Darkfall

darkfall

Darkfall е роман на ужасите от писателя Стивън Лоус, който ми беше препоръчан като подходящ за фенове на Джеймс Хърбърт, Греъм Мастертън и Шон Хътсън. Не останах докрай убеден в достойнствата му от тази книга, но не мога да отрека наличието на психарско въображение и някои ярки оригинални идеи.

Нощта преди Коледа в Лондон няма да е нито тиха, нито свята, тъй като над града се събират облаците на страховита буря. Гръм разтърсва столицата на Великобритания и мълнии облизват огромна офис сграда, където фирмите празнуват за последно преди празниците. Но всички останали на купоните им изтеглят късата клечка, тъй като изчезват без следа, все едно изтръгнати от света на живите, а единственият свидетел, портиера на сградата, е чул зловещ тътен, който едва не го е проглушил, докато се е наливал с уиски в мазето. Когато полицията пристига, не намира нищо освен една отсечена ръка, а когато явлението се повтаря, едно ченге, изгубило семейството си, ще се изправи срещу ПАДАНЕТО НА МРАКА…

Darkfall е роман, който е разделен на три части, но практически е от две такива. Първата е мистерията около случващото се, която е много добре направена и действително кара тръпки да те лазят по гърба. Изчезванията като цитирания в книгата случай на кораба “Мария Селесте” винаги са зловещи, защото плашат с тайната на неизвестното, а Darkfall покачва този ефект на максимум. Втората половина от книгата е посветена на разкриването на тайната и битки с отблъскващи и чудовищни изроди, появили се в плод на мистериозното явление. Тази част от романа също е направена добре и макар да не плаши толкова, действа потискащо на психиката с дементните уроди, които преследват главните герои. Те между впрочем не са подбрани зле, като към ченгето се добавят млад престъпник и момиче, изпаднало от минало десетилетие, които оформят доста оригинално трио. Злодеят е отвратителен, особено когато мутира, а цялата атмосфера успешно е обобщена от фенове, описващи тази книга като “Умирай трудно” среща “Нещото”. Въпреки това на моменти тя ми ставаше досадна и се чудя дали причината не е в обема от 350 страници – за такава история 200 според мен щяха да са по-точни и подходящи. Тук доста се разтегляха финалните преследвания нагоре-надолу из сградата с пъплещите изчадия по петите на героите, накрая не бяха избегнати и някои клишета.

Встрани от това, книгата е подходяща за хорър феновете. Имам още една от автора и по някое време сигурно ще й дам шанс.

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор