“Коварен капан” е една от трите големи поредици на съвременния хорър (заедно със “Заклинанието” и за съжаление неактивната “Греховен”), но след великолепните откриващи два филма трета и четвърта част свалиха гарда. “Червената врата” обаче, която е режисьорски дебют на Патрик Уилсън, за огромно мое удоволствие отново качва нивото и според мен е най-добрата от всички – може би не чак толкова страшна колкото оригиналите, но много въздействаща и според мен смислена.
Девет години са минали, откакто Долтън Ламбърт се е събудил от комата, в която душата му е била отвлечена в прокълнатия свят на Отвъдното. Много неща са се променили оттогава. Нито той, нито баща му Джош помнят нещо оттогава, след като доброволно са се подложили на хипноза, за да забравят. Семейството им се е разпаднало и двамата вече почти не си говорят. Когато Джош откарва сина си до новия му университет, между двамата избухва скандал и те се разделят с ядни думи на устата и горчилка в сърцето. Долтън започва обучението си по авангардна преподавателка по рисуване, която иска да открие таланта му, като освободи всички прегради на подсъзнанието му. В това време Джош започва консултации при психолог, като преглед за мозъчната му дейност завършва с появата на отблъскващо привидение. И докато бащата се мъчи да разбере какво толкова е станало в миналото, че настоящето му да пропадне, в ума и картините на сина се появява червена врата, а съществото зад нея ще опита да довърши започнатото отпреди близо десетилетие…
Ако нещо прави този хорър толкова въздействащ, това е актьорската игра. Патрик Уилсън правилно е и диагностицирал голямата си сила като бащинското присъствие, проявило се още в “Заклинанието 2” и тук по великолепен начин предава съмненията на човек, който отчаяно се мъчи да запази контакт с детето си. Неговото изпълнение прави филма емоционален и не просто страхотия, която да те уплаши. Песента му Stay по време на финалните надписи синтезира изпълнението му и също е шедьовър, заради който “Червената врата” си струва да се види.
Но за да бъде ефективна ролята на бащата, не бива да му отстъпва и синът, а Тай Симпкинс се справя чудесно в ролята на момче, обхванато от младежки бунт и така нараняващо човек, който истински го обича… но и заради добра причина, заровена травма от миналото, която доказва, че болезнените тайни трябва да се помнят, а не забравят, урок, който всеки е добре да запомни и е валиден за много неща. Чудесна е интеракцията му с Крис, чернокожо момиче, по неволя забъркано в неговия свят, а ролята й противно на каноните на политкоректността не е дразнеща, а напротив – героинята й е готин човек, чието присъствие е необходимо за разреждане на драмата от конфликта между баща и дъщеря.
Злодеят, който най-запалените фенове на поредицата помнят като Червеноликия демон, остава кошмарно присъствие, явяващо се в отделни, отлично подбрани кадри като начина, по който духва свещичка и електричеството в целия университет угасва, едновременно неясно зло, което виждаме само в отделни, ужасяващи промеждутъци, но и вездесъщ противник, сякаш с няколко крачки пред жертвите си. Той и подчинените му привидения са раздвижени с майсторски направени ефекти и озвучени с винаги ефектната музика на поредицата, така че преживяването да напомня влакче на ужасите, но само за лица над 18.
“Коварен капан: Червената врата” не си затваря напълно възможността за следващи продължения, както личи от кадъра след надписите накрая, но в същото време може да бъде великолепен финал на сагата, изключително постижение на Патрик Уилсън, който показва, че има бъдеще и като творец, а не само като изпълнител на ужаси. Един филм за семейството, което никога не трябва да изоставяме. Именно това е посланието, с което “Коварен капан: Червената врата” ми стана любим.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари