The Stiehl Assassin

the stiehl assassin

Предпоследната книга от дългогодишна обичана сага, започнала преди 40 години, е абсолютно най-лошият момент острието ти като автор да се изтъпи, а магията от носталгията да се изгуби. За съжаление точно това се случва с “The Stiehl Assassin”, новият роман от Тери Брукс, който се чувства просто… излишен.

Нашествието на Скаар, свирепата европеидна раса от далечен континент, продължава в Четирите земи, като стига границите на Федерацията, почти също толкова тираничен режим. Но Аджин, принцесата, осигурила ранните победи, е отзована у дома, където я чака сигурна смърт, а баща й, кралят, е дошъл лично да види остатъка от мисията. Амбицията му го сблъсква с министър-председателя на Федерацията, който жадува да елиминира досадния нашественик, но го е страх от мистериозните сили на Скаар, елиминирали вече Друидския орден. В това време последните живи представители на въпросния орден, Дрискър Арк и Клизия, продължават своята игра на котка с мишка, като Дрискър успява да спаси своята чирачка Таша от кръвожадния й брат, но Клизия прибира Стиела – могъщото оръжие от миналото. За да научи как да се справи с противницата си, Дрискър отива в Рога на Хадес, където сключва сделка с мистериозна сянка…

За мен е интересно, по един неприятен начин, че предишната трилогия за “Шанара”, тази за Защитниците й, можеше да е идеален финал за серията. Арканен Рай беше най-сполучливият злодей на автора от Финдо Гаск насам, а конфликта му с Острието на Друидите се получи фантастично. Финалът беше горчиво-сладък и можеше да бъде чудесен завършек на поредицата. Вместо това Тери измисли един доста умрял сюжет, копиран от “Игра на тронове” (Скаар бягат от родния си континент заради идваща безкрайна зима), лишен от фокус (гледната точка непрекъснато се сменя и главите завършват с отворени финали, за да продължиш да четеш как не се случва нищо) и излишни детайли, размисли по проблеми, които вече трябва да са се избистрили в главата на отделните герои. Всичко това ме накара да прескоча цели глави от книгата, за да стигна до финала, който действително имаше нелоши битки, но аз помня времената, когато Тери вкарваше такива още в първите глави от романите си. Последната страница отново е написана така, че да те остави нетърпелив за още, но то и с миналата книга беше така, а получих тази. Стискам палци авторът да се стегне като за финал, но не съм оптимист – и фантастиката му Street Freaks ми се стори скучна (не стигнах и до половината), а сега и тази книга.  Дано Брукс ме опровергае. Ще бъде жалко, ако една от големите фентъзи поредици в цялата история на жанра завърши безславно, не с фойерверк, а с немощно последно издихание.

Оставете отговор