Леденият дух на планината

През лятото това място беше просто една красива планинска поляна. Но лятото бе отминало и сега бе зима. Снеговита и мразовита хала се извиваше доскоро в тази част на планината. Той беше решил да направи изключение от своите правила и дойде тук през зимата. Не съжаляваше. Пред него се разкриваше цялата самота и белота на зимния пейзаж, почти напълно заглъхнал в тишина. Струваше му се, че дори и най-малкия звук е поглъщан от белотата наоколо. Разходката, на която бе излязъл, не трябваше да продължи много. Хижата бе наблизо, а ако продължеше по-надалеч нямаше да намери следите си на връщане. Той обичаше зимата, но тук в царството й, като че ли се почувства сам сред цялата тази снежна покривка. Прекъсна съзерцанието си и тръгна. Помнеше къде вървеше пътеката към заслона, но не разчиташе много на паметта си, все пак не искаше да се изгуби. Затова реши да проследи знаците.
Там напред, съвсем наблизо, съзря езерото. Застиналите води под леденият му покров бяха неземно сини. Приклекна на брега, точно до началото на тънката кристална кора. Съзерцаваше езерните дълбини с поглед изпълнен със спокойствие. Синьото безоблачно небе се отразяваше в леда, а лазурните води на езерото отдолу сякаш показваха останалите възможни нюанси на небесния цвят. Той се изправи, огледа се и потърси заслона. Погледът му се спря на затрупаното от сняг малко здание и тръгна към него. Шумът от стъпките му сякаш отекваше околовръст. Огледа се и отново не забеляза никакво движение, природата спеше. Пред вратата на заслона изтръска ботушите си и влезе.
* * *
Вън вече се бе стъмнило. Прибра се като си осветяваше пътя с фенерчето си. В заслона имаше дърва и той запали огън. Вътре в него сега се бе загнездило едно чувство на смирение пред силата и красотата на природата. Той беше наблюдавал залеза над снежните полета на планината. Склоновете отразиха всеки цвят появил се в края на деня. Природната прелест го дари с бодър дух, сега само трябваше да се стопли. Позасили огъня, тъй като имаше достатъчно дърва. На другият ден той самият щеше да позапълни запасите, за да има за следващите посетители. Намери чайник и сложи вътре сняг, за да може да си приготви чай. Щеше да му се отрази добре след докосването с чистия мраз навън. Снегът се стопи бързо и скоро чайникът изсвири. Чаят галеше небцето му и стопляше крайниците му. Тази толкова обикновена напитка сега изглеждаше като амброзия. Отпиваше бавно на големи глътки. Не знаеше колко време е минало, а и не искаше да поглежда часовника си. Топлината се разля по цялото му тяло. Пресегна се и добави няколко дърва в огъня. Легна на пода близо до печката и загледа движенията на пламъците през решетката й. Скоро се унесе…и тогава дойде сънят.
* * *
Сънища, които изглеждат твърде реални, за да са такива, са спохождали много хора. Всичко е толкова истинско…чак не искаш да повярваш, че спиш.
Изпървом му се стори, че е в пещера, при това някъде дълбоко в нея. Изходът не се виждаше, нито някаква светлина. Въпреки това синкаво сияние изпълваше въздуха – той проблясваше така, сякаш беше замръзнал. Подземните галерии се простираха в няколко посоки, но краят им не се виждаше. Сталактити и сталагмити бяха израснали от тавана и от пода. Опитваха да се достигнат, но само някои от тях успяваха. Причудливите им форми оформяха скални завеси, полилеи, малки и големи скулптури. Той издиша и дъхът му се опита да кристализира още пред устните му, но на него не му беше студено. Учуди се и се опита да стане. Стори го без усилие. Почуди се в коя посока да поеме. Избра галерия и тръгна през нея, оставяйки залата зад себе си. Един поглед към стените и забеляза, че са покрити с искрящо бяло. Посегна към една от тях и при допира разбра, че това е слой скреж. „Стените са замръзнали – толкова е студено! Но аз не усещам нищо…” Обърна се да продължи напред и тогава чу шум. Прецени, че не идваше от човек. Шумът се повтори – това беше силен животински рев. Тогава той осъзна, че някъде пред него има мечка. Не изпита страх, продължи тихо към целта си. Галерията завърши в една обширна галерия по-голяма от предишната. Стряскащото бе, че в нея се движеха човешки фигури редом до диви животни. Но зверовете не обръщаха внимание на хората. Мечки лежаха в единия край, вълци, разделени на няколко глутници, обикаляха около водачите си, елени се разхождаха с присъщото им природно благородство, катерици тичаха наоколо, птици бяха накацали по скалните первази. Хората бяха на различни места в тази пъстра картина. Той забеляза различните им дрехи. „Как толкова различни хора са попаднали на едно място? И защо животните не бягат или нападат?” Докато мислеше за тези подробности, изведнъж се оказа съвсем близо до хората и зверовете – той не беше спрял да върви, нещо го теглеше. Никой не му обърна особено внимание, той бе просто поредният новодошъл. Все още стъписан от гледката около себе си, той спря насред пещерната зала.
– Ела приседни при нас, страннико! – обади се някой.
Новодошлият се огледа и видя двама души в старинни дрехи. До тях имаше геги. „Тези сигурно са някакви откачалки…защо са се облекли така?” помисли си с нарастващо чувство на несигурност. Тръгна към тях и седна на постелката им.
– Аз съм Асен – каза мъжът, който го бе повикал. – А това е моят другар Марин.
– Ние сме овчери, но в една зимна буря преди време кошарата ни бе затрупана и изгубихме стадото си – поде Марин и вдигна ръка като показваше създанията наоколо. – От тогава сме тук сред тези зверове. Понякога се появяват хора като теб и остават с нас.
– Бъди наш другар, така или иначе няма къде да идеш – подкани го Асен и потупа чергата, на която седяха. – Ще останеш тук с нас.
– Да остана ли?! Но аз искам да си тръгна! Защо да седя тук? – с изненада попита гостът.
– Никой не си тръгва от тук – с тъжна усмивка рече Марин. – Само идват.
– Ние се опитахме да говорим с нея, та да ни пусне… – включи се Асен. – Просто не иска. Аз имах стара майка, която ме очакваше да се върна, а той тъкмо се беше оженил и жена му беше трудна. Помолихме я да ни пусне при тях, а тя така и не ни отвърна. Само ни изгледа с лед’ните си очи. Тя е безмълвно зло.
– Тук няма ден, няма нощ. – започна да обяснява Марин на новодошлия, който стоеше безмълвен и с учуден поглед слушаше, но не чуваше. Историята на другарите овчари го накара да се замисли. Страхът в очите му започна да изчезва. Той явно се досети за нещо.
– Тя е планината, нали? – запита с очакване.
– Да. Тя е онази, която ни държи затворени тук. Всички ни.
Тогава от една от близките галерии се разнесе тътен. Въздухът се раздвижи и за първи път той усети хлад. Всички същества в залата замряха. Откъм галерията се чуха тихи стъпки. Напрежението сякаш растеше, докато в другия край на залата не се показа една жена. Висока, тъмнокоса, но светлоока, облечена с почти ефирни дрехи, които я покриваха изцяло. Краищата им сякаш не докосваха пода. Движенията на жената бяха леки и в тях се усещаше нематериалната й природа. Тя се спря и се огледа. Търсеше някого. Очите й се спряха върху новодошлия, който изпита силен трепет от хладината в погледа на това създание от друга реалност. Струваше му се, че очертанията й се променят – в един момент тя беше само жена, а в другия огромно крилато създание твърде далеч от всичко човешко.
Изгледа го от глава до пети, обърна се и се насочи към глутницата вълци, която стоеше спокойно на едва няколко метра от нея. Усмихна се и започна да гали вълците. Изведнъж всички се отпуснаха и напрежението спадна. Гостът се обърна към овчарите, но те само го гледаха умоляващо и безмълвно. Колкото и отдавна да бяха тук, не искаха да привлекат вниманието на жената върху себе си.
Той разбра, че това бе господарката на пещерата. И не само – тя беше владетелката на цялата планина. Явно даже беше достатъчно силна, за да задържи всички тези души тук, защото съществата около него не бяха живи в обикновения смисъл. Те съществуваха, но не бяха материално присъстващи тук и сега. Това негово откритие го беше зашеметило – това трябваше да е сън, не можеше да е истина. Но скрежът и полъхът, който усети преди малко, му подсказваха друго. Стана и пред изненаданите погледи на душите на двамата овчари тръгна към женската фигура, която си играеше с вълците. Приближи се тихо, спря се и зачака загледан в нея. Тя усети неговото близко присъствие и се обърна. В хладният й поглед се виждаше изненада. Той не откъсваше очите си от нейните. Тя го попита с жест дали иска да я моли за нещо и го погледна снизходително, както подобаваше на аристократичната й осанка. Той продължаваше да я гледа и виждаше как формата й се променя отново – това не беше истинската й форма. Съществото пред него не беше стройната млада жена, а древно създание, живяло тук много преди хората да ги е имало изобщо.
– Кажи какво ще искаш от мен, смъртни. Разбрах, че теб не те е страх от мен. Ти си най-новата ми придобивка. Може и да искаш да се махнеш от тук, но няма да ти позволя. Ще се пречупиш като другите и накрая ще останеш само една душа сред останалите тук – каза с усмивка жената.
– Не – отвърна той. Нещо в стойката и гласа му беше причина по лицето на жената да се изпише смут.
– Ще видим – рече тя и ледената й маска отново обхвана лицето й.
Виденията атакуваха ума му, тя се опитваше да го накара да й се подчини, да унищожи надеждата му с картини на вечна зима и студ. Той се сви на пода на пещерата обхванат от гърчове. В съзнанието си водеше борба с мислите, които се опитваха да навлязат все по-надълбоко и да го умъртвят. Тогава той се сети за красотата на природата и нейното величие. Пейзажи от същата тази планина потънала в зеленина в началото на лятото изплуваха в ума му. Буйните потоци, птиците, насекомите и изобщо всичкото движение присъщо на лятото. Чуждите мисли се врязваха в съзнанието му със всичката злост и студенина, на която беше способна нападателката му. Но точно тези картини от будната и жива планинска природа задържаха топлината в тялото му и той намери начин да победи. Обърна чуждия поток към източника му и на свой ред поде атака. Задържаше тези мисли в себе си с усилие. Не знаеше какво става покрай него, само че още лежеше на пода на пещерата. Нито звук покрай него…докато не чу женски стон и леко тупване.
Съвзе се и се изправи, за да разбере какво е станало. Първо забеляза изплашения поглед на животните и хората. Те гледаха някъде зад него и той се обърна. На пода лежеше неподвижно владетелката на планината. Фигурата й обаче се раздвижи и той се отдръпна. Жената стана, по лицето й нямаше и следа от емоция. Тя тръгна към една от галериите съвсем безмълвна.
– Победих те. Пусни ни – каза той докато тя се отдалечаваше.
Жената дори не го погледна и продължи към своята цел. Тогава той видя как сянката на това същество разгърна пълната си сила и се обърна към всички създания в залата. Животните изпаднаха в паника и затичаха в разлини посоки, навсякъде се чуваха ревове. Сянката на дракона покри всички, сякаш даже залата бе увеличила размерите си, за да го побере. Създанието разтвори своята паст…той загуби съзнание… всичко изчезна.
* * *
Събуди се от припукването на огъня. Усети топлина да го обгръща отвсякъде. Видя, че е завит с одеяло и е съвсем близо до камината в едно познато помещение. Досети се, че е в хижата. Хижарят се появи в този момент от някъде. Ето кой щеше да даде отговори. Старият мъж започна разказа си. Каза, че бе започнал търсенето си на следващия ден, след като младият мъж не се беше върнал, както бе обещал. Хижарят тръгнал към заслона и там го намерил премръзнал, но все още топъл. Вятърът бил отворил вратата и угасил огъня. Цяло чудо било, че не е изгубил живота си. Старецът го вдигнал и го донесъл обратно в хижата, за да се погрижи за него. Младият мъж слушаше с тънка усмивка и попита колко време е спал. Хижарят му отвърна, че са минали два дни, откакто го е върнал тук. Явно студът го бе изморил много. Странното било, че покрай заслона имало много човешки и животински стъпки, които обаче не идвали от никъде и на никъде не отивали.
Като чу това, младежът каза на хижаря да го остави и заспа отново. Беше щастлив, защото бе свършил това същински човешко дело. В съня си той видя духовете, на които бе помогнал, както и жената, която го гледаше с одобрителна усмивка.

P. S. Благодаря ти за идеята, Аlagaesiа!