The Bird Eater

bird eater

От самото си зараждане Цитаделата страда от синдрома, че по-голямата част от ревютата, които правим са положителни, макар последните години политкоректността малко да изкриви тази тенденция. Причината затова е доста банална, че в повечето случаи книгите, които не ми допадат си остават в графата недовършени и поради това изобщо не ги рецензирам. Понякога обаче не става така и настъпва моментът за хейтец. Днес е един от тези дни.

The Bird Eater е роман от писателката Аня Алборн. Тя ми направи добро впечатление с The Shuddering и затова дадох шанс на втора нейна книга, но за жалост тя се оказа тъпа като гьон въпреки обещаващата си концепция. Историята ни среща с Аарън, герой, който в общи линии не става за нищо. Като малък той е видял леля си починала в старата семейна къща, след това е израснал другаде, но след като е провалил живота си се връща към стария дом, за да се събере отново. Разбира се, лелята не е умряла просто току-тъй, в къщата вилнее призрак, явяващ се под формата на момче с дяволита усмивка и така паранормалният тормоз започва.

В ревюто на The Shuddering бях писал, че Алборн пише напук на клишетата за жените, занимаващи се с литература, брутално и без излишни сантименти. Тук обаче изпадаме в мелодраматизъм и емо ангст, като драмата на главния герой оправдано го води до това жалко състояние (синът му е загинал след катастрофа, в която той е оцелял), но това не го прави по-малко дразнещ. За нищо не ставам, рева, държа се грубо, съжалете ме, обичайте ме. Това е страница след страница СЛЕД СТРАНИЦА, а жертви на това отношение стават първата любов, която естествено се е омъжила нещастно за металюга с автосервиз и най-добрия приятел, който ръководи паранормално общество в града, но когато се сблъсква със свръхестествени събития търси рационално обяснение. Дяволитият дух е готин, но не е особено страшен, поради което от цялата книга остава само убиташката депресарска атмосфера и в един момент тя става скучна – както казва колегата Бранимир Събев, проклятието не само на жанровата, а и на всяка литература. Дочетох я по диагоналната система с надеждата да има добро обяснение за свръхестествените събития, но такова нямаше, вместо това имаше поредния тъп отворен финал, показващ, че злото е неунищожимо, най-вече заради огромната, безгранична тъпота на положителните образи.

Аничке, Аничке! И в “Редит” някои я гласят за по-добра от Дарси Коутс, вероятно защото по Интернет форумите е пълно с групи депресари, криещи златни сърца и несъстояли се животи. Може би и аз не правя изключение от това тъжно правило, но въпреки това тази книга печели палец, сочещ право надолу.

Ревю на Александър Драганов

Тагове:  ,

Оставете отговор