Sleeping Mother (The 13th Paladin #4)

⚠️ СИНДРОМЪТ НА ЧЕТВЪРТАТА КНИГА: ЗАСТОЯТ В „ТРИНАДЕСЕТИЯТ ПАЛАДИН“

Когато бях юноша, феновете забелязахме неприятен феномен при дългите поредици в епичното фентъзи – след три ударни първи книги, четвъртата видимо забавя темпото. Така се случи с „Колелото на времето“ на Робърт Джордан, с „Мечът на истината“ на Тери Гудкайнд и дори (според познавачи) с „Песен за огън и лед“ на Мартин. Десетилетия по-късно, синдромът се повтаря и при Торстен Вайце – едвам дочетох четвъртия том на сагата му, „The Sleeping Mother“.

Пътят към джунглата (и безкрайното чакане)

След като Арес се справи с интригите в Бронзовия град и срази многоликото чудовище, опитващо да запали война, пред него се открива нов път. Той е по следите на следващия Паладин – мистериозната жена, известна като Спящата майка. За да достигне до опасните джунгли, омагьосани от Врага, Арес трябва да прекоси пустинята. Но сред кервана, с който пътува, се крие неприятел, поставящ капани на всяка крачка…

Когато лекотата се превърне в досада

По принцип стилът на Вайце се доближава най-много до този на Дейвид Едингс, но в тази книга усетих и полъх от творчеството на Карл Май. И тук идва проблемът. Ако „Винету“ е от три тома, а „Белгариад“ – от пет, то „Тринадесетият паладин“ е планиран в 13 части.

В четвъртия том на практика не се случва почти нищо:

• Темпото: Героите пътуват, оплакват се от жегата, водят разговори… случва се нещо интересно за пет страници и следващите петдесет пак се връщаме към старото темпо.

• Диалозите: Лафовете между персонажите, някога свежи и забавни, вече се изтъркват и откровено лазят по нервите.

• Напрежението: Липсва такова. Лекотата, с която героите печелят (точно като при Май и Едингс), дотяга. Човек започва да жадува за напрежение като в роман на Тери Брукс, но вместо това получава само две омагьосани пантери в самия край.

Епичното фентъзи: Сбъркан жанр или липса на самоконтрол?

„Тринадесетият паладин“ не е първата поредица от новата вълна, която започва славно и после „скърца по завоите“ – подобен беше случаят с Path of the Ranger на Педро Урви и The Cloud Warrior на Д.К. Холмбърг. Тук обаче ме е яд повече, защото виждах потенциала на 80-те години.

Може би това е дефект на самия жанр – причината, поради която го зарязах в полза на хоръра. Още не съм готов да се откажа окончателно от сагата на Вайце и след време ще дам шанс на петата част. Но ако и там няма смяна на по-висока предавка, ще трябва да приема горчивия извод: златните години на епичното фентъзи са останали назад, когато авторите знаеха кога е време да кажат „СТОП“.

Ревю на д-р Александър Драганов