Грегор Горноземеца

Сигурно ще ме погледнете като странно същество, изпълзяло от пещера, в която е прекарало последните няколко години, но “Грегор Горноземеца”, част І от “Подземните хроники” е първата книга на Сюзан Колинс, която чета. Да, правилно ме разбирате, пропуснах “Игрите на глада”, най-вече поради това, че хич не си падам по антиутопии. “Грегор Горноземеца” обаче е фентъзи приключение с малко хлапе за главен герой и предвид, че съм огромен (за жалост във всеки смисъл на думата) фен на “Хари Потър” и “Пърси Джаксън” реших да й дам шанс. Два дена по-късно мога само да поклатя глава. Сега разбирам защо Сюзан Колинс е толкова популярна писателка отвъд и отсам Океана. Наистина я бива. Направо си е дяволски добра. Но, преди да продължа с хвалбите, да разказа за какво, аджеба, иде реч в книжката.
Грегор е обикновено момче с кофти детство. Преди две години баща му загадъчно изчезва и поради това, че майка му трябва да ходи на работа, за да изхранва него и двете му сестри, а баба му страда от склероза, той става най-големият в семейството. Той трябва да пропуска детските лагери, за да се грижи за малката си сестра и престарялата си баба. И трябва да преглъща мъката от това, че баща му го няма, заради тях и майка си. И така ден след ден, с надеждата, че някога татко му ще се върне и тогава… Грегор дори не смее да помисли какво ще правят.
Но съдбата го хваща за рогата, когато един ден, в търсене на малката и пакостлива Бутс, Грегор пропада в Долната земя – място, за което не е и подозирал, че съществува. Място, в който бива приветстван като легендарен, обещан от пророчество войн от едни и като апетитна хапка от други. И където, заедно с мъничката Бутс, става част от епичен поход, от който зависи бъдещето на всички…
Умишлено маркирам ревюто, без да издавам всичко от него, но не мога да се стърпя и да не кажа, че Сюзан Колинс е написала Ф-А-Н-Т-А-С-Т-И-Ч-Н-А книга. “Грегор Горноземеца” е супер четивен и човек за нула време се усеща, че е минал стотина страници и не му се спи – затова най-добре си отделете някой уикенд за нея. Темпото на книгата е като на ролъркоустър и ще се хареса особено много на феновете на Рик Риърдън, които са свикнали с приключения на всяка глава. Това обаче изобщо не става за сметка на дълбочината на характерите. Всеки герой в приключението има важна роля и израства – по един или друг начин – с развитието на сюжета, като разкрива изненадваща дълбочина, особено на фона на това, че книгата все пак е насочена към по-млади читатели. Въпреки това Колинс загатва за макабрената си същност, позволила й по-късно да измисли Игрите на глада и някои от моментите в книгата са подчертано зловещи, особено с гигантските плъхове или огромните паяци, които биха накарали и Корубана да се гордее с тях. Не на последно място, звезда в книгата е и самият свят, който е изключително оригинален, с много различни раси и добре изградени конфликти между тях. Аз поне не се сещам да съм чел нещо подобно и преди. Дори и да има, мога да кажа, че Колинс се е постарала да не е поредния телеграф, който преписва “Хари Потър”. За десерт искам да подчертая и това, че книгата носи унищожително силен емоционален заряд. Не съм чел “Игрите на глада”, но съм гледал филма и помня колко гадно беше, когато малкото детенце загина. Но да плачеш за дете е едно. Когато авторката те накара да плачеш за ХЛЕБАРКА, вече знаеш, че е МНОГО, МНОГО ДОБРА.
Каквато е и книгата й. Нямам търпение за продълженията на “Подземни хроники” и… кой знае. Може пък и да прочета “Игрите на глада”.