Едно от нещата, които никога няма да спрат да ме изумяват, е постоянният поток от талантливи автори, излезли от мъглите над Британските острови – от бащите на фентъзито Толкин и Луис, през кралицата Роулинг, та до откаченяци (в добрия смисъл на думата) като Саймън Р. Грийн и Греъм Мастертън. В компанията на последните вече спокойно можем да добавим и Лий Маунтфорд. С поредицата си Haunted той освежава жанра на ужаса, като го връща към златните десетилетия на 70-те и 80-те, когато съдбата на света се решаваше в обсебени от духове стари – и не толкова стари – имоти.
В Mother Death поне привидно излизаме отвъд главния сюжет. Причината за това е ужасът, който изследователят на паранормалното Дейвид Ритер е преживял в Чехия, където едва не е загубил живота си в ноктите на демона Нергал. Той няма сили да продължи борбата с отварящите се Порти на Ада и затова нюкасълският епископ Търнбъл му възлага задача, която повече напомня добрите стари времена, когато Ритер просто се е надявал да засече доказателство за съществуването на паранормалното. Той трябва да посети дома на семейство, което твърди, че по коридорите му витае духът на ноторно известна убийца на деца. Задачата му е да удостовери дали не става дума за измислица, а ако все пак има призрак – да подаде информацията на Църквата, която да организира екзорсизъм. Изключено е да става дума за демон, увещава го епископът, и Дейвид се съгласява на мисията, към която тръгва със старите си приятели Ан, Ралф и… каквото ги е последвало от имението Перон.
Маунтфорд успява виртуозно да заплете сюжет, който едновременно да даде „тайм аут“ от интензитета на предните два тома и в същото време да не им отстъпва по напрежение. Подразних се леко, когато вкара елемента с измамата, но щом реалните привидения се появиха, книгата стана страхотна. Злодейката е наистина отвратителна, а залогът – който този път не е спасяването на света, а това на дете – ми се стори по-истински и поради това напрежението ми дойде по-високо.
Може би само човек с образование в областта на обществените науки като мен би забелязал коментар, за който допускам, че авторът е направил несъзнателно – макар да мисля, че го е сторил умишлено, просто изключително деликатно. Дейл, бащата на заплашеното дете, отбелязва, че злодейката просто ненавижда мъжкия пол. Понеже тази омраза е нещо, което забелязвам в популярната култура от последните десет години, ми допадна, че тя е вмъкната като мотив, още повече че ѝ се придава инфернален произход.
Финалът връзва сюжета на книгата с основната история и макар конкретният случай да намира разрешение, големите битки тепърва предстоят – и аз нямам търпение да ги изчета.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари