест и имаше огромна, тлъста гуша. Когато видя дружинката той наклони леко глава, направи усмивка, която може да направи само търговец, който вижда, че клиентът му има пари, и рече:
– Добър ден! Това е моят дом! Заповядайте!
Ян поведе пътниците в къщата си и ги настани да седнат около една маса, богато отрупана със селски ястия.
– Моля, чувствайте се като удома си. Нагостете се, а после ще кажете от какво имате необходимост.
Четиримата герои гладно погълнаха храната, която им беше предоставена – те така и не се бяха сетили за ядене до този момент, с всички тези мисли за спасяването на света. На масата имаше пшенични питки, свински ребърца, варени златни картофи, поръсени с червен пипер и още много вкусотии. След чудесния обяд, Ян, който, обаче не беше хапнал нищо, попита:
– Та, кажете, добри ми гости, какво ви води в моя дом?
– Търсим да закупим коне. Намират ли ти се животни за продан? – запита Амрас.
– Разбира се, разбира се. Най-яките селски коне, такива, каквито няма на запад, закалени в работа и неуморни. Нека ви покажа.
Отидоха в задния двор на Ян Търговеца, където беше цялото му стопанство. Коне, говеда, кози, дори и два върхара пасяха кротко в обширно пасище, заградено отвсякъде. Всички животни изглеждаха в отлично здраве.
– Значи, – започна Търговеца, – четири коня.
– Три, – рече Алтея, – ще вземем три коня.
Другите се спогледаха. Какво имаше предвид тя? Амрас дори си помисли да не би варварката да иска да яздят на едно седло… Орег пък започна да оглежда върхарите.
– Три, три – Ян доведе три животни и им сложи седла. Конете бяха наистина красиви, с добре вчесани гриви. – А сега, най-важната част. Всеки от породистите ми коне струва по 15 жълтици. Имате ли толкова?
Усмивката отново заигра по лицето на Търговеца, докато всеки от героите изваждаше каквото има, и накрая успяха да съберат 45 жълтици. Подадоха му ги.
– Плюс още две жълтици за обяда. Не мислите ли, че жена ми беше сготвила добре, а?
Орег избухна:
– Ей, ти, мошеник такъв, нали това беше гощавка? Какви две жълтици?
– Спокойно, Орег. – рече Ялос – Ето две жълтици. – Ян сияеше.
Четиримата спътници напуснаха къщата на Ян Търговеца с конете. Орег беше много възмутен. Ян затвори вратата след тях, а с елфическия си слух, Амрас сякаш успя да чуе как Търговеца доволно брои парите.
Алтея извади от джоба си нещо като глинен амулет. В него бяха издълбани множество дупки и тя духна в една от тях. Чу се писклив звук, а след това конски тропот иззад ъгъла на една къща. Пред тях спря най-странният кон, който Орег, Амрас и Ялос бяха виждали. Малко по-дребен от конете на Ян и с още една съществена разлика – целият беше бял на черни ивици.
– Нека ви представя Мобеке М’ле, моят личен жребец.
– Откъде се взе? Следвал ли ни е? – попита Амрас, който беше малко разочарован, че Алтея няма да язди заедно с него.
– Всъщност, това не е истински кон. Някога, по времето на Троер II, дядо ми, великият предводител на племената от север, Калитей прекарал като млад време в странстване из южните земи. За кратко бил мореплавател, а това е странно, защото той дори не умеел да плува. Но при все това, оцелял след едно корабокрушение и попаднал на остров, където имало хора, каквито няма никъде из Караман – с кожа като абанос, и с бели очи без зеници. Над тях царствало тяхното божество Мобеке М’ле и той ги учел на всичко – на занаяти и магия. Докато един ден те не му се опълчили и не го превърнали в това, което виждате. Така се случило, че дядо ми спасил божеството и заедно с този амулет избягал от острова. Мобеке може да бъде призован с него от селенията на духовете и затова изниква сякаш от нищото, но никой и до ден днешен не знае как да развали магията. За жалост, дядо ми е трябвало да убие черните магьосници за да избяга на една от техните ладии.
– Значи това, – Амрас потупа ивичестия кон, – всъщност е едно от черните божества. Чувал съм за тях. А безопасен ли е?
– Той е мой верен приятел откакто съм родена. – Алтея погали животното и то изпръхтя доволно. – Но нека тръгваме! Нисанта ни чака!
Алтея яхна Мобеке М’ле и изхвърча напред. Ялос, Амрас и Орег я последваха.
* * *
Беше следобяд на следващия ден, когато пристигнаха в Нисанта. Хубав град, при всички положения, освен в това, че нямаше никого по улиците. Изоставени къщи и занаятчийски дюкяни, конюшни и военни гарнизони. Очевидно процъфтяващо място по времето на Златната ръка, градът беше западнал през царуването на неговия наследник, Релис I, име, което народът на Караман изговаряше с ненавист. Четиримата се движеха през изоставения град към неговия център. Тук-таме се стрялкаха някакви животни, които ровеха из занемарените сгради, но не намираха нищо, което да става за ядене. По някое време Ялос заговори:
– Разказвали са ми, че някога Нисанта е бил прекрасен град, символ на мъдростта и просвещението. Полека-лека бил обеднял заради войните, а хората намирали все по-малка нужда да се образоват и по-голяма да търсят храна и да спасят живота си. Така един по един, хората напуснали града. Сега тук няма никого, само споменът за златното време е останал.
– А къде може да е Библиотеката на еоните? И какво точно е еон? – Попита Алтея, от гърба на Мобеке М’ле.
– Еоните са световните епохи, според драконите. Тъй като те са дълговечни същества, за тях един еон може да трае хилядолетия. Мисля, че сегашният еон е започнал със създаването на човешката раса. – обади се Амрас.
Завиха зад ъгъла на една огромна къща и пред тях беше Библиотеката на еоните. Всички слязоха от конете и продължиха пеша. Мобеке изчезна в облак дим. Библиотеката беше гигантска сграда, с единадесет кули, симетрично разположени около центъралното здание, което имаше златен купол, отразяващ светлината по такъв начин, че пред очите на всеки изплуваха видения от отминалите векове, армии на поход, магьосници, народи от далечни континенти, както и същества, които никой от тях не беше и сънувал.
– И вие ли видяхте, каквото и аз? – попита Орег.
– Предполагам, че да, но не съм сигурен дали ще мога да го опиша, – рече Амрас.
– Библиотеката на еоните, най-великото хранилище на познание от тази страна на морето, а може би и в целия свят. Защитена до края на съществуването си от силна магия, която не позволява на зложелател да влезе. Затова е останала съвсем непокътната и до ден днешен. – Ялос изглежда знаеше много за Библиотеката.
За своя изнедада, обаче, забелязаха, че пред огромните масивни железни врати, е застанала дребна фигура. Когато се приближиха съвсем, осъзнаха, че това е младо момиче, на не повече от двадесет години. А това, което по-специално Амрас, Ялос и Орег осъзнаха, е че беше изключително, неземно красива. Имаше добре изваяна фигура и дълга до раменете сламеноруса къдрава коса. Момичето беше облечено с туника, която стигаше над коленете ѝ, с къса кожена връхна дреха, високи кожени ботуши и със синьо-кафяв шал. Когато най-сетне си пое дъх, Орег рече:
– Добра среща! Какво те води насам, девойче? В библиотеката ли отиваш?
– Добра среща, наистина. Името ми е Ирене. И не, аз вече бях в библиотеката и чакам вас.
– Та как може да си знаела, че идваме, като самите ние разбрахме вчера? – рече Алтея. – Амрас, тази не ми допада. – подшушна тя на елфа. Вместо да ѝ обърне внимание, Амрас излезе напред и се представи.
– Прости ни неучтивостта, Ирене, аз съм Амрас Лисесол, а това са моите спътници Алтея, Орег и Ялос, – той посочи всекиго.
– Знам кои сте и от къде сте дошли.
– Та как може да знаеш това? – обади се най-накрая Ялос.
– Така е записано… – рече мистериозно момичето, представило се като Ирене.
– И защо ни чакаш, тогава, – попита Орег.
– Защото е записано, че вие може би ще представлявате предизвикателство за мен.
– Предизвикателство? Момиче, та ние сме четирима воини. Какво предизвикателство?
– Отдавна не съм имала такова. А дали вие ще успеете да ме надвиете? Не прочетох дали това ще е така…
– Тази е луда, – възкликна Алтея. – Ирене, или както там се казваш, махни се от пътя ни!
– Накарай ме! – рече Ирене. Докато говореха, тя беше извадила малка игла отнякъде и я разглеждаше.
Алтея обезумя, варварската ѝ кръв кипна и тя се стрелна към Ирене. Извади боздугана си. Щеше да смаже тази сополанка. Коя беше тя да ѝ се противопостави? Алтея вдигна боздугана си и замахна с все сила. Точно преди да удари младото момиче, Ирене посегна с иглата, и светкавично я заби в боздугана. Главата на оръжието се строши на дузина части, а в ръката на варварката остана само дървената дръжка. Алтея остана като замаяна.
– Магия! – извика Орег.
– Не, никаква магия, и ти, джудже, трябва да го знаеш най-добре. Дори и най-твърдите елементи могат да се строшат ако ги удариш на точното място, не е ли така? – поясни Ирене.
– Вярно е, така моя народ копае диаманти и спалин, най-твърдите минерали на света!
– Някой друг?
– Но защо го правиш, ние не сме ти навредили, – рече елфът.
– Не сте, а като гледам няма и да успеете. Е, кой ще се изправи срещу мен?
Амрас тръгна напред решен да прекрати тази лудост. Той извади двата кинжала, които беше взел от пещерата на Булифар. Това момиче прекрачваше границата. Тя ги спираше по пътя им и следователно бе техен враг. Той посегна с цялата си бързина и ловкост с двата кинжала, в резултат на което те се удариха в един друг. Ирене беше залегнала. Тя ритна елфа в корема и той неграциозно падна на земята. Ялос реши, че беше гледал достатъчно. Той тръгна със своя верен меч напред. Ялос не беше взел ново оръжие от Булифар. Новите оръжия трябваше да бъдат изучавани дълго време, а той познаваше своя меч най-добре.
Воинът на отмъщението замахна с Разтваряне на ветрилото. Посрещна го Лястовицата – париращ удар, светкавично изваждане на меч, прикрепен на гърба. Мечът на Ирене беше с перлена дръжка и спалиново острие – гладко, блестящо, и със зелени отблясъци.
– Откъде знаеш този удар? – Ялос остъпи крачка назад, стъписан. Само Седмината биваха обучавани на тези техники, а той бе последният от тях.
Ирене направи Спиралата – измамен удар напред, след това завъртане и яростно промушване. Ялос имаше част от мига за да се отдръпне.
– От един от съпрузите ми, мисля че името му беше Аскавос. – отговори Ирене.
– Какво? – Ялос продължи да се защитава от Ибиса, Нокътя и Слънчевия лъч. – Аскавос е мъртъв от столетия, той е първия и най-велик рицар на Караман.
– Да, така си е. – Ирене замахна с Червея, мечът и изглежда беше станал гъвкав, но това беше само привидно. Ялос получи рана по бузата. – Мислех, че вие ще сте някакво предизвикателство за мен. Но явно не е така.
Ялос изстреля Еднорога, но Ирене с лекота блокира удара с Тризъбеца, а след това заметна меча на следотърсача надалеч. Той беше без оръжие. Тази маневра, обаче, разсея Ирене достатъчно дълго, за да могат Орег и изправилия се Амрас да се прокраднат покрай Ирене и да я хванат в здрава хватка. Тя започна да се съпротивлява, докато Алтея не взе падналия меч на Ялос и не я удари с дръжката по главата. Ирене изпадна в несвяст, а в съзнанието ѝ заплуваха спомени от хилядолетния ѝ живот…
* * *
„Някога, много отдавна, когато родът на хората бил още млад, в малко село в земята, която днес вече я няма на никоя карта, живеела девойка на име Ирене. Тя била изключително красива, с дълга къдрава руса коса и изящна фигура. Живеела с майка си и баща си в бедна селска къща, била трудолюбива и работела неуморно. Но Ирене тайно мечтаела някой ден да напусне своето село, макар да обичала безмерно своите родители, за да види чудесата на широкия свят. Това, обаче, тя таяла в себе си и не споделяла никому.
Един ден през селото минавал млад момък, чирак на един от могъщите вълшебници от онова време. Той нощувал в селската странноприемница, а на сутринта потеглил отново на път. Когато стигнал края на селото, където живеела Ирене, той видял девойката, докато тя премитала двора на къщата. Когато той минал покрай нея, тя също го погледнала. Младият чирак мигом се влюбил в момичето, виждайки нейната прелест. Тя също харесала момъка. Той обаче бил скромен и срамежлив, и продължил напред по пътя си. Те никога повече не се видели.
Случило се обаче нещо съвсем друго. Минали се години, а Ирене оставала все така хубава, все така прекрасна. Докато всички покрай нея стареели, момичето оставало все същото. След време, родителите ѝ се преселили в селението на духовете, а Ирене, която шестдесет години след рождението си изглеждала като в мига, в който видяла чирака на вълшебника, решила, че е време да напусне родното село и да изпълни мечтата си – да странства по света.
Никой не знае точно какво е направило Ирене дълговечна, но някои мъдреци, които я познавали смятали, че по онова време, когато магията била още назряваща у човечеството и била още необработена и стихийна, тя се смесила с любовта на момъка и неговото благоговение пред красотата на девойката. Неволно, той вплел заклинание, силно като устоите на самата магия и самия свят. А Ирене останала вечно млада и красива, едно момиче на двадесет години през хилядолетията.
Никой не може с точност да каже какво е правила Ирене през вековете, но някои смятат, че неведнъж е била кралица на Караман, богиня в някои от островите през морето, воин, рицар, престъпник, беглец… Някои смятат, че дори Ирене не знае цялата мистерия на своя живот. Тя е винаги в търсене на предизвикателство, интересни събития и нови знания, защото това е единствения начин тежестта на годините да не я застигнат.“
Амрас затвори книгата, наименувана „Момичето, което не остаряваше“. Беше захабена и прокъсана. Бяха я намерили в централната зала на Библиотеката на еоните, на голяма кръгла маса. Самата зала беше огромна, почти необятна, с толкова много книги, колкото население има в цял Караман. Освен тях имаше и други носители на знания, непонятни за четиримата спътници, странни плочи и метални кубове с матова повърхност и други, чиято форма беше трудна за описване. Разчитайки ги, човек можеше да поеме към пътя на безсмъртието или по този към вечната лудост.
– Значи това е историята ѝ. Горката. Кой би искал да живее толкова дълго? Да види всички хора, които обича как си отиват. – натъжено заговори елфът.
– Наистина, но това обяснява как е успяла да усвои до съвършенство всяко бойно изкуство. – вметна Орег.
Самата Ирене все още беше в несвяст. Бяха я оставили на един стол, завързана. За всеки случай. Ялос насочи вниманието си към другата книга, която беше поставена на масата, със заглавие „Битка по залез“. За какво ли се разказваше? Той отвори в началото и зачете:
„Преди 5 века в кралство на хората Караман царуваше великия крал Троер II. Той беше добър и справедлив крал и за това…“
– Това е някаква история на кралството, – рече Алтея.
Ялос кимна, прелисти по-напред и продължи да чете на глас:
„След силния взрив насред символите навръх планината се материализирал вече познатия качулат мъж. Около него имало синкаво сияние, което полека гаснело. Той отместил гуглата от главата си и открил лицето си – сбръчкано като на старец, за когото смъртта е близо, сивкавата брада била в контраст с липсата на коса.“
– Чакай малко, това е Булифар! – Орег направо подскочи – Чети, чети нататък!
„– Най-сетне ви събрах. – направил пауза и пъхнал ръце в ръкавите си. – Добре дошли на връх Сиз, мой дом и мястото, откъдето наблюдавам света през последните хиляда години…“
Ялос трескаво заразгръща книгата, прелисти още няколко страници. Започна да му става ясно какво държи в ръцете си. Сети се за думите на Ирене: „Така е записано…“.
„За своя изнедада, обаче, забелязаха, че пред огромните масивни железни врати, е застанала дребна фигура.“… „Орег рекъл:
– Добра среща! Какво те води насам, девойче? В библиотеката ли отиваш?
– Добра среща, наистина. Името ми е Ирене. И не, аз вече бях в библиотеката и чакам вас.“…
– Това е лудост! – извика Амрас. Та в тази книга е записано нашето приключение! Чети нататък!
– Не мисля, че трябва, – рече Ялос. Човек не бива да знае какво го чака в бъдеще. Дори Ирене не беше прочела изхода от нашата битка.
– Но точно това е за което ни изпрати Булифар. Именно от тук ще разберем къде трябва да отидем след това, не разбирате ли? – извика Алтея – Ялос, прочети ни само накъде се запътваме след Библиотеката на еоните.
Ялос се замисли. Бяха в задънена улица. А тази пророческа книга беше единственият им шанс да разберат накъде да тръгнат. Време нямаше. Трябваше да реши сега. Той зачете:
„Четиримата излезли от Библиотеката на еоните. Яхнали своите коне и се запътили към Освал-зуах, оазиса на миражите, който посрещал всеки пътешественик, тръгнал на път през великата пустиня Огмер.“…
Ялос затвори книгата.
– Повече не ни трябва да знаем. – Да тръгваме.
– А какво ще правим с книгата? – попита Амрас.
– Ще я унищожим! – извика Орег. – Никой не бива да разбира къде сме и какво ще правим. Ами ако някой гном проникне тук?
– Никой не може да влезе в Библиотеката на еоните с лошо намерение. Тя е защитена с магия по-древна и от джуджетата. – рече Амрас.
Докато се чудиха, Ялос вече беше измислил решение. Той хвърли книгата през стаята и тя падна на пода. След това ритна с всичка сила една от огромните етажерки, побираща няколко хиляди тома в себе си. Тя се залюля. Ялос натисна с все сила. Безчет книги се разсипаха по пода из Библиотеката. „Битка по залез“ беше затрупана.
– Докато някой открие тази книга, нашето пътешествие със сигурност ще е свършило. Все пак, нямаме много време. Гномите вече вероятно са обсадили Тал.
– Прав си, да тръгваме, – рече Орег. А какво ще правим с Момичето, което не остарява?
– Нека я оставим така. Смятам, че като се събуди ще е повече от способна да развърже този хлабав възел.
Всички се съгласиха. Четиримата излязоха от Библиотеката на еоните. Яхнаха своите коне и се запътиха към Освал-зуах, оазиса на миражите, който посреща всеки пътешественик, тръгнал на път през великата пустиня Огмер.
* * *
Ирене изчака тропотът на копита да отшуми. Тя от доста време беше в съзнание и слушаше разговора на другите. Спокойно отхлаби възлите и развърза ръцете си. Стана и взе своя меч, който четиримата спътници бяха оставили недалеч. Излезе от Библиотеката на еоните и тръгна по посока Тал. Ирене пристигаше на полесражението и горко на всеки гном, който се изправеше срещу нея…
Подписал главата:
Димитър Дъковски
Шеста глава
Орег отвори очите си. Или поне се опита, тъй като едното око му бе подуто а с другото виждаше размазано. Долната му устна също беше подута и явно здравата го бяха налагали тъй едвам чувстваше кокалите си. Опита се да помръдне и осъзна, че е прикован на нещо като каменна платформа.
След като се посъвзе, разбра, че освен това е и гол до кръста. Беше в килия, от чийто таван стърчаха окачени на куки трупове. Бе студено, много студено. Опита се да си припомни как бе попаднал на това място и спомените запрепускаха през главата.
Спомни си нощните преходи през пустинята. Движеха се по тъмно, че да избягват гноми, но такива не се виждаха за това продължиха през денят. Оплетоха се в коварните миражи и накрая вместо да стигнат до оазисът на Огмерин се натъкнаха на голям отряд от гноми.
По принцип боя с гноми бе фасулска работа. Избиха по-голямата част и останаха само главатарите. Но предводителите на тези гноми не бяха какви да е дребосъци. Те бяха малко по-високи, в пъти по бързи от Алтея и Амрас и се биеха като побеснели. Броните на трима от тях сияеха в жълто а най-главният сияеше в синьо.
Последното, което си спомни бе, как обезглави двама от светещите в синьо. След това жълтият му се нахвърли и го спука от бой. Той беше два пъти по-бърз от Орег, нещо нечувано и невиждано и не усещаше ударите, които получаваше. Накрая получи мощен удар с бухалка в главата. После мрак. Не искаше да си представя какви ще са червените гноми, ако изобщо имаше такива.
Няколко факли светещи със сини пламъци хвърляха лека светлина на помещението. Усети позната миризма на мърша и щеше да повърне. В сенките се криеше един от палачите му. Странно същество, което не бе виждал до сега. Главата му бе като на куче. Едната му ръка, от лакътя надолу преливаше в острие. В другата държеше камшик, с които явно е бил налаган тъй като гърба го болеше.
– Ах ти псе такова. Само да се освободя и ще ти извадя кучешките зъби един!
Орег се опита да се освободи, но бе много здраво прикован.
Псето се прикри в сенките и нещо ужасяващо и гадно се прокрадна в помещението. Пред него се появи човек с лице, чиято кожа бе на люспи.
– Колко жалко – промълви човека – Такъв потенциал на вятъра.
– Ей, надупчена главо само да…
Орег не успя да се закани, тъй като в ръката на човекът заиграха светкавици. С мазна усмивка той сграбчи Орег за рамото и по тялото на джуджето премина вълна от енергия. Орег започна да се тресе и гърчи на едно място. По цялото му тяло преминаваха светкавици. Джуджето едва не припадна. До тук с вродената му резистенстност към магия.
– Интересно – зашепна човекът и отдръпна ръката си – такъв потенциал….
Орег дишаше тежко.
– А човекът също оцеля, много интересно. Има само едно обяснение за това.
– Какви ги бръщолевиш, бе.
– Служи ми!
Орег го наплю. Човекът махна с ръка и в този момент кожата на Орег започна да се цепи. По гърдите, граката се отваряха разрези сякаш направени с нож. Джуджето стисна зъби от болка.
– Ще си играем на театър, а? – заяви сухо човекът – преди дойде с цялата рода да ме спрат, а сега е толкова жалък и отчаян, че изпраща и децата си. Дърт страхливец!
Човекът сграбчи джуджето за косата. Очите му бяха чисто бели без зеници.
– Брат? Деца…
– Мълчи червей! Времето ми в материалният свят изтича за днес. Но ще се върна утре и ще те мъча докато не ми писне. А ще дойде ден в който ще се върна в този свят за постоянно. Ще е едно безкрайно гостуване и тогава ще вие ще ми служите. В този живот или следващият.
– В нито един. Няма да се предадем никога.
– Достатъчно – отсече човекът и раните на джуджето се затвориха – Нито джудже, нито човек могат да издържат на това, което ти причиних току що. Добре, че и сред гномите няма деца този кретен… Похабен потенциал…
Орег се опитваше да не припадне. Мъжът със странното лице се изпари в сив дим, които се разнесе из помещението. Псето пристъпи напред и вдигна камшика. Джуджето не бе от най-умните късокраки, но бе достатъчно интелигентен да върже две и две. Псето замахна със камшика. Орег изрева и изпадна в несвяст.
Алтея отвори очи. Намираше в тясна клетка забита в пода. Беше толкова тясна, че можеше единствено да седне на дъното и, но не и да легне на пода. В съседната клетка бе Амрас. В дъното на помещението бе окован Ялос, който се бе свлякъл на пода. Бяха го докарали преди час, явно го бяха измъчвали. След това бяха отвели джуджето.
– Имаше нещо безумно странно в тези гноми. – заяви тя.
– Права си. Никога не съм мислил, че ще падна в бой от гноми. Но друго ме притеснява още повече. Защо ни оставиха живи?
– Не знам. – отвърна му тя.
– Я е огледай.
Алтея се огледа наоколо. Помещението бе нещо като средно между магическа лаборатория, месарница и тъмница. Около клетките бяха наредени маси със всякакви магически щуротии. По пода имаше множество следи от кръв а на няколко маси отрязани ръце, крака и други крайници на различни същества и… хора… Едно окаяно и приковано човешко същество я гледаше жално от една от масите. То явно отддавна не бе човек а нещо полумъртво.
Алтея потрепери и пресегна ръката си към Амрас. Амрас пое ръката и нежно.
– Страх ме е.
– Не бой се, с теб съм. Тук се случва нещо чудовищно – рече той.
– Да, виждам.
– Не, не това. Тези в робите, които докараха Ялос и отведоха Орег. Те не са гноми, те са хора….
– А ние сме следващите, които ще отведат…
Констатацията беше страшна. Амрас преглътна тежко. Опитаха се да отключат клетките, но в този момент се отвори дебела желязна врата в дъното. В нея нахлуха двама души с бели роби следвани от отряд тежко въоръжени гноми. Групата влезе вътре и затвори вратата след себе си.
– Залостете вратата – извика единият. – Трябва да овладеем положението. Някой трябва да събуди Ашараг командирите и да овладеем положението.
Гномите я залостиха с тежка дървена греда. Застанаха зад нея и се приготвиха за бой. Алтея и Амрас се спогледаха. Мислеха си, че идват за тях, но какво всъщност се случваше?
Земята под тях се разтресе все едно удряше слабо заметресение. ДУМ, ДУМ, ДУМ. Отекваха ударите и тежката желязна врата започна да се чупи. Накрая изхвърча от пантите и се стовари пред погледите на гномите. След това последва истеричен женски смях.
Само едно същество, което не бе със всичкият си можеше да се хили в такъв момент на такова място. Алтея видя, че зад разбитата врата стои Ирене. По-шокиращото беше, че зад Ирене нахлуха маса гоблини, които се нахвърлиха върху събратята си. Двамата със робите паднаха съсечени в мелето.
Ирене се смееше и не предприемаше нищо докато накрая не и омръзна и не се хвърли в боя с голи ръце. Пред очите им не остана нито един жив гном. Ирене се приближи към клетките и с няколко прецизни удара счупи ключалките.
– Ирене ? – заекна Амрас – Но как?
– Ей, длъгнестият. Ако не ми се налагаше да си търся книгата щях да пристигна преди онези късокраки да ви натръшкат на земята като котета.
– Взела си книгата със себе си? – недоумяваше Алтея
– Естествено, че ще я взема. Мога и да ви почета какво се случва от тук нататък, много е интересно…
– Не! – отсече Амрас – Само ще стане по-зле.
Ирене вдигна рамене и се запъти към Ялос, който бе препънал и удушил един гном използвайки веригите на които бе окован.
– Благодаря ти – каза зарадван Ялос докато Ирене оглеждаше прангите, на които бе окован – Съжалявам, че ти скочихме така пред библиотеката, но ти не ни остави избор.
– Тези са ковани от джуджета – заяви Ирене и се обърна към елфът и варварката – Няма как да ги счупя, така че търсете ключ.
Двамата започнаха да търсят ключ, с които да освободят Ялос.
– Гномите?– попита Ялос – Да няма някаква гражданска война.
– Ще ти се – отвърна му Ирене – Използвах стар трик, с които им внуших, че съм тяхната леля и трябва да ме слушат. Оказаха че имат особено топли чувства към леля си и направиха всичко, което им кажа. За съжаление ефекта е краткотраен. Иначе нямаше да съм тук да ви спасявам а щях да предизвикам гражданска война в името на леля им.
Амрас намери ключа в единият от мъжете с робите. Освободиха Ялос и тъй като помещението беше изолирано поеха по коридора, от които беше дошла Ирене. Коридора бе невероятно дълъг и по пода му се въргаляха трупове на хора и гноми. Ялос бе убивал, но това беше прекалено. Ирене бе като гномска машина за убиване. Чудеше се дали не умишлено не ги бе оставила да я победят.
Групичката достигна до широко кръгово помещение, което бе оръжейна. Навсякъде бяха закачени копия, мечове и брадви. Ялос се спря.
– Чакайте! Тук трябва да са оръжията ни.
Разтършуваха се из оръжейната, но тяхните оръжия ги нямаше. Накрая Ялос спря погледа си на един сандък. Сандъка бе запечатан със странен механизъм. Ялос се зае да си играе с него. Това отне известно време и накрая Ирене изгуби търпение.
– До кога смяташ да го ръчкаш, докато гномите не превземат столицата ли ?
– Искаш ли ти да опиташ – отвърна ядно Ялос.
Ирене избута Ялос и се захвана с механизма. С две натискания успя да отвори сандъка. Вътре беше фигурката на Орег, двата меча и камата. Зарадвани героите ги взеха в този момент се, чу повторно изщракване. Плочите под тях започнаха да се надигат бавно сякаш някаква виска ги придъпваше нагоре. Помещението се изпълни с прах и накрая центъра на помещението се изпълни с клетка, появила се от земята. В клетката имаше гигантско дървено буре на колела. От двата му края стърчаха два обковани със желязо маркуча. Нещо като помпа изпомпваше гъста черна течност от задната част на бурето.
На никому не беше ясно как точно работеше тази машинария, но се досетиха, че една от смъртоносните машини на Гоблините. Амарас и Алтея сглупиха като стовариха мечовете си въру дървеното буре, но то не се пропука. Помпата издаде странен звук и в този момент от маркучите изригна огън.
Всички скочиха да се спасяват. Ирене се опита да скочи с ритник срещу бурето. На върха на бурето бе застанал гном, които местеше множество ръчки.
– Аз съм твойта леля – каза Ирене на гнома и щракна с пръсти.
– Лельо? – каза гоблина на универсална реч – Ти пачавра такава, която крадеше от жълтиците на татко. Умри!
Гномът, които управляваше машината натисна една ръчка. Тромавата, на пръв поглед, машина рязко форсира на зад и Ирене застана очи в очи с насочените към нея огнехвъргачки. Ако не беше Ялос, който се хвърли в краката и да я събори тя щеше да стане на въглен.
Двамата се стовариха на пода. Имаха не леки изгаряния.
– Бягайте! – изрева Ялос.
Групата хукна да бяга по коридора. Подивелият гном изкомандва бурето и пое след тях.
Джуджето се съвзе. Нямаше представа колко точно време бе изминало между изтезанията. Нито имаше идея колко време бе спало. Почувства се като глупак за дето шайка гноми ги бяха унизили по този начин. Да си бе стоял в града и да си бе гледал търговийката, вместо да се впуска по благородните и възвишени блянове на Булифар. Мислено прокълна дракона и дементният му брат Огмерин. Заради тяхната свада светът страдаше.
Псето го нямаше. Орег бе останал сам. След малко се посъвзе. В крайна сметка никой не му беше извивал ръцете да поема по този път. Сам се врече на Булифар и се закле да бъде част от героите.
Орег чу скърцане на врата. Напрегна мускули тъй като си помисли, че това е онова смръдливо псе с тяло на човек. Изненада се когато видя Ирене следвана от останалите.
– Хей братчета и сестричета – развика се зарадван Орег когато ги видя да влизат – друго си е да си видиш родата, а?
– Какви са тези приказки каменни войне? – попита Амарас докато сваляха оковите.
Ялос и Амарас свалиха оковите. Орег скочи от масата за мъчения и разтърка китките си.
– Само да ми падне тая мастия – зарече се Орег – Зъбче по зъбче.
– Каква мастия? Какви роднини джудже? – недоумяваше Алтея
– Огмерин ми е чичо – заяви джуджето.
Героите се спогледаха втрещено, а Ирене едвам се сдържаше на избухне в истеричен смях. Орег им разказа набързо посещението на Огмерин при него. Как го е измъчвал. Ялос потвърди, че също е измъчван от човек, но човека с люспестото лице не му е говорил нищо. Орег им разказа теорията си, че явно те са деца на Булифар или поне някакви наследници на деца, които Булифар е имал.
– Значи в нас тече кръв на дракон – заяви Ялос – Ето как са ме допуснали до кръга на Седемте. Не, това е невъзможно.
– Ялос е прав Орег – заяви Амарас – Не мога да го повярвам, да не би да са ти го внушили с някаква магия. Или да са ти дали да пиеш някаква ракия.
Бузите на Орег почервеняха от яд. Започна да им се кара и да им обяснява как е бил със всичкият си докато духа на Булифар му е говорел всичките тези неща. Групичката започна да се кара помежду си и накрая Алтея се провикна да мълчат.
– Млъквайте всички, мъртвите да ви вземат дано. Има логика във всичко това ако се замислите за миг.
– Така ли, дивачке – ухили се подигравателно Ирене – Просветлини.
– Булифар е стар и скоро ще умре, нали? – всички закимаха – За това ни изпрати нас да свършим работата, която е негова отговорност. Тъй като се изправи срещу брат си може да умре и тогава светът ще потъне в гибел. За това праща нас. Но само луд би изпратил безотговорни и леко чалнати бойци като нас на такава отговорна мисия. Бойци, които на всичкото отгоре, може да умрат прободени от меч или повалени от магия. Разбира се, той не е луд. За това изпраща не обикновени бойци, а бойци с драконова кръв. Негови деца от пет различни раси…
– Звучи ми странно и малко нелепо – заяви Ялос. – Не мога да повярвам. Старият Сиз…
– Не е странно – каза Алтея – В моят народ има една легенда. За могъщ и златен змей на име Зизуз. Той бил господар на земята, но един ден братята му змейове му подарили крила защото небето започнало да пада и щяло да смаже всички ни. Преди да отлети с тях, той решил да се забавлява за последен път на земята. Обикалял от племе на племе и пирувал заедно с вождовете, които го почитали като бог. От странстванията си оставил пет деца. После полетял и с големите си и подпрял небето с големите си крила.
Героите не можеха дори да се погледнат. Алтея и Амрас, които до този момент се държаха за ръце изведнъж се пуснаха.
– Момиче, този мит е по-стар от вашето племе. Най-обикновена приказка за слънцето.
– Мен ми звучи правдоподобно. Ние също имаме предание за дракони… – Това е нелепо. Вие сте четирима – повиши тон Ирене – и кое е петото дете. Някой гном ли?
– Погледни в книгата какво пише по въпроса – каза Ялос.
– Тя е донесла книгана!? – рече ядно Орег.
– Разбира се, че ще я донеса. Това, че я затрупахте под няколко хиляди тона хартия не ми попречи. Всъщност книгата и аз сме едно, тя се появи отново в ръката ми в мига, в които напуснах библиотеката.
– Тая работа никак не ми харесва – запротестира джуджето.
Ирене отново вдигна рамен, а Орег се вбеси и започна да псува. Но нямаше време за повече разправии тъй като ехото от коридорите бе досаден. Ялос бръкна в джоба си и хвърли фигурката на Орег.
– Да оставим този разговор за друг път – зяви нервно Ялос – Бурето идва, трябва да вървим.
– Какво буре? – попита Орег.
Групата набързо започна да се изнизва от стаята за мъчения.
– Не ми стигаше псето ами сега и някакво си буре…
С мрънкане джуджето последва останалите по коридора.
Буреносни облаци се скупчваха над стените на град Тал. Хората, в пълно бойно снаряжение, се бяха наредили зад зъберите. Командирите бяха организирали отбраната повече от добре. Тетивите на лъковете бяха намазани с мас, в случай, че завалеше. Стрелите бяха олекотени. Стенобойните машини бяха в готовност на десет метра една от друга. Отбраната бе така изчислена, че на всеки двадесет гнома се падаше по един човек. Тези гноми, колкото и да бяха на брои щяха да вземат този град на солена цена. Победата щеше да им се стори като загуба.
Гномите настъпиха организирано в атака. Командирите дадоха заповед за стрелба. Стрелците опънаха тетивите. В небето примигна светкавица и десетки стрели полетяха като проливен дъжд.
Групата се придвижваше из коридорите на ужаса. Бяха изгубили бурето и отбягваха тунели, които водеха към стаите където Ирене се бе „забавлявала” трепейки гноми.
Някой помещения бяха просто складове, други работилнички където гноми чертаеха схеми за бойните си машини. Трети бяха обект на гнусни експерименти, в които гигантски буркани плуваха уродливи чудовища. Около бурканите се мотаеха мистериозните човеци в черни роби и записваха нещо в големи книги.
Героите продължиха по заплетените коридори докато най-накрая не достигнаха до широко вито стълбище. Амрас им направи знак да не се качват. Възползвайки се от качествата си на елф, той се придвижи тихо по стъпалата и надникна какво имаше отвъд.
След малко се върна и докладва, че има две лоши новини. Едната е, че стълбите водят до площадка охранявана от много гноми. А другата е, че на една маса гномите играят карти с единият от главатарите, които са ги пленили в пустинята. Главатарят обаче не сияел както преди.
Започнаха да обмислят план как да ги обезвредят без да вдигат шум. Нещата не бяха никак розови. В пустинята ги бяха били лошо. Нямаха шанс да ги убият без да вдигнат аларма. От друга страна командирът беше един, пък и нали Орег собственоръчно бе отстранил двама когато бяха в стихията си.
– А не може ли Ирене да измисли някакъв пушек, с които да ги обгърне и ние да претичаме – предложи Орген.
В този момент обаче Орген разбра, че Ирене има съвсем други планове, тъй като от горният етаж се разнесе жестока дандания. Групата набързо изкачи стълбите. Масата бе на трески. Ирене бе застанала в центъра на помещението и в краката се бе образувал въртоп от енергия, която под формата на обръчи се вихреше и покосяваше гномите. В едната си ръка бе хванала командира за яката.
Един яко гном обаче търчеше към огромен гонг за да вдигне аларма. Ялос обаче реагира мигновено и запрати камата си към гнома. Камата се заби в гърба на дребосъка и той падна пред гонга преди да вдигне алармата.
– Проклятие – каза Ялос – Тази ненормалница ще ни убие.
Ирене захвърли тялото на командира и се обърна с усмивка към героите. В ръката си държеше две кесийки.
– Ето причината поради, която ви ступаха. – хвърли двете кесии на елфът и ги хвана – Антични оръжия стрити на прах от тролски воденични камъни.
Ялос повдигна въпросително вежда.
– Смесени с опиати по магически път – добави Ирене – Сиянието идва не от бронята, а се наплъстява във вашата аура, така, че всички да го виждат. Ставаш по-силен, по-бърз и по-безчуствен. Изключително скъпо нещо, което явно притежават само командирите. Ако се превиши дозата обаче, спираш да различаваш враг от приятел. Е, тук се разделяме.
– Какво? – запротестираха героите – Защо? Как така?
– Намираме се Кайрен Кан – заяви с гробовен глас Ирене – Крепост в планинска верига отделяща хората от пустинята и в която гномите управляват войските си. Има поне една дузина командири, които притежават от тези опиати. Разберат ли, че пленниците на господарят им се разхождат спокойно из подземията им нито един от вас няма да напусне жив това място. Аз ще ги обезвредя един по един. Вие вървете.
– Да вървим къде? – попита елфът – Имахме мисия, която трябваше да ни отведе до оазисът, а къде попаднахме. Намираме се по средата на нищото…
– В момента има нещо по-важно от Огмерин и скапаната локва, която наричате Оазис. Този коридор се прелива в пещера, която излиза малко извън крепостта. Там има висока и древна кула. Там се случва нещо необичайно, което трябва да бъде спряно на всяка цена.
– Какво се случва? А и че какво може да има в една прашасала кула – Амрас се опита да имитира хумора на Огег.
– Една прашасала книга, разбира се. По-скоро това, което е останало от нея – заяви Ирене и ги погледна с очакване. Реакция обаче не последва и тя реши набързо да приключи този досаден разговор – Книгата на Огмерин.
Героите се спогледаха и започнаха да задават безброй въпроси. Ирене обаче просто им извърна гръб , после се затича и се скри в един от коридорите.
Героите млъкна и до тях достигна ехото от гласът на Ирене.
– И внимавайте с Бурето!
– Някой ще благоволи ли да ми каже за какво буре говорите? – ядоса се Оренг.
– На мен ми приличаше по-скоро на сандък – пошегува се Амрас.
– Сандък? – ококори се Огрен.
Ялос се усмихна на Амрас. Алтая започна да се смее звънко. Тримата поеха по коридора, по които ги упъти Ирене.
– Буре? Сандък? Нищо не разбирам. Явно годинките си казват думата. – Орег се почеса по главата и тръгна след тях.
След броени часове ходене героите най-после достигнаха до кулата. На излизане от тунелите ги чакаше сериозен гарнизон, които бе придружаван от огромен трол. Нямаше как да ги конфронтират директно. Докато се криеха в пещерите на тунелите обмисляха планове как да минат незабелязани. Никой не му минаваше през ума как да стане тази работа.
Разрешението на проблема дойде само. Обезумелият от яд към леля си гном се зададе от пещерата. Само че, този път не на колела а на шест дървени крака, които се управляваха със множество макари и не без помощта на магия.
Арсенала също беше обновен. Голяма автоматична балиста бе прикрепена под бурето, държаха я двете бивши колела. Балистата изстреля огромна стрела към героите и единствено липсата на концентрация у гнома беше причината някой да не свърши пронизан.
– Паяк – каза джуджето.
– Ето го твоят сандък Орег – заяви Ялос.
– Какво? Ама това е паяк – Орег се чувстваше объркан.
– Момчета имам идея – обади се Алтая.
Алтая взе един камък. Надигна се и се провикна към гоблина. След което го замери с камък. Камъка прелетя и се удари с тъп звук в бурето. Алтая взе кесията с прах от слисания Амрас и хукна към гарнизона.
– Алтая – подвикна след нея елфа – Не се прави на Ирене….
Но късно. Гнома насочи машината си право след Алтая.
– Ще те смачкам дърта крадлива проклетия такава – крещеше Гнома.
Алтая тичаше към портите на гарнизона. Гномите които стояха отпреде вдигнаха арбалетите си за стрелба, но шефът им бе така слисан от случващото се, че не можа да произнесе команда за стрелба. Накрая се провикна, но Алтая се прикри зад една скала за да се прикрие от стрелите. Машината се приближаваше към нея и тя се покатери на скалата. Разви кесията с праха и я хвърли на трола, които пазеше портата.
Троловете не се славеха като особено умни. Съществото се наведе над кесията, взе я с едната си ръка и помириса съдържанието. Зарадва се и започна да ближе от прахта. Явно го намираше за вкусен. „Паяка” връхлетя с огнените си струи Алтая, но тя бе прекалено пъргава и се спусна надолу по стръмната скала и се затича в посока към приятелите си.
Есенцията от прахове повлия на Трола по интересен начин. Първо се захили, а после пощуря и се хвърли с огромната цепеница, която му служеше за оръжие, върху бурето.
Бурето явно бе изковано от някакъв магически метал, тъй като цепеницата леко пукна дървото. Боя между двамата започна и определено бе впечатлителен. За съжаление героите не можеха да присъстват на този спектакъл тъй като гномите вече бяха засекли героите и пратиха войници по следите им.
Героите спринтираха по каменистите възвишения следвани от група гноми. Няколко гноми се простиха с живота си в преследването, тъй като Орег им бе набрал доста и не се церемонеше да изскача от засада.
В далечината се извисяваше величествена кула и когато я приближиха гномите престанаха да ги преследват.
– Страхуват се то нещо – отбеляза Ялос.
– Ако имахме поне малко акъл и ние щяхме да се страхуваме
След кратък преход стигнаха до кулата. Тя бе построена върху огромен скален масив и бе толкова стара, че единствен елфът имаше някакво познание за нея. Докато вървяха той им разказа как някога основите са били положени от първобитните раси, които живели преди елфите. Не се знае защо са спрели строежа. Векове по-късно луд император на човешка империя впрегнал целият потенциал на гражданите си за да продължат строежа. Но той умрял преди да я види довършена.
– И така хората изоставили строежа – отбеляза Амрас – Явно гномите, докато са били в изгнание са я довършили.
Групата достигна до стълбите на кулата. Седнаха да си починат малко. Амрас изглеждаше тъжен. Дълбоко в себе си вярваше, че това безразборно избиване на гноми граничи с една необяснима жестокост, която по-върховните раси като неговата проявяваха. Струваше му, се че са като човешки деца, които тъпчат буболечки. Разбира се, беше му ясно, че гномите също ще избиват наред. Но те бяха тласкани от нуждата да оцелеят и да отмъстят на хората. Докато хората, че и някой от елфите, сякаш го правеха за забавление. Нищо хубаво нямаше до доведе до това.
– Какво ти има елфе – попита го Ялос.
– Нищо – промълви Амрас и после продължи – Понякога си мисля, че не Огмерин трябва предледваме и да спрем… мисля си, че може би, трябваше да проникнем в престола и да убием Сегамо Първи….
Никой не искаше да води този разтовор. Групата почина още няколко минути и започна изкачването на кулата.
Когато изкачиха античната част, те се прехвърлиха в по-ранната част, която бе строена от хора. Там стълбището беше вътрешно. В края на частта строена от хората имаше множество помещения, които изглеждаха обитавани. След известно време и много пот героите достигнаха върха на кулата. Тя представляваше огромна зала под купол с огромни прозорци. По думите на Орег плочите бяха направени от най-скъпият джуджешки материал. Изведнъж джуджето се спря. Неговото „псе” беше по средата на залата, но не бе живо.. то беше голяма мраморна статуя.
Слънчевата светлина от залеза разкриваше маса върху която лежеше огромна книга. Трима, много скъпо облечени гноми, изучаваха книгата. Щом чуха, че героите влизат гномите застанаха на пътят им.
– Не приближавайте! – заяви единият от гномите на универсалният език.
– Ха – провикна се Огер – да ги изхвърлим от прозорците и да унищожим тия скверни ръкописи.
– Глупак – просъска друг гном – Книгата не може да бъде унищожена от джудже, елф или гном. Тя е създадена за човешки магьосници.
– Тогава за какво ви е ? – недоумяваше варварката.
– Защото не е довършена. Липсват страници. Но ще я довършим и тогава господарят ще помете жалките ви царства!
Орег изпусна нервите си. Надигна секирата си обезглави многознаещият гном. Учените гноми се разпищяха и в този момент кучешката статуя оживя и ги нападна. Орег блокира ръката меч на псето, но то бе прекалено силно дори за джудже и Орег заотстъпва в защита, докато накрая не се строполи по задник на пода.
Животат му бе спасен от Ялос, който реагира на мига и се нахвърли на кучето отдясно. Псето се обърна срещу войнът, парира удара му и отстъпи, тъй като движенията като Тризъбец му изглеждаха непознати. Въпреки това кучето бързо схвана техниката на Ялос и го принуди да отстъпи.
Елфът и Варвкарката също се включиха в боя. Битката бе свирепа и страшна и героите я губеха. Алтая се подхлъзна и падна. Кучето понечи да я убие, но Амрас се хвърли пред нея да я защити. Последва кратка размяна на удари и пред слисаният поглед на героите Кучето преряза гърлото на елфът. Алтая изкреща а безжизненото тяло на елфът падна в ръцете й.
Ялос си припомни смъртта на неговата любима. Стана му черно пред очите и нападна. Кучето обаче блокира с острието си Ялос и той попадна в хватка. В следващият момент кучето го засили към прозореца. Ялос премина през стъклото и полетя надолу.
Орег бе като вцепенен. Кучето го нападна. Боя между двамата бе на живот и смърт. Разменяха си удар след удар и накрая Орег блокира острието и отвърна на удара като заби брадвата си в бедрото. Кучето изпищя като сритано псе, но със острието си прониза Орег, а с другата ръка заби мощен юмрук в челюстта на джуджето. Орег отново падна по задник. Кучето направи крачка на зад. Измъкна брадвата от крака си, хвърли я в страни.
Псето тръгна напред към Орег за да го довърши и в този момент половината от стъклата в залата се разхвърчаха. Чифт гигантски криле прикачени към дървено скеле нахлу в залата. По средата бе Ирене, която бе седнала в нещо като лодка с команден пулт за управление като този на бурето. Зад нея бе Ялос. Над пулта имаше нещо като дълга дървена тръба, която започна да бълва най-бързите стрели които джуджето бе виждало в живота си. Стрелите се забиваха в тялото на кучето и то квичеше от болка.
Ирене разби лодката пред масата. От нея изкочи Ялос, който сграбчи брадвата от пода и обезглави псето. Ирене също слезе от лодката и без да обръща внимание на ридаещата варварка отиде до книгата на Огмерин. Разлисти я започна да проклина, че се е раждала.
– Какво има – не разбираше Ялос.
– Гномите са едва първата вълна – прошепна Ирене. – Болестта, която е развил Огмерин е била некромантия… как така Сиз не се е досетил….
Алтая не чуваше нищо, тя плачеше.
– Ти луда ли си… – понечи джуджето.
– Мълчи късокрак брадатко. Ако гномите победят хората срещу вашите раси Огмерин ще пусне мъртвите. Единственото, което го е спирало е моята книга. Бяхме подведени….
– Не разбирам – каза Ялос, който бе прегърнал Алтая – Откъде знаеш всичко това. Какво си ти за бога?
– Какви са тези щуротии – развика се Алтая през сълзи – Наш брат стои мъртъв в краката ни. А на ти, все едно нищо не е случило.
– Не мисли, че съм безразлична. Той е и мой брат сестричке.
Героите спогледаха изумени. Ирене? Лудата Ирене, рицарят Ирене, монахинята Ирене, която бе жива от хилядолетия без да старее да е тяхна сестра? Първото дете на Сиз. Нямаше нужда някой да го заявява на глас.
– Има начин да съживим малкото ми братче – заяви Ирене и постави книгата си до книгата на Огмерин. Двете се сляха в една – Макар и да не е много препоръчителен.
Героите мълчаха. В съзнанието на Ялос проговори Троер, който го молеше да не ползват книгата. Но Ялос не го слушаше, мислеше как да върне любимата си. Слънцето над хилядолетната кула залезе.
Град Тал бе обгърнат в пламъци. Хората се сражаваха добре, но алчни техни събратя ги бяха предали като отвориха две от трите порти. Гномите нахлуха в града без да пощадят нито жените, нито децата. До сутринта Тал се превърна в гробница. Инкарнацията на Огмерин се разходжаше из изпепелените сгради и предизвикваше Сиз.
– Къде си жалък червей такъв! Децата ти ще ми служат. В този живот или в следващият. Ще бъдат моите първи крале на мъртвите!
Подписал главата:
Васил Мирчев – младши
Седма глава
Г
орящият слънчев диск се скри отвъд хълмовете. В стаята настана мрак, който настъпваше и към сърцата на съкрушените герои. Нищо от случилото се не бе по план. Бяха попаднали в плен, който с всяка изминала секунда, минута, час, обричаше столицата на неизменна гибел. Бяха изгубили дори и този малък шанс, тази скъпоценна вероятност, която носеше цената на хиляди животи.
Но преди всичко бяха изгубили своя брат.
Алтая ридаеше неутешимо, придържайки главата на Амрас в скута си. Красивите му бели коси, разпръснати върху гърдите му, сега бяха пурпурни. Ръцете на варварката, притискащи зейналата като паст на чудовище, рана – също. Погледът на Ялос показваше, че войнът отново е потънал дълбоко в спомените, изпълнени със смърт и печал. Дуджето стоеше неподвижно, подобно на мраморна скулптура, създадена под пеещите чукове на неговите деди.
– Има начин да върнем Амрас към живот – повтори Ирене – но ще изисква жертва.
– Готова съм на всичко! – изрече през сълзи Алтая. Ялос, завърнал се за миг от света на спомените, погледна утвърдително, а Орег кимна сковано.
– Не – отсече Ирене, с глас, който не бяха чували до сега; глас, издаващ стаена от хилядолетия мъдрост – Дългът към смъртта е личен. Тази жертва не ще засегне вас. – Момичето замълча. Дълга пауза, в която се чуваха единствено сподавените хрипове на Алтая. Ирене продължи. – Смъртта не е честна, знаем това. – Ялос сви юмруци, а очите му се напълниха със сълзи. – Но тя е и алчна. Тя е готова да даде, за да получи повече. Много повече. За да живее, Амрас ще трябва да плаща – ще трябва да жертва. Той ще живее чрез смърт, и смъртта ще живее чрез него. Той ще плаща не чрез злато, а чрез кръв. Искате ли това за него? Искаме ли това за него?
– Каквото и да е, само го върни сред нас. – изплака Алтая.
– За да го напарвя, трябва всички да бъдат съгласни – обърна се Ирене към сломения от скръб мъж и каменното джудже.
– Съгласен съм – промълви тихо Ялос.
– Съгласен съм – избоботи тежко Орег.
– Така да бъде! – Ирене отвори книгата пред себе си.
Масивният том бе станал много по-дебел. Върху предната корица, сега бе израстнало дърво. То не бе просто изрисувано, а бе релефно инструктирано върху набраздената кожа. В едната си полвина то бе живо – стеблото му бе с бял като пух цвят, а короната – огромна и переста. Невероятно и по невъзможен начин, тази красота, изпълнена с живот, се променяше в дясната част на релефното изображение – там стеблото се черенееше, обгоряло и кухо, с мъртви клони, сухи, остри и набраздени, като студените пръсти на мъртвец, протягащ се сякаш от някое кошмарно видение. Корените на дървото също бяха изобразени – те се сливаха в плетеница, в която черното и бялото се събираха в едно неразделимо цяло.
– Тази книга сега е артефакт, притежаващ сила, много по-голяма от това да показва картини от бъдещето. Потенциалът и е огромен, разпростиращ се дори отвъд моите разбирания. Трябва да я пазим добре и да я занесем на бащ… на Булифар. Рисковано е да я използвам, но няма друг начин. – Ирене изрече нещо на древен, неразбираем език и страниците се разтвориха сами. Тя коленичи до масивния том, повдигна ръце, сякаш разперва крила, и зачете. Сега гласът и се промени изцяло – стана дълбок, носещ тежестта на вековете и знанието на столетия, стривали планини и животи на прах. Очите на красивата девойка станаха лазурено сини, напомнящи за кристалния взор на Булифар, за техния баща, и драконовата кръв, бушуваща във вените на всеки един от тях и изстиваща в тялото на Амрас.
Гласът на Ирене постепенно премина в напев, а от напев – в накъсана реч, сякаш момичето с коси, изтъкани от слънчева светлина, заповядваше яростно на нещо, което останалите не виждаха. Тя започна да събира ръцете си, точно над гърдите на Амрас, като под тях бавно, сякаш от нищото, се появи сияние, по-меко и ефирно дори от най-финната тъкан, но все пак – ясно, осезаемо, с плаващи форми, които сякаш можеш да докоснеш с ръце. Но не можеш. Това бе едновременно най-крехкото, но и най-силното нещо, съществуващо на Света и отвъд него. По-крехко от цвете, по-силно от най-масивната стена, неуловимо като лунен лъч.
Всички разбраха какво е това и затвориха очи.
Бе въпрос, това, което накара четиримата да ги отворят отново.
– Защо?
Алтая стоеше сама върху каменните плочи на пода, ръцете и краката и бяха целите в кръв, но безжизненото тяло на Амрас вече не бе там. Снажната му снага сега се издигаше до прозореца, там където луната изгряваше в цялата си сребърна прелест, изкована сякаш от ръцете на изкусен майстор. Кожата му бе бледа, почти като статуя, а очите му – бели като на слепец.
Или на човек, срещнал се със смъртта.
Сега един-единствен цвят обграждаше красивото му лице, подобно на ореол – косите му носеха цвета на роза, проникнала през зимния сняг.
По страните му се стичаха сълзи. Амрас протегна ръка и върху нея кацна гълъб, толкова бял, сякаш се бе отъркал в облаците.
– Бял гълъб – промълви бавно Амрас – символ на надежда. Символ на живот. Това е погледът на смъртта, който ще е винаги до мен, винаги следящ и едновременно – обещаващ, че за мен няма нито надежда, нито живот. – той се усмихна печално, сетне обърна глава към тях. – Идват. Вие сте ранени. Стойте по-далеч от вратата.
Той се запъти към входа на огромната, куполна зала. Когато премина покрай приятелите си – до братята и сестрите си – те усетиха хладен полъх. Белият гълъб все още стоеше върху протегнатата му ръка. Застана пред двукрилата врата, като чак тогава четиримата успяха да различат звуците от блъскащи се, изкачващи се гноми и тракането на брониите и оръжията.
Скоро коридорът, обраграждащ спираловидното стълбище, се освети от факлите на прииждащите врагове. Голяма група от гноми се събра на стъпалата пред вратата. Те загледаха с недоумение и известна доза страх, самотното същество пред извадените им в готовност оръжия. Амрас не помръдваше. Някой изкрещя команда зад тях, която изтласка учудването и иснстинкта за самосъхранение назад в съзнанията им. Със звуци на ярост, противните твари нападнаха все още неподвижната фигура на Амрас.
Гълъбът излетя от ръката му.
Амрас не бе въоръжен, но това не бе важно. Той се движеше светкавично, невидимо и непредвидимо, като полъх на вятър. Една стъпка бе достатъчна, за да го отнесе от едно място, на друго – неочаквано, далечно и практически – невъзможно. Гъвкавото му тяло се движеше плавно и уверено. Движенията на ръцете му бяха галантни, гразиоцни и красиви, подобно на танцьор, докосващ своята любима.
И той наистина танцуваше. Но това бе танцът на смъртта. Движенията му бяха изящни, но те превърнаха каменният под около него в тъмна, кървава локва. Амрас, с божествена грация и неземна жестокост, разкъсваше гномите с голи ръце. Прекършваше крайници, разкъсваше тела, хвърляше враговете си към стените или ги изхвърляше през прозорците на високата кула.
Един от гномите – водачът на отряда – успя да прободе Амрас с кривия си меч. Решили, че битката е приключила, малкото останали същества се отдръпнаха, а главатарят извика победоносно.
Алтая, Ялос, Орег и Ирене успяха само да прехапят устни, онемяли от случващото се пред тях.
– Не знаеш ли – каза Амрас, изваждайки бавно ръждивото острие от тялото си, гледайки с любопитство как от раната тече не лепкава, червена и топла кръв, а сух и фин прах – че не можеш да убиеш това, което вече е мъртво?
С яростен вик той замахна, и преди гномът да успее да осъществи последния си, отчаян опит за бягство, Амрас го прободе, заковавайки го към стената, сякаш бе парцалена кукла. Жалката твар потрепери в предсмъртни конвулси и се отпусна безжизнено върху забития меч.
До момента, в който гномът бе спрял да се движи, шепата неразчленени щастливци от отряда му вече бягаха надолу по стъпалата на кулата.
Тогава над изплашеното квичене, което издаваха, се чу друг глас, който не се отдалечаваше, а се изкачваше.
– Тях можеш да изплашиш, създание от прах, но ще трябва да направиш повече, за да прогониш мен. – от стълбите се появи човешка фигура, в дълга черна роба, иснтруктирана с множество отровно зелени символи.
Към Амрас полетя огромна топка енергия, която го изпрати към другия край на стаята и го просна на пода.
– Създание от прах – отново повтори магьосникът – подобно на пясъчен замък под порива на морските вълни, ти не можеш да се изправиш срещу магията – сила подчиняваща много по-велики воини от теб.
Амрас се изправи, вперил поглед в своя враг. В отговор, фигурата в черния плащ, зашепна думи на неразбираем език и в обърнатите и нагоре длани започна да се образува пламък, който се оформи в бушуваща огнена сфера.
– Аз не съм създание от прах – заговори бавно и заплашително Амрас, с гибелен гняв, стаен зад привидно спокойния и равен тон, крачейки бавно към магьосника – аз съм син на Веландра – богинята с криле от чиста светлина и очи, в които плават звездите, озаряващи нощното небе – майка на всички елфи.
Огнената топка полетя към него, като той, с едно-единствено движение на ръката, я отблъсна настрана, изпращайки я към стената, където се взриви и посипа всичко с пламъци.
– Аз съм син на Булифар – последният от Великите дракони, носител на тяхната мъдрост и сила.
Към него се понесе непрекъснат лъч от светкавици. Амрас отново отклони магията с една ръка, като сноповете сапфирени светкавици се отразяваха към стените – разбиваха каменни късове от тях, чупеха прозорци или запалваха огромните, тежки полици с древни томове.
– Аз съм син на смъртта, дете на нощта, задължен да заплащам с кръв за проклятието, с което бях дарен – магьосникът, ужасен и изтощен от силата на съществото пред него, бе започнал да отстъпва назад, напевът му бе секнал, магията – също. – А ти – продължи Амарас – ти си моята първа кървава монета, с която ще платя на своята печална спасителка. Спасителка, която точно в този момент е твоя страстна обожателка. Тя те желае. Нека не я караме да чака дълго – Амрас стрелна ръка и притисна студените си като камък пръсти към врата на своята жертва, накланяйки го на една страна, докато пуслиращите вени изпъкнат. Магьосникът се опита да замахне, но съществото пред него бе по-бързо – с рязко движение то хвана ръката му и я прекърши така, че костта проряза плътта и черното наметало, и лъсна навън.
Писък на нечовешка агония.
– Трябва да побързаме – каза Амрас – не искаме да изпаднеш в безсъзнание от болката и да пропуснеш срещата със своята обожателка, която тъй нетърпеливо те очаква. – на светлината на горящата стая, четиримата ранени герои видяха как през устните на техния приятел – на техния събрат – проблясват зъби на звяр, по-смъртоносни от чудовищните северни лъвове, бродещи сред планините отвъд смразените земи на варварите.
Амрас разтвори устни и извърна глава към врата на жертвата. Пурпурните му коси закриха гледката. Потрепващото тяло на умиращия маг бе единственото, което видяха.
Няколко мига по-късно безжизненият труп падна тежко върху каменните плочи.
– Първата жертва е дадена – промълви Амрас, избърсвайки с ръкав капещата от устните му кръв – но никога няма да има последна. Никога няма да има край.
*****
Булифар виждаше всичко. Видя какво се случи в каменната кула. Великият дракон почувства, че това бе преломен момент в борбата. Видя лъч надежда. Но видя и цената. Завръщането на Амрас и безмерната мощ, която бе получил, бе коз, който надхвърляше и най-големите му надежди, но богове, каква бе цената за това? Цената, която неговият син трябваше да плаща, не по своя воля. Булифар виждаше стаената в него сила, но видя и безмерната горис, която се таеше в мъртвото сърце.
Едно същество, изтъкано от светлина, да бъде хвърлено сред сенките, измъкнато от прегръдката на вечния покой.
Сега Амрас бе обречен да бъде вечно сам. Булифар видя това в лицата не братята и сестрите му. Желанието им бе изпълнено, но те страдаха. Амрас бе върнат към света на живите, но това вече не бе той. Елфът бе преминал отвъд стените на смъртта и бе видял какво пазят те. Малка част от това, което четиримата някога познаваха, бе останала в него. Те не го разбираха. Плашеха се от него. Дори Алтая. Казват, че очите на човек са прозорец към неговата същност. Млечнобелите очи на Амрас, показваха промяна, твърде дълбока, за да бъде осъзната от неговите приятели.
Сега Амрас бе кръвопиец. Бе задължен да плаща кръвен дан на косача. За него нямаше спасение. Той никога отново не би могъл да премине черните порти на бездната.
Амрас бе заключен в света на живите и трябваше да плаща с кръв. Всяка какпа, вливаща се в тялото му, бе дар за неговата черна спасителка. Ако откажеше да плаща, той отново не би могъл да умре. Но така силите му биха го напуснали и малко по малко, някога величественият елф, би повехнал като цвете, превръщайки се в изтерзано, сгърчено, слабо същество, без разсъдък, съзнание, емоции. Без нищо. Просто празна, изсушена и смачкана обвивка, обречена на болка и вечно страдание.
Ако искаше да запази себе си, Амрас трябваше да плаща. Това бе неговото проклятие, това бе борбата, която вечно щеше води. За него никога нямаше да има покой.
Макар другите да не знаеха всичко това, те чувстваха, че в желанието, родено в тъгата им, да върнат своя брат отново към тях, го бяха обрекли на съдба, много по-тежка от смъртта. Много по-самотна.
Всичко щеше да се промени.
Само един от тях го разбираше. Само Ирене, живяла векове в самота, губила хора, които обича и напускала места, смятала за свой дом, осъзнаваше пред какво е изправен Амрас.
Само тя знаеше.
Подписал главата:
Християн Йовчев
Осма глава
Три дена по-рано…
– Ако можете да ми припомните отново, ваше величество…
– Просто Алира, капитане. Не съм кралица и нямам амбиции да бъда такава.
– Да, ваше… Алира. Защо сме тук?
– Защото имаме нужда от всички съюзници, които можем да намерим.
Капитан Тиръс изсумтя пренебрежително, но си замълча. Не беше негова работа да се противопоставя на принцесата. Дори и планът и да беше изключително рискован и опасен. Да преговаря с пирати? Да, те от доста време имаха почти пълен контрол над моретата и нямаше как да не разполагат със значителни сили, но те бяха престъпници и отрепки. Лоялността им бе въпрос на пари, а ако загубеха, можеха просто да се върнат в морето, където гномите едва ли щяха да ги последват. Хората на Караман нямаше къде да отстъпят. За Тиръс и всички останали, това бе битка на живот и смърт. Всичко или нищо.
– Може ли поне да ми обясните защо оставихте пиратите да изберат мястото на среща? – не се стърпя Тиръс.
– Защото – търпеливо отвърна Алира – това е знак на доверие. Не искаме да си помислят че им поставяме капан.
Тиръс се огледа. Координатите, дадени им от пиратите ги бяха отвели до малко островче без име, което не съществуваше на която и да е карта. Няколкото порутени постройки, покрити с прах и паяжини показваха, че някои хора някога са наричали това място свой дом. Зле замаскираните скривалища за ром показваха, че тези хора най-вероятно са били пирати.
– Аз не им вярвам. – каза Тиръс твърдо. – Сигурно ни поставят капан.
– Запазете тишина, капитане. Не сте първият, от когото чувам тези притеснения. Може да не вярвате на тях, но вярвайте на мен.
– Слушай принцесата си, синко – чу се нечий глас. – Да не ти хвръкне главичката.
Тиръс се обърна светкавично към новодошлият, с изваден меч в ръка. Пред него стоеше мъж на около петдесетина години. Добре запазен, с широки рамене и стоманен поглед. Единствено леко посивялата коса и брада, леко закръгления корем и обветреното му, белязано лице издаваха истинската му възраст. Дрехите му бяха от най-скъпите платове и ушити по мярка – само че очевидно нечия друга мярка. Несъмнено бяха откраднати, но поне пиратът се беше постарал да изглежда прилично за срещата си с принцесата. При вида на меча той се подсмихна.
– Охо! Проблеми с нервите? Ще си докараш удар, момче! Прибери това нещо преди да извадиш нечие око!
– Не реагирам добре на заплахи. – процеди Тиръс.
– И освен това – каза Алира, поставяйки ръка на дръжката на меча на Тиръс. – Капитан Тиръс идва от фронта. Разбираемо е да е малко изнервен.
– Фронт? Интересен избор на думи за това което се случва. Обикновено трябват две страни, за да има фронт – аз виждам само гноми, които избиват хората ви като пилци. На това му се вика клане.
Тиръс бе прибрал меча си, но след този коментар беше готов да се нахвърли на новодошлия и да го удуши с голи ръце.
– Полека, момко! Това е истината и истината боли. Нали за това се събрахме? Какъв е смисълът да украсяваме нещата?
– Какъв, наистина – леко студено каза принцесата. – А вие сте?
– Ох, но къде са ми обноските?! Лорд Джонатан Рейвънбейн, на вашите услуги, принцесо Алира – той и целуна ръка и се поклони.
– Лорд?! – повтори Тиръс невярващо.
Рейвънбейн се ухили, показвайки изненадващо бели зъби за пират.
– Не могат ли пиратите да си имат лордове, капитане? Тези дрехи са на лорд. Е, бивш лорд, но все пак се брои. Но достатъчно за мен – нека се върнем към… хм… „фронта”. Какви новини оттам, капитане? Започнете с лошата и след това продължете с още по-лошата.
Тиръс се смръщи.
– Загубихме Тал. Лорд – натърти той на титлата, което накара Рейвънбейн да се подсмихне леко – Уедърби все още се бие с каквито сили разполага, но е само въпрос на време. Не разполага нито с ресурсите, нито с войниците, за да устои на наплива на гномите. По негова заповед, аз дойдох в Каим, за да предупредя за заплахата и да поискам подкрепления.
– Само че – каза Рейвънбейн. –Уедърби няма да получ своите подкрепления скоро. Кралската войска отдавна не е това, което беше. Даже съм сигурен, че най-добрите и войници станаха мои момчета, след като кралят им профука заплатите по магьосници в последната война. Не че не мислят, че без магьосниците имаха някакъв шанс за победа. Те знаят че кралят им спаси задниците. Но това не променя факта, че имат семейства за хранене.
– Кралската войска е напълно способна да се справи със всяка заплаха за нашите земи – каза Тиръс твърдо.
– Знам, че е въпрос на чест, капитане, но нека бъдем реалисти – това са пълни глупости. Ако беше така, нямаше да сме тук. Вие имате нужда от нашата помощ, от нашите ресурси – не е ли така?
– Ни най-ма…
– Да. – каза Алира. – Няма да излъжа, че това е последното нещо, което бих искала да правя в момента, но гърбовете ни са опрени в стената. Назовете цената си, лорд Рейвънбейн.
– Нима ме мислите за толкова долен, че да продавам услугите си?
– Вие сте пират. – сухо каза Тиръс.
– Именно. Това от което имам нужда, аз си го взимам. Ако исках парите ви, принцесо, щях да накарам момчетата си да опожарят столицата и да си ги взема сам.
– Тогава какво искате?
– Както казах, не малко от момчетата ми са бивши войничета, добри хора, натикани насила по лош път. След като всичко това приключи, искам амнистия за всеки от момчетата ми, който я пожелае. Втори шанс.
– Колко благородно.
– Благодаря. Освен това искам цялото кралство да знае кой ви е спасил. Всеки един пират, назован поименно като герой и защитник на кралството. Няма да сме мръсната ви малка тайна.
Удар под кръста. Много от кралството още приемаха за върховно унижение това, че в последната война бе спечелена единствено заради помощта на магьосниците. Алира потръпна при мисълта какво щяха да си помислят тези хора, когато сега на помощ идваха пирати – особено когато след това те бъдат провъзгласени за герои. Но по-добре разстроени жители, отколкото мъртви жители.
– Това ли е всичко?
– Разбира се, че не. Искам и вашата торбичка с магически прах.
Алира се напрегна.
– Откъде знаете за това? – всички знаеха за торбичките с магически прах, които бяха обърнали хода на последната война – но повечето хора си мислеха, че целият запас е свършил. Изключително тесен кръг от хора знаеха за двете последни торбички, едната в притежание на крал Сегамо, нейният баща и една, която той бе подарил на нея – тя бе сигурна, че главатарят на пиратите не бе сред този тесен кръг.
– Има много малко неща, които не знам, принцесо.
– А защо?
– Защо вашата? Защото кралят не е тук, би било неучтиво да поискам неговата.
– Не, за какво ви е изобщо?
Рейвънбейн се усмихна дяволито.
– Ако има едно нещо, от което разбирам, принцесо, то това е стока. Все пак е част от занаята. Може да не съм магьосник, но знам че в цялото кралство има само две торбички – това ги прави рядка и много ценна стока. Искам я. А това което искам…
– … го взимате – довърши вместо него Тиръс с леден тон. Принцесата бе стиснала ръцете си в юмруци.
– Имаме ли сделка?
Принцесата прехапа устни. Торбичките с магически прах бяха без никакво съмнение най-силното оръжие в цялото кралство. Толкова силно, че кралят беше забранил да бъдат използвани, освен ако врагът не стигне до вратите на самата столица. Дори и минималното количество в една торбичка можеше да да доведе в катастрофални последици, ако попаднеше в грешните ръце. Ами ако Рейвънбейн, с неговите ресурси и връзки, намереше начин да направи повече? За това ли го искаше? За да си създаде собствен, магически арсенал, който да го направи непобедим? Не. Не беше това. Беше много по-просто. Ако Рейвънбейн вземеше нейната торбичка, единствената друга щеше да е тази в притежанието на… краля. Крал Сегамо и лорд Рейвънбейн щяха да са единствените притежатели на магически прах от тази страна на морето. По някакъв странен начин това правеше владетелят на държавата и главатарят на пиратите равни. В крайна сметка всичко опираше до его. Рейвънбейн сигурно можеше да открадне торбичката – несъмнено познаваше правилните хора за работата. Но той не искаше да я вземе – искаше тя да му бъде дадена.
– Имаме сделка.
Рейвънбейн се усмихна.
– Няма да съжалявате, принцесо Алира.
– Надявам се. Кога можем да очакваме подкрепления от вашите сили?
– О, моите сили са готови от доста време. Моите хора следяха фронта и даваха доста подробни доклади. Даже бях леко изненадан, че кралят се обръща към нас за помощ с такова закъснение – Рейвънбейн направи кратка пауза и после продължи, с леко по-студен тон. – Още по-изненадан бях, когато видях, че не е дошъл лично.
В крайна сметка всичко опираше до его.
– Искам да ви уверя, лорд Рейвънбейн, че крал Сегамо – моят баща, няма нищо общо с тези преговори. Те бяха изцяло моя идея. Той дори не знае, че съм тук сега.
Рейвънбейн вдигна вежди.
– Нима?
Сегамо бе дете, израснало в разгара на отчаяна война. Такова детство или те закаляваше като войн и решителен владетел, или те пречупваше. А бащата на Алира не бе никак решителен. Той бе добродушен, но страхлив старец, който по всички военни въпроси разчиташе изцяло на своите съветници – мъже като капитан Тиръс, прекалено горделиви, за да търсят помощ отвън. Те бяха останки от старите времена – превъзходни бойци, които не осъзнаваха, че за разлика оттогава, не наброяват десетки хиляди и не могат сами да се справят с всяка заплаха. Те уверяваха Сегамо, че всичко е наред, докато кралството гореше. Колкото повече растеше Алира, толкова повече търпението и се изчерпваше. Крайно време беше да направи нещо.
– Да, така е.
– Добре тогава. И едно последно нещо – обмисляли ли сте да се обърнете за помощ и към елфите, джуджетата и варварските племена?
– Не сме в приятелски отношения с тях от векове – каза Тиръс. – Макар и да ги допускаме в пограничните си градове, не мисля че ще ни се притекат на помощ.
– Мисленето не ви е силната страна, капитане. Те ще дойдат, ако ги помолим учтиво. Все пак ние, хората, сме тези, които развалихме старите приятелства. Ние сме тези, които трябва да направим първата стъпка към поправянето им. Единственото, което искат от нас, е да признаем че сме били кретени. В крайна сметка, всичко опира до егото.
Алира се усмихна леко при тези думи.
– И не си правете илюзии, капитане – и вие също принцесо. Те ще ни се притекат на помощ, защото ако Караман падне, те са следващите. Това е най-голямата заплаха за нашите земи – дори и обединени, шансовете ни не са добри.
– И въпреки това, вие правите сделки? – изсумтя Тиръс.
– Винаги е добре да влезеш в битка с мисълта за победата, капитане, дори тази вероятност да е много малка. Ако се биеш с мисълта за загуба – то ти вече си загубил.
– Мъдри думи за обикновен пират.
– Аз съм доста необикновен пират, уверявам ви. Някои от моите момчета въртят контрабанда с джуджетата, елфите и варварите. Ще използвам връзките им, за да осигуря тяхното съдействие. Сигурен съм, че те, също както ние, са готови за война и просто чакат молбата. Имам ли вашето разрешение, принцесо, да се извиня от името на цялото кралство за униженията на миналото?
Алира дори не се поколеба.
– Имате го.
– Тогава е решено. – Рейвънбейн се обърна. Погледът му бе насочен към Тал. – Сега войната наистина започна.
***
Сега…
Аз съм Булифар, последният дракон на изток от морето – това ли е моят завет? Така ли ще си отиде последният от драконите, наблюдавайки в тишина от най-високият връх на Сиз, оставяйки наследството на неговата раса да потъне в забвение като приказка или мит? Дърпайки конци като кукловод, пращайки собствените си деца да довършат това, което аз и моите братя трябваше да направим преди толкова време, докато се крия в сенките? А може би нашето време вече отмина. Какво сторих аз, за да защитя Камаран? Събрах четирима герои и ги пратих на опасна мисия, от която шансовете да се върнат живи са почти никакви. Драконовата кръв няма да им помогне, тя отдавна не притежава някогашната си сила. От каква полза са им оръжията и артефактите, които им дадох, пред несметните орди, пред злото, което ги очаква? Аз ги пратих на заколение, с наивната, сляпа надежда на един старец в младостта. А през това време Тал изгоря до основи, пометен от гномите. Една принцеса и един пират направиха повече за три дена в защита на това кралство за три дена, отколкото аз за десетки години. Глупак! Но какво трябваше да сторя?! Да пратя армия в пустинята и да наблюдавам как тя бавно се стопява от жажда и глад? Не, стореното – сторено. Късно е да променя нещата. Аз направих своя ход, колкото и рискован и безумен да беше той. Има само едно нещо, което мога да направя, за да помогна на потомците си сега. Трябва да им осигуря повече време.
Със моя взор аз виждам как обединените армии на елфи, джуджета и хора, било те варвари, пирати или кралски войници, се сблъскват с пълчищата гноми пред останките на някогашния Тал. Скоростта и ефикасността, с която се събра тази армия в защита на кралството бе наистина невероятна – или може би тя винаги е била готова, чакайки просто сигнал, за да се отзове. Дали Огмерин бе събрал гномите под своя команда по същия начин? Може би преди няколко седмици е нямало дори помен от армия. Никога нямаше да разбера. Най-отзад, елфите закриваха слънцето със стрелите си, всяка от които пронизваше целта си – със всеки залп стотици гноми се стопяваха. Стрелите отскачаха от твърдата, люспеста кожа на пустинните тролове и те с рев се втурнаха напред. Брадвите на джуджетата обаче успяваха, където стрелите се проваляха – каменните войни сечаха краката на троловете както дървосекачи повалят дървета и после стъпкваха рухналите гиганти. Оръдията, които пиратите бяха донесли със себе си, снети от техните кораби, отваряха широки дупки в редиците на гномите – през тези пролуки в защитата нахлуваха хората с високо вдигнати мечове, сечейки наред и пробивайки си път по-навътре в гмежта, оставяйки пътеки от трупове. Но на мястото на всеки посечен враг изскачаха десетина нови. Невъобразимите размери на тази войска в крайна сметка забавиха устрема на защитниците на Караман. Стрелите на елфите намаляха. Изтощените джуджета изпускаха окървавените си брадви и бяха разсечени на парчета или премазани от тролове. Все повече и повече оръдия замлъкваха, след като адските машини на гномите успяха да проследят траекторията на снарядите им и да ги унищожат. Атакат бе на път да бъде обърната в пълно отстъпление – но битката бе далеч от приключила. Без да могат да разчитат повече на стрелите си, елфите извадиха своите мечове и кинжали и се втурнаха смело напред. Напливът на свежи сили не само забави гномите, но и вдъхна кураж на останалите и им даде шанс да се преорганизират. С подновена енергия, обединените народи се хвърлиха в битката.
Ще им трябва доста повече от това, за да надвият гномите. С рев, който проехтя из цялото кралство и отвъд морето, аз се хвърлих от най-високия връх на Сиз и се устремих към бойното поле. Махът на крилата ми създаваше ветрове, достатъчно силни, за да обърнат теченията на реките. За по-малка от минута аз пристигнах, разбивайки се като гюле насред армията на гномите. Ох. Не бях летял от известно време. И нямаше да полетя пак. Аз не бях просто стар дракон, аз бях античен. Събраната възраст на всички елфи бе като мигване в сравнение с моя живот. Едва имах сили за да долетя дотук. В гърдите ми мъждукаше едва частица от някогашната ми сила и аз не се поколебах да я използвам. С последния си огнен дъх аз изпепелих десет от машините на гномите и стотици от малките гадинки изгоряха като съчки с тях. Исках да се превия на две и да изкашлям дробовете си, но нямах време за такъв лукс. Не можех да летя, не можех да бълвам огън, но все още имах зъби и нокти. Започнах да разкъсвам гноми и тролове като листове хартия. Чувах триумфалните викове на обединените народи, които осъзнаха, че драконът е на тяхна страна.
Аз знаех, че ще умра тук и то доста преди битката да е приключила – дори нямаше да разбера кой е победил. Но това си беше в реда на нещата. Да загина в битка е много по-достойна съдба, отколкото да умра незапомнен. И може би, само може би – моята малка каскада щеше да разсее Огмерин достатъчно, че да даде шанс на моите потомци да изпълняват безумната задача, която им поставих. Стига погледът му да е прикован към мен, а не към тях. Аз съм Булифар, последният дракон на изток от морето и това моят завет – голяма купчина от трупове и пепел, за да дам шанс, равностоен на този на снежна топка в драконова паст на моите деца да спасят света.
***
– Защо? – попита то отново.
Отговор не последва. Нищо не помръдваше, освен част от труповете, настлали пода като килим, които потреперваха леко, сякаш не бяха осъзнали че са мъртви – всичко се бе случило толкова бързо. Амрас гледаше окървавените си ръце, обърнал гръб към своите… приятели. Своите братя и сестри.
– ЗАЩО МИ ПРИЧИНИХТЕ ТОВА?! – изрева той с глас, който не беше негов, достатъчно силен за да проехти оттук до отвъд морето.
Той се обърна към тях, и без това вече плашещите му черти разкривени от гняв и болка. Не й физическа болка – Амрас дори не бе сигурен, че някога ще изпита физическа болка отново. Той бе осакатена душа, натикана обратно в мъртво тяло, чиято единствена утеха бе свежа кръв – най-близкото нещо до живот, което можеше да изпита. За да го вкуси, той трябваше да го изтръгне и после да гледа как увяхва.
Имаше причина елфите да предпочитат лъковете за свои оръжия. Елфите като цяло избягваха да убият, освен ако не им се налагаше – а когато им се налагаше, те искаха да убиват от разстояние. Не искаха да видят леещи се потоци от кръв – не искаха да видят как един живот угасва в нечии очи заради тях, дори и да е някое зло създание. Точно това, което Амрас бе направил току що и което щеше да продължи да прави – което бе принуден да прави. Умът му бе изпълнен със смесица от отвращение и наслада от това… нещо… в което бе превърнат. В което те го бяха превърнали.
– Мислите си, че исках това? – извика той. – Да живея… не, да съществувам по този… начин?! Като това… нещо? Трябваше просто да ме оставите да умра!
Думите му пронизваха като остриета. Ирене преглътна.
– Знаехме рисковете…
– Рискове?! – глухо повтори Амрас. – Рискове? Какви рискове? Какво жертвахте вие? Какво загубихте? АЗ ЗАГУБИХ ВСИЧКО!
Телата по земята се размърдаха и започнаха бавно да се изправят. Отсечените им крайници пълзяха по пода.
– Какво става? – изхриптя Орег.
Ирене изпсува.
– Заклинанието, което използвах за да върна Амрас – той го използва върху гномите!
Гневът и болката на някогашния елф не познаваха граници. Те преливаха от него в безжизнените тела, подчинявайки ги на неговия контрол. Макар и тази способност да произлизаше от заклинанието на Ирене, тя нямаше същия ефект. Гномите не се връщаха от мъртвите. Техните тела бяха като кукли в ръцете на покварения елф – лишени от разум, лишени от страх или от каквато и да била емоция. Те просто се нахвърлиха върху Ялос, Орег, Алтая и Ирене. Не беше достатъчно да им се отсече главата – те просто продължаваха без нея. Четиримата бързо бяха избутани към другия край на помещението, докато гърбовете им не опряха стената. Те сечаха и блъскаха, докато ръцете им не отмаляха и оръжията им не се изплъзнаха. Ритаха и хапеха, докато ходещите трупове не ги затрупаха, задушавайки ги с тежестта си. С последния си дъх, Алтая изпищя и Амрас се сепна. Това бе същия писък, който бе чул, когато умря. Гневът му утихна и гномите спряха да се движат. Ако можеше, Амрас щеше да заплаче – вместо това, той побягна.
Ялос стоеше погребан под вече безжизнените гноми. Само една мисъл изпълваше главата му.
„Еналия… как можах да бъда толкова арогантен? Толкова години търсех начин да те върна от мъртвите, толкова време не мислех за нищо друго освен за некромантия и отмъщение – ами ако бях успял? Твоята съдба щеше да е същата като на Амрас. Ти щеше да се мразиш. Щеше да намразиш мен. Аз щях да се мразя дори повече от сега. Твоята смърт – мислех си, че не беше честно. Но светът не е честен. Животът не е честен. Можем да бъдем честни само към себе си и към тези, които обичаме. Ние предадохме Амрас. Аз предадох теб. Ти не би искала да живея живота си така – сам и отчаян. Трябва да спра да се самосъжалявам – няма да забравя мъртвите, но ще се боря за живите!”
И с тази мисъл той се надигна, избутвайки купчината трупове от себе си с подновени сили. След това помогна и на останалите да се измъкнат.
– А аз си мислех, че воняха като живи – изпуфтя Орег, докато се изправяше.
– Къде е Амрас – промълви Алтая.
– Няма го – твърдо каза Ялос. – И няма да го търсим.
– Но…
– Ялос е прав. – намеси се Ирене. – Причинихме му достатъчно вреда. Нека го оставим сам.
Ялос кимна и вдигна меча си.
– Хайде. – каза той. – Имаме свят за спасяване!
***
Огмерин се смееше – ужасяващ звук, напомнящ на писъците на малки деца.
– Значи все пак стария Булифар изтърси прахта и паяжините от крилата си и дойде да се бие. Колко благородно от негова страна – мислех си, че смята да остави недораслите си хлапетии да му вършат всичката работа. Не че има значение – децата му са мъртви и скоро и той ще бъде. И макар и да не мога да върна него от мъртвите, всички останали – гноми, елфи, джуджета и хора – ще станат отново и ще служат на мен. Защитниците на Караман не го знаят все още, но те вече са загубили – въпрос е само на време – с тези думи той се обърна към всичките магьосници, които му служеха, събрани на едно място, очакващи сигнала му да извършат магията. – Само въпрос на време…
Подписал главата:
Станьо Желев
Девета глава
Провал. Пълен провал. Това си мислеше принцеса Алира и проклинаше собствената си несъобразителност. Намираше се в тронната зала на кралския дворец – „най-сигурното място В Караман“, както го нарече капитан Тиръс. Но в Караман вече нямаше сигурни места.
Принцесата крачеше нервно из залата и премисляше скорошните събития. Да се съюзи с пиратската сбирщина на Рейвънбейн беше последен отчаян вариант, но когато към тях се присъединиха елфи, джуджета и варвари Алира започна да се надява, че наистина имат шанс за победа. Глупава грешка. Армията на гномите надхвърляше мащабите и на най-небивалите приказки и легенди. Такава сила не можеше да бъде спряна.
Изненадващата поява на дракона на бойното поле не промени кой знае колко нещата. Алира нямаше ни най-бегла представа защо величественото създание беше решило да пожертва живота си, нито дори от къде се беше появило. Знаеше само, че единственото, което постигна с гибелта си бе да им спечели достатъчно време да се оттеглят с минимални жертви.
Следващите дни бяха прекарали в трескав бяг, следвани по петите от гномската орда. В момента жалките остатъци от обединената армия бяха стаени зад здравите стени на кралската столица Каим. Гномите не бяха закъснели и в този момент строяха и подготвяха обсадните си машини и пренареждаха войската си. За хората, елфите и джуджетата оставаше единствено крехката надежда, че ще успеят да устоят на обсадата достатъчно дълго, че гномите да решат да преговарят за мир.
Принцесата се откъсна за миг от мислите си и се огледа. Освен нея в залата, под широките сводести тавани и кралските знамена, стояха кралските съветници и генерали. Всички те – мъже славещи се със своята мъдрост и опит, в момента бяха потънали в гробовно мълчание с крайно напрегнати изражения на пребледнелите си от ужас лица. Мъдростта им вече не струваше нищо.
Алира знаеше, че колкото и да не го желае се налага да поеме тежестта на лидерството върху своите плещи. Макар и да не беше изненадана, много се разочарова когато, осъзнал мащабите на бедата, пред която са изправени, баща й – крал Сегамо изпадна в истерия и се наложи да бъде отведен в покоите си, където по-късно изпадна в несвяст и все още не се будеше. Сега Алира трябваше да бъде владетел и пълководец.
Някои от кралските генерали се опитаха да поемат командването, но младата принцеса бързо показа, че няма да толерира подобни своеволия. Сега оставаше само да измисли как да оцелеят.
Реши да отиде да провери как върви подготовката на защитата – нямахе нито секунда за губене. Нареди да оседлаят коня й и скоро препусна през улиците на града към външната стена.
Когато се изкатери на стената завари там Тиръс и Рейвънбейн, които за пореден път спореха за нещо. Щом видяха принцесата учтиво я поздравиха, но тя им махна да не й обръщат внимание и скоро те подновиха спора си.
Алира отиде до ръба на крепостната стена и отправи поглед отвъд нея. Там бяха гномите – достатъчно далеч, че да са извън обсега на оръжията на защитниците, но все пак стряскащо близо. А още по-стряскащото беше, че армията им бе все така колосална. Първия сблъсък се беше оказал почти фатален за обединените сили на Караман и съюзниците му, но макар гномите да бяха дали повече жертви от тях, редиците им изглеждаха непокътнати. Толкова много бяха те, че сякаш нямаха край. Навсякъде докъдето погледа на принцесата стигаше, земята около крепостта беше осеяна с палатките и лагерните огньове на гномите, както и със злокобните им бойни машини. Алира трябваше да положи усилия за да не позволи на надигащата се в гърдите й задушаваща паника да я завладее.
В това време обаче вниманието й бе привлечено от нещо друго. Далеч на хоризонта се появи тъмен силует, който бавно се приближаваше. Принцесата продължи да го наблюдава известно време и разбра, че каквото и да беше това, то бе насочено към града.
– Господа, мисля, че трябва да видите това – подвикна Алира без да откъсва очи от странния обект.
Рейвънбейн и Тиръс прекъснаха спора си и я погледнаха с недоумение.
– Какво има, ваше височество? – попита притеснен капитана.
Тя не отговори и след миг двамата мъже проследиха погледа стреснатия й поглед за да видят, че през армията от гноми минава нещо, което напомня на движеща се крепост.
– Свикайте хората си, господа! – нареди Алира с едва овладян глас – Каквото и да е това трябва да сме готови за него.
***
Свечеряваше се. Алтея, Ирене, Орег и Ялос вървяха в мълчание. Всички бяха посърнали след изчезването на Амрас. Всичко се беше объркало. Булифар разчиташе на тях да спасят света, а те дори не можеха да опазят групичката си цяла. Ако нещата продължаваха по този начин нямаше да има надежда за жителите на Караман.
Единствено Ялос сякаш все още бе изпълнен с решимост. Нещо изведнъж се беше променило в него, но останалите трима все още не бяха сигурни какво точно. Сега човешкият воин крачеше най-отпред и водеше другарите си.
Преди няколко дни той просто ги подкани да вървят макар да не им беше ясно в каква посока. Нужни бяха известни настоявания за са го убедят да им каже на къде всъщност ги води. Ялос от своя страна съвсем лаконично обясни, че е време да излязат от периферията на събитията и да се заловят за истинска работа. Мъжът ги водеше към кралската столица.
Като опитен следотърсач Ялос беше избрал пряк път, който обаче не бе най-типичния. Той минаваше през дива гориста местност в която почти никога не се мяркаха пътници. Протестите на другарите му относно маршрута бяха прекъснати с довода, че пътя е най-бързия възможен и освен това е малко вероятно някой да го наблюдава.
Скоро след като навлязоха сред по-гъстата част на гората обаче, Ялос започна да се съмнява в мъдростта на собствения си избор. Започна да го обзема усещането, че нещо не е както трябва. Огледа спътниците си и разбра, че и те се чувстват по подобен начин. Гората сякаш беше твърде оживена – птици, насекоми и дребни животинки се срещаха на всяка крачка и при това бяха видимо развълнувани, а присъствието на пътешествениците никак не изглеждаше да ги притеснява. Скоро в сред дърветата наоколо започнаха да се мяркат и по-едри силуети. Не можеше да се определи на какви същества са, но все пак присъствието им беше тревожно.
Четиримата продължиха предпазливо,оглеждайки се непрестанно във всички посоки. Нищо заплашително не се случи, но скоро започна да се чува някакъв странен звук. Докато продължаваха да вървят звукът ставаше все по-ясен и отчетлив и накрая започна да се оформя като мелодия. Скоро мелодията се различаваше съвсем ясно.
Ялос започна да се изнервя и поведе останалите по-бързо по пътя им. Не след дълго обаче осъзна, че се движат право към източника на мистериозната мелодия. Реши, че ще е по-разумно ако просто го избегна и смени посоката. За негова голяма изненада, звукът бързо се измести и отново идваше от някъде пред тях. Смениха посоката още няколко пъти, но източникът на мелодията винаги се озоваваше на пътя им.
Това продължи още известно време докато накрая четиримата не излязоха на малка поляна. На нея седеше някакъв едър мъжага, облечен в странни дрехи, направени сякаш от листа и дървесен мъх, който свиреше на красива дървена флейта. Очевидно това беше източникът на мелодията. Мъжът прекъсна свиренето си и се изправи. Беше исполински висок, с мощни плещи, а от странните му одежди се подаваха две огромни мускулести ръце. Грубото му лице бе изписано с причудливи символи, а очите му грееха със странно жълтеникаво сияние като малки слънца.
– Здравейте, драконови потомци! – заговори исполина с дълбок равен глас и се поклони почтително – Очаквах ви.
Пътниците се спогледаха. Пръв заговори Ялос:
– Здравей, страннико! Кой си ти и по-важно – от къде знаеш кои сме ние? И как така си ни очаквал? – при тези думи той извади меча си и насочи върха му срещу непознатия.
За изненада на четиримата от дърветата отстрани изскочи някакво кошмарно същество, което захапа меча на Ялос и го изтръгна от десницата му. То беше голямо като мечка, с мощни крака като на бик,набито тяло с твърда четина като на огромен глиган и рога като на величествен елен. Муцуната му, която напомняше вълча имаше пълна с остри зъби уста, която сега стискаше острието на меча на Ялос.
– Наистина не смятам, че това е нужно – отбеляза с все така равен глас грамадния мъж – Щом това е толкова важно за теб ще ти отговоря: Името ми е Малигнус и съм друид, а тази гора е моето убежище. Служа на древния дракон Селерия от векове и тя ме потърси в съня ми за да ме предупреди за идването ви. Трябва да ви предам нещо.
– И какво е то? –намеси се Ирене, която явно беше развълнувана от факта, че непознатият е друид.
– Боя се, че не е нищо повече от лоша вест и една молба – продължи Малигнус – Булифар, вашият родоначалник и брат на моята господарка, е мъртъв.
Четиримата пребледняха. Всички го бяха почувствали, бяха усетили, че се е случило нещо ужасно, но не осъзнава какво. Сведоха глави за миг. Първа се опомни Алтея.
– А каква е молбата? – попита тя с паднал глас.
– Сега, когато Булифар го няма – обасни Малигнус – злото ще набере сила. Моята господарка ме събуди от вековния ми сън за да ви кажа, че духът на Огмерин се е завърнал и набира сили. Той нашепва на враговете ви какво да правят. Трябва да го спрете или всичко от тази страна на морето ще се превърне в негово мрачно кралство.
– Но как бихме могли да го спрем? – Избухна раздразнен Орег – И защо изобщо ние?
– Вие сте драконовите потомци. – каза Малигнус безстрастно, сякаш това обясняваше всичко – Само вие можете да го спрете. Вие заедно.
– Но как? – попита Ялос с напрегнато изражение на лицето.
– Това знаете само вие – отвърна друида и възседна странното рогато същество, което най-после пусна меча на Ялос – И побързайте – времето изтича!
Звяра препусна и Малигнус изчезна сред дърветата като привидение.
– Само ние –заговори печално Алтея и сведе поглед – Ние заедно…
Но те вече не бяха всички заедно.
***
Тичаше бърз като вятър. Тялото му беше бърза и мощна машина за убиване. Чувстваше силите си неограничени – беше направо опияняващо. И все пак беше трагично. Светло същество от елфическия род, превърнало се в презряно създание на мрака – Амрас чуваше в ума си риданията на цялата вселена срещу тази отвратителна жестокост.
Не знаеше в каква посока го води безумния му бяг. Нямаше значение – за него вече нямаше път на този свят. Той беше обида към природата, извращение, чудовище. Изкачи се по някакъв хълм, на чийто връх се извисяваше самотен дъб. С един мощен скок Амрас се озова на един висок клон. Стъпи леко като котка, без дори да накара листата да потрепват и се изправи с вперен във далечината поглед.
Спомняше си за преживяното в последните дни. Спомняше си спътниците си и много то им преживелици за краткото време, в което бяха заедно. Но най-ярко от всичко помнеше болката и собствената си смърт. Помнеше ужаса на отвъдния свят и след това още по-ужасното си завръщане в този на живите.
Сега болката вече беше далечна. Не чувстваше нищо – нито хубваво, нито лошо. Беше като камък – студен и нежив. Но духът му, макар белязан и обезобразен от страданията и преминаването между световете, бе изпълнен с горчивина и омраза към неговите мъчители – тези наречени негови братя и сестри.
За кратък миг тъжните останки от елфа в него се пробудиха и Амрас погледна на горе към звездите. Те все още бяха така красиви както ги помнеше – само той се беше променил и сега красотата на този свят го изпълваше с болка и гняв. Тръсна глава и скочи на земята.
Понечи да тръгне в случайно избрана посока, когато чу глас зад гърба си:
– Добра среща, млади приятелю!
Амрас се извъртя рязко и видя странен човек с дълъг черен плащ и люспесто лице да му се усмихва радостно. Как беше възможно – като елф имаше остри сетива, а сега те бяха станали безпогрешни – не беше възможно някой да му се промъкне зад гърба без да го усети. Това му подсказа, че нещо не е наред и той реши да не чака да разбере какво иска непознатият. С цялата бързина и мощ, която притежаваше, Амрас се хвърли да го разкъса на парченца. Вместо това обаче мина през него като през облак дим. Превъртя се и се вторачи в странника.
– Опасявам се, че аз не притежавам физическо тяло, което да унищоожиш скъпи ми Амрас – каза непознатият.
– От къде знаеш името ми? Що за магия е това?
– О, прости ми! Ти не би могъл да знаеш – Аз съм Огмерин, древния дракон. Е, или поне някога много одавна бях.
– Огмерин! – възкликна невярващо Амрас – Злият дракон, врагът на Булифар?
– Да, за мой срам, всичко това е вярно – каза Огмерин с натежал глас и сведе поглед към земята – Но съвсем скоро се случи нещо, което ме накара да променя виждането си за нещата. Ти сигурно не си разбрал, но твоят прародител и мой брат – Булифар, загина в битка с гномите.
Амрас не отвърна нищо и Огмерин продължи:
– В Царството на духовете ние отново се събрахме и не като врагове, а като братя – както винаги е трябвало да бъде – на лицето на древния се изписа блага усмивка – Жалко само, че твоят дух не е заедно с нас, а е затворен в тези останки от елфа, който някога беше ти. – тъгата отново се върна в гласа му.
– За това сте виновни вие – ти, Булифар и моите събратя – избухна Амрас и в погледа му сякаш лумнаха пламъци – Бъдете проклети за това, което ми сторихте.
– Разбирам скръбта ти и я чувствам като своя – отвърна Огмерин – Ти си и мой родственик и страданието ти ме наранява. Още повече, че е по моя вина. Но аз ще поправя грешките си. Заради мен гномите тръгнаха на похода си и аз ще ги спра сега. Но преди това нека се погрижа за теб. Дошъл съм да те отведа със себе си.
– Да ме отведеш ли? – попита Амрас с надежда – Къде да ме отведеш?
– С мен в Царството на духовете. Време е да намериш и ти покой и да се събереш с Веландра майката на светлия ти род. Трябва само да ми се довериш и да ми позволиш да те отведа – тъмният силует протегна ръка към Амрас.
Амрас не знаеше какво да направи. Не беше сигурен дали да вярва на думите на древния дракон. Но елфическата му душа копнееше за това, което Огмерин обещаваше. В крайна сметка вече не му бе останало нищо за губене.
Ръката на Амрас бавно се вдигна и посегна да докосне пръстите на Огмерин. Едва го бе сторил когато духът на дракона сякаш полетя към него и после изчезна. Остана само гласът му който отекваше в съзнанието на елфа – Огмерин се смееше – зловещ и отчайващ звук. После се случи нещо, което Амрас мислеше за невъзможно –отново изпита страх. Обзе го див ужас, когато започна да усеща, че собственото му съзнание бива избутано и заключено в някакъв далечен тъмен ъгъл от ума му. Губеше контрол над собственото си тяло. Волята му се изпари.
Амрас усети как на лицето му се изписва злокобна кръвожадна усмивка, радостна, зад която беше нечия чужда.
***
Странната машина стигна пред портите на крепостта. Това, което в първия момент бява взели за подвижна крепост се оказа тежка платформа задвижвана с педали. Но за разлика от другите подобни машини на гномите, при тази педалите се въртяха не от дребни гноми, а от огромни тролове.
Стрелците наредени по защитната стена на града стояха с опънати лъкове и чакаха команда.
– Задръжте огъня – нареди Алира и зачака с напрегнат поглед какво ще последва.
На платформата охраняван от отряд тежко въоръжени и бронирани гноми стоеше възрастен гном с мрачно лице. Когато машината спря, той се насочи към ръба й така че се оказа на едно ниво и лице в лице с принцесата. Очевидно това беше гномският крал. Той заговори с дрезгав гърлен глас:
– О, принцесо, не очакваш чак такова кралско посрещане.
– Не оставайте с грешни впечатления – отвърна хладно Алира – Не сте добре дошли тук.
– Нима? – вдигна вежди гномът – Но ние идваме с най-добри намерения. Можете много да научите от нас. Както виждате имаме доста напреднала техника, а ако позволите ще ви дам кратък урок за историята на собственото ви кралство.
Принцесата погледна неразбиращо. Гномският крал се обърна към величествената статуя на Троер I, която се извисяваше над главната порта на града и заговори с тържествен тон:
– Пазителю, ти който си спал толкова векове! Настъпи часът да изпълниш съдбата си! Нашественици са влезли в града на твоя крал. Стани и защити народа си. Спаси краля си и защити трона!
Всички на стената зяпнаха озадачено явно побъркания гном. Миг по-късно обаче земята се разтресе от адски тътен. Алира за миг си помисли, че стената ще се срути, но вместо това видя, че каменната статуя над портата се напуква. Пукнатините ставаха все по-големи и се разнесоха по целия монумент. Накрая камъните се срутиха и паднаха с грохот на земята, вдигайки огромен облак прах. Когато прахът слегна се разкри спираща дъха гледка. На мястото на величествената статуя се издигаше гигантска фигура със стилизирани човешки черти направена явно от някакъв черен метал. За учудване и ужас на хората от града металният гигант се раздвижи. Земята затрепери под тежките му стъпки. Той се насочи към стената и без никакво предупреждение стовари върху нея тежките си юмруци, смазвайки десетки войници като беззащитни мравки.
Капитан Тиръс започна да крещи заповеди и голям рояк стрели и копия полетяха към гиганта. Всички те обаче отскочиха немощно от металната му снага без дори да оставят ни най-малка следа по гладкия и лъскав метал. Огромните юмруци отново се вдигнаха и полетяха за втори път към стената. Единият удар бе насочен право към принцесата. Миг преди да стане на пихтия Алира видя как Рейвънбейн се хвърли и я изблъска встрани, а след това потъна под грамадната ръка. Принцесата извърна поглед ужасена от тази жестока смърт, която можеше да е и нейна. Успя да се съвземе обаче и побягна точно на време за да избегне третия удар.
Стигна до коня си и панически препусна обратно към двореца. В това време металният ужас беше приключил с нещастните войници на стената и беше започнал да руши методично всичко, което се изпречеше на пътя му.
Внезапно идея осени Алира и тя дръпна юздите. Слезе пъргаво от коня и се насочи към един от катапултите, предназначени за защита на града от обсадата. Беше зареден с огрмна скала. Принцесата прецени разстоянието, изчака точния момент и молейки боговете за помощ освободи механизма на бойната машина. Скалата бясно полетя и за радост на принцесата се удари право в гърдите на гиганта. Радостта й обаче не трая дълго, защото огромният камък се разби като снежна топка в черния метал без дори да забави съществото.
Отчаяна Алира отново се метна на седлото и пое към замъка. Когато стигна портите откри, за свой ужас, че черния гигант не е далеч. Войниците храбро се опитваха по всякакъв начин да го спрат но без резултат. А и редиците им се топяха плашещо бързо.
В този безумен миг на отчаяние пред очите на принцесата проблесна ярка заслепяваща светлина. Когато успя да фокусира погледа си отново Алира видя пред себе си някаква жена, която се носеше във въздуха. Жената беше млада и красива с ефирни златни къдрици, които се носеха из въздуха сякаш развени от призрачен вятър. Тя заговори на принцесата със звънлив глас:
– Принцесо, времето ми е кратко! Аз съм Селерия – една от древните дракони отвъд морето. Само ти можеш да спасиш града сега!
– Аз ли? – недоумяваше Алира – Но аз опитах всичко! Това нещо не може да бъде спряно! Ние сме обречени! С Караман е свършено!
– Чуй ме, принцесо! Това е колос, който ние древни дракони са изковали със своя пламък за да пази столицата на кралството в случай, че стените не издържат. Никога преди не е била превземана столицата и с вековете колосът бил забравен. Но Огмерин е нашепнал тайната на гномския крал, затова сега аз ще я кажа и на теб. Но от теб зависи да я използваш. Колосът се подчинява само на някой с кралска кръв и сърце на водач. Ти събра армия, която да се опълчи на нашествениците, сега докажи отново, че можеш да водиш кралството.
С тези думи Селерия изчезна също така внезапно, както се беше появила.
Алира разбра какво се очакваше от нея, но не мжеше да повярва, че ще се справи. Сърцето й щеше да изскочи от ужас щом погледна колоса. А той идваше все по-близо.
Трябваше да го направи заради кралството, заради хората и заради всички, които жертваха живота си.
Колосът вече беше само на една гигантска крачка от нея.
– Спри! – каза Алира, но гласът й излезе тих и треперещ.
Колосът беше вече пред портата, надвесен над принцесата като огромна черна планина.
– Заповядвам ти да спреш веднага! – каза принцесата този път твърдо и властно.
Колосът вдигна едната си огромна ръка като великански ковашки чук готов да смаже и най-яката стомана.
– Аз съм твоята принцеса и ти заповядвам да ми се подчиниш! – изкрещя Алира.
Юмрукът на колоса полетя към миниатюрната фигурка на стълбите.
Подписал главата:
Милен Станиславов
Десета глава
Амрас отвори очи в една сива и сковаваща празнота. Осъзнаването на случващото се, го прониза като нож. Изгубения контрол на тялото му, отнетата воля, вляха у него чувството за фаталност. Сладки обещания изречени от коварни устни и сладки блянове на една измъчена елфическа душа. И той се бе поддал и на двете. Помислил бе единствено за себе си, а обричаше всички. До толкова ли болката и омразата бяха замъглили разума му? Толкова заслепен ли бе от собственото си нещастие, че не бе прозрял истината зад подмолната лъжа? Отговорите на тези въпроси сковаха още по-силно стените на затвора му, зад които вече не беше останало нищо за него, освен тежащия върху плещите му кървав дан.
Ако неговите братя и сестри го бяха затиснали в капана на смъртта, то Амрас сам се бе затиснал в капана на собствената си глупост. Те имаха оправдание, бяха сторили това от обич към него, а той какво можеше да каже в своя защита? Беше ги предал, неспособен да надмогне поне за миг отвращението и самосъжалението. Бе изменил на клетвата дадена пред Булифар, а с това и на дълга към народа му и към света.
Невидимата нишка на отчаянието се увиваше около него все по-силно и неумолимо. В изтерзаното му същество се надигна отмъстителен гняв, захвърли го в течението на безумието. Яростния му вик раздра сивотата и се понесе с болезнено ехо през нищото, огънят на презрението му към него самия даде сили на тъмничарят му. Амрас нямаше как да знае, че с безпомощния си бяс хранеше Огмерин.
Призрачната усмивка разтеглила лицето на елфа се разшири. В деликатните черти се долавяше жестокост. В опустелите очи се появи зъл драконов блясък.
– Вилней, Амрас – прошепна Огмерин. – Давай ми от своя гняв докато наказвам онези, които предадоха доверието ти и ти отнеха правото да си отидеш в мир.
Застанал в края на леса върху високото хвърлящо сянка възвишение драконът насочи поглед в далечината към озарения от огъня на войната Караман. От тук чувстваше присъствието на онази що шепнеше думи за неговото падение и приятна тръпка пропълзя по гърба на взетото назаем тяло. Почти същата, като онази когато Булифар бе срещнал гибелта си.
– Селерия защо ти бе да се месиш? Толкова ли обичаш брат си, че дириш неговата съдба?
****
„ О, богове милостиви, ако този каменен символ на великото минало има душа помогнете ми да я достигна.” – бяха мислите на Алира, докато величествената статуя вдигаше ръка, за да я смаже. От лудо препускащото й сърце на Алира бликна почти нечовешка решителност да спре тази лудост и с нея изкипя силата на борбения й дух – духът на водача, готов да се пожертва за народа. Самата тя не разбра какво се случи, просто почувства напора на потока, сякаш път от тялото и търсеха стотици въглени. Заболя я, ала викът замря в гърлото й. Светът около нея изригна в огнено зарево. Светлината се завъртя шеметно и я покри с купол от полупрозрачни вълни, в които чудовищно огромния юмрук се стовари и не достигна до нея.
Вцепенената от краткия смъртен ужас Алира бавно вдигна очи и ги взря в тези на каменното чудовище. Лицето й не трепваше, ала изживяния страх тласкаше кръвта във вените й по-бързо. Сърцето й тътнеше като барабан в ушите й. Що за воля й бе нужно да остане изправена пред смъртната заплаха, не знаеше. Юмрукът отново се вдигна тежко.
– Сътворен си в драконовия огън, от силите на правдата, за да браниш човешкия род! – извика с плътен глас Алира и спря набиращия унищожителна сила удар. – Ти си сянката на Троер Първи, щитът на Караман и неговите жители. Врагът стои зад теб, а не пред теб. Аз говоря с гласът на мира! Спомни си своята мисия!
Викът на истината разкъса булото на тъмната воля вдигнала колоса от вековния му сън и той внезапно се отдръпна. Настъпи кратка пауза, в която грохота на битката и писъците на нейните жертви останаха някъде далеч. На тяхно място кънтеше властният, покровителен глас на дребния силует, едва различаващ се във въртопа лъчиста светлина. Млада жена изправена на стълбите, непоклатима в желанието си за настъпваща промяна, дори тази промяна да настъпи с цената на собствения й живот. Саможертвената й готовност отприщи древните сили, сътворили могъщия страж и изпепелиха напълно злата воля на гномския цар. Не на тази кралска кръв бе създаден да служи.
С мимолетен блясък в изсечените каменни очи колосът се извърна и с тътен закрачи към гномската гмеж. Земята под нозете му трепереше.
Алира преглътна и чак сега осъзна, че краката й едва я държат. Изгубила бе представа за битката между обединените раси и онази надигнала се от мрака, за да унищожава и владее. Не беше виждала нищо друго освен огромната статуя на Троер. Светлината около нея постепенно изгасна.
Нечовешки изпълнени с агония писъци я накараха да погледнат в онази посока, където бе съсредоточено ядрото най-голямата сила и на двете армии. Колосът извисяващ се над всички постройки мачкаше гномите, но пъплището им сякаш нямаше край. Заливаха го от всички страни, дяволските им машини се опитваха да го повалят.
Силен тласък я събори на земята. За втори път тази нощ спасяваха живота й по този начин, ала този път спасителят й – мъж от редовната армия на Караман лежеше невредим върху нея, захвърленото бойно брадве бе прелетяло над тях, а насреща им идеше отряд гноми.
От някъде се чу бойния рев на разбеснели се джуджета, а порой от елфически стрели се стовариха върху прииждащия към замъка враг и отвориха дупка в редиците. Гномите се обърнаха по посока на по-голямата заплаха, само трима продължиха напред решени да изпълнят заповедта на техния крал. Да бъде заловена принцесата.
Стражът вече на крака избута Алира зад себе си и вдигна високо меча си, за да я защити.
– Капитанът нареди да ви отведа на безопасно място вътре в замъка и да ви охранявам с цената на живота си – извика той и посрещна гномите.
Алира извади дълъг кинжал от диплите на плаща си и гласът й се сля с трясъка на стоманата:
– Аз съм водачът, войнико! Заведи ме при капитан Тиръс!
Вливайки целия си плам в оръжието в ръката й тя замахна срещу първия омразен гном. Стоманата й прониза плът и раздроби кости.
****
Битката вече се водеше хаотично. Защитниците отстъпваха притискани от врага. Огромният колос тресеше всичко наоколо. Само благодарение на него гардът все още беше вдигнат.
Неистовите викове идващи от към дясното подобие на бойна формация привлякоха вниманието на Тиръс. Две огромни машини с дървени куполи, предпазващи гномите минаваха през мъжете, между двете машини прикрепен ниско в основата се въртеше вал и прибутваше витла от остриета, които разкъсваха стената от плът изпречила се на пътя им и оставяше широка кървава просека зад себе си.
– Назад! – изрева Тиръс и с надежда погледна статуята на Треор. Метални мрежи я бяха покрили, стягаха я и се опитваха да я съборят – безуспешно.
В капитана сила набираше горчивината от знанието, че ако не изкоренеха изначалния корен на злото Караман бе обречен и всичко след него.
Елфите и дори пиратите в центъра се бяха принудили да използват копия, удряха редиците на гномите и отстъпваха, пак удряха и пак отстъпваха. Изтощените джуджета се намираха на задните позиции и събираха сили за нов устрем. Тежките им брадви бяха нанесли сериозни поражения, ала заради числеността на гномите и техните машини суровите воини даваха повече жертви, от колкото вземаха. Елфическият командир – мъж с дълга сплетена на плитка коса погледна човешкия военачалник. Хладните сини очи проблеснаха в сянката на шлема и Тиръс разбра отчаяното послание в тях. Замъкът оставаше единствената им защита.
Трупове покриваха земята. Реки от кръв заливаха Караман и кървави щяха да са перата на историците, описващи тази нощ, която мнозина щяха да нарекат „Нощта на плачещите вдовици”.
В полезрението на капитана се мерна нещо ярко, набираща сила светлина струяща от колоса. Древните сили напираха да си пробият път вън от него. Каменните устни се разтвориха и между тях изригна нечуван до сега от никое същество рев. Нападатели и защитници застинаха в болезнено вцепенение от звуковата вълна, самата статуя сякаш се разду и се занесе застрашително назад. Изваяният образ започна да се разтича като разтопен восък. От всяка капка се издигаше мехурче, а от това мехурче се издигаше статуя висока почти два пъти колкото човешки бой. Каменната армия бързо нарастсваше, а Треор Втори бързо чезнеше. Тази армия се надигна силна и могъща, и неуязвима за меч или стрела препречи пътя на гномите.
Смес от страх и облекчение се просмука сред хаоса.
****
Забързани в устрема си да достигнат до Караман героите се озоваха пред старите руини на огромен храм.
– Близо сме – каза Ирене. – Това е някогашния храм на боговете. Светилището, в което цял Караман е коленичил и е отправял молитви.
Ялос напрегнато огледа величествените останки. Високите железни порти висяха в ръждясали в изкъртените си панти, оградата отдавна беше рухнала, а самия храм бе просто бегло подобие на онова, което е бил преди. Опожарен и ограбен той скръбно се издигаше сред избуяла растителност, превзела и вътрешността му. Олтарите бяха тревясали, а някога красивите божествените култове стояха оронени от времето в прегръдката на отровен бръшлян.
– Да вървим. Тук няма нищо освен духове – изсумтя Орег.
– Нима, братко? И аз ли вече за вас съм само призрак? – под полуразпаднала се арка на главния вход стоеше Амрас, отпуснал небрежно длан върху магическия меч даден му от Булифар. – Не върнахте ли вие духа ми в това мъртво тяло и го затворихте за цялата тъжна вечност?
Ирене преглътна и прошепна:
– Това не е неговият глас. Преди от очите му надничаше смъртта, а сега долавям единствено лудостта.
Алтая обаче гледаше младия елф с опечаления блясък на молбата:
– Без теб ние губим своята цялост, Амрас. Върни се, нужен си ни, братко.
В съзнанието на Ялос се разнесе гласът на Троер, слаб, идващ сякаш от края на вселената, носещ се на гърба на вятъра.
– Спомни си молбата на друида. Погледни онова създание пред теб и чуй думите на Ирене.
– На никого повече не съм нужен, Алтая. Още по-малко пък на вас – Амрас слезе по напуканите стъпала, ръката му се вдигна от дръжката на меча и се отпусна край тялото му.
Ялос извади своя и насочи върха му към гърдите на елфа.
– Отстъпи назад, Амрас.
Елфът помръдна с ъгълчетата на устните си и послушно направи крачка назад. Орег изръмжа под нос, доловил промяната, в онзи който някога им бе брат.
Нощното небе внезапно бе разпрано, като дрипа и от кадифето на мрака му с разтърсващ въздуха рев се спусна огромен дракон. Мощното му тяло бе обвито от златисти полупрозрачни пламъци. Размаха на крилете оставяше дири от жарава.
Златистият дракон изви змиевидната си шия и кацна върху руините. Нестабилната фасада поддаде под тежестта. Разбитите куполи се откъртиха, полетяха надолу и с трясък се разбиха в земята. Огнената стихия с вой обхвана нащърбените останки. Рогатата глава на създанието се сниши към дребните фигурки и нежният, но силен глас избумтя пълен с омраза:
– Огмерин!
За изненада на останалите Амрас се изсмя:
– Селерия, все пак ме откри.
– От очите на другите можеш да се скриеш, но не можеш от моите.
– За братовата кръв ли дойде да мъстиш?
– Булифар не би желал да мъстят за неговия избор. Дойдох да помогна на децата му, безумецо!
– Дойде да умреш с децата му! – изсъска Огмерин и елфическия образ на Амрас се разкриви зловещо. Ръцете се издължиха и деформираха, нокти като кинжали проблеснаха на светлината на огъня. Тялото изгубило всякаква човешка прилика започва да се изгърбва и нараства заедно с разкъсващия плътта костен гребен на гърба му. От силата на размаха на появилите се криле малката групичка беше пометена. Тъмните люспи на Огмерин заискряха, отразили пламтящата си съперница. Двата дракона наддадоха страховити ревове.
Осъзнали какво ще се случи, героите се разбягаха в търсене на укритие край рухналия зид на оградата. Алтая бе съборена от Ялос зад един висок насип със стърчащи от него железни пръчки. Орег и Ирене се намираха под уголемилия размерите си щит, който джуджето бе приело като дар от Булифар. Топка пламъци се разбиха в него и се разпръснаха.
Алтая се вкопчи в силните рамене на Ялос и повиши развълнувано глас, за да надвие драконовия рев и грохота от битката им.
– Друидът и молбата му, Ялос. Той каза, че неговата господарка е сестра на Булифар. Не само тя на нас, а ние на нея трябва да помогнем. Огмерин е главата на змията, отрежем ли я, гърчещото й се тяло в Караман ще бъде стъпкано. Дължим го на Селерия, дължим го на Булифар и…на Амрас – гласът й заглъхна задавено.
Ясните очи на воина се взираха в лицето й „ Спомни си молбата на друида. Погледни онова създание пред теб и чуй думите на Ирене.” бе му прошепнал Троер, а Ирене бе съзряла лудостта в очите на Амрас, самият Амрас, а не Огмерин понасяше тежки рани в тази битка. Това драконово тяло, бе неговото тяло. Устните на Ялос се помръднаха едва доловимо и от тях се отрони единствената думичка:
– Зная.
Над храма двата дракона се биеха ожесточено. Деряха с нокти и впиваха зъби в плътта си. Кръв заваля от телата им и закапа на едри капки по земята. Ревовете им се разнасяха над леса край Караман. Ошипените им опашки цепеха въздуха, като огромни бичове. Ирене и Орег се завтекоха към тях.
– Как да помогнем – изрева джуджето.
– Аз ще ви кажа! – чу се глас близо до тях. И четиримата вдигнаха изумено очи към мрачно усмихващия се друид. Той протегна длан и додаде: – Да слеем нашите воли с тази на господарката.
Орег присви подозрително очи, но Ирене пристъпи към едрия мъж и пое дланта му с думите.
– Ако това е пътя към победата, вземи всичко, което мога да ти дам.
– Тогава се обричаш на смърт.
– Уморих се от този живот. Безкрайно дълго съм го живяла и вече нищо не може да ме зарадва в него. Пила съм от сладостите и болките му. Видяла съм всичко, добро и лошо, красиво и грозно.
– Ирене… – отрони Алтея докато протягаше своята ръка. Варварката бе почувствала близката тази мистериозна жена и мисълта да я загуби я натъжаваше неимоверно, натъжаваше я мисълта да загуби когото и да било от избраните да се борят редом с нея за оцеляването. Чу се зловещ трясък. Драконите се бяха снишили и бяха помели малка част от храма. Облак пепел се вдигна нагоре сред огньовете поглъщащи руините. Ялос и Орег побързаха да се присъединят към ритуала. Друидът не ги попита дали са готови. Затвори очи и поде тих неразбираем напев. За кратко настъпи благодатен мир, можеха да чуят успокояващия шепот на енергията на земята. Нежен вятърен повей ги погали, светът се отдалечи за едно премигване и те напуснаха крепостта на собствените си тела, сливайки се със Селерия. Нейната възбуда и болка бе първото, което почувстваха.
Ирене изпусна своята магия отдавайки я изцяло на могъщото създание. Златистите пламъци около дракона лумнаха по-силно.
Огмерин изтътна гърлено. В онази празна сивота Амрас още не можеше да преглътне своята ярост. Ала този път беснееше в опит да достигне злия дракон. Затворен в нематериалния свят на съществуване той почувства близостта на другарите си слети в едно цяло. Присъствието на жизнените им дихания с ропот надигна волята му от тинята на самосъжалението и осветиха пътя му към свободата. Блянът му да им помогне, изкупвайки поне част от вината си разби всички невидими прегради. С цялата си ненавист към дракона-изменник Амрас се вкопчи в съзнанието му готов да го разкъса.
В главата на Огмерин избухнаха хиляди светкавици. Объркан и почти ослепен от болка той се изви дезориентирано, докато неговата съперница го стискаше за шията. Между зъбите й остана да виси парче от плътта му.
Твърде късно осъзна каква грешка бе да използва тялото на Амрас. Сладостта на победите му бе изкривила преценката му за враговете. Подценил бе силата на кръвната връзка между децата на Булифар. Лудостта на манията за господство го беше направили твърде самонадеян. За първи път от толкова години Огмерин изпита страхът на обречения. В отчаянието си да избяга от вътрешната болка той се разедини с Амрас. Драконът се издигна над Селерия бълвайки жупел срещу нея и излагайки своето собствено тяло на ударите й, а това на елфа, напълно безжизнено, цялото изранено и окървавено полетя надолу към изпепеляващите пламъци обхванали руините на храма.
Подписала главата:
Силвия Петрова
Единадесета глава
Блесна ярка светлина. Огън погълна нощното небе и заслепи звездите. След това настана най-тъмният мрак, съществувал някога на земята. Всичко утихна само за миг. Ужасен трясък преодоля мрака и прониза тишината. След това всичко свърши и първите слънчеви лъчи докоснаха земята. Алтая се огледа. Лежеше на замята, а около нея бяха Огмерин, Ялос и Ирене. До тях беше паднал и друидът. На около двадесет метра от тях беше безжизненото тяло на Амрас. А малко по-натам се издигаше облак прах. От величествените дракони нямаше и спомен, а за разразилата се битка нашепваха само развалините.
Алтая се надигна. Трудно и беше да раздвижи която и да е било част от тялото си. Виеше й се свят и коленете й бяха като гумени, но тя се насили и се приближи до Ялос. Той също се опитваше да се изправи на крака, но отпадналостта явнo беше повсеместна. Докато варварката помагаше на човека Орег се беше изправил и се оглеждаше:
– И какво се случи? – попита той.
– Не знам, но каквото и да беше се чуствам все едно съм изпил цялото пиво на света. – пророни Ялос, опитвайки да запази равновесие сам.
– Ще да сме си го поделили – подсмихна се варварката докато се навеждаше над Ирене. Усмивката й обаче бързо помръкна. – Ирене?
Отговорът, който последва беше доста болезнено изпъшкване. Мъжете се приближиха точно когато Алтая успя да преобърне другата жена по гръб и да положи главата й в скута си. Лицето на момичето бeше бяло като вар, с изключение на тънката червена струйка, стичаща се от устата й. Тя надигна уморено клепачи и се взря в братята и сестра си. Нещо като усмивка заигра по усните й, но така и не се оформи. Тя бавно вдигна ръка и подаде нещо на Алтая.
– Използвайте я добре – прошепна тя. Варварката пое магическата книга в ръка, но само за да я захвърли миг по късно.
– Не ми я пробутвай – тя си е твоя грижа. Сега стани и отиди да си я вземеш! – нареди варварката.
– Уморена съм… толкова съм уморена – простена жената. Устните на Ирене се отпуснаха. Тялото й натежа в ръцете на Алтая. – Оставете ме… Спасете Караман…
Последните думи на Момичето, което не остарява останаха да висят във въздуха. Ялос се свлече на колене и започна тих напев на някаква молитва, Орег остана безмълвен, а по бузите на Алтая се спуснаха тежки сълзи. Тя затвори очите на Ирене и прошепна:“Спи, сестро, спи заслужен сън.“ Последните думи от песента на Ялос заглъхнаха.
Варварката стана бавно, полагайки нежно сестра си на земята. Погледът й се плъзна по лицата на останалите, а след това и по земята. Тялото на друида някак сияеше. Светлината се усили и миг по-късно от него нямаше и следа. Жената нямаше много време да мисли какво се е случило с него. Погледът й просължи да обхожда помещението и тя видя тялото на елфа. Бавно се приближи към него. Прекрасното тяло беше пречупено, а грозните рани от битката на драконите зееха сухи. Нямаше кръв. Нямаше и как да има, помисли си Алтая. Само усмивката на лицето. Усмивка на блаженство и спокойствие. Спокойствието на един елф събрал се със своята господарка.
Орег и Ялос застанаха от двете й страни.
– Поне е намерил покой. – каза джуджето.
– Сега сме само ние – каза жената. – И имаме брат и сестра, за които да мъстим. Да вървим да спасим света.
– Но преди това трябва да научите истината – женски глас се разнесе в залата. Идваше от разпръскващия се облак прах.
***
Хиляда. Точно хиляда воина. На толкова се беше разпаднал колосът. Воини, който можеше и да дадат шанс на защитниците. Капитан Тиръс се осъзна пръв и започна да вика нареждания. Опитваше се да накара войниците си да се прегрупират и да отстъпят към замъка. Шумът от битката обаче го заглушаваше. Капитанът продължаваше да дава нареждания, но без резултат. Тогава някъде над него проехтя глас, който накара всички да обърнат глава натам. Принцеса Алира беше само на няколко стъпала по високо, но това беше достатъчно:
– Изтеглете се! Връщаме се в замъка! Тази битка вече не е наша. – Войниците бързо се прегрупираха и се насочиха към замъка. Тиръс мислено благодари на всички богове за предводителя, който му бяха изпратили.
Принцесата поведе мъжете по улиците на града като раздаваше заповеди. Барикадирани бяха всички странични улички, а на големите бяха оставени постове. Всички оцелели жители бяха насочвани към замъка, където щеше да им бъде осигурено прикритие. Алира беше доволна от себе си. Направи повече от колкото си беше мечтала някога. И въпреки това беше спечелила само няколко часа. Трябваше много повече от това. Угрижена и вглъбена в мисли тя влезе в тронната зала. Очакваше да я нападнат с въпроси и коментари, но това не се случи. Тя вдигна учудена глава и топлина се разля по тялото й. Баща й, кралят, седеше на трона си и спореше горещо със съветниците си. Когато я забеляза й направи знак да се приближи.
– И ако това не е новият главнокомандващ на обединените сили на Караман? – подкачи я той.
– Нов и стар – усмихна се принцесата. – След като ти вече си с нас. – тя наведе почтително глава.
– Аз оставам тук, Алира. Тук като някаква статуя. Твърде стар съм за фронта, но от тук бих могъл да помогна. Разкажи ми какво се случва отвън.
– Гномите… – започна принцесата, поемайки в ръка чаша с гореща освежаваща напитка.
– Армията! – прекъсна я току що нахълтал в залата войник. – Армията от статуи… тя се разпадна Ваше височество. Гномите навлязоха в града.
Алира изпусна чашата. Приближи се до най-близкия прозорец, а първите лъчи на слънцето осветиха решителността, изписана на лицето й.
***
Крал Малар седеше на трона си в голямата подвижна крепост и наблюдаваше битката. Гномите му напредваха бавно, но сигурно към замъка. Нямаше какво да прави. Стана и започна да се разхожда. Неприятен глас наруши тишината и почти го накара да се спъне:
– Малар, да не ти е скучно?
– Н-не – заекна гномския крал. Побърза да овладее гласа си. – Явно си отново сред нас, Огмерин. Мислех, че ще почиваш повече след последното пренасяне.
– За това аз мисля тук – мъжът излезе от сенките и се приближи до ръба на платформата. – Как се справят нашите малки воини?
– Напредват, но не и без твоите хора – сухо отвърна гномът.
– Нали сме тук за да помагаме.
– Ордена не се слави с желание да подпомага, Огмерин. Не се опитвай да ми пробутваш тези глупости.
– Мери си приказките, гноме! – ръката на мъжа потрепна.
– Платил съм ви и съм ви дал обещание, което ще изпълня много скоро. Само след няколко часа Караман ще бъде ваш. И ако искаш това да се случи не ме заплашвай. – гномския крал положи ръка на бойния си чук. Стар беше, но имаше още сили и някакъв си магьосник нямаше да му раздава нареждания. Не и когато беше платил прескъпо за услугите му.
Смъртта дойде от никъде. Ръката на мъжа присветна само за миг. Крал Малар лежеше на пода, все едно е паднал. Огмерин се приближи и дланта му отново проблясна. Кралят се надигна. За простия наблюдател всичко беше абсолютно невинно. Простият наблюдател нямаше как да види изцъклените бели очи на гнома, нямаше как да усети липсата му на дъх, нямаше как да забележи небиещото сърце. Гномският крал се поклони почтително на Огмерин и се върна на трона си. Простият наблюдател нямаше как да усети студената му кожа.
Вратата се отвори и висок мъж, облечен в дълга кърваво червена мантия влезе в стаята:
– Този беше последния, господарю Огмерин. – той се поклони ниско. – Вече всички гноми са наши. Не остана нито един жив.
– Много добре – подсмихна се Огмерин. Щракна с пръсти и златна мантия покри тялото му. Първите лъчи на слънцето докоснаха подвижната крепост – Започвам този ден като крал на гномите, а ще го завърша като крал на света!
***
Златните къдрици привлякоха погледа на Ялос. Прашни и окървавени все пак така блестящи, помисли си той. Пръв се беше приближил до жената на земята. По крехкото й тяло личаха дълбоки рани, а самата тя лежеше в странна поза. Едната й ръка беше видимо счупена на две места, а от единия й крак беше отхапано парче плът. Гърбът и беше също наранен. Но това не изглежда да я притесняваше много, даде си сметка мъжът.
– Как да ти помогнем? – попита той.
– О, смели Ялос, не можете. Не и вие. – усмихна се тя. – Има кой да ми помогне, но това ще трябва да почака.
– Коя си ти? – намеси се Алтая.
– Името ми е Селерия. Аз съм върховен магьосник на Ордена. И да, аз съм единствената жена сред маговете. Но и това си има обяснение. – тя си пое дълбоко дъх, от което явно я заболя.
– Аз знам това име, но… – намеси се Орег.
– И това мога да обясня, но не, мили ми Орег, не съм древен дракон. – усмивката отново се върна на лицето й. – Булифар беше посления от своята раса. Нямам много време за това ще ви помоля да не ме прекъсвате. Трябва да ви кажа как се стигна до тук и да ви насоча към някакъв изход от настоящите събития. Затова се наместете и слушайте.
Тримата се спогледаха след това си намериха удобни места непосредствено до легналата жена. Въпреки това осъзнаха, че не е било необходимо. Ясният й плътен глас се разнесе като песен над останките.
– Преди седемдесет години е бил първият сблъсък между хора и гноми. Първата война била жестока и кървава. Гномите били насъсквани от жреците си и искрено вярвали, че хората са виновни за всички бедствия по земята. А това, че били прогонени столетия по-рано от жителите на Караман само помагало на внушението. Защо жреците вярвали и проповядвали това никой не би могъл да каже. Ефект обаче имало. Машините били вече на лице. Преди войната ги използвали за да си набавят храна и да си строят жилища. Бързо обаче прикачили бойните си чукове и мечовете си по тях. Открили, че хората са беззащитни срещу тяхните танкове и настъпили. Не били никакви битки. Гномите клали и палели наред. Нищо не можело да ги спре. Това продължило две десетелития докато един ден крал Урин III се видял принуден да потърси чужда помощ.
Сигурна съм, че знаете историята за петдесетте пакетчета магически прах. Но не знаете историята зад тях. Никой, освен краля не я знаел и тя била погребана с него. Поне той така се надявал. Всички знаят цената на помоща на магьосниците. Години на ред жителите на Караман са я плащали. Но не само злато коствала победата. Кралят бил принуден на предаде и най-скъпото притежание на кралството – престолонаследникът. Малцина знаели, че Сегамо има брат. По-голям брат. Запознатите били заточени или починали при подозрителни обстоятелства. Но това било факт. Първородният син на крал Урин III се казвал Агамо и бил само с година и половина по-голям от Сегамо. Той бил пълноправния наследник на трона на Караман. И бил цената на магьосниците.
Никой на знаел какво се случило с момчето, когато го отвели през морето. Поне не и на този бряг на Морето на бурите. Всички мислели, че то е пожертвано. Момчето обаче оцеляло. И не само това ами станало ученик на магьосниците в Кулата на Ордена. Започнало да усвоява магията и скоро се разбрало, че е много надарено. Бързо преминало на висок клас магии и още преди пълнолетие станало пълноправен член на Ордена.
След навършването на пълнолетие момчето започнало да обикаля континента. Искал предизвикателства. Външният свят му ги предоставил, но Агамо не се въздържал. Бил зъл и отмъстителен. Това принудило по-възрасните магьосници да го върнат в кулата. Там успели да въздържат силата му и да я обуздаят, правейки го покорен. След като били сигурни, че могат да са спокойни го пуснали отново. Агамо вече просто обикалял света за да го опознае. Така срещнал любовта. Тамалия. След като се събрали вече не били необходими върховните магьосници да сдържат силата му. Той се успокоил и улегнал.
Родил им се син и това толкова зарадвало Агамо, че той се отделил от Ордена и заживял тихо и спокойно с жена си и сина си. Не минало много време и второ дете било очаквано в семейството. Малкото момиче се родило през свирепа зима и майката не оцеляла. Агамо бил съсипан. В началото не искал да погледне детето, но с времето се научил. Никога обаче не я обикнал. Момчето винаги било на първо място.
Четири години след загубата на Тамалия Агамо се върнал в Кулата. Синът му бил тамън навършил шест години и бил идеален за започване на обучение. Оказал се по-талантлив дори от баща си и жънел успех след успех. Момичето пък било оставено в кухнята. Там да се научи на търпение и работа. Благодетели за една жена, според магьосниците. Само че когато навършила осем магическата й дарба толкова прозирала, че маговете били изправени пред избора да я обучат или тя да срути кулата неволно.
Неохотно я взели под крилото си. Правели какви ли не опити да ограничат силата й, докато насърчавали тази на брат й. Но тя не се поддала. Даже напротив силата й растяла със всеки изминал ден. Ясно било, че е толкова надарена колкото и брат си. Маговете не били доволни. Когато навършила пълнолетие те се опитали да я прокудят. Било нечувано жена да бъде магьосник. Агамо обаче се застъпил за нея. Първият и единствен път когато я подкрепил. Тя така и не разбрала защо го е направил. Той починал скоро след това.
Брат й продължавал да бъде сред най-изявените магове и бързо се изкачвал в йерархията. Тя обаче години на ред не била допускана. Едва когато навършила двадесет и две години била удостоена с пълноправното звание Магьосник на Ордена. Брат й бил най-младия върховен маг в историята и продължавал напред.
Две години били необходими на момичето до стане върховен магьосник, но го постигнала. Няколко месеца по-късно водачът на ордена починал и доста неочаквано на негово място бил поставен брат й. Нещо, срещу което възнегодували част на магьосните. Брат й бил жесток и убил един, а прокудил още няколко от възпротивилите се. Това успокоило много нещата и той поел Ордена.
Брат й си сменил името по традиция на Ордена. Всеки водач трябвало да избере за себе си име, което да означава нещо за поне един народ под слънцето. Той избрал име, което всявало ужас не само в един народ. Познаващ много добре историята на страната на баща си, той избрал името Огмерин. Но това не му стигнало. Станал много могъщ в магиите за превръщане и започнал да възприема само драконова форма. Така смятал, че ще възроди стария страх в хората на изток от морето. За да му е правдоподобна историята той сменил името и на сестра си. От онзи ден тя вече се казвала Селерия – древен дракон сестра на Огмерин. На нея това име и харесало много повече от това, което баща й й бил дал. Старото й име означавало „Смърт“ на древен език. На същия този език, на който новото означавало „Свелина“.
Няколко месеца след заемането на новия пост от Огмерин гномският крал Малар пристигнал в Кулата да моли за помощ. Искал реванш срещу хората, но този път щял той да получи предимството на магията. Брат ми съзря отлична възможност да се върне в страната на баща ни. А след като посети гномите в пустинята и пътува през Караман осъзна колко близо е до реализирането на най-голямата си мечта. Да се завърне в Каим като пълноправен крал – първородният наследник на първородния наследник.
Селерия замълча. Ялос беше поразен. Не можеше да повярва и все пак си даваше сметка колко логично беше всичко това. Огледа лицата на брат си и сестра си и видя своето изумление отразено в тях. Тишината започна да натежава и той реши да я разсее:
– Какво се очаква от нас?
– Да? – включи се Орег. – Какво ние трябва да направим срещу твоя обезумял брат? – попита той, наблягайки на „ние“ и „твоя“.
– На вас, герои, се пада тежката задача да го спрете. – отговори Селерия. – Вие сте потомци на драконовата кръв и имате шанс. Всеки друг, който би могъл да се изправи срещу него е или премахнат или редом до него.
– Ти не можеш ли да се справиш? – попита Ялос.
– Виждате, че опитвам, но не съм толкова могъща.
– Но ако той е човек … – започна тихо Алтая – как успя да използва тялото на Амрас? И… вие така яросно се бихте… а, о богове, той е твой брат!
– Разбирам объркването ти, силна Алтая. И ще ти обясня. – отговори Селерия. – Той е могъщ магьосник и има силни поддръжници. Усвоил е тъмни страни на магията и се е научил как да се отделя от тялото си. – тримата я погледнаха скептично. – Знам как ви звучи, но той е успял да приведе тялото си в такова спокойствие, че да отдели духа си и да пътува чрез него. В началото го правеше само на къси разтояния, но с времето се научи и вече не са му проблем десетки километри. Имам основание да смятам, че Огмерин се намира някъде около Каим и е бил там по време на изминалата ни битка. И докато той се биеше тук с мен там за тялото му са се грижили група магьосници, прехвърлящи силите си в него.
– И все пак той ти е брат! – настоя варварката.
– Брат, който избива невинни за да постигне нещо, което не е негово. – отговори й жената твърдо.
– Какво да направим за да го спрем? – намеси се Ялос. Беше усетил на къде тръгват нещата и не искаше двете жени да се вкопчат в спор, от който никой не би спечелил. Твърдия поглед на Селерия срещна неговия:
– Напомнете на принцесата за онова що виси на врата й. – каза тя загадъчно. – След това в книгата, която държи Алтая ще намерите заклинание противодействащо на това, с което върнахте брат си. Така ще спрете армията. Накрая ще остане да се справите с маговете. Времето ми тук изтече, герои. – В залата се беше върнал друидът. – Това е моя предан слуга, който ще ми помогне да се върна в Кулата и да изчакам съдбата си. Вярвам във вас, повярвайте си и вие!
Друидът се приближи до магьосницата и нежно я подхвана. Миг по късно двамата изчезнаха.
Ялос се огледа. Погледът му премина през останките от някога величествения храм, през пречупените колони и сринатия таван след снощната битка до лицата на Орег и Алтая. „Това е моментът на истината, помисли си той. Сега ще се реши как ще постъпим.“ Той протегна ръка към книгата в ръцете на сестра си. Тя обаче не реагира. Не и както той очакваше. Момичето стисна книгата по здраво и му обърна гръб. Ялос погледна Орег. Джуджето беше учудващо притихнало. Погледите им се кръстосаха и Орег реагира като Алтая – стисна юмруци и обръщайки му гръб застана до нея. Ялос погледна в посоката, в която се бяха обърнали двамата му спътници. Гледаха към изхода от храма. Изходът водещ към столицата. Мъжът се подсмихна, подмина ги и ги поведе към невъзможната им мислия.
***
Алира крачеше по стената на замъка. Мислите се гонеха в главата й и на нея й беше трудно да се средоточи дори върху една. Слънцето се беше издигнало високо и сега напичаше неприятно. Тя се чустваше некомфортно в бронята, която бяха настояли да сложи. С тъга си спомняше за дните когато негодуваше срещу ефирните копринени рокли. Липсваше й сянката на каменните коридори и прохладата на вътрешната градина. Но не можеше да мечтае за лукс и спокойствие. Не и когато народът й страдаше и столицата й гореше.
Планът й за сега работеше. Вълните от гноми успешно се разбиваха в посовете из града. Тесните улици не позволяваха машините да навлязат спокойно, а в същото време бяха идеални за защита от пехота. Войниците от своя страна изглеждаха обнадеждени. Алира беше издала заповед постовете да се сменят на всеки два часа. По този начин по-голяма част от обединената армия имаше възможност да си почине. А това беше важно, знаеше принцесата, защото последната битка все още предстоеше.
Докато Алира вървеше капитан Тиръс стоеше неотлъчно от дясната й страна. Тя започна да раздава команди, а той ги разпространяваше по стената. Важно беше хората да си починат, но принцесата знаеше, че не може да остави замъка. Даваше нареждане след нареждане:
– Подсилете портата!
– Залостете страничните врати!
– Стелците да са в готовност!
– Пехотата да се подготви!
– Заредете требушетите!
Защитата трябваше да е идеална. Баща й разчиташе на това. Градът й разчиташе на това. Караман рачиташе на това.
Изминаха повече от два часа преди гномите да успеят да приближат замъка и да навлязат в обсега на стрелите. Вече беше по-поносимо да се стои на стената и Алира постави първата линия от стрелци в готовност. Въпреки това постовете из града издържаха още известно време.
Най-далечните къщи започнаха да се срутват. Алира се вгледа в далечината и това, което видя не й хареса. Гигантската крепост на гномския крал беше започнала да си проправя път през града. Сигурна беше, че след нея десетките машини се нареждат за да стигнат замъка. Каза на Тиръс да изтегли постовете. Нямаше смисъл повече – само умаряше войниците. А съвсем скоро щяха да им трябват и последните капки сила, с която разполагаха.
***
Огмерин седеше на трона и искрено се забавляваше от създалата се ситуация. Нещата не се бяха нареждали толкова добре от както зае поста на водач на Ордена. Докато наблюдаваше пълчищата от гноми нахлуващи в града си мислеше за това колко много беше постигнал. Нищо не беше сигурно още обаче. Сега пред него стоеше един от най-добре охраняваните замъци в света. А обединената армия вътре също не беше за подценяване. Само ако глупавата принцеса не беше наредила да разчистят труповете. Той и неговите магьосници не можеха да връщат нещо от смъртта ако не го виждат. А когато ги виждаха бяха твърде заети да вдигат гноми.
Това сега нямаше голямо значение, даде си сметка Огмерин. Каим беше в краката му. Сега оставаше малкия досаден замък и всичко щеше да се нареди. Глас прекъсна мислите му:
– Господарю? – беше един от младите магьосници.
– Какво има?
– Казахте да Ви съобщя когато слънцето доближи хоризонтта – отговори с несигурен, но равен глас младият мъж.
– Отлично! – нещата се нареждаха все по-добре. – А как напредваме с града?
– Добре, господарю, остава ни да преминем обръча от богаташки къщи и градът ще е наш. А след това…
– Замъкът – довърши Огмерин. – Добре – махна с ръка той – сега ме остави!
Младият мъж се поклони и излезе от залата. Огмерин го изпрати с поглед. Всичко се нареждаше. До сега не беше спокоен. Не знаеше какво се е случило със сетра му след битката. Коя беше Селерия, че да му се опълчва. Беше твърде благосклонен към нея, но това щеше да се промени. Прави бяха старите магове като казваха, че на жена не може да се има доверие. Но едно трябваше да й признае: успя там, където той не – накара глупавите герои на Булифар да се жертват за изгубена кауза. А щом досега не бяха стигнали до Каим явно не бяха оцелели.
Сега вече нямаше кой да го спре. А след като и последния лъч светлина на този ден загаснеше магията за връщане на гномите щеше да бъде необратима.
***
Вече няколко часа обикаляха около града. Ако не влезеха скоро нямаше да има смисъл, даваше си сметка Орег. Бяха стигнали малко след обяд, но гномската армия беше толкова огромна, че им отне повече от час за да я заобиколят. Джуджето се беше опитало да ги вкара в града през страничните порти, но всички те бяха барикадирани. Явно, който и да предвождаше защитниците, си знаеше работата и познаваше добре града.
Орег нямаше навика да се отказва лесно и днес не правеше изключение. Обиколиха всяка позната му порта, вратичка и тунел. Откриха и няколко, за които той не знаеше, но без успех. Града беше запечатан и единствения път навътре беше този, който използваха гномите. Можеха да опитат да се промъкнат от там, но Орег искаше да провери всяка една друга възможност. Нямаше друг начин, осъзна той.
Поведе Алтая и Ялос към мястото, където преди се издигаше главната градска порта. Сега там имаше огромна дупка в стената. Бяха успяли да съборят дори и колоса символ на града. Но за момента липсата на колоса им беше последна грижа. От около час в града си проправяше път огромна крепост на колела. Орег виждаше подобно нещо за първи път. Колелата бяха колкото каруца всяко, а на предния корпус бяха закрепени нещо подобно на тарани, които сваляха къщите. Зад крепостта се точеше върволица от всякакви машини на гномите – танкове, тарани и едноместни машини с остриета по тях. Всичко това се насочваше бавно, но сигурно към замъка. А той стоеше като последен каменен остров на хора, елфи, варвари и джуджета.
– Ще трябва да влезем с машините. – отпуснатите рамене на джуджето разкриваха разочарованието му.
– Не може да няма друг начин – каза Ялос, взирайки се във високите градски стени.
– Опитах всичко, което знам и няколко варианта, които не знаех – отвърна Орег.
– Ами пристанището? – намеси се Алтая.
– И аз си го помислих, но ако и то е блокирано ще изгубим страшно ного време. – отговори джуджето.
– Да, но може и да имаме шанс – замислено вметна Ялос, гледайки в посока на морето. – При всички положения ще е по-добре да се опитаме първо там преди да се впуснем в самоубийствен опит срещу машините.
– Вие решете – примири се Орег. – Ако кажете ще ви заведа до там, но трябва да сте сигурни. – И двамата му спътници кимнаха. – Така да бъде.
Тръгнаха по стената в посока морето. Не им отне много и съсвем скоро аромата на солената вода и водорасли се засили неимоверно. След още няколко минути типичните миризни на пристанище удариха героите. Орег беше идвал неведнъж и знаеше какво да очаква, но Ялос и Алтая не бяха виждали гордостта на крайбрежието на Караман и на джуджето му беше изключително интересно да наблюдава техните реакции.
Излизайки на самото пристанище цялото великолепие на флотата на Караман се изправи пред тях. Десетки кейове и стотици кораби закотвени на тях. Ялос беше поразен, а Алтая не можа да прикрие възхитата си и шепнеше величави думи. Корабите бяха всякакви от най-малки рибарски корабчета до големите бойни кораби на кралската армия. Имаше красиви малки луксозни кораби и огромни, пригодени да пренасят товари.
Всичко беше много хубаво, но къде беше обичайната охрана, огледа се Орег. Тук в обикновени дни го бяха спирали за рутинна проверкане веднъж. Сега защо пристанището не беше охранявано. Той продължи да ги води покрай множеството кораби и не след дълго разбра причината за липса на охрана. Защита не липсваше просто беше преместена и сега охраняваната зона беше много по-малка. Умно, одобри джуджето. А след като се приближиха още малко видя и какво точно пазеха. Войниците изкарваха цивилните граждани от замъка и ги товареха на един от най-големите кораби. Съседния боен също се приготвяше за път.
– Ето така ще влезем – усмихна се Орег. – Само си покрийте оръжията.
– Не би ли трябвало да ни претърсят? – попита Алтая.
– Сега няма да им е до това – отговори джуджето.
Тримата покриха каквото можаха и Орег ги поведе към тълпата излизаща от замъка. Опитваше се да не изглежда подозрително и единствения път когато някой ги спя той отговори, че се връщат да помагат с товаренето. Трябваше им извесно време за да си пробият път през тълпата, но накрая се оказаха вътре в замъка.
– Сега на къде? – Ялос стоеше пред две стълбища, едното водещо нагоре другото надолу и очакваше насока.
– Не знам – призна Орег. Никога не беше влизал в двореца и се беше надявал, че първия път няма да се промъква като крадец.
– Да опитаме нагоре – предложи Алтая.
– Нагоре звучи добре – вдигна рамене джджето и ги поведе.
Минаха три етажа нагоре по стълбището. После Орег си избра произволно коридор и ги насочи по него. След още няколко избора на посоки и две стълбища излязоха в огромно помещение – предверието на замъка, сети се джуджето. От лявата им страна беше внушителната парадна порта на замъка, а от дясно се виеше огромно стълбище, послано с червен дебел килим. Орег се огледа. Нямаше охрана.
– Толкова ли са сигурни в тези врати? – попита Алтая. Явно не само на него му беше направила впечатление липсата на стражи.
– Не е като да няма защо да им имат доверие – вметна Ялос, кимайки към солидните врати. – Погледнете ги по-добре.
Беше прав, осъзна Орег. Вратите бяха от солидно дърво, целите обковани с желязо и залостени на четири места с тежки трупи.
– Така или иначе смятам, че трябва да има поне един човек – каза момичето. И защо ли го направи. От близкия коридор се появи тежко въоражен войник и се насочи към тях.
– Кои сте вие и какво правите тук? – попита той.
– Ами ние… – започна Ялос, но беше прекъснат от Алтая:
– Ние се загубихме. – побърза да каже тя.
– Да, а трябва спешно да се видим с главнокомандващия – включи се Орег.
– Кой главнокомандващ? – погледна скептично стражът.
– Главнокомандващият – повтори джуджето.
– Добре, но кой? – продължи да разпитва войникът.
– Не може да не знаеш кой – започна да се ядосва Орег.
– Принцесата – оттговори бързо варварката. – Трябва да се видим с принцесата.
Стражът я погледна скептично, а след това им каза да го последват. Не се качиха по стълбището, както очакваше джуджето. Воинът ги поведе по един страничен коридор и след това по едно малко и тясно стълбище заслиза надолу. В този момент Алтая забърза малко крачка и застана точно зад гърба на водача им. Двамата се заковаха на място:
– Сега ще се върнем нагоре по стълбището и ще ни заведеш при принцесата. – с равен тон, но властно каза момичето. Воинът само кимна отсечено и смени посоката. Докато минаваха покрай слисаното джудже той забеляза не толкова късото острие опряно във врата на стража, точно там където му свършваше бронята. Чак сега Орег си даде сметка за случващото се – сами вървяха към килиите си. Отбеляза си да черпи варварката пиво ако оцелееха след всичко.
Отне само пет минути да стигнат до тронната зала. Там голям брой воини се приготвяше и съвещаваше за предстоящата битка. В далечния край на залата на голям масивен трон седеше възрастен мъж, а около него се бяха наредили десетина добре облечени и пълнички мъже, даващи съвети един през друг. Алтая продължи да държи стража и започна да си пробива път през хората в посока на трона. Орег се притесняваше, че някой ще забележи острието опряно във врата на човека и се оглеждаше притеснено. Ялос от своя страна беше положил ръка на меча си и вървеше напрегнато през залата.
Когато стигнаха средата на залата джуджето вече знаеше, че поне петима от стражите наоколо са забелязали случващото и започваха да образуват кръг около него, брат му и сестра му. Изсумтя под мустак, а Ялос само кимна – и той ги беше видял.
Оставаха им някакви си десет метра до трона и Орег си помисли, че им се е разминало. Точно тогава обаче най-близкият до него страж извади рязко меча си и се хвърли в атака. Джуджето реагира инстиктивно и извади брадвата си в защита. В момента когато двете оръжия се сблъскаха повече от дузина воини се хвърлиха в атака срещу героите. Ялос избегна няколко удара и успя да избие мечовете на двамата най-близки нападатели. Алтая използва пленника си и събори един от приближаващите я мъже. След това прибра камата си и посрещна най-близкия си нападател с голи ръце. Успя да се завърти, избягвайки меча и след това удари воина в китката, от което той изпусна оръжието.
– Не ги наранявайте! – провикна се тя към братята си.
Орег изсумтя недоволно, но изпълни заръката на сестра си. Остави поваления от него мъж само с плитки порезни рани и се насочи към най-близкия си опонент. Стражът се опита да замахне с меча си към него, но джуджето използва ръста си като предимство и удари нападателя си в сгъвката на коленете с дръжката на брадвата си.
– СПРЕТЕ! – разнесе се мъжки глас над залата. Джуджето спря по средата на замаха си и се опита да установи източника на заповедта. Кралят се беше изправил пред трона си и се опитваше да върне реда в залата. – Спрете ви казвам! Врагът не е тук! Пестете си силите за гномите!
– Но, ваше величество, тези тук не са от нашите и имаха заложник. – опита да се оправдае един от войниците.
– Само аз ли чух как жената каза да не ви нараняват? – попита краля и воина се сви в бронята си. – Пуснете ги да се приближат! А вие моля да пуснете моите хора – насочи вниманието си към тримата герои. Алтая пусна на земята двамата мъже, с които се биеше и погледна невинно. Тримата се приближиха до трона и се поклониха почтително. Орег застана най-отпред:
– Добър ден, ваше величество. Благодарим за доверието и без да искам да Ви обидя, сър, ние трябва да намерим принцесата.
– Дъщеря ми е на стената и подготвя замъка за битка. Мога ли аз да съм ви полезен с нещо господин…? – краля кимна подканящо към героите.
– О! Да, извинете. Аз съм Орег това е Ялос, а това Алтая. Ние сме на ваша страна – усмихна се той.
– Извенете брат ми, ваше величество – намеси се Алтая. – Тук сме по заръка на древния дракон Булифар и висшата магьосница Селерия и имаме план как да спрем нападението над замъка Ви.
– Ще ми е любопитно да чуя плана ви – отговори крал Сегамо. – А още по-любопитно ми е да разбера как така джуджето ти е брат, момиче.
В този момент вратата на тронната зала се отвори с трясък и вътре влетя отряд от десет тежко въоражени варвари. На чело на отряда беше най-големия човек, който Орег някога беше виждал.
– Тате! – викна Алтая и се завтече към исполина.
– Малкото ми момиче! – отговори й той, притискайки я в мечешка прегръдка. – Мислех, че съм те загубил!
– Аринос? – краля привлече вниманието към себе си.
– Сегамо! Това е дъщеря ми! – отговори варваринът. – Аз гарантирам за нея!
– Това успях да го разбера – усмихна се кралят.
Алтая и баща й се приближиха, като преди това Аринос отпрати воините си да се готвят за голямата битка.
– Татко, да ти представя Ялос и Орег, моите спътници.
– И тя каза, че джуджето й е брат – вметна Сегамо.
– Всичко ще ви обясним, но сега моля да доведете принцесата. – Орег осъзнаваше, че и тя трябваше да чуе тяхната история за да им повярва. Кралят кимна към един от стражите и той изхвърча от залата. Не повече от пет минути бяха необходими и воинът се върна със задъханата принцеса. Всички се поклониха почтително и тя зае мястото си до баща си.
– Ние сме потомци на драконовата кръв. – заговори Ялос. – Бяхаме събрани от древния дракон Булифар. Мен – Ялос Война на отмъщението, Орег Каменния войн, Алтая Носителката на северния вятър, Амрас Горският войн и Ирене Момичето, което не остарява. Загубихме двама, но ще ги оплачем едва когато този ад приключи. – и той им разказа тяхната история без да се впуска в детайли за да не губи време.
– И така, принцесо, беше ни заръчано да Ви напомним за това, което виси на врата Ви. То ще ви помогне в битката. А ние трябва да използваме магическата книга за да спрем заклинанието за събуждане на мъртвите.
Ялос замлъкна. В залата тегнеше гробовна тишина. Всички погледи бяха вперени в тях тримата. Единствените, които помръднаха по време на целия разказ бяха краля и принцесата, които едномременно сложиха ръце на гърдите си, а краля успя да сключи пръсти около нещо. Той беше и първият нарушил тишината:
– Как не се сетихме за това? – попита той, но въпросът беше насочен основно към него самия.
– Но защо само моето? – попита Алира.
– Може би ще е достатъчно – предположи баща й.
– А може ли да обясните и на останалите, Сегамо? – намеси се Аринос.
– Баща ми победи в първата война с гномите с помоща на магия. – отговори краля. – Всички знаете това, но малцина знаят, че в кралството има останала от тази магия. Малко, но има. – той извади малка торбичка закачена на врата му. Алира направи същото. – Това е всичката. И това е шансът ни за победа.
– Сега остава да разберем и как да противодействаме на магията – обади се Алтая.
– Аз знам. – каза Орег. Беше го осъзнал още докато слушаше историята на Селерия и Огмерин. Всички го погледнаха смаяно. – Аз трябва да го направя.
– И как по-точно? – попита варварката.
– Мога да прочета заклинанието в книгата. – отговори той.
– Това всеки го може. Проблема е, че не можем да я отворим. Не е като да не опитах няколко пъти.
– Да, но при мен ще проработи. Дай ми я.
Имаше причина джуджето да излиза от пещерите и това да му се разминава. Имаше също и причина да може да го прави докато е под охрана и изходите са затворени. Той го знаеше от малък и досега го приемаше за даденост. Но сега вече знаеше. Каменният войн, този най-близък до земята, този когото останалите джуджета не закачаха. Взе книгата ръка и й прошепна: „Отвори се!“. Нещо като жужене премина през залата и книгата сама отгърна кориците си.
– Ще ми трябва време за да намеря и изпълня заклинанието.
– Добре… но как? – попита Алтая.
– Винаги съм бил по-особен – отговоти той. – Винаги съм имал по-различно усещане към земята. Всеки път успявах да се измъкна през залостени врати и съм се преминавал през отвори в скалите не по-големи от острието на брадвата ми. Опитваха се да ме възпират, но не прекалено съсредоточено. Винаги получавах това, което исках. И винаги всичко ми се разминаваше. Сега вече осъзнавам защо.
– Говориш за земната магия. – включи се Ялос. – Според легендите всяко джудже я има, но аз си мислех, че са само легенди.
– И аз така си мислех, но виж, че проработи. Но за едно си прав – не всяко джудже я има.
– Добре, Орег – намеси се принцесата. – Имаш колкото време ти трябва. Мисля, че ще успеем да отблъснем атаките около ден, може и малко повече.
– Проблема, принцесо, е че нямаме ден. – отвърна джуджето. – Трябва час по-скоро да преобърмен заклинанието. Иначе защитата Ви ще е напълно безсмислена. Веднага щом започнете да губите хора магьосниците ще ги върнат и това ще е края на недосегаемата Ви крепост.
– Тогава е най-добре да започваш да търсиш – предложи краля. – Ние ще се опитаме да се пазим възможно най-дълго.
– Тогава всички да заемат позициите си! – нареди Алира. – Вие двамата елате с мен. – каза тя на Алтая и Ялос.
***
Орег беше отведен в една от страничните стаи. Той се настани на удобно кресло и започна да разлиства книгата. От сутринта се готвеше за този момент. Не можа да се съсредоточи и отиде до прозореца. Слънцето докосна линията на хоризонта, но джуджето предпочете да се върне към рожденната му тъмнина и спусна тежките завеси.
Седнал удобно пред запалената камина той се потопи в книгата „Битка по залез“. Нямаше сили обаче пак да чуе историята им. Прелисти страниците, търсейки момента, в който раговаряха в тронната зала. Направи му впечатление, обаче че е доста по-обемна от колкото първия път когато я взе. Докато разлистваше попадна на част, която не познаваше. Там се разказваше за някакъв гигандси колос, който се разпаднал на хиляда малки войника. Това е странно, помисли си той. Прелисти още няколко страници и спря като закован:
„Това сега нямаше голямо значение, даде си сметка Огмерин. Каим беше в краката му. Сега оставаше малкия досаден замък и всичко щеше да се нареди.”
Джуджето се зачете по-внимателно. Когато стигна до:“Сега вече нямаше кой да го спре. А след като и последния лъч светлина на този ден загаснеше магията за връщане на гномите щеше да бъде необратима.“ изпадна в паника. Значи беше прав, че нямаха време. Просто сам не осъзнаваше колко прав. Отгърна на края на книгата, но единственото, което намери бяха бели страници. Чистите листове като да му се подиграваха. Започна трескаво да търси последните написани думи. Намери ги и зачете последните два абзаца:
„Джуджето се зачете по-внимателно. Когато стигна до:“Сега вече нямаше кой да го спре. А след като и последния лъч светлина на този ден загаснеше магията за връщане на гномите щеше да бъде необратима.“ изпадна в паника. Значи беше прав, че нямаха време. Просто сам не осъзнаваше колко прав. Отгърна почти на края на книгата, но единственото, което намери бяха бели страници. Чистите листове като да му се подиграваха. Започна трескаво да търси последните написа ни думи. Намери ги и зачете последните два абзаца на глас.
Гномите бяха върнати от нечиста магия. Но чистата такава щеше да ги остави да почиват в мир. Земята е майка на всички и всичко. Земята дава и взима. Земята те отглежда и след това си те прибира. Не се отказва на земята, защото тя ще откаже на теб. Земята е винаги права. Земята е винаги в правото си. Земята е майкана всички и всичко. Земята взима своето сега.
Слънцето потъна зад хоризонта.“
***
Ялос и Алтая се завтекоха след принцесата по стълби, водещи нагоре. След като изкачиха стълбището се оказаха в тесен и къс коридор, който извеждаше на стената на замъка. Принцесата ги поведе по продължението към бойниците точно над портата. Двамата бяха очаровани от прекрасната защита, която Алира беше изградила. Стрелците бяха на няколко линии като за момента само една от линиите беше изправена и в пълна готовност. На двора и по стълбищата водещи до стената стояха всички оцелели воини в готови за бой. Требушетите и казаните с горещ катран бяха заредени и само чакаха враговете си.
Алира ги заведе на централното място на стената и им показа врага. Но не беше необходимо да го прави, дадоха си сметка Алтая и Ялос. Колосалната подвижна крепост беше само на два реда къщи от замъка.
– Кога мислите, че е най-добре да го направя? – попита принцесата.
– Нали трябва да улучиш целта – каза Алтая.
– Не искам да го допускам по-близо до замъка.
– Силна ли сте с лъка, принцесо? – попита на свой ред Ялос. Алира поклати глава:
– Така и не бях обучена.
– Тогава дайте на мен. – мъжът протегна ръка. Изумена принцесата инстинктивно притисна торбичката близо до сърцето си.
– Доверете му се – усмихна се варварката.
Принцесата се подвууми още само миг, но звука от още една срината къща я накара да подаде торбичката на Ялос. Алтая се приближи до него и го целуна по бузата.
– Ще се видим след края. – момичето се завтече по стълбите по двора. Точно преди да се ские от погледът му мъжът я чу да казва – Отворете ми вратата!
Двамата с принцесата се спогледаха невярващо. В следващия момент гласа на варварката се разнесе от основата на стената. Ялос реши, че бърка, но двамата с Алира се приближиха до бойниците и погледнаха надолу. За жалост не бъркаше – Алтая беше отвън и се беше насочила към огромната приближаваща се крепост. Тя погледна нагоре и подвикна:
– Не пропускай! – след това ги дари с една от своите усмивки и се затича към прииждащите машини.
Ялос взе лък и стрела от най-близкия войник и прикрепи малката торбичка към стрелата. Прицели се внимателно и я пусна. Тя полетя само за миг и след това трески се разлетяха на всички посоки. Последното, което Ялос видя, преди да се скрие от отломките, беше как слънцето потъна зад хоризонтта.
***
Алтая използва все още неразрушена къща за прикритие от отломките. Изчака по-големите да паднат на земята и се запромъква напред. Във въздухът се носеха прах и стърготини. Намери си парче плат, от което успя да си откъсне чиста част и да я върже над носа си за да диша малко по-спокойно.
Стигна до мястото където до преди минута стоеше подвижната крепост и започна да си проправя път към най-централната част. Знаеше какво търси и нямаше да спре докато не го намери. Подмина няколко проснати на земята мъже облечени в мантии. Проверяваше всеки един и всичките бяха живи. В безсъзнание, но живи. Тя напредна. След двадесет и третия мъж в мантия започна да се чуди дали не беше сбъркала. Ако се свестяха тя нямаше да има шанс.
Продължи още малко. Тук вече нямаше хора. По земята бяха разпръснати тела на гноми и осем огромни купчини – тролове, тези които бяха предвижвали крепостта. А миризмата беше почти нетърпима – леш. Тези тук определено бяха мъртви и то не от взрива, осъзна Алтая.
– Я виж кой е тук! – отвратителния глас на Огмерин се разнесе сред отломките.
Варварката се огледа и го видя подпрян на голям каменен блок. Висок, но не масивен и облечен в мръсна златна мантия. Приближи се внимателно до него като не го изпускаше от поглед нито за миг.
– Мога да кажа същото за теб – язвително отговори тя.
– Аз бях тук първи – засмя се студено мага. – Следователно аз съм в правото си.
– Кажи го на всички хора, чиито домове разруши.
– О, остави хората. – той подуши въздуха и сбърчи нос. – Успели сте! – каза отвратено. – Как? И защо въобще сте живи?
– Не съм тук да си говорим, Огмерин! – каза момичето. – Предай се!
– Или какво?
– Ще трябва да те принудя.
– Много искам да знам как ще стане това – засмя се отново магьосника. След това опъна едната си ръка в нейна посока и запрати нещо приличащо на светкавица. Алтая обаче го очакваше и успя да избегне магията.
– Дори не можеш да оформиш една проста светкавица – присмя му се тя. Той запрати още една по нея, но този път беше още по-безформено. – Падането май не ти се е отразило добре. – продължи тя присмеха си. Последваха още две атаки, но втората вече беше просто кълбо енергия.
Тя успяваше да избегне всяка една атака, като все повече се приближаваше към магьосника. През това време го изтощаваше. Беше права когато реши, че след всичко преживяно на него няма да са му останали много сили.
След последната му атака варварката се оказа само на ръка разстояние от него. Той запрати кълбо енергия право през нея със самодоволна усмивка. Атаката премина през Алтая и тя я почуства със цялото си тяло. Всяка частица от нея беше поразена от електричеството.
– Сбогом, Носителко на северния вятър! – прошепна Огмерин.
– Да, сбогом! – ръката й се стрелна напред и кръвта започна да оцветява златната мантия.
– Как? – погледа на Огмерин беше неразбиращ. Варварката почука с пръст овърглено парче дърво висящо на врата й. Огмерин разбра, но твърде късно – варварски амулет срещу магия. Тялото му се свлече на земята и поръна в прахта. Последните слънчеви лъчи отстъпиха място на безлунната нощ.
***
Бяха изминали четири години от Втората война с гномите. Караман се беше възстановил напълно. Градовете бяха издигнати отново, а хората се бяха върнали по домовете си. Годината беше плодородна. Морето също беше щедро.
Принцеса Алира стоеше на балкона на спалнята си и наблюдаваше пристанището. Нямаше нападения на пирати вече, нито на варвари. Джуджетата отново бяха отворили мините си за всички, а да срещнеш елф в градовете вече не беше трудно. Само гноми нямаше вече. Злият магьосник Огмерин беше пожертвал цялата раса за нищо. Магьосниците също търпяха промени последните години. На чело на Ордена сега стоеше мъдрата Селерия и се опитваше да промени закостенелите разбирания на маговете.
На вратата на спалнята й се почука. Принцесата отговори и Алтая влезе в стаята:
– Готови сме, Алира. – усмихна се тя. – Когато и ти си готова.
Принцесата погледна отново морето и след това се откъсна от прозореца. Двете жени излязоха от покоите и се насочиха към стълбището. Стигнаха до вратите на тронната зала в пълно мълчание. Пред вратите ги очакваше Орег:
– Прекрасна си! – ахна той в посока на принцесата. Тя кимна притеснено. Алтая застана до джуджето и двамата се вмъкнаха през вратите. В последния момент джуджето се обърна към Алира – Ти си най-красивата булка! – дари я с усмивка и изчезна.
В следващия момент от към залата се разнесе тържествена музика и вратите се отвориха широко. Алира пое дълбоко дъх и пристъпи вътре. От двете страни покрай стените беше пълно с хора, които заахкаха и завъзклицаваха когато я видяха. Тя огледа залата: бели ленти бяха окичени навсякъде, а от двете страни на пътеката имаше купища цветя. Тя вдигна поглед към трона и баща си в дъното, а след това погледа й срещна този на младоженеца. Когато видя неговите очи нищо друго нямаше значение. Тя тържествено и самоуверено запристъпва към Ялос.
Подписала главата:
Ивета Атанасова
Край
Последни коментари