Реших малко да разнообразя диетата от фентъзи и хорър, като прочета една научнопопулярна книга. Спрях се на Facing Infinity: Black Holes and Our Place on Earth от Джонас Енандер, която представя за широк кръг читатели един от най-странните, ужасяващи и пленяващи въображението космически феномени — черните дупки.
Книгата е структурирана в отделни глави и започва с първите теоретични изчисления на астрономи, предвиждащи съществуването на мистериозни обекти — тогава наричани „тъмни звезди“ — притежаващи гравитация, която не позволява на светлината да им избяга. За моя огромна изненада установих, че британски свещеник на име Мичъл, живял по времето на Бенджамин Франклин, пръв допуска съществуването им. Минаваме през фундаменталните открития на Нютон, а по-късно и на Айнщайн, като авторът умело преплита човешките им истории с научните пробиви и успява да пресъздаде сложни концепции не само на разбираем език, но и по интересен начин, който те кара да прелистваш страниците.
За мен най-силната част от книгата е главата, в която научаваме как черните дупки от теоретичен конструкт се превръщат в наблюдавана реалност — плод на невероятни изследвания с радиотелескопи с невъобразима мощност. Начинът, по който се правят паралелни наблюдения, после данните се обработват бавно, следват съмненията дали не е допусната грешка, проверките, напрежението и споровете между учените — всичко това създава впечатляваща човешка драма на фона на безграничния космически мащаб. И накрая идва триумфът — снимка, която за повечето хора изглежда мътна, но всъщност потвърждава предварително изготвените математически скици.
За съжаление следват глави, които според мен свалят качеството на книгата. Темата за колониализма около астрономическите съоръжения на Хаваите, както и тази за климатичните промени, ми се сториха вкарани по задължение — своеобразно ритуално самобичуване, характерно за част от съвременната западна интелигенция. Макар някои от засегнатите проблеми да са реални, това ми напомни за времената у нас, когато почти всеки научен труд, дори по антична история, трябваше задължително да включва цитати за марксизъм-ленинизма.
След това книгата се връща към науката, но за съжаление инерцията вече е изгубена и четенето върви по-трудно, независимо че концепциите остават изключително интересни — например идеята, че супермасивните черни дупки създават условията в галактиките, необходими за живот, както и теорията на Хокинг за изпаряването им в невъобразими времеви мащаби.
Финалната глава засяга може би най-дръзката концепция — че вътре в себе си черните дупки създават вселени и дори нашата може да се намира в такава. За мен най-интересна бе идеята, че отвън черната дупка може да не изглежда безкрайна, а да бъде такава отвътре — подобно на палатките от „Хари Потър и Огненият бокал“. Нямам математическите познания, за да разбера как точно би работило това, но като концепция ми се видя изумителна.
Като цяло това е силна научнопопулярна книга. Според мен е написана по-увлекателно от „Кратка история на времето“, където Хокинг прави всичко възможно да бъде разбираем, но интелектуалното му ниво е толкова високо, че за нас, простосмъртните често е трудно да го следваме. Политизираните глави издават един от системните проблеми на съвременната литература, но останалата част предлага толкова впечатляващи идеи, че Facing Infinity: Black Holes and Our Place on Earth би била интересна за всеки, който се вълнува от това как работи космосът.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари