Даркмут

“Даркмут” от Шейн Хегарти, издадена през миналата година от “Сиела” ми бе препоръчана като идеална за фенове на “Пърси Джаксън” като мен. Макар да мисля това сравнение за прекалено и книгата да не спечели с това, че я четох редом с “Хари Потър и прокълнатото дете”, мога да кажа, че това е едно интересно заглавие за фентъзи феновете, със симпатичен главен герой, интересна собствена митология и потенциал за нещо повече в продълженията.
Даркмут е последният град в света, в който се появяват Легенди – или както ги наричат нормалните хора – чудовища. Минотаври, мантикори, всякакви изчадия, които в миналото са тормозела човечеството по целия свят, днес излизат само в Даркмут и единственият, който може да ги спре е Хюго – Ловецът на Легенди. Той си върши работата по безупречен начин и иска да предаде уменията, които владее на сина си Фин, а самият той да се премести на по-престижна позиция сред Ловците – макар те да нямат друга истинска работа извън Даркмут. За беда обаче Фин няма голяма дарба за Ловец. Обидното е, че той винаги прави нещата сносно, така че да не е пълен провал, но никога достатъчно добре, че да е истински Ловец. А му остава съвсем малко преди да получи званието – освен ако не иска баща му да не успее да вземе мечтаната работа.
Освен всичко това, хората в Даркмут не харесват особено много Хюго, а още по-малко Фин. Защо само в нашия град има чудовища, питат се те. Да не би Ловците да ги пускат, за да имат какво да работят? Фин е подиграван в училище и единствената му приятелка е Еми, която е дошла от друг град, а и тя май го шпионира. Но въпреки това, скоро от момчето ще зависи всичко – живота на родителите му, на хората в самия Даркмут, може би и на целия свят. Защото Легендите се готвят за едно последно нашествие, с което завинаги да завладеят света, от който са били прогонени…
Както казах по-горе, “Даркмут” имаше трудната задача да ми се хареса, докато я четох около “Хари Потър и прокълнатото дете” – почнах я преди осмата част от поредицата на Роулинг, направих пауза /приоритети, приоритети…/ и след това я завърших. По някакъв странен начин самата книга сякаш има две половини. Няма момент, в който романа на Шейн Хегарти да се чете трудно – книжката си е зарибявка – но първата част има много мрънкане от страна на главния герой и малко действие. Във втората половина обаче, когато чудовищата стават по-опасни и става ясно, че се мъти нещо лошо, “Даркмут” набира скорост и така завършва на прилично ниво. Моят съвет към автора, който разбира се няма как да достигне до него, е да не се плаши толкова от това да направи съществата си по-страшни. Идеята му е много добра, героите имат потенциал, чудовищата са яки – трябва да направи всичко идея по-злобарско, да хапе малко повече. Няма да му отиде детската аудитория – споменатият вече няколко пъти “Хари Потър” има доста мрачни моменти още от първата книга, макар да е по-хумористична, “Героите на Олимп” изтърси героите си в Тартара – това е пространството под ада на гръцките митове – а в анимационни сериали като “Костенурките Нинджа” невиждани изроди пъплят пред невръстния зрител. Ако стигне някакво такова ниво на напрежение, “Даркмут” наистина може да се получи готина серия. Засега, спрямо първата книга е по-скоро отпускарско четиво – забавно, свежо, изчистено /набляга на приключенията, а не например на социални драми, както други утвърдени автори/, но прекалено предпазливо, за да впечатли истински.