Майкъл Майндкрайм

Майкъл Майндкрайм на живо!

 

Четохте интервютата с Колин Уолъмбъри, Робърт Блонд & Ейдриън Уейн и Върджил Дриймънд, но най-култовият автор предстои. На вашето внимание е още един писател на книги-игри, който беше така добър да сътрудничи на нашия сайт. Въпросите към него бяха доста, но той геройски издържа да им отговори. В светлината на прожекторите той е бил неколкократно (участвал е дори във “Всяка неделя”) и едно пространно интервю върху книгите игри хич не го уплаши. За мен е гордост и чест да ви представя този най-голям, комерсиален и дискутиран автор – самият Майкъл Майндкрайм!

 

aбележка на Ян: Както и при Блонд & Уейн, интервюто се оказа огромно и се публикува с известни съкращения. Майкъл говори повече от час и половина и на места съм изключвал диктофона, за да ми стигне лентата. Перифразирал съм пропуснатото, а Майкъл лично е редактирал текста, за което още веднъж му благодаря!)

 

Ян: Здравей, Майкъл! Огромна чест е да присъстваш  в нашия сайт! Ти си може би най-любопитната личност сред авторите на книгите-игри и аз не случайно те потърсих едва след като вече съм интервюирал останалите. Кажи нещо за себе си. “Няколко думи от автора” така да кажем…

 

Майкъл: Благодаря за интервюто, а за мен какво да кажа? На 33 години съм. Завършил съм Софийската математическа гимназия и ВИАС… Всъщност не бях особено ентусиазиран да се дипломирам като инженер. Завърших висше, за да не вляза в казармата и да мога да пиша. Някъде в трети курс прекъснах да следвам усилено…

 

Ян: А в казармата си бил парашутист, не, танкист? Това вярно ли е?

 

Майкъл: Танкист щях да бъда, но не стана. Намерих връзки и ме взеха в… къде беше? Връзки с обществеността, които караха заедно с пехотинците. В казармата нито на танк съм се качвал, нито с парашут съм скачал.

 

Ян: Сега си спомням в една своя книга все пак каза, че си щял да бъдеш танкист? Май беше “Клопка за победители”, която беше в стил “Звездни рейнджъри” при книгите-игри. И май ти беше последна книга?

 

Майкъл: Да, на “Хермес”. Ами виж, проблемът е такъв, че аз бях първият набор, който не влезе в казармата. А не влязох в казармата, защото тогава излезе някакъв закон или постановление, че който влезе да учи висше, няма да ходи войник веднага след гимназията. Това беше 89-а година и аз се възползвах от това, но през лятото, още преди изпитите, аз се явих на военна комисия и бях много убеден, че ще вляза студент. И тогава там на генерала аз му заявих, че ми е абсолютно все тая какво ще ме пише и той човекът ми каза “Ами тогава, щом си толкова отворен, ще те завра в един танк, за да видим какво ще стане с теб”. И тогава ме  е написал “танкист” и то така си се влачеше “танкист”, “танкист”, “танкист” до момента, в който влязох в казармата, където с малко зор успяхме да го променим това “танкист”…

 

Ян: Имаш добри спомени от казармата сигурно?

 

Майкъл: Ами да… не! К’во да ти кажа? 9 месеца бях в казармата и нищо не беше. В смисъл 3 месеца простотия в школата в Плевен и толкоз. Всичко останало беше просто върхът. Не, между другото преживях неприятни моменти в казармата, но там се запознах и с готини хора, което беше хубавото… но ей такива неща като да ти насочат зареден пистолет в главата са неприятни. Бих предпочел да не съм го изпитвал това нещо.

 

Ян: На теб са ти насочвали зареден пистолет?

 

Майкъл: Да, психически неуравновесени хора са ми насочвали. От мен да знаеш, хич не е приятно изживяване!

 

Ян: За читателите на нашия сайт и форум това ще бъде интересно. Ще разкажеш ли някой по-ярък детайл от тази случка?

 

Майкъл: Насочвали са ми пистолет няколко пъти и после са ми показвали пълнителя. Понякога е бил празен и са ми го показвали, за да ми кажат какво съм шубе, а някога е бил пълен и са ми го показвали, за да ми кажат, че не се шегуват. Психически неуравновесени хора са това! Но казармата всъщност мина много бързо и лошото е, че между другото тя прекрати кариерата ми в писането. Просто след казармата мисля, че издадох само “Клопка за победители” и то тя беше готова още преди да замина войник. В нея опитах някой нови неща, свързани със системата за игра, но все повече се чувствах ограничен от самата форма “книга-игра”.

 

Ян: Може би от ИК “Хермес” са имали обем, който са искали да спазиш?

 

Майкъл: Да, имаше обем наистина, но по-скоро имах усещане за читател, който се нервира от това да спазва “n”на брой правила, докато разгръща страниците. И превръщайки читателят в човек, който предимно пише и смята и по-малко играе, вече му отнемаш удоволствието от играта. Просто 98-а година бях много нервиран от това да пиша книги-игри, в момент когато виждах свободата на компютърната игра.

 

            Ян: От Ейдриън Уейн бях подочул слух, че си започнал да правиш компютърна игра?

 

Майкъл: Ами да! 1999-а година бях започнал да правя компютърна игра, ама по най-глупавия възможен начин. Обиколих си познатите, които се занимаваха с бизнес, от някой от тях получих обещания за пари, но нямах и най-малката представа как се прави мениджмънт или как се събира екип, а за маркетинг съвсем забрави! Нямах идея как да си събера хора и как те да направят играта. И така, от сегашното си положение, преценявам, че е било много хубаво, че съм се провалил, защото щях да прахосам пари и да си разваля отношениято с хора, които ми вярват. Не е много лесно да правиш компютърна игра, още по-малко ако не разбираш от толкова много неща. Аз можех да напиша сценарии за такава, а вече оттам нататък…

 

Ян: Каква игра щеше да бъде? RPG или по-скоро стратегическа игра?

 

Майкъл: Стратегия! Ама такава… Не мога да се сетя за подобна стратегия. Походова стратегия, ама не от типа “Heroes”, а още по-статична. Градене на империя, такива работи… с по-малко битки и повече градеж.

 

Ян: Всъщност ти така и не написа Страт?

 

Майкъл: Аз не съм виждал такива игри!

 

            Ян: Нима? Джордж М. Джордж постави началото с “Командос”. “Мега” издаде към 15…

 

Майкъл: За мен това не бяха игри! Не ми харесват – за мен нямаше мисъл в тях.

 

Ян: В “Краят на злото” май беше казал, че имаш настолна игра от типа на “Рицари & Магьосници”, за която търсеше издател…?

 

Майкъл: Да, аз все още си я пазя тази игра някъде из нещата в къщи… Издател обаче не намерих. За мен външният вид е много важен. За това се отказах да пиша, просто защото видях, че не съм конкурентно способен на пазара. Все повече ни изтласкваха други видове литература, други забавления, които изместиха книгите-игри и никой не направи нищо по въпроса да ги върне на мястото им. Аз съм само един автор, а зад мен трябва да има редактори, художници и там илюстратори, трябва да има издател, трябва да има маркетинг-специалист, който да ме наложи… Аз може да съм лицето на продукта, но зад мен трябва да има армия, за да го бъде продукта. А такова нещо нямаше. Имаше жалки, откъслечни опити, несвързани в цялостна стратегия… дори имаше и някакъв жалък опит за рекламна кампания с мое участие, при което преживях интерюта да речем в “Нощен труд”, “Всяка Неделя”, по разни радиостанции… И нищо от това не донесе полза, само глупости и загуба на време.

 

Ян: Знам, че в радио “Тангра” си бил на интервю?

 

Майкъл: Да, но това беше покрай Пепи (Станимиров – бележка на Ян). Той познаваше Косьо Марков от радио “Тангра” и така стана. Нали тогава писах музикалната книга “Пробивът: За пари и малко слава”, това беше първата част, втората така и не излезе…

 

Ян: “Големият купон”?

 

Майкъл: Нямаше купон! (смее се) Както и да е, тогава говорих с Косьо Марков за музика и той ми каза едно нещо, дето беше малко тъжно –  той каза, че във всеки голям американски град, влизайки в кръчма, в която свири жива музика, е виждал музиканти, които са по-добри от нашите тук. И аз вярвам, че е така. Още повече аз самият започнах да ходя на запад и сам откривам, че е прав. В Ливърпул например гледах една женска банда, дето свиреха кавъри на популярни парчета и накрая, когато хората са бяха напили порядъчно, издумкаха пет-шест  свои парчета, които никак не бяха лоши. Не, ужасни бяха, така казах и на един от феновете им, с когото се заговорих. Ужасни бяха, но не толкова като нашите професионалисти. И все пак това бяха момиченца на по 17-18 години, дето китарите са им въз-големички. Истината, че аз в България не мога да отида в клуб с жива музика – просто влизам и си излизам, изобщо не ми понася. Няма българска група, която да слушам с кеф. Единственото място, където слушам жива музика с кеф е една ирландска кръчма в петък вечер, където изпълняват само популярни ирландски мелодии, но това не е музика, а само приятен фон…

 

Ян: Да се върнем все пак на книгите-игри – колко си написал?

 

Майкъл: Точно 30! Поне толкова съм публикувал.

 

Ян: Коя от тях ти е любима?

 

Майкъл: Ами нямам любима, но ми се струва, че двете книги за викингите (“Гневът на викингите” и “Нашествието на викингите” – бележка на Ян) ми харесват най-много като стил и изобщо.

 

            Ян: Как ти хрумна “Изпитанието” – твоята първа книга?

 

Майкъл: Открих жанра книги-игри с една книга на Любо Николов, но вече не мога да се сетя коя беше. Може би “Замъкът на таласъмите”, не съм съвсем сигурен. Но не беше “Огнена пустиня”, защото беше издадена от “Плеяда”. После прочетох “В лабиринта на времето” и реших, че е голяма простотия. После прочетох още една книга, която също ми се стори невероятна простотия и реших, че аз такова нещо мога да напиша по-добре. Това, което ми беше проблем, бе литературата и как да пълня главите с текст. Самата схема на игра ми се струваше лесна, но истината е, че ми бе трудно да пиша. В началото нямах ама грам опит в писането. Аз съм много запален читател, но дотогава никога не съм имал амбицията да пиша. И тогава като ги четох тия книги, почувствах, че мога да направя нещо по-добро. Само че исках в книгите ми да има нещо, което да ме открои от останалите, с което да ме запомнят. Затова наблъсках книгата с логически задачи, елементарни логически задачи, но “Изпитанието” се превърна най-неочаквано в хит! Разбирах се, знаех, че нямам нужното образование, нямах фиологии, нямах нищо и все пак успях. Е, не стана веднага – година и нещо търсих издатели. Минах през много издателства, много връзки използвах, за да си намеря издател и отвсякъде ме режеха. За щастие открих “Плеяда” тъкмо преди да се откажа. Бяха ме излъгали, че те са спрели да издават и това ме забави с няколко месеца да се свържа с тях. Човек трябва да има и късмет.

 

Ян: Даваш ли свои книги на приятелите си?

 

Майкъл: Аз имам по две бройки от всяка книга. Едната е работна, а другата си я пазя във витрина в моята библиотека. Тая във витрината не се дава на никого и не се разгръща много, много, за да не се къса. По принцип не давам книги-игри на приятели, защото няма смисъл. Те обикновенно се интересуват от мен като личност, а не от книгите ми. “Леле, ти си бил и автор! Дай да видим нещо твое!”, такива работи… и изобщо, избягвам да давам свои книги на приятели. Да са ги чели навремето.

 

Ян: Почувства ли се известен, след като проби с книгите си?

 

Майкъл: Не. Не се почувствах известен, защото никой не направи нищо по въпроса. Все пак получих много писма още за втората си книга, над 1000 (ХИЛЯДА!), което самият мен ме учуди, защото аз очаквах много по-малко. Да, чувстваш се уважен, чувстваш се популярен донякъде, но в същото време първо се криеш зад някакъв псевдоним и второ, никой не те заговаря по улиците.

 

Ян: Е, ти си автор, не си кино-звезда!

 

Майкъл:  Човече, аз пък ще ти кажа, че Стивън Кинг го заговарят, когато ходи по улицата! Изобщо един писател трябва да бъде като кино-звезда, за да се продава. Това е най-важното в едно време, когато рекламата ни залива! Иначе по панаирите на книгата –  фенството се виждаше, но истинското ни място беше в училищата, а ние точно там така и не отидохме. Например, когато издавах “Клопка за победители” бях поставил условие на ИК “Хермес” – ще им дам книгата си почти без пари, но исках да ми осигурят срещи по училищата, за да си представя книгата пред децата. Силно вярвам, че това е начинът. Това са ми клиентите все пак – аз трябва да отида при тях и да разговаряме. Така се прави по света, сигурен съм, че така трябва и у нас. Аз съм говорил за това с много издателства и всичките ми казваха “Абе, намери си ти там, нали имаш познати учители!”. Истинските ми мигове, в които съм се чувствал популярен, са били в училищата. Срещи с фенове, които съвсем сам съм си уреждал. Всъщност аз и затова се отказах от писането, защото издателите не знаят КАК да се продава. Това е тъжната истина. Отказах да се блъскам за една загубена кауза.

 

            Ян: Може би трябва да се поучим от западните колеги как да си продаваме книгите?

 

Майкъл: По целия нормален свят така се прави. Стивън Кинг обикаля Америка, за да си рекламира книгите и в никакъв случай не чака Холивуд да го направи вместо него! В момента, в който някой ми стисне ръката и си поговори с мен, в него после остават спомени и заради тия спомени той ще си купи още пет мои книги. Говорил съм с много издатели, те си имат служители, да се уговорят с учителите по литература в сто училища, да лепнат един плакат “еди-кога-си Майкъл Майндкрайм ще идва в училището”, да ми дадат книги и да отида да си ги представя и да раздавам автографи. Много ли искам? Предложи на читателя да си купи книга с 30% намаление и с автограф на автора, дай му възможност да си купи и по-стари книги на същия автор… но това е само моя теория, така и не се намери издателство, с което да проверим дали западния модел ще проработи у нас.

 

            Ян: Може би проблемът трябва да се търси у самите нас, българите, които не знаем как се работи истински?

 

Майкъл: Не мисля, че сме уникални с мързела си, макар да смятам, че много от нас не са свикнали да работят както трябва. Вярвам,че за мнозинството от хората е важно да изградиш система, която да ги принуждава да работят както трябва – безсмислено е да очакваш някакво пробудено съзнание. Аз винаги съм си мислил, че индивидуално трябва да пробивам и винаги съм търсил нещо, в което мога да пробия сам, без да разчитам на другите. Мислех, че и писането е такова и работих, работих, работих и установих, че не е така. Установих, че зависиш и от илюстратора и от преводача, ако има такъв, от редактора, дори и от коректора. Зависиш от издателя, от търговеца и от още сто неща.

 

Ян: Правила срещу литература? Къде ти беше силата?

 

Майкъл: Правилата и схемата, а литературата не ми е била сила никога. Все още не се чувствам готов за литературата. Всъщност, не мисля, че има хора, които са готови за литература в България въобще. Според мен никой от известните автори на книги-игри не правеше истинска литература, дори и Любо Николов, Колин Уолъмбъри, макар да беше най-ерудираният от нас – беше писал романи, беше превел “Властелинът на пръстените”… Работата е там, че книгите-игри изобщо не предразполагат към истинска литература, но както и да е… Колин Уолъмбъри, както и Уейн и Блонд просто се опитваха да пробутат литературните си опити под формата на книги-игри, защото не биха могли да ги издадат като чиста проза… Ние изобщо имаме ли българска литература? От всички родни писатели, признавам само Богомил Райнов, и то не шпионските му романи, нито пък последните му книги, а, да речем, “Пътища за никъде”. Признавам и Димитър Димов – “Тютюн” е страхотна книга. За Талев не знам, така и не прочетох нищо от него. Останалото… за класиците да не говорим, те по цял свят са скучни. От Вазов и Каравелов до Радичков и Хайтов… “Време разделно” на Антон Дончев е една от най-омразните ми книги, защото вечно нея ми размахват като става дума за успехи, за нея съм се карал със сто човека. Тази книга има над 12 издания, поне едно от тях е с тираж към един милион. Смешно е да се говори за такъв тираж в държава с осем милиона население. Ама нали Партията плаща… Издали го в над 90 държави по света… В колко от тях не са го издали местните компартии по линията на културния обмен? А книгата за мен не става – нито сюжета, нито героите, нито повествованието. Но някои хора имали интерес, възродителни процеси и т.н… Наскоро се опитах да чета Стефан Цанев, тоя драматургът в опита му да съчини проза – ужас, не бих отишъл и на негова пиеса. Или пък Христо Калчев с всичките му глупости? Той просто няма стил. Бил българският Марио Пузо! Прочети “Умират глупаците” или  “Щастливият странник”. Ние такъв автор нямаме! Да не говорим за по-младите – фукни, претенции, празни приказки… Не се знае и аз какво бих натворил като роман, но като гледам продукцията на другите… може да се повтори случая с написването на “Изпитанието”, ако си повярвам още малко. Само че в същото време хващам нечия дебютна книга като “25-ият час” на Дейвид Беньоф и след нея решавам, че ми е още рано и по-добре да не се излагаме.

 

(Тук Майкъл отвори дума за ролята на редактора в книгите и стана истинско мазало. Който иска да научи какво е револвер или пък как се изписва “томахоук”, да ми пише маил, аз ще му пратя касетата със записа, за да им се чуди и мае. Yann_gam@yahoo.com )

 

Ян: Защо беше толкова агресивен автор? Имам предвид, че ти беше единственият автор, който открито си позволяваше да критикува останалите?

 

Майкъл: Ах, как хвърчеше перушина тогава! (смее се) Ами как да ти кажа, аз критикувах, защото смятах, че никой от тях не си вършеше работата като хората. Аз хвърлих ръкавица дори и на Колин Уолъмбъри, но го направих едва когато бях напълно убеден, че съм написал по-добри книги от неговите. Аз обичам да се вкопчвам в нещо и да се отдавам на него! Не се разпостирах на много неща. Просто исках книгите-игри да се превърнат в нещо голямо – нещо, което не бяха. Минаха като ламбадата – е, не беше едно лято, а цели седем години, но накрая… Любо Николов пишеше на майтап, за него много по-важно нещо бяха преводите. То е нормално. Ако ти възложат да превеждаш книгата “Властелинът на пръстените”, хайде в същото време напиши и книга-игра! Кое е по-интересно? Кое е по-важно? Кое е по-значимо? С кое ще останеш? Но Любо не беше единствен, останалите бяха още по-зле! Те изобщо не разбираха за какво става дума! Например, като бях редактор в “Мега” такива неща…

 

Ян: Значи си бил редактор в “Мега”?

 

Майкъл: Да. Опитвах да посочвам грешките на хората. И първия, който сериозно пострада от моята редакторска намеса беше Елена Павлова, на която не можах да набия в главата елементарни истини. Тя искаше нещата да й звучат красиво, не искаше да звучат реално…Нещата, които й “звучаха красиво”, на мен ми звучаха ужасно… Пишеше разни шантави неща, преписваше ги отнякъде по-скоро. Тя чете, гледа телевизия и после преписва – в нея за мен няма и грам творчество. Аз съм и чел две фантастични книги, рядко тъпи книги наистина. И книгите й игри също не струваха. Другият, за който искам да ти кажа, е Богдан Русев (Робърт Блонд – бележка на Ян), чиито стил на писане е толкова наивен и в чиито книги, никога нищо не се случва. Разни приказки се разказват и толкова, ама да не го бъркаме с Толкин. Нищо интересно, нищо заслужаващо си времето. Според мен, Блонд се опитваше да си пробутва литературните опити чрез книгите –игри. При него нямаше математика, логика и той вземаше директно готови правила отнякъде или пък измисляше някакви свои безумни … макар че сега като се замисля, той май остана единственият (заедно с Любо Николов, разбира се), който и до днес се развива в литуратурата и то добре при това. Последната книга, която прочетох, беше “Вила “Инкогнито”” на Том Робинс в превод на Богдан Русев. И накрая за Джордж М. Джордж да кажа нещо. Той беше наистина странен тип, но аз с него винаги си намирах приказка, защото той беше най-запален. Не че беше талантлив, но беше истински отдаден на идеята да направи нещо. Това не може да се каже за другите, защото всички те имаха странични интереси. Например, Блонд през цялото време си знаеше, че няма да става автор на книги-игри – той искаше да бъде писател, истински при това. Е, и аз исках това, но преди всичко желанието ми беше книгите ми игри да бъдат нещо велико, защото в тогавашния момент бях автор на книги-игри. Да се тупам по гърдите, разбираш ли?! А пък Любо Николов си беше преводач, за него книгите-игри винаги са били нещо между другото. Всъщност сега се сетих нещо друго и за Джордж – той никога не ми е бил приятел, с него не сме пили бира заедно, нито сме ходили на мачове, но човекът беше супер отворен на тема критика. Ако на него му кажеш нещо, той разбираше. Понякога не приемаше критиката, но винаги я изслушваше и се опитваше да разбере. Елена пък никога от нищо не разбираше. Блонд & Уеин пък бяха инати и също нямаше да разберат. Изобщо Джордж разбираше от критика най-много от всички, той извличаше полза от нея. Аз иначе като редактор в “Мега” много съм си патил от критиките си. Например, едно и също материалче за списанието при мен отива в кошчето,  а Любо казва “Ще мине!”. Иди разбери кой е прав, за себе си аз бях прав… но може би аз прекалено вдигнах летвата, макар че аз си я дигах и за себе си и то при условие, че нямаше кой да ми я дигне на мен самият. Просто вярвах, че не може да спреш на едно място и да не се развиваш. Намерил си някаква далавера през 1992-а, дай да си я бутаме до 2022-а, току виж стане нещо. Не може така, трябва да се развиваш! И какво стана – дойдоха компютърните игри и ни смачкаха! Никой не беше готов за това. Наистина.

 

Ян: А за западните книги какво ще кажеш? Играл ли си поредицата “Кървав меч” на Дейв Морис & Оливър Джонсън (издадена на български от Еквус през 1993-94 – бележка на Ян)?

 

Майкъл: Ами не ми харесват! Нито една от западните книги не ми харесват. Специално за “Кървав меч” – стори ми се безумна. Добра идея и кофти изпълнение. Никак не бяха равностойни ролите… ако се съберете четирима човека да играете, единият взема повечето решения, другите скучаят. Нямаше баланс между героите изобщо. Тук идваме и до истинските ролеви игри, където се очаква да има много повече екшън и равностойни избори…

 

Ян: Да, това е и следващият ми въпрос: чувал ли си за Dungеons & Dragons? Ендивал? Изобщо какво знаеш за Настолните Ролеви игри?

 

Майкъл: Ендивал не ми говори нищо. Драконите съм ги чувал, даже съм ги виждал, но не съм се задълбочавал да им чета правилата и ръководствата. Все пак съм играл на компютърни Ролеви игри. Балдурс Гейт така и не ми хареса. “Diablo” води ли се ролева игра? Както и да е, играл съм сериозно “Neverwinter Nights”, другите само съм ги гледал, но не ми допадат особено. Не са моя тип игра просто. Аз съм фен на футболните мениджъри (Championship manager, Total Club Manager) и тях съм ги пробвал най-вече. Иначе играя на “Heroes”, тройката и четворката. Много съм добър на четворката!

 

Ян: Никога не си играл настолни ролеви игри?

 

Майкъл: Дори не съм гледал други да играят (вече е играл! – бележка на Ян)!

 

Ян: А какво е това насилие в книгите за “Хлапето”? “Мега” отказа да издаде последната част под претекст, че е “нацистка” и не става за деца? В нея най-свободно се говори за секс, наркотици и убийства – нормално ли е това за книга-игра?

 

Майкъл: Нацистка? В никакъв случай! Просто в нея се говореше за наркотици и от там дойдоха проблемите по нейното издаване… Обяснявал съм това и в предговорите към четирите книги. Създадох Стюърт Дарк като по-сериозен автор, засягах по-сериозни теми в неговите книги. Смятах, че читателите ми са достатъчно зрели, за да разберат. И то си е така – нито един читател не изтълкува книгата като подтик към наркотици, алкохол и проститутки. Говорил съм с много читатели на тази тема и те РАЗБИРАХА книгата. Мисля, че и в МЕГА я разбираха, но тогава назряваше скандал между нас и те използваха наркотиците като повод. Е, и насилието, разбира се – имало много насилие. В едно фентъзи, където се лее варварска кръв да не би да е по-малко? Не съм подстрекавал към насилие, писал съм за него. Да не би ако не пишем за насилието то да изчезне? Като щраусите…

 

            (Поради известни съображения, следващата част, в която Майкъл говори за наркотиците, ще бъде изтрита. Скъпи читатели, трябва да знаете, че наркотиците са нещо много опасно и с тях шега не бива. Спортувайте, ходете на кино или театър, четете книги, играйте на Dungeons & Dragons и не се занимавайте с наркотици. Това всъщност е и посланието на Майкъл Майндкрайм – СТОЙТЕ ДАЛЕЧ ОТ НАРКОТИЦИТЕ!)

 

 

Ян: Донякъде компютърните игри също са наркотик за младите хора? В тях те търсят бягство от реалността, но понякога забравят къде е границата…

 

Майкъл: Всичко е мания! Сексът е мания! Семейството е мания! Работата е мания! Всичко може да ти бъде мания и аз съм прекалявал с много неща. Аз съм такъв тип, който прекалява. Ето като ме пита защо съм бил агресивен? Затова съм агресивен! Защото прекалявам и си го признавам! Защото исках да бъда отдаден! Изцяло! Исках и другите около мен да са така, но те не бяха! И това ме вбесяваше! И като видя някой, който се скатава и после да твърди, че дава всичко от себе си, аз се нервирам най-много! Такъв съм!

 

Ян: С какво се занимаваш в момента? Как си изкарваш хляба?

 

Майкъл: Започнах да пиша роман за Спартак, но от доста време насам не съм работил по книгата. Много интересна тема, но и много мръсна, иска всичко от теб. Не знам дали изобщо ще я напиша, дали ще имам сили. Но пък съвсем не виждам как ще ми я издадат – не че няма желаещи, но аз не искам да ми я издадат и толкова, искам да видя, че някой знае как да издаде тази книга, ако я напиша добре, и как после да я достави на хората, така че да я прочетат и да я харесат. А издателите не знаят… Както и да е…

В момента работя в ICYGEN. Фирмата се занимава с разнообразни дейности в сферата на информационните технологии – проектиране, изработване и поддръжка на софтуери и уеб-сайтове, както и интернет маркетинг. Проектирал съм бази данни, интерфейс към тях, уеб-сайтове, маркетинг кампании… Искам да уточня, че не съм програмист. Изпълнявам две длъжности – Идеен архитект и Ръководител на проект. Първата е по-творческа, затова с нея се представям на хората. Не е популярна професия в България, но на мен ми харесва. На хората им звучи странно отначало, но като се замислят… онези, които могат да мислят, разбира се, а такива останаха малко… Все пак си изкарвам хляба като Ръководител на проект или както е прието да се казва в IT областта Project Manager. Ако си говорим на езика на футбола, поех отбор пред изпадане в аматьорската лига и сега сме на път да влезем във Висшата лига. Заслугата не е само на играчите, аз дадох много от себе си. В своята област постигам неща, които не успях да постигна в книгите-игри.

 

Ян: А какво стана с твоите ученици?

 

Майкъл: Истината е, че нищо не стана. Бяха трима. Единият се отказа още в началото, преди първия урок. Аз исках парите в началото на курса – 5000 лв стари, което беше 75 долара. Ако напишеха една книга-игра, с хонорара щяха да си ги върнат парите с горница. Бях говорил с ПЛЕЯДА и те щяха да издадат книгата. Но просто не се получи. Водих им лекции, как да си разпределят епизодите, как да водят битките, как да избегнат обичайните грешки на новаците – като да отидеш в кръчма и да се окаже, че нямаш пари да си платиш, а не е предвиден вариант, в който да не плащаш… Задължително говорих първо с техните родители, защото нали самите те плащаха за това удоволствие на децата си. Исках парите предварително, но нямаше как. Звучи адски готино да кажеш, че си ученик на Майкъл Майндкрайм, но рано или късно кефът свършва, похвалил си се вече на всичките си приятели и започва истинската работа. Изнесох им общо 15 лекции и започнахме да пишем книга, но както вече ти казах, нищо не се получи. Интересно им беше, но работата им дойде в повече. Като се замисля, може би съм искал прекалено много от тях… но те бяха МОИ ученици и исках да напишат книга-игра по МОИТЕ стандарти. Можех да претупам нещата, да издадем някоя глупост, да вземем някакви пари… но щеше да е простотия.

 

Ян: Един наистина болен въпрос – защо умряха книгите –игри?

 

Майкъл: Ами, според мен “Мега” съсипаха жанра накрая, защото бълваха продукция като невидели – това е стара тактика на БАРД, а те държаха МЕГА по онова време. Така съсипаха и фантастиката, и фентъзито… сега има само простотии по сергиите в тези жанрове. Щом един Джордан с неговото “Колело” може да се нарече автор… Знам, че тук ще се надигне вой, но аз в тази поредица открих ужасен стил и много плагиатстване.

Но истината е, че всички съсипаха жанра с безхаберието си. Издателите с тяхното: “Ами тука издаваме някаква книжка, все някой ще я купи, нали са популярни!” Издателите не правеха разлика между моя книга и книга на някое 18-годишно момче, освен че то им излизаше няколко пъти по-евтино. И авторите с тяхното “Дай да творим, докато сме на мода”. В един момент обаче никой не щеше да купува и какво правим? Ами, правим нещо друго. Не се положи елементарното усилие да се запази жанра, разбери! Ако сега издам книга и ме пуснеш в сто училища, за да се срещна с хората, аз съм сигурен, че ще мога да върна жанра! Гарантирам!  А тогава, по-скоро от незнание, отколкото от нежелание, никой не си мръдна пръста!

 

Ян: И накрая нещо, което винаги си искал да кажеш, но никой не те е питал?

 

Майкъл: Няма такова нещо! Аз си ги приказвам нещата и без да ме питат. Ето, и в това интервю казах за “Време разделно” и за някои утвърдени автори… Сега много от близките ми ще ми се сърдят, но не ми пука. Човек не бива да премълчава мислите си, когато е убеден в тях и е искрен… Специално за книгите-игри се чувствам зле, защото смятам, че се издънихме. Всички до един!

 

Ян: Благодаря за интервюто, Майкъл!

 

(Тук си стиснахме ръцете и аз изключих диктофона, но тъй като не се разделихме веднага, пет минути по-късно Майкъл ми даде знак да го включа отново – имаше още нещо, което реши да сподели…)

 

 

Майкъл: В момента разбирам нещо от това как се правят пари чрез продажба на продукт! И се обръщам назад, към някои мои решения, които се оказаха печеливши. Аз бях първият автор на книги-игри, който измисляше не само книгата, но и нещо от начина й на продаване. Например за кориците – всички мои корици бяха в червено. И “Изпитанието”, и “Златният оракул”, и “Боговете на футбола” и куп други! Това си беше моят цвят – червеният! А аз съм от “Левски” и мразя всичко червено! Е, после съм и от “Ливърпул”, но както и да е. Доскоро не слагах червена дреха, защото мразя ЦСКА! Но в писането исках да съм професионалист. Червеното се открояваше на сергията, привличаше. Корицата на една книга продава голяма част от тиража, особено за дебютант. Забравям за пристрастието и искам червени корици! Приятели ме бъзикаха, че съм комунист-хардлайнер. Обаче, червените корици привличаха читателите, прочетеното в първите ми книги ги караха да си купят и следващите и т.н. Може би трябваше да бъда открехнат на този номер от някой маркетинг-специалист, но в издателствата такива нямаше. Аз съм просто автор, а се оказа, че аз трябва да давам акъл на издателя! В интерес на истината, издателите сигурно ще кажат, че си въобразявам или преувеличавам.

Ами “Няколко думи от автора”? Казваха, че съм бил суетен, но истината е, че книгите ми се купуваха от децата и заради тези материали! Детето иска внимание, иска нещо лично. И ме бъзикаха за това, осмиваха ме, критикуваха ме! Суета било! Пълнел съм обем! А не беше така! Исках да дам на хората продукт, който да е добър наистина! С всяка книга добавях по нещо, за да очаровам читателя. И затова бях най-продаван и най-уважаван… както и най-хулен.

Понякога за две страници думи на автора съм отделял по цяла седмица да изпипам всяко изречение – ето така работех, така исках да работят и другите. Не им се отдаваше. Тогава мислех, че е заради малкото пари. Сега вярвам, че и за десет хиляди долара на книга те пак щяха да си творят в същия кошмарен стил.

За критиките ми към другите автори – не бяха заяждания. Точно това си мислех за тези хора – че произвеждат ужасни продукти. Образовах публиката си, посочвайки грешките на другите. Те пък бяха толкова зле, че не можеха да открият моите грешки (допусках такива в изобилие и единственото ми оправдание е липсата на редактор) и затова пишеха глупости за мен. Стигаха до обиди на лична основа, докато аз винаги съм ги критикувал за творчеството им… е, да, имаше достатъчно за критика там, нямах нужда да си изсмуквам други теми от пръстите.

Още “Варварският бог” на Уейн и Блонд беше пълна с грешки и недомислици. Траех си. Но когато се стигна дотам да не мога да сключа договор с издател, защото другите автори излизали по-евтино… когато издателите пренебрегваха това, че моите книги са МНОГО пъти по-добри от другите и затова е естествено да искам МАЛКО повече пари… ами, естествено беше да реагирам. Исках да просветя публиката си, да я накарам да чака моя книга и да освирква опитите на издателите да бъде залъгана с глупости. Най-фрапантния пример е от залеза на жанра – БАРД \ МЕГА хванаха Джордж М. Джордж да пише за футбол, защото исканите от мен 500 долара им се видяха космическа сума. И това след като моята книга “Боговете на футбола” беше абсолютен бестселър. И след като беше ясно на всички, че само аз от авторите на книги-игри разбирам от спорт. Само че те предпочетоха евтиния труд на човек, който никога не се беше интересувал от футбол, той направо беше ваксиниран срещу тази игра. Ей такива неща ме изкарваха извън нерви.

Но когато сядах да критикувам, бях хладнокръвен – казвах на читателя само онова, което щеше да го накара да открие колко по-добър съм от другите автори. В размяната на критики аз бях ловък фехтовчик, който прави малко на брой движения, нанасяйки точни удари. Критиките на другите към мен приличаха на паникьосано размахване на рапирата, което само раздвижва въздуха без да ми нанесе и най-малка вреда. Предизвиквах с удоволствие такива двубои, за да изложа опонентите си. Често техните собствени излияния по мой адрес бяха по-смъртоносни за тях отколкото моите критики. Дай боже всекиму такива противници!

И още нещо, този път последно – в много неща съм бил обвиняван, но никога в това, че съм скучен автор. Винаги съм предизвиквал в читателите страсти, реакции. А това е важното! Сега очаквам с интерес реакциите на посетителите на този сайт. Благодаря за възможността да развълнувам една общност!

 

..

 

Забележка на Майкъл Майндкрайм: Последните параграфи бяха редактирани многократно от мен. Работата по тях ми напомни на писането на “Няколко думи от автора” и благодаря сърдечно на Ян за преживяването. Исках да направя това уточнение, за да не заблудим някого – последната част от интервюто не е спонтанна, по нея работих в продължение на 4 часа. Редактирах казаното на раздяла пред Ян не защото исках да се отрека от нещо, а за да го кажа по-добре и да бъда разбран правилно. Все пак аз съм писател – най-доброто от мен идва пред компютъра, когато имам време за обмисляне и изпипване. Не исках на раздяла с вас да ви дам нещо по-слабо. Каквото и да мислите за мен след всичко казано дотук, моля, оценете това!

Оставете отговор