„Котарака и Черният Нарцис“ е книга на Ал Торо (псевдоним на Александър Торофиев) и е заглавие, с което се разминавам вече цели десет години. За щастие, благодарение на новият дигитален магазин на KNIGI-IGRI.BG, се сдобих с второто разширено издание, както и нейното продължение „Котарака и Абаносовият дракон“.
„Черният Нарцис“ е книгата, която започна така наречената „нова вълна“ в жанрът на книги-игри през 2011 година. Последвана от „Асасините на Персия“ на Блонд и Уейн, излязла по-късно през същата година. Преди това, последната издавана книга-игра е „Звездни Вълци“ на Оливър Грийн през 2001ва, когато съм бил на около 14 години и книгите-игри бяха нещо, което бях започнал да забравям в новия дигитален век.
Книгата на Ал Торо започва с едно приятно литературно въведение, което обрисува миналото на главния герой известен с прякора „Котарака“, който ако не сте се досетили е крадец. Прологът и началото на на играта са добре описани, като играта разчита на минимален персонажен лист, в който трябва да записвате единствено кодови думи и точки взаимоотношения. До тук нищо ново, освен нововъведението – режим на игра за напреднали, което просто добавя в изборите ви и мятане на зар.
Пристанищният град Карсеп! Котарака е момче от улицата, което е обучено от най-опасният и легендарен член на така нареченото „Тъмно Братство“ (гилдия на крадците един вид). Заедно с приятелят му Хрисам извършват поръчки за Скаридата – собственик на кръчма и техен покровител. Всичко се обърква когато по времена плануван обир, Котарака бива заловен, а алтернативата пред него е една – да се забърка в сложна конспирация, включваща убийството на млада благородничка Елинор Фроан. Или да умре…
Простете ми лекият спойлър за същинското начало на играта, но той не разкрива нищо съществено, тъй като реално голямото приключение започва от имението Флоран. „Котарака и Черният Нарцис“ е разказана от първо лице – гледната точка на Котарака. Този подход прилича на съвременно young adult приключение и макар да не е напълно непознат за първата вълна, внася доста повече литература от стандартното „приключение, в което героят си ти“.
Играта е лишено от натоварваща бойна система, каквито имаше в повечето заглавия от детството ни. Това за мен е по-скоро плюс, тъй като като за първа такава книга от десет години, не е много гот да затормозяваш потенциални нови играчи с игрови системи. Извън стандартните избори в една такава игра, един от основните механизми са ключовите думи. На база на изборите на Котарака, играчът получава ключови думи, които са решаващи за напредъка в история. Искам да подчертая, че те не ви водят до различни финали, но са важни за начина, по който стигате до завършека на интерактивното повествование.
Отделно от ключовите думи, има и умения, които да избирате. Умения и дарби, типични за един крадец, като: катерене, наблюдателност, заблуда, ключарство и тн. Интересна е и механиката наречена „отношения“, която ми напомня на нещо сходно в „Черната Маска“ и подобни игри. За съжаление тук, тази система е ограничена само до отношенията на героя с госпожица Елинор Флоран и с никого другиго. Трупането на точки „отношения“ ще бута сюжета напред и ако имате елементарна интуиция, бързо ще ги натрупате.
Изборите в тази история са интересно поднесени и дават възможност за преиграване. Преди написването на това ревю, изиграх играта четири пъти, от които умрях само веднъж. След това умиране се върнах чинно на епизод 1 без да „чийтвам“, тъй като приключението в почти всяка ситуация ми дава амалгама от варианти, като дори правейки лоши на пръв поглед избори минаваш нова арка от историята. И като говорим за избори – не е като да си лишен от тях. В двете си превъртания до този момент, аз успях да завърша играта без да бъде нито зъл, нито добър, а в друго същински изрод, а в трето преиграване завърших по романтичен начин. Споменавам тези неща бегло, тъй като не ми се иска да влизам в спойлъри. Но пък съдейки по илюстрациите със сигурност има поне още два пътя до финала, които не съм изиграл.
Макар и да очаквах една по-мрачна атмосфера, а ла игрите Thief, като цяло съм много позитивно настроен към творчеството на Ал Торо. Единствените ми две критики са, че в приключението нямаше достатъчно екшън (нещо, което е оправено в продължението Абаносовия Дракон, където има цяла бойна система) и че освен финалите, в които героят се проваля, злодея Капитан Веялс, не се появява повече. Между другото, начина по който този персонаж е нарисуван, поразително ми напомня на Майкъл Майндкрайм (Димитър Славейков), но това навярно е само моето въображение.
Като за начало на „новата вълна“, Котаракът е доста приятна и смислена история. Като се замисля, едва ли жанра би могъл да има по-добър рестарт. Историята е добре разказана а жанрът фентъзи е достатъчно широк, че да достигне до колкото се може повече хора. Последвана от „Асасините на Персия“, която е с малко по-весел тон, мисля че 2011 е била една успешна година за възраждането на жанра у нас.
Ревю на Васил Мирчев – младши
Последни коментари