Strange Eons

Робърт Блох е известен на широката публика най-вече като автор на класиката “Психо”, а малцина са онези, особено в България, които знаят, че той е един от авторите, творил в цикъла разкази за Мита на Ктхулу, създаден от Х.Ф. Лъвкрафт. Нещо повече, той е най-младият писател, влизал в този елитен кръг /става част от него едва на 15/ и в тази тийнейджърска възраст си е кореспондирал със самия Лъвкрафт. С романа Strange Eons, който пише в края на кариерата си, той отправя дълбок поклон към своя литературен учител и в същото време довежда неговите сюжети до техния безмилостен и закономерен завършек.
Всичко започва когато един колекционер на загадъчни предмети и артикули решава да си закупи изумителна картина, на която е нарисувано страховито, уродливо същество. Когато показва илюстрацията на свой приятел, той разбира, че си е купил “Моделът на Пикман”, картина, нарисувана от мистериозно изчезнал художник. Още по-странното обаче е, че този художник, а и самата картина, са плод на фикция, нереални, герои от разказ на Х.Ф. Лъвкрафт, писател, работил в началото на века и създал отблъскваща визия на фантастичен свят, в който човечеството е създадено от Великите древни, чудовищни създания от дълбокия космос, които спят дълбоко на скришни места и чакат звездите да се наредят, за да се събудят. Откъде тогава обаче се е взела тази картина? Дали някой не си е направил труда да направи ловък фалшификат, вдъхновен от любимия си писател на ужаса? Картината изглежда твърде сръчно нарисувана, за да е просто шега, ала двамата приятели решават да разследват случая. Можете да си представите какви са потресът и омерзението им, когато намират продавача на картината зверски убит, с отхапано лице – точно като от друг разказ на Лъвкрафт, “Дебнещият страх”. Оттук нататък героите на романа, към които се присъединяват и съпругата на колекционера, развела се с него, правителствени агенти и загадъчния проповедник на още по-странна секта, започват да живеят в кошмарна нереалност, в която произведенията на Х.Ф. Лъвкрафт започват да се сбъдват едно по едно – и така до чудовищния, неизбежен завършек…
Х.Ф. Лъвкрафт е писател, чиито талант и въображение според мен нямат аналог в хоръра и фантастиката. Точно заради това да се занимаваш да пишеш продължения по неговите истории е рискована, макар и изключително изкусителна работа – неговите митове изглеждат дори по-истински от тези на древните народи, а някои от концепциите, които той засяга в разказите си изглеждат сякаш изпреварили с десетилетия самата наука. Това, което обаче прави творбите му специални е изключителният песимизъм и самата концепция за космичния ужас, в който всички вълнения, тревоги и ценности на човечеството не са нищо повече от мимолетен и ефемерен миг, който няма никакво отношение към съзиданието като цяло. Точно този дух убягва на продължителите на неговото дело, като Огъст Дерлет, Брайън Лъмли, Греъм Мастертън и Саймън Р. Грийн. Точно този дух обаче успява да улови Робърт Блох, написвайки това, което бих могъл да нарека съвършения фенфик. Блох майсторски успява да цитира почти цялата библиография на любимия си автор, за да изгради мащабен сюжет, като адаптира случващите се събития към съвремието на книгата /70-те години от миналия век/, успява да изгради любопитни човешки персонажи и напълно да разгърне кошмарните събития от един апокалипсис, който приближава неусетно с всяка отгърната страница. Блох използва идеите на Дерлет за смели хора, които опитват да се противопоставят на предстоящата гибел и след това се връща към Лъвкрафт по чудовищен начин, показвайки колко безсмислено е човешки същества да се борят с някой като Нйарлатхотеп например. Накрая звездите се нареждат, безбройните епохи от стария стих отминават, времето свършва, а смъртта бива погубена. Бруталният, логичен и истински завършек на Мита за Ктхулу, реализиран от може би най-талантливия ученик на Лъвкрафт.
Книгата се намира трудно, като лично аз трябва да благодаря за прочитането й на колегата преводач Иван Атанасов, но си струва за всеки фен на Ктхулу. В тази книга, подводният ни господар заема мястото, което му се полага 😀