Финалът на десетилетието

Има писатели от няколко типа. Не в тази тема е мястото да коментираме лошите, но от добрите можем да откроим два типа. Едните са автори като камини, в които пука огън – те имат свои фенове и ги стоплят с произведенията си. На фона на другите, онези, за които няма да говорим, те не са толкова много. Но още по-малко са онези автори, чиито книги са като слънца и стоплят милиони фенове, по целия свят, които дават началото на цели течения в жанра.
Усещате за какво ви готвим, нали? През изминалото десетилетие като фентъзи фенове ние станахме свидетели на страшно много нови произведения, на най-различни теми, с най-различни герои. Най-големите от тях имат свой чар, своя уникална история, която ни кара да разлистваме страниците на книгите. А най-успешните дори получиха филми, в които блеснаха нови, превъплътили се в ролята на любимите герои. Но, уви, не всички произведения могат да бъдат фентъзи на десетилетието.
Някои са излизали само в малък период на изминалите десет години.
Други са облегнати на слава, започнала от преди.
А трети просто не са стигнали до достатъчен брой фенове.
Затова накрая се откроиха два претендента, които да се борят за тази титла. Това се случи по съвсем естествен начин – вие, феновете го направихте. Не само тези, които пишат в Цитаделата и идват на клуба, но и всички фенове навсякъде по света. Всички, които купуваха тези две поредици и с трепет разгръщаха страниците им, за да проследят приключенията на любимите си герои – Хари Потър и Ерагон.
Когато човек погледне така оформилият се дуел веднага разбира, че и двете саги – „Хари Потър” на Дж.К. Роулинг и „Наследството” на Кристофър Паолини, имат основания да претендират за победителите в този финал. Пораждат емоции. Привързват читателите към своите герои. Карат ги да се събират по форуми, по клубове, да гадаят какво ще стане, как ще стане. Имат фенове, които се маскират като любимите си образи и плашат родителите си.
Имат и филми, утвърдили се в своите разделения на жанра. „Хари Потър”, може би най-успешната поредица в цялата история на киното, безспорно най-добрият филм за магьосници. „Ерагон”, филмът, който най-сетне представи драконите с визията, която заслужават.
Магьосническата поредица на десетилетието.
Драконовата сага на десетилетието.
А едната ще стане и фентъзито на десетилетието
Но коя?

Нека първо видим Хари Потър. Всъщност всичко започна с „Хари Потър и философския камък” през 1997 година. За Великобритания това ще да е била една определено добра година, тъй като тогава на пазара излезе първата книга от легендарната поредица на Дж. К. Роулинг. Последваха я още шест, като от книга на книга Хари ставаше все по-популярен. Всички смятам си спомнят какво беше преди и на самия ден на излизането на последната книга. Но да се върнем на въпроса – с какво Хари Потър заслужава да е на финала и да претендира да бъде фентъзи на изминалото десетилетие? Най-важната причина е в самата същност на произведението. Това, което Роулинг е направила е прецедент, който се случва веднъж на десетилетие. Тя създаде един свят, който няма аналог до този момент никъде.
Което го прави уникален.
Как?
Започваме с героите – аз лично не познавах друг герой като Хари Потър. С такъв характер, с такава тежка съдба, но с такава силна воля и способности, които му помогнаха да надделее над многократно по-могъщия му враг – Волдемор. Като се замислим все още, в автентичното фентъзи творчество не е повтарян този пример.

А нататък… светът. Роулинг ни въвежда в един нов свят – светът на училище за вълшебници, каквото никой фен не беше виждал дотогава. Нещо повече, самото действие със страници се развиваше в самото училище и не губеше своя чар, защото Хогуортс е също толкова красив и привлекателен, колкото всеки един фентъзи свят. По много оригинален начин авторката е изразила и съотношението между нашия свят, в лицето на Великобритания и вълшебния Хогуортс. Никой досега не се е сещал да направи границата тъй привлекателна, тъй близка до читателя. Самите обитатели на света – таласъми, паяци, призраци, феникси правят света още по-уникален и разнообразен. Не бива да забравяме и уникалния начин, по който е развит сюжета. В началото всички помним Хари като едно малко момче, което тепърва откриваше своя талант и се веселеше с приятелите си сред стаите на Хогуортс, далеч от тираничните роднини, които наистина са нещо безпрецедентно като цяло. Първите му приключения, дори сблъсъците с Волдемор, който тогава живееше като паразит в тялото на един от своите блюдолизци и последователи – Куилър изглеждаха като детски приключения, които винаги завършваха щастливо и с победа. С времето обаче нещата се утежняваха. Колкото повече растеше Хари, толкова по-драматични и изпитателни ставаха атаките на Волдемор, толкова по-емоционално бе за нас да ги четем, толкова по-мрачни събития се случваха и не на последно място – толкова повече нещастие търпяха в Хогуортс. Кой би сравнил сблъсъка на Хари в Стаята на тайните с финалната битка в седмата книга от поредицата?
Макар, да те нападне базилиск не е дребна работа…
Мащабите на битките, нещо повече, целият свят еволюира, виждаме пред себе си как се развиват героите. Драко Малфой от „Хари Потър и Философския камък” вече не е същият в Малфой от „Хари Потър и Нечистокръвния принц”.
А какво да кажем за хора като Албус Дъмбълдор и Сивиръс Снейп. Ето това развитие на сюжета в най-голяма степен прави Хари достоен да излезе на финала.
Това, и тиражът от 400 милиона бройки.
Но и в този финал Хари пак има силен и много достоен опонент.
Драконовият ездач.
Ерагон.

С този герой и неговият красив дракон Сапфира, младият, започнал да пише в тийнейджърска възраст автор Кристофър представи една нова, много по-детайлна и илюстративна картина на това що е дракон. За пръв път автор успява да изгради цяло една произведение, свят, ориентиран около едно същество. Когато се появява Сапфира драконите във фентъзито са в тежък момент – в по-голямата част от него те са описани като хитри същества, на които не може да се има доверие, които обикновено се излежават върху огромни съкровища и плячкосват села. Връзката между дракон и ездач слага край на тази представа – завинаги. Ние най-после виждаме какво има вътре в душата на дракона и какво в тази на неговия ездач. Какви са техните чувства, как могат да станат едно. Съотношението, отношенията между Ерагон и Сапфира основани на взаимна съдба и емоции, животът им завинаги свързан заедно… това е една наистина дълбоко разчувстваща връзка, каквато не сме виждали до този момент.
А двамата са хвърлени в Алагезия – свят някога красив и величав, но днес почернен от управлението на своя крал, жестокия и безмилостен Галбаторикс. Този свят все още е съхранил своя дух на непримиримост, скътан дълбоко в древното пророчество, че един ден ездачите на дракони ще се завърнат обратно. Пророчество, въплътено в младия Ерагон и неговата Сапфира.
Картините, които ни описва Паолини са очарователни и вълнуващи. Никой не знае какво ще срещне в Гръбнака или как да стигне стигне до Варден. Развитието на сюжета в Ерагон е също впечатляващо. Ерагон в началото на поредицата вече далеч не е същият в „Брисингр”. А впечатления прави и харизматичния, трагичен образ на Муртаг, неговият спътник и брат, измамен от коварния крал.
Сега Ерагон е изправен в един момент, в който не е попадал никой от познатите ни фентъзи герои. Само Паолини знае как той ще излезе от него, тъй като ни остана още една книга, която още не сме прочели. Но такова развитие на събитията до появата на Ерагон мисля, че никой от нас не е срещал.
След всичко казано дотук, едва ли някой се съмнява, че и двамата противници са достойни носители на титлата за фентъзи на десетилетието. Но както казва Шотландския боец, накрая трябва да остане само един. И така – драконите или магьосниците, синьото на Сапфира или червеното на „Грифиндор”, Паолини или Роулинг, Ерагон или Хари Потър?
Ще разберете на 29 януари, след 15.00ч, когато започва връчването на юбилейните десети награди на Националния Клуб за Фентъзи и Хорър. Очакваме ви!