The Hymn

the hymn

Нямаше как за Световния ден на Книгата да не публикувам ревю и по традиция то е запазено за любимия ми през последните години автор, а именно майстора на ужасите Греъм Мастертън. В The Hymn (известна още и като The Burning) той се занимава с една доста клиширана тема, но разказана по смразяващ кръвта начин.

Лойд е собственик на успешен ресторант за риба, шофьор на нов автомобил БМВ и годеник на красива млада жена, за която смята да се ожени в най-скоро време. Ала животът му бива разбит на парчета, когато научава новината, че любимата му се е самоубила по брутален начин, самозапалвайки се и изгаряйки жива. Съкрушен, той решава да не остави нещата така, а да проучи какво я е накарало да направи тази страшна стъпка. Но разследването му се натъква на тайна религиозна група, вдъхновена от оцелели представители на Третия Райх, които обещават вечен живот тук на Земята. Звучи като нещо нелепо, но Селия очевидно е вярвала в него, а когато започва да я вижда със собствените си очи и в града започва серия от убийства, причинени от изгаряния, Лойд разбира, че нездравото му любопитство го е изправило срещу абсолютното зло…

the burning

Ако трябва да съм на 100% честен, Греъм Мастертън има и далеч по-добри книги, но това не пречи на “Химнът” (или “Изгарянето”, харесайте си сами някое от двете заглавия) да бъде брутално добро четиво за търсачите на силни усещания. По принцип един от проблемите на истории с нацисти е, че фикцията трудно може да ги направи по-отвратителни, отколкото са били в действителност, но Мастертън е успял да го направи. Отново се връщат расизмът и планът за господарска раса, но този път преплетени с нордически окултизъм и истинска черна магия, свързала героите в тази книга със сили, които могат да бъдат определени само като адски. Ото, който изпълнява ролята на основен антагонист в историята, доста напомня на моя Корфин от “Сказания за Ледената планина“, включително и с финалната си съдба, което ме изкефи много – не съм и подозирал, че мога да мисля на една вълна с такъв голям автор, без да съм чел съответното произведение. Убийствата също са мъчителни за четене и представяне, като изгарянето е може би най-болезнената форма на смърт, а Мастертън го съчетава с брутален садомазохизъм, способен да шокира дори закоравели читатели на ужаси. Греъм успява все пак да създаде също убедителни положителни образи и ако Лойд е по-скоро типичният за автора протагонист, малкия сляп индианец Тони Експрес и жадуващия за свобода Франклин, резултат от експериментите на д-р Менгеле, са трогателни. За съжаление финалът ми се видя яко претупан и не разбрах точно какво и защо се случва. Мастертън обича да завършва историите си със замах, но този път това става прекалено рязко, което намалява (малко) оценката ми на книгата.

Като цяло The Hymn е чудесен хорър роман и може би щеше да ми хареса дори повече, ако не беше третият пореден, който чета от автора, след House of Bones и Ikon. Дори така обаче мога чистосърдечно да го препоръчам на всички, които обичат хоръра без съвест и задръжки.

the hymn new

Ревю на Александър Драганов

 

Оставете отговор