Вилицата, вещицата и драконът (Истории от Алагезия: Ерагон)

fork witch dragon

След дълго отсъствие на книжния пазар у нас и по света се завръща Кристофър Паолини, който още на съвсем млада възраст стана звезда в епичното фентъзи с поредицата “Наследството”, започнала с адаптирания на игрален филм и превърнал се в класика роман “Ерагон”. Сега Паолини отново ни кани да посетим вълшебния свят на Алагезия, а макар новата книга да е най-малка като обем досега, тя вероятно е най-зрялата и умна в цялата поредица за ездачите на дракони.

Ерагон е започнал да възражда ордена на Драконовите ездачи, а дните на приключения вече са в миналото. Макар и изпълнени с опасности, битките със злия крал Галбаторикс понякога изглеждат за предпочитане пред скучната и уморителна работа, която чака всеки ден героя в мирно време – това да се построи, онова да се изкопае, да се пресметне колко храна трябва за зимата… Какво правим ние, хората от нашия свят, за да се отърсим от скучното си сиво ежедневие? Четем фентъзи. Оказва се, че любимият ни герой не е толкова различен от нас. По настояване на Сапфира и драконите, чиито съзнания са съхранени в Елдунарите, Ерагон си взима почивка, като първо…

Поглежда към това как се справя с живота брат му Муртаг в разказа “Вилица на пътя”. Макар да се разкайва за злодеянията, извършени в служба на Галбаторикс, Муртаг не е желан гост никъде в Алагезия и затова пътува инкогнито, под чуждо име. Един ден пътят му го отвежда при малко момиче, чиито тегоби, свързани с интригите на богата нейна връстничка, изглеждат съвсем дребни пред търсенето на самия Муртаг, който научава за странна магическа аномалия…

После приема за гостенка билкарката Анджела, която разказва интересна история от младостта си и води със себе си Елва, момичето, което Ерагон е прокълнал по неволя. Този разказ е написан от сестрата на Кристофър Паолини, която също се казва Анджела.

И накрая научава историята за Дракона от Кулкарас. Това е стара легенда, разказвана от ургалите, от времената, преди те да пресекат морето. Тогава над тяхно село връхлита огнедишащ дракон, могъщия Вермунд, който покосява воините им, изяжда животните им и после се увива около близкия планински връх. Сред оцелелите е Илгра, млада жена, изгубила баща си. Тя иска да отмъсти за него и презира другите ургали, които предпочитат да живеят в сянката на дракона, стига той да им остава нещо за храна и да не ги избие всичките. За да го победи тя почва да се учи как да бъде силна и в битка, и в магия, ала каквито и сили да придобие, те изглеждат недостатъчни. Ала в една зимна нощ в селото пристигат създания, чиято сила съперничи дори на тая, която има Вермунд в издиханията си и Илгра ще трябва да вземе съдбовен избор…

Когато Паолини започна да пише, книгите му напомняха донякъде на класическите романи за “Шанара” на Тери Брукс. После, когато сагата му напредна, стилът му стана тежък, като на Робърт Джордан в “Колелото на времето”. Мисля, че с тази антология Паолини най-после открива собствения си глас и мога да кажа, че той е истински вълшебен. Разказът за Муртаг е топъл и трогателен, умело балансиращ чисто човешкия и приказен елемент с мистиката на древна загадка, която може би ще се разплита в бъдещи книги. Включването на Анджела е остроумно, леко, но не и лековато, такава, каквато е и героинята, взела името на създателката си.

Но “Драконът от Кулкарас”…

“Драконът от Кулкарас” е шедьовър. Всяка дума е изваяна от автора, така че да създава атмосфера и настроение у читателя, описва пищно картината в ума му, но никъде няма нищо излишно. Стилът е на автор, овладял до съвършенство занаята си и знаещ точно какво иска да каже, а то е нещо мъдро и смислено. Илгра е героиня, с която всеки човек може да се идентифицира, макар да е ургалка. В нея гори онзи непримирим дъх, който не може да понесе несправедливостта и отказва да забрави за униженията и оскърбленията. Вермунд, могъщият и страшен дракон, е онази бариера в живота, която повечето от нас срещат и никога не успяват да прескочат. А появата на Нреч, изчадията от древното минало, изпълзели от най-ужасните легенди за деца на боговете, погубени в яслата си,  са символ на това, че порастването идва с приемането на факта, че понякога си длъжен да живееш, а не да бъдеш герой. Послание, което може би не е ново, но е забравено в един съвременен свят, в който творците се продават в надпреварата да пробутват евтини, лесни и грешни решения на читателите си, отгледани с псевдоактивизъм в социалните мрежи. Това придава изключително дълбочина на повестта, която е едновременно старинна и красиво разказана легенда, но и притча, от която всеки може да извади нещо за себе си, макар че според мен не всеки ще може да го направи.

За мен е радост да кажа, че като преводач имах честта да предам текста на тази изключителна книга на български, а като писател – че изпитах огромно удоволствие от работата върху текст, който лично за мен въплъщава най-хубавото от жанра на епичното фентъзи.

Александър Драганов

ЧУЙТЕ АУДИО ОТКЪС ОТ КНИГАТА!

Тагове:  

Един коментар за Вилицата, вещицата и драконът (Истории от Алагезия: Ерагон)

  • Alexander  :

    Този обед говорихме за автора и книгата в предаването “Арт Ефир” по БНР!

Оставете отговор