“Войната на буквите” е български игрален сериал по роман на писателката Людмила Филипова. Той излезе в ефира на БНТ, като започна излъчване в началото на Новата година и приключи преди броени минути днес. След първите епизоди имах добро чувство за него и се надявах на едно завръщане към сравнително силните традиции на родни продукции като “Хан Аспарух” и “Златният век”, макар още тогава да забелязах някои сериозни недостатъци. За съжаление към края на сезона вече усещах сериите като същинско мъчение и сега не мога да кажа почти нищо хубаво за видяното.
Историята пренася зрителя в последните дни от управлението на великия цар Симеон, извел България до небивало до този момент величие. Владетелят обаче има проблеми със своите синове – лекомисленият и впускащ се в зле обмислени авантюри Баян и неговият антипод, плахият и нерешителен Петър. За да избави рожбите си от недостатъците им, царят изпраща първия в Магнаурската школа, където той съзира красива византийска принцеса, а втория във войската. Нещата обаче се объркват, когато Симеон внезапно почива, може би поразен от зла магия, а това оставя властта в ръцете на властолюбивата царица Мариам и нейния коварен брат, кавхан Георги Сурсувул…
В началото бях доста ентусиазиран от опита и ние да направим по-епична продукция, макар да не ми направиха добро впечатление откровените заемки от “Игра на тронове”, фентъзи за интриги и девиации, която според мен никак не пасва на Златния век от историята ни. Все пак интересът ми бе привлечен от характерите на храбрия Баян и страховития Сурсувул – макар и разработки по архетипи, те ми се сториха като стабилна основа за развитието на любопитен и динамичен сюжет.
За жалост по средата си сценарият загуби посока. Баян от протагонист стана един от многото герои, който търчи като муха без глава из доста невпечатляващо изглеждащи гори (в другия наш сериал “Вина” например пейзажите бяха на много по-високо ниво), Сурсувул и Мариам се вплетоха в интриги толкова сложни, че изглеждаха напълно безцелни. Диалозите между героите, в началото опитващи се да придадат съвременно звучене на старата история, се изкривиха до истерично крещене и превзет драматизъм. Той също не е автентичен, но явно само така може ние да възприемаме българщината – като вдигаме шум колко сме велики.
Като визия сериалът не е нещо особено и напомня поредици от типа на “Зина” и “Херкулес”. Ясно е, че българска продукция не може да е със специални ефекти като “Домът на дракона”, но все пак в произведения от страни с по-ограничени бюджети на филмите като Индонезия например сме виждали как операторската работа успява да пресъздаде усещане за епика. Тук това го няма, Цариград беше тъмен като мазе, вероятно защото там се събират византийците, а както знаем от учебниците по родинознание, те са лоши.
Не знам дали е редно да коментирам историческата достоверност на сериала, тъй като не мога да преценя доколко той е гонил такава. Дано не, защото определено не я е стигнал. Историите как цар Симеон е женен за героиня като Церсей Ланистър са абсолютна авторска измислица, патетичните речи за древността на азбуката ни и това как тя е скрит код, като заклинание от “Хогуортс”, са нелепица. Петър не е гонил хора да ги подлага на мъчения, ромеите не са пращали агенти да намират буквите ни, заради скритата им мистична сила. Също така, Лакапин не е създаден в епруветка от Император Палпатин, но за щастие това го нямаше в сериала и го споменавам, за да обобщя усещането си от случващото се на екрана. Не зная доколко сценарият следва книгата на Людмила Филипова, но съм прекалено уплашен, за да проверя.
Ще ми се в рецензията ми да има нещо положително и ще похваля на първо място младите актьори – Даниел Върбанов поне в първите епизоди се справи добре с ролята на млад герой с гореща глава а ла д’Артанян, Клементина Фърцова убедително пресъздаде вълненията на първата моминска любов, а Ненчо Костов – параноята на един слаб владетел, около който стените се затварят. От ветераните Захари Бахаров очаквано показа класа и бе наистина заплашителен, Теодора Духовникова почна много силно, но накрая преигра, като не мога да преценя виновна ли е или е правила това, което й кажат. Голямо разочарование беше образът на Симеон – знам, че Деян Донков се води един от най-големите ни актьори, но тук не успя да го покаже. Неговият Симеон беше неуравновесен и груб и в никой случай не правеше впечатление на силен и уверен владетел.
Като цяло съм доста омърлушен след този сериал. Знам, че за много хора бе истинско забавление да се подиграват на недостатъците и историческите му неточности, но аз бях склонен да простя тези неща – смятах, че е хубаво и ние да се пробваме с нещо епично, надявах се, че ако повествованието върви интересно, за другото може да махна с ръка. Но след първите що годе интригуващи епизоди последва влачене и Брауново движение на героите. Тук искам да запитам дали в шест епизода (вместо 12) или направо като игрален филм от два часа “Войната на буквите” нямаше да се получи по-добре, но не мога нито да знам, нито да се обзаложа за подобно нещо.
Накрая искам да кажа няколко заключителни думи. В България често сме упреквани в национален нихилизъм и наистина за сериала прочетох злорадо нищене на всеки сбъркан детайл, което не прави чест на сторилия го. Още по-често обаче го удряме на ураджийски ентусиазъм затова колко сме велики, как не отстъпваме на западняците, обаче сме типичните непризнати гении. Ами не. Не само, че на западняците отстъпваме, но и на това, което хората от Изтока правят, също много отстъпваме. Мислим на дребно, не осмисляме внимателно какво искаме да разкажем и съобщим. Този сериал героично сказание за българщината ли е или родна “Игра на тронове” с кръв и извращения? Не може и двете. Това е най-елементарното, което трябва да се изчисти преди да почнем снимки, а е останало без отговор.
Затова и усещането е за творчески юруш – искал си, но не знаеш какво и затова резултатът го няма. Родните зрители на ТВ риалитита като “Ергенът” може и да останат доволни от подобен продукт, но малко да е по-взискателна аудиторията – говоря ниво “Марвел”, не “Кръстникът” – и ще потънеш. А актьорите, с които работиш не го заслужават. Затова стискам палци следващи проекти се получат по-добре, но за да стане, трябва сериозен анализ на грешките. Иначе тупане по рамото и надъхване ще се намери. Но като български автор съм го играл това и знам, че не води до никъде.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари