Warbeast /Warhammer – Age of Sigmar/

През миналата година Warhammer дадоха ново начало за фентъзи света си с Ерата на Сигмар и аз въодушевен прочетох няколко повести, докато накрая повтарящите се приключения на Вечните буреносци /новия клас воини в бордовата игра, аналог на космическата пехота от фантастичната версия/ не ми омръзнаха. Когато обаче Гав Торп се включи в поредицата с новия си роман Warbeast не удържах на изключението и го прочетох.
Warbeast е историята на Аркас и Теудерис, двама пълководци на Вечните буреносци, изпратени от своя бог Сигмар да отвоюват един от световете, завладени от Хаоса. Уловката е, че Аркас е родом от този свят и е загинал в битка с плъхолаците скейвън. Сега неговият гняв трябва да бъде удържан от стратегическия гений на Теудерис, като се предполага, че заедно двамата ще успеят да отведат порталната порта, която ще позволи на Сигмар да откъсне света от Великия Рогат Плъх, новия бог на Хаоса, който управлява там. Следват много битки с плъхообразни чудовища, епидемии, епични магии и изроди.
На пръв поглед всичко, което очаквате от Warhammer, но само на пръв поглед. Действително, когато започнах да чета книгите, това, което ме привлече в повествованието бяха епичните сражения и могъщите герои. Само че в книгите, по които се запалих, отново от Гав Торп, имаше още силни емоции, майсторско светостроене, невероятна динамика във взаимоотношенията. В началото “Ерата на Сигмар” ме привлече с опростения си екшън, но много бързо историите омръзнаха. Дори майстор като Гав Торп, който действително се старае за книгата, не може да прикрие това. За мен Games Workshop, издателите на Warhammer, правят една голяма грешка, както с тази поредица, така и с The Beast Arises, а и с политиката си като цяло – залагат на количеството за сметка на качеството. Все повече книги, все повече поредици, от на пръв поглед все по-епични истории. Но магията от старите класически заглавия я няма. Нито Аркас, нито Теудерис ще станат любими герои на някого, както направиха навремето Малекит, Тайрион, Малъс Даркблейд. Така става, когато литературата се превърне в конфекция. Дори новелизациите по бордова игра изискват нещо повече от рутина – страст.
С това не искам да кажа, че Warbeast е лоша книга. Както казах по-горе, Торп пише добре, извлякъл е максимума от героите си, битките са наистина епични. Но ако бях прочел първо тази книга, нямаше да ми стане любим автор. Напротив, с нея установих, че четенето на Warhammer е започнало да ми се превръща в навик, а емоцията, която изпитах при четенето на първите си романи от сага е безвъзвратно загубена, там нейде между статистиките с /между другото чудно защо ли намаляващи/ приходи на издателя.
Жалко.