Всеки, който има поне малък интерес към паранормалните клипове в мрежите за видеосподеляне, знае, че местата, от които идват най-стряскащите материали, са изоставените болници за психичноболни. Макар съществуването на духове да е нещо, което повечето разумни хора подлагат на съмнение, тези места сякаш носят със себе си спомена за нещастието на страдалците, затворени в тях, а това създава силно потискаща атмосфера. В света, създаден от писателя Лий Маунтфорд за поредицата му Haunted, обаче призраците съвсем определено съществуват и затова шестата книга, Asylum („Лудница“), е определено най-смущаващата от всички досега.
След битката си с демона Нергал и лудия монах Херман в Чехия, Сара Пиърсън и отец Янош са изпратени от Църквата на още по-опасна мисия. Този път те трябва да прелетят до Америка и по-конкретно до Западна Вирджиния, където да установят дали в изоставена лудница няма отворена порта към Ада. На пръв поглед това изглежда странно, тъй като документираните там паранормални случаи в последните години са редки. В миналото обаче там са се случвали такива извращения, че проверката става задължителна – особено предвид факта, че собственик на заведението е бил прочутият Алфред Блекуотър, прадядо на Сара.
Двамата с Янош са посрещнати от Дейл – бивш морски пехотинец, нает от Църквата с идеята да ги пази от физически заплахи, макар това да изглежда малко странно на свещеника, тъй като опасността за него и Пиърсън е по-скоро от духовно естество. Това се потвърждава още при първото им посещение в психиатрията, където попадат на изключително коварен призрак – един от легионите, които витаят невидими из коридорите на изоставената болница. Сред духовете има самоубийци, жена, затворена жива в моргата, момиче, подложено на лоботомия и жертва на сексуално насилие като непълнолетна, живо момче, отвлечено от злите сили. Зад всичко това обаче стоят две от най-злите привидения, които Сара е срещала още в имението Перон – едното лично свързано с нея, другото излязло от самия Ад. А над тях тегне сила, която е неописуема…
В послеслова към книгата бях разтърсен от коментара на автора, че болницата наистина е съществувала. Една от причините да не полудявам, докато чета книгите на Маунтфорд е това, че те са авторска измислица и не претендират да описват реални събития, както „Ужасът в Амитивил“ или случаите, документирани от Ед и Лорейн Уорън. Но онова, което се разкрива в този роман, е стряскащо и отвратително дори без свръхестествения елемент, който добавя усещане за невъобразимо зло – нещо, което много рядко съм усещал в художествен текст. Маунтфорд е фен на Клайв Баркър, но ако във филмите за „Хелрейзър“ долавям известна превзетост, която не ми позволява да се уплаша, а само да се погнуся, тук има почти документално усещане за описваните извращения, което е истински шокиращо. Лий е почитател и на Лъвкрафт и според мен именно оттам идват някои от най-смущаващите разкрития в края на книгата – макар това тепърва да предстои да потвърдя или отхвърля в следващите томове.
Така или иначе, Asylum е много силен роман на ужаса – напрегнат, потискащ, с бързо темпо, описания на умопомрачително насилие и езотерични концепции, от които тръпки могат да те полазят по гърба. Както гласи поговорката, който търси знание, намира печал. Най-хубавото и най-лошото едновременно е, че героите са добре изградени, макар стилът на Маунтфорд да е стегнат – пука ти за тях и именно това прави случващото се още по-кошмарно. Много ми е интересно как ще се развие поредицата занапред – до края има още цели три тома, а вече сякаш наближаваме кулминацията.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари