Аз съм номер четири

Лориен – планета, десет пъти по-малка от Земята и стократно по-стара, е една от осемнадесетте планети във Вселената, способни да поддържат живот. Преди двадесет и пет хиляди години, планетата била изправена пред същите проблеми, пред които е изправена Земята сега. Лориенците трябвало да поправят нанесените щети, затова се отказали от всичко вредно, променяйки начина си на живот. Хиляди години по-късно определени жители развили способности, чрез които трябвало да съхранят планетата си. Те, гардовете, и техните пазители, сепаните, които им помагали да разберат историята на тяхната планета и да развият способностите си, управлявали и защитавали Лориен.
Преди стотина година Могадор също започнала да замира. Могадорианците го игнорирали – заляли реките и езерата си с отпадъци, унищожили океаните и разрастнали градовете си. Знаели, че трябва да предприемат нещо драстично. А планетата, която имала най-близка среда на живот до тази на Могадор била Лориен.
Даниел Джоунс, наглед обикновен тийнейджър, е един от деветимата изпратени на Земята лориенци, които притежават потенциала да спасят планетата си. За да успеят обаче, те трябва да останат скрити между хората на Земята, изчаквайки да получат и развият заветите си. Всеки един от тях е предпазван от мощно заклинание – заклинание, което гарантира, че могат да бъдат убити само в определен ред, ако бъдат разделени, и ги известява в какво положение са спрямо останалите.
Даниел Джоунс и Джон Смит – две от многото самоличности на прекаралия целия си живот в криене номер Четири. Времето, прекарано на Земята заедно с неговия сепан, Анри, е постоянно местене от място на място, потайност и тайни – живот без бъдеща перспектива за нещо по-добро. Въпреки това, нищо не различава Даниел от всички останали. Нищо, освен откъслечните спомени за Лориен, разказите на Анри и странните три белега около глезените на Джон, които го свързват с останалите. Странните три белега, преди още един да прогори обръча си в кожата на десния му глезен. Номер Три е мъртъв. Следващ е номер Четири.
Въпреки, че в началото имах известни подозрения относно „Аз съм номер Четири”, всички те бяха опровергани, защото книгата ме грабна от самото начало и не ми даде мира преди да я прочета. Макар да не е чак толкова напрегната, колкото очаквах (ако не броим последните 50-100 страници) и че отвреме-навреме се дразнех на глаголното време, което използват авторите, „Аз съм номер Четири” със сигурност си заслужава да се прочете – действието се развива бързо, а атмосферата – че нещо лошо предстои и че всичко е заложено на карта, допълва обстановката.