⚠️ СИНДРОМЪТ НА ЧЕТВЪРТАТА КНИГА: ЗАСТОЯТ В „ТРИНАДЕСЕТИЯТ ПАЛАДИН“
Когато бях юноша, феновете забелязахме неприятен феномен при дългите поредици в епичното фентъзи – след три ударни първи книги, четвъртата видимо забавя темпото. Така се случи с „Колелото на времето“ на Робърт Джордан, с „Мечът на истината“ на Тери Гудкайнд и дори (според познавачи) с „Песен за огън и лед“ на Мартин. Десетилетия по-късно, синдромът се повтаря и при Торстен Вайце – едвам дочетох четвъртия том на сагата му, „The Sleeping Mother“.
Пътят към джунглата (и безкрайното чакане)
След като Арес се справи с интригите в Бронзовия град и срази многоликото чудовище, опитващо да запали война, пред него се открива нов път. Той е по следите на следващия Паладин – мистериозната жена, известна като Спящата майка. За да достигне до опасните джунгли, омагьосани от Врага, Арес трябва да прекоси пустинята. Но сред кервана, с който пътува, се крие неприятел, поставящ капани на всяка крачка…
Когато лекотата се превърне в досада
По принцип стилът на Вайце се доближава най-много до този на Дейвид Едингс, но в тази книга усетих и полъх от творчеството на Карл Май. И тук идва проблемът. Ако „Винету“ е от три тома, а „Белгариад“ – от пет, то „Тринадесетият паладин“ е планиран в 13 части.
В четвъртия том на практика не се случва почти нищо:
-
Темпото: Героите пътуват, оплакват се от жегата, водят разговори… случва се нещо интересно за пет страници и следващите петдесет пак се връщаме към старото темпо.
-
Диалозите: Лафовете между персонажите, някога свежи и забавни, вече се изтъркват и откровено лазят по нервите.
-
Напрежението: Липсва такова. Лекотата, с която героите печелят (точно като при Май и Едингс), дотяга. Човек започва да жадува за напрежение като в роман на Тери Брукс, но вместо това получава само две омагьосани пантери в самия край.
Епичното фентъзи: Сбъркан жанр или липса на самоконтрол?
„Тринадесетият паладин“ не е първата поредица от новата вълна, която започва славно и после „скърца по завоите“ – подобен беше случаят с Path of the Ranger на Педро Урви и The Cloud Warrior на Д.К. Холмбърг. Тук обаче ме е яд повече, защото виждах потенциала на 80-те години.
Може би това е дефект на самия жанр – причината, поради която го зарязах в полза на хоръра. Още не съм готов да се откажа окончателно от сагата на Вайце и след време ще дам шанс на петата част. Но ако и там няма смяна на по-висока предавка, ще трябва да приема горчивия извод: златните години на епичното фентъзи са останали назад, когато авторите знаеха кога е време да кажат „СТОП“.
Ревю на д-р Александър Драганов




Бих добавил в коментар, че подобно изживяване изпитах и с Champion of the Fallen от М.Л. Спенсър, първо power creep на злодеите по начин, нелогичен спрямо финала на първата част, второ голяма описателност… но там не можах да събера сили да дочета и да подготвя ревю. От уебновелата Young Master’s POV също се отказах заради безкрайните перипетии, водещи в нищото. Прекалено многословен жанр се оказа фентъзито, навремето Едингс и Брукс успяваха да се съберат в някакви нормални обеми, последните години е някакво безумие.
На Вайце ако не видите ревюта на нататъшните книги, значи съм развял бялото знаме, дано не стане така…