City of the Plague God (Rick Riordan Presents)

“Рик Риърдън Представя” е издателска серия на “Дисни Хиперион”, в която автори от разнообразен етнически произход представят митологии от цял свят. Сарват Чада се спира на легендите от земите на Междуречието или Месопотамия – люлка на човешката цивилизация.

Сик е младо момче от иракски произход, чиито родители са се преместили в Манхатън след войната. Той работи в тяхната дюнерджийница и страда по трагично загиналия си брат, като в същото време е принуден да съжителства с неговия приятел, суетния Дауд, който мечтае да стане актьор. Животът му обаче завива в неочаквана посока когато една вечер заведението е нападнато от два отблъскващи демона, търсещи нещо. Сик едва не загива, но родителите му постъпват в болница, заразени с мистериозна болест. Младежът е спасен само от намесата на Белет, дъщеря на Ищар и майсторска по бойните изкуства, която разкрива, че по петите му е тръгнал Нергал – древния бог на заразите…

City of the Plague God има убийствено начало с много хумор и напрежение и макар остатъкът от книгата да не е на същото ултра високо ниво, тя е наистина добро приключение за любителите на “Пърси Джаксън” и “Героите на Олимп”. Сикандер, както е пълното име на героя, е устатко, който не пада по гръб в лафовете, нещо между Пърси и Лио, Белет, макар и силна, носи онази нотка уязвимост, правеща персонажи като нея търпими, а злодеите са наистина отвратителни с погнусяващите си трансформации. Сцените в отвъдния свят на шумерите са уникално кинематографични, а макар в книгата да има полята голяма доза политкоректност, заради това, че основните действащи лица в нея са с мюсюлманско вероизповедание, емоциите им звучат истински и поради това затрогващи, особено мъката на Сик по изгубения му брат Мо. По финалната битка има какво да се желае, но за сметка на това още в първата половина на романа има сблъсък между Ищар и Нергал, който цепи мрака.

City of the Plague God е напълно завършена история и не оставя вратички за продължения, но аз бих се радвал на още томчета за този герой, тъй като авторът определено може да пише и нивото му е по-близо до това на ранните книги от Рик Риърдън и по-добро от това на късните, като “Магнус Чейс” например. А това не е малко.

Ревю на Александър Драганов