Whispers

Снощи имах възможност да присъствам на премиерата на Whispers — нов филм на ужасите от българския режисьор Мирослав Петков. Събитието се състоя в кино G8 на улица „Гладстон“ в уютна атмосфера, която рязко контрастираше със смразяващата история на екрана. Става дума за един от най-въздействащите типове хорър — от онези, които те карат да се чудиш кое е истина и кое е кошмар.

„Бонивар Парк“ е място с мрачна слава. На пръв поглед приятно кътче за отдих, то е известно с множеството хора, изчезнали там безследно, а единственото, което е останало от тях, са овехтелите постери, налепени от отчаяните им близки. Алекс е млад източноевропеец и един от тези близки. Неговата сестра Маги е отишла в парка, за да търси своята приятелка Софи, но сега и двете са изчезнали. Заедно с младия Ник и страховития Кейн той ще опита да намери сестра си по начина, по който го правим на Балканите — с оръжие в ръка. Това, което го очаква обаче, е древно проклятие, срещу което куршумите са безсилни…

Филмът е заснет с микробюджет и това личи в някои чисто технически аспекти — звук, субтитри и подбор на актьори за епизодичните роли, като често това са българи с по-тежък акцент. Ако човек успее да се абстрахира от тези проблеми, ще се наслади на едно интересно пътуване в света на мрака, напомнящо октомврийския хит „Шелби Оукс“, както и японски филми като „Гара Кисараги“ и „Киофу“. Макар паркът да е заснет на дневна светлина, Петков успява да го превърне в заплашително място, подпомогнат и от музиката на Скот Маклъфлин.

Драматургично Whispers разчита на нелинеен разказ, който постепенно разкрива сюжета и неговите детайли. В началото той изглежда хаотичен, а по средата зрителят започва да се съмнява дали видяното изобщо е реално. В крайна сметка историята успява да изгради своя митология и да придобие цялостност по удовлетворителен начин, като дори трогва на финала си. Това се дължи на развитието на мотивацията на главните персонажи и на дискретната социална критика към България, която мнозина зрители ще възприемат като справедлива.

В крайна сметка, макар да отидох на „Шепоти“ с известен скептицизъм, останах много доволен. Заедно с късометражните прелюдии, заснети преди него, екипът на Мирослав Петков ми подари чудесно хорър преживяване в неделя вечер. Благодаря на Денис Метев от хорър клуб „Лазарус“, който ме покани на събитието.

Ревю на д-р Александър Драганов