UniteUp!

Темата за музикалните идоли е една от най-преекспонираните в света на японската анимация, но въпреки изобилието от предложения почти всяка година нещо ново успява да привлече вниманието на зрителите. Причината затова според мен е в мотивите, които подобни истории засягат – най-вече за приятелството и трудолюбието, с които героите успяват да пробият в трудния свят на шоубизнеса, послание, което звучи вдъхновяващо и някак успокояващо. Тази зима хитът на сезона в това направление бе UniteUp!, което подобно на класиките Uta no Prince-sama и Idolish7 разказва историята на нова банда, мъчеща се да пробие на музикалната сцена.

Акира Киосе е младо момче, което е събрало известна популярност в социалните мрежи заради свои кавъри на хитови песни. Самият той обаче не знае за известността си, тъй като не е имал намерение да споделя изпълненията си, а затова е отговорен негов приятел, вярващ в таланта му. Когато получава покана от агенция за музикални идоли Акира не е много сигурен, че наистина иска да приеме, но заради натиска на семейството става част от трио заедно с красив срамежливко, криещ лицето си с маска и дисциплинирано момче, син на майстор по традиционни танци. Тримата ще трябва да се наложат в конкуренцията на батковците от по-опитните групи и да се доберат до заветния дебют…

Ако трябва да съм откровен, UniteUp! не е поредица, която блести с нещо особено. Тази история сме я гледали вече в много анимета като Dream Festival или B-Project, понякога разказана по-добре, друг път по-зле. Героите са симпатични, но са все познати архетипи и не изненадват с нищо. Въпреки това анимето си струва да се види защото има нещо вечно актуално в красотата на човешките отношения, развиващи се през периода на израстването, в преодолените трудности и съмнения, в радостта на първите успехи, в отдадеността към това, което обичаш – в случая музиката. Заради това смятам, че UniteUp! си струваше да се види и макар да не е нещо новаторско като например конкурента от тази зима Technoroid: Overmind, е аниме достатъчно добро, че да си струва гледането.

Ревю на Александър Драганов