Death Stranding 2

DEATH STRANDING 2 – Продължението на магнум опуса на Коджима

Когато оригиналната Death Stranding излезе преди половин десетилетие, шумът който се вдигна беше огромен, но много бързо бе засенчен от небеизвестния Ковид-19 и принципните перипетии през 2020-а. Убеден съм, че ако играта-мечта на Коджима беше излязла в по-спокойни времена, щеше да остави ярък отпечатък в сърцата на геймърите, така както заглавия като Horizon: Zero Dawn, Baldur’s Gate 3 и Clair Obscur: Expedition 33 направиха през последните години.

Е, сега продължението на “свързочната сага” е налице и е време да видим какво ни чака!

Историята дотук

Набързо да обясня премиса на Death Stranding вселената за тези, които не са чували: в алтернативен на нашия свят, в наши дни, вместо геополитически конфликти и разпърдяни социално-медийни драми, се случва така, че в един момент мъртвите възкръсват. Не буквално, като разложени зомбита от класиките на Джордж Ромеро, а като объркани, изгубени души, които си мислят, че техните тела все още са живи.

Интеракцията между живите и мъртвите се оказва, че е подобна на взаимодействието между материя и антиматерия: резултат, водещ до титанична анихилация. Цивилизацията на Земята приключва за броени дни. Оцеляват шепа хора, криещи се в подземни градове и изолирани бункери, живеещи във вечен страх от т.нар. Beached Things (BTs) – мъртъвците, дошли отвъд.

Вие влизате в ролята на Sam Porter Bridges. (Да, да, името му е турбо дебелашка символика.) Сам страда от т.нар. DOOMS синдром, който му позволява да усеща присъствието на мъртвите. (За повечето хора, те са напълно невидими – което ги прави толкова плашещи.) Той представлява един от малцината “доставчици” – хора, които странстват из пустошта, доставяйки жизнено необходими стоки и ресурси на оцелелите общности. В първата игра Сам още в началото е призован от последния президент на САЩ, неговата осиновителка. На смъртния си одър тя го моли да осъществи мечтата ѝ: да довърши работата на експедиция, започнала преди години, която цели свързването на всички оцелели градове в Щатите в единна мрежа и така страната – и изобщо цивилизацията – да бъде възродена наново.

Сам много неохотно се съгласява по свои причини и тръгва на път. Защо само той може да свърши тази огромна задача е горе-долу обяснено в сюжета – но най-простото обяснение е, че ако не беше така, нямаше да има игра.

Обратно в екшъна

След множество изпитания, Сам си свършва работата като истински професионалист, забърква се в разни странни каши като истински приключенец и накрая се оттегля като истински пенсионер. (Всъщност, последното не е вярно, защото технически е безсмъртен. Да, да, ще обясня. Търпение.)

Ама дългът зове… или по-точно трагедията чука на вратата, търсеща своя герой за главна роля. След внезапен и кървав инцидент, Сам губи своята осиновена невръстна дъщеря, а американското правителство отново го търси заради уникалните му таланти. Този път от Сам се иска да свърже Австралия в единна мрежа, докъдето може да се стигне чрез специален портал, появил се след свързването на Щатите. Теорията е, че при свързването на далечния континент ще се появи нов портал, водещ към друго място, и така постепенно връзката между целия свят ще бъде отново възстановена. Наред с новата възможност са се пръкнали и нови опасности – странни, различни BT-та, огнени смерчове, земетръси, поредният култ от изкукуригали фанатици…

Залозите са все така високи, а съдбата на света е несигурна и тежка. От вас зависи да промените това. Успех, доставчико!

Какво значи да си доставчик?

Централният геймплей на Death Stranding е доставката на товари, лични вещи, ценни стоки, жизненонеобходима апаратура и всякаква друга постапокалиптична куриерска дейност. Взимате задачата, нарамвате дисагите и ходите/търчите/катерите се/скачате/и т.н. от точка А до точка Б. От един момент нататък имате и превозни средства, екзоскелети и други приспособления на разположение, помагащи ви във вашата мисия да бъдете Доставчик номер 1.

А къде е предизвикателството? Ами, извън укрепените общности, навън светът е ад – буквално. Невидими мъртъвци, реки и езера от свръхестествен катран и оцелели лудаци причакват всеки пътешественик, с цел да му видят сметката по един или друг начин. За капак има и дъждоврем (timefall), който състарява всякаква материя, до която се докосне: техниката се покрива скоропостижно с ръжда, а хората се съсухрят и тъканите им одъртяват. Само дълготрайни материали като полимери и бетон устояват, защото принципно са “вечни”.

Death Stranding 2 е класическо продължение: основата е същата, но има повече от всичко. Нови BT-a, нови противници (роботи), нови терени, нови оръжия, нови полеви постройки – всичко познато е налице и същевременно “чинията” е препълнена с още манджа. Едно време така се правеше всичко… не променяш работещата формула, само добавяш още порции от кефа и си топ.

И все пак, много хубаво понякога отива на различно от хубаво. Докато играех, имах усещането, че в Death Stranding 2 всичко се случва доста по-бързо, с почти френетично темпо. В оригинала, например, минава супер много време преди да се докопате до първия си автомат или превозно средство. Тук получавате и двете още преди сте приключили туториала. Битките с хора или мъртъвци преди бяха внимателно обмислени решения, носещи сериозни рискове. Сега сте свръхекипиран терминатор, който на принципа “пуцай, куме!” може да прегази всичко по пътя си, докато тактическия подход и преценката на обстановката остават на заден план.

Отделно, този път играх в онлайн режим и усещането беше различно и по друг параграф. Когато играх първата Death Stranding бях с пиратско копие (сега вече имам и легално) и по обясними причини не можех да се възползвам от кооперацията с други играчи. Това правеше света на играта самотен и подтискащ, което според мен пасваше идеално на атмосферата. Всяка сграда, всяка помощна станция, всеки автомобилен път представляваше сериозен проект, построен с множество усилия и прецизно разпределение на ресурси, така че да обслужва максимално ефективно куриерските маршрути, които ползвах.

В двойката непрекъснато попадах на сгради, превозни средства и складове, направени от други играчи – до степен, че аз самият почти нищо не съм строил откакто приключих туториала. Преди излизах натоварен като самосвал (ха-ха, *намиг*) с всякакви джаджи и оръжия, в случай че нещо ми потрябва по пътя. Сега се втурвам навън “по гащи” и в рамките на няколко крачки обикновено намирам това, от което се нуждая. Според мен онлайн режима, колкото и рекламиран да е, убива цялата атмосфера и смисъл на играта.

Интерактивно кино

Death Stranding 2, както предшественика си, се напъва адски много да прилича на филм. От кинематографията до UI елементите, всичко е така направено, че да прилича на холивудски блокбъстър, където героят сте ВИЕ.

В което няма лошо… даже в началото ефектът е доста въздействащ. Но проблемът е, че компютърните игри не са филми. Аз съм от хората, които като седнат да играят, искат да играят. Ако искам да гледам филм, ще си пусна филм. Не ща през половин час да гледам няколкоминутни кът-сцени и да ми се обясняват очевидни неща.

Но централната слабост на Death Stranding, както в оригинала, така и тук: сюжетът на играта не струва. Безкрайно развлачен е и непрекъснато предъвква базова информация, третирайки играча като идиот, а същевременно е супер стиснат откъм детайли за интересните моменти – докато не наближи краят, където изведнъж се изсипват един тон разкрития едно подир друго. Хич не си падам по тоя разказвачески подход; макар да го търпя в книги, в игрите той е крайно неподходящ, защото често прецаква лудонаративния процес (т.е. връзката между геймплей и сюжет).

От друга страна, вселената на играта е мега интересна и оригинална – една от най-добрите научни фантастики със свръхестествени елементи, на които някога съм попадал. Уж е история за “зомби апокалипсис” с призраци, но BT-тата нямат нищо общо с класическите немъртви чудовища. Междувременно, във вселената съществуват т.нар. Плажове, които представляват нещо като личните преддверия на всяка душа в отвъдния свят – всеки си има свой личен Плаж. Пътуване между Плажовете е възможно и човечеството се научава така да оцелява, защото се оказва, че има сложна взаимовръзка между отвъдното и материалния свят, позволяваща транспортиране на (нежива) материя моментално от едно място до друго. Страдащите от DOOMS синдрома (който така и не разбрах какво представлява) изпитват различни странични ефекти, вариращи от съдби, по-лоши от смъртта, до суперсили. Например, Сам е “изгнаник” (expatriate), т.е. поради някаква причина неговият Плаж не го желае и затова той винаги се връща към живота, ако умре. (Което и хитро обяснява как вие продължавате играта, ако нещо ви затрие по време на мисия.) Друг персонаж може свободно да посещава Плажовете на други хора и така да се телепортира през огромни разстояния. Има и още много други неща: дори дума не съм отворил за хиралиума (златния прашец), одрадеките (личните сървайвъл джаджи на доставчиците), криптобиотите, защо всяко мъртво тяло трябва да бъде изгорено в специален крематориум и т.н. и т.н.

Изобщо, въображението, вложено в света на Death Stranding е смайващо. Същевременно, историята е абсолютно клише, което разваля моето цялостно впечатление. Не че имам нещо принципно против клишетата – собственото ми творчество съдържа множество такива – обаче една фикция има значение не само каква е, а и как е представена.

Дисагите, торбите, куфарите… и хайде на път!

Въпреки мрачната си обстановка, Death Stranding 2 може да бъде доста разпускаща игра. Особено първата част. Мнозина дори я определят като ултимативния walking simulator – макар че геймплеят далеч не се изчерпва само с разходки наоколо. Да, това е основната дейност; тя ще определи дали в крайна сметка играта ще ви допадне.

Но аз лично я препоръчвам на общо основание по ред причини. Въпреки недостатъците си, магнум опуса на Хидео Коджима съдържа един куп интересни геймплейни хрумки и доста оригинален свят. Ако пренебрегнете куцото разказвачество и вместо това се фокусирате върху каквото виждате със собствените си очи, можете да прекарате дълго време в този епос за смъртта, надеждата и свързаността, помежду ни и отвъд.

Ревю на Дрейк Вато