ЗАБЕЛЕЖКА:
Този текст е част от остарял канон в поредицата “Сказания за ледената планина”. Части от него могат да бъдат или да не бъдат използвани за бъдещи издания на хартия.
Битката на черните елфи
Но въпреки условията в тронната зала тя никога не оставаше празна. Най-висшите измежду жреците на Рамкар-Дамн винаги бяха там, заслушани в посланията, които техният господар отправяше, напускайки само на сила, когато премъдростта на черния бог прекършеше разсъдъка им и принудеше останалите да ги изнесат в килии, където писари записваха неуморно безумията, които устите им изричаха. В залата бе винаги пълно и с магьосници, елфи, прегърбени от тежестта на нечестиви познания, които не спираха да гадаят на своя повелител Черния крал. Карти таро падаха по специално отделени за целта черни покривки, а изображенията върху тях можеха да накарат обикновен човек да изтръгне очите от лицето си за да не ги вижда никога повече. Вътрешностите на кристални кълбета оставаха винаги забулени в кървавочервена мъгла, в която се движеха неопределени сенки. А магьосниците се взираха в тях и търсеха начин, по който да уязвят остатъка от света и да го принудят да коленичи пред мощта на Черния крал.
В тронната зала не липсваха и аристократи. Високи, с неприветливи лица и гордо изправени рамене, те се кланяха само на владетелят на Иррхас-Аббат, а помежду си се мразеха. И най-малката обида можеше да предизвика дуел, а тогава кръвта потичаше в черните камъни на тронната зала, която ги поглъщаше с неутолима жажда.
А на огромен сребърен трон седеше той, Черния крал, господарят на всички черни елфи в Тарр. Той бе на хиляди години, ала отказваше да умре, а годините не бяха оставили никакви следи по неговото вечно младо, безизразно лице. Само тъмните му очи издаваха, че той е видял прекалено много. Студени и черни, те приковаваха погледа на събеседника към себе си, а подир разговора с владетеля на Иррхас-Аббат, въпросният събеседник винаги сънуваше ужасни кошмари.
Скъпи, тъмни дрехи със сребърни шевове по тях скриваха слабото тяло на владетеля, а на изящната му глава почиваше страховита корона с назъбени върхове, остри като кинжали. По пръстите на владетеля имаше пръстени, а според мълвата във всеки от тях имаше скрит демон, готов да помогне на Черния крал, ако някой дръзнеше да го нападне. Някога. Под черния му плащ почиваше меч, а легендите твърдяха, че той е изкован от сълзите на Силфите, приказен народ, който черните елфи бяха изтребили преди векове. Рядко това зловещо оръжие влизаше в употреба, но когато това станеше, труповете на онези, дръзнали да разгневят мрачния владетел биваха изнасяни дни наред.
Черният крал някога бе имал име, ала вече никой не го помнеше, дори той самият. Той бе просто владетелят на Иррхас-Аббат и никакво друго описание не му прилягаше. А сега той очакваше гостенин.
Никой не знаеше с какво точно се занимава кралят, освен да наблюдава придворните с ужасните си тъмни очи, ала когато магьосниците и жреците го приближиха, за да му съобщят, че някой от отвъдното е осъществил контакт с Черния двор, той вече го знаеше и със студен глас прикани подчинените си да подготвят връзката. Това стана трудно и мъчно и с много жертви. Десет дузини роби бяха пожертвани на олтара на Рамкар-дамн, богът, чиято жажда за кръв никога не се утоляваше. Шест девици от знатни рода, пощадени от това да бъдат пратени в Купола на Удоволствията сами срязаха вените си в тронната зала за да напоят черните камъни и да ги направят податливи за контакти от другаде. И накрая трима аристократи умряха в жесток дуел, в който се нападаха без да мислят за защита, а хладната стомана разкъса плътта им така, както нагретият нож на готвачка срязва приготвената бучка масло.
Ала усилието си струваше, тъй като най-после връзката бе осъществена. Мъглите на тавана се завъртяха и се източиха като тайфун макар присъстващите в залата да не усетиха дори и повей. Мрачните светлини в тях запримигваха и изгаснаха, докато не останаха да светят само две, приближени едни до други, горящи като очи на демон, пълни с абсолютна омраза към всичко живо. Мъглите полека се разпръснаха, връщайки се към тавана, а отсъствието им разкри появата на нов гостенин в залата. Това бе висок и черен силует, наметнат с роба и качулка от непрекъснато движещи се сенки. Изпод качулката не се подаваше лице, а безкрайна празнота, осветявана само от злите очи на посетителя. Черните елфи с интерес загледаха духът, появил се в тяхната светая светих и макар мнозина от тях да бяха ставали свидетели на гледки, които не би трябвало да съществуват в свят, населен от гиви същества, колцина потръпнаха, щом духът заговори, а гласът му звучеше като трошенето на сухи есенни листа.
– Привет вам, елфи на мрака, привет и на вас, Черни кралю, най-силни повелителю измежду всички материални равнини. Аз ида с мир и с предложение, което вярвам, ще зарадва всички вас.
Благородниците в тронната зала се спогледаха и си зашушукаха, жреците склопиха очи и зашептяха молитви, които да им подскажат какво да правят, а магьосниците започнаха да хвърлят карти по черните си покривки и всички получиха един резултат – смъртта, озъбила се с ухилен череп, размахала дълга и опръскана с кръв коса.
Ала Черният крал остана спокоен и когато проговори, гласът му остана равен и отегчен.
– Зная те кой си, Прокълнати от Ралмия. Дух на хаоса и измамата, повелител на сенките в свят, който е като излязъл от приказка на глупавите ни светли братовчеди. Зная, че преди години посети нашия свят и зная, че се повърна назад, победен. Това, което не зная е с какво можеш ти да бъдеш полезен на мен. Силата, която аз имам е недостъпна дори за теб, защото аз съм наместникът на Рамкар-Дамн на земята, а той е истински бог, а не проекция на човешките страхове.
Очите на Прокълнатия блеснаха заплашително, ала той се поклони и продължи да говори, а гласът му внезапно стана меден и захаросан, като петмез, размазващ се по филия за детска закуска.
– Вашето познание е безбрежно и това не е тайна за мен, велики Черни кралю. Ала смятам, че вестите, които нося ще се сторят интересни дори и на вас. Ралмия вече не е земята, която помните от годините на вашето неуспешно завоевание. Черни елфи вече бродят по повърхността й, а макар тяхната мъдрост още да отстъпва на вашата, гневът и жаждата им за господство не са чужди.
Черният крал присви очи и кръстоса погледа си с този на Прокълнатия, а за момент всички в тронната зала притихнаха, усещайки сблъсъкът на две велики воли. Внезапно Черният крал отметна глава и прихна да се смее.
– О, това е толкова забавно – каза той, но радостта в гласа му бе като тази на човек, късащ крилцата от гърба на феи – ти си запомнил злополучния поход на бедния Амрак’арр и си направил копия на моите войници в твоя свят. Това е наистина добър номер и ме развеселява. Кажи какво искаш от мен, Прокълнати от Ралмия.
– Ако позволите, Ваше величество – намеси се един от жреците, мъж със студено изражение на лицето и коса, стегната на плитка – позволете ми да се усъмня в правотата на думите, които този призрак носи. Не е проста работа някой елф да тръгне по тъмната пътека, а от прохода на Амрак’арр изминаха едва няколко години. Как така този призрак е сътворил наши копия.
– Времето в моя свят тече отделно от това на вашия – каза Прокълнатия – а аз съм в отвъдното, в място, отделено и от двата. В Ралмия може да са минали векове, докато черните елфи се появят и наберат сила, а тези векове нямат общо с начинът, по който годините отминават във вашия.
– Освен това моята преценка не следва да бъде подлагана на съмнение – рече Черният крал, а думите му, макар и изречени спокойно, разкриха гняв и арогантност, които се придобиваха само след хилядолетия на абсолютна власт.
– Позволете ми – изръмжа нетърпеливо Прокълнатия и преди да изчака отговор, от очите му лумна енергия, която блъсна злополучния жрец и отне живота му още преди той да падне на черните плочки на тронната зала.
Черните елфи се разшумяха.
– Още един добър номер – спокойно каза Черният крал – ала все още не си ми показал за какво си дошъл, Прокълнати от Ралмия. Търпението ми е на изчерпване.
Прокълнатият се изправи.
– Имаме общ враг, кралю. Алтиарин някога ме низвергна и плю на вас като ви обърна гръб. Нима ще позволите това да продължава?
Погледът на Черния крал потъмня.
– Предателят Алтиарин ми коства живота на много мъже и нямам намерение да жертвам повече заради него. Неговият живот може и да е дълъг спрямо този на хората, но за мен е мимолетен като на еднодневка. Той рано или късно ще умре, а аз ще живея!
– Но докато той е жив, споменът за неговата дързост остава, черни кралю – отговори Прокълнатия – той може да вдъхнови онези, които се съпротивляват на властта ви. Да послужи за пример на светлите елфи. Да…
– Достатъчно. Разбрах те – махна с ръка Черният крал – ала как предлагаш да се отървем от предателя, след като моите най-силни магьосници, Лихваря и Телмакин, не успяха?
– Алтиарин е войн – отговори с готовност Прокълнатия – и може да бъде победен само от някой с неговото майсторство, който обаче не страда от глупашките му скрупули.
– И ти имаш такъв войн – кимна Черният крал – добър план, призрако. Ала кажи ми тогава, защо се свърза с мен, а не прати твоят убиец направо в Гората, гдето живеят низшите ни братовчеди?
Прокълнатият разпери ръце.
– Самият аз все още съм мъртъв за Ралмия, велики кралю. Виждам в бъдещето достатъчно, за да знам, че ще се върна на белия свят, ала нататък нещата са скрити дори за мен. Все пак аз контролирам, макар и скришно черните елфи от света на Ралмия. Мога да им разкрия, че техните приятели от друго селение искат обединение с тях и в знак на добра воля имат нужда от малка услуга, каквато би било убийството на предателя Алтиарин. С него аз ще постигна целта си, да отмъстя на онзи, който се опълчи на силата ми. А нататък…не мога да гадая какви ще са отношенията ви с великия лорд Асмаил, които заема, ако позволите да кажа, вашата роля в Ралмия.
– Отлично – плесна с ръце Черният крал – в такъв случай от нашия съюз печелим и двамата. Може ли да ми представиш своя забележителен войн, с който смяташ да погубиш предателя?
– Разбира се – отговори Прокълнатият, а очите му проблеснаха лукаво – дори сега нашепвам на лорд Асмаил какво трябва да прави. Ала дори нашата събрана в едно мощ няма да е достатъчна за прехвърлянето на този войн…
– Наясно съм с това, иначе нямаше да търся помощта на Звяра от мъглите при нашествието си – поклати глава Черният крал.
– Само за един войн и то в обратна посока не ще има нужда от такива усилия, велики кралю. Трябва ми само…
– Смърт – кимна Черният крал – отлично.
Владетелят на черните елфи надигна лявата си ръка и камъкът върху пръстена на кутрето му проблесна. Тозчас от мъглите на тавана се спусна нещо неописуемо, което прелетя като вихър първо през аристократите, после през магьосниците, а накрая и през жреците. По един представител на всяка от гилдиите рухна на земята, а кръвта му текна по черните камъни. Прокълнатия махна с ръка и струите се събраха в една локва, от която бавно изплува силуетът на висок черен елф с красиво лице, налудничава усмивка и камшик в десницата си.
– Представям ви граф Вайлъс, моят най-велик убиец – прошепна Прокълнатия.
– Нека видим колко е велик – без предупреждение каза Черният крал и махна с ръка на един от аристократите, лорд Аримин, надменен войн, прочул се с успешни грабителски кампании срещу кралството на хората.
– Убий пришълеца.
Аримин извади дълга рапира от ножницата си и се спусна към Вайлъс, по-бърз от вихър. Новодошлият черен елф обаче отскочи настрана и размаха камшика си, който засъска във въздуха като змия, надушила враг до яйцата си. Аримин блокира ударът на камшика и това се оказа последната грешка в живота му. Вайлъс се ухили и по нишките на оръжието му протекоха мълнии. Неговият противник изпищя и изпусна оръжието като опарен, но Вайлъс не му даде шанс да се съвземе. Убиецът замахна повторно с камшика си и оръжието му се уви около шията на шампионът на Черния крал. След това Вайлъс направи рязко движение и шията на Аримин се скърши като на птица. Аристократът се просна на черния под, а очите му бяха изцъклени и невиждащи в смъртта.
– Отлично – кимна одобрително Черният крал – разбирам, че мога да гласувам доверие на твоя войн.
– За мен ще е чест да ви служа, кралю – кимна граф Вайлъс и се поклони, но очите му продължиха да блестят заканително, а устата му бе леко отворена като на хищник, който вече е вкусил кръв и се е настървил да убива.
Черният крал погледна към Прокълнатия, без да обръща внимание на черния елф.
– Предполагам твоят човек е получил телепатични указания кой трябва да убие.
– Разбира се, Ваше величество.
– Е, в момента му изпращам и видение къде трябва да се намира предателят – продължи Черният крал и махна с ръка. Вайлъс се изправи и простена, получавайки информацията наготово в мозъка си.
– Ще трябва да стигне сам до мястото и да внимава никой да не го хване по пътя – продължи монархът – сигурен ли си още, Прокълнати, че убиецът ти ще се справи?
Но преди духът да отговори, това стори Вайлъс.
– Разбира се, господарю – озъби се той – считайте заръката си за изпълнена.
И с тези думи той шокира дори властелинът на Иррхас-Аббат, като се превърна в нечестиво черно същество, което изграчи, разпери криле и полетя от един от широките прозорци, нетърпеливо да изпълни кървавата си задача.
– Винаги бърза – почти извинително каза Прокълнатия.
– Ако върши работата си бързо и добре, го чака голямо бъдеще в моя двор – отговори Черния крал – ще те уведомя за успеха или неуспеха на задачата му, когато всичко свърши. Тогава ще те призова отново. Преди това обаче присъствието ти няма да е нужно. Махни се от тук!
И Черният крал махна с ръка. Очите на Прокълнатия блеснаха, след което тъмният дух изчезна.
Владетелят се отпусна назад на трона си.
– Римакин – каза той внезапно. Един от аристократите, черен елф с напълно обръсната глава и жълти очи като на котка го приближи.
– Този граф Вайлъс – попита той – ще се справи ли с Алтиарин?
– Трудно е да са каже, господарю мой – отвърна Римакин – убиецът на чуждоземния дух е бърз и коварен. Оръжието може да изненада моя някогашен ученик и да отнеме живота му. Но ако двубоят се проточи, Алтиарин ще спечели. Мечът си остава по-добро оръжие от камшика, макар и не така авангардно.
– Знаеш ли, че Прокълнатият иска да ни предаде, Римакин? – попита Черният крал.
Римакин сведе глава.
– Няма как да го знам, господарю мой.
– Ако ралмиец убие представител на наша земя в съдбовен дуел и то по моя воля ще освободя портал на Прокълнатия да заеме ниша и в нашия свят. Макар все още да не е подчинил Ралмия на волята си този дух остава повече от амбициозен и иска да налапа дял от нашата земя, ако не и да я завладее цялата.
– Тогава защо не спряхте Вайлъс, господарю мой? – попита Римакин.
– Защото Алтиарин е пес, чието съществуване продължава да бъде обида за нас и нашия град, Римакин – отговори Черният крал – смъртта му от ръката на чуждоземеца ще бъде триумф за цялата ни раса.
– Ами заплахата от страна на Прокълнатия, господарю мой?
– Ако мой войн, също по моя заръка, убие победителят от дуела, магията се обръща. Ние сме тези, които ще успеем да нахлуем в Ралмия. Това Прокълнатия го пропусна, убеден в качествата на своя убиец.
– Ами ако Алтиарин спечели?
– Тогава пак нашата земя печели. Някой обаче ще трябва да убие предателя от мое име.
– Но кой войн би имал тези качества, кралю мой?
Черният крал извърна глава.
– Ти, Римакин. Ти обучи онова куче, редно е и ти да му отнемеш живота.
Римакин се поклони.
– За мен е чест, господарю мой. Но се опасявам, че моят ученик вече ме превъзхожда по умения и то от много години. Още от времената преди измяната му.
– Зная това – извърна глава Черният крал – но аз мога да те направя силен.
И кралят загледа Римакин право в очите. Жълтите очи на война с бръснатата глава се разшириха.
А след това той изкрещя, докато жреците и магьосниците го обкръжаваха.
* * *
Дърветата-къщи в Леса на Прамайката бяха пълната противоположност на Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Леговището на черните елфи бе място на студ, страх и смърт, а в древната гора, обитавана от светлите им събратя се носеше атмосферата на любов, спокойствие, мир и топлота. Светлите елфи живееха във високи домове, изградени във вековни и извисяващи се на десетки метри височина дървета, а дъбравата, в която живееха вероятно бе най-безопасното място в Тарр. Макар и миролюбиви, елфите грижливо пазеха своя дом и не допускаха натрапници да го оскверняват с кръвожадни намерения.
Но все пак дори това място на светлината бе уязвимо за нападения от силите на мрака. Цели десетилетия постът на върховен жрец на Прамайката бе узурпиран от Телмакин, предател, приел каузата на Рамкар-дамн за своя. Той бе тровил мислите на светлите елфи и бе хипнотизирал техния владетел, Белия крал, в мъртвешки сън. Само появата на Алтиарин, черният елф, загърбил пътя на мрака бе помогнал коварният жрец да бъде победен.
Но заплахата, която се бе появила в Леса сега не бе така подмолна. Тя бе много по-директна. Граф Вайлъс, жестокият пришълец от Ралмия, летеше между дърветата, приел образа на крилато същество и внимателно наблюдаваше кой къде ходи из гората. Светът на Тарр се бе сторил огромен на Вайлъс, поне спрямо родната му Ралмия. Освен това всичко тук бе по-старо и величествено. Дори неговите братовчеди черни елфи бяха тук от хилядолетия, а не от векове като събратята му от остров Коболтник. Хората бяха по-сурови и не така наивни като обитателите на Кралството в Ралмия. Може би единствено продажните граждани на Саликарнас, Градът на Крадците, можеха да се мерят по лукавство с тукашните благородници и духовници. Вайлъс също чувстваше, че в този свят има други богове. Ралмия, според легендите, бе сътворена от Създателя, но неговото влияние почти не се усещаше, за сметка на Прокълнатия, злия дух, почитан като бог от неговия народ, а също и от орките. Докато тук имаше поне три загадъчни божества – Рамкар-дамн, Томан Изкупителя и Прамайката – а Вайлъс подозираше, че всеки от тях разполага с безбрежни сили.
Всичко това обаче не го притесняваше. Той бе роден убиец и бе изпитал на няколко пъти уменията си в света на Тарр, всеки път с добри резултати. Още при пристигането си бе нападнат от някакъв елементарен фехтувач на Иррхас-Аббат, който бе станал лесна плячка на камшика му. После се бе забавлявал с група рицари, които намери в света на хората. Камшикът му пусна ток към стоманените им брони и ги свари като яйца в тях.
Сега обаче графът бе внимателен. Светлите елфи изглеждаха сериозни противници, а освен това в гората имаше и друг летящ враг – странен, облечен в дрехи от листа вампир, който обикновено придружаваше в нощни разходки или лов неговата цел, Алтиарин, който толкова бе успял да разгневи Черният крал, че бе потърсил помощ от неговия свят. Или поне така знаеше Вайлъс.
Макар да не летеше и да не притежаваше видима магия, Алтиарин се стори по-опасен противник на Вайлъс от летящия вампир Римиел. В движенията на черния елф имаше сигурност в това, което прави, а очите му бяха като на някой, видял много. Чудно защо бе отишъл в слабия път на светлата страна, замисли се Вайлъс.
Но него не го бяха извикали да мисли. Бяха го извикали да си свърши работата, а след това да се върне в Ралмия и да я завладее. Евентуално с помощ от тези черни елфи.
Вайлъс, разбира се, знаеше легендата за тях. Как Кралският замък на Ралмия едва не бил завладян от чуждоземци, докато великият крал Алекс не направил още нещо величаво. Според мнозина това бе мит, но лорд Асмаил го бе използвал за да отцепи своите последователи от Гората на Сънищата и да създаде свои черни елфи. Сега Вайлъс видя първообраза. Ако притежаваше поне малко съвест, графът щеше да се запита дали не става свидетел на много по-важен сблъсък. Той обаче бе доста праволинеен. Имаше си цел и искаше да я изпълни.
И щеше да го направи. Бе предвидил всичко съвсем точно. Алтиарин и Римиел бяха отишли отново на лов, излизайки от Леса на Прамайката и навлизайки в земите на хората, вероятно за да не убиват любимите на местните светли елфи животни. Вайлъс се изкуши да нападне и двамата, но не бе глупав. Те бяха сериозни противници, дори поотделно, а заедно можеха и да го сломят, въпреки черната му магия.
Графът обаче искаше дуел с Алтиарин, нищо повече. Да свърши каквото му е наредено и да се върне в родния си свят.
Но затова му трябваше примамка.
Бе късно и глупавите му светли братовчеди спяха, когато той влезе в къщата на Лерта. Прие елфически вид и се усмихна.
Магьосницата спеше на широко легло, а в другото, където трябваше да е съпругът й, бе дъщеря й, Алтира. Логично, помисли си граф Вайлъс, в отсъствието на съпруга си да отиде при майка си. Жените мислеха еднотипно и глупаво.
Или може би не, помисли си Вайлъс, когато Алтира рязко стана от леглото си.
– Майко, събуди се – извика тя, а после погледна към пришълеца, кацнал в техният подобен на гигантска, обзаведена хралупа дом.
– Кой си ти? – попита тя.
– Би трябвало да отговоря успокоително “твой приятел” – отговори Вайлъс, усмихнал се презрително – но това би било лъжа.
Черният елф смяташе да отвлече съпругата на Алтиарин, но сега реши друго.
– Ела при мен, кукло – протегна увенчаните си с черни нокти ръце към момичето. Алтира обаче отстъпи назад, след което го ритна в лицето.
– Дъще! – обади се и Лерта, която бе станала.
Вайлъс облиза сцепената си устна и изсъска.
– Не биваше да правиш това – каза шепнешком той. Камшикът се появи в ръката му, а по краищата му пробягаха светкавици. Оръжието се уви около глезена на Алтира като змия, а дъщерята на Алтиарин изохка, когато токът я удари. Тя се олюля и падна към Вайлъс, който я хвана за косата и я завъртя с гръб към себе си.
– Пусни дъщеря ми – каза Лерта, изправила се.
– Не мисля – отговори Вайлъс, прегръщайки Алтира с една ръка и притискайки я към себе си, докато с другата изплющя отново с камшика.
– Не сме ти направили нищо – повиши глас Лерта – дори не те познаваме, обитателю на Иррхас-Аббат.
– Аз не съм от Иррхас-Аббат – скръцна със зъби Вайлъс, докато Алтира се съпротивляваше в хватката му. Той докосна гърлото й с нокти и момичето притихна.
Очите на Лерта се разшириха.
– Невъзможно. Ти си от света на Алекс. Но там няма черни елфи!
– Вече има – излая Вайлъс – а ако говориш за великия крал Александър аз идвам от бъдещето на неговия свят. Бъдеще, в което няма такива като него. Бъдеще, което е обещаващо за такива като мен. Не мърдай! – излая той на Алтира, която се опитваше да се намести така, че да го удари. Момичето отново притихна. Вайлъс облиза с език струйката кръв, потекла от сцепената му устна.
– Тогава, ако сте спечелили – прошепна Лерта, а съзнанието й работеше бясно – за какво ти е да идваш тук?
– За съпруга ти – отговори Вайлъс и се ухили злобно – заръката ми е да убия Алтиарин и ще го сторя. Доколкото прецених той трябва да се върне утре от глупавия си лов. Кажи му да дойде при Водопада на Зората, утре точно в полунощ. Сам. Ако видя, че с него има други елфи или нелепият вампир с дрехи от треви, ще убия малката му дъщеричка.
– Няма да можеш да избягаш – повиши глас Лерта, но гласът й потрепера.
Вместо отговор, Вайлъс се изсмя и се превърна в черното крилато същество, като вече бе сграбчил Алтира и с двете си лапи. Той изграчи заканително и полетя през отворения прозорец, понесъл момичето. Алтира изпищя, но превъплътилият се в чудовище граф я отнесе някъде надалеч, докато Лерта наблюдаваше безпомощно разигралата се сцена.
* * *
– Какво имаш предвид с това, че не е от Иррхас-Аббат? – попита Алтиарин. Изглеждаше учудващо спокоен, предвид факта, че бяха отвлекли дъщеря му. Красивото му лице изглеждаше спокойно и само леко отворените очи издаваха притеснението му. Това не можеше да се каже за Римиел, който ръмжеше като звяр и се обвиняваше за това, че не е забелязал летящия из Леса звяр.
Двамата не бяха остарели, въпреки изминалите години от победата над коварния жрец Телмакин и ужасния лич Корфин, но все пак не изглеждаха така, както при пристигането си в гората на светлите елфи. Алтиарин например вече не носеше любимото си черно. Плащът, който се спускаше от раменете му бе тъмносин, а тялото му бе защитено от сребърна броня, ефирно лека, но здрава като камък. На кръста му лежеше рапира, специално изработена от светлите елфи. Римиел вече не бе така блед както преди. След битката му с Ларвата на Кракена нещо странно се бе случило с вампирът и той не черпеше силата си пиейки кръв. Любовта, която Алтира изпитваше към него бе напълно достатъчна и го бе променила видимо. Сега кожата на Римиел бе почти златиста и контрастираше ефектно с кестенявата му коса и странните му дрехи от тъмнозелени листа. Въпреки това вампирът умееше без проблеми да манипулира кучешките си зъби. Сега те бяха изникнали над долните му устни, издавайки страшния му гняв.
– Той е от Ралмия, светът на Алекс. Или по-скоро от неговото бъдеще – Лерта леко трепереше, все още неспособна да се съвземе напълно от шока на отвлеченото си дете. Въпреки това лечителката умееше да разсъждава трезво.
– Нещо ужасно е станало там – каза тя – вътре са се появили черни елфи. Не знам защо, но смятам, че пръст в това има Прокълнатият, злия дух, за който Алекс говореше.
– Алекс каза, че го е унищожил – неспокойно се размърда Алтиарин – а и какво общо има той с нас? Ние никога не сме го срещали.
Това не бе точно така, но Тарр бе изличил спомена от съдбовния сблъсък на черния елф със злия дух и фантомния Лорд Дакавар, в който и той и Римиел за малко не изгубиха живота си.
– Може би черните елфи от двата свята са решили да се съюзят – сви рамене Лерта – така или иначе той иска теб, Алтиарин, иначе заплашва да убие Алтира.
– Ще го разкъсам – обади се Римиел – на части.
Лерта вдигна ръка.
– Не бива да го убиваме.
Двамата рязко я погледнаха.
– Как така?
Лечителката сви очите си.
– Това не мога да кажа. Но чувствам, че около графа има някаква магия, която застрашава и двата свята, Тарр и Ралмия. Усещам, че животът на този злодей е вплетен в нещо много по-голямо.
– Типично за моите някогашни събратя, винаги са били майстори на кроежите – кимна Алтиарин – значи този граф Вайлъс иска дуел с мен, така ли да го разбирам?
– Да. Заплаши, че ако те забележи да идваш с някой друг, ще… – гласът на Лерта потръпна.
– Разбирам – вдигна ръка Алтиарин – значи ще се срещна с този граф сам.
– Не, Алтиарин – поклати глава Римиел – аз умея да се крия. Ще успея да изненадам този мръсник.
– Не мога да рискувам живота на дъщеря си – поклати глава черният елф.
– Тя е и моя жена, Алти – настоя вампирът.
– Зная това и ще ти я върна невредима – каза някогашният черен елф – довери ми се.
– Бъди внимателен, Алтиарин – внезапно каза Лерта – този граф владее тъмна магия. Превръщаше се в някакво същество, а от камшика му бликаше нездрава енергия. Не съм виждала подобно нещо.
– Черният крал трябва да е отчаян щом праща боец от друг свят – рече Алтиарин – дано след като му видя сметката спре да ме тормози! Гласът му леко се повиши, но Лерта позна емоцията в него безпогрешно. От десетилетия Алтиарин бе обърнал гръб на Иррхас-Аббат, но в Града на Странните Удоволствия не се бяха отказали от опитите си да го убият. Първо бяха пратили по петите му Лихваря, ужасният магьосник от народа на силфите, който бе насъскал Римиел срещу тях. След това го бяха заточили в Замъка в Мъглите, друго измерение, в което го дебнеше чудовище. А накрая бяха поставили и жрец-предател в Леса на Прамайката със задача да го елиминира. Алтиарин бе оцелял след всичко това, но вече бе уморен.
Освен това мразеше да застрашават близките му.
Лерта го приближи и го прегърна и за момент Алтиарин се отпусна. Лечителката успя да го успокои само с докосването си, а след това се отдръпна от него и му каза:
– Не забравяй, че Вайлъс трябва да остане жив. Смъртта му ще има лоши последици или за Тарр, или за Ралмия.
– Алтира за мен е по-важна и от двата свята – отговори Алтиарин.
– Зная… – Лерта се усмихна – но трябва да бъдем умни. Вайлъс не е единственият, който умее да прави магии.
– Какво имаш предвид? – попита я Алтиарин.
– Годините, които прекарах в Леса ме направиха още по-могъща от преди макар магията ми да остава мирна. Мисля обаче, че ако се съсредоточа мога да скрия себе си и Римиел от врага.
– А мен? – чу се познат глас.
Тримата погледнаха към новодошлия. В дома им бе влязъл красив елфически рицар със златисти доспехи и коса, зелена като пролетната трева.
– Камарай – вдигна ръка Алтиарин – добре си дошъл.
Рицарят влезе. Някога той бе ненавиждал Алтиарин, задето черният елф бе погубил годеницата му Инувиел. После обаче Камарай бе простил на Алтиарин и дори му бе станал приятел.
– Белият крал усети, че нещо ви измъчва – каза Камарай – знаете неговата мъдрост. Прати ме да проверя.
– Предай му благодарности – поклони се Алтиарин – ала уви, помощ на този етап не е възможна. Непознат злодей е отвлякъл дъщеря ми и иска дуел с мен. Ще трябва да изпълня волята му, иначе той…
И Алтиарин, подобно на Лерта, не можа да доизкаже мисълта си.
– Няма да допуснем това – поклати глава Камарай и погледна окуражително към Римиел, който бе прехапал устни – чух какво говорите и съм готов да помогна.
– Не, Камарай – поклати глава Лерта – този граф е прекалено опасен.
– Още една причина да не ви оставям сами – каза елфическият рицар – а и аз също бих бил определен като опасен. От онези, които имат причина да се боят от мен.
– Не можем да откажем помощ, когато е става дума за Тира – намеси се Римиел.
– Така е – кимна Камарай.
Лерта сви устни.
– Добре тогава, но наистина мога да прикрия само още един човек, Камарай. Силата ми не е безгранична.
– А и повече елфи ще вдигнат шум, колкото и да са тихи – намеси се Алтиарин – този Вайлъс едва ли е глупав.
– Глупав не е, но е самонадеян – поклати глава Лерта – това му е слабостта. Дори Алтира успя да го изненада и удари.
– Тя е много добър боец, Лерта – поклати глава Римиел.
– И въпреки това не е могла да се справи с този убиец – въздъхна Алтиарин – ще трябва да сме внимателни.
– И да го хванем жив – потъмняха очите на Лерта – иначе ще стане нещо много лошо. Или за нашия свят, или за Ралмия. А може би и за двата. Черните елфи са достатъчно могъщи и разделени. Ако силата на рода на Вайлъс се обедини с тази на Иррхас-аббат може да настъпят тежки дни.
– Няма да позволим това – каза Камарай – ще се справим с този наглец.
– И после аз ще го върна в родния му свят – продължи Лерта.
– Нима можеш да направиш това? – попита Алтиарин.
– Сама не, но с Алтира… – Лерта не довърши – с Алтира мога почти всичко. Нейните сили далеч надхвърлят моите.
– Дано и помогнат да оцелее и сега – каза Римиел.
* * *
Манастирът на Озарението някога бе бил място, населявано от истински духовни хора като абат Калимент, но днес от него бяха останали само руини, брулени от ветрове и дъждове. След жестоката битка между монасите в него и Пилигримите на Тъмното Начало – група от жестоки, безмилостни личове – сградата бе останала някак тъмна и неприветлива, белязана от енергии, които я правеха некомфортна за смъртните.
Но повече от удобна за граф Вайлъс.
– Ти си магьосница, нали? – каза той и се приближи към Алтира. Младата вълшебница бе вързана грубо с въжета, а дрехите й бяха разкъсани. Парцал запушваше устата й, така че да не може да произнесе заклинание.
– В моя свят, Ралмия, има много магьосници – продължи граф Вайлъс, погалвайки я с ноктите си. Не толкова силно, че да я разкъса, но достатъчно, че да устави червени белези по бузата й.
– Както и войни – продължи той, след което се ухили – като мен обаче няма почти никой.
След което шибна с камшика си по тялото й. Алтира изпищя през парцала, а после отново изкрещя, когато по тялото й пробягаха искри.
– Хем войн, хем магьосник. Неочаквано добра комбинация – усмихна се Вайлъс – знаеш ли скъпа, мисля, че този Римиел има добър вкус.
Черният елф облиза устни и приближи момичето.
– При други обстоятелства бих си поиграл с теб, знаеш ли?
Красивото му, но жестоко лице се приближи към нея и той облиза с език кървавите следи, оставени от ноктите му. Алтира потръпна и усети как й прилошава.
– Но сега трябва да съм свеж за битката – граф Вайлъс се отдръпна от нея, все така ухилен – и не мога да си позволя… да се изтощавам.
Черният елф от Ралмия, в който нямаше нищо приказно извади къс нож от колана си.
– Нали знаеш, че когато приключа с баща ти ще трябва да бягам, иначе твоят нелеп вампир ще ме открие. Макар, че би било интересно да се види как ще му понесе магията на камшика ми.
Алтира издаде някакъв звук.
– О, ти мислиш, че ще ме хване ли, пиле? – продължи графът – не смятам така. Ще му оставя мотивация да те потърси. Да те спаси!
Той театрално повиши глас.
– От бавна, мъчителна смърт – довърши Вайлъс и заби ножа си в стомаха й.
След това се превърна в черното крилато чудовище, което беше по душа и отлетя от манастира, грачейки грозно.
* * *
Римакин крачеше между световете, съществувайки в безкрайните мъгли и в Тарр едновременно, навеки променен от манипулациите на Черния крал и неговите жреци. Верен войн на трона в Иррхас-Аббат, той бе изтърпял всичко, на което властелинът го бе подложил, макар да не бе стърпял писъците си, когато жреците на Иррхас-Аббат съблякоха кожата от плътта му и поставиха върху нея нажежените доспехи на Сталкер-на-Мрака, един от любимците на Рамкар-дамн, оня, в чиито нозе винаги се валят трупове. Сега той бе ни жив, ни умрял, изчадие на болката с безбрежна сила, юмрукът на Черния крал, който трябваше да покоси враговете му и да покори два свята.
И сега крачеше към Водопада на Зората.
* * *
– Къде е дъщеря ми? – попита Алтиарин, излизайки на поляната, в която преди толкова време Телмакин едва не бе погубил и него и съпругата му, докато Римиел и Алтира се бореха с лича Корфин и излюпилата се от него Ларва на Кракена. Нощта бе мъглива и зловеща, дори в Леса на Прамайката, а пълната луна грееше в нездрав синкав оттенък. До реката, която се изливаше във Водопада на Зората, стоеше черен силует с камшик, а от описанието на съпругата си Алтиарин позна злокобния образ на граф Вайлъс.
– На сигурно място – отговори Вайлъс и погледна съперника си. Алтиарен бе облечен с плаща и бронята си, а рапирата бе оголена в десницата му.
– Не мисля, че тя е най-големият ти проблем сега – добави благородникът от Ралмия – казват, че ти си помогнал на Алекс да запази трона си от черните елфи. Очаквах да си по-висок.
– Къде е дъщеря ми? – повтори Алтиарин, уж спокойно, но сърцето бясно биеше в гърдите му, като ковашки чук.
– Ама ти само едно нещо ли можеш да повтаряш – сопна се граф Вайлъс – очаквах да си по-интелигентен. След като приключа с дуела, ще ти прошепна на ухо къде е щерка ти. Ти, разбира се, няма да можеш да я намериш, тъй като ще си зает с това да умираш.
– Не мисля – поклати глава Алтиарин – няма да участвам в този фарс, ако не знам, че момичето ми е живо и здраво.
– В такъв случай ще умреш – ухили се злобно граф Вайлъс и разви камшика си. По жилите му пробягаха светкавици.
– Не мисля – отново поклати глава Алтиарин – доста се надцени, ралмийски графе. Готов съм за теб.
И в този момент иззад черния елф се материализираха фигурите на Римиел, Лерта и Камарай. Вайлъс зяпна за миг.
– Какво…
– Ти не се единствения черен елф с магия и подли планове, ралмиецо – добави Алтиарин – жена ми скри с вълшебство моите приятели. Срещу трима войни дори ти нямаш шанс. Предай се, кажи ми къде е дъщеря ми и ще те пусна да живееш.
Вайлъс затвори устата си и се озъби.
– Трябваше да очаквам такова предателство. Така или иначе едва ли и тримата ще може да ме нападнете. Дъщеря ти Алтира умира в руините над Леса на Прамайката, в това, което е останало от прочутия ви Манастир на Озарението.
Алтиарин пребледня, а Римиел изръмжа като ранен лъв. Лерта се олюля.
– Може би – усмихна се подигравателно граф Вайлъс – ако Римиел пренесе великата вълшебница до щерка й, може и да успеете да я спасите? Но така оставаш самичък заедно със зеленокосия тип.
– Хайде, Римиел – каза Лерта. Вампирът хвърли един изпълнен с омраза поглед към Вайлъс и процеди.
– Ще се върна, за да смачкам това, което Алтиарин и Камарай оставят от теб, гадино.
След което хвана Лерта за ръце и полетя към Манастира. Граф Вайлъс се изсмя.
– Намалих численото ти превъзходство наполовина, елфе и то за нищо. Дори Лерта и Римиел да сварят дъщеря ти жива, надали ще могат да помогнат. Раните с нож в стомаха носят бавна, но сигурна смърт.
– Ще съжаляваш за това – глухо изрече Алтиарин и надигна рапирата си.
– Не забравяй какво каза Лерта за магията – обади се предупредително Камарай.
– Не ми пука ни за Тарр, ни за Ралмия – изръмжа Алтиарин и се хвърли към Вайлъс. Рапирата му срещна изплющелия камшик, а от удара на двете оръжия изхвърчаха искри. В същото време Камарай извади дълъг двуръчен меч и го завъртя предупредително, пристъпяйки към графа.
Вайлъс изсъска и плесна с бича си към зеленокосия рицар. Жилите увиха Камарай за краката, а в следващия момент графът се превърна в черно чудовище, което махна с крила и задърпа камшикът, в който бе оплетен Камарай. Силата на звяра изненада облечения в златиста броня войн и той успя само да извика, преди инерцията да го повлече към реката. Течението го понесе към водопада, където камшикът се разви от краката му.
Вайлъс кацна и отново прие човешки вид, пляскайки повторно със зловещото си оръжие.
– Сега вече останахме само двамата.
* * *
Римиел летеше по-бързо от вятъра към Манастира, но въпреки това Лерта, смазана от грижа за дъщеря си, не извика нито за миг, макар че вампирът се носеше с изключително опасна скорост между дърветата. Накрая обаче стигна старите руини и се извиси до тяхното ниво, а после кацна вътре. С Лерта бързо намериха Алтира. Нещастното момиче лежеше с локва от собствената си кръв, овързано в безмилостни възли. Кожата му бе бледа, а дишането й бе на пресекулки, едва-едва.
– Алтира! – извика Римиел, докато майка й коленичи до нея. Лицето й бе пепеляво, но тя се опита да запази спокойствие докато оглеждаше дъщеря си.
– Трябва да ми помогнеш – каза тя на вампира, който изглеждаше зашеметен от ужас – дръж я, докато вадя ножа.
Римиел кимна и хвана момичето за ръце. Майка й извади ножа бавно и внимателно макар да побледня и едва да не припадна, когато кръвта бликна от стомаха на дъщеря й.
– Алтира! – отново простена Римиел. Младата жена изпъшка нещо и вампирът бързо махна превръзката от устата й, след което разкъса възлите й.
– Кажи нещо – помоли се той, но Алтира бе твърде слаба. Отвори уста, но от нея бликна още кръв.
– Раната е лоша, много лоша – поклати глава Лерта – но проклета да съм, ако оставя дъщеря си да умре.
Лечителката затвори очи и докосна с длани кървавата рана, след което се съсредоточи и остави магията да се прелее в нея. “Тук съм, дъще”, отправи тя ментално послание към щерка си и усети как съзнанието на Алтира се успокоява. Римиел нежно хвана дясната ръка на момичето в ръка и я целуна, а допирът на любимия вдъхна кураж у ранената. Собствената й магия се събуди в изтерзаното й тяло и, заедно с любовта на вампира, която той сега реципрочно връщаше и заклинанието на загрижената й майка, започна да лекува раните. Първо изчезнаха синините и охлузванията, после грозните драскотини по лицето, а накрая и зловещата кървава рана в стомаха на младата жена започна да се затваря. След миг Алтира се закашля и отвори очи.
– Рими, мамо – прошепна тя, все още много слаба.
– Тук съм – каза вампирът – и повече никога няма да те оставя. Никога, чуваш ли!
– Ти никога не си ме оставял – усмихна се немощно момичето, а после погледна към майка си.
– Къде е татко?
Лицето на Лерта, озарено допреди миг от щастие помръкна.
– Това не е твоя грижа, скъпа – каза тя – сега трябва да те отведем у дома за да си легнеш.
– Дума да не става – намръщи се Алтира – татко е в битка с граф Вайлъс, нали? Проклета да съм, ако го оставя сам срещу онзи изрод. Римиел, отведи ни натам.
– Но скъпа… – отвори уста вампирът.
– Няма но. По-силна съм, отколкото изглеждам, а баща ми има нужда от мен. Хайде!
* * *
Битката на граф Вайлъс и Алтиарин се превърна в плавен, смъртоносен танц, при който нито единият от двамата не можеше да вземе надмощие. Светкавици проблясваха зловещо от камшика на ралмиеца, но обитателят на Тарр бе твърде бърз и винаги ги избягваше като в същото време рапирата му всякога посрещаше жилестото оръжие на противника. В същото време собственото му острие не успяваше да приближи променливото тяло на чудовищния противник, който ту бе черен елф, ту крилат звяр. И в двата случая обаче Вайлъс бе неуловим за рапирата на Алтиарин точно както Алтиарин оставаше недосегаем за камшика му. Като черни елфи и опитни войни двамата също никак не се и уморяваха от изтощителния, смазващо бърз ритъм, а битката се проточи до безкрай, докато мъглата около тях продължаваше да се сгъстява. Това направи дуелът още по-непредвидим. Вайлъс изчезваше в мъглата и нападаше от дистанция със своя камшик, но не можеше да види противникът си, за да се прицели добре. В същото време Алтиарин трябваше да се състредоточи до краен предел и да разчита повече на слуха си, за да отбива коварните удари. Да настигне противника си изглеждаше невъзможно.
– Усещаш ли края, Алтиарин? – попита граф Вайлъс.
– Пести си дъха за битката – отговори късо черният елф, но Вайлъс се бе отдръпнал в мъглата и не нападаше. Алтиарин прие с благодарност тази почивка тъй като бе останал без дъх. В същото време стана нетипично студено за Леса на Прамайката. Той усети как го побиват тръпки.
– Ефектна магия – изпъшка той.
– Мъглата ли имаш предвид? – гласът на Вайлъс прозвуча изненадано – мислех, че е някакъв защитен механизъм на това проклето място. Водопадът на Зората, светая светих на Прамайката.
Алтиарин поклати глава. Чувството за безпокойство се засили.
– Така или иначе – каза Вайлъс – умираш.
И внезапно камшикът изплющя към гърлото на Алтиарин, който обаче мълниеносно надигна рапирата си и оплете оръжието на противника в нея. Мълнии блеснаха по жилите и се пренесоха към него, но той не изтърва рапирата си, а рязко я дръпна към себе си, повличайки Вайлъс. Изненадания ралмиец полетя към Алтиарин, който вдигна юмрука на лявата си ръка и го удари точно в брадичката, поваляйки го по гръб. След това Алтиарин настъпи противникът си по гърдите, разплете камшика от рапирата си и го метна настрана, а после опря студеното острие на оръжието си в гърлото на пришълеца.
– Играта свърши, Вайлъс – каза уморено той.
– И ти се провали – долетя гласът на Алтира, която кацна заедно с майка си и Римиел, който бе успял да пренесе и двете.
– Напълно – долетя гласът и на Камарай, която се появи, макар и мокър – Водопадът на Зората ме спаси, пришълецо. Прамайката не би оставила някой от рицарите си да умре точно тук при това от ръката на чуждоземец.
Граф Вайлъс изхриптя, неспособен да формулира смислено изречение.
– Би трябвало да те убия – каза Алтиарин и натисна леко с рапирата си. Вайлъс замръзна, внезапно уплашен.
– Довърши го – кимна и Римиел – не знаеш в какво състояние бе оставил Алтира.
– Не – повиши глас Лерта – в него има тъмна магия. Опасна магия.
Тя погледна победеният нападател.
– Ти си пратен от Прокълнатия – каза тя, внезапно проглеждайки през заклинанието, поставило този враг в нейния свят.
– Той ни мрази, по някаква причина. Сякаш сме го низвергвали преди, макар и да не си спомням подобно нещо. Но…
Очите на Лерта се разшириха.
– Прокълнатият е бил измамен, като теб. Твоята смърт е тази, която Черният крал желае.
– Какво говориш, вещице – изсъска Вайлъс – той ме изпрати да убия любовника ти.
– Не, той те е изпратил да умреш – поклати глава Лерта – за да отвориш портал към своя свят. За да може той да прати войските си в него.
– Но как така? – попита Алтиарин.
Лерта потрепера.
– Вайлъс е бил примамка, нищо повече. Истинският убиец не е той. Но е наоколо. Не го ли усещате?
Всички, дори Римиел усетиха как ги побиват тръпки.
– Това е нелепо – изръмжа отново Вайлъс – никой не би ползвал мен като обикновена примамка.
– Грешиш.
И в този момент от мъглите се появи кошмарно същество, а Римиел и Лерта извикаха при вида му. Те бяха виждали подобно създание и преди, в Замъка в Мъглите, когато се бяха сблъскали с версия на Алтиарин от алтернативно бъдеще, в което той се бе превърнал в чудовище, одран полужив, загърнат с броня от Сталкер-на-Мрака. Самият Алтиарин изправи рамене, отдръпна крака си от победения Вайлъс и едва се сдържа да не козирува.
– Учителю Римакин.
– Какво говориш, Алтиарин? – попита Камарай.
– Този войн ме обучи – тихо отвърна Алтиарин – на него дължа уменията си.
– Така е, Алтиарин. Но ме надмина.
Бронираният войн се спря и червените му очи се втренчиха в някогашния му ученик.
– Затова Черният крал ме направи такъв.
– Няма значение – каза тихо Алтиарин – аз те помня, Римакине. Ти беше суров, но истински майстор. Грехота е да служиш на Рамкар-дамн. Тук е Водопадът на Зората, тук е място на чудеса. Обърни гръб на Рамкар-дамн и стори като мен. Ще те излекуваме.
– Ще ме излекувате? – повиши глас Римакин – та аз нямам нужда от лечение. Аз съм по-силен, отколкото можеш да си представиш.
– Какво си ти, в името на Прокълнатия – процеди граф Вайлъс, изправяйки се на крака, незабелязан от всички, които се бяха втренчили в новодошлия.
– Твоята гибел – отговори глухо Римакин – ти беше пратен тук от Прокълнатия…
– От лорд Асмаил – вирна глава Вайлъс.
– От Прокълнатия – повтори Римакин – за да убиеш Алтиарин и с неговата смърт да направиш този свят достъпен за учителя си. Но аз ще обърна плана, убивайки теб, правейки Ралмия достъпна за нас.
– Какво… – отвори уста Вайлъс.
– Лерта е права, глупако – гръмна гласът на Римакин – използвахме и теб, и глупавият ти господар за да завладеем твоя свят. А след него и нашия.
– Това е безумно, Римакин – намеси се отново Алтиарин – ти не си виждал Ралмия. Дори в нея да има хора като този граф това е един красив, магичен свят. Нямаме право да го покваряваме по начина, по който покварихме нашия.
– Престоят в Леса е размекнал мозъка ти, Алтиарин – поклати глава учителят му – нашият начин е правилният, единственият правилен. На този свят няма добро или красиво, има само сила. А силата е в нас.
– Значи искаш да убиеш графа? – обади се Римиел – изкушен съм да ти го отстъпим.
– Искам да убия всички ви – изръмжа Римакин.
– Това е лудост – каза Алтиарин – не можеш да победиш и шестима ни едновременно. Сам призна, че съм те надминал.
– Надминал си старата ми тленна форма. Сега съм силен като черен ангел, Алтиарин. А вие не сте нищо повече от мравки, изпречили се на пътя ми.
С тези думи Римакин извади меча си и нападна Алтиарин, бърз като мълния. Вече уморен от битката си с граф Вайлъс, някогашният благородник на черните елфи едвам вдигна рапирата си за да посрещне ударът, а когато остриетата се срещнаха със звън рамото на Алтиарин изтръпна от удара и той залитна назад.
– Никой не прави заговори срещу граф Вайлъс – обади се тогава ралмиецът и шибна с камшика си Римакин. Никой не бе разбрал кога коварният убиец отново се бе въоръжил, но нямаше значение. Римакин посрещна с юмрук камшика и не обърна никакво внимание на светкавиците, които плъзнаха по него. Вместо това го дръпна с невероятна сила, вдигна го все с все още обърканият граф Вайлъс и го стовари на земята, преди ошашавеният ралмиец да успее да приеме крилата си форма. Вайлъс изпъшка, понечи да се изправи и се просна по очи.
Тогава Римиел връхлетя нападателят, извадил огромен меч, чието тегло изобщо не го притесняваше. Облеченият в броня на Сталкер убиец посрещна удара му, а след това от червените очи на шлема му изкочиха две мълнии, които блъснаха вампирът в гърдите. Римиел простена, изтърва меча си и падна по гръб, сразен от силата на нападателя.
В този момент пред чудовището изскочиха Лерта и Алтира, двете магьосници, събрали силата си в едно, вдигайки щит от вълшебна енергия над любимите си мъже.
Червените очи на Римакин изпратиха нови убийствени лъчи, докато той блокира презрително ударът на Камарай, изтръгвайки меча от ръката му. След това замахна към него и само добрата реакция на зеленокосия го спаси от това да бъде посечен. Без оръжие обаче той вече бе безпомощен пред страховития си противник. Спаси го само това, че Римакин се съсредоточи върху Лерта и Алтира. Накрая щитът на магьосниците се срина и двете жени паднаха с писък по гръб.
Римакин огледа враговете си – Римиел проснат по гръб, Вайлъс по очи, Камарай обезоръжен, Лерта и Алтира припаднали.
– Колко сте жалки – каза той.
– Ти си жалкият, Римакин – намеси се Алтиарин, който единствен бе останал в битката.
– Думите няма да те спасят, предателю – изръмжа учителят му.
– Ти си този, който има нужда от спасение, учителю – прошепна Алтиарин.
– Ако пак ще ми говориш за светлия път…
– О, не – поклати глава Алтиарин – не става дума за това. Някога ти беше войн. От класа. А сега прибягваш до нелепи заклинания за да свършиш работа. Позор, Римакине.
– Глупак – изръмжа Римакин – дори без магическите си лъчи мога да те победя. В мен е умението на Сталкер, а ти си никой!
И Римакин вдигна меча си, нападайки Алтиарин. Някогашният му ученик посрещна острието с рапирата си и така започна скръбният дуел между двамата. Бързо стана ясно, че Римакин не говори празни приказки. Силата на Сталкер, вдъхната му от черните доспехи бе безгранична, а към нея се добавяше и отличният боен стил на старият учител. Алтиарин може и да бе по-добър, но вече бе уморен от битката с граф Вайлъс, а дори и в най-добрата си форма щеше да има проблем да се справи с такъв всесилен противник.
– Когато те обучавах момче, виждах в теб нов герой, някой, който да донесе гордост на Иррхас-Аббат – избоботи Римакин – не исках да отгледам предател, който да плюе на наследството си!
– Целият род на Иррхас-Аббат е плюл на наследството си, учителю – задъхан отговори Алтиарин – ако само знаеше…
– Млъкни! – остриетата на двамата се кръстосаха и Римакин принуди Алтиарин да падне на колене.
– Повече няма да срамиш нашия род – изръмжа Римакин и надигна меча си. Алтиарин с мъка вдигна рапирата си, знаейки, че няма сила да се защити след поредния тежък удар.
И тогава Римиел отново се появи зад нападателя и го прегърна с нечовешката си вампирска сила, забивайки бронята на Сталкера дълбоко в одраната плът на Римакин. Учителят на Алтиарин изпищя като душа, научила, че заминава за Ада, а в следващия миг магията на Лерта и Алтира го удари, с цялата сила на любовта, която двете жени изпитваха към поваления Алтиарин, мъж на едната, баща на другата. И накрая камшикът на Вайлъс се уви около врата на Сталкера, заблестявайки с мрачна алена енергия от мълнии, която се заби в Римакин.
И все пак чудовищният убиец на Черния крал не падна. Очите му заблестяха заканително, знак, че той се кани да разкъса хватката на нападателите си, а те разбраха, че ако това стане, ще умрат от самата сила на удара му. Алтиарин също го разбра и стана, започвайки да мушка с рапирата си черната броня. Доспехите на Сталкера обаче не подадоха, а Римакин се засмя зловещо.
– Вие всички ще умрете – каза той.
И в този момент мечът на Камарай премина през шията на Римакин, незащитена от мрачните доспехи. Увенчаната със злокобен шлем глава падна на земята, а червените й очи угаснаха, докато тялото се свлече на колене, а после се разсея в мъгла, подобна на онази, спуснала се над Водопада. После мъглата се разсея и луната отново огря всичко, златиста като в приказка.
Камарай, Римиел и Алтиарин се обърнаха към граф Вайлъс, който държеше камшика си, готов за бой.
– Значи все пак сте трима на един – студено каза графът – какво пък, винаги съм обичал възможностите за изява.
– Вече няма кой да изпълни заръката на Черният крал, злодею – изръмжа заканително Римиел – твоят край идва.
– Не – поклати глава Лерта – не можем да сме сигурни, че Кралят не е измислил нещо. Вайлъс, време е да си вървиш у дома.
Вълшебницата вдигна дясната ръка, а Алтира, която бе застанала до нея стисна лявата, за да прелее силата си в нея.
Вайлъс се изсмя.
– Наистина ли смятате да ме пощадите? Дори да се върна в Ралмия, аз ще я завладея, а после отново ще намеря пътя за вашия свят.
– Жал ми е за теб, момче – отвърна Лерта – толкова млад, а вече безнадеждно покварен. Никога няма да изпиташ щастието, което откри моят Алтиарин.
Вайлъс отвори уста да каже нещо обидно, но Алтира го прекъсна.
– Няма и повече да намериш пътя към нашия свят – тя също бе вдигнала свободната си ръка – ще се върнеш в Ралмия и ще забравиш за всичко, преживяно тук. Сбогом, граф Вайлъс.
И двете вълшебници освободиха енергията си, запращайки коварния убиец обратно в родния му свят, където той щеше да срещне съдбата си.
А после Лерта и Алтира се разделиха и се хвърлиха в прегръдките на любимите си, лечителката в ръцете на Алтиарин, дъщеря й в тези на Римиел. Камарай се подпря на меча си, отметна един зелен кичур от челото си и се усмихна.
– Нали ви казах, че трябва да дойда?
И никой не му възрази.
КРАЙ
Последни коментари