Повечето филмови събития за 2020-та година бяха отложени заради пандемията от коронавирус, но един от оцелелите хитове е Justice League Dark: Apokolips War. Под това дълго заглавие се крие финалът на анимационната вселена на Ди Си, която по всеобщо мнение на феновете беше доста по-успешна от тази за игрални филми, макар по разбираеми причини да не е толкова популярна. Достоен ли обаче беше краят на историята?
Две години след като Супермен повежда самоубийствената атака срещу планетата Апоколипс, където живее междузвездния тиранин Дарксайд, Земята е превърната в ад, а малцината оцелели герои са бледа сянка на прежното си величие. Самият Кал-Ел вече е Кларк Кент, мъж, перманентно отровен с криптонит, който няма никакви специални сили. Заедно с обсебената от демоничния си баща Рейвън, двамата намират магьосника Джон Константин с отчаяна молба, която дава последен шанс за оцеляване на нашия свят. Константин, който е изгубил любимата си във войната с Дарксайд, не е много склонен да се забърква, но в крайна сметка решава да помогне и така бива въвлечен в последна отчаяна битка с Дарксайд и неговият най-опасен слуга Батман, чиито мозък вече е напълно промит…
За съжаление феновете ми надуха главата с това колко велик е този филм и тръгнах да го гледам с огромни очаквания, на всичкото отгоре само ден след като бях видял Felidae, който реално е шедьовър на анимацията за възрастни. Justice League Dark: Apokolips е праволинеен екшън, в който група герои се събират да бият зъл бог и обратите му са доста предвидими, така че не може да се очаква някакъв връх на филмовото изкуство. Това обаче съвсем не значи, че филмчето е лишено от качества и веднъж щом го приех за това, което е, успях да се насладя на многобройните схватки и начинът, по който са развити героите в един пост-апокалиптичен свят. Любимец ми стана синът на Батман, Деймиън Уейн, който започна като почти карикатурно дразнещ персонаж в първите анимации с него, но се разви като интересен и харизматичен образ. По-малко впечатлен бях от клишираната представа за мъжественост в лицето на брадясалия Кларк, пияния Константин и грухтящия Етриган, които успяха да постигнат невъзможното и ме накараха почти да харесам тънката феминистка линия с кикбоксьорката Лоис и водачката на бунтовниците Харли. Дарксайд беше готин, той винаги си е бил злокобен образ, не беше за изхвърляне и другия основен антагонист, за който може и сами да сте се сетили, ако сте чели ревюто внимателно и познавате предишните филми от поредицата. Накрая имаше мариз помежду им и беше много добре, пуснаха и малко любовно шекерче на място, а финалът, макар и донякъде предсказуем, все пак бе доста смел с начина, по който го поднесоха.
Като цяло ако това наистина е краят на анимационната вселена на Ди Си мога да кажа, че филмчетата ще ми липсват, те бяха може би най-забавните продукции за супергерои от последното десетилетие, нито толкова мрачни и тегави като игралните филми на компанията, нито пък прекалено дебилизирани от тийнейджърски хумор, както пък са много заглавия на “Марвел”. Аз обаче мисля, че все ще се измисли нещо и скоро ще има нови продукции за любимите ни персонажи и кой знае, дано пък стане чудо и Найтуинг получи нещо самостоятелно. Дотогава – довиждане и благодаря за хубаво изкараните часове, DC Animated Universe 🙂
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари