Като завършек на тетралогията “Наследството на Шанара”, романът “Талисманите на Шанара” е последната книга от хронологията на поредицата, излизала на български език, така че е нещо като край на всичко за родните читатели. Като малък я обожавах, но съм доволен да кажа, че и на над 40 я харесах много, най-вече заради една от сюжетните линии и развръзката й, която ме затрогна.
Децата на Шанара са изпълнили заръките, дадени им от друида Аланон, но Ример Дал, Главния преследвач на Шадуините, никак не се обезверява от това, тъй като им е подготвил смъртоносни изненади. Уокър Бо, върнал крепостта на друидите Паранор и сам станал един от тях, бива обсаден от Четиримата конници на Апокалипсиса, видения, претворени наново от черната магия. Рен Елеседил е съумявала да открие изчезналите елфи и сега те отново са в Западната земя, но огромна армия на Федерацията настъпва към тях, а в редиците й има Смоци, неунищожими същества, всяко от които притежава силата на Уистерона от Моруиндъл. Но най-важен е Пар Омфорд, наследника на молитвената песен. Подир него е изпратен брат му Кол, обсебен от Огледалното наметало. Докопа ли се до Пар, овладее ли магията му, Ример Дал е сигурен, че нищо няма да може да го спре…
При излизането си “Талисманите на Шанара” бе рекламирана от издателство “Атлантис” като “по-страшна от Апокалипсиса, но-неудържима от Потопа, по-вълнуваща от филмов екшън”. Колкото и кичозно да звучи това определение, особено във финалната си част, в него има много истина. Брукс майсторски заплита няколко сюжетни линии, като намира нова половинка на Морган, развихря страхотни битки с Уокър и изправя Рен пред черно предателство. Безспорно най-интересният мотив обаче е с този на Пар, като той е изправен пред най-голямото изпитание, чисто психологическо, така че читателят наистина да му съчувства и да се идентифицира с него, като в същото време Брукс умело показва техниката на манипулацията, насилието и объркването на жертвата. Затова и финалните страници се чувстват като пречистване, усещат се напълно заслужени и правят от романа триумф.
В заключение ще кажа, че ми е много мъчно, задето Тери Брукс не успя да се наложи в България като автор по начина, по който това стори Реймънд Фийст, но от дистанция на годините, не съм и много изненадан. В книгите за “Шанара” по специфичен начин се преглежда уязвимостта на героите, които, макар да са храбри и решителни, не влизат в стереотипа на всепобедния боец или всезнаещия магьосник. При израстването си младежите от родовете Омсфорд и Лех често показват уязвимост, несигурност, припряност, правят грешки, понякога демонстрират слабост. Струва ми се, че като народ на нас ни е все още неудобно да говорим за тези неща, държим винаги да сме отгоре и да пръскаме (банална) мъдрост, поради което такива теми ни карат да се чувстваме некомфортно. Според мен обаче именно те правят сюжета интересен, развитието на персонажите емоционално, конфронтациите с антагонистите напрегнати и интригуващи. Затова и мисля, че до появата на Дж.К. Роулинг, именно Тери Брукс беше най-добрият автор на фентъзи и бих се радвал, ако моите ревюта поне у няколко души предизвикат интерес да прочетат книгите му.
А за мен те винаги ще носят спомена за онзи период между детството и юношеството, когато окончателно и завинаги се влюбих в жанра.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари