Заради миналото на Травис Найт като режисьор на „Бъмбълби“, бях оптимистично настроен към новата му екранизация по епична поредица играчки – „Господари на вселената“. В същото време следях и скептичните гласове, които предупреждаваха, че филмът няма да отговори на очакванията и ще бъде прекалено лигав. За съжаление, именно те се оказаха прави. Нелепият хумор на практика обезсилва красивата визия и не позволява на адаптацията да реализира потенциала си на героично фентъзи.
„Господари на вселената“, подобно на „Бъмбълби“ и „Възходът на зверовете“, започва с епична ретроспекция, но този път тя изобщо не се е получила. Прекалено разтегната, тя ни запознава с герой, който от самото начало неистово се опитва да спечели симпатии, но както по-късно заявява самият злодей – трупа единствено съжаление. Принц Адам е гледан критично от баща си, който го намира за слаб, и става свидетел как кралството пада под ударите на злия Скелетор. Кой е въпросният антагонист, откъде идва и с какво точно се занимава – така и не става ясно. Все пак, добрите успяват да пратят нашия човек на Земята заедно с Меча на силата, криещ вселенска мощ.
На Земята обаче Адам се превръща в типичния съвременен холивудски мъжки протагонист. Казано по-ясно: пълен смотаняк, който не става за нищо и когото всички възприемат като пълен майтап. Въпреки това, той не спира да търси вълшебния меч. След като най-накрая го намира, се появява неговата приятелка Тийла, която го спасява от огромна маймуна и го връща обратно във владенията на баща му, превърнати в пустош от Скар… ъъъ, искам да кажа Скелетор. Сега Адам ще трябва да отключи силата на меча и да спаси света на Етерния, нищо че най-великите им герои го гледат с чиста насмешка.
Ще започна с хубавото във филма, тъй като то не е много и можем бързо да го прехвърлим. Екипът по специалните ефекти на Amazon е свършил чудесна работа. Визията е прекрасна, а визуалните ефекти са великолепни. В същото време обаче в тях няма нищо невиждано – подобни неща вече гледахме в поредиците за Тор и Отмъстителите, така че тук липсва революцията на „Аватар“. Просто добре свършена занаятчийска работа.
За разлика от тази по сценария. „Господари на вселената“ е разплут до над два часа, поне 40% от които са чиста лигня и тъпи смешки. Не мога да преценя дали тенденцията всеки мъжки герой да бъде представян като сопол е заради станалата прословута политическа коректност, или просто сценаристите са такъв тип хора (вероятно е комбинация от двата фактора), но това вече дразни. Яко дразни. Адам предизвиква повече презрение, отколкото каквото и да било друго чувство, а когато най-накрая печели силите си, вече е твърде късно, за да го приемем насериозно.
Ролята на Тийла се изчерпва с това да се държи и да изглежда готино. В образа на баща ѝ пък влиза Идрис Елба – героят му поразително прилича на Дънкан от „Дюн“, също се казва Дънкан и играе ролята на „душата на компанията“, пресичайки всички възможни клишета като опитен слаломист. Това нямаше да е чак толкова лошо, ако филмът изпълняваше ролята си на произведение от жанра „меч и магия“. Понеже обаче евтино имитира Тайка Уатити, крайният резултат е чисто раздразнение.
Обикновено в такива продукции злодеите спасяват положението, но тук и това не се случва. Причината отново е идиотският хумор – онзи отровен завет, който бозаджията Кевин Фейги завеща на съвременното кино. Иначе Джаред Лето се старае, но съдейки по приходите на филма, успява само за пореден път да затвърди репутацията си на „бокс-офис репелент“, който гарантира финансови провали.
В случая обаче създателите на филма не са и заслужавали нещо повече. „Господари на вселената“ е прекрасен пример за това как можеш да разполагаш с иконичен франчайз и огромен бюджет, но пак да провалиш всичко с лека ръка. Не че не го знаехме от последните продукции с марката „Властелинът на пръстените“ и „Междузвездни войни“, но е добре да се напомня. За да се знае: хубавите филми най-често се появяват там, където финансовият гръб е немощен, но има истинска идея – както в хорърите Backrooms и Hokum. Там, където дойдат големите пари, неизменно пристига и голямото неможене.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари