Макар да започвам ново ревю на “Хари Потър и Даровете на смъртта“, истината е, че аз все още много си се гордея със старото, което може да прочетете ТУК. То може би не отговаря на съвременните стандарти за книжна рецензия, но го написах като трескав след две безсънни нощи, в плена на емоцията и вероятно е най-искреното, което съм правил някога. Сега няма как да хвана същата емоция, защото за съжаление годините малко по малко сподавят младежкия ни плам, но мога да потвърдя основното негово впечатление, а именно, че това е най-добрата фентъзи книга, която съм чел. Поне за мен. Но, както повелява традицията, нека преди всичко си припомним сюжета…
Професор Албус Дъмбълдор е загинал, поразен от проклятието на Сивиръс Снейп, а с това падат и последните задръжки пред злия Лорд Волдемор, решен да покори първо света на магьосниците, а после да наложи и властта им над мъгълите. Последната преграда на пътя му е Хари Потър, но младежът е изгубил почти всичките си по-възрастни закрилници, едвам успява да се измъкне от дома на семейство Дърсли и сега трябва да открие оставащите хоркрукси, гарантиращи безсмъртието на Черния лорд. Придружен от верните си приятели Рон и Хърмаяни, той ще трябва да намери прокълнатите предмети и да намери начин да ги уникожи, ала по време на търсенията си попада на нещо още по-странно – легендата за мистичните предмети, известни като Даровете на смъртта…
“Хари Потър и Даровете на смъртта” е изумителен финал на поредицата, макар че от дистанция на времето мога да оценя колко мрачна и потискаща е първата й половина, повече дори от петата част с диктатурата на Ъмбридж. Ситуацията пред героите изглежда безнадеждна, а любимият свят, изглеждал ни толкова приказен и красив в първата книга, сега се е превърнал в кошмар. Роулинг умело пресъздава и бурята от чувства, които изпитва главният герой и макар да го поставя на върховни изпитания, той успява да излезе не просто по-силен, но и по-обичан след тях, което е и ключово за развръзката на сюжета. Битката за “Хогуортс”, която се разгръща в последната третина, е сред най-епичните сражения, описвани в жанра, но това се постига не толкова заради многобройните магии, използвани от герои и злодеи, колкото заради емоционалното значение на всичко случващо се, особено за онези персонажи, не успели да се измъкнат с живота си. Финалният двубой на Хари Потър и Лорд Волдемор е ювелирно написан, не толкова зрелищен, колкото биха избрали други автори в жанра, включително Стив Клоувс, отговорен за филмовата адаптация, колкото драматичен заради кулминацията на идеите, представени от Дж.К. Роулинг в текста.
За финал ще кажа, че когато човек посяга към любима поредица от миналото, винаги я има боязънта, че тя няма да потвърди спомените на носталгията, че ще остави разочарование, горчивина, че си надраснал любимите си приключения. С “Хари Потър”, както и с “Белгариад” на Дейвид Едингс, която по подобен начин прочетох преди няколко години, обаче не стана така. Произведението на Роулинг си остава най-доброто, което жанрът ми е предлагал, а това, че го прочетох наново ми дава увереността, че вече мога да се връщам към него винаги, като към стар приятел, който винаги ще е до мен, за да си припомняме заедно най-хубавите времена, които съм преживявал като фентъзи фен.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари